Jump to content
Порталът към съзнателен живот

В търсене на доказателства


Recommended Posts

Здравейте,

попаднах в един омагьосан кръг, от който не мога да намеря изход и ще се радвам ако мога да получа някаква насока от Вас.

От няколко месеца живея с мисълта, че ще полудея и така бих спирачки на всички планове и желания, които имах. Преди около 4 години имах подобна на ПР симптоматика, като и някои специалисти ми поставиха тази диагноза, а други соматоформно разстройство. Успях да се справя с това състояние, благодарение изцяло на психотерапия. Това се случи преди година, понеже първите 2 пропилях в обикаляне из лекарските кабинети, като никой лекар не се сети да ме насочи към психолог, т.к. бях някаква мистерия за тях... Смея да твърдя, че претърпях голяма трансформация  - няма и помен от ниското самочувствие, което имах преди. Но ето, че се появи тази натраплива мисъл, за която нямам никакво обяснение защо ме тормози. От 3 месеца ходя на отново на психотерапия, но нямам никакво подобрение, дори ми се струва безпредметно да си говоря с психиатъра. Той всеки път ми казва, че психотерапевтичният формат няма за цел да ме убеди в твърдението, че няма да полудея.... Е от моята камбанария нещата са различни - всичко ми се струва безсмислено, след като мисля, че ще полудея. И след като не намерих в негово лице успокоението, че няма да се разболея от шизофрения, то започнах да се ровя из интернет пространството. В началото се успокоявах, виждайки какви симптоми имат, но впоследствие се оказа, че съм си направила много лоша услуга. Сега имам някакъв страх да не се появят налудности и то най-различни, които прочетох във форум, където пишат хора болни от шизофрения. Е това, което човек сам си направи, никой друг не може да му го причини :) . Не мога да приема идеята, че това е просто една натраплива мисъл, която няма да стане реалност... 

Та така, до - до скоро бях изпълнена с желание за живот, а сега сякаш всичко се срина пред очите ми, всичко загуби смисъл и цвят. Понякога успявам да се изправя, повтарям си, че ако беше шизофрения, то за тези 3 месеца щях да съм изгубила вече критичност за норма, но това успокоение е за няколко часа. Живея с мисълта, че ще "уловя" момента,  в който се появят налудности и ще се самоубия. Ако това не се случи, то след болестния епизод ще реализирам намерението си. Дори понякога си мисля, че няма смисъл да отлагам във времето и да сложа край на всичко още сега, но  съм прекалено слаба и нямам силата да го осъществя.

Изчела съм останали теми в този форум и не намерих никакво успокоение. Предполагам, че ще ми кажете, че по този начин мога просто да пропилея сума време в тревожност, но аз пък не виждам смисъл да планирам, мечтая ..... да случвам живота, защото тогава болката от това, което предстои (визирам отключването на шизофрения) ще е много по-голяма. Иначе не съм позволила тази мисъл да ме залости вкъщи - ежедневието ми се стича нормално - ходя си на работа, излизам си с приятели. Дори не мога да го нарека и страх вече, а е просто нежелана мисъл.... (не приемам медикаменти)

Мислите ли, че мога да намеря някакъв аргумент, че моето състояние не е начална форма на шизофрения? :)

 

Линк към коментар
Share on other sites

 

Мислите ли, че мога да намеря някакъв аргумент, че моето състояние не е начална форма на шизофрения? :)

Ходиш на терапия, значи нямаш нужда от обяснение на състоянието  - натрапливости.

Аргумент няма да намериш. Страхът е като сянката на човека - всеки си я има.

Кой вижда сянката си? Този който застава на светлината и се обръща, за да я разглежда. Всъщност тя ходи след всеки, но малцина са тези които се фиксират в нея. Ако човек няма сянка, значи него го няма, той не съществува. Ако се опита да избяга от нея, никога няма да успее, да я пребори също, но може да я направи по - бледа или по - ярка.

Страхът е полезен, той е вид самозащита. Хубавото на страха от болести е, че ще заведе притежателят му навреме на лекар и страхливите често успяват да се излекуват за разлика от безстрашните, които се отнасят несериозна към здравето си.

Така че страхът сам по себе си е нещо полезно, но когато го употребяваме неадекватно се превръща в проблем за нас.

Как да си повярваш, че не развиваш шизофрения?

10 от 10 човека с натрапливости са убедени, че развиват шизофрения, а всъщност просто са зациклили на тази мисъл, която няма нищо общо с действителността.

Защо ти да си извън тази статистика?

Линк към коментар
Share on other sites

Трябва да приемеш истината-имаш натраплива невроза или както сега се казва ОКР.

