Паник атаки в училище, а и не само.

[bluewhite]

Здравейте! Случайно попаднах на форума, но веднага разбрах, съдейки по темите, че мога да си излея душата и да получа адекватен съвет от специалист. Благодаря предварително за предоставената възможност!

Ученик съм, на 16 години, сега ще бъда 11-ти клас - макар и за годините да съм за 10-ти (тръгнал съм с една година по-рано на училище). Мисля, че от заглавието на темата повечето ще се досетят в какво се крие същината на проблемите ми, но въпреки това ще дам малко предисловие, за да стане ясно как се стигна до всичко.

Тръгнах с една година по-рано на училище, защото не обичах да спя в детската градина, а и защото самото ходене на детска градина за мен беше неприятно преживяване и загуба на време. Научих се да чета на много ранна възраст и упражненията, които правихме в детската градина по онова време за мен бяха тотална загуба на време. Записах се в първи клас когато бях на 6 години. Тръгнах на училище с огромна радост, случих на прекрасна класна ръководителка от 1-ви до 4-ти клас и ходенето на училище за мен беше удоволствие. Ваканциите излизах с приятели, но чаках с нетърпение училището да започне. След четвърти клас си останах в същото училище, в което бях и допреди това. Появиха се повече предмети, но въпреки всичко запазих любовта си към училището, въпреки първите трудности и неуспехи. По-трудно взе да ми става в седми клас заради стреса от матурите и кандидатстването в ново училище, но и тогава всичко мина както си трябва. Първото голямо разочарование получих, когато разбрах, че съм приет не по първо желание в желаната паралелка в желаното училище, а по второ - в съседната. Тогава си спомням, че ревях по цели дни и го преживях много тежко, защото паралелката, в която исках да бъда приет на първо желание беше с профил биология и химия - предмети, които и до ден днешен са ми доста важни, предвид това, че искам да работя в сферата на медицината и фармацията. Както и да е, след 1-2 месеца го преглътнах, приех и се успокоих. Даже напротив - съжалих, че съм се ядосвал толкова време заради това, защото в класът, в който бях приет ми хареса - учех език, различен от английския (немски) и се забавлявах истински. Това беше в 8-ми клас. Истинските проблеми настъпиха в 9-ти клас, когато броят на часовете по математика се удвои и това стана непосилно за мен, тъй като бях в математическа гимназия. Тогава правихме контролни всеки ден и трябваше да уча постоянно предмет, който не ми допадаше. Цялото това негодувание съвпадна и с операция на баба ми, заради която изживях силен стрес и много се притесних. Всички вкъщи бяха в болницата, а аз бях на училище и след това сам вкъщи. Тънех в притеснения и незнание, а на всичкото отгоре трябваше да се подготвям сам и с трудните уроци по математика. Целият този стрес ми се отрази много зле и тогава за пръв път започнаха паник атаките в училище - февруари 2017 година. Тогава за пръв път в учебен час усетих как ми се зави свят, изведнъж получих пристъп на паника и сякаш се задушавах. Не се бях сблъсквал с проблем от подобно естество дотогава, но беше ужасно и неописуемо. Вкъщи всички бяха притеснени и нямаше как да споделя за проблема си на никого, затова го таях в себе си с надеждата, че съм се разболял и проблемът е временен, но не стана така. Тогава все още не знаех, че са паник атаки и не знаех абсолютно нищо за проблема си. Паник атаките с всеки изминал ден ставаха все по-чести и по-продължителни, а аз все повече се изморявах. Мина около месец и половина, докато един ден не издържах на пристъпа на паник атака и си тръгнах от училище. Звъннах на родителите ми и се прибрах вкъщи. Оттогава два месеца не ходих на училище - месеци, в които стоях затворен вкъщи... през тези два месеца имаше доста ваканции и неучебни дни, така че се струпа доста дълъг период, в който не бях стъпвал в класната стая и си бях внушил, че паник атаките ме сполетяват само в училище и че училището ми вреди зле. Че училището по някакъв начин е виновно и отговорно за състоянието ми. С всеки изминал ден ставах все по-зле... паник атаките ставаха все по-чести... сполитаха ме дори, когато бях в обществения транспорт, когато ходих до магазина. Тогава реших да споделя с родителите си за проблема, след което ни насочиха към невролог.. След прегледа неврологът ми назначи хомеопатична терапия - Шуслерови соли и хомеопатични продукти на Боарон, които ми помогнаха до известна степен и пия и до ден днешен. След невролога отидох и при психолог и психиатър, откъдето научих, че имам паник атаки. Поговорих си надълго и нашироко и с двамата, те ме изслушаха, обясниха ми същината на паник атаките и че всичко е внушение. На теория го разбрах обаче на практика като се случваха не можех да ги контролирам. Както и да е, с триста зора се върнах в училище и изкарах останалите месеци там, а през лятото се преместих в ново училище, в което се набляга на езиците. Започна новата учебна година там и отново се явиха паник атаките. Отново всеки един учебен час имах чувството, че ще умра, че няма да изляза жив, имах сърцебиене, недостиг на въздух, чувство, че ще припадна. Не ме свърташе на едно място и за да се разсейвам започнах да се дера по ръцете, при което си правех болезнени рани. Болезнени на външен вид, но аз реално не усещах болка. Първите седмици си тръгвах след като съм изкарал 3-4 учебни часа, за повече не можех да издържа. Отново ходих при невролог, психиатри и едвам влязох в релси да ходя на училище. Ходех редовно, но паник атаки имах всеки ден и през почти всеки един учебен час. Така беше цялата учебна година, с изключение на един месец, през който се чувствах добре. Цяла учебна година се борех със себе си и с паник атаките, беше истинско мъчение да устоявам всеки един час на поредния пристъп. Завърших успешно годината, прекарвам си добре лятото, но при мисълта, че отново ще започвам училище и за наличие на още паник атаки стомахът ми се свива. Какво да правя и как да постъпя?

