Лина Коцева

Това което описвате са симптоми на натраплива невроза.В случая лекарствата не могат трайно да доведат до преодоляването на натрапливостите.
От доста време не приемам нови пациенти.Но вие сте бременна и не мога да не ви помогна.
Имейла ми го има в профила ми.Пишете ми на него.

Питащият не казва на колко години е. 
Основните предмети по психология в университета и преподаваното в школите нямат нищо общо. 
В университета студента го запознават с основните исторически факти в психологията и основни позиции в консултирането и интервюто , толкова повърхностно и ограничено,, че няма значение дали са му казали нещо или нищо.
Ако паралелно с това се обучава в школа, информацията в университета дори ще му се изясни по - добре.
В момента от университета излизат маса "психолози", които започват като продавачи или друг неквалифициран труд, защото са вярвали, че като завършат ще са наясно какво трябва да правят, което е пълна илюзия.
Психологията, както и другите хуманитарни дейности е не професия, а призвание.
От самото начало на университетскто образование е важно да се започне не само обучение в школа , но и посещение на всякакъв друг вид семинарни обучения и тренинги, само така бъдещият психолог ще е наясно с какво се захваща. 

Здравей!

Разбирам, че ,,крайният ‘’страх е от смъртта. В случая болестта е ,,пътя,’’ който води до нея.

За да преодолееш този страх ти препоръчвам да събереш смелост, отделиш достатъчно време и направиш едно задълбочено собствено изследване, отговаряйки си на въпроса ,,какво всъщност е смъртта’. За да може да го направиш, трябва да оставиш всичките си убеждения по този въпрос. Те всъщност не са твои, те са на родителите ти, на приятелите ти, на обществото, но не и твои - ти никога не си изследвала сериозно същността на това, което наричаме смърт. Може би се чудиш от къде го знам - проето е, страх те е, а всеки, който задълбочено е изследвал въпроса и има собствено мнение, не изпитва страх от смъртта.

Така че за да се успокоиш направи това свое изследване. В нета има страшно много информация по темата. Предлагам да започнеш от мнениято на някои от великите учени, живели на замята.

http://www.spiralata.net/s.php?SearchType=2&find=%ED%EE%E1%E5%EB%EE%E2%E8

Тук има една книга. Прочети я. Четейки я може да се запиташ, защо един Айнщайн, може би най-великият учен на миналият век, вярва в Бог, респективно във вечният живот? Възможно ли е той да е гений във физиката и едновременно наивник, който да вярва в безсмъртието на душата? Ами Нютон, Галилей, Коперник , Дарвин, Пастьор с тяхното научно аналитично мислене? И те ли са наивници, които да вярват в Бог? Проучвайки въпроса може би ще разбереш, че точно научното аналитично мислене е довело тези колоси на мисълта до убеждението, че Бог съществува и душата е вечна.

След тази книга може спокойно да продължиш с книгите на Силвия Браун, Майкъл Нютън, Парамханса Йогананда, Нийл Д. Уолш и още много имена, до които сама ще стигнеш, търсейки отговор на въпроса „какво всъщност е смъртта”. Неминуемо ще стигнеш и до Петър Дънов, а в сайта има много хора, които споделят мнения по този въпрос.

Тук важното е да не се бърза. И бъди критична, подлагайки всичко на съмнение, точно както са го правили и Айнщайн и Дарвин и другите цитирани учени.

Ако не се откажеш, предполагам най-много за 5-6 месеца, ще имаш истинско свое мнение за това какво е смъртта. И тогава ще дойде спокойствието.

В процеса на търсенето ще разбереш страшно много неща, уверявам те, ще ти бъде страшно интересно, стига да проявиш достатъчно любопитство.