Предстои ти борба.Мога само да ти препоръчам, да прочетеш моите постове по темата пуснати този месец.От тях най- важното е, да признаеш,че не може да се справиш сама и потърсиш психотерапевт.

Успех!

Линк към коментар
Share on other sites

Привет,

ех... и тук не успях да намеря това, което търсих :)

Психиатърът ми е поставил диагноза ОКР, макар и компулсии да нямам (все още :) ). Проблемът е в това, че аз допускам това да е начална фаза на психоза.... ех че чак и в МКБ 10 изчетох какво пише...

Принципно не мога да кажа, че имам страх от болести, преди 2 седмици имаха съмнения за коварна диагноза, но дори първоначално отказах да се подложа на рентген. Преди 4 години не знаех и от къде се влиза в поликлиниката. Нямам страх от смъртта, а по-скоро имам страх от живот, който преминава в агония - нещо, което се случва и към момента. В началото се започна с мисъл, че мога да нараня някой, но с това лесно се справих и се научих да отмествам мисълта, че ще нараня себе си, което не е плашещо и така това поне отшумя. А това с полудяването.... дори не знам как започна, на моменти сякаш усещах, че мозъкът ми работи на някакви други честоти и всеки момент ще изгубя представа за реалност. Както и писах в предния пост, вече няма страх, а просто не виждам смисъл да предприемам каквото и да било, след като ще полудявам. 

Д-р Първанов, изчела съм мненията Ви от последния месец, а и аз редовно чета форума. Това, което се е запаметило силно в съзнанието ми е следното - че човек, който е стигнал до извода, че няма да умре при ПА, то те не го плашат вече и могат да отшумят, но ако ниското самочувствие фигурира, то може да се стигне до натрапливости. Аз както писах и в горния си пост нямам проблем с това, психотерапевтът ми в началото си мислеше, че там е корена, но впоследствие също потвърди, че аз проблем със самооценката нямам. С ПА и останалата гама симптоми се справих с помощта на друг психотерапевт, което отне 7-8 месеца. Сега се обърнах към психиатър - психотерапевт, който практикува КПТ, но може и това да не е моя вид терапия. Направих избора си на база опита му като психиатър, който се е занимавал с пациенти с шизофрения, като мислех, че ще изтръгна от него повече информация за тяхната симптоматика и това ще ме успокои, но не се случи. Подкрепя ме изцяло в моето решение да не приемам медикаменти, макар че имам предписани такива. Стигнахме до извода, че аз имам правилна преценка за дадена ситуация и мога реално да оценя какъв би бил риска, но проблема е, че фокуса ми е изцяло върху него. От друга страна това ми носи и позитиви - примерно в работата така успявам, като мога да предвидя най-различни ситуации и бързо да отреагирам.

Аз стигам до заключението, че не разполагам с ресурса да се справя...  Как се лекува хронична липса на обич? - изобщо има ли лечение? Сякаш нямам достатъчно сила. Това е като една батерия, която дълго време е функционирала, но не е имала откъде да черпи заряд и в един момент е издала багажа. Сега дори и да вярвам в себе си и да знам как по адекватен начин да задоволявам нуждите си, онази празнина си стои. Просто батерията не може да зареди на 100%. Бях чела, че по времето на Фройд негови ученички са практикували "терапия на сливането", с която се лекували пациенти като мен, но към днешна дата няма терапевти, които да се занимават с подобна терапия. 

Знам, че ми предстои борба, то целия ми живот сякаш ще премине в такава от най-различно естество, не знам кога ли ще ми остане време да му се порадвам на този живот.

Впрочем има ли значение на каква точно терапия да се подложа? Преди бях на психодинамична, която ми помогна, но отнема по-дълъг диапазон от време. КПТ или поне това, което аз видях от нея, не работи при мен. Нямам  идея и по какви критерии да търся психотерапевт. Ех София ми е прекалено далеч :(

Линк към коментар
Share on other sites

Ти си се вглъбила в този проблем, ровиш и търсиш инфо, мяташ се от доктор на доктор

а полза - малка , както се вижда.

