Човек_88

Орлин, а описаното от теб може ли да придобие следният развой и последователност? 1. Получаваш неприличен жест от лицето Х /например среден пръст/ 2. Решаваш и избираш да не допускаш да възприемаш това негово действие като обидно за теб, а като огледален признак на собствената му излагация. 3/ Вследствие на точка 2, обидата няма за какво да се "закачи" и пада на мокра земя, т.е неутрализира се. 4. Това влияе ли по някакъв начин - пряко или косвено, на твоето здраво самозаявяване и себеотстояване пред другия? Т.е достигайки до момента, в който обидата няма какво да се закачи и по никакъв начин не те уязвява, тя не става ли безобидна и изгражда ли в този момент твоите граници пред нервно псуващия Ганьо? Например твоят клиент с частния самолет е постигнал забележителна вътрешна хармония. А как в този момент е утвърдил границата си пред псуващия селски ахмак? Като му дава път и го поздравява ли? А има ли вероятност селяндурът да реши, че клиентът ти е глупак и мекотело и че всеки път ще позволява и допуска подобно отношение, вследствие на което утре на същото кръстовище да го напсува отново? Ами ако този Ганьо утре попадне в един служебен кабинет с него и по цял ден се държи грубо и непристойно? Вероятно на клиентът отново няма да му пука и ще реагира хумористично, дори ще се забавлява с простотията на Ганьо, но какви мерки и действия ще предприеме, за да постави, извоюва и защити здравите граници за селския субект?

В момента разсъждавам над казаното, дискусията е много полезна и интересна, но признавам, че ми е трудно да направя някои разграничения. За Тодоров сте прав - там и аз не бих се защитавал. Случаят е клиничен и за него няма по-добро средство от неотбранителната комуникация. Но имам и още един въпрос, който е малко встрани от дискутираното. Знаете, че при хората, подобно на животните, има едно вътрешно, интуитивно, подсъзнателно чувство, при което отсрещният разбира с кого може да се "ебава" и с кого не. Знае кой до каква степен може да зачита, какво може да опитва и какво не. Има хора, които имат такова излъчване и харизма, че човек дори не си и помисля да не зачита техния интегритет, личност и граници, а дори да опита подобно поведение, скоро след това се отказва. Подобно на животните в глутницата - има кучета, с които дори нямаш желание да опитваш подобни неща. Как така едни хора автоматично могат да поставят здрави граници и никой да не се опитва да ги уязвява, а други, въпреки вътрешното спокойствие, не ги поставят и понякога стават обект на опити за провокации и обиди? Да, на тях може вътрешно да не им се отразява, да реагират със смях, да черпят и да поощряват, или пък изобщо да не отразяват случващото се. Но как това влияе на опитите на другите спрямо тях? Примери - попадане на ново работно място, попадане в определена нова социална група, в затвор, арест и т.н.? И още нещо - аз мисля, че горния ни диалог показва как човек да не се чувства обиден и да не се обижда вътрешно, а не как околните да пазят необходимата дистанция, стопирани от здравото му отстояване и заявяване? Това че човек се самоуважава значи ли че другите няма да си позволят непристойно поведение? Да, на не го няма да му пука за това тяхно поведение, но ние визираме околните? Ето, д-р Първанов, представете си, че от утре аз съм Ви колега и изобщо не Ви уважавам и зачитам. Постоянно ви обиждам публично и пред другите хора /макар че вие вътрешно не се засягате по никакъв начин/, омаловажавам труда Ви и на всеослушание заявявам, че сте един некадърник и не ставате за нищо. Не ви вземам насериозно и при удобни случаи подхождам към Вас саркастично. Вие очевидно не се засягате от това, защото имате стабилен вътрешен център, но в същото време и аз не спирам да реализирам подобно поведение спрямо Вас. И така 5-10 години. Бихте ли направил нещо?

