Viva Caselli

Не си ме разбрал. Не, ти няма да живееш за тях. За себе си ще живееш. Идеята е да не се смяташ за ощетен. Когато не приемаш себе си, не се одобряваш, започваш да ставаш тревожен. Нямаш увереност, която можеш да имаш, само ако си изградил положително отношение към живота. Нещата от живота, които наричаш кучешки, като ставането от сън, храненето, споделянето на едно легло с любим човек, са част от живота. Според мен грешката ти идва оттам. Ти приемаш за факт това, че всички са родени с някакъв талант, което за мен не е вярно. Изхождайки от този факт, започваш трескаво да се занимаваш със себе си, чувстваш се длъжен да доказваш на себе си, че не си по-зле от останалите. Това е един вид някаква компенсация, понеже ти липсва уважението към себе си. Ти повече си зает с утвърждаването на личността си, отколкото с придобиването на професия. Самият факт, че си пробвал толкова различни по смисъл занимания, но не си спрял на нито едно от тях, честно казано, говори, че интересът ти е насочен не към придобиването на знания, а към изпъкването ти като личност, на която е отредено по-специално място в живота. Като студентите, които след завършването съжаляват, че не могат да се реализират, сякаш са учили за някого, а не за себе си.

Божествено!

Споделял съм това един път, ще го направя и втори. В древен Рим е съществувал един обичай. По това време писмената кореспондеция е била основно средство за комуникация. Винаги в началото на писмото се пишело: „Ако си здрав, добре е. Аз съм здрав!“ От личен опит ти казвам, когато губиш чувство за себестойност, когато си пропит от усещане, че да се живее не е тежко, а излишно, послушай ме, изправяй се гордо и си казвай наум, при положение, че за глас не са ти останали сили, това утвърждение: „Ако си здрав, добре е. Аз съм здрав!“ Замисляй се от време на време за хората, които са болни от неизлечими болести. Колко е ценен животът за тях. О, как ли се борят за глътчица живот! Например, един мой познат скоро си замина на 51-годишна възраст, а думите му бяха: „Не искам нищо друго, само да видя внучката ученичка!“ Е, така и не успя да я види, отиде там накъдето и ние сме тръгнали. Сега си представи, че самият ти си на смъртния одър .Сигурен съм, че ще намериш смисъл в живота. А най-интересното е, че въобще няма да си мислиш за таланти, дарби и себереализации. Ще пожелаеш да видиш или докоснеш нещо, на което сега не обръщаш внимание. Момче, опитвам се да ти обясня, че е мерзост пред Живота да сме недоволни от него, след като сме здрави телом, отчасти и духом.

Има и един друг, ако може така да се каже, „погълнат“ момент в четенето – в който – четащият целенасочено и активно, посредством въображението си участва и оживява описанията на местности, хора, събития и т.н. Въпросът е колко хора го правят, а колко ли го могат? Или, да кажем, какво е четенето, когато въображението не е в състояние да бъде детайлно? – скучно. За да бъде още по-ясно ще приведа един пример. „Някой позвъни. Беше Виола. Имаше ново черно палто, гарнирано с леопардова кожа, и леопардова шапка. Черните й лъскави и прави коси падаха по раменете. Кафявите й очи изпъкваха сред син контур. Носът й беше малък и красив, устата също малка, с изпъкнала горна устна върху едрите й бели зъби. Свали палтото си и грижливо го постави върху куфара, оставен в антрето. Отдолу носеше червен пуловер с кръгло деколте...“ Скъпи Микеле, 1977 Наталия Гинсбург От тези четири реда става ясно, че е позвънила Виола. Проблемът за четенето не е в това да изградим навик да четем, а в това да умеем да четем. В противен случай книгата се превръща в информативно четиво, което губи смисъл и сила, а автора на произведението минава за новинар. За да очарова книгата, трябва въображението да е отворено, способно бързо(!) да преобразува потока от изречения в картини, във филм, за да може читателят да се върне в друг век, да съзре духа(модата) на века, да знае с какви лица си има работа...

