Хипохондричка ли съм? ПОМОЩ

[petyamitkova]

Здравейте на всички. Обръщам се към вас с надежда да ми помогнете. Мисля, че съм хипохондричка. Ето я и моята история. Декември бе много тежък за мен. Баба ми беше на инжекции, дядо ми в болница, баща ми си удари главата, а на майка ми и откриха гуша и и казаха, че трябва веднага да отива на биопсия. На 20 години съм, никога не съм страдала от заболявания (освен обикновенни настинки), но в краят на декември започна да ме боли главата. Никога не съм страдала от главоболие и това много ме притесни. Имахи доста силно замайване. От малък град съм и реших да отида в спешна помощ, където за жалост се оказаха доста некомпетентни. Веднага започнаха да ми говорят "ами май не си пред инсулт, ама не се знае; може да е от очите; може да е дори от бъбреците, ама може и тумор да е. Това беше точно на 31.12. След 10 вида болкоуспокояващи ми мина и реших да не се тревожа и да се забавлявам. На 1 януари вечерта всички започна от начало, но този път с втрисане и повръщане. Искам ил не наложи се да отида в спешното отново. Те не направиха нищо, освен, че ми биха инженция за повръщането. На 2-ри се чувствах още по-зле и реших да отида в съседен малко по-голям град, където имаше 50 човека на опашка пред спешна помощ. С родителите ми звъняхме на всички невролози в града, но никой не искаше да ме приеме на частно. Нямах друг избор освен да чакам. И така след като ме приеха ми казаха, че това е мениероподобен синдром. Поуспокоих се, но в първия работен ден отидох на невролог и на изследвания. Казаха ми, че е мигрена. Нещата отминаха, започнах нормалния си живот, но 20 дена по-късно най-неочаквано всичко започна от начало. Събудих се и се чувствах смазана. Много се изплаших. За човек, който не е имал здравословни проблеми, това е много плашещо. Отидох отново на изследвания (кръвна картина) и всичко ми е добре, освен малко нисък хемоглобин. Но това не помага за да се успокоя. Вчера ходих отново на невролог, прави ми ЕЕГ, но видя, че съм много изплашена и ме изпрати на скенер. Нямам никакъв проблем с главата. Много често усещам болка в гърдите и отидох и на кардиолог. Каза, че имам удебелена клапа на сърцето, но не било нищо особенно, много хора имали и не пречи по никакъв начин да водя нормален живот. Най-много ми тежи обаче, че не мога да си поемам дълбоко въздух и имам усещане, че се задушавам. Днес отидох при личната и тя каза, че ми е възпален фаринкса. Попитах я за рентгенова снимка на белия дроб, но тя каза, че е сигурна, че проблемът не е от там и да не се вживявам толкова. Сега се опитвам да се убедя, че ми няма нищо, но изпитвам страх дори да се храня, защото усещам буца в гърлото и с този проблем с дишането ме е страх, че ще се задуша. Наша близка, която е бивше медицинско лице каза да не се тревожа толкова, че това е паник атака. Чела съм много по тази тема, но така и не разбирам дали този проблем идва от психиката ми. Мислех си, че имам тумор в главата, рак на почти всичко, а всъщност нямам нищо (което ме радва разбира се). Моля, ако някой може нека ме посъветва как да се справя с тези тежки чувства, тъй като се чувствам найстина зле. Не съм това момиче, което бях. Не искам да излизам дори, приятелят ми и родителите ми ми казват постоянно няма нищо, успокой се, но аз немога. Осъзнавам, че ми няма нищо, но някак си съм притеснена. Споделила съм с близките си за това, че мисля, че съм хипохондрик, не се срамувам да го споделя, но имам нужда и от вашите съвети. Съжалявам, че съм толкова подробна, но исках да споделя всичко. Много ще съм ви благодарна, ако ме посъветвате! Поздрави!

[Ari]

Имам подобна на твоята история.

Преди години гледах някакъв филм и един от геройте имаше мозъчен тумор и реших, че и аз имам. Дори и най-лекия дискомфорт в тялото го отдвах на псевдотумора, започнах да обикалям лекарите, правих какви ли не изследвания и нищо. Всичко беше ОК. А болката се увеличаваше. Най-накрая невролога ме изпрати на едно изследване, не си спомням как се казваше, но ако имах някакъв проблем с мозъка, щеше да се разбере. Е, оказа се, че ми няма нищо. И о, чудо, след няколко дни болката изчезна.

След време отново се появи същата болка, но бързо разбрах на какво се дължи - на стреса. Усещането е много странно - като стягане или усукване, не мога да го опиша. И сега просто избягвам стреса. Няма нищо, ама нищо толкова важно, че да си заслужава да страдаме по този начин.

Каквото трябва да се случи, то ще се случи.

Както се казва - "Ако ти е писано да се удавиш, няма да се обесиш."