ПП. Ето нещо за размисъл :

Ето какво се е случило със Сократ, когато умирал. Не­говите ученици започнали да плачат и ридаят, което е естествено. Сократ отворил очи и казал:

- Спрете! Какво правите? Защо плачете и ридаете? Аз си изживях живота, изживях го напълно. Сега идва смъртта и аз съм много възторжен за нея. Чакам я с такава любов и нетърпение, чакам я с надежда. Нова врата се от­варя: животът разкрива нова загадка.

Някой попитал:

Не се ли страхуваш?

Сократ казал:

Не виждам причина защо човек трябва да се страхува от смъртта? Тъй като първо, аз не знам какво ще бъде и второ, има само две възможности - или да оживея, и тогава няма причина за страх, или да не оживея, за което съ­що няма причина за страх. Ако не оживея, няма проблем - щом като ме няма, не може да има проблем - ако оживея, така както съм тук сега, ако съзнанието ми оживее, няма проблем, защото всичко си е както преди. Проблеми в живота ми имаше, но аз ги решавах, така че, ако си остана та­ка и има проблеми, аз ще ги реша, това създава стимул за живот.

Искам да отбележа някои съществени разлики между ПР и социалната фобия. Разлики, които обуславят и различните подходи към тяхното лечение. Тук ще поясня защо въпросът за социална фобия, зададен от едно момиче, остана без отговор

http://www.beinsadouno.com/board/index.php?showtopic=10852
Ще отговоря и на Студент за каква диагнза се касае при него. Започвам с няколко уточнения: 1.В поста си ще използвам цитати от Международната класификация на болестите 10 ревизия/ МКБ-10/ За тези, които не знаят, това е класификация изработена от СЗО, в която са описани всички критерии за поставянето на която и да е медицинска диагноза. МКБ позволява лекарите от цял свят да ,,говорят ‘’на един език. Така, когато аз поставя диагнозата социална фобия и напиша кода и, всеки лекар, независимо каква специалност е и в коя страна е, може да си направи справка в МКБ-то и разбере за какво точно става дума.

2. Написаното ще важи само за социална фобия и Паническо разстройство. В практиката те се съчетават с други психични разстройства, например депресия и агорафобия - тези случаи не са обект на поста ми.

3. За отговора на Студент ще използвам написаното от него, но до датата на моята задача (нямам възможност да следя всичките му постове).

4.Някои от пациентите, с които съм работил, преди да се видят с мен, са писали в различни форуми, посветени на тревожните разстройства. С тяхно разрешение, за да няма спекулации относно истинността на думите ми, нарочно ще ползвам техни постовете. Ще използвам и цитат от форума на човек, който не познавам, но изразява добре същността на ПР.



Започвам с дифиницията, дадена в МКБ-10 за соц.фобия и ПР.

Соц.фобия е – страх от критично отношение от страна на други хора, водещо до избягване на социални контакти. По – тежките соц. фобии обикновено се съпровождат с понижена самооценка и страх от критика. Те могат да се изразяват в страх от изчервяване, треперене на ръцете, гадене или позиви на уриниране. / тук може да влезе всеки симптом, предизвикан от симпатиковата нервна система, подчинена на адреналина - за по кратко ще пиша само адреналин – мое уточнение/. Пациентът понякога е убеден, че една от тези вторични прояви на тревожност, е основният му проблем. Симптомите могат да се задълбочат до пристъпи на паника / но въпреки това в случая няма да се пише диагноза Паническо разстройство, ще се разбере по долу защо-мое уточнение/

Паническо разстройство (епизодична пароксизмална тревожност) –

Основна характеристика са повтарящи се пристъпи на тревожност/паника/, които не се ограничават до определена ситуация или обстоятелства, поради което са непредвидими.

……….Често се среща вторичен страх от смъртта, от полудяване и загуба на контрол.

И така вече става ясно защо соц.фобия не е ПР и защо ПР не е соц. фобия.

Първо - пристъпите на паника трябва да са непредвидими и внезапни.

Второ - те трябва да са епизодични, като между кризите поне в началото имаме нормално функциониране.