Разбирам посоката Ви, докторе. Ето например аз Ви казвам, че Вие сте грубиянин и простак. Това са обидни квалификации, отправени от мен към Вас. Вероятно имате предвид, че аз отправям квалификациите, но Вие решавате дали да ги приемете като обида, тъй като сте господар на чувствата и емоциите си и имайки здрава самооценка, не позволявате чувствата на другите да ви влияят. Това е чудесна вътрешна локализация на контрола. Дотук добре, но независимо от Вашите вътрешни чувства, как Вие ще поставите здрава граница, при която аз да знам, че Вие няма да позволите да се държа по същия начин следващия път, защото се уважавате и не позволявате да Ви говорят така и да се държат така? Как това нещо ще се парира, за да не се превърнете в моя "изтривалка" и на мен да вземе да ми хареса да Ви обиждам всеки път като Ви видя някъде. Как аз да разбера, че вие сте човек със здраво самочувствие, щом ми позволявате да Ви обиждам и нагрубявам? Как опазвате своя интегритет пред другите?

Идеята тук е следната: приемаме, че сме попаднали в ситуация, в която друг човек ни е обидил на пътя. Имаме добра самооценка и по-висока гледна точка и приемаме, че това не ни е засегнало или демобилизирало, понеже сме избрали да не го третираме като нещо важно и че "отровата" на обидата е част от другия човек, а не от нас. Избрали сме да приемем, че не можем да променим останалите хора /т.е тези, които са го направили/, че те са си такива и че не винаги всичко в живота е справедливо /понеже може обидата да не е заслужена и справедлива/. Тук идва въпросът какво става с нашето самоотстояване, себезаявяване и със здравите граници, които следва да имаме? Без значение дали поведението на другия ни засяга вътрешно или не, как да се предпазим, да го парираме и предотвратим? При горните стратегии излиза, че сме се свили и сме си замълчали и всеки може да ни обижда когато и както прецени - неоснователно, или не. Как да запазим своето достойнство, как да се защитим и как да покажем на другия, че е реализирал отношение, което няма да приемем и търпим? Ами ако утре такъв човек ни удари, набие и т.н?

Можеш да се виниш денонощно, но това няма да върне и промени нищо, освен че ще ти натрупа още стрес и неудовлетвореност. Така че не виждам голяма полза от това. Можеш да обичаш жената безусловно /дори без оглед на това дали е жива, или не/ и да приемеш, че всеки има път в безкрайния океан на живота. Тя е поела по своя, а ти имаш чудесна възможност да научиш нов урок и да извлечеш полза от тази ситуация, която да вложиш в лично усъвършенстване на възприятията и мирогледа ти за света, живота, смъртта и на изборите на кое какво значение да отдадеш и как да го възприемеш.

Присъединявам се към мнението на Големия д-р Първанов. От учене определено не се полудява, а само се обогатява. Освен това, човешкият мозък има огромен запас и ресурс, който е способен на чудеса. Остава само да бъде "отключен" с подходящата мотивация и искрено желание. При някои отнема малко повече време отколкото при други, но всеки, при една здрава мотивация, може да научи много повече, отколкото предполага.

"Проблемът ти" се нарича "социална тревожност", която е свързана с ниска самооценка. Логично - преодоляването му се осъществява чрез безусловно обичане и приемане на себе си. Интересното е, че тук външните фактори /визия, материално положение, харесване от другите/ не играят никаква роля. Може да си президент на САЩ и пак да нямаш никаква вътрешна самооценка. Лекарствата/алкохолът няма да ти помогнат, защото те само потискат адреналиновите рецептори, чрез които усещаш проявата на симптомите на ниска самооценка - т.е действаш върху следствието, а не върху първопричината. Сами по себе си тези усещания не са опасни, а са израз на повишено производство на хормоните адреналин и кортизол. Завишеното производство се дължи на стреса, който изпитваш вследствие на ниската самооценка. А стресът се дължи на начина ти на мислене, който трябва да се промени.

Много полезна информация, благодаря ти, Донка. Моите симптоми от няколко години са хронични проблеми с гърлото и отскоро вече и парене в очите.

Хората улавят начина, по който ти се чувстваш и невидимите сигнали, които излъчваш. Така се закачат за твоите слаби места и могат да ги използват и манипулират. Когато приемаш себе си, обичаш себе си и си добър със себе си, тогава автоматично си добър и приемаш и другите. А дали те ще ти отвърнат, или не - това си е техен избор, който няма общо с твоя стабилен вътрешен център. Бих променил твоя цитат по-горе по следния начин: "колкото и смотан, тъп и смешен идиот да си, ако приемаш себе си, ще си в пълен синхрон, ще излъчваш вътрешна сигурност и спокойствие и на огледалния принцип също ще предизвикваш приемане от другите, и то без някакви очаквания към тях. Да си добър с някого е хубаво когато си добър заради това, което си и заради самото удоволствие, което изпитваш от "даването" на доброта. А не да си добър, защото очакваш някой друг да е такъв, или в замяна на нещо друго. Дори наистина да си идиот, това значи ли че не трябва да се приемаш и уважаваш, като инвидуално и неповторимо човешко същество и ако не се приемаш и се презираш, какво добро би ти донесло това - нищо.