„Никога нищо не му заповядвайте. Не му давайте повод дори да заподозре, че вие се стремите да придобиете власт над него. Нека знае само, че е слаб и че вие сте силен. И че поради съществената разлика между неговото и вашето положение той по необходимост напълно зависи от вас. Нека знае това, нека го научи, нека го почувства. Нека почувства отрано над гордата си глава тежкия ярем, който природата налага над човека, тежкото иго на необходимостта, под който трябва да превие глава всяко живо същество. Нека той види тази необходимост в нещата, а не в прищявките на хората.“ Жан-Жак Русо „Емил, или за възпитанието“

Скоро станах свидетел на един спор между един възрастен и един млад мъж, хора, които познавам добре. Избухна разправия, която се състоеше в следното: — Чел ли си тази книга, а тази, а тази, а тази... — настоятелно питаше възрастният мъж, като гледаше да покаже на другите хора,че младият мъж е глупак. — Не, не, не! — оказа се, че младият мъж не е чел много, всъщност — чел е малко, честно казано, не е чел нищо. За първия мога да кажа, че въпреки, че е прочел доста, си остава ограничен. Сковаността във възгледите му е голяма.Различните сюжетни линии в книгите, които е прочел, не са го направили по-толерантен. Същият този веднъж разправяше, че казармата създава мъже, съжалявайки, че са я отменили, а със завидно изкуство плете интриги. Вторият не обича да чете, но е човек, на когото можеш да имаш доверие, ще ти, така да се каже, влезе в положение, човечен е. Аз се замислих върху това: за какво битува сващането, че който е чел много е направил? Книгата не прави човека по-човек. Самата тема създава усещане за съжаление към онези, които не са чели, сякаш са изпуснали нещо така съществено и важно. Случва се много да си чел, а да си простак. Малко да си чел, но да си богат на интелект.

http://www.youtube.com/watch?v=uK4TngEr0V4

Отдавна не се пише по темата, затова въпросът ми е за свободната воля. Нещо не мога да те разбера. Ти пишеш, че имаме свободна воля и същевременно с това, че бъдещето ни е предопределено. Да речем, че в този живот някой трябва да катострофира. За да се случи това е нужно той да избере да се качи в автомобила или да не го стори. Къде е свободната воля в случая, след като предопределението му е "наредило", че на този ден в толкова часа ще се качи в колата, за да умре малко по-късно? Къде е свободата в избора, щом е ясно, че това му е подготвено от кармата? Къде е свободата в избора, след като кармата, която е натрупал трябва да се изразходва по строго определен начин? Все тая дали сме свободни да изберем да вечеряме чушки или домати. И друго. Гледах ужасите на втората световна война. Възможно ли е според тебе някаква сила да е спраля унищожението на евреите? Защото къде са щели да бягат, ако изтребването им е било желано от всички? Също за смъртната присъда. Ако в момента в България се проведе референдум за или против смъртната присъда е ясно, че хората ще гласуват положително. Не вярваш ли прочети новина, примерно: "Син закла майка си", после прегледай коментарите и ще видиш, че изречението: "смърт за този изрод" присъства във всеки коментар.Същото е много вероятно да се случи и в други страни. И все пак политиката е такава, че това не може да случи. Въпросът е там, политиците и нашите, и световните не са хуманни и ежедневно вършат престъпления срещу хората, но нещо(не съвестта) не им дава правото да дадат избора в ръцете на обикновените хора. Дънов пише, че в Божествения закон е абсолютно забранено убийството. Може да се каже, че хората съзнателно не са наясно с този закон, но силата над нас никога няма да допусне подобна свобода в избора.

Това е една история от Ведите, преразказана в книгата „Динамиките на подсъзнанието“ от Хауърд Саспортас и Лиз Грийн – едни от основните фигури в психологическото направление в астрологията. Quote

По-голямо е желанието. Лошото е, че в когато попадне в такава затворена общност човек, започва да вярва, както казваш да очаква, че има само един път за спасение, и той е да се предадеш в обятията на Бог. Лошото е, че дори и да искаш да помогнеш на такъв човек, той няма да ти позволи, защото методите или съветите, които му даваш, могат да се окажат различни от убежденията на групата, в която членува. И както казва Диана за него е по-добре да си остане болен и омърлушен, но имащ подкрепата на групата, отколкото самостоятелен и здрав, но отритнат от нея.

