selsal

Бийн Днес Металика имат концерт... Но аз бях на друг.

Самият израз "достатъчно пари" отпраща към усещане за недостатъчност. Парите биват достатъчно, само когато този въпрос не се повдига в ума на човек. ---- На мен винаги ми остават пари. В същото време причина за това не е размерът на приходите, които получавам. Едно парче хляб, една чаша вино, една добра книга, една хубава жена и една възвишена идея заличават всяко терзание за достатъчност.

В римското право има един pater familias (домовладелец), чийто дом (фамилна собственост) представлява затворена стопанска единица. Жена, дъщеря, син, снаха - всичко влиза в патримониума. А сега си представи представи същия тоя домовладелец, но без материалното имущество и без влиянието над субектите от семейството. Това означава петимност на домовладелец, но липса на предмет, върху който да се осъществява тая петимност. Психоанализата нарича това състояние - инкорпорация. Или: онова, което нямам като физическо изражение, превръщам в душевно състояние чрез своеобразно психологическо поглъщане. Реалната власт се компенсира с лично пространство. Наместо имущество имам човешки права, вместо власт над снахата, която никой не бива да пипа, имам разни мои си неща (идентификации), дето никой няма право да оспорва. Често се случва човек да няма - например - патриархалния дух и осанка на един Мойсей. Но по някакви неведоми душевни причини да е решил, че наследява Мойсеевото. То е така, щото егото винаги търси правоприемство. И колкото по-голо е то (колкото по-его е) толкова по-собственически го прави.

По някаква причина, когато се говори за агресия, се пропуска един от нейните елементи - желанието да навредиш. – Станимир Агресията, в нейния култивиран вид, е наистина желание да навредиш. А това да навредиш е нещо добро. Но ония от нас, които са изпълнени със страстна обич към себе си, намират в увреждането нещо лошо, защото щом чуят за вреда, на мига разпознават своето его като обекта на тая вреда. А то е така, понеже егото е най-дразнимото нещо, затова и най-увредимото. Но другите от нас, които превъзмогват егото си, остават по-слабо дразними и по-малко увредими, затова те нямат основания да се усещат като жертви и да виждат във вредата нещо лошо. Агресията в нейния първосигнален вид е нещо различно. Тя не е желание да се навреди, защото тая агресия не съзнава никаква вреда, извън вредата, която самата тя понася. “Аз съм увредена, така че е немислимо да се счита, че аз навреждам – възмущава се психологията на жертвата”. Всеки престъпник е в тая позиция. Всеки престъпник е убеден, че престъплението му е справедлив ответ на някаква несправедливост, която е извършена спрямо него. Убиецът, който заплашва с убийство, няма съзнание, че заплахата му би донесла увреда, обратно, той е сигурен, че с деянието си ще поправи вече наличната спрямо себе си вреда. Престъпникът, когато замисля престъплението си и особено когато го извършва, вижда смисъл в него, открива неговата целесъобразност. Чак впоследствие съдът би могъл, чрез силата на общественото мнение, да му вмени и внуши вина. Ала престъпникът в по-голямата й степен приема тази вина само привидно. Още по-овъзлена е ситуацията с психологията на оная жертва, която не прибягва към престъпление. Несъзнаваността на агресията при тоя типаж жертва надминава агресията на престъпника. Именно тук е лукавият. Щото действията на престъпника-жертва в крайна сметка са преки действия, понеже водят до видима, до отчетлива загуба в патримониума (личното пространство) на нечие его, но действията на не-престъпника-жертва са заобиколни, те стоят укрити иззад морални претенции и духовни дантели. И най-вече непрестъпникът-жертва изобщо не съзнава това свое състояние и му се съпротивлява всякак. А агресията на една такава жертва се състои в това, че тя с отчаян хъс търси някой, когото да обвини за самосъзнанието си на жертва. И бяга от разбирането, че вредата не е зло, защото ако това е така, цялата й психология на жертва ще се разпадне. Агресорът няма положително отношение към обекта на агресия. – Станимир Вярно е. Аз нямам положително отношение към окото, което ме изкушава. Но когато се чувствам жертва, заобичвам точно туй око и го пазя от всяка агресия. И тогава, бидейки жертва, аз нямам нужда от любов, нали, сам до безкрай съм се обвил с нея. Но пък имам нужда от агресия. От агресор. Любовта на агресията е най-плодотворната любов.

