Венцислав_

Гении на перото са щото си го закачат по шапките. Некоректен пример обаче - те са смахнати.

А ти понякога слагаш запетайчици на странни места. Аз правя доста грешки и понякога наистина са смешни. Друг път съм изумен от глупостта им. Но е нещо като неискеност за мен кокоренето пред някой постинг и граматическото, пунктуационно и не знам какво си още доизкусуряване. Тук водим неангажиращи диалози. И казваме какво мислим, понякога какво чувстваме. Но ето, особено при втория случай - докато си натъкмим грешките, вече и чувството е избягало, пък си цапваме етикетче...

А аз не знам защо ти свързваш Ауричното същество са неясния термин "аура", който най-често се свързва със сиянието на астралното тяло. И дори се чудя дали си прочел постовете. Ина, споменавайки Ауричното същество, трябва да уточним, че прераждане няма. Самото то се въплъщава, което буквално означава и терминът "инкарнира", но то е родено само веднъж. А личността също се ражда веднъж и после веднъж умира - напълно. После Ауричното същество си сътворява нова личност, след като напълно се изпразни от старата и запази единствено есенцията от опитностите, чрез вид донастройване на електромагнитния си товар... Понеже "Аурично същество" е много специфичен термин, нека са има предвид, че това е Висшия аз.

Май все ще си бъда от вторите... Да обрисувам горното... Самото Аурично същество (Висш аз) представлява едно електромагнитно поле, в което миналото съществува под формата на магнитни фокуси. Нашето земно съществуване изгася някои от тях, но запалва други. А тази магнитна дреха със своите иднивидуални напрежения е прозорецът между личността и космоса. Но поради споменатите електромагнитни фокуси, тя първо допуска само определени излъчвания, а после и ги адаптира през себе си за личността. Тази електромагнитна дреха, наричана и Липика (Писар, Регистратор), е онова, което напълно управлява личността. Образно, тя би могла да се определи като дегенериралата част на първоначалния микрокосмос. Тя е и онова, което хората, в своето фундаментално незнание, наричат понякога "ангел-хранител", понякога "бог", според начина и на проявление, а в много редки случаи и "големия пазач на прага".

А! Нима аз съм го изписвал така?! Ако се е случило, със сигурност е било съвсем неумишлено... Ама аз какво да се оправдавам - художествената литература ми е една огромна дупка, която понякога осезавам като липса, но не достатъчно, че да се мотивирам да я позапълня.

Аз мислих, че това е форма на стария книжовен език. Нима греша? (питам те, като филолог) ПП: и понеже съм я срещал в по-съвременни писания, смятах, че целта е придаване на особен вид архаичност, с пръски на авторитетност... ППП: или остава да си е само полурусизъм, което, както и използването на диалектни форми, може да се приеме и само като разнообразяване...

Тъй като се смята, че хомеопатичните медикаменти действат предимно на етерен принцип (енерго-информационно, за който иска), то въздействието им може да бъде задушено от други динамично-етерни съставки, които ще включат в себе си както онези, които имат осезаемо биофизично въздействие върху организма, така и други, със силно изразени електромагнитни качества.

Господин Архимандрит, като билкар би следвало да знаете, че по отношение на нервната система кантарионът има противоречиви въздействия, но предимно - именно успокояващо. Зависи за какво точно се използва и разбира се - как. Сигурно ви е пределно ясно, че дори и физикохимичните свойства на определени съставки са променят, когато са в комбинация с други. Вярно, една от съставките на виаграта е кантарион, но това никак не означава, че той поголовно възбужда. Кантарионът принципно е успокояващ и върши работата си също и като чай. Е, ако го накиснеш в някоя тонизираща напитка, едва ли съвсем ще ти я дегазира, ама...

Не опасности, ами направо безумни вреди, ама ако си напиша, мнението ми няма да живее дълго. Пък и да си призная - не ми се занимава вече... Все тая. Който каквото... Ама то, не е и кой знае какво, имайки предвид съществуването ни въобще... Жалко, че Петър Дънов не се е произнасял по темата, ама едва ли би удостоил и конкретен въпрос с внимание, просто защото е твърде несериозен...

Без много мъдруване, това просто означава, че познавайки добре себе си, имаме малко повече право да съдим (себе си). Защото познаваме не само резултатите, но и някои неща, които стоят зад тях. А у другите можем да виждаме само външните проявления... Няма лош и добър човек - всеки е ръководен от силите в кръвта си и не можем поради това да обвиняваме някой. Разбира се, че това се отнася и за нас, но тук имаме правото и възможността да искаме да се променим, което ни придава окраската на "лош", но също и посоката на "добър". Ако смятаме, че това може да се приложи и по оста между нас и другите, това ни прави не обективни, а надменни. Тинтири-минтири...

