Донка

Като се замисля... какво е онова знание за Бог, на което можем да се доверим?? Всъщност не го ли постига всеки сам за себе си като допусне Бог в себе си без да се страхува, че ще се изгори или повреди??

Добре, ами ако той е "измислил" (очаквал) едни последствия, а те се окажат съвсем други??? Ами ако не послушам интуицията си и дам предимство на предразсъдъците - моите и на доброжелателите ми??? ... Мисля си сега, че най-сполучливите си решения съм вземала, когато се доверя на интуицията си и съм преварително готова да приема всякакви последствия с любов и благодарност... Май мисля докато действам... и малко след това... Май вече предпочитам да не давам дума, без да си дам правото да я променя, ако се променят обстоятелствата.... Ами ако след като я дам осъзная, че обещанието няма да бъде в съгласие с Любовта в мен??? Думата ми срещу Любовта??? Ако ще се грижиш за детето само от чувство за отговорност пред съседката... по-добре да не го правиш... Дете се гледа с Любов... ако я нямам в душата си... бих отказала тази отговорност за благото на детето... Може би ще прозвучи като безотговорност, но за мен има само отговорност пред Бог - а това за мен е Любовта в мен самата.... В този смисъл наистина Аз го разбирам така - дали моите думи, мисли, емоции, действия излизат от мен с Любов...

Дали всички много-знаещи и много можещи са и мъдри??? Дали мъдрецът наистина има много знания и умения???

Сега си мисля, че мъдростта може би се състои в умението да приемаш каквото е и се случва около теб с Любов и Внимание.

Мисля, че на този въпрос само Той може да отговори.... А и Ванга никак не беше сляпа... Виждаше повече от обикновените хора.... Във всеки случай поддържам Синева и Силвия - Вярата е освобождаване от слепотата, каквато и да било тя - физическа, духовна, интелектуална и пр. Точно за това говори и заглавието на темата..... Изразът "Знам, че нищо не знам" означава точно обратното на слепота....

Ето това изречение е симптом за наличието на онази агресия, която ще изчезне, например. Започва с категорична констатация във второ лице вместо с личното и неагресивно мнение: "На мен ми се струва, че в този форум са написани..." . Второ, направена е негативна оценка на мнения на непознати хора, което е симптом за агресивно налагане на личния светоглед върху начина на мислене на околните. Без агресията това би прозвучало например така: "Тук прочетох мнения, които не мога да разбера напълно и определено не споделям. Мисля, че това е начинът, по който ще общуваме в епохата на Водолея. Това е промяната, която вече тече и определено се е наложила в нашия форум. Благодаря на всички приятели тук! Може, проверено е, и не е необходимо да щрака с пръсти. Това идва като Откровението, за което споменава Венцислав в началото - за мен разкаянието не бе страдание, а моментът, в който без страх се изправих пред Истината и вече нямаше тъмнина.... Има само Любов и мъдрост... Може би това ще е апокалипсисът???

Силно се съмнявам.... Да не би да искате да ме убедите, че децата, които Господ праща при мен не са самият Той? И че моята вяра ще е по-силна, ако съм сляпа за тях и техните души??? Нима Бог ще дойде при мен ако цял ден отправям молитви вместо да живея с Любов с тези и за тези, които е изпратил Той при мен, т.е. за Него самия?? Не искам дарове от Него, защото ги получавам всеки миг - това е светът ми, това са душите около мен и всичко, което се случва с мен и с тях... Аз съм всяка секунда с тях, това за мен означава, че съм всяка секунда с Него... Нима моята вяра е по-слаба от тази на отшелника монах???

Надявам се, че вашите разсъждения относно световъзприемането на незрящите хора са подкрепени от преки впечатления, а не са само предположения от типа "какво бих усещал, ако бях..."... За съжаление, аз не познавам отблизо хора в подобно състояние и предварително благодаря на тези, които биха споделили своя опит...

Сега се сещам за едно специално умение, което ние сами можем да развием като изчистим (просветлим) съзнанието си от натрапените ни от социума модели на мислене. Имам предвид умението да не съдим и да не се чувстваме съдени .

