Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Имам проблем със спомените от детството.


Recommended Posts

Като бях малка баща ми ме бие6ше всеки ден.Психически и физически,а по някога и двете.През цялото време се питах "Защо?".В 7-ми клас се опитаь да се самоубиа с хапчетата за сърце на дядо ми,резултата беше 3 дни сън.След тези три дни,съжаляжах много защтото следващите три месеца бяха Ад за мен.Всяка вечер тормоз,всяка вечер сълзи до сутринта и само един въпрос "Защо?". Сега съм на 22г.,не живея при тях,но все още незнам отговора на въпроса и където и да отида спомените изплуват в главата ми и не спират да ме тормозят.Реших да си задам въпроса на майка ми,майката която позволи това да се случи на детето и.Но вече е късно,отчуждена съм от тях,а дори незнам как сам се появила,как са се запознали родителите ми,коя съм,защо изобщо съм родена?!Доста съм объркана и ви моля да ми помогнете да сложа ред в главата си,за да продължа и да бъда щастлива ако е възможно.

Линк към коментар
Share on other sites

Като бях малка баща ми ме бие6ше всеки ден.Психически и физически,а по някога и двете.През цялото време се питах "Защо?".В 7-ми клас се опитаь да се самоубиа с хапчетата за сърце на дядо ми,резултата беше 3 дни сън.След тези три дни,съжаляжах много защтото следващите три месеца бяха Ад за мен.Всяка вечер тормоз,всяка вечер сълзи до сутринта и само един въпрос "Защо?". Сега съм на 22г.,не живея при тях,но все още незнам отговора на въпроса и където и да отида спомените изплуват в главата ми и не спират да ме тормозят.Реших да си задам въпроса на майка ми,майката която позволи това да се случи на детето и.Но вече е късно,отчуждена съм от тях,а дори незнам как сам се появила,как са се запознали родителите ми,коя съм,защо изобщо съм родена?!Доста съм объркана и ви моля да ми помогнете да сложа ред в главата си,за да продължа и да бъда щастлива ако е възможно.

Ще ти помогнем. А ако ние не успеем, Господ ще ти помогне по най-добрия начин. А ако успеем, пак Господ ще ти е помогнал чрез нас.

Първото най-важно нещо е да не потискаш спомените си и да не се опитваш да ги забравиш като ги забуташ на дълбоко място в подсъзнанието си. Трябва да ги разплиташ и разглеждаш отново и отново да ги преживяваш вътрешно докато не намериш истинските причини и отговорът на този въпрос, който си задаваш: "Защо?".

Разкажи малко повече за себе си? С какво се занимаваш в момента? Учиш ли, работиш ли?

Линк към коментар
Share on other sites

По принцип ми се иска да спра словоизлиянията на форума и общо взето се придържам към тази своя практика, но на това искам да отговоря. Защото все едно слушам себе си.

norka, отложи въпроса защо. Не че не трябва да го задаваш, но на този етап, на който още не си в състояние да видиш отговора, може само да изпаднеш в самообвинения. Ти не си виновна. Родителите ти не са виновни. Важно е да разбереш това, дори и да ти звучи налудничаво - разбирам. Но хората, повечето, са просто като дискове, на които са записани определени програми, и те си ги изпълняват, докато не се осъзнаят, че всъщност те трябва да водят хорото, те определят стъпката. Всъщност това поведение е донякъде неспособност да поемеш отговорност за себе си, но те и това дори не знаят. И поради това не са виновни. Машината не е виновна, ако изпълнява програма за унищожение. Човекът е. Но за да станеш наистина човек, нужно е да се осъзнаеш.

Тези хора някога са знаели кои са - хора, но са забравили. Дали в този живот, дали в минал. И за това има причини. Опитай се да ги разбереш. Моята баба, майката на баща ми, ме удари с ножа, когато бях на две години. Бях се наакала, пък тя белеше нещо с ножа в кухнята и, защото беше много агресивна бабка и имаше навика да ме удря за щяло и не щяло, явно е забравила в тоя момент, че държи нож. Странно е, но човек когато удря, май не съзнава точно защо го прави. Като видя кръвта рукнала от ръката ми, изплаши се, тръгна да ме успокоява - ама това май беше по-скоро от страх, че "ще й се карат". Години по-късно питах майка си защо ме е оставила на тази жена да ме гледа като дете, особено след раната на ръката ми. Повечето майки биха си прибрали детето и свекървата да.... (да не кажа нещо нецензурно). Майка ми призна, че когато ме видяла, аз съм била спокойна, а бабата й казала, че без да иска ме ударила. Впрочем, това последното го вярвам. Това не пречеше на тази баба да си излива всичката злоба върху мен в една много крехка за мен възраст. И всъщност след този разговор с майка си осъзнах, че тя наистина не е предполагала колко ми е зле. Е, за една част мжпое да си е затваряла очите - защото сама не издържаше битката с баща ми и "свекървището". Пък и е трудно да попиташ едно дете как се чувства на тази възраст, а и ако някой му нагнетява комплекс за вина или комплекс, че е "лошо" и си заслужава, то няма да каже нищо.

Тоест добре е да се говори с родителите. Защото разговорът може да пропъди поне някои от мислите в главата ти - такива като, не ме обичат, защо са го допуснали, нима заслужавам и т.н. Може просто да разбереш, че и майка ти и баща ти са били жертва на същото, на което си и ти. Представи си примерно баща ми с такава майка, как да не стане агресивен. Представи си майка ми с такава свекърва - тя и до днес е със смачкано самочувствие и травмирана, май и сама не го осъзнава. Не осъзнава, че повредата не е в нейния телевизор. Ако се вгледам в предисторията на семейството на баща ми, майката на баба ми е била също ожесточена от живота бабичка. Баба ми като отишла едно време при нея с баща ми да я помоли да го гледа, за да може тя да работи (били са много бедни в семейството, а бабата е била свободна), пра-баба ми й се сопнала: "Ти когато толкова деца отгледаш, колкото мен, тогава ми носи твоите!" Балкански първобитизъм... Не съм имала възможност да гледам още по-назад, но сигурно ще намеря и причината и тази баба да е била огорчена от живота и да е искала да си го изкарва на децата. Да, отгледала много, ама как - половината не си говорят... Идилия.