Редактирано Август 21, 2018 от bluewhite

[Стелиян Славов]

Здравей,
Поздравления за смелостта да споделиш открито грижите си в търсене на подкрепа.
Струва ми се, че не си попаднал на точните за теб специалисти, щом толкова време не си успял да прегърнеш страха и да го трансформираш в смелост и вътрешен съюзник. Невролози и психиатри не мисля, че са ти необходими. С добър психолог/терапевт, който ти дава упражнения и те предизвиква да откриеш себе си, ще се справиш значително бързо и лесно.

Изразяваш се така сякаш сам се занимаваш с този проблем. Има ли родители, роднини, приятели, край теб, които го разбират и те подкрепят - помагат ти да се свържеш със специалист, дават ти любов и съчувствие?
Има ли училищен психолог в училището където учиш?

В момента тълкуваш паник атаките като свързани с училището, но имай предвид, че на втори план те може да са свързани с житейски и емоционален проблем, който се прехвърля в големите очаквания към училището.
Мисля, че ролята (присъстваща или отсъстваща) на родителите ти тук има нещо общо с това.
Но нека оставим настрана възрастните, те си имат свой живот - а в твоя има ли значими хора около теб - добри приятели, гадже?
 

преди 13 часа, bluewhite каза:

Първото голямо разочарование получих, когато разбрах, че съм приет не по първо желание в желаната паралелка в желаното училище, а по второ - в съседната. Тогава си спомням, че ревях по цели дни и го преживях много тежко

Защо отдаваш толкова голяма важност на училището? Нима то ще определи "светлото ти бъдеще"?
Свободен човек ли желаеш да бъдеш или роб на системата и матрицата?

Много е вероятно да е настъпил дисонанс между потребностите на физическата ти възраст и психичната (вкл. очакванията, които възрастните имат към теб). Изказа ти в текста върви доста интелектуално за сметка на обикновената тинейджърска спонтанност и емоционалност. Та ти си на 16! Къде са купоните, момичетата, сексът, среднощното скитане по улиците, шумният смях и непринуденост, младежкия идеализъм?!
Кога за последно си се чувствал свободен?

Може да си потърсиш добър психолог, с който да работите върху твоя идентичност, емоционални болки, черти на характера и мироглед - там лежи основата на Твоя Собствен Живот.

 

[bluewhite]

Много благодаря за включването по темата ми и за изчерпателния отговор!  

Преди време аз също имах подозрения, че не съм попаднал на подходящ специалист, тъй като се боря вече с паник атаките в продължение на година и половина и ефектът не е кой знае какъв, а за наличието на такъв, колкото и минимален да е, съм отговорен аз. Четох какви ли не книги с психологическа насоченост по проблема и се почувствах по-добре от това, но чувствам, че не е достатъчно, за да се върна към предишното ми състояние, в което се радвах на всичко и всички, ходех с удоволствие на училище и живеех пълноценен живот. 

Съжалявам, че в миналото отдадох чак такова значение на паралелката и училището, в които бях приет, но тогава разсъждавах доста по-ограничено отколкото сега, не бях пораснал, не разбирах истинските проблеми в живота. Казват, че животът е един учител, аз смятам, че научих доста уроци, въпреки че съм само на 16.

Колкото до гаджета и приятели - гадже нямам, но не страдам от някакви комплекси, просто не смятам, че е дошло времето за любовта. Приятели имам малко, но смея да кажа, че са добри. Споделял съм не веднъж пред тях за проблема ми с паник атаките и те са проявявали разбиране и съчувствие, но си личи, че не са запознати с проблема и не ме разбират напълно как се чувствам, защото и те самите не са се сблъсквали с него. Пожелавам им и никога да не се сблъскват. 