Предполагам, че се има предвид интелектуална и духовна слепота. Ако е така, то определено не мога да се съглася. Според мен вярата на интелектуално "слепия" човек се нарича самозаблуда. Пример: Отношението към света и поведението на такъв човек са с нарушена адекватност поради неспособност или нежелание да съпоставя фактите, анализира съпоставките и коригира отношението и поведението си. Такъв човек приема страданията като наказание на Бог (за него Бог звучи като Господарят), а не като следствие от собствената си позиция и неумението и нежеланието си да я промени. Такъв човек вярва, че понася всички страдания в името на някакво обещано му благоденствие в бъдещето или след смъртта му. Вярата на духовно "слепия" човек за мен се нарича фанатизъм. Мисля, че е излишно да претоварвам поста с обяснение... Достатъчна е думата "терорист - камикадзе". В моето лично разбиране Вярата се ражда и укрепва след като Любовта (Бог) укроти Егото, събуди (просветли) разума ни за Истината и двете ни поведат по пътеката на Мъдростта. Тогава: и

Личното ми разбиране за духовна карма е: "Просто всяко действие, мисъл, емоция раждат концентричните кръгове на последствията и понеже светът е едно цяло, тези последствия неминуемо се връщат към източника си...." Според мен кармата не е наказанието на Бог за наши или чужди престъпления, а следствие от нашите собствени мисли, емоции, постъпки. Тя е проява на Любовта и свободата като Божествен принцип на света ни - ние сме свободни да грешим и да се учим сами от грешките си....с Любов... колкото можем...

Напълно подкрепям Таня. И аз от личен опит... Само ние можем да си навредим на себе си. Никой не може да го направи, ако ние не го допуснем сами. Тук на земята, както и в цялата Вселена властва Божественият принцип на единството, безкрайността и Доброто. Дуалистичният начин на възприемане е характерен за ограниченото мислене на егото ни. Дуализмът е човешкото съновидение, но не е неизлечимо и задължително. Тъкмо обратното - нормалното състояние на нашите души го изключва. Дуализмът не не отличителен белег, а детска болест на човечеството... според мен...

Представата за Бог като следящ, оценящ, награждаващ и наказващ, стимулиращ и възпиращ е характерна за един ранен етап от развитието на човешкото осъзнаване. Това разбиране е породено от идентифицирането на Бог с характеристиките на нашето собствено Его.... В крайна сметка нашата представа за Бог е такава, каквито сме самите ние и нашата нагласа за приемане на себе си света ни. За мен Бог е еволюцията - в нея ограничените ни представи за добро и зло се сливат в едно безгранично Добро, което изразява себе си в Любовта... Няма оценки, защото няма критерии. Няма наказания, защото няма престъпления. Просто всяко действие, мисъл, емоция раждат концентричните кръгове на последствията и понеже светът е едно цяло, тези последствия неминуемо се връщат към източника си.... Но това е една дълга тема за разговор... не по тази тема

Животът ми предостави двама партньори, които имаха нужда да се научат да обичат себе си. На единия се опитах да помогна като прехвърлих цялата си любов върху него. Презирах себе си - той беше всичко за мен. Резултатът беше повече от печален - параноя, предизвикана от непрекъсната нужда да доказва на себе си колко е ценен. На втория никак не се опитвах да помагам. Любовта към себе си е Пътят, който всеки от нас трябва да измине сам. Преди да го срещна се бях научила да обичам себе си толкова, че да нямам нужда от обичта на другите, за да съм щастлива... Той остана с мен, защото ни беше хубаво и му хареса начина, по който обичам себе си и него. Две години по-късно - той вече няма нужда да му показвам, че го обичам, за да обича и уважава себе си и да бъде щастлив. Ние живеем свързани, но не обвързани, заедно, но свободни... Искрено желая на всички нашето спокойно щастие. По останалите точки напълно подкрепям Милкана - не знам доколко тя говори от позицията на личен опит, но моят определено потвърждава казаното от нея... Прости ми , мила, но това твое твърдение е пропито с агресия, а не със смирение... Много е дълго да се обясни, но се надявам да го разбереш един ден. За да не прозвучи назидателно, ще призная с ръка на сърцето, че аз самата изповядвах съвсем същите мисли почти 20 години семеен живот! Когато проумях агресивността на позицията си, се промених така, че дори най близките ми приятели бяха изумени и не можеха да повярват, че съм същия човек... Единствения начин да променим света и хората около себе си и съдбата си е да променим СЕБЕ СИ!