Когато аз бях много млада, се хванах в един момент как вдигам ръка да ударя дете. Този миг няма да го забравя. Защото това беше мигът, в който осъзнах, че тръгвам сега да изпълнявам същата "програма" - програмата, която мен толкова е наранила: Да изливам неудовлетворението си от живота на едно беззащитно същество. За да се почувствам и аз "силна"? Логично е. Ако в обществото моделът е, че детето няма права и с него може да се прави всичко, че децата се "снасят" по задължение и после са ти "длъжни", защото "толкова си направил за тях" (накарал си ги да се пръкнат, което е "велико" дело само по себе си), то няма как да не се проявява този модел по-късно като: "Сега аз съм голям, имам деца, аз съм наред да бъда велик." С онова вдигане на ръка да ударя, осъзнах този модел в себе си. Не съм вдигала повече ръка. Реших, че това трябва да спре.

Важно е да разбереш, че имат причини програмите на майка ти и баща ти и да им помогнеш те да се освободят от тях. Това ще освободи и теб. Но още по-важно е да разбереш, че единственият начин да се сложи начин на верига като гореописаната от мен е един да натисне копчето и да спре програмата. Да каже "стига". Е, трудна работа. Защото не може просто да вземеш нова дискета, ами трябва да си изчистиш старата от вирусите, което е доста трудоемко. Но е важно да осъзнаеш, че само ти можеш да спреш програмата от това да се изпълнява. И ти сама решаваш какви нови програми да си записваш. Първо при теб, а ако имаш късмет, и при родителите ти. Не търси да ги променяш, дай личен пример.

Последният път, когато баща ми ме удари така че почти да ми отнесе главата, бях на 23 години. Помня много ярко този момент. Бях зашлевена, защото си позволих да съм несъгласна с него. И той и брат ми "заглушаваха" аргументите на другите така. Тогава аз не избягах в другата стая да се затворя да рева. Изправих (почти отнесената си) глава, погледнах го в очите (подскачащи около орбитите си от бяс) и му рекох: "Айде, удари ме пак". Това беше ново. Той се поколеба, но пак ме удари. Отново изправих глава, пак го погледнах и рекох: "Айде пак." И тогава той се разтрепера и излезе от стаята. Оттогава не ме е ударил повече. Когато преди време, години по-късно, той ми развиваше теорията, че тази християнска вяра в ненасилието била ала-бала и че не бих могла да дам и един пример за това как подлагането на другата буза е спряло насилието, му рекох: Ами ето, това, че аз подложих два пъти другата си буза, те накара повече да не ме удариш. Той се развика, че това "не бил никакъв пример" и излезе от стаята. Избяга.

Погледни проблема в очите. Не се страхувай да говориш за него с родителите ти, дори и те в началото да си повтарят старите модели. Това си е тяхна работа. И все пак, ако погледнеш нещата в очите и не им спестиш истината за себе си и това как се чувстваш, имаш шанс те да се променят, но не залагай на това. В момента си осъзнала, че си нещастна, че си отчуждена и че това не ти харесва. Това е едно добро начало. Потърси пътя обратно към родителите си, но бъди себе си. Казвай им нещата, както ги мислиш. Не им спестявай истини. Може да викат, да се тръшкат, но те също, дори и да не го осъзнават, имат нужда да погледнат истината в очите. Не за да се самообвиняват. И те не са виновни. Ами просто да видят. Да видят какво всъщност е ставало и става.

За въпроса "защо", ще ти дам само една идея.... Отговорът на въпроса защо това ти се случва е: За да разбереш защо ти се случва. Друга причина няма. А защо това ти се случва, това ще го разбереш сама. Нямам повече време да пиша...

Линк към коментар
Share on other sites

Здравей,azbuki! Благодаря ти за вниманието и съветите които ми даваш! До колкото разбирам ти също си имала едно ужасно детство. Въпросат ми е:ти как се справи със себе си,със спомените си? Успя ли да промениш "програмата"? Аз съм правила опити да говоря със родителите си,но накрая всичко завършва със скандал и поредното гонене от къщи. Моето истинско семейство бяха баба и дядо,хората които ме обичаха истински,които никога не ме удариха,а винаги слушах.Когато бях на 11г. дядо почина (поради лекарска грешка).Две години след това започнаха боищата,до тогава тормоза беше само психически.И така растях в постоянен стрес,породен от обиди,боища,заплахи.На 14г. се заклех пред Господ,че завърша ли ще се махна завинаги.Направих го и в началото се чувствах страхотно,в разцвета на силите си,на квартира,гладна но щтастлива и свободна.Но миналата година на 14 фев. почина баба (поради лекарска грешка),и така си замина и последня човек,които ме обичаше,които обичах и аз.Трудно преживях смърта и (ако изобщо съм го направила),а сега съм сама на света.Трудно допускам някой до сърцето си и не мога да обичам вече,дори нужда от секс нямам.Мечтата ми е да си саздам семейство,да обичам и да бъда обичана,да имам три деца,две мои и едно осиновено.Това не може да стане докато не си оправя "програмата",защото се страхувам от себе си.

Линк към коментар
Share on other sites

×
×
  • Добави...