Така, както си разбрала, че от ПА не се умира и това разбиране до голяма степен помага за отшумяването им,

така разбери, че и ти не си болна от шизофрения - лесно е

Редактирано от д-р Тодор Първанов
Линк към коментар
Share on other sites

mvm, накара ме да се усмихна, за което благодаря :)

И аз преди няколко години, четейки форум, където хората описваха натрапливите си мисли, се чудех - "тези хора няма ли за какво друго да мислят по цял ден". Но човек, който не е преминал през това състояние или не е специалист в областта, няма как да има представа за какво иде реч. То ако беше толкова лесно както пишеш, едва ли би съществувала диагноза ОКР.  Това е все едно..... има едно семейство, чиито членове треперят, т.к. се очакват земетресения в района с магнитуд 5 по Рихтер и те смятат, че къщата им няма да издържи. Обяснява им се да не се притесняват, защото при миналото земетресение, съседните къщи останали непокътнати, но те знаят, че в близкото село друга е поддала. Друго си е обаче, след като се погледнат проектите и се види, че сградата е изчислена да поема сеизмични сили до 9-та степен, тогава семейството ще е далеч по-спокойно. 

За мое огромно съжаление в медицината нещата не са така простички, както при математиката. Та и аз имах някакви подобни очаквания (някой да ми каже, че няма да поддам :) ), но явно те винаги се разминават с това, което е в действителност, но това си е мой проблем. Може би ми се искаше да чуя, че след като вече е задействан невротичния механизъм, то вероятността да се включи и психотичния е нищожна. Че ако беше шизофрения, то за тези 3 месеца вече щеше да е ясно...

Преди 2 години бях писала в този форум и тогава отговорите на д-р Първанов ми подействаха като мощен стимул и започнах да търся решение на проблема си. Сега имах нужда от нещо подобно, което пък означава, че с времето така и не съм се научила как да се самомотивирам.

Апропо не съм се "мятала" от лекар на лекар, посетила съм единствено моя психиатър.

Линк към коментар
Share on other sites

  Това е все едно..... има едно семейство, чиито членове треперят, т.к. се очакват земетресения в района с магнитуд 5 по Рихтер и те смятат, че къщата им няма да издържи. Обяснява им се да не се притесняват, защото при миналото земетресение, съседните къщи останали непокътнати, но те знаят, че в близкото село друга е поддала. Друго си е обаче, след като се погледнат проектите и се види, че сградата е изчислена да поема сеизмични сили до 9-та степен, тогава семейството ще е далеч по-спокойно. 

 

Вероятно д-р Първанов ще ти отговори по - конкретно, но аз много искам да използвам примера, който си дала, който е показателен за това къде стои проблема с ненамирането на доказателства.

 

Думите които съм подчертала в поста ти са ключови за подържането на натрапливостите, "очакването" и "предположението" описват нещо несъществуващо. Веднага след това обаче фиксацията попада в това несъществуващо и мисълта потича в поток, който не е нищо друго освен нереален страх. Страхът разбира се рисува картини все така нереални и потърпевшия влиза в грешната линия точно тук. Той не работи върху премахване на "очакването", а работи върху въображаемите последствия т.е. разпръсква енергията си в търсене на справяне със симптомите.

 

На семейството от твоя пример не му е нужно да търси планове, които да докажат несъстоятелността на въображаемия им страх. Тези доказателства никога няма да са достатъчни.

Нужно е да насочат енергията към първопричината, че земетресенията никога, ама никога не могат да се предвидят, такова нещо нашата наука още не е изобретила. И техния проблем е в това, че живеят в измисленото очакване, че земетресенията могат да се предвидят. 

Варианти винаги има, могат да съборят къщата могат да се преместят в друга къща, в друг район, могат да направят аварийни изходи навсякъде, но могат и просто да приемат, че земетресения се случват всеки ден ненадейно навсякъде и вероятността да се случи нещо лошо точно на тях е точно толкова голяма, колкото за всеки друг човек. И ако живота им е толкова ценен, не е нужно да го пропиляват в треперене, а да го използват пълноценно всеки един ден.

Казваш, че животът ти изгубва смисъл, защото живееш в очакване, че ще полудееш. Така е, това очакване погубва смисъла на живота ти. 

Тук е момента в който трябва да избереш искаш ли си смисъла или ти е по - важно да разбереш вариантите за справяне с очакваното нереално. 

Някой просто да разсее страховете ти от очакванията за момент не ти е нужно. 

Нужна ти е дълбока промяна на мисловния процес, който е започнала от развиване на първичиня страх от смъртта, от изгубването и т.н. така добре познати базисни страхове. Това е дълъг етап, който освен терапия иска и преживяване.

И ако в този момент си казваш: "Аз това го знам, но на мен ми трябват доказателства" ..............

Редактирано от didi_ts
Линк към коментар
Share on other sites

didi_ts, благодаря за отговора.

Ха помислих си, че някой може да се хване за това, че не могат да се предвидят земетресения, но пък този пример бе първото, което ми мина през ума...