Благодаря... В сравнение с начина, по който приемах живота си в продължение на 25 години (поредица от неприятности и изпитания, които трябва да преодолееш и понесеш с достойнство, за да те наградят с моменти на радост), сега наистина е песен. Много точно определение! Разбира се, че не всичко успявам да "обработя" на мига - понякога са нужни няколко минути, понякога час, а макар и много рядко вече - понякога денонощие. Ако успея да трансформирам стреса в благодарност веднага, успявам да забележа отворената за мен "врата" и да оползотворя дадените ми шансове... Ако не успея веднага, вратата се затваря, но пък ми остава урока - "Ако бях преодоляла стреса по-навреме, щях да видя по-благоприятния вариант и да се възползвам. Следващият път ще опитам да се овладея по-бързо...." Мисля, че бързото овладяване на стреса минава през "опитомяване" на Егото, което се е вкопчило в своя модел и очакване и вижда в разрушаването му заплаха за съществуването си. Постепенно успях да го трансформирам в "гъвкаво Его" - убедих го, че най-ценното му качество е гъвкавостта, изобретателността и проницателността му, умението му да се сработва с интуицията ми. Покрай работата си имам възможност да упражнявам тези качества по 8-9 часа всеки ден. Мисля, че по този начин Егото ми вече не се плаши от смирението, а го превръща в своя сила, с която преодолява безболезнено стресовите ситуации. Реално погледнато, те вече за него не са заплаха, а ежедневна "гимнастика", дори нещо подобно на играчка тип "пъзел", решаването на който му доставя удоволствие, а не болка...

Може би ако се научим да прощаваме на себе си, ще се научим да разбираме "несъвършенството" на света и хората и да благодарим за него? В този смисъл ми дойде сега въпросът : "Самокритиката не е ли убиец на умението ни да прощаваме и да сме благодарни за всичко? "

И аз съм споделяла първото схващане докато самата аз не станах майка. Не знам какво са усещали другите майки при раждането и отглеждането на децата си, но аз определено усещах връзката си с тях от първия миг. Отначало тя е толкова силна, че усещаш същото, каквото усеща и детето ти, разбираш го без думи и жестове дори, жлезите ти реагират на гладното му стомахче сами... Постепенно този тип общуване закърнява (но се запазва), за да се развие вербалното... Какво означава пълноценно общуване? Има ли критерии, които го оценят, и то ще бъде пълно само ако те са изпълнени? Ние сме различни и свободни, а според мен общуването е процесът, в който ние намираме общото в нас - онова, което ни свързва като "частички на цялото". Ако ние се стремим към някаква пълноценност, ще можем ли да се зарадваме на общуването, което ни се случва непреднамерено? Ами ако смятаме, че "пълноценно" общуване е невъзможно, то не се ли опитваме да оправдаем нежеланието на егото ни да се смири и да се учи да намира у другите това, което го свързва с тях, а не само това, което го прави уникално?

Болките и болестите са ни предупрежденията и уроците в живота. Много се радвам, че се научих да ги приемам с благодарност. Например преди 2 месеца нараних ходилото си - смело настъпих остър камък с обувка с изтъняла подметка. Наложи се 1 месец да стъпвам само на петата си и още един месец да ходя с въздушна походка, без да натоварвам левия крак. Благодарение на това ми страдание се научих: - навреме да нося обувките си на обущар; - да гледам внимателно в краката си и да не се смятам за по-силна от острите камъни; - да уважавам и пазя ходилата си, защото те носят цялата ми тежест и освен това ми позволяват да ходя, танцувам, подскачам, клякам, вдигам се на пръсти... - разбрах колко е лесно да развалиш нещо, което ти е дадено наготово и колко бавно и трудно е да го възстановиш.... Добър и важен урок, нали?

Професията ми ме е научила да давам примери, а не съвети.. Ето един пример за това, как от една оценка може да се извлече информация за личното мнение на човека, дал оценката. Оценка: Авторът и всъщност казва: "Аз винаги се старая да играя почтено - за мен това е закон в човешките взаимоотношения, по който са оценяли личността и постъпките ми хората, които уважавам. За да съм сигурен, че играя почтено, съм си "написал" правила за почтена игра, които спазвам и следя дали другите спазват. Ако те не ги спазват, значи не са почтени играчи, а аз съм. За да играя с тях, ще трябва да ги убедя, че не са почтени и да ги науча на почтеност. Мисля, че малко хора са почтени (като мен) и могат и искат да бъдат такива (да ми спазват правилата)... " Извод за мен самата: "Да проверя дали нямам вътре в себе си прикрити правила и критерии, по които оценям себе си и хората като почтени и не дотам почтени. Да внимавам дали не се опитвам (неумишлено макар) да "променям хората към добро" като ги убеждавам да ми спазват правилата и да ми отговарят на критериите, за да бъдат оценени от мен като почтени..." А как, според вас, може да се разбира следното: ?