Слисах се. Сякаш фината плът на съзнанието ми бе простъргана от назъбено и разядено желязо. Това уродливо създание знаеше за Нулата. Нещо повече, мен наричаше Нула. - Пулиш се защо? – рече изчадието. – Да не би узнаваш туй, дето нямало е как да бъде? Заклатих объркано глава; приглушено попитах: - Откъде знаеш за… Нулата? Хомункулусът плесна с ръце пред лицето си и ги задържа прилепнали, ехото им не изчезваше в далечината. - Знавам, щото виждам. Просто, ясно и неспорно! Туй, дето нямало е как да бъде, винаги се случва ей-така! - Аз ли съм Нулата? – дори не смогнах да преглътна. - Че кой да бъде? Мислиш аз?! Ама без да мислиш, харесваш се кат тъп! – хомункулусът се завъртя на мястото си, вирна в лицето ми острото си дупе, сетне бързо се извъртя с муцуната си към мен и се усмихна с най-шантава гримаса и светнали очи. – Кой съм аз? Ха кажи, дали се сещаш? Същност ли съм или Нула? - Не, това е невъзможно! – ядно отвърнах и стиснах невярващо очи. – Аз знам какво е същността, знам и какво е Нулата. Ти, ситни дяволе, няма да ме подведеш със своите клоунади, не, няма да ме подведеш… Не съм Нула, аз не съм Нула! Защото Нулата е… Нулата е… - Нулата какво е, би ли казал ти? – попита подигравателно хомункулусът и направи реверанс, от който тялото му така размести частите си, че незнайно защо, моите плещи се отпуснаха и някаква тежка умора се намести в мен. - Нулата е господарят на света! Да, точно така – почти в транс отговорих аз – Нулата е светът. Нулата е навсякъде, а същността е никъде. Нулата е в градовете ни, Нулата е по улиците ни, Нулата е в университети ни, Нулата е в домовете ни, Нулата е в главите ни, Нулата е мечтите ни. Всичко е Нула! - Браво, браво – подскачаше на мястото си хомункулусът. – Ти, виждам, почти си знаващ! И какво е още Нулата? Езикът ми се беше развързал, а душата ми отказваше да стои у мен: - Самосъзнанието е Нула! Мисълта, която ме спохожда и има предвид самия мен е Нула. Чувството, което ме обзема, чувството, че съм, това чувство е Нула. Безсмисленият кръг, по който понечвам да тръгна в света, само за да се завърна при себе си, е Нула. И аз, овалян в страст насред овалността на Нулата, където тя ме подмамва, откривам бездиханна и съвършено чужда празнота. Защото Нулата е съвършената празнота! А празнотата е единственото, което толкова силно ме привлича, ох, толкова силно ме привлича… Хомункулусът танцуваше пред мен, ръцете му се виеха в безброй премятания и изкълчвания, телцето му шаваше и се тресеше, а крачката му все потропваха на петички и пръстенца, едно върху друго и едно през друго. - Да, да, да – пееше грозното човече – така, така е, туй е Нулата. И още, и още е, кажи какво още е?! - Нула е болката ми. Нула е мъката ми. Нула е радостта и животът ми. И смъртта ми ще бъде Нула, ах, и смъртта ми ще бъде Нула. Колко не искам това! - И това всичкото е Нула, поради причина знаваш ли каква? – озвери се насреща ми изчадието, а безумната му усмивка покри целия ми хоризонт. Не издържах, отдавна исках да го изрека, да го изрека на себе си, точно на този, дето се крие и чупи в сенките. И ето сега щях да го направя. - Колкото повече нещо не струва, толкова повече то живее с мисъл, че струва. Понеже сме Нули ставаме ценности, понеже сме подражания се храним със съдържания. Ах, сега разбирам, сега разбирам… - Разбираш ли? Какво? – хомункулусът се чукна по слепоочието. – Знаващият в теб май поема дъх. Радост е туй за мен. - Разликата между същност и Нула, истински чак днес я разбирам. Същността не крещи себе си, не се обкичва и възгласява. Същността не позволява и не забранява, тя не учи и не направлява. А Нулата все знае и брои стойността си, все чертае граници и определя територии. Нула ли е значи все те гледа, иска да те включи в себе си, не допуска да бъдеш встрани, да мислиш друго, трето някакво – не може, как така. Хомункулусът се беше намръщил. Нещо в него вече не беше съгласно с мен. - Май, вече-човече, незнаването те пак накланя. Що казваш, че Нулата “не пуска встрани”? - Защото Нулата желае винаги другия да е “какво” – отвърнах смело аз. - А не! Така ще се разберем, ама никак. Туй дето казваш, че желае другия да е “какво” се нарича знаващ, а не Нула. Затуй повтарям, та да помниш, ти си Нула, обични мой. Дишах на пресекулки, бях по-студен от мрамор, но отвътре кипях, лава искаше от мен да се дели: - Виж, джудженце жалко, ти си Нула! Хайви е Нула! - А-а-а-а! – закрещя хомункулусът, а зурлата му освирепя. – Хайви е бащата сладък, как ти ще правиш го на Нула!? Приближих плътно това злокобно създание, наведох се над него, допряхме си лицата: - Хайви е ревнувал! Дивите сигурно са му резнали ръцете. - Дланите Дивите порязват, незнаващи човеко, а не ръцете – ревна хомункулусът. - Ревнивец е Хайви, копие на ревнивеца Мелампус. Подражание на подражание, сянка на мъртво тяло. - Ревнувал е кого, глупако? - От втория Мемохан, от Психагога. - Защо това му е? Да ревнува един дивак! - Защото дивакът е виждал “Рудата” и е можел да прави с нея, каквото иска. А сам Хайви, на мъртвеца умиращата сянка, не можел е “Рудата” в собственото тяло да владее. - Глупост на незнаващ, уф. От “Рудата” си Хайви е направил мен и моите събратя – знаващите. - Глупост е това, което казваш ти, мижитурко, която се величае в краката на великан. “Рудата” у теб е отдавна подчинена на мъртвината, тъй както във всяка Нула. - Да бе, да, не ми говори така! “Руда” аз съм, а “Дангалака”, дето казваш, е вече рекох, само камък и метал. - А поглеждал ли си какво се вижда през дланта му, нейде отвъд небесата? - Да гледам няма нужда, тук на своето мястото съм си най-добре. Но разбрал съм от всички, дето клатят се нагоре-надолу по тези стъпала, че там горе в “Дангалака” няма нищо, само някаква слепина, дето е размацана и то без никаква гримаса. - Не-е! Не е така. Точно там, където няма смисъл е целият смисъл. През дланите на “Прорицателя” човек може да прогледне истината за себе си! Но ще я понесе ли? - Истина ли?! Да бе, да, тра-ла-ла. Длани и истина, туй не значи нищо, купчина незнаване и толкоз. - Не-е! Не е така. Нашите, човешките длани от хиляди години са изгубили способността си да проницават. Дланта, най-чувственото, най-изтънко различаващото, най-дълбинно усещащотото, е било закърняло, окото е отместило умението да гледаме нещата право в сърцето. Тази способност да проглеждаме същностите е дарът на Дивите, жените, които минали като вихър през нашия свят. Но какво остана след тях? Страх! Страх от загуба на мъртвата повърхност, която покрива дланта ни. Тази мъртва повърхност е Мелампус, мъртвият друг на твоя жалък Хайви. - Да бе, да, не ми говори така! Дивите “Рудата” крадяха и с “Риса” оставиха света, май не помниш ти това? - Но нали ти толкова бе горд, че си ги подмамил? Или на свой ред нещо си забравил? - Ама без да мислиш, харесваш се кат тъп! Аз ги мамих да си ходят, а не “Рудата” със себе си да вземат. - Ами ако “Рудата” никой не е взимал? - Как така? - “Рудата” е тук, винаги е била тук. Навсякъде около нас. Навсякъде! - Да бе, да, не ми говори така! Само аз съм “руда”, друго всичко е подражание. Или пък това не виждаш, че говориш, все едно си толкоз сляп? - Сляп си ти, хомункулусе, Нуло такава! Хиляди мъже са били с изрязани длани през оная дива 2104 година, а нито един от тях не е успял да проницае през оживялата си длан. Единствен го е сторил вторият Мемохан, Психагога. “Рудата” никога не е напускала света, но способността да се види “руда” ни напусна с Дивите и “Риса”. - Хей, човече, обичен беше, правиш ме сега омраза, внимавай и пази се. Нула съм не аз, а ти! - Не-е! Не е така! Ти, мъни-мъничък миничък, дето се кривиш и сучеш, дето муцуната си мачкаш като гъба, дето телцето си как ли не извръщаш и поставяш, ти си Нулата, гримасата, която днес шества по света, и няма същност, а е само подражание, подражание на един свят, който някога е познавал “Рудата”. - Наричаш ме “какво”, така ли? – изригна изчадието. – Нула бил съм, гримасата ми без цена оставяш, а толкоз влагал съм у нея. Обидата ли да търпя? А що да не те изям или разкъсам. Любов исках да ти дам, а ти как ми се отплащаш? Исках “кой” да станеш, знаващ да си, да ти се служи, а не да служиш, пък ти какво? “Рудата” ми Нуличка наричаш! Хайви поругаваш! Ха сега, да те видим имаш ли собствена гримаса? Кажи, кой си ти тогаз? И в него миг, и в онзи час сред пролетта на месец март, някъде високо в планинския град се започна моят край, осъзнаването, което ме сломи, съдбата, която ми продума кой съм или по-скоро какво съм. Рекох и все още не допусках какво ще последва: - Аз всеки ден, когато идех и когато си отивах, поглеждах през дланите на “Прорицателя”, през чистото съзнание на първия Мемохан, и виждах… и видях… ох! Видях толкова неща, различни неща, далечни неща, неразбираеми неща. Същности! Толкова нови, толкова обхватни! - Какви, какви? Кажи какви? – нетърпеливо и сякаш с някаква укрита мисъл ме питаше хомункулусът. - Мисля, че виждах как отвъдният свят, Нуминозия, се отваря за мен, но неясно и за кратко. Просветваха пред мен пролуки, толкова светли, тъй открити, като звезди. Знаеш ли, една дума се върти в съзнанието ми, откак съм тук в тоя планински и далечен край. Архименти! Ето това са пролуките, отворите, които се откриваха Там от дланите на “Прорицателя”. Те отпращаха погледа ми през себе си право в Нуминозия. Ах, какво видях? Не разбрах. Всичко беше толкова объркано! А може и да съм видял “Рудата”, да, може би… - А защо не я видя? – лукаво подметна хомункулусът. - Не знам. Но исках, сега се сещам, че исках – и в него момент една мисъл ме окрили. – Следващият път ще го направя, да, тогава ще се взра в Прорицателските длани, докато видя! - А може и да няма следващ път? - Как няма да има? – недоумявах аз. – Още утре ще сторя това. - Ако сега пък не сториш друго. - Какво да сторя сега? – нищо не разбирах аз; но изведнъж ми хрумна. – Сега ли предлагаш да ида, да изкача хилядата стъпала и цяла нощ да гледам през дланите на “Прорицателя”? - Предлагам да останеш Тук и да погледнеш себе си. - Себе си ли? - Да. Себе си – хомункулусът се облещи насреща ми и добави. – Да провериш дали имаш същност или си просто подражание. - Как ще стане това? Как ще стане Тук? - Кой съм аз? – наместо да отговори, ми се изпъчи хомункулусът. - Този въпрос вече получи не един отговор. - И все пак. - Добре тогава. Ти си Хайви. - И сега, помисли добре преди да отговориш на следващия въпрос. Какво си ти? - Искаш да кажеш кой съм? - Така да бъде, макар че скоро ще се убедиш в обратното. Какво ставаше тук? Това същество изведнъж започна да говори твърде човешки, а не с оная опака реч, с която ме посрещна. А и вече имаше в него нещо укрито и не толкова гримасно. - Кой съм? Ами… не знам точно. - Как така не знаеш. Кой си ти? - Кой си? Кой си? Как може да питаш такова нещо? Ами аз съм Ноатима Суп`Малем. - Сигурен ли си? - Сигурен? Какво пък означава това? Не съм ли Ноатима Суп`Малем. - Не си. - Кой, по дяволите, съм тогава? - Ти си Нула. Ти си подражание. Това е ясно, вече го казахме. Въпросът е на кого си подражание. Засмях се, макар с притеснение. - На теб ли съм подражание? - В известен смисъл. Но по-скоро си подражание на един друг. - На кого? – сърцето ми лупаше в гърдите готово да изскочи. Хомункулусът се усмихна. - Можеш ли да изречеш името си на обратно? - На обратно ли? Защо? - Опитай. - Добре, защо не. Да видим! Моето име е Ноатима Суп`Малем. А на обратно е Ме-лам-пус А-ми-та-он. Коленете ми се огънаха, главата ми се завъртя, устата ми пресъхна. Ужас настана у мен. - Не може да бъде! Не може да бъде!!! Хомункулусът вече не подскачаше, не играеше, не гримасничеше, а само ме гледаше със замръзнало лице. - Може да бъде. Повече дори! То е така! Ти си подражанието на мъртвия от преди четиристотин години Амитаон Мелампус. - Не е вярно! Не разбирам! Как така… подражание? - Сещаш ли се за дланите, които ти толкова обруга и които нарече закърнели? Нещо сякаш ме удари право отзад: - Аз съм направен от дланите на Хайви? Хомункулусът се засмя съвсем човешки: - Не, аз съм направен от дланите на Хайви. Ти си направен от дланите на Мелампус. - Той е имал закърнели длани, така ли? – едва промълвих аз. - Той е имал изрязани длани, които Хайви е запазил, а после забравил. След смъртта на Мелампус и след като Хайви изчерпал цялото му мъртво тяло за направата на хомункулусите, той си припомнил, че някъде все още ги има изрязаните и два пъти по-мъртви от самия Мелампус негови длани. - И е направил мен? Как е успял? – въпросите и техните страховити отговори ме подлудяваха. - Хайви станал тъй умел в направата на полу-живот, съчленен от “руда” и мъртва тъкан, че в един момент е успял да сътвори един никакъв живот само от изрязаните длани на Мелампус, никаквият живот на една Нула. - Как съм оцелял досега? Как не съм разбрал всичко това? – простенах аз. - Ти сам се досети, че Нулата е господарят на света. Тя е празен дух, който владее живите човешки тела. През всичките тия четиристотин години ти се подхранваше от този дух и живееше един, втори, трети живот… Подражаваше на гения на Амитаон Мелампус. Но не беше неговият гений. Така е с Нулите, те са неспособни да осъзнаят подражанията, които в действителност са. Паднах, тялото ми не ме държеше, плач без звук късаше гърдите ми. - Ти, хомункулусе, ти вече говориш като човек? - Обични мой, аз вече съм поне малко човек. Твоето осъзнаване ме отмести от последното място сред хомункулусите. Аз се изкачих към “Прорицателя”. Някой ден, може би, ще ида в Нуминозия. “Мечта на Нула” – помислих си аз. Обърнах гръб на изчадието и запълзях. Изминах почти цял километър и се озовах в другия край на последното стъпало пред “Прорицателя”. Повдигнах се, изкривих тяло, завъртях ръце и добих най-злощастната, но и усмихната гримаса на света. На сутринта учените от този далечен и планински град ме откриха. Уплашиха се. Побягнаха от мен. После повикаха лекар. Психиатър. Той ми говореше, аз гримасничех. Видях такъв страх у него, че това ми донесе удовлетворение. Повикаха и санитари, те ме подхванаха внимателно и повдигнаха. Не се съпротивлявах, но не спирах да гримаснича. Все по-силно, по-бързо и по-добре. - Към клиниката на Уран – дочух да казва психиатърът. – Само там, състоянието му е ужасно. Гледах този сащисан човечец и гримасничех с такава радост и желание, че той не издържа и ме попита: - Защо правите това, Уважаеми? - Защото знам кой съм! – гримаса – Защото знам какво съм! – две гримаси. – Аз съм Нула! АЗ СЪМ НУЛА! Психиатърът беше изгубил ума си, докато ме гледаше. Наведе се над мен и умолително рече: - Но, Уважаеми, моля ви недейте, вие не сте такова… не сте нула. - Да бе, да, тра-ла-ла.

И защо не приемаш определението (за агресията) , посочено от Донка, което е общовалидно? - Velinavasileva Защото е общовалидно, защото е речниково, уикипедианско. Хайдегер нарича дефиниции с подобен източник и ярка общоприетост - онтични (средновати). За разлика от онтологичните (същностни) определения, които изразяват екзистенциалните страни на понятията. В тоя смисъл моят опит е да онтологизирам понятието за агресия. Психотерапията и изобщо психологията, която не е положена върху философски или религиозни основи, също развива средновато-социални определения, защото и техните цели нямат духовен характер, а просто обществена значимост. Истински добрия човек няма нищо общо с разбирането „добрият човек е добър, защото ми мисли доброто”. Ако аз очаквам от добрия човек още от първите си стъпки към мен да възнамерява да ми стори добро, то в действителност искам добрият човек да не прави нищо различно от това, което самия аз желая да ми се случи. Подобно отношение към добрия човек е агресията в нейния най-отрицателен аспект. А то е така, защото дори престъпникът, който агресира, при всичките оправдания за поведението си, в по-голяма степен осъзнава постъпката си, отколкото осъзната е същността на желанието, при което се иска добрият човек добрува в рамките на моите разбирания за нуждите ми. Добрият човек не помага, той променя. Ако ли пък добрият човек помага, той го прави, защото променя. Страхът от промяната, като основен човешки страх, кара хората да виждат в добрия човек агресивността. Ние все искаме да знаем резултата от отношението към нас и търсим уверение за позитивността на тоя резултат от устата на хората, които са способни да ни въздействат. Това е малодушие. Добрият човек е компромисен, понеже разбира страха от промяна, който бушува в човешката душа /страх за личното пространство, страх за правата ми, страх от срещата с касапина, наместо среща с лечителя/. Агресията на добрия човек е дълбоката метафизична поддръжка, която той е способен да даде на промяната. Добрият човек никога не се фиксира върху промяната на конкретния човек. Наопаки, психологията на жертвата си внушава, че някой задължително е решил да й прави добро на нея и точно на нея. Когато жертвата се вижда като преднамерена жертва на някого, тя просто се надценява, придава си важност, тук има параноичен елемент. Добрият човек е като слънцето, той променя, както слънцето свети. Той не променя именно мен, както слънцето не свети именно за мен. В същото време промяната, която носи добрия човек е конкретна, така както конкретна е светлината, която попада върху мен. Определението за онтологическото понятие за агресия е, че агресията подхранва и действително осъществява обновата. Няма прераждане без смърт. Пазещият се от вреди в съзнанието си смята, че осмъртяването е агресия, но в несъзнаваното си за него агресията е не друго, а новият живот, който би дошъл след смъртта. И това е истината! Няма по-непосредствена агресивност от новия живот. Нима първосвещениците не са чувствали агресия от новозаветните слова? Нима не са се чувствали наранени и осквернени? Какво е станало с тяхното лично пространство, с храма им? Дали въпросът тук е: застанали ли са те на пътя на някой със собствена мяра? О, не, те са застанали на пътя на някой с нова мяра.