За съжаление аз не мога да определя страха/мисълта си, че ще полудея за ирационален, защото изчетох доста за психозите и..... по-добре да спра до тук, че доста хора четат този форум.

Ще изляза извън контекста на описания пример, понеже страх от земетресения нямам, а и от смъртта както споменах, но едни думи разчоплиха раната, а именно : 

"Варианти винаги има..."

Аз обаче винаги имам само един вариант и той е самоубийство. Ето пресен пример : преди 2 седмици ми дадоха направление за рентген, за да отхвърлим съмненията за една диагноза. Първоначално отказах, т.к. облъчването все пак не е безобидно, а и знаех, че вероятността да съм болна е  минимална, така решихме с личния лекар да изчакаме няколко дни. През този период не съм се притеснявала, на моменти само се присещах и си казвах " е ако излезе това ще се самоубия". Да уточня, е това състояние сигурно в повече от 50% е лечимо, но аз си представях как дните ми ще се нижат в мъчение, с което няма да мога да се справя. Наскоро се срещнах с позната, която пребори рак преди година и си помислих, че аз през това не бих могла да премина, нямам толкова сила, много лесно се предавам, не знам в кой момент от живота си съм загубила борбеността си. От дете живея със суицидни фантазии и винаги когато се изправям пред трудност и мислейки, че няма да се справя, то намирам утешение в тях и само така се успокоявам.

То и затова мисълта, която имах, че мога да се нараня никак не ме тормозеше, но това с полудяването си е право в десетката. Но пък откакто спрях да се страхувам от тази мисъл (нали имам изготвен план за самоубийство), смея да твърдя, че е с доста слаба честота. Когато съм на работа или навън с приятели не мисля за полудяване, но знам че проблемът ми не е решен.

Ще си намеря друг психотерапевт, за мен не е нормално за 3 месеца да нямам напредък. Знам, че имам нужда и от преживяване, имах възможността да играя, но за жалост беше за кратък период.

Линк към коментар
Share on other sites

,, ех... и тук не успях да намеря това, което търсих  :),,

 

Няма как един форум да помогне на някой да си реши проблема с ОКР.Това е все едно,  да очакваш да ти помогнем да си махнеш апендикса или сливиците. А, може би да си излекуваш кариеса или пулпита. Нереалистино е.

 

,, аз проблем със самооценката нямам,,,

,,Как се лекува хронична липса на обич? - изобщо има ли лечение? ,,

 

Критерият по който съдя за това има, или няма проблем даден човек със самооценката, е точно това-в каква степен се обича.Помисли и ще видиш, че двете неща са тясно свързани, едното не може без другото.Ти, няма как да си с ниска самооценка и да се обичаш и уважаваш.И обратното, харесвайки се и обичайки се, няма как самооценката ти да не е стабилна.Така,че каквото и да сте говорили и обсъждали, проблема си стои и едва след неговото решаване нещата ще си дойдат на място.По тази и причина не намирам за нужно да те успокоявам, пищейки ти, че няма да полудееш.Да, от това за ден два ще се успокоиш, но после натрапливостите ще се върнат.

 

,,Впрочем има ли значение на каква точно терапия да се подложа?,, 

 

Страхлива си, много си страхлива-каквато и терапия да избереш, няма да е кратка.

 

,,Нямам  идея и по какви критерии да търся психотерапевт.,,,

 

Знаеш критериите, чела си поста ми посветен на темата.

Редактирано от д-р Тодор Първанов
Линк към коментар
Share on other sites

 

За съжаление аз не мога да определя страха/мисълта си, че ще полудея за ирационален, защото изчетох доста за психозите и.....

Да "определиш" нещо, означава да работиш със съзнанието или да извършваш съзнателни процеси. Всички тревожни състояния, обаче, както и натрапливостите и депресиите, дори, са следствие от несъзнателни процеси. 

 Хората с натрапливости попадат в безсмислената въртележка , да се опитват съзнателно да се справят с несъзнаваното и от тук започва невъзможността им да излязат от състоянието. Това е все едно да се опиташ да облечеш потник върху палто, няма как да стане ако първо не свалиш палтото..