Истина. Същото, Диана, неизбежно се случва и с хората, които не могат да се пригодят към обществото. За пример давам част от колоездачите. Много от тези хора не са запленени толкова от самата идея да карат колело. Правят го единствено за да намерят група, в която да почувстват сигурност, закрила, единство. Уж да намерят себеподобни, с които да споделят едни интереси. Така например човек, който е злоупотребявал с алкохола, но впоследствие по една или друга причина решава, че трябва да скъса с него, намира занимание, което да го замести. Да кара колело петък вечер, вместо да излиза на дискотека. В упорството си такъв човек е способен да не пие с години. Да ти обяснява с плам в речта си колко е вреден алкохола за здравето, за социалния статус, но ако го питаш: добре бе, човече, не ти ли се иска да оставиш това колело и да изпиеш едно уиски, да те поотпусне малко, ще отговори положително, тъй като не е скъсал със зависимостта си, не я е отработил, а се е хванал за нещо, което я замества. Неслучайно много от наркозависимите споделят, че отказът от хероина не е толкова труден, колкото психическата зависимост и скъсването с нея. Едно момиче разказа, че в комуната е почувствала закрила и сигурност, сила, че се бори със зависимостта си с други хора. Но най-трудният момент е тогава, казва тя, когато се връщаш към действителността. Сивите панелки, старите приятели, горичката над стадиона, в която се е отнасяла с помощта на хероина в свой свят. Самата енергия, която носят познатите места и старите приятели я принуждават неизбежно да се върне към отдавна познатата сладост на наркотика.

Защото и шестимата потвърдиха, че само Бог може да помогне. Обясниха ми, че само вярващите ще бъдат спасени. Аз казах, а какво ще стане с добрите хора, които са атеисти, но вършат добри дела. Те вкупом отговориха, че ще бъдем спасени не толкова чрез дела, а чрез вяра по благодат. Повярвай ми, попаднах на съмнителни и луди хора.

Ще помисля. ; )

Диана Илиева, забележи, че аз допускам, но не вярвам, че нямаме свободна воля. Точно по този въпрос съм раздвоен. Ако нямаме свободна воля, то защо сме? Защо й е на силата над нас да проявява силата си върху ни и да ни използва за опитите си? Нямаме ли свобода, ние не сме отговорни за нищо, следователно сме ненужни. Философите имат различни гледища по този въпрос и всяко едно е интересно и ценно, но само най-глупавият може да бъде категоричен по този въпрос. Имаме или нямаме. Аз съм 50/50.

Aх, сини небеса, къде ли не могат да заведат, щом ме заведоха в Евангелска църква? Един познат, който се е внедрил в тази общност ме покани да ида с него. Аз пък взех със себе си едно момиче, което е далеч от всякаква вяра. С погледите си вярващите уплашиха момичето. Понеже се беше облякла в летен стил, къси панталонки и бяла блузка, те се чудеха какво дири в църквата и я изпитваха с очи. Добре, че не ми се наложи да им обяснявам, че е от жегата, та затова. Че жегата не е неприлична, следователно не е неприлично да си облечен леко. Направи ми впечатление, че тези хора са абсолютни фанатици. Песните, всички до една възхваляващи Бог. Хората, повечето измъчени, се хванали за вярата като удавник за сламка в буйни води. Когато пеят изглежда за задължени да отдават чест и стоят прави. Старите хора едвам се крепят на краката си, но не сядат. Какъв инат, още е в паметта ми! После отидохме на кафе. Аз, момичето, този дето ме заведе и още 6 души, негови приятели от църквата. Те вярват, че Бог им помага за всичко и изцяло са се предали в неговите обятия. Един от мъжете страдаше от паническо разстройство. Обясни, че го мъчат нечестиви сили и чрез Божията помощ вярва, че ще ги изгони. Казах му, че е добре за него да посети психолог или психиатър, а той изрази съмнение в тях и каза, че са шарлатани. Че само Бог може да му помогне. Тогава разбрах грешката, която сторих, като взех с мене моята приятелка. Хвана ме срам, че я заведох на такава църква. Вярата ми се струва, че на тези хора им пречи.