Според мен, там където започва да се говори за права и лични пространства престава да съществува духовността. Правата и личното пространство имат своето място в ежедневната социалност – единствената среда, където его-центричният аспект има своето позитивно значение. Мистериите, духовните инициации и християнските тайнства – обратно, имат идеята да снемат мировия характер на правата и социалния периметър на личността. Този акт на снемане е чистата, същностна агресия. Или: няма друга свобода, освен свободата от порочния уклон да се отстояват права и лични пространства. Този подход стои в основата на целия Изток и е твърде съществен в християнството. Истина е, както казва Донка, че агресивният човек не уважава личните граници на останалите. То е да уважаваш невежеството. Всъщност карма – според будистите – се поражда поради тенденцията у човек да подклажда идентичности, които непрестанно да отстоява. Нирвана (угасването) е пълното превъзмогване на подобна самоотражателност. Недуховният човек все намира над какво да трепери. Агресията е последователното съзнание за собствените слабости, а и за слабостите изобщо (в отделните хора и в обществата). А една от най-ярките човешки слабости е да се щадим. И една от най-омерзителните. Кой би търсил обичта на ония, които се опасяват да не наранят?

Здравей, selsal, приятно съм впечатлена от идеята ти за добротата и я подкрепям, с някои уговорки. Напр., мисля ,че агресията, т. е. насилието (същото ли е ?), не е съставна частот добротата. Любовта, респ. добротата, е антипод на агресията... - velinavasileva Докато човек смята, че агресивността е еднозначно отрицателно явление, той ще го прави по една-единствена причина: докъде съзнателно, докъде не, въпросният човек се идентифицира с обекта на агресията, разпознавайки тоя обект, и съответно себе си, като жертва. Или – докато аз съм обзет от усещането, че съм жертва, все ще виждам около себе си потенциална или ефективна агресия, която да потвърди моя статут на жертва. Така че, в психологията на жертвата един човек е добър, само ако не предизвиква у нея усещането, че е жертва. В тоя смисъл „добрият” човек може да бъде само една друга жертва. Обективно, а не проективно /субективно/, има един тип агресия, която е еднозначно негативна: туй е агресията на пристрастните-да-бъдат-жертви. И понеже жертвите не разполагат с житейска и духовна сила, те не могат да култивират първичната агресия в човешката натура, а я израждат у себе си, като я прикриват под маската си на жертва, като в същото време я вменяват на житейски и духовно силните. Но как – според мен - агресията съвсем естествено се съвместява с добротата? Няма друго добро, което може да се случи на един жив човек, освен да се променя. А една промяна е промяна, само когато предизвиква затруднение, неудобства, дори страдание. Самата същност на промяната е агресията. Ние всеки ден сме изправени пред опасността да се променим, всеки час би могъл да е часът на среща не с друг, а с агресивността. И докато клонящите-да-бъдат-жертви живеят, за да не се променят, то живите хора, макар често уплашени от промяната, виждат у нейната агресия истинския дар на живота. Добрият човек по инстинкт, я и по култура, е агресивен човек. Той среща промяната и излъчва промяната. Добрият човек е и благ, и смирен, и внимателен, но всички тия добрини са вторични и те са подплътени от оригиналната добрина – агресията. Добрият човек не е егоистичен, неговата агресия не е ориентирана към преследване на тясно лични цели, той просто променя, агресира, настъпва, дори когато отстъпва /когато е компромисен/. Да срещнеш добър човек е рядко явление /а да срещаш жертви е да се сблъскваш с навалици/. Аз винаги се старая жертвата у мен да не ме кара да избягвам добрите хора, които рядко се случва да срещам.