 

 

Неадекватната мисия, в която се оказва въвлечено съзнанието, произтича от разбирането на цивилизационната матрица за мястото и ролята му. Според нея съзнанието трябва да управлява и контролира всичко чрез разбиране и осъзнаване. Това обаче е "мисия невъзможна": съзнанието няма такива възможности в тази рамка, нито има нужния капацитет да го направи. Проблемът се състои в това, че разбирането и осъзнаването са резултат от цялостното взаимодействие между съзнание и подсъзнание, в което над 90% от процесите са подсъзнателни, включително и тези, които правят възможни каквито и да било външни резултати. Цялата "невъзможност" на мисията идва от изкуственото разделяне на съзнание и подсъзнание - съзнанието се оказва принудително отделено от подсъзнанието и се явява някаква същност на чисто съзнание, каквато не само не съществува, но и е невъзможна. Можем да имаме много ясно съзнание и мислене, но това не е чисто съзнание, а плод на изключително комплексни процеси във взаимодействие.

Т.е. - чисто съзнание без подсъзнание е невъзможно, тъй като съзнанието и осъзнатостта са просто една от многото възможности на подсъзнанието, които са получили реализация. Следователно нито един съзнателен процес не е възможен без участието на подсъзнанието. 

 

 

 

Ето защо, всяко съзнателно търсене на обяснение на дълбоки несъзнателни процеси е обречено на провал. И да, ти можеш да знаеш всичко по случването на твоя проблем, да разбираш защо се случва, може да имаш цялата информация на света и да не можеш да се справиш с проблема, тъй като ще работиш само с онези 10% съзнание. Работата с подсъзнанието е различна. В зависимост от това колко дълбоко подсъзнателен е проблема се определя и продължителността на терапията.

Линк към коментар
Share on other sites

Пускането на тази тема нямаше за цел да получа лечение чрез вашите отговори, това съм наясно, че няма как да се случи. Може би имах нужда от "няколко ритника", та да си приема диагнозата, след което да "запретна ръкави" и да работя в посока справяне с проблема.

Напълно съм съгласна, че без осъзнаване, то до положителен резултат не бих могла да стигна. Понякога успявам да проследя как даден механизъм за справяне, към който съм прибягвала като дете, се задейства и сега, но за разлика от преди повече от 20г, сега не ми носи нищо. Предполагам, че психотерапевтичния процес ще ми отнеме доста време, докато престана да бъда жертва на своята биография.

Има нещо друго, което не ми дава спокойствие - мога ли да разглеждам ПР (психо-соматично, соматоформно или там каквото е било р-вото) и ОКР, като нямащи връзка по-между си, а не като задълбаване на проблема ми (като преминаване от едно в друго по-коварно състояние)? Не искам да допусна, че всички промени, които направих с големи усилия, са ме довели дотук. Справих се с проблемните ситуации, които провокираха ПА и целия самосвал симптоми, които имах, или поне се надявам, че не съм се заблуждавала.... Та бих ли могла да приема, че е възможно причините, които генерират ОКР, да са различни от онези с ПА?

Д-р Първанов, относно самооценката ми...  може и да нямам някакви точни критерии към момента, за да преценя аз, но сверявам часовника с мнението на специалисти. Това, което на 100% мога да кажа е, че в сравнение с преди 2 години, разликата е огромна и то в положителен посока. Което все пак би трябвало да води до някакво облекчение на състоянието, а не в противоположна посока.....

Линк към коментар
Share on other sites

didi_ts, благодаря за отговора.

Ха помислих си, че някой може да се хване за това, че не могат да се предвидят земетресения, но пък този пример бе първото, което ми мина през ума...

За съжаление аз не мога да определя страха/мисълта си, че ще полудея за ирационален, защото изчетох доста за психозите и..... по-добре да спра до тук, че доста хора четат този форум.

Ще изляза извън контекста на описания пример, понеже страх от земетресения нямам, а и от смъртта както споменах, но едни думи разчоплиха раната, а именно : 

"Варианти винаги има..."

Аз обаче винаги имам само един вариант и той е самоубийство. Ето пресен пример : преди 2 седмици ми дадоха направление за рентген, за да отхвърлим съмненията за една диагноза. Първоначално отказах, т.к. облъчването все пак не е безобидно, а и знаех, че вероятността да съм болна е  минимална, така решихме с личния лекар да изчакаме няколко дни. През този период не съм се притеснявала, на моменти само се присещах и си казвах " е ако излезе това ще се самоубия". Да уточня, е това състояние сигурно в повече от 50% е лечимо, но аз си представях как дните ми ще се нижат в мъчение, с което няма да мога да се справя. Наскоро се срещнах с позната, която пребори рак преди година и си помислих, че аз през това не бих могла да премина, нямам толкова сила, много лесно се предавам, не знам в кой момент от живота си съм загубила борбеността си. От дете живея със суицидни фантазии и винаги когато се изправям пред трудност и мислейки, че няма да се справя, то намирам утешение в тях и само така се успокоявам.