Отговорих ти на личното съобщение.

Съветът ми е да се запознаеш по-подробно с всичките възможности, които тази професия предоставя и след това да почувстваш какво ще каже вътрешният ти глас по въпроса. Той е най-важен, защото всички други мнения са субективни и са пречупени през мирогледа на този, който ги дава. Това, което е добре за мен, може да не е добре за теб. Важното е ти как чувстваш нещата. Ако и след твоята проверка установиш, че ти е скучно и тази дейност не е за теб, съветът ми е да не се занимаваш с право. Не си струва цял живот да си неудовлетворена от избора си и да изпитваш фрустрации. Все пак, повечето хора работят по 8 часа на ден /а често и повече/, което реално е по-голямата част от деня ти. Ако погледнеш по-мащабно, това време е дори повече от времето, което прекарваш вкъщи или със семейството си. Така че трябва да избереш нещо, с което ще си ОК. Перфектна работа няма, но поне нека естеството й ти харесва.

Не съм, но предполагам че щом ми го препоръчваш, се очаква да има положителен ефект. Ще го изгледам.

Здравейте. Имам диагностицирана алергия. Изписани са ми медикаменти, които да приемам, но до момента не съм започвал прием. Иска ми се да потърся причините за нея в духовен аспект и да опозная по-добре тялото си, вместо да се дрогирам ежедневно с потискащите симптомите лекарства. На какво е израз и символ алергията? Къде мога да прочета повече за това? Спомням си, че бях чел, че ако човек има хронични проблеми с гърлото /както е при мен/, значи не може да преглътне нещо в личен план и т.н.? Ако има някакво значение, алергията е към мухъл и домашни акари.

Колкото повече се опитваш да заспиш, толкова повече се ядосваш че не се получава, вследствие на което адреналинът се повишава и прави заспиването наистина невъзможно. Позволи си да не заспиваш и дори си постави за цел да не спиш 50-60 дни.

Като станеш смел и започнеш да приемеш и обичаш себе си. Тогава всичко ще си дойде на мястото - не само твоят вътрешен синхрон, но и този с околните.

Най-големият контрол ще постигнеш, когато пуснеш контрола и се дисоциираш от опитите да контролираш. Те никога няма да са успешни.

Пиша като човек, който е завършил право и вече няколко години работи по специалността си. Не обръщай внимание на форумното ми име - то е от времето, когато бях студент и наистина бях на 21. Сега съм на 28. Струва ми се, че в началото си избрала правото като някакъв "заместител" на нещо, което ти е липсвало - анализирай поста си внимателно и ще видиш какво е било то. Говориш за високи стандарти, връх на йерархии, за нещо, което е над другите и ги превъзхожда, което е с перфекционистични и външно стабилни правила и стандарти и т.н. Освен това, правото е една от най-широкоспектърните специалности. В определени нейни клонове има лично творчество, помощ и разговор с другите, неистово удовлетворение от оказаната помощ и съдействие. Това може да се разбере от юрист, който не е само книжен плъх и "бедна чиновническа душа", а е една по-широкоскроена, духовна, философска и харизматична личност. Пример от моята практика - като студент работих в кантора, където се занимавахме предимно с наказателно и семейно право. Още помня, че клиентите ме обичаха повече от възрастния и опитен адвокат, при когото бях на стаж. Причината беше проста - изслушвах ги, разбирах ги, окуражавах ги, знаех как да подходя към всеки от тях. След това няколко души ми казаха, че трябвало да запиша и психология /ха-ха/. Подобно на теб, аз категорично отказвах да работя с търговски и фирмени дела, както и с държавно-административни "стерилни" бумащини. В тях има пари, но са ми скучни и не са за мен. Освен това, законът е навсякъде около нас и наистина с "право" можеш да работиш много повече неща, отколкото повечето хора си мислят. За съжаление към днешна дата реализацията на един юрист е доста трудна. Вследствие на огромното количество кадри, продуцирани от множество известни и неизвестни университети, конкуренцията е огромна. Това дава възможност на недобросъвестните работодатели да използват и манипулират служителите си, защото знаят, че дори да напуснат, за тяхното място чакат 200-300 други. Вследствие на това, един новозавършил юрист взима заплата, която е по-ниска от тази на зареждач на бензин и на квартална сервитьорка. Голяма част от новите кадри са некомпетентни, или пък нямат необходимите нравствени качества, с което допълнително сриват имиджа на професията. Трети пък имат, всичко това, но нямат връзки, а без тях в тази професия реализацията е приравнена с печалбата на джакпот от тотото.