Слизах по стъпалата, намиращи се пред “Прорицателя”, а в умът ми се въртеше идеята, която щях да въплътя в новия пасаж от моята монография “Нула и същност”. Толкова силно беше желанието ми веднъж завинаги да дам определение за сърцевинното и истинското, как исках да мога да посоча начин то да бъде отличено и разпознато, че може би и най-сетне бях открил оня изказ, който щеше да осветли недотам видните и дори направо отвъдни неща. Първите и най-високи хомункулуси отминаха зад гърба ми, по-ярката им светлина, идеща от по-големите им глави, ми помагаше да виждам достатъчно добре стъпалата пред мен, а това някак благоприятстваше моите мисли. Същността е нещо скрито – дълго време е смятала философията, – но това като че ли не е толкова вярно. Същността е по-скоро нещо ново. А новите неща са дотам живи, така чувствени и вълнуващи, че човек не смогва да ги обхване, нито с душата си, а още по-малко със сетивата си; ние, хората, сме лоши домакини на едни възжелани и приказни гости. Очите ми, не по моя воля, а поради каприза на случая, който винаги се оказва най-наточеното острие в ръцете на съдбата, се спряха върху два от хомункулусите, които в него момент се намираха от двете ми страни. Този вляво бе протегнал уродливо късите си ръчички към мен, пръстите му сякаш бяха уловили нещо, а очите му жадно гледаха в тях. Вторият хомункулус, този вдясно, беше повдигнал единия си крак, а другият, толкова извит встрани, сякаш против всеки физичен закон, без усилие поддържаше кръглото му туловище. Имах чувството, че това същество желае да повдигне и опорния си крак, за да ми покаже, че нищо на този свят не може да му попречи да стои изправено. Главите и на двата хомункулуса светеха, тъй както всички хомункулусни глави, съвсем слабо, но засега достатъчно. В тая тъмнина, на това място, човек не би могъл да има друга подкрепа. Същността е нещо ново, а всичко истински ново носи повече изненада, отколкото радост. Ония неща в живота и в смъртта, които са ни непознати и най-вече чужди, нещата, които ни смайват, вместо да ни радват, всичко, което ни сащисва, обърква и в същото време привлича, онова, което ни плаши, но винаги ни открива и ни гледа право в лицето, то е същността. А ако все пак някой държи да съществуват и скрити неща, такива, дето са недостъпни и много важни, и то най-вече поради своята прекалена недостъпност, да, и такива неща съществуват. Но те не са точно скритите неща, а укритите неща. Това сме ние, върволиците от слепци, които бягат от същността. Преполових дългия килим от стъпала пред “Прорицателя”, хомункулусите ставаха все по-малки, а мракът около мен растеше. Така е в този далечен и планински град, когато наближиш сетнината на своя път, пътят се изгубва от погледа ти, а светлината му не може да освети дори самата себе си. На твоя милост – ако си тук, при мен – ще се наложи да използваш дългия си опит, ако имаш такъв, в низхождането по многобройни стъпала, за да предугадиш своята следваща стъпка. Същността е скъпоценност, която е винаги отпреде, в непосредственото. Ако пелената на формите, а това значи на познатите форми, се спусне между нас, за да раздели човека от същностите, то е защото ревнива е формата, особено отчетливата, дълго изработваната форма. Възможно ли е – се питам понякога, – да имам оная смелост, която очиства сърцето, разбужда духа и позволява да бъде провидяна същността, единствено тя, непомрачената, голата, безформената същност? - Хей, вече-човече, тук ли си накрая – изведнъж дочух не глас, а крясък, долових не думи, а карфици в ушите, – щото да не паднеш, а да знаеш, че стъпалото свърши. Не мисля, че ме споходи страх, нито пък някаква смътна заплаха усетих. Но нещо в гърлото ми се изстуди, усетих хладина по слепоочията си, а сърцето ми просто спря. Както и краката. - Ха, той ме чу! Да бе, да, тра-ла-ла – изкудкудяка кресливото гласче до мен. – Човекът чу зевзека, а да го види може ли? Завъртях се. Вдясно, по ширината на стъпалата пред “Прорицателя”, съзрях не светлина, дори не мъждукане, а призрак с глава, обвита в ледено и лъстиво сияние. Очите му бяха ситни, но кръгли, нослето му по-скоро беше хлътнало, отколкото изпъкнало, устата му стоеше малка, но изведнъж ставаше огромна, усмивка ли скачаше по това лице или пропаст от нищото зейваше там. Брадичка съществото нямаше, скулата му тръгваше отгоре и вълнеобразно се спускаше до гърлото, където потъваше страшно. Ръстът му не беше ръст, а пънче, телцето не беше телце, а кости, нахвърляни без мисъл и правила, ръцете танцуваха зловещо, а крачката потупваха земята. - Не познава ли ме? – зяпна страшно съществото. – Аз съм единственият и неповторим, първият знаващ. Завъртях се в обратната посока, вляво, където трябваше да се намира отсрещния и също така последен хомункулус. Там не видях нищо. Нито видима, нито лъстива светлина. - Търсиш какво? – повдигна веждите си хомункулусът, а те сякаш се вмесиха в стърчащите му, ала с неприятно счупени върхове, иглени коси. - Последният хомункулус? – без да съм имал намерение, отвърнах аз. - Ей го, глупек-човек! – заклати главата си изчадието. – Чува те, забравя те. Ти му Знаването даваш, той се пули и незнава. - Къде е отсрещният хомункулус? – попитах аз все още неразбиращ. – Там, срещу теб трябва да има още един, също така последен хомункулус, къде е той? - Оф, че тъп е и не мисли – избухна възмутително съществото. – Ей ме на, чу ли ме или пък не? Видя ли ме или стискаш си очите с ум? Друг знаващ отсреща има, май не го разбра. Това съм аз. Винаги аз! След първите реплики, които си разменихме, в мен се прокрадна неприятното усещане, че разговарям със статуя. Нещо, далеч в моето вътре, нещо, което не владеех, ме задърпа напред, вече не по дължината на стъпалата пред “Прорицателя”, а по ширината на явно последното стъпало. Към “Хомункулуса”. - Идеш, значи ме обичаш! Как отдавна чакам туй! – запя статуята, а по лицето й се разля нещо като блаженство, в което имаше повече гримаса, отколкото естество. – Хайде, припкай тук при мен, ти си мой, но аз да бъда твой да-бъде-няма-как, да бе, да, тра-ла-ла… Щом доближих хомункулуса, разбрах, че той едва надминава на височина коленете ми. Но чудното беше, че ме гледаше така, все едно се извисява над мен, някъде в небесата, може би върху самата глава на “Прорицателя”. - Защо ти говориш, а другите хомункулуси не говорят? – попитах аз, като в същото време съжалих, че питам каквото и да е. - Жив съм аз и знаващ най-подир. Другите са малко мъртви и знаващи едва ли! - И защо точно ти? – не се стърпях и попитах отново. - Оф, че тъп е и не мисли! – пак избухна хомункулусът. – Пръв съм аз, не виждаш ли това. Пръв и друг пръв до мене няма! Ха сега разбра? Или ръгна си ума там, отдето преди всичко се излиза? - Но ти не си пръв, ти си последен – ядоса ме това джудже. – Ей го “Прорицателят” горе, той е пръв, не виждаш ли? Щом изрекох тия думи, очите на хомункулуса се разтвориха, а муцуната му се изкриви, после първо позеленя, а сетне, изведнъж, порозовя. И избухна в писклив и продължителен смях. - Ха-ха-ха, оф, че тъп е и не мисли! От грамадния Незнаващ ли броиш, глупако? Наопаки ли идеш? Или назад се втурваш, щом напреде крачиш? - Но ти не светиш – не се примирявах аз, защото вече мразех това същество, с някаква чиста омраза, която внезапно споходи спрялото ми сърце. - Не светя, но живея – изсъска този път хомункулусът. – Знаващ съм и по-знаващ от мене няма. - А какво значи знаващ? - Знаващ значи “кой си”, а другите “какво са”. - Нищо не разбрах. - Незнаващ си затуй. Като оня дангалак с очите-дупки. Сега го казвам толкоз тънко и добре, че дори и твоят ум, който явно в главата ти отказва да стои, да може схване и да спира да се чуди – и тогава хомункулусът зареди с протяжен вой. – Знаващ значи да те бъде и да няма друг, и да няма никой, който да дойде да те лъже, че не си, или пък, че те няма. Знаващият стои където е, помръднат не би могъл да бъде, пръв е, а вторите по него се редят. По-малко знаващи са те, а третите, знаващи са, но не чак толкоз. Десетите вече може би незнаващи са, а последните направо си незнават. Никога “кои са”, а винаги “какво”. Ха сега умът разбра? Или дирникът ти продължава да го крие? - Разбрах, но… не разбрах разликата между “кои са” и “какво са”? - Тъй е то, знаването куца на глупците, ако не подредиш ги, подредени да са няма как. Чуй ме и главата си отваряй. “Кои сме”, това сме знаващите. “Какво са”, това са незнаващите. “Кои” си служи, “какво” пък служи. Ха сега разбра? Или запек още имаш? - В теб има ли “руда”? – не знам защо, но много тихо попитах аз. - Питаш ме дали съм Хайви, това ли? Все едно ме питаш, знаване ли съм аз. На туй мисля отговорих. - Но не си ли и онзи… как му беше името… Мелампус? - Мъртвият ли? Той, разбира се, не съм. Това примамка е, помни! Примамка за незнаващите, които, това също не забравяй, не са “кои”, а винаги “какво”. - А “Прорицателя”? Защо той стои там, горе? - Върховната примамка той е. Голям, широк и празен. Всички искат-пъхат се у него. Големи да са, сякаш голям значи знаващ? - А вие, хомункулусите, защо стоите тук, покрай стъпалата? - Посока сме. Шепнем на ушите. “Качи се”, “качи се”… Нечувани често, послушани сме винаги. - Не разбирам, защо ви е нужно всичко това? - Ами как? – сбърчи хлътналия си нос съществото. – За да правим себе си, трябва другите да се правят нас. - Моля? - Оф, че тъп е и не мисли! Пак повтарям, не забравяй. Знаващ значи този, който е. Себе си по себе си. Същи по себе си. И същи по същи. Знаващ е… - Какво искаш да кажеш – изумих се аз, – че хомункулусите сте същността? - Ние, знаващите, сме това, което май вече си разбрал. А другите, незнаващите са… ъ-ъ-ъ… как беше, а, да, те са подражание на нашето съдържание. Бях готов да умра. Този невръстеник, това изчадие, говореше с такава убеденост, че макар да се противях, някак думите му оказваха въздействие върху мен. - Как така подражание на вашето съдържание? На какво подражават? - Как на какво? На хубостта! На ръцете, нозете, лицето, усмивката наша. Ей ме виж! –хомункулусът бутна долната си челюст напред, а горната скри в пастта отдолу, след това разтвори страните си и на муцуната му изникна най-комичното и същевременно зловещо изражение, което някога бях виждал. – Има ли гримаса някъде, дето и да е, тя дължи се на нас, знаващите. Ето фръцваш се насам, отде го знаваш, а? Лицето си извиваш, език изваждаш, или правиш се сърдит, учуден, яден и щастлив, отде го знаваш, а? Коленете свиваш, тумбакът глътваш или пак издуваш, ръцете правиш да танцуват, а на лицето сторваш някоя красота такава, ей тъй или пък тъй – челото на хомункулуса така се наклони, че почти изпадна от ужасното му лице, но езикът своевременно изскочи от устата и подпря изхлузващото се чело, получи се карикатура, която, струва ми се, отмести центъра на възприятието ми завинаги. – Ха сега разбра? Или ум ти изгуби се в червата? - Но гримасите не са същности – отсякох аз, вече готов за философски спор. - Не са? Че ти отде го знаваш туй, незнаванико, най-последен. - Знам! – натъртих аз. - Кажи тогава не е ли същност нещо най-прекрасно? Нещо, което е! И толкоз! Гримасата! Ето я думата най-вярна, най-ясна дума и видима като слънце на земята! От нея има ли по-прекрасна? И по-такава, дето е? - Да, има. Това, което е зад гримасата. - Оф, че тъп е и не мисли? Дирникът ти е отзад, него ли наричаш същност? Нека кажа ти да знаваш. Той е твоето лице, а моето е гримасата прекрасна. Ха сега разбра? Или умът ти губи се в “лицето”? - Гримасата винаги крие истинския образ. Гримасата е изкуствена, а образът естествен. - Да бе, да, тра-ла-ла. Хайви е Изкуствен, мъртвият Мелампус е естествен. Кажи тогаз, кое е същност, гримаса или образ? Нека кажа аз? – хомункулусът отново се разпя, като изроденото му гласче завъртя високо краищата на думите. – Гримаса значи съдържание, образ значи подражание. Туй е то и никак инак! Никога не съм си мислил, че мога да се позова на чудодейната сила на “Прорицателя”, но в онзи момент го направих: - Онова здание, там горе, над нас, то вижда с дланите си. И знаеш ли, джудженце, какво виждат дланите му. Нуминозия, светът на същностите. А там гримаси няма. - Да бе, да, тра-ла-ла. Дивите ги знавам, сам съм ги полъгал. Ведно с Мемохан. - Ти познаваш Дивите жени? Познаваш втория Мемохан Рис? Виждал си ги? - Пфу, че питаш, не разбра ли? Аз съм знаващ, пръв сред първи. Дивите видял съм, също Мемохан. Жените луди, дето длани режат с нож, остър и от двете си страни. Гримаса истинска в ръката търсят, и те като теб, образ я наричат. Не знават, че образ няма, а гримаса, а пък тя на лицето грее, ей така – този път хомункулусът се намръщи, веждите му се шмугнаха между очите, плъзнаха се в хлътналото на носа и изскочиха от устата. – Дивите повярваха на “Риса”, а той повярва в мен. - За какво ти е повярвал? – подскочих аз. - Знаваш ли какво е психагог? - Не. - Тъй и мислех, незнаващ може ли да знава? Психагогът образа обича и все го търси. Гримаса види ли, изтрива я. Мъж, но по-див от Дива. Ей туй е психагог. “Риса” беше психагог, но моята гримаса никак не изтри, аз пък него и жените затрих навеки. - Как успя? - Знаваш ли какво е Демнемоза? - Да. Това е да изгубиш способността си да виждаш “Рудата”. - Оф, че тъп е и не мисли! Отде ти хрумна туй? Кой ти рече тази глупост най-велика? Май онези в главата на дангалака. Ето питам те, аз съм Хайви, виждаш ли ме или не? - Виждам те. - Чуваш ли ме или не? - Чувам те. Но до тази вечер не можех да те чуя. - Да бе, да, тра-ла-ла. Чувал си ме всяка вечер, но разбрал си чак сега. Щото заобича ме накрая. - Но какво общо има това, че те виждам и чувам, с Демнемозата? - Нищо бе, глупак, ти рече, че общо има. Оф, че тъп е и не мисли – хомункулусът се хвана за ръбестата си глава и се завайка с такова клатушкане, че разклати дори мен. – Пак ме виж, аз съм Хайви, “Рудата” с дума друга. Виждаш ме и чуваш ме. А Демнемоза е различно нещо, а точен нека бъда, Демнемоза значи да приемеш, че “какво” си и никога да не позволяваш си да бъдеш “кой”. С Демнемоза заразен сега светът е, а оня Мемохан и жените, дето не понасяха гримаси, аз подмамих в дангалака ето там, щото те отказваха “какво” да стават и искаха “кои” да бъдат. Победиш ли психагога, побеждаваш всички. Аз съм съдържание, всичко друго е подражание. - Но вторият Мемохан Рис е наричан Демнемотичният психагог? - Това е моята поредна истина-лъжа. Нека психагогът изглежда зъл, нека той вината носи. Пфу, вината! Тая дума толкоз я обичат, всички, които вече са “какво”. - Как подлъга втория Мемохан? - Погнусих го от света. От многото “какво”. Лесно туй е за знаващ като мен, щото психагогът от “какво” гнуси се в крайна сметка. Унищожава, но и презира. Първото го прави психагог, второто погубва психагога в него. - А познаваше ли първия Мемохан, “Прорицателя”? - Дангалака ли? Той е само камък и метал, в него Хайви няма. Той “какво” е, най-последно. - Не, питам те познаваш ли човека Мемохан? - Онзи, дето продал си е очите? Дето без насила останал без гримаса. Пфу! Такъв човек няма, истина-лъжа е. Никой не дели своето съдържание, за да става доброволно някакво подражание. Нямало е първи Мемохан. - Как така? – възразих аз. – Силата Чезал е споходил първия Мемохан и го е избавил от това да вижда безброй гримаси, проницание му е дарил. - Да бе, да, тра-ла-ла. А Силата Селсал връхлетял е втори Мемохан и го е направил гримаси да руши, въздействието му е дарил. Незнаване е туй и глупост най-велика. Чезал-Селсал и двамата ги знавам, пфу, истина-лъжа. Ха кажи, де са те? Сили няма, а само знаване на този свят. - Но ти скоро ще кажеш, че и мен ме няма. - О, обични мой, аз те знавам теб, ти си Ноатима Суп`Малем. - Така ли, отде знаеш кой съм аз? - Не знавам “кой” си, знавам “какво” си. Ти си Нула.

На мен пушенето ми пречи. Поне траещото с дни пушене в близост до мен. В същото време пушачите - водени от нуждата си - дори да се опитват да се съобразяват, го правят най-често формално, като жест, най-често като еднократен жест. Да направя компромис и да приема пушенето на някого за час или за ден, е напълно в силите ми да понеса. Ще ми бъде неприятно, вероятността да ме боли глава е голяма, и изобщо в такъв случай бих изгубил доста от обичайната си кондиция, но би било каприз да кажа, че за мен в тоя случай има някакъв проблем. Приемайки в съзнанието си, че някой ще пуши до мен за час или за цял ден, е да бъда добър, но за жалост това не е някаква съвсем истинска доброта, а просто компромис. Това означава, че моята доброта, ме прави да отстъпя, като не създава пречки някой да се чувства добре, макар неговите действия да са за моя сметка. Но какво ще стане, ако някой пуши дни наред наблизо, а аз нямам особената възможност да ида далеч? За един непушач такова нещо се превръща в тормоз. Мога ли да продължа да бъда добър? За мен винаги е било особено унизително, да си мисля нещо от рода “ех, колко съм добър, а с добротата ми се злоупотребява”. Ако ще съм добър, аз съм добър въпреки всичко, при всички условия. Моята доброта не зависи от външната оценка, от незабелязването на тая доброта, изобщо мога ли да си позволя да бъда добър, аз го правя, понеже имам силата в нито един бъдещ момент да не се почувствам жертва. Всъщност психологически – най-просто изразено – пушачът пуши, защото с акта на пушене се опитва да компенсира разни загуби, които с времето са се наслоили в душата му. Пушенето е мимолетно удоволствие, което се опитва да изтика обичайното неудоволствие, което държи сърцето на пушача. В едно изречение: “пушенето е реакция срещу това, че съм жертва”. В такъв случай, ако аз реагирам на продължителното пушене също като жертва, “жертва на собствената си доброта”, то в него миг от моята доброта няма да остане нищо, дори тя ще се заличи с обратна сила, тъй все едно никога не е съществувала. И отново въпросът е: търпя ли пушачите докрай? Добър ли съм докрай? Тоест истински добър, а не добър до време, тоест компромисен. Компромисът е хубаво нещо, но той се превръща в съвършеното зло, когато се разпознае като доброта, когато не се разбира, че силата на компромиса е изчерпаема и когато в замяна на компромиса се иска ответ, съобразяване. Наистина има нещо демонично във временната доброта, с изчезването на която човек започва да се чувства жертва. И пушачът е бил компромисен с някого и той е търпял и е бил добър – някога, преди час или ден. В мига, когато се почувствам жертва, аз разбирам, не само, че не съм бил добър, но не съм бил и компромисен, напротив, несъзнавано съм инвестирал в симулирана доброта, във фалшив компромис, но сделката ми се е провалила. За да не се поддам на сладката болка, че съм жертва, винаги опитвам да преценя, мога ли да проява компромис, дори мога ли да бъда истински добър. Ако не, веднага разговарям и се стремя да постигна уговорка. Но понякога имам силата да направя компромис, а друг път дори имам силата да бъда добър. ---- Само ще спомена, че агресията е съставна част от добротата и е единственият признак, че добротата, която обладавам не е добротата в психологията на една жертва.

Аз също благодаря.

Пред “Прорицателя”, на стотина метра от висящите му над мен ръце, започваха високи стъпала, които независимо дали изкачвах или слизах, винаги ми се струваха безчетни. Те бяха широки почти километър, а от двата им края до самата незрима далечина в ниското, един след друг, бяха наредени човешко-животински статуи в най-различни пози и редуващи безброй гримаси. Главите на тези статуи светеха с приглушена светлина, сякаш мислеха. Самите статуи бяха известни като чедата-на-незнанието или така споменатите – хомункулуси. Не мога да крия колко ме отвращаваха тия изчадия, как ме гнусеше да ги гледам, от тях се излъчваше нещо противоестествено, израженията им се вбиваха в съзнанието ми и не искаха да се отделят от там. Моите домакини ме увериха, че така било в първите месеци от запознанството с хомункулусите, сетне отвратителният им образ отстъпвал пред обаянието и висотите на “Прорицателя”. “Защото, уважаеми Ноатима – рече ми веднъж един от особено ненадарените учени в този планински град, – хомункулусите и монумента са мистично свързани.” Тук се говори, че хомункулусите били създадени от специална материя, изключителна по своето естество, но в последствие, по принуда и заради всеобщото благо, била осквернена по възмутим и безподобен начин. “Знаете ли какво е “руда” – попита същия онзи ненадарен учен, – “руда” е синя, извънземна тъкан, която приема и оживотворява в себе си най-дълбоките душевни състояния.” Всъщност аз съм чувал мита за “Рудата”. Досадна история. Преди четиристотин години, в края на XXI век, през Слънчевата система уж прелетели космически отломъци, съдържащи богатството на един божествен свят, наречен Нуминозия. В продължение на почти тридесет години човечеството изживяло своето най-бляскаво съществуване, твърде смешно назовано с името – “руден” период. Легендата разказва, че хората съчленили извънслънчевата “руда” с човешка ДНК и създали Изкуствените, човекоподобни същества, осъществяващи непосредствената връзка между хората и боговете от Нуминозия. Богове, известни като Силите. Но в един момент пасажът от скъпоценни космически отломъци отминал, а не след дълго събраните запаси от “рудена” тъкан се изчерпали. Останало единствено построеното, сътвореното и многократно претворяваното от натрупаната “руда”, което никак не било малко, но само четиристотин години след този “божествен” период, нашият свят не разполага с нито един екземпляр или къс от “руденото” изкуство. Милиони са документите и филмите от онова време, но и те не съдържат никакво доказателство за действителното съществуване нито на “Рудата”, нито на Изкуствените. А не е за изпускане съображението, че историческата наука от половин хилядолетие насам е толкова развита, че да се говори за пропуски, особено за пропуски на събития, които са засягали цялото човечество, е най-малкото несериозно. “Хомункулусите са единствената материя, която в нашето съвремие съдържа в себе си “руда” – ми довери един друг ненадарен учен и тъжно добави, – макар осквернена. За сметка на това всичката натрупана и съхранена “руда” от преди четиристотин години само за дванадесет месеца се стопила и изчезнала. Чувал съм и това. Ужасната 2104 година. И Дивите жени! Митовете могат да се разпознаят по това, че пълнят най-големите си пукнатини с бутафорни и невъзможни страхотии. Дивите жени били толкова могъщи, че отнели цялата “руда” на хората, унищожили я, разглобили всички Изкуствени, и в един момент изчезнали. “Кое им е чак толкова дивото на Дивите?” – закачих наскоро ненадарените учени. А те ахнаха, плеснаха с ръце, а очите им изрекоха – “Как кое?”. “Уважаеми Ноатима, Дивата жена няма душа! И затова тя мрази “Рудата”. Наместо душа, Дивата жена носи в гърдите си лудостта. Заразна е тая дива лудост, най-заразната. Нарича се Демнемоза! Не сте ли чувал за нея? И това съм чувал. Болестта, която превръща човек в Нула. Ето как този ненадарен и чужд свят ме вдъхнови да начена своята капитална монография. Демнемоза означава забрава. Но това не е забравата на факти и затова нека никой не бърка Демнемозата с обикновената амнезия. Демнемозата е нещо съвсем друго, нещо легендарно страшно, тя е забравата на същности, пълната им забрава. Защото частичната Демнемоза е невъзможна. И както един трети неук “учен” тия дни ми рече, “Демнемозата е забравата на духовните факти, фактите от Нуминозия”. И тук иде ред на най-интересното и според мен най-абсурдното в мита за “Рудата”, онова, поради което въобще стана дума за този мит. Хомункулусите! Или въпросът е, как бездушните Диви не успели напълно да демнемонират “Рудата” и тя, макар осквернена, се запазила в тия наистина много грозни статуи. Имало тогава, в ония времена, някой си Хайви, изкуствен човек. Хайви бил истински мъж, но умирал. Изправен пред съзнанието за себе си, той го губел, “Рудата” в него изчезвала и забрава наставала в съществото му. Хайви имал другар, естествен човек, който наскоро починал. Името на другаря му било Амитаон Мелампус. Изкуственият мъж в пристъп на отчаяние изровил от пресния неколкомесечен гроб своя починал другар. Остатъците от собствената си “руда”, която буквално се стапяла пред очите му, Хайви съчленил с човешката мърша на Мелампус, мъртвият друг. По този начин изкуственият човек сътворил първия хомункулус. Епидемията на Демнемоза продължила година, същата онази Дива 2104 година, време достатъчно всичката “руда” в Слънчевата система да се разпадне и изчезне. В началото хората долавяли, как нещо необичайно се случва с тях, но така и не установили в какво се състои промяната. Не се намерил естествен или изкуствен човек, който да повтори опита на Хайви, ала самият Хайви не се предал до последния си час. И макар “Рудата” в Хайви да била засегната от Демнемоза, той, докато разполагал със сили и съзнание, съчленявал парчета от себе си с късове от разлагащата се плът на другаря си Мелампус. Говори се, че дори от дланите си, последното, което останало от Хайви, той смогнал да сътвори хомункулус. С неимоверните усилия на един-единствен Изкуствен, човечеството съхранило частица “руда”, намираща се в хилядата хомункулуса, разположени в низината на свръхчовешкия монумент в този далечен планински град. “Всеки следващ хомункулус по протежение на стъпалата пред “Прорицателя” е по-малък от предходния – довери ми вече не помня кой от неуките “учени” в този чужд свят, а това беше нещо, което и сам виждах всеки ден.” Веднъж попитах, “Кой е построил “Прорицателя”, Хайви ли?”. Малко е да се каже, че всички ме погледнаха уплашено. Десетки глави се поклатиха в категорично отрицание. “Кой тогава?” – не се въздържах и попитах отново. “Не знаем” – рекоха всички, но толкова добре личеше, че знаят. И една вечер, докато наблюдавах залязващото слънце, ми се стори, че то, Слънцето, не гледа мен, а е насочило единственото си, но тъй зрящо око, право в дланите на “Прорицателя”. Изненадах се и сам погледнах в тази посока. Там, в далнината, на стотици метри под мен, съвсем малки и някак просещи, явно през цялото време, ме бяха наблюдавали одраните Прорицателски длани. В него миг, без сам да разбирам защо, се досетих и бях докрай уверен, кой всъщност е построил “Прорицателя”. Дивите жени! “Възможно ли е Дивите да издигнат такова здание само за една година? – попитах още на следващата утрин.” Страх споходи учените от планинския свят. “Не за една година – отвърна ми един от тях. – Уважаеми Ноатима, Те построили “Прорицателя” за един ден, за един час, за един миг”. Митовете явно нямаха край. “Кой е “Прорицателя”?” – не спирах да питам аз. “Първият Мемохан Рис”. Браво! Аз никога не бях чувал за този Рис, а те били поне двама. Но за четиридесет дни човек може да научи много; аз за четиредесет дни дори преполових своята капитална монография за Нулата. Имало е някога, петдесет години преди Дивите, години преди “Рудата”, мъж – беден, слаб и сляп. Макар да не виждал нищо, този сляп мъж виждал всичко. “Как” – не се стърпях и попитах аз. В ръцете си, в продължение на месеци и години, той държал две обеци – перлени сълзи. Дланите му толкова добре опознали гладките, облите и вдлъбнатите страни на тези обеци, че той открил вътре – в перлите – един друг свят. “На Силите ли” – предположих аз. “На една Сила” – отвърнаха ми. Въпросната една Сила си имала име – Гонаа Чезал, но най-вече била известна като “Купувача на очи”. Тази Сила търсела и открила Мемохан Рис, бедният мъж, с единствената цел да откупи очните му ябълки. А така?! Ами че тази Сила се е облажила, ха! Защо й притрябвали слепи очи? В митовете всичко има отговор, те и затова не се страхуват от въпроси. “Купувача на очи” всъщност откупил надеждата на слепия човек да провиди, отнел му празната мисъл да гледа по стария начин. “Прорицателя” не гледа с очи – тихо шепнеха учените, – той наблюдава с длани.” И когато сделката между “Купувача на очи” и Мемохан Рис била сключена, слепият мъж напълно се отделил от нашия зрящ свят и казват, преминал, влязъл е, в самите перлени обеци, които от години държал в шепите си. Отишъл е в Нуминозия, светът на Силите и “Рудата”. “Ние вярваме – даже сега ясно чувам гласовете на “митичните” учени от този чужд свят да казват, – че Мемохан Рис, щом отишъл в Нуминозия, застанал на полюса й и отправил празните си очни гнезда към нас. Защото мъка имало в сърцето му, мъка за нашия свят, сътворен виждащ, без да вижда, реален, но демнемотичен. Тогава той отчупил с Дланите си огромен къс от Нуминозия, наречен “Разообраз”, и го запратил с все сила към нашата Слънчева система. Въпреки че “Разообраз” се разломил по пътя си, в крайна сметка той достигнал нашия свят като протяжен пасаж от отломъци. И така двадесет години след Мемохан Рис, човечеството получило дара на Силите – “Рудата”. Трогателна история. Но аз не бях сънуващ човек и винаги изтънко следях нишката на моята и чуждата мисъл. Така че попитах – “И какво общо има този Рис с Дивите жени, които така бързо построили неговия монумент?”. Отговорът се оказа повече от прост – “Общото е вторият Мемохан Рис.” Ако първият Мемохан е известен като Прорицателят, то вторият се знае като Демнемотичният Психагог. До последния си час Дивите жени не допускали мъж в своите редици, това било толкова немислимо, представлявало такава ужасяваща мисъл, че появата на Демнемотичният Психагог сред Дивите се отричала дълги години в този иначе така доверчив планински град. Вторият Мемохан разказал на Дивите жени историята за своя предшественик и ги убедил, че “Рудата”, която хората така усилено използват, трябва да се заличи. “Защо” – дори аз усетих неудовлетворение от това развитие на нещата. Защото самодоволните мъже и питомните жени по целия свят, проповядвал на Дивите техния единствен мъж, използвали “Рудата” за своите малки човешки цели. Това гледище на Демнемотичният Психагог попаднало точно в целта, сякаш бездушните Диви най-сетне, сред хаоса на своите опустошения, открили за какво точно искат и могат да се борят. Така стихийността на Дивите жени проявила демнемотичната си сила, а вторият Мемохан Рис постигнал пъкления си замисъл. “Но как – не разбирах аз – този втори Рис се е оказал толкова зъл човек, а първият бил тъй благ?” “Въпрос на късмет – ми отговориха, – на късмет и среща.” Среща ли? На среща, защото първият Мемохан бил сполетян от Гонаа Чезал, Всевиждащата Сила, която обдарява, а вторият Мемохан бил връхлетян от Дигаргх Селсал, Унищожаващата Сила, която носи съд и никаква милост. “А защо – продължавах да не разбирам аз – Дивите построили монумент на първия Мемохан, а не на втория?” Дивите събрали цялата демнемозирана “руда” на едно място и… “Но те не могат да направят това – направо крещях аз. – Нали, ако “Рудата” е демнемозирана, тя е стопена, забравена, заличена, как така ще се събере на едно място?” “Не може да се събере – потвърдиха учените от тоя чужд свят, – освен в “Прорицателя”. Той бил построен именно с тази цел.” “Не, не и не – не можех да се примиря аз. – С каквато и цел да е построен “Прорицателя”, аз не разбирам как така заличената “руда” пак се е появила и Дивите са я събрали в монумента?” “Защото всъщност “Рудата” не се появява и никога не може да изчезне. Тя просто е или видима, или невидима. А “Прорицателя” макар сляп, вижда всичко.” Ах, тъй много слабости усещах в тия планински истории, но тъй ми се изплъзваха те, но ето, сега се сещам за една истина, която долових, да! Дивите били алчни, това ли е скучната истина, разочарован бях аз. “Не. Щом Дивите изпълнили “Прорицателя” докрай, до последния му ъгъл, те се събрали в одраните му длани и заедно със своя водач Психагога Мемохан Рис се пренесли в Нуминозия.” Имаше дни, в които този мит ме дразнеше до полуда. Винаги съм бил мнителен към човешката религиозност, а тук, в планината, тази мътна и черна нагласа беше твърде гъсто замесена и ме подтискаше. Философски погледнато, религиозният човек се страхува от живота, опитва се да го заобикаля, а щом не успее, отчаяно търси гаранции, за да си позволи да съществува в него. “Уважаеми, Ноатима – убеждаваха ме “светилата” на този чужд град, долавяйки моята дистанцираност, – вашият ум е несравним и за нас е немислимо да водим спор с Вас; Вие сте способен да обезсилите всички наши аргументи. Но молим Ви, поне малко ни се доверете, митът за “Рудата” не се нуждае от разрез, а от памет.” “Ами Хайви – не се стърпях аз, – къде е бил Хайви по време на “Дивото преселение”? Не е ли бил тук, в нозете на “Прорицателя”, не е ли създавал своите хомункулуси?” Измислиците в митологемите може и да се открият, възможно е и да се разнищят, но човек трудно се измъква от тяхното въздействие. В последните дни стигнах до заключението, че е по-добре да не задавам въпроси и да не излагам хипотези, понеже то е все едно да разбудиш спящо чудовище, което именно защото е уязвено, те сграбчва в лапите си и никога вече не се отказва от теб. Докато вторият Мемохан Рис и Дивите жени напускали нашия свят, Хайви се намирал далеч в лоното на “Прорицателя” и виждал как човечеството е на път да изгуби всичката си “руда”. И започнал да вае хомункулусите, за да сочат пътя към “Прорицателя”. “Пфу, те са толкова ситни, а монументът е тъй огромен! Нищо не могат да посочат те.” “Но, Уважаеми Ноатима, Вие бяхте много заинтригуван от хомункулусите в първите дни от идването си и почти нищо не казахте за “Прорицателя!?” Тези хора без умора преиначаваха истината. “Но хомункулусите ме гнусяха, отвличаха вниманието ми и по никакъв начин не оставах с усещането, че ми сочат монумента.” “Затова и се наричат чеда-на-незнанието.” Оказа се, че онзи, който вижда истинското лице на тукашния свят, хомункулусите, без остатък ще бъде отблъснат от тях и с цялото си сърце ще пожелае отвъдния. Хайви така и неуспял да съживи жив човек от смесването на “Рудата” в себе си с мъртвата тъкан на другаря си Амитаон Мелампус. Но пък “Рудата” в хомункулусите не изчезнала – “тя е реална и никой не може да оспори наличието й”. Всяка утрин и всяка вечер аз спирах очи върху хомункулусите, израженията им бяха нечовешки, погледът им присмехулно ме пронизваше, ръцете им се кривяха във всички посоки, а телата се гърчеха, понякога от болка, друг път с подигравка. Но признаци на “руда” така и не забелязах. То аз и не знаех как да разпозная тая “руда”. Макар всички хомункулуси да бяха сини. Светло, призрачно сини. Но в оная вечер на коварния март аз опознах “Рудата” в нейния най-изроден образ – Хомункулусът.

Когато се каже, че човек е завъртян в колелото на превъплъщенията (самсара) се има предвид, че тоя човек, поради заблуда, се отдава на извършването на действия, а действията (добри или лоши) винаги водят до последици, тоест създават карма и задвижват самсара. Това, отнесено към разказа, приляга на майката и на престъпника. Те вярват, че онова, което биха извършили (добро или зло) ще ги спаси, ще ги постави във вярна позиция. Но и индуизма, и йога, и будизма (поне оригиналната Хинаяна) откриват спасението в различаването (вивека) между действието и не-действието, като намират, че деятелността е пагубна за човек и израз на невежеството (авидя). Тая е причината на Запад източните учения се разпознават като нихилистични. Различна е позицията на главния герой. Той рефлектира (разбира) самсара, което значи, че съзнава как правенето на едно или друго нещо е лишено от смисъл. Тази рефлексия извежда героя от самсара. Затова и той е един пасивен, наблюдаващ участник в историята. Но единствено рефлексията не е достатъчна да спаси човек от самсара, да го доведе до самадхи (аз обратно на твоя въпрос никъде не съм казвал, че самадхи може да бъде отнесено коректно към разказа). Рефлексията за самсара (а не простото живеене на самсара, което е характерно за престъпника и особено за майката) отклонява от самсара, поставя встрани (извън пътя, на жп линията), но не спасява. Рефлексията за самсара е достигането на един нихилизъм, едно тотално отречение, без това отречение да се разпознае като позитив, което ако беше се случило, щеше да бъде нирвана. ---- И да добавя: разказът няма за цел да представи “образ на безсмислието”, а “образ на съзнанието за безсмислие”. Ако ли е представил първото, то е постигнал нещо съвсем различно.