Трето – мисълта, която е в съзнанието на човека с ПР е ,,АЗ УМИРАМ’, а на човека с соц фобия – „ИЗЛОЖИХ СЕ… ЩЕ МЕ ПОМИСЛЯТ ЗА ЛУД ИЛИ ГЛУПАК”

Четвърто - в езика ни има различни нюанси за изразяване степента на страх- опасение, уплаха, страх-лек или силен, паника /ужас. Думата фобия означава страх, т.е. соц. фобия означава, че човекът изпитва само страх /подчертано е, че рядко може симптомите да са толкова силни, че да се говори за паника/ Докато при ПР те са винаги силно изразени до степен на паника.

Защо от постовете на Студент диагнозата Паническо разстройство се изключва?

Цитат- „Няма час от деня, в която да нямам никакви симптоми. Те са толкова много....»

----МКБ_10 - казва обаче за ПР – повтарящи се пристъпи, даже се подчертава, че става дума за Епизодична пароксизмална тревожност

При Студент нещата не са на пристъпи. Само това е достатъчно да изключи диагнозата ПР.

Нека видим как са нещата при ПР – цитат от форума/не познавам потребителя/

,,,,за определено време всичко е идеално и изведнъж пак се появяват паническите атаки.при мен те са свързани със сърцебиене и започвам да си мисля че ще получа сърдечен пристъп.инфаркт или нещо подобно.вече мисля че няма да изляза никога от това състояние.когато премине па си казвам че нищо няма да ми се случи ,но по време на самата атака просто изпадам в ужас’’’’

Както виждате човекът има пристъпи, но има и периоди, в които няма никакви оплаквания. Обърнете внимание и какво си мисли по време на паниката - инфаркт, естествено това е свързано и с представата за умиране.

Да се върнем на Студент - преглеждайки постовете му ще видите, основно пита за възможността да падне или припадне пред хора. Ето какво казва:

,,,,,,Но на следващият ден отидох на лекции, там имаше много нови и непознати хора, пред които ме е страх да не е изложа.. и симптомите и страхът се появиха с пълна сила, защото се появиха и мислите, които ги провокират. Симптомите се появиха отново, а запомних и мислите, които залагах в момента - Ще се изложа, какво ще ме правят другите като падна, ще ме видят слаб, ще си направят заключение че съм болнав, защото съм паднал и мн други такива.. Много ми е трудно да съумея да не е страхувам от мнението на другите, много. А знам, че спре ли да ми пука за него, ще изчезнат всичките ми симптоми и тревоги’’’’’’’

И ето нещо изключително важно, изключващо ПР-

,,,,,,Толкова ми беше писнало, че отидох на кафене и си казах: "този път вече наистина не ме интересува дали ще припадна, дали ще падна, дали ще се олюлея и дали ще се изложа пред някой". Даже исках точно това да се случи - най-после да взема и да падна. И познай - за пръв път престоят в кафенето мина без никаква симптоматика.’’’’



Вече разбрахме, че за ПР говорим когато паниката се стовари абсолютно неочаквано и непредвидимо върху човека. Тя не само е неочаквана но и неконтролируема на разсъдъчно ниво. Всеки с ПР се е опитвал да си казва каквото и да е – това там не работи или поне не до степен да спре пристъпите на паника.

И за да приключим със Студент давам следният цитат:


Отивам в кафене и замайването в началото е точно толкова силно, колкото и вкъщи (т.е поносимо и съвмем необезпокояващо). След малко обаче, ако леко се засили за секунди, веднага минават мислите, които го насищат със страх и те са: ще падна, ще се изложа, ще изглеждам слаб и други познати механизми

Така че категорично може да кажем - в случая се касае за социална фобия. Паническото разстройство като диагноза се изключва.

Това разграничение е важно за лечението.

Нека да кажа няколко думи и защо никой не отговори на въпроса, зададен от момичето.