Иначе откакто се преместих в новото училище излизам доста по-често навън с приятели, имам по-активна среда и често ходим по дискотеки, клубове и купони. Това донякъде ме изпълва с надежда и разтоварва, но не напълно. Докато бях в старото училище не излизах абсолютно никъде, защото нямах добри приятели там. Бяха съученици, с които можех да разговарям на теми, които не бяха по-далечни от това дали някой си е написал домашното, или каква оценка има по даден предмет. Тогава това много ми тежеше. Вкъщи всички по онова време бяха достатъчно притеснени, за да ги занимавам и с моите проблеми, затова съм избягвал да споделям вкъщи какво ми тежи и какво ме тормози, а и се съмнявам някой реално да го интересува. Родителите ми се интересуват само и единствено от това какви оценки изкарвам в училище и да изпълнявам това, което ме накарат. Бих казал, че очакванията им към мен са неоправдано високи откакто се помня. Постоянно са ме сравнявали със съседските и приятелските деца, които винаги са били по-големи от мен и с нещата, които те правят, а аз не съм правил. Понякога не издържам и избухвам, но всеки човек си има праг на търпимост.

Покрай високите очаквания на родителите ми, в мен се изгради прекалена амбиция, която бих нарекъл и болезнена. Винаги бях максималист, исках да изкарвам най-високите оценки, да знам всичко. Откакто се преместих в новото училище всичко това се промени - научих се, че не винаги мога да печеля и че не винаги губещите са в неизгодна и лоша позиция. Преосмислих и пренаредих приоритетите си,  разширих кръгозора и мирогледа си и се почувствах по-добре. Въпреки всичко обаче паник атаките не изчезнаха. 

Вкъщи не гледат на проблема ми насериозно и го определят като "пубертет", но за мен това не е така. На всеки здравословен проблем трябва да се гледа сериозно и да му се обръща нужното внимание, защото в противен случай ще се задълбочи и лечението ще се затрудни. И до ден днешен вкъщи като се заговори за паник атаките ми се повтаря, че всичко съм си го бил направил сам и че никой нямал вина за това. Изключително много ми тежи, че не мога да споделя всичко това със семейството ми и че няма да получа нужното разбиране и съвети.

[Стелиян Славов]

Поради тези неща:
 

В 22.08.2018 г. at 15:24, bluewhite каза:

Родителите ми се интересуват само и единствено от това какви оценки изкарвам в училище и да изпълнявам това, което ме накарат.

 

В 22.08.2018 г. at 15:24, bluewhite каза:

очакванията им към мен са неоправдано високи откакто се помня. Постоянно са ме сравнявали със съседските и приятелските деца, които винаги са били по-големи от мен и с нещата, които те правят, а аз не съм правил.

 

В 22.08.2018 г. at 15:24, bluewhite каза:

ми се повтаря, че всичко съм си го бил направил сам и че никой нямал вина за това.

и още много други външни поведения, в теб са се установили елементи, които спъват развитието ти, фиксират те в определен модел, правят те ригиден. Страданието (тревожности, паник атаки и т.н.) всъщност е път към свобода, изход от заробващата те действителност, метод за себепознание.
Ще ти бъде много трудно да се справиш сам, защото въздействието на родителите ти върху теб е много по-силно, отколкото си мислиш. Не само твоите - всички родители имат определяща роля за душевното здраве на децата си. Пътищата са два - единият е да не проявиш воля и да се лъкатушиш дълго време между различни състояния. Другият - да проявиш воля, да вземеш в ръце собственото си развитие, да станеш режисьор и творец на живота си. 

Процесът към най-просто е от три стъпки - осъзнаване, интегриране, трансформиране.
Да приемем, че имаш някаква болка, породена от незадоволена потребност "от подкрепа и любов", например:
1. Осъзнаване - Кое е породило тази болка? Как се проявява в живота ми? Къде мога да я открия?
2. Интегриране - Къде да я сложа в живота си, така че да ми помогне да стана по-добър, по-любящ и по-човечен?
3. Трансформиране - Как тя да ми служи? Как от слабост да се превърне в сила? Как аз да стана "подкрепа и обич" за другите и себе си?

Добрата новина е, че ти се дава възможност да израстнеш - но не само интелектуално (този растеж е мимолетен и недостатъчен), а преди всичко емоционално - по пътя на сърцето.
Лошата е, че "Дори и да изберем да не избираме, ние пак избираме"

Успех!

[Диляна Колева]

Имам два въпроса: 

1. Спортуваш ли?

2. Знаеш ли какво точно представлява паническата атака или по - точното и название - нервна криза./ че това новото никак не ми харесва, а взеха да го лепват на всяко по - напрегнато състояние/