Има и още нещо - когато човек достигне по-високо духовно, философско и емоционално ниво, тогава би могъл да погледне на хипохондрията по друг начин. Какво имам предвид - за мен, освен всичко изброено, при хипохондрията имаме и други два основни момента: Първият е да не ни хване, или да не би вече да ни е хванала болест, от която можем да умрем /т.е свързана е със страха от смъртта/ и вторият е да не изпаднем в състояние, в което бихме били безпомощни и да се чувстваме ужасно /страх от загуба на контрол/. Та когато човек достигне такова ниво и може да се "прежали", т.е да допусне да умре и ли да стане безпомощен и много болен, да бъде смел и да приеме че може да става каквото ще, да осъзнае смъртта по друг начин и да не взема нищо, включително и живота, толкова сериозно, тогава мислите, които поддържат хипохондрията също се променят, или пък направо изчезват.

Благодаря ти за споделеното мнение. Умишлено съм пуснал темата тук, в полезрението на психолозите, тъй като нейният предмет е пряко свързан и с психологията, тъй като касае агресията и начините за нейното трансформиране, себеотстояване, себеизразяване, различни психологични процеси, ситуации, динамики и т.н. Интересно ми е да чуя и тяхното мнение, а и мисля че би било полезно не само на мен.

Здравейте, приятели. Напоследък все повече чувам новини и ставам свидетел на събития, свързани с агресията по пътищата. Шофьорите вече станаха много, процедурата по сдобиване със свидетелство за управление на МПС - по-улеснена, пътищата и инфраструктурата - предразполагащи към нарушения. Предвид присъщата ни байганьовщина и изнервеност, както и огромните вътрешни конфликти и дефицити на голяма част от шофьорите, картинката по родните пътища е повече от ясна. Кой вариант според вас е по-добрият? От една страна - човек да не обръща внимание на такива индивиди, или от друга - да спори, да се кара и да се бие с тях? Вероятно първият вариант е по-добър, но лошото е че тук, в едно сравнително спокойно състояние, картинката е много по-различна от моментната и афектна реакция на пътя, при която за секунди ни се вдига адреналинът и нервите и почти губим способност за адекватна и разумна преценка на обстоятелствата. Разбира се, 5 минути след това може и да съжаляваме, но станалото вече ще е станало. Според мен първият вариант с неглижирането на идиотите е по-добър, тъй като едно преглътнато его от наша страна би било по-добре от разправия с простаци, отмъщения, войни, полиция, прокуратура, дела, евентуално затвори и т.н. От друга страна пък можем ли все ние да сме тези, които преглъщат егото и си казват "от мен да мине"? Това не винаги има здравословни последствия както във физически и психически план. Според мен лошото на варианта да се пада на тяхното ниво е че има немалко съществуващи опасности - "субектът" да се окаже по-луд от нас, да ни набие, да ни изпочупи колата, да застраши живота и здравето ни и на всичкото отгоре после да подаде пръв сигнал и да извърти нещата все едно той е светец и ние сме започнали първи, или пък ние да го ударим не където и както трябва и да вземе да падне и да се контузи сериозно, или още по-лошо - да пукне /има и такива случаи/. Като нищо можем да си навлечем на главата едно дело за хулиганство и/или телесна повреда например. Ако пък си мълчим, тези индианци си мислят че постъпките им винаги ще остават безнаказани и ще продължават с още по-голяма увереност да наглеят. Ако всеки си каже "този ще си намери майстора" и прехвърли отговорността на друг, като преглъща мазохистично обидата и несправедливостта, това не би ли било златна среда да развъждане и развитие на такива гамени? Лично вие как успявате да намерите баланса между това да си премълчите и да запазите сигурността си и между моментното си желание да слезете и да раздадете "справедливост" на лайното отсреща? Идеята тук е не да се потискаме и да преглъщаме пораженчески, а да назовем начин, по който здравословно да реагираме и да обработваме такъв вид агресия? Как реагирате вие на отправена агресия към вас? Моето мнение се върти около 2 хипотези: 1. Ние няма как да превъзпитаме такива хора. И тъй като не можем да ги превъзпитаме, остава да "превъзпитаме" себе си и по-точно да не се ангажираме с техните агресивни чувства и настроения, отправени по наш адрес, като не допускаме те да ни влияят негативно. 2. Себеотстояване - все пак, дори да не ни пука изобщо и наистина, хубаво би било да има някакъв начин на себеизразяване и отстояване - по някакъв цивилизован и култивиран начин да им се покаже че ние не сме "изтривалка" и няма да се съгласим и да търпим всяко тяхно агресивно действие, което пък от своя страна отново ни вкарва в някакъв вид комуникация с тях. Но така ще разберат че ние поставяме някакви граници и следващият път вероятно ще го имат предвид. Ако всеки път мълчим, това няма ли да е открит и доброволен терен за отприщване на същото поведение? Въпросите тук са как да процедираме в такива ситуации и да се себеотстояваме?