В България диагнозата „социална фобия” рядко се поставя. Ако някой я постави, то е или психолог, или самият потърпевш /За Бога хора, престанете да четете форуми и си поставяте разни несъществуващи диагнози. Внушаемостта варира от 35 до 90 %. След като си внушите нещо, после кой и как ще ви помага?/ .

Защо психиатрите не поставят тази диагноза? Нима те не могат да я диагностицират? Могат, разбира се. Всеки начинаещ психиатър знае кога пациентът има социална фобия, ПР или друго невротично р-во. За него това обаче няма никакво практическо значение. Всички невротични разстройства се лекуват с комбинация от главно две групи лекарства – антидепресанти и транквилизатори. Много рядко се използват и невролептици в ниски дози. Поради това няма да ги споменавам. Ако някой смята, че за всяко невротично разстройство има специфична комбинация от лекарства, греши. Няма такaва. Всеки психиатър има 2-3 схеми с медикаменти и започва с едната. Ако тя не проработи, я сменя с втората и т. н. Затова и човек с монофобия, ПР, соц. фобия и т.н. попаднал при един психиатър, ще се лекува с едни и същи медикаменти и това ще бъде правилно.

Когато човек със соц фобия посети психиатър, в почти всички случаи той му поставя диагноза ПР, а не соц.фобия. Защо? Защото ПР или страховата невроза( името му преди години) е много по-популярно сред хората. А и форумите са пълни с хора, които са се самодиагностицирали като болни с тази диагноза. Така лекарят избягва многото обяснения, а казва просто:”имаш ПР, пий тези лекарства и ще ти мине.”

Ако пациента попита – на какво се дължи ПР –отговорът е кратък -серотонина ти е малко./Мнението на повечето психиатри е, че лекарствата трябва да се приемат цял живот, както при диабет. Това разбира се е абсурд, защото твърдението, че ПР се дължи на ниски нива на серотонин няма потвърждение./

Ако обаче психиатърът каже: „Вие имате соц. фобия” ще трябва да влезе в много и противоречиви обяснения, които в никакъв случай няма да обосноват приема на медикаменти. Един диалог би протекъл примерно така:


Лекар - вие имате соц. фобия


Пациент – какво е това?

Лекар – имате страх от критично отношение от страна на други хора(цитатът е отМКБ-10/

Пациент – на какво се дължи това, от къде идва този страх?

Лекар – от ниската ви самооценка. Понеже оценката ви е ниска, вие се самооценявате чрез мнението, което изказват другите за вас. Ако самооценката ви бе стабилна, нямаше да се интересувате какво мислят другите за вас и всичко щеше да е наред.

Пациент – вярно, ако самооценката ми беше висока, нямаше да ми пука за това, което другите ще си кажат, когато ми стане лошо и понеже нямаше да ме е страх от мнението им, страхът щеше да бъде невъзможен. Каква е причината за моето ниско самочувствие?

Лекар-всеки студент знае, че това, детето да има стабилна самооценка, е фукция на бащата. Вашият баща е този, който не си е бил на мястото, не ви е научил да бъдете смел /ако е момче/, че сте страхотно момиче/ако се касае за жена/.

Пациент-питам се обаче, как лекарствата ще променят моята самооценка? Как практически ще я повдигнат? И тук лекарят няма какво да отговори. Никой няма да се хване на въдицата да твърди, че някакво хапче ще може да вдигне самооценката на пациента (изключвам наркотиците но и там е за няколко часа, а и кой лекар би искал да влезе в затвора, давайки наркотик, за да повиши самочувствието на пациента си)

Мисля, че вече е ясно защо няма много поставени диагнози „соц. фобия” и всички те се дагностицират като ПР.

От гледна точка на психиатрията това не е грешка и няма значение точността на диагнозата. Друг е въпросът, че те, лекарствата, не помагат за повишаване самооценката на пациента и проблемът не може да бъде решен по този начин. Това може да бъде постигнато единствено с психотерапия.

Защо болшинството от психотерапевтите също не говