Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Recommended Posts

Аз съм на 18 години. Никога не съм била много близка с родителите си. Те винаги са се карали, нищо, че ако им кажа „ама вие винаги се карате” те веднага ще го отрекат, ще ми кажат да не говоря така и тн. Е, защото никак не се карат и между тях цари чиста, силна любов, баща ми намери доказателство, че майка ми има друг мъж. Така си и беше. Та преди около месец се разведоха. Като цяло не ми пукаше. Аз винаги съм знаела, че ще се разведат. Бях малко разочарована от майка ми, всъщност доста. Изобщо не го бях очаквала от човек като нея, но пък си виках „Е, гледай баща ми, баща ми е човек”. Да, ама 2 седмици (има-няма) след това баща ми си намери приятелка и то не каква да е, а ЖЕНЕНА. Тогава нещо се случи. И последната надежда за човечност рухна. Настъпи пълното разочарование. Той повтаря същата история като с майка ми, история която го беше наранила…. По дяволите, както и да е. Сега обаче съм скарана и с двамата. Аз оставам при баща ми, а майка ми си заминава, но септември месец. Та сега майка ми е сърдита, защото казах на баща ми, че новия ѝ приятел е бил у нас (той действително беше). Не ми говори и тн. Не че с нея си говорим кой знае какво, ама поне се поздравявахме. Сега ми е гадно. Чувствам се като предател, но пък ако не бях казала, пак щях да се чувствам като предател, ама спрямо татко. Но това нея не я интересува, нека стоя и се самоизяждам от досадни мисли. В главата ми изплуват моменти в които е била добра с мен и се чувствам ужасно. Понякога докато се прибирам (за да стигна до нас ходя до линията) си мисля, за кво направо не сложа край на тая простотия. С майка ми не може да се говори. Всеки опит води до влошаване на ситуацията. Баща ми също ми се сърди, защото не одобрявам това което прави, но той се сърди в малко по-лека форма. Все тая. Имам право да изказвам мнение. Ако той каже нещо, аз съм задължена да го слушам, ако аз кажа нещо, то непременно е съпроводено с неговата любима реплика „ужас”. Имам чувство, че се побърквам. Понякога като се сетя за скапаните мили спомени с майка ми започвам да плача в следствие на което се чувствам като пълен идиот. Аз не се впрягах от такива глупости до скоро. В малко по-други обстоятелства бих казала, че ми е все тая, че ми се сърди. Щом е способна да ме зачеркне, заради една такава глупост, значи не си заслужава да ми пука за нея. Понякога имам чувство, че всички освен родителите ми ме харесват. Интересното е, че не мисля, че някога съм им давала повод да не ме харесват. Винаги съм имала отличен успех в училище. Приеха ме в университета с отличен успех. Никога не съм ги занимавала със себе си, дори пари не им искам. Но съм убедена, че не ме харесват. Още като бях по-малка и имах някакви музи да пиша и бях написала някакво си нещо. Отидох да го прочета на майка ми, а тя  ми каза (и го помня с точност, въпреки че беше преди повече от 6 години) „не ме занимавай с глупостите си сега”. А тя просто стоеше и гледаше телевизия. От тогава реших да не я занимавам с глупостите си по принцип.

Сега аз не искам да се занимавам с глупостите ѝ. Не искам да плача по 1000 пъти на ден, не искам да съм толкова болезнено емоционална по дяволите. Има ли начин това да се случи, без да се налага да се самоубивам?

Линк към коментар
Share on other sites

Настоящият пост е пример как две деца-майката и бащата, създават трето дете. И как всички страдат от това.

 

Wisp, ще трябва да приемеш и се примириш с това, че вместо разумни зрели родители, имаш за такива две големи незрели деца.Ти искаш и очакваш от тях обич. Няма как да ти я дадат, та те самите изпитват по-голяма нужда от теб да получат обич. А когато дадено нещо липсва на човек, той няма как да го дава на другите. Това е все едно, аз да нямам лев в джоба, но да искаш да ти дам хиляда лева-няма от къде да ги взема след като ги нямам. Така,че не ги съди, те са деца които няма как да ти дадат обич, защото самите имат огромна нужда от такава. Затова я търсят в новите си връзки. Не вярвам обаче да я намерят, любовта е нещо, което се дава, а не получава и когато един човек не може да я даде на собственото си дете, няма как да я даде и на който и да е друг.

Разбира се, остава въпроса, кой ще задоволи твоята нужда от обич. Ако това не стане, колкото и да не ти се вярва  след време ще заприличаш на родителите си. Тъй като проблема е доста сложен и не вярвам с някакви съвети по интернет да може да бъде решен, ти предлагам да потърсиш помощ от психолог.

Няма как да забравя как една жена на средна възраст ми каза-Аз не крия,че хода на психотерапевт и когато го споделя с някой познат, той започва да се чуди, защо аз, която според тях имам всичко и външно нямам проблеми ходя на психотерапия.Тогава  им казвам-доктора ме учи да се обичам.

В това трябва да ти помогне някой колега - да се научиш да се обичаш.

Редактирано от д-р Тодор Първанов
Линк към коментар
Share on other sites

Момиче,

ще те посъветвам, след като никога не си била близка с родителите си, да не се вживяваш толкова много в техните авантюри и да не ги преживяваш, защото така само вредиш на себе си и на емоционалното си състояние и на психиката си.

Живей си при баща си, щом така сте решили, влизай , излизай от къщи, като гост, не се задълбочвай в това какво прави той и с кого се среща, да прави каквото иска.

Още малко години и ще си повече пораснала, ще можеш да вземеш живота си в свои ръце. Явно ще трябва да се справяш сама, докато не намериш морална подкрепа в лицето на някой друг., приятел, мъж или жена. Явно не можеш особено да разчиташ на родителите си за разбиране, но това не бива да те сломява. Животът ти си продължава, със или без тях.

Само бодро настроение и усмивка, и не унивай.

 

Пиша ти така, защото аз израснах без баща и с майка, която беше доста по-трагичен случай от твоята в младите й години, но може би защото се държах дистанцирано от нея, защото не й се връзвах, и не й преживявах безкрайните й според мене алогизми,  може би затова успях някак си да се съхраня и да се изградя като личност, която аз да харесвам:))

Линк към коментар
Share on other sites

  • 2 weeks later...

Благодаря за съветите.

Реших да си поговоря с тях (макар ѝ по отделно). Не беше толкова трудно колкото си мислех. Като цяло им казах всичко което си мисля, в резултат и двамата се разплакаха, което беше супер неочаквано, явно репертоарът ми е бил доста драматичен. Е, в крайна сметка сега съм в прилично добри отношения и с двамата. Не сме първи приятели, но поне не се подминаваме като непознати, което напълно ме устройва :)

Линк към коментар
Share on other sites

×
×
  • Добави...