То и затова мисълта, която имах, че мога да се нараня никак не ме тормозеше, но това с полудяването си е право в десетката. Но пък откакто спрях да се страхувам от тази мисъл (нали имам изготвен план за самоубийство), смея да твърдя, че е с доста слаба честота. Когато съм на работа или навън с приятели не мисля за полудяване, но знам че проблемът ми не е решен.

Ще си намеря друг психотерапевт, за мен не е нормално за 3 месеца да нямам напредък. Знам, че имам нужда и от преживяване, имах възможността да играя, но за жалост беше за кратък период.

 

Знаеш ли, не съм психотерапевт, но тъй като ми е интересна психологията, реших да ти напиша нещо.

Прави ми впечатление, че психични проблеми имат най-вече хора, които са склонни да се подсигуряват на 100%. Те искат 100% гаранция за сигурност в едно или друго отношение, искат 100% успеваемост на лечение, искат ... а бе с две думи искат невъзможни неща.

И не искат да проумеят, че просто в живота сигурност няма! Хм, може би дори една удивителна е малко, по-добре да са повече :)

От тази позиция възможността за отключване на шизофрения при теб в близките да кажем 5 години, е много по-малко вероятна от това да се случи земетресение над 5 по Рихтер в конкретна точка през следващите 5 години. Но, забележи, това теб не те топли, макар че самата ти си склонна да се подсмихваш на страховете на хората от земетресение и да ги наричаш ирационални. Защо? Защото дори и 0,01% вероятност да има, за теб вече е достатъчно. И 0,001% също е достатъчно. А аргументи за 0% вероятност няма как да получиш.

Но дори и да получиш, това пак няма да ти помогне.

Какво имам предвид? Ами ти сега си решила, че най-неприятното и страшно нещо, което може да му се случи на човек в живота е да му се отключи шизофрения. Обаче кажи ми с какво е по-приятно примерно да ме удари тухла по главата, да получа контузия на мозъка и да загубя голяма част от когнитивните си способности, включително може и паметта си да загубя и т.н.? И сега какво, да заобикалям строежите от 20 метра разстояние, вирнала глава нагоре, за да внимавам за падаща тухла, докато именно по тази причина ме блъска кола и прави същото, което и тухлата би направила?! 

Та, мисълта ми е, ето получаваш аргументи, че ти имаш 0% вероятност (както казах, няма такава възможност, но допускаме, че получаваш) да отключиш шизофрения. Е, какво ще бъде следващото според теб, за което пак ще се наложи да търсиш железни аргументи?

 

И още нещо - на всичко отгоре такива хора трудно се подлагат на терапия, ако тя не им се струва логична и аргументирана (според тяхната собствена оценка) и още по-трудно им е да повярват в терапевта си (говоря терапия в най-общ смисъл, не само психотерапия, защото имам предвид един мой съученик, който реагира по същия начин по отношение на едно соматично заболяване).

От тази гледна точка и аз смятам, че при теб терапията няма да е кратка, нито лесна.

И първо следва да се наблегне на промяна отношението към живота, а не на конкретното в момента препъни-камъче "шизофрения".

Пиша това, защото забелязвам насреща си един твърде интелигентен човек, който би могъл да разбере смисъла на казаното и да се погледне отстрани.

Разбира се, ако специалистите преценят, че мнението ми по-скоро би навредило, ще го премахнат.

Линк към коментар
Share on other sites

"Какво имам предвид? Ами ти сега си решила, че най-неприятното и страшно нещо, което може да му се случи на човек в живота е да му се отключи шизофрения. Обаче кажи ми с какво е по-приятно примерно да ме удари тухла по главата, да получа контузия на мозъка и да загубя голяма част от когнитивните си способности, включително може и паметта си да загубя и т.н.? И сега какво, да заобикалям строежите от 20 метра разстояние, вирнала глава нагоре, за да внимавам за падаща тухла, докато именно по тази причина ме блъска кола и прави същото, което и тухлата би направила?! "

 

Искам да направя едно уточнение, че аз първоначално получих такъв симптом - в един момент, в който си стоях спокойно на терасата се появи странно усещане, че ще изгубя връзка с реалността. Така се започна и се засили, след грешката да тръгна да чета из интернет.

Преди няколко години претърпях катастрофа, в първия момент, когато виждах колата да идва срещу мен, си помислих, че това е края, но изпитах огромно облекчение, че всичко свършва. След удара обаче, когато отворих очи и не успях да помръдна краката си, изпитах ужаса - жива, но парализирана. Един много бърз мисловен поток премина през главата ми - "ще остана инвалид, ще бъда нетрудоспособна, кой ще се грижи за мен, ще бъда в тежест на хората...." Оказа се, че просто таблото е паднало върху краката ми.  Мина месец и си купих нова кола и без страх се качих отново зад волана. Онези мисли не успяха да ме вкарат в капана на страха. Ако падне тухла върху главата ми, същите мисли ще ме тормозят, но отново не могат да ме накарат да заобикалям строежите. Та каква е разликата с шизофренията ли и защо тук ужасът е по-силен? - когато премина инсайта, ще ме тормозят същите мисли, като описаните по-горе, но кулминацията на страха е в момента на болестния епизод, когато ще бъда водена от болестни симптоми и мога да нараня някого, защото няма да имам никакъв контрол над действията си. 

Линк към коментар
Share on other sites

Прекрасно те разбирам, дадох ти пример, че нещо подобно може да се случи и при други обстоятелства, не само при отключване на шизофрения. Може да не е и тухла - баща ми след втория инсулт съвсем изненадващо няколко дена след това тръгна да души майка ми, защото беше спрял да ни разпознава и някак я беше набедил за неприятел/враг.

И мисълта ми беше следната - че ако не е едно (шизофренията), ще е друго (кой знае какво). Както преди 4 години (ти споменаваш) е било нещо различно. Просто ще преодоляваш страха си от нещо, само за да изникне след известен период страх от друго нещо.

 

Преди доста време ми се струпаха няколко много тежки момента един след друг. Чувствах се много зле физически, но още по-зле психически. И се страхувах точно от това, че нямам контрол над нещата. За да се чувствам що годе добре, исках, ако поне аз нямам контрол, то поне да съм винаги близо до други хора, които уж имат контрол. Възстанових се с много работа върху себе си и не без външна помощ, но главното е да се разбере, че в живота нямаме 100% сигурност за нищо и никой от нас не е в състояние да контролира на 100% нещата.

Или с други думи, малко зловещата поговорка: "Ако ти е писано да те обесят, няма да се удавиш.". Независимо дали ще прекараш целия си живот насред океана. Както и когато след самолетна катастрофа кой знае как оцелява по чудо и то почти невредим само един или няколко пътници.

 

Изводът - Приемаме нещата такива, каквито са и живеем живота, който имаме. Това не само е най-полезната стратегия в живота, но ако се замислиш - просто нямаме друга на разположение. Ти обаче предпочиташ да не живееш, а да чакаш да се случи нещо хипотетично, за което дори няма приемлива вероятност да се случи. И това, ако не е ирационално, здраве му кажи. Затова казвам - обърнете внимание при терапията на отношението към живота и към контрола.

 

П.П. Искам да напиша нещо по принцип и не специално към теб. Поради съвременния начин на живот много хора някак израстват убедени, че хората сме едни такива много могъщи - всичко знаем, всичко можем, създаваме какво ли не, покоряваме природа, стихии, болести и не знам какво. Така оставаме с впечатлението, че нещата се поддават на контрол, че можем да имаме 100% сигурност ... Това е много вредно. Едно време хората са нямали такова светоусещане и може би това е една от причините за по-малкото психически сривове тогава.

Линк към коментар
Share on other sites

По време на сесиите ни, отделяме не повече от 5мин на мисълта ми за полудяване. Не съм толкова труден клиент или поне така си мисля. Говорим си предимно за моят поглед към живота; модела на поведение, който ми се иска да променя; тревожността, която в доста от ситуациите ми идва в повече и не знам как да се справям с нея...Последният път наблегнах на това, че често оставам с впечатление, че хората отсреща не ме разбират, както е и в момента :) . Ти твърдиш, че страхът ми е ирационален, а аз казвам, че не е. Когато получих тези симптоми и ги написах в гугъл, ми излязоха няколко вероятности за диагноза, и фокуса ми разбира се бе насочен към най-коварната.

Преди 4 г беше различна ситуацията, предписаха ми бета блокер и диуретик (бъркаха хипертонична криза с ПА), като ми заявиха, че ще ги приемам цял живот. Тогава бях на 27г и се радвам, че не се примирих с тази мисъл, а започнах да търся други мнения. С времето се справих с проблема и изхвърлих хаповете в канала. Не съм имала толкова страхове, а просто една камара телесни симптоми.

Сега от друга страна, колкото и да ми е трудно, си признавам, че изпитвам известна доза срам от диагнозата ОКР. За мен това означава, че на 31г все още не съм се научила да се справям в житейски план, че има разминаване между моите виждания/разбирания за живота и това, което е той в действителност.... Но вместо да се самосъжалявам, ще се опитам да впрегна сили и да ги насоча в борбата за промяна.