Животът е прекрасен

“Виждах го да гримасничи, и макар в своята практика да бях виждал много неща, видех ли него, в мен се надигаше страх. Свиреп, безумен, непоносим страх…” /бележка в полето из страниците на една анамнеза/ Мисълта ми се разчекна и се строполи в празнотата изпод себе си. Най-сетне, изминал времена на терзания и чудеса, аз се прозрях. Насред тъпа болезненост, чисто и просто се оказа, че нямам същност. Името ми е Ноатима Суп`Малем, а всичко се случи в оная здрач на месец март, когато ароматът на пролетта се надушва, но зимата внезапно протяга инертната си снага и използва най-малката слабост в напъпилата свежест, за да смачка надигащия се растеж. Все пак желая да знаете, тук няма никаква алегория, аз никога не съм бил крехък и уязвимостта винаги ми е била чужда. Разбира се, животът ме е побеждавал, мачкал е гърдите ми и дори се е опитвал да стрие ума ми, но в крайна сметка животът е отстъпвал пред мен. Затова макар побеждаван, аз никога не съм бивал победен докрай. И всичко това е така, защото имам предимство пред живота, едно чрезобичайно предимство! В детството ми го наричаха късмет и грешаха, когато възмъжавах, го определиха като гордост, ревнуваха, щом се издигнах, рекоха, че е съдба, омаловажаваха го. Не желая да крия, а и това ще навреди на моя разказ – аз съм най-умният човек, живял някога на тоя свят. Кажа ли нещо, то се изписва на скрижал, сторя ли, бил той и най-простия жест, предизвиквам вълни от чувства и буря от възхищения. И всеки тълкува наличието ми, и всеки обожава присъствието ми, и нека го кажем, всички са съвсем прави, а единственото, което не ми е по силите да сторя, е да се противопоставям на всеобщото обожание. Да, случва се някой да не ми се поклони, тогава веднага виждам, че изправената му стойка е недъг, а щом не открия в нечии очи възторг и безкрайно уважение, с лекота се досещам, че слепотата се е изпречила на пътя ми. Въпреки това – вярвам, че е добре да го повторя, – аз не съм честолюбив човек. Гений съм! Да го отрека, ще е да река неверни неща, да не го спомена, би било такава скромност, че ще заприлича на суета, представете си слънцето някоя утрин да не изгрее, ей така, от свян; не може, няма как. Мама ми казваше – не забравяй, ти си човек. Но тя си въобразяваше, че ме познава. Видяла немощта от първите ми лета, подушила пелените ми, мама се гордееше с тях, но така и не разбра – това, което е сега, не е онова, което някога роди. Тя запази своя ръст, но от гордост не повдигна глава, затова моята височина й остана непозната. Ала не си мислете, че аз не обичам мама, напротив, аз често си мисля за мама, но мама, при цялото ми желание, не е гений. Преди месец получих поредната покана! Един чужд град, далеч в планината, заинтригуван от колосалните ми знания, пожела да посетя университетския му свят, където да изнеса няколко лекции, за да се излеят най-новите основи на бъдещите знания в този непознат ми край. Аз винаги откликвам на покани и не бих се щадил да просветя нито звездите, нито дори ветрения прах. Цели четиредесет дни провеждах многочасови беседвания с най-отбраните учени в планинския град. Нерядко се налагаше да пояснявам ясни неща, но и често мъчех душите на всички със скритото и недостъпното. Учените се уморяваха, аз се съживявах, отначало спореха с мен, после заглъхваха и ме понамразваха. Накрая огъвах умовете им и склонявах сърцата им. В центъра на този чужд град се издигаше величествен монумент. Той представляваше човешко тяло с изпъчени гърди и красиво извит гръбнак, стоеше с изправена глава и поглед, сякаш спокойно взиращ се в далечини, неуловими от зрението на малкия жив човек. Въпреки че внушаваше достолепие, изграденото от най-фин камък и метал гигантско творение на човешкото изкуство бе приклекнало, с опряно в земята дясно коляно. Сякаш монументът отправяше молитва. Все едно култът на този град си имаше свой, невидим за всички други, трансцендентен култ. Моите домакини в първите дни все повтаряха – “Уважаеми Ноатима, моля, бъдете по-внимателен и добре огледайте нашата жива грамада, ще забележите една особеност – местоположението и най-вече вида на ръцете й”. Не изпитах интерес, но забелязах, ръцете се намираха ниско, прилепени към скута и висящи над опрялото земята коляно, бяха обърнати с дланите нагоре, а пръстите на едната ръка се намираха над пръстите на другата, като образуваха решетка. Що се отнася до самите длани на монументалните ръце, те липсваха; или по-точно – бяха одрани. Но не дланите на монумента ме занимаваха в тия четиредесет дни, откак съм в този чужд град – а неговата глава. Защото там, високо и почти винаги сред облаците, иззад лицето на човешкия колос, се намираше университетския център, в който бях поканен, за да изнасям своите лекции. Аз прекарвам времето си в говорене на философия, а нека се знае, единствено философията е способна да освети живота, да прозре в ума му. И затова тук е добре да се спомене, аз постоянно се намирам в главите на всички други, били те хора или монументи. Но да няма съмнения, аз твърдо стоя най-вече в своята глава, където от скоро се занимавам с нещо много лично, тук, в главата ми, се кове моята капитална монография. Нарекъл съм я, съвсем работно, “Същност и Нула”. И ако хората, били те нефилософи – или дори философи, – твърде често се уморяват да са в главите си и ги напускат, без да усещат кога или да разбират защо, аз никога не изоставям своята. Откакто съм тук, в планинския град, щом настъпи вечерта и всички напуснат монументалната глава, аз поглеждам лицето й, но отвътре. Вдлъбнатия нос, хлътналата брадичка, плътно затворените уста, както и страните, овални и странно напомнящи разтворена, но празна костилка. Когато човек погледне едно лице отвън, той вижда много неща, способен е да проницае иззад всяка черта, бръчка или мимика, но щом се озове на лицето отвътре, се изправя пред непроницаемата и безобщителна маса на опаката плът. Аз намирам това приклекнало здание в този чужд град за безсмислено творение и единственото, което ме интригува в него, са очите му. Ако те бяха сътворени живи и виждащи, напълно биха притулили вътрешността на главата, но явно някой е съумял да спести този ужас на учените от тукашния университетски свят и се е досетил от ползата, да се изтръгнат очите на тази стърчаща на няколко хиляди метра глава. И ето я причината да е достъпен светът, ширещ се отвън, щом се намираш иззад обратната страна на лицето на гигантския монумент. Отвън празните очи изглеждаха слепи, защото са кухи, но отвътре, именно поради кухината им, се виждаше безкрайния хоризонт и то от позицията на неимоверна височина, сред пухени облаци и даже понякога над дъжда. Щом останех сам в главата на монумента, в четиредесет поредни вечери, аз доближавах очите и заставах в крайчеца им, на мястото, където горния и долния клепач се събират, а после се облягах в свивката им, скръствах ръце и крака, и отправях поглед към слънцето, чийто залез ме гледаше право отсреща. Така стоях, докато не настанеше пълна тъмнина, докато не останех само аз, защото дори слънцето не удържаше дълго да живее в своята глава. Накрая се спусках по гърлото на монумента и след известни перипетии из тялото на човешкото чудовище напусках университетския свят на този чужд град. Квартирата ми се намираше наблизо и прибирайки се в нея, аз веднага захващах своята монография за същността и Нулата. Главата ми никога не спираше да работи. Но в оная унизителна вечер, когато съдбата по-скоро ме загърби, отколкото ми се разкри, се случи нещо странно, нещо, което ме изопна и срути. В “Прорицателя” – ах, чудно защо досега забравих да спомена как се нарича туловището в центъра на планинския град, – е възможно да се влезе или излезе само от едно място, през пръстите, следващи одраните длани. Аз винаги възхождах и низхождах в “Прорицателя” през дясната му ръка. Но трябва да отбележа, че задължителното преминаване през дланите на “Прорицателя” е неприятно изживяване. Щом се озовях в обърнатата нагоре дясна длан, всеки път погледът ми се отплесваше и попадаше в прозрачния й и ужасно нащърбен таван от камък и метал. Не намирах за особено удачно решение таванът на дланите на “Прорицателя” да прозира, сякаш и отвътре трябваше да се покаже и докаже, че плътта им отвън е одрана. По този начин се внушаваше абсурдното хрумване за извършено добро, за благодеяние някакво. През деня, когато идвах в “Прорицателя”, от дланите се виждаше небето – синьо, сиво, облачно или не, а през нощта, щом напусках зданието, над мен стоеше черното небе, понякога звездно, друг път неразчленимо от мрак – и сякаш най-сетне смогвах да видя действителния таван на дланите, но това усещане бързо си отиваше, поради натрапващата се далечна, небесна височина на същия този таван. Небе се вижда и извън ръцете на “Прорицателя”, но това, което се случваше с гледката отвъд одраните и прозрачни длани, не можеше да се види никъде другаде. Там, небето губеше не само своето синьо, ами изгубваше и себе си. Синевата, сивотата, звездността и чернотата му сякаш не успяваха да се задържат и внезапно изтляваха. Неблагоразумно е, казваха ми моите домакини, да се зяпа през тавана на Прорицателските длани, защото окото макар да види, ще се изгуби, а видяното ще пропадне в съзнанието и някак ще подтисне сърцето, даже е способно да откъсне живо месо от ума. И всичко това щеше да се случи, когато човек задържеше поглед върху ситно нагънатия и някак недосчупен напълно таван на Прорицателските длани. Тогава ставаше малко чудо. Появяваха се низ от картини, които първо счетох, че са преднамерена прожекция, но впоследствие разбрах, че са автентичната реалност отвъд одраните длани. Онова, което виждах, нямаше никакъв смисъл, макар, трябва да призная, съдържаше най-ясните и детайлни образи, които очите ми бяха възприемали някога. Сега, когато се опитвам да опиша видяното, аз съм безпомощен, та то бе дотам изпразнено от идея, че всяка езикова предаваемост би ме объркала и принудила да изпадна в депресия или може би ярост. Веднъж понечих да нарисувам повествователния хаос, който сякаш счупи зениците ми от височината на зачеркнатото небе, но ръката ми направи само няколко неволни жеста в празното пространство над белия лист и накрая изпусна молива, който едва се държеше измежду пръстите ми. И в оная, четиридесета вечер, след пълния залез на слънцето, навярно отново, съвсем безволно и в продължение на секунди или дори минута, съм наблюдавал тавана на дясната одрана длан, когато изведнъж усетих вече отдавна познатата воля на “Прорицателя” да ме издърпва в единия от пръстите си, да ме изстрелва през върха му и плавно да ме спуска насред нощния бриз, долу, върху земята пред монумента, където, признавам, малко неуверено стъпих на краката си. Нощта в този чужд град никога не се спуска, нито пък бавно настава, макар да има залез, дори да има здрач, нощта просто изниква, стоварва се насред света и бих казал, че не го превзема, а направо го заменя. Така че за пореден път аз се изненадах от непрогледния мрак, който властваше навсякъде около мен. С изключение на призрачната светлина, която идеше от хомункулусите.

С тоя разказ исках да изобразя един краен и напълно открит нихилизъм, нихилизъм без обяснения и оправдания. И реших, че такъв нихилизъм може да бъде изобразен, от една страна, на фона на обикновения и всъщност изпълнен със своенравен морал нихилизъм на престъпника, и от друга страна, в контраст на бездуховния морал на майчинството, който обществото внушава, за да не се изправи пред действителните въпроси за живота. Ако "влакът" бе смазал престъпника и още повече детето-на-майката, то това би било самсара, за която унищожаването и създаването са едно и също нещо; нещо, което е завъртяно в безкрайна празна цикличност. "Влакът", който унищожава главния герой, е с една стъпка встрани от самсара. Той е осъзнаването на самсара. Тоест не е самсара като събитие, като най-характерна черта на живота, като преживяване, а е самсара като смисъл. А същността на самсара, смисълът й, води до пълното безсмислие (това е една самсара без самадхи, една самсара без нирвана).

Това е съвсем ново парче на Manowar. Отчетливият ритъм, широката мелодичност и епичната атмосфера отново напомнят Дионисиевия свят на опиянение и пълна гордост от съществуването такова каквото е. Die with Honour