Зависи дали са от или срещу личността. Високомерието не е смелост, а окоп. Съмненията относно абсолютната лична авторитетност са смелост.

Смелост е също да се усъмниш в това, което си видял... (мисля, че връзката с левента и страха е обратна)

Едни от нещата, които смирението отхвърля от себе си, са думите... И после всичко друго. За да остане само чистият дъх, който отмерва пулса на тишината...

То, май, аз те наплисках. Исках да кажа и уж си помислих, че го направих - усмивката за пред смъртта не е кой знае какъв нишан за смелост, щото смъртта просто не е кой знае какво плашило. Както неведнъж съм казвал, представям си я като най-красивата жена, с много дълга, права, гарвановочерна коса и бяла кожа. И мога да ти кажа, че самата тя се усмихва подкрепящо и доброжелателно... Та, каква смелост... То си е направо похот...

Какво говориш бе... Аз, предполагам, не съм особено смел, но смъртта ми е от очакваните с трепет гости.

Аз пък мисля, че смелостта не е някакво конретно качество, а по-скоро липса на други. Качеството, с което кореспондира е спокойствието. Някои я свързват с определен вид импулсивност, но помоему почвата на нейната проява е благодатна без първичности. Смелост е онова поведение, което проявява реално осъзнаването на факта, че същността ни е неизменна и няма как някакво външно събитие да и повлияе, а само личното невежество. Смелост е да посрещаш всяка неизвестност с мир, а не с примитивна упоритост (което някои смятат за смелост). "Смел" се родее със "смайл" и се измерва с ведрина...

Я, Мона призна, че самотните майки имат нужда от терапевт...

Разбира се, че имаме. Създал съм осем-девет семейства и съм разбил двадесетина, за да опозная добре всички страни на явлението. Ето, няма по-квалифициран кадър от мен в създаването на семейства. Смятам да продължа да създавам и да не се спирам. И да обява на тези, които си мислят, че са създали, ама се чудят дали всичко им е наред и все се стремят да хармонизират нещата (бре, че неспокойни люде) - имам фабрика за пакетиране. Пуснете си семейството при мен, ще го вакуумирам, облицовам и ще лепна етикет от моята марка, да се знае, че е качествен продукт. И понеже съм лоялен бизнесмен, няма да пропусна да отпечатам и срока на годност...

Докато си браним личните пространства и защитаваме тези за ролята на този или онзи, няма да познаем плода на взаимността. Отделности - бол, затова и самотни майки... И генерално, Мона е рицар на свободната воля и избора, но аз не считам, че разполагаме с такива(по отношение на отделността - в смисъл, не можеш да вземеш решение да не си самотен, можеш само да решиш да гледаш по малко по-друг начин на това). Поради собствената си природа ние сме само гранитни егоцентричности и докосването на личност и личност е невъзможно. Нали затова се нарича и "личност" - собствена неприкосновена затвореност. И всеки отстоява себе си, или по-скоро онова, което е успял да складира в хронологията. Толкова здрави камъни сме... Нека се гордеем. И да мрем от жажда за мекичка, нежна водица... А майката е символ на безкрайна топлина и отвореност. Но само в неживите ни идеали... И все пак, светостта и е неприкосновена, макар и забулена от всички останали човешки атрибути. Пийс бро!

Като гледам, има и роби на свободната воля... "Самотна майка" е много добър термин. Че сме самотни всички - ясно е. Но майчинството е най-добрия земен инструмент за бягство от самотата, особено ако майката е способна наистина да се отдаде на рожбата си. За тази възможност аз ви завиждам, дами. Но, предполагам, че мъжът също може да изпълнява почти подобна роля. В определени случаи би могъл да е и по-облагодетелстван, защото определен вид наложена свързаност с детето му липсва, което би могло да му позволи да се отдаде напълно и на детето и на майка му (на детето)... Е, ся, не, че човек умее да се отдава... ПП: като говорим за полярности в мненията - доста полярно си е отворена и самата тема и си е чисто предразполагаща. Обаче аз имам доказателство, че съм балансиран - известно време, преди да се излюпя, съм се казвал Силвия и дори и два дни след това, докато се опомнят околните...

Напротив, вредят... Наглсите ни, че излъчваме онова, дето споменаваш. Любов и Доброта не излъчва никой, освен Единия. А нашата изкуственост, дето се бронираме с нагласи и се опитваме да се самоубедим, че маските ни са лица, е вредна както за нас, така и за останалите наоколо. И влиза в същата тази категория, дето наричаме магия. Особено като започнат да ти се явяват ангели и сродни, защото това ще се случи... И да използват фундаменталното ни незнание, за да ни влеят малко "божествени"...

Определението е романтика, а действията са си примитивизъм - това имах предвид и в моя пост...