Адмирации за теб, че си успяла да се справиш с трудностите, винаги съм изпитвала голям респект към хората, които носят борбения дух в себе си.

 

 

П.П. Искам да напиша нещо по принцип и не специално към теб. Поради съвременния начин на живот много хора някак израстват убедени, че хората сме едни такива много могъщи - всичко знаем, всичко можем, създаваме какво ли не, покоряваме природа, стихии, болести и не знам какво. Така оставаме с впечатлението, че нещата се поддават на контрол, че можем да имаме 100% сигурност ... Това е много вредно. Едно време хората са нямали такова светоусещане и може би това е една от причините за по-малкото психически сривове тогава.

 

Съгласна съм с написаното.

Редактирано от didi_ts
Линк към коментар
Share on other sites

Здравей!

 

Прегледах темата ти от преди 2 години.Предполагам,че тя е и темата в която най-много съм писал в този форум.Направих го защото прецених,че срещу мен имам един умен човек.Виждам,че си устояла на думата си и си потърсила  помощта на психотерапевт.С негова помощ си решила проблема с ПР.Но просто сте се заблудили по отношение на прекратяването и и са се  появили натрапливостите. Така,че нищо страшно не е станало, ще трябва да продължите терапията.

,,Има нещо друго, което не ми дава спокойствие - мога ли да разглеждам ПР (психо-соматично, соматоформно или там каквото е било р-вото) и ОКР, като нямащи връзка по-между си, а не като задълбаване на проблема ми (като преминаване от едно в друго по-коварно състояние)?

 

Може да ги разглеждаш както си искаш, но  и двамата знаем, че те са свързани. Писал съм го преди  2 години в сайта и ти си го чела-

В тази група - ПР - малка група с ниска самооценка- има един много неприятен вариант. Паниката е овладяна, човекът знае, че няма да умре, но самочувствието му е ниско. То отново генерира адреналин, той дава повишена тревожност и идват натрапливостите. (ОКР) Такива хора се молят паниката да се върне, защото натрапливостите са нещо много по-неприятно. Но паниката няма как да се върне- човекът знае, че няма да умре.

Не искам да допусна, че всички промени, които направих с големи усилия, са ме довели дотук.

 Промените може наистина да са огромни, но  просто трябва още, може би много малко.

Справих се с проблемните ситуации, които провокираха ПА и целия самосвал симптоми, които имах, или поне се надявам, че не съм се заблуждавала.... Та бих ли могла да приема, че е възможно причините, които генерират ОКР, да са различни от онези с ПА?..

Разбира се, че са еднакви, ти все още не си овладяла напълно стреса.Когато го сториш няма да имаш натрапливости.

,,По време на сесиите ни, отделяме не повече от 5мин на мисълта ми за полудяване,,

Това е нормално, ако сесиите са по 60 мин.Ако  са по-кратки е много -натрапливостите се подхранват от мисленето и говоренето за тях.

Така,че колко повече търсиш доказателство,че няма да полудееш, толкова повече ги утвърждаваш.

 

Сега от друга страна, колкото и да ми е трудно, си признавам, че изпитвам известна доза срам от диагнозата ОКР.

 

Това е все едно да се срамуваш, че си хванала грип.Глупаво е.

Редактирано от д-р Тодор Първанов
Линк към коментар
Share on other sites

Благодаря Ви, д-р Първанов!

Последните дни се оставих на депресията леко да ме порази. Направих си равносметка, погледнах се отстрани ..... и стигнах до извода, че съм се издънила. Издъних се за пореден път. По-жалкото е, че сега вместо да се опитам да поправя нещата, си намерих по-лесния начин - да се скрия в ъгъла и да ближа рани. Сиреч нищо ново при мен - просто грешна стратегия за справяне с проблемите, прилагана години наред, макар и да знам, че е неработима. Така и с годините не си научих уроците.

Преди 2г писахте, че мога да бъда пример за останалите, като в мое лицe видят един борбен човек, че психотерапевтите биха желали да работят с толкова мотивиран клиент като мен. За съжаление няма следи от онзи човек, който съм била преди. Сега аз ще си търся някой, който да ми бъде пример.

Благодаря още веднъж на всички за коментарите.

Ще пиша след няколко месеца да споделя докъде съм стигнала..

Линк към коментар
Share on other sites

Join the conversation

You can post now and register later. If you have an account, sign in now to post with your account.
Note: Your post will require moderator approval before it will be visible.

Гост
Отговори в тази тема...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

×
×
  • Добави...