“Напълно изпразнен от мотиви, той беше чистата проява на омразата…” /откъслечна бележка на наблюдаващ психолог за рецидивист осъден на смърт/ Срещнах го вчера по пладне. Беше мараня, а междуселищният път се стелеше бездушен. Жигулата на татко, която напоследък шофирах, се свлече в канавката, а двигателят й угасна от само себе си. Без да излизам от колата, изпуших последната си половинеста “сгъвка” и както обикновено в гърлото ми се утаи горчилка. На един дъх изпих топлата бира, която винаги можеше да се открие някъде изпод седалките, след което усетих онова отпускане във врата, което сякаш ми отдели главата и някак я отпрати далеч. Излязох с мъка от жигулата, а уплетените ми крачки ме запратиха право в един от множеството храсти край пътя. Изпиках се ей така, както си бях проснат, по лице и малко настрани. Още не бях се доприбрал когато я видях: жп линията отвъд храстите. Той беше седнал между релсите и ми се стори страшен. Татко има брат, който надзирава в затвор. Прост човек и лишен от всякаква проницателност. Но бързо се вижда, че едно му се е набило здравата в главата. Казва и все го повтаря, че истинският престъпник може да се познае по стойката. Дали е прав, дали седи или лежи, престъпната душа си личи по това, че тялото й стои само и единствено в пространството. Времето по никакъв начин не засяга някак тържествената вцепененост на престъпника. Често съм чувал татковият брат да казва така: “Виж, лудият е различен. И като спи не стои. А престъпникът дори да бяга от джендема, дори да ръга ти сърцето, гледаш го, той е все един такъв, застинал. Движи се, пък е спрял.” Седеше свил колене, леко разкрачен и цепеше сливи. Стриваше сочната плът с едрата си челюст. Тогава внезапно и без никакво съмнение, аз го познах. Когато мама се храни, ми се струва, че все едно гълъбица люби живота. Тя е храната, тя е всеки залък, щото мама не дъвче, тя припява. Помня, бях още малък, когато ми рече така: “Мой малки, устата е най-святото място в човека, то шепне, а понякога целува. Знай, всяка хапка е реч и милувка. Чуй какво ти казва тя, долови гальовната й игра. Храната проницава в теб, ти проницаваш в нея.” За първи път виждах човек да яде, без да е жив; труп да гълта. Пред очите си имах завършен престъпник и не знаех какво да… - Хей, кльощльо, я дай лев – глас сякаш стриване на тухли, очи на людоед. Видях се как хуквам през храсталака и скачам в жигулата, но само се видях, не го и сторих. - Ти да не си се напикал, бе? Я ела! Привидя ми се как топлата бира се изтича в панталоните ми. Разклатих глава, но така и не се съвзех. Чувствах се като мижитурка пред великан. Пред мен се намираше бог, който бе ампутиран от всички колебания. - Защо… да дойда? – май изскимтях. - Ще ти се изповядам. Трябва да съм се опулил, защото човекът-между-релсите се разсмя с одрезгавен глас. В гърлото му видях топка смачкани сливи, рече: - Приличаш ми на Сус, само кокал си. - Сус ли? – недоумявах. – Кой е той? - Оня сълзливия. От кръста. Дет все мълчи. - Аз не съм Сус – възпротивих се, махайки с ръце. - Виждам. Говориш. Може и да се окажеш по-добър от Сус. Ела. Пред погледа ми се мярна иконата на Христос, която баща ми държеше на масата в хола, “на най-видното място”. И точно защото иконата винаги беше изпред мен, аз успях да видя всичко, което се беше случило на божия син. И Зачатието, и Рождението, и Обрезанието, както и Сретението, Кръщението, Разпятието, Възкресението, Възнесението… Приближих се. - Седни. Отпреде ми. Останах прав. Слънцето прежуряше иззад гърба на злосторника, но лицето му оставаше в сянка. - Тъй да бъде, не сядай. Като при изповед. Ти прав, аз на колене, по моему седнал. - При изповедта не е така – казах аз и на мига съжалих. - Хей, кльощльо, много приказваш за един Сус. Ще се покая тъй, както аз реша. Ясно? Кимнах. - Хм, и така… чудех се, чий врат да стисна пръв, на майката или на детето. Ти какво би предложил? Сцената веднага изникна пред взора ми така, все едно съм бил там. Жена, ужасена. И дете, което спи. - Знам какво ще предложиш – отговори си сам звярът, – да оставя животът да живее. Но ти си просто един Сус и нищо не разбираш. Особено живота. Подаде ми една слива, аз се пресегнах и я взех. - Сцепи си я и яж. И опитай да разбереш, ще ти се примолили сливата, да не я гълташ. Щото майката се моли. Да ти кажа погнусих се. Имаше нещо твърде майчино в тая майка, нещо прекалено. А аз мразя прекалените неща. Тая обич, дето и викат майчин инстинкт, ти вярваш ли в нея? - Не знам… може би, да. - Глупак. Дадох и нож на тая майка и й рекох “хайде, ръгни ме, спаси детето”, а тя знаеш ли какво, пусна ножа. Тогава аз хванах с два пръста пеленачето и го вдигнах над главата й. И започнах да броя – пет, четири, три… Познай какво стана? - Взела е ножа. - Взе го и още как! От майка стана стръвница. Досущ заприлича на мен. Искаше да убива, да убива сляпо. Всичко виждах, отчаянието на майката, насладата в очите на престъпника, пробудилото се дете… - Тя не те е нападнала тъй, както си я нападнал ти – осмелих се да не се съглася. – Опитала се е да защити детето си, имала е причина. - Пфу, причина… Тя ме мразеше, разбираш ли? Мразеше по инстинкт, все едно обича. А аз я оставих да ме наръга, да се надява. Изведнъж се оказах там, насред боя, в сърцето на сблъсъка. Майката изтръгна детето си от лапата на убиеца и остави ножа в корема му. Попитах: - Защо въобще си нападнал майката и детето й? - От любопитство. Исках да зърна в инстинкта, у кухнята му, а не само тъпо да благоговея пред него. Копнеех да го изпитам, не да го предпоставям. Имаше страст у мен, да го сломя, а не да го величая. Ти кажи, защо искам това? Изведнъж изпод въображението си съзрях пиедестал, а на него необработен камък, черен, с тъмен блясък. Ако го пипнеш, ще се катурне, ако го оставиш, ще спусне клепачите ти. - Не знам – рекох плахо, – нямал си майка. - Идиот, пълен Сус. Ти си нямал майка. Върти се, сучи се, все майки се привиждат. От мен да знаеш, истинските слепци са ония, които се взират в майки и инстинкти. Сега мисли и кажи защо? Пипнах камъка – едва, едва. Търколи се, остърга със зъбците си задния ръб на пиедестала и го остави празен, гол, един-само-пиедестал. Грозна гледка. - Откъде да знам – подех отново, – омразата може би ти дава сила. Смисъл. Изпуфтя. Изплю част от сдъвканите сливи. - Суска му работа. Смисъл? Не смисъл, гадост е това. Веднъж разчекнах един, живееше от смисли. Рекох му, преди да го превърна на парчета “обясни ми, какъв е смисълът на това, което ти предстои”. Рече ми “не ме убивай, моля те”. Беше искрен и комай за първи път, миг преди да умре. Ей туй е смисълът – пристрастеност към живота. Патерица на сакат. Тук няма никаква възвишеност. Стъпих на пиедестала, там, дето до преди малко се мъдреше необработеният камък. - Ти мразиш без причина, така ли? Това е “причината” да вършиш всичко, което вършиш. - АЗ СЪМ ПРИЧИНАТА! Погледнах зад себе си, жп линията се точеше в безкрая, нямаше го необработения камък. Наведох глава, Омразата ми се хилеше в лицето, тя беше пиедестал, а аз бях стъпил отгоре й, черен и необработен. - Уби ли ги? - Кои? - Детето, майката? - Ти как мислиш? Пропуснах да кажа, но и сега не е късно. “Сгъвките” ги пуша, за да позамъгля това, което всъщност съм. Инак не издържам. Представете си, че може да виждате всичко. Дори нищото. Това съм аз. “Сгъвките” ме правят малко сляп, твърде малко, но това все пак смекчава моето всепроникващо зрение. Помисля ли си за бъдещето, виждам го. Картини безброй, вариации не една. Видя ли човек, прозирам в него – чувства, мисли, същност, всичко. Образи се стичат и нагледи безчет. Не съм прорицател, нещо по-голямо съм. Аз съм манифестацията на всичко скрито, било то време, души, фантазии, неосъществености. - Казал си на майката, че ще я оставиш жива заедно с детето й, но при едно условие. Един ден ще се върнеш, рано или късно, и ще я потърсиш. И ако тогава усетиш, че тя си спомня кой си ти, този път ще я убиеш, но детето й ще убиеш първо. Задължил си я да те забрави. - Ха-ха, така е. Покайвам се, не трябваше. Оттогава мина година, не съм се вясвал пред очите на майката нито за миг, ала във всеки момент чувствам непосилния й опит да ме забрави. - А защо си сторил всичко това? - Сус, ти нищо не разбираш? Невинните са най-изпълнени с омраза, тяхната невинност се състои в това да осмислят и откриват оправданията за своята омраза, посредством тези оправдания, те се залъгват, че всъщност обичат, а не мразят. Аз съм свободен от робството на невинността. - Мисля, че ти си един много нещастен човек – изпълнен с надигащ гняв отвърнах аз. - Ха, твърде прям си за един тъй кльощав Сус. Но и заблуден като същия този Сус. Любовта е всъщност омразата на слабите. Защо мислиш майката не може да ме забрави? Защото се страхува от мен? Не-е!!! Защото ме мрази-и… Видях влакът, който се зададе на хоризонта, далеч зад гърба на този сатана пред мен. С лекота прозрях какво предстоеше да се случи, попитах: - Не разбрах, в какво се състои твоето покаяние? - Вярно бе, забравих, извини ме. Покаянието… Искам някой друг, освен мен, да знае и не забравя що е това омразата, каква простота и притегателност се крие в нея. - И искаш аз да съм този някой? - Не, ти не ме интересуваш, ти си… как да ти кажа, някак тленен. Аз искам посредством теб, Сус да научи следното: аз мразя без причина, аз съм самата омраза и поради това съм си скъп. Ето мразя теб и то ей така, без съображения. Мразех те и преди да те видя, ще те мразя и след като те… Ха, ама ти наистина нищо не разбираш? Дали твоят Сус нещо ще разбере? Влакът вече се чуваше, но звярът пред мен чуваше само себе си. - Аз мразя, но не поради инстинкт. Ах, как не мога да понасям оправданията на невинните, които все се разграничават от причините, а сетне ги прехвърлят от себе си върху всичко друго. Те и обичта си не могат да търпят дотам близо. Не, аз не съм като тях. Аз мразя, защото съм истински свободен. Влакът летеше с изумителна скорост, предупредителният му сигнал изплаши всичко изпречило се на пътя му. Чудовището се изправи, без страх, без слух, пълна омраза. - Знам, кльощави Сус, ти вече ме мразиш, но почти не си го признаваш. Колко тъжно, ще умреш преди да си го разбрал, преди истински да си се порадвал на омразата. Възкриви пръсти се протегнаха към лицето ми, страшна усмивка растеше срещу мен. Влакът се намираше на не повече от двадесет метра. Видях как с лекота се изплъзвам от смъртта, чух смъртния вой на звяра. Усмихнах се дълбоко в себе си. Горкият объркан човек, твърде малко беше разбрал от това, що е истинска омраза. И вместо да направя крачка назад, а сетне друга настрани, аз хванах за ревера клетия престъпник и го изхвърлих от жп линията. После влакът разби черепа ми и смаза тялото ми. ------------- Глупакът мразеше хората и си мислеше, че това е омраза. Аз мразех себе си.

Така е! Рационалното - в своя отрицателен аспект - като стремеж да се опознава чрез вместване в изградени модели, е онова, което в един обичаен контекст наричаме съзнание. Подобно обичайно съзнание винаги извиква своята противоположност - това, което не съзнаваме, това, което не се поддава докрай на моделирането. То е трансценденталното или в нашия случай - ирационалното. Обратно, когато едно съзнание твърде акцентира на ирационалното, то изтиква рационалното в областта на несъзнаваното. Така рационалността става малоценна /в една парадигма, или в една душевност/. В такива случаи проличава позитивната страна на рационалността - от нея се отделят представите за моделиране и шаблонизация и се проявява Гносиса - една метафизика, която смогва да изрази неизразимото.

Смирението е култивирана нагласа за преодоляване на закостенялостта у човек, а умората е естественият процес за това преодоляване. Умората често се задейства, когато смирението не намира път в душата. От друга страна пък има умора, която следхожда смирението, такава умора е нещо като корона на смирението. То е така, щото донякъде смирението не може да бъде пълно и умората винаги е нужна, а донякъде гордостта (античната гордост, рицарската гордост) е част от смирението, като го осмисля и предизвиква умората. В тоя смисъл смирението и умората (както и включената в контекста им гордост) са преобразуватели, които отменят лекарства.

Хората твърде често се учат от живота, едно твърде емпирическо учене, учене от грешките (прекомерния ентусиазъм). И го правят защото без да разбират желаят да се отдалечат от уроците на смъртта, духовното учене. Като в училищата - междучасията предават истинските уроци.

При Лао дзъ има един постоянно провеждан противовес между пълнота и пустота. И в характерната за "Дао Дъ Дзин" парадоксалност се твърди, че пустотата определя пълнотата. В превода, който предлагаш, пустотата е видяна като мистичната майка, а пълнотата е плъттта. Последното изречение "Влез в потока на живота и няма да ти трябва плът", съвсем гностически, е сякаш превод от друга станса, където се излага Пътят (Дъ) - "да действаш бездействайки" (да съществуваш, воден от Дао). Отнесено към моя разказ - всяко вписване се определя от невписаността, рационалното е способно да премине единствено през вратата на ирационалността. Имаш ли на електронен носител целия превод?

Throne Room

Ние бяхме братя, но не по кръв. Още по-малко по дух. Ние бяхме братя по чин. Той се учеше от живота, аз нехаех за училището. Така дните ни летяха, а различието помежду ни растеше. Понякога той притичваше, показваше ми пръст и установяваше, че се е опарил. Виждах в очите му гордост и победа. Поуките се множаха в него, ех, обичаше той училището на живота. У мен цареше съвсем друг свят. Аз горях хамбари и пиех от сълзите на жътварите, опарех ли се, пеех и не жалех ръката, покълнеше ли у мен поука, мигом из корен я изтръгвах. Той, моят брат по чин, бе низ от болки и мъдрост най-дълбока, аз бях порив и фантазии безчет; той, ученикът на живота, градеше гръд от стомана и тъй любеше допира с живота; аз пък се присмивах над всяка среща именно с живота. Ала дойде ден, училището на живота наложи ми възбрана: Дотук – ми рече – стига бягства! И наставник ми посочи, моят същи брат по чин. От него ден настана ад, мъка най-зловеща. От мен се искаше да виждам туй, кое се вижда; да чувам не друго, а единствено дочутото. Бъди в живота! – бе знакът, който трябваше да следвам. Какъв разврат! – си рекох, униние ми мачкаше сърцето. А той, братът мой, по чин, но не по дух, беше всъщност безкрайно мил. Живота ми представи от всичките страни: отсам, оттам, отгоре и отвътре, ех, какво ли не ми се случи – аз бях изпитания, бях болка, бях хиляди осъзнавания. Тогава настана ден, в който трябваше да съм докрай научен и наставничеството, което тегнеше над мен, предстоеше да отпадне. Училището сбра се, чин в чина опря се, аз пред всички, а до мен наставникът, братът мой. И когато всички трябваше да видят как животът ще ме сполети и аз приел го и научен, щях да срещна се с него, случи се най-непонятното що може да се случи в училището на живота. Моят брат, по чин, но не по кръв, изведнъж се срина и умря. В училището на живота паника настана! Всичко се разбяга, чиновете наопаки лежаха. А аз запалих клечка, такава е моята фантазия, и изгорих училището на живота. Там, отвън, пред останките на училището на живота ме чакаше Смъртта. Рече ми: - Брате, по кръв и дух, забавих се, прости! А аз отвърнах: - Ах, нищо, сестро, почаках, забрави. - Що за място бе това, че така грозно бе застанало между мен и теб? - Училище на живота се нарича. - Уф, брате Животе, ти си бил отегчен, след като решил си училище да създадеш, дорде ме чакаш!? - Не съм го създал аз. Създадоха го прилепчивите към живота. - Такова ли беше онова създание, което тъй самоволно бе застанало отстрани ти и пречеше на нашата среща? - Да, прилепчиво бе то. Но най вече – онова създание беше най-лошият ученик.

Това е точно така!