Причина-следствие. Възможно е това, към което се стремим, да е породено от някакви причини, непонятни за нас. Примерно някой който се стреми да си купи нова кола, да е предварително ограничен в този избор. Дали има строг закон, ясно определящ, че при това и това следва това? Ако наистина необходимостта, по Спиноза, управлява живота ни, то къде отива свободата във волята ни? Щом всичко се случва по необходимост, ние нямаме свободна воля. Да, можем да се задоволим с мисълта, че отношението ни към случващото се е в наша власт, но дали е така, след като имаме характер, който е отдавна сформиран. За идеите. Ако идеите плават в пространството, ние сме тези, дето ги хващаме, не ги откриваме. Вероятно има сила, която да ограничава ума ни и да не позволява да уловим идея, на която не и е дошло времето. Ако във въздуха се носят хиляда идеи, сме ограничени в хиляда открития, ни по-малко, ни повече. За определен период от време. Неразрешим въпрос, този за волята.

Волята

Никое, дори най-мръсното животно не може да се мери с някои индивиди. О, като се сетя за циганите! О, като се сетя за непрестанната им страст към барабаните, към музиката, чалгата! Добре, че живея далече от тях, добре, че се сещам за тях, а не ги виждам. В крайна сметка всеки има личен живот, добре е да знаем това. За всеки, дори за най-мръсния има място под Слънцето. Пред Бог всички сме равни. Като знаем това, можем по-лесно да се справим с негативните емоции. За сутринта и смръщения вид. Не знам защо, вероятно защото сънувам нещо неприятно през нощта, но не са малко утрините, в които не мога да понасям нищо. Като в "нищо" включвам и себе си. Или обратното. Усмихвам се на непознат сутрин, най-вече жена или момиче. По-често ми отвръщат. Но съм имал и случаи, в които на устата на непознатата са думите: "Какво ми се усмихва този, малоумник". И може би е права. Каква полза от моята усмивка, да не би да реша мъката на човека, срещу когото се усмихвам. Бог знае каква мъка го е налегнала, а аз му се усмихвам. Да се усмихваме, ама само на хора, за които имаме съмнения, че са добре. Каква вина има намръщения човек, че е сънувал лош сън или че има проблеми, трудно решими? Реши ли ги, ще се усмихне.

В глобален план може да се каже, че животът е канал, по който тече волята. Няма значение кой какъв смисъл намира в живота. Неговата цел е да утвърди волята. Без живот няма воля, следователно няма съществуване. Семето пробива почвата. Това е сляпа воля. Не е ли същото със стремежите ни, желанията ни, мислите ни... Ние сме принудени, подобно на семето да растем. Да, можем да изберем посоката, но все нанякъде трябва да поемем, принудени сме. Все пак този въпрос е от такова естество, че размишленията по него водят до главоболие. Да живеем, ако можем и ако ни се струва приемливо, ако ли не, ние имаме свободата да прекратим живота си още сега. Природата никого не е ощетила.

Забелязъл съм, че Blitz.bg имат интересна страгетия, когато се налага да отразяват злото. В България злото се проявява всеки ден. Няма ден, без новина за убийство, опит за убийство. Когато такава новина липсва Blitz. bg отиват по-дален с мисията да запълнят "празнината". Така ако денят днес е преминал спокойно, правят следното: пускат новина, която се е случила на хиляди километри от нас: в Америка убиха..., в Бразилия заклаха..., в Китай изнасилиха... Не пропускат да закачат злата новина на първа страница, така че да стане достояние на повече хора. Това не го одобрявам. Вярно, светът ни принадлежи и ни касае, но нека има утрини, следобеди, вечери, в които злото го няма. Нека има дни, в които след прочит на новините, духът ни остава чист.

Същото се отнася и за героите. Вечна признателност пред тях!

http://www.youtube.com/watch?v=em2lr1tPceQ Велико!