shining_star

Здравей, Орлине. Да, човек търси помощ, когато не може да се справи сам. При мене , не че не съм имала нужда от помощ, имах нужда, но ситуацията беше такава, че изискваше да изляза от това положение сама. Помощ и да бях търсила, нямаше в този случай да има ефект. При всеки е различно... а за темата, какво точно обсъждаме - дали трябва да се заплаща за психотерапия?

Много правилно, Димитър. Но първо да помогнем на себе си, тогава ще можем да помагаме и на другите. Най-малкото тези около нас ще са също добре, като ние сме добре. Аз да ти кажа, сама си провеждам "психотерапия": поставям себе си пред себе си, и си говоря. Ефекта е добър, защото 1. Не давам пари, 2.Излизам наясно със себе си относно ситуацията, изправям се срещу проблема без да се отъждествявам с него, и се уча да си помагам сама. Ангелите помагат незабележимо, недоловимо, но помагат. Те не могат да се месят в нашия живот. Понякога и една усмивка от "по-висшата интелигентност" върши работа.

Скъпа Ал, ще ти напиша две мои любими неща: Щорс Шел отряд по берегу, шел из далека, шел под красным знаменем командир полка. Голова обвязана, кровь на рукаве, следь кровавый стелится по сырой траве. Ех, по сырой траве. Хлопцы, чьи вы будете, кто вас в бой ведет, кто под красным знаменем раненый идет Мы - сыны батрацкие, мы - за новый мир, Щорс идет под знаменем, красный командир. Ех, красный командир. Тишина у берега, смолкли голоса, солнце к низу клонится, падает роса. Лихо мчится конница, слышен стук копит, знамя Щорса красное на ветру шумит. Ех, на ветру шумит. Другото е една родопска песен: А бре юначе каматно, каква ми найде махано, каква ми найде махано, та са от мене отказа? Бела ли не съм, черночка, тьонка ли не съм, височка, руба ли не съм донела, донела, и докарала.. Ти си ми, любе, донела, донела и докарала, ам си та майка не рачи, оти алтоне не носиш, алтоне, бели грошове.

Трима се явяват при свети Петър. Той пита първия: "Ти как умря?" - "Ами, от инфаркт." "А ти?" - Ами, тъкмо влизах в колата си, и един хладилник се стовари върху мене..." "Ами ти?" - "Аз си седях в този хладилник"... Какво се случило: една жена била с любовника си, и се прибира мъжа и. Тя казва на любовника: "Бързо! Влизай в хладилника!" И той влязъл. Мъжа и казва "Как си, мила?" , поглежда разхвърляното легло, после отива до прозореца и вижда един мъж да излиза от входната врата, и се упътва към колата, спряла пред входа. Мъжът решава, че това е любовника, отива до хладилника, избутва го към прозореца, и с много зор го изхвърля. Хладилника пада върху онзи долу, а мъжа от усилието и тежестта получава инфаркт. Извод: да внимаваме с хладилниците, защото никога не знаем какво може да се случи

Децата имат усещане за вкус още от самото си раждане. Аз понеже нямах кърма, като родих дъщеря ми, докато бяхме в болницата, и даваха "хумана". Но нещо ми казваше да не и давам хумана и започнах да и давам Бебе1. Давах и го два-три пъти, да видя дали ще направи разлика между него и хуманата, и да - после като и дадох хумана, я плюеше. Значи всичко това, че бебетата нямали вкус, не е вярно - имат. За месото, не обичаше да го яде, и спря да го яде по естествен начин.

Опитали са се да вземат нещо от номерологията, но за мене са глупости. Иначе така се определя пътя на живота, като накрая сбора се редуцира до едноцифрено число и пак...всяко число има 3 стойности - положителна, негативна и разрушителна. Не е само един аспект, и не е само "път на живота", а и други неща, и всичко се взима комплексно и свързано с всичко останало, а не само да вземем 1 нещо от някъде, и да говорим какъв е човека.

Хм...ами, не знам какво точно означава "чистота" като общо понятие. За мене това е психическата мръсотия

За мене снизходителност е проява на разбиране. Когато и аз съм била в такова положение и знам какво е. И махвам с ръка: "Знам какво ти е"...Не го гледам отгоре, нито отдолу. Случвало се е човека да ми каже: "Не знаеш какво е"... Казвам му: "Знам..."