Не знам как е с твоя Бог, но моят е Битието, част от която съм аз самата. Битието не оценя никого и нищо. Динозаврите не са изчезнали, защото Бог им е дал негативна оценка, а защото постепенно са се трансформирали, приспособявайки се към променящата се среда на планетата. Любовта не оценя, защото тя няма система от критерии - прави го човешкият ограничен ум, мислещ с модели и причинно-следствени зависимости. Добре, но все пак, ние сме човешки същества - спойка от Любов и Ум. Мисля, че оптималният начин да ги "сдобрим" и накараме Ума да служи на Любовта в нас, е да трансформираме оценките в МНЕНИЕ. Ако ближният ми дава оценка, независимо каква, тя ми разкрива неговите пристрастия, позиция, желание да бъде оценян, и критериите му за оценка. Но дотук. Т.е., когато все пак получа оценка, аз я трансформирам в мнение и извличам урока за себе си от новата информация. В този смисъл оценките не съществуват вече за мен... Продължавам да смятам, че може да се живее и можем да се развиваме без да имаме нужда от оценките - нито да ги даваме, нито да ги получаваме. (Дори когато на пръв поглед професията го изисква от нас. Имам куража да съм сигурна в това от позицията на учител с 25 години кариера.)

Разбирам те, защото и за мен много дълго време беше така.... Сега не си давам оценки на себе си, не давам оценки на другите и не ме интересуват оценките им за мен. Понятието "оценка" някак изчезна от съзнанието ми и от живота ми. Интересува ме мнението им, защото това е още един свят, до който се докосвам. Приемам този свят като още едно лице на Създателя ни... Интересно ми е защо за теб е важна оценката на друг, макар и той напреднал. Сравняваш ли я с твоята собствена оценка за себе си? Оценката на другите променя ли с нещо твоята? Тя предизвиква ли определени емоции у теб, които влияят на начина ти на приемане на действителността и насочват мисленето и действията ти в определена посока? Какво усещаш и мислиш, когато не получаваш никаква оценка? В състояние ли си да приемеш или превърнеш мнението на другите в оценка? Това променя ли отношението ти към тях?...

Разговорът по-горе е брилянтен пример за разликата между мнението и оценката и за резулатите, до които може да доведе смесването на двете. Благодаря ти Оринави пак

Защо ли всеки път ни се иска каквото мислим и чувстваме ние да го мисли и чувства света?? Когато възпрем ума си да казва "всички, никой, винаги, никога и т.п." , светът ще стане неповторим и хората и събитията ще бъдат различни и много интересни. И няма да стъпваме в една и съща река, и няма да се срещаме с един и същ човек, защото ще сме готови да видим новото... а не да потвърдим това, което си мислим че е ....

Моят Отец пък това много го разсмива... и после решава да си поиграе с нашия план и ....

Всъщност нима ние сме в състояние да "планираме утрешния ден"??? И с какво право? Нима нашето его владее времето? Всъщност ако се замислим, утрешният ден наистина по право е този, който планира задачите за нас... Някои от тях можем да предвидим по закона на причината и следствието. Други са предвидими, но ние по различни причини не виждаме каузалната връзка. Трети са синхронични - нямало е как да ги предвидим, защото те не са влизали в обсега на нашето съзнание все още. Дали сме готови за утрешния ден аз лично разбирам така: - това, което бих могъл да предвидя благодарение на каузалното си мислене, го организирам или се подготвям за него. Ако това, което се случи, не съвпадне с очакванията ми или не съм в състояние да изпълня намеренията и обещанията си, значи съм пропуснала нещо в каузалната верига. Приемам го като това, което е трябвало да стане и коригирам начина на извличане на следствията. Правя всичко и само това, което е по силите ми в момента. - непрекъснато почиствам съзнанието си от моделите на личното си каузално мислене и се опитвам да видя връзките през очите и съзнанието на хората около мен. Случвало ми се е да стигна до зашеметяващи прозрения за себе си, за тях и за миналото и утрешния ден. - преди заспиване и след събуждане с помощта на молитвата свалям нивото на каузалното си световъзприемане, за да се отвори необходимото място за синхроничното. Т.е. приготвям се с любов и благодарност да приема всичко, което не съм очаквала или може би съм се опасявала (неволно) и да реагирам спокойно като направя всичко и само това, на което съм способна в момента. Засега успявам... Благодаря ти Господи...