Това, което усещаш е прилив на адреналин в тялото ти, който генерира посочените от теб симптоми. Повишеното количество адреналин се генерира от мислите, или от начина на живот и възприятие, които имаш. Самият страх от смъртта е най-основен и като мислиш за това е съвсем нормално адреналинът ти да се вдига. Относно полудяването - няма никаква опасност от него, тъй като ти просто си по-тревожен. Ако наистина си луд, няма да се замисляш и да се питаш дали си луд и дали би полудял. От друга страна - когато станеш достатъчно смел и осъзнат, че да приемеш с ново и различно отношение загубата на контрол, смъртта или безпомощността, тогава страхът ще се трансформира и ще отпадне.

Моите впечатления за Орлин са изцяло положителни. Не мога да повярвам на това, което чета. Разбира се, не мога да заложа главата си че то не е истина и не се е случило с вас, но за светлината, в която го познавам, ми се струва абсурдно. Именно Орлин е човек, който работи с хъс, сърце и неизчерпаема мотивация. Има теми и ситуации, в които е по-рязък и на човек му се струва че се "дръвчи", но не мисля че той влага лоши или лични чувства в това. Конкретно ние с него имаме доста различни мнения по дадени въпроси, но това не значи че той не е добър професионалист и харизматична личност. Аз лично го ценя много високо - както като професионалист, така и като човек и силно се надявам написаното да не е истина, или да е плод на субективно възприятие. В крайна сметка не е нужно и не може човек да се хареса на всичките си клиенти, а и по принцип хора.

Присъединявам се изцяло към казаното. Фокусът не трябва да е върху самия симптом, а върху причините, които са довели до появата му и до посланието, което носи. Със симптомите нямаме работа, тъй като от една страна те постоянно се менят, а от друга са един истински океан от видово разнообразие. Ако човек тръгне всеки ден да побеждава всеки от тях и да се бори с него, сигурно 2-3 живота няма да му стигнат. А дори да приемем, че по някакъв магичен начин сме успели да потиснем всички проявни форми на проблема - т.е всички симптоми и никога повече не ги изпитаме, аз не мисля че това си струва, защото промените, към които симптомите тласкат, са психологическа инвестиция, която се отплаща и работи за човека цял живот. Ако симптомите изчезнат, ще изчезнат и сигналните лампи за промяна, а това е гарант че ще си останем в стария психологически капан. Сещам се за една асоциация с автомобилите. Ако Ви свети лампата на маслото, която индикира че нивото му е понижено и Вие откачите бушона и светлинния датчик и лампата спре да свети, това означава ли че маслото е достатъчно и че автомобилът ще работи добре? Дори след време ще "блокира" поради системното каране без масло.

Благодаря на всички. Започвам да действам по план и да прилагам предложените стратегии и подходи. Ще ви държа в течение как се развиват нещата.

Благодаря за съвета, но не успях да го разбера напълно. Сега неизпълнителен и недобричък ли си, за да имаш успех?