Гранат1, ще ти кажа за един случай, в който, ако не го приемеш в себе си (отхвърлянето), то се връща на тях. Отидох да се кандидатирам за една работа, за много малко пари - производство и експедиция на консумативи за хотели - шампоани и др. И шефката ми каза, една седмица пробно да се опознаеме, и после ако взаимно се харесаме, ще останеш. В петък ще ти кажа. И като дойде този петък, тя съобщи на всички, че трябвало спешно да се направи една поръчка и който иска, по желание, да дойде да работи в събота. И изрично подчерта: "Не е задължително". След това мина с един лист да запише имената на тези, които ще дойдат. Аз казах, че не мога да дойда. Изкарах и следващата седмица до петъка, когато тя дойде при мене и ме попита какво съм решила, дали ще оставам. Аз я питам, а вие какво решихте? Тя каза, можеш да останеш. И накрая на работния ден когато си тръгвах, видях, че пише нещо на компютъра . Исках да и се обадя, че си тръгвам, но не исках да я прекъсвам и си тръгнах. В понеделник ме посреща на вратата и ми казва: "Ти защо в петък си си излязла без да ми кажеш довиждане?" Аз и обяснявам, а тя: "Айде сега си вземи нещата и си отивай". Така и направих, но не усетих нищо. Нито даже ми стана неприятно. Дори, докато вървях към спирката, се учудих на себе си, че никак не се чувствам засегната..... След около 1-2 месеца случайно в тролея срещам една колежка от там и я питам какво става. Тя ми каза, че след мене повече от половината хора са напуснали, въпросната шефка е уволнена, а фирмата изцяло се преустроила, имало ново ръководство и са им увеличили заплатите. Това е единичен случай. И аз не знам как стана така, че нищо не почувствах тогава. Стана някак от само себе си.

Лесно е да се каже, но какво става на практика? Например влизам в едно общество да речем, работа...отивам там настроена дружелюбно е доброжелателно, но срещам неприемане. И това веднага ми се предава и на мене, без да го искам. Започвам да се чудя:"Аз нямам нищо против тях, те какво имат против мене?"Чудя се - от мене ли е излязло и те са го усетили? И установявам, че не е излязло от мене, а от тях. Понякога излиза и от двете посоки - едновременно от мене и от тях, и нищо не може да се направи. Аз поне до сега не съм успяла да го променя, освен в някои единични случаи.

Един виц от времето на соца: Председателя на колхоза свиква събрание и казва: "Другари, днешното събрание ще се проведе при следния дневен ред: първа точка - построяване на краварник. 2 точка - построяване на комунизма. Така. По първа точка дъски няма. Преминаваме към втора точка."

Оптимистите точно това излъчват.Крият злобата, и други лоши работи зад маската на "оптимизъм".Има хора рзумни, на които не е хубав нито лек живота, но се държат за разума и, някак си въпреки негативната им вътрешна нагласа, няма я точно злобата, и те са ми по-приятни. Аз съм някъде по средата - не съм песимист нито оптимист. Това е възможен вариант. Обаче да се правят генерализации, че всички или преобладаващите случаи са такива... не знам на кого е нужно. Колкото до общуването ми с песимисти (или хора, които временно са в негативно настроение) то не мисля, че външно нещо в мен е по-различно. Стремя се обаче да поддържам вътрешното си състояние приповдигнато. Никой тук не е казал, че "всички са такива". Човека казва какво е с п о р е д н е г о, а аз споделям , че и аз така съм го видяла. А точно в твоите изказвания, Станимире, забелязах този тон: това Е така, а онова - иначе Може и да си права, може и да не си искала да правиш обобщения, но аз прочетох: „Оптимистите точно това излъчват.Крият злобата, и други лоши работи зад маската на "оптимизъм".“ вместо: Понякога оптимистите точно това излъчват.Крият злобата, и други лоши работи зад маската на "оптимизъм". или: Често оптимистите точно това излъчват.Крият злобата, и други лоши работи зад маската на "оптимизъм". или нещо друго подобно даващо възможност да се разбере, че това е само частен случай. Освен това в моето мнение нямаше нищо лично насочено към теб. Коментирах мнението ти (и това на Томодаши), защото доизясняването, което направих, намирам за важно. Ти обаче отговори с лична нападка, която няма нищо общо с темата. Към Станимир: грешката е моя, неправилно се изразих. Имаш право; а така ти отговорих, защото се почувствах лично нападната: "кому е нужно...."да се генерализира, а аз наистина не съм искала да генерализирам, а само да кажа нещо което забелязвам в някои случаи.Да, откъм мене беше лична нападка към тебе, защото и аз така възприех твоето изказване. А сега казваш, че не е имало нападка, радвам се за което.

Оптимистите точно това излъчват.Крият злобата, и други лоши работи зад маската на "оптимизъм".Има хора рзумни, на които не е хубав нито лек живота, но се държат за разума и, някак си въпреки негативната им вътрешна нагласа, няма я точно злобата, и те са ми по-приятни. Аз съм някъде по средата - не съм песимист нито оптимист. Това е възможен вариант. Обаче да се правят генерализации, че всички или преобладаващите случаи са такива... не знам на кого е нужно. Колкото до общуването ми с песимисти (или хора, които временно са в негативно настроение) то не мисля, че външно нещо в мен е по-различно. Стремя се обаче да поддържам вътрешното си състояние приповдигнато. Никой тук не е казал, че "всички са такива". Човека казва какво е с п о р е д н е г о, а аз споделям , че и аз така съм го видяла. А точно в твоите изказвания, Станимире, забелязах този тон: това Е така, а онова - иначе

Оптимистите точно това излъчват.Крият злобата, и други лоши работи зад маската на "оптимизъм".Има хора рзумни, на които не е хубав нито лек живота, но се държат за разума и, някак си въпреки негативната им вътрешна нагласа, няма я точно злобата, и те са ми по-приятни. Аз съм някъде по средата - не съм песимист нито оптимист.

Един стар виц: Блондинка влиза в една пицария и си поръчва пица. Когато донасят пицата, сервитьора я пита на колко парчета да я нареже - на 6 или на 12. "На 12" - казва блондинката, - "че шест няма да ми стигнат.

Написаното по-горе, особено последното изречение е доста хубаво, но реализирането му в повечето случаи е практически неосъществимо. Проблемите са и от двете страни: както в подготовката и качествата на лекарите, така и в пациентите им. Не можеш да събудиш ничие съзнание, ако няма желание и определено ниво на развитие от негова страна. Насила и при липсата на необходимите условия нищо не се постига. Да, може би при един на хиляда пациенти (а тази цифра ми се струва твърде оптимистична), лекарят ще успее да стимулира пациента сам да потърси причината за заболяването си, вместо да чака готови лекарства. И това при положение, че лекарите, които споделят такъв подход са изключително малко, а притежаващите необходимото духовно виждане, за да видят проблема в по-фините структури на човека... Че е малко и рядко, да. Трябва да има диалог между лекаря и пациента, уважение, разбиране и лично отношение към всеки човек. Иначе - как лекаря ще го накара насила, и как пациента ще го осъзнае, така не се получава.А то какво - лекаря не се интересува въобще от човека, често се чудиш защо и за какво е застанал там....пациента пък очаква доктора да го излекува...така не става нищо. Факта е, че не намаляват докторите и болниците а напротив увеличават се

Мисля, че са и двете неща: материята се разваля, защото неправилно или лошо сме възприемали нещо. Мисълта и категоричното решение могат да оправят проблема, но трябва и физически упражнения. За лекарите и лекарствата, не съм с добро мнение - как някой непознат който не е заинтересован, дори и да му се плаща за това......ще знае какво ти е на тебе, и как се е получило? Трябва сам да си помагаш, а не да разчиташ да ти помогне доктора или някой. Лекарствата и "медикаментите" не помагат. Особено ако се работи с нагласата да защитим на всяка цена това което сме учили в университета преди 50 години

Супа с юфка:Слагаме юфката с едно парче масло в тенджерка и бъркаме на котлона, докато се запече юфката до златисто. После наливаме вода като за супа, слагаме сол и оставяме да се свари. Сервира се с поръсен черен пипер и лимонов сок. Тази супа е от пазарджишкия край и в къщи я правим

Играла съм и с непознати хора, и с познати. С непознатия е различно. Не знам дали е в хармония или не но е по-различно. Забелязах, че всеки се съсредоточава в това, което прави, и аз правя така. Внимавам си, и от време на време поглеждам общата картина - дали съм в крак, поглеждам и партньора да сме в синхрон, ако видя примерно, че той стъпва по-напред, или аз, се изравнявам с него. Оглеждам се от време на време, да видя на какво разстояние сме един от друг, дали не сме се много раздалечили, или приближили, и също гледам тези около нас, защото човек когато е съсредоточен, не забелязва тези работи. За допира, ами усеща се като все едно когато се ръкуваш с някой. Като се хванем за ръка, тогава се поглеждаме и се усмихваме един на друг. При мен няма психологическа бариера. При другия човек има, но той се усмихва много мило и сякаш се притеснява не за това, че него ще го смутят, а по-скоро, че може той мене някак си да ме смути. Забелязвала съм случаи на дисхармония в общата картина - тогава не може да се каже, че идва от този човек или от онзи. Атмосферата е дисхармонична, като какафония, всеки нещо си пее на своя си глас

Ума срещу сърцето не върви.Ако ума казва едно, а сърцето - друго, вървиш срещу себе си. Да, аз също ще се опитам да ги съчетая. Но от опит знам, че работа против сърцето - когато разума ти казва да правиш дадено нещо, но не се чувстваш добре относно ситуацията...за мен това е по-големия провал отколкото, ако слушаш сърцето

Трябва да има общ интерес . Иначе отношенията, основани на телесното привличане, траят от ден до пладне. После де факто се озоваваме в една къща с човек, с който физически сме свикнали, но духом сме си чужди

Ами, зависи от досадника: кой е той, какъв е?...Но е най-добре, доколкото е възможно, да не позволяваме да ни извлекат "вън от нашия център".В миналите години моята свекърва беше един такъв досадник. Не живеехме заедно, но през ден идваше в нас... а аз в нейното присъствие и след това, се чувствах като болна. Буквално като след тежка операция. Не че имах нещо против жената, но много зле ми действаше

Не е така. Ако мислиш, че тук е адът, а раят е някъде там, цял живот ще страдаш за "изгубения рай".Няма рай в небесата, няма награда в бъдеще време. Наградата, ако не е тук и сега, то нея изобщо я няма. Ако мислиш, че там някъде има рай и някой който да ти даде награда за мъката, не вярвам в това. Хората казват "патка на тоя свят, патка и на оня".

И аз правя така, баща ми ме научи. Той така - ходи и гледа продавачите, избира си някои, които са му по-симпатични, отива при тях и разговаря: "Това ваше производство ли е?" И после гледа човека, гледа го в лицето, физиономията и как му говори. Така си беше набелязал определени хора и купуваше само от тях. Има значение, дори и той да не го е произвел, пак има значение от кого взимаш нещо. Особено за ядене. А как познавам...гледам на портокала и лимона там където е била дръжката, ако е зелено - значи е пресен. Ако е изсъхнало и кафяво, значи много е стоял. За домати, няма хубави. Краставици се познават, слънчевите са по-малки, по-светли на цвят, и не са така грапави.

Хубави неща . И аз трябваше това да уча, и още го уча. Пък аз като бебе на 6 месеца съм се заразила от шарка. Като дошъл доктора, казал на майка ми: Защо сега ме викате, сега е вече късно. Майка ми го погледнала и казала: Как...късно...? Доктора и казал: Ами нищо не може да се направи. "Почувствах как краката ми се подкосяват, разказваше майка ми. - попитах го: "В такъв случай, какво ще правим?" Той каза, ще чакаме. След два до три часа ще стане ясно. Или организма ще го преодолее, или не. Седнахме един срещу друг и зачакахме. Седим, той мълчи и аз мълча. Аз съм била в безсъзнание. По едно време, точно след три часа, майка ми видяла как ми се връща цвета на лицето и си поемам дъх. Тогава се спогледали с доктора и тя казала "Заспа." Той казал: "Имате голям късмет"...Спала съм до сутринта, а на сутринта когато се прибрал баща ми от командировка, и питал как сме, тя му казала, че не се знаело дали ще ни завари.Той скочил: Как така, защо не ми се обади?...Така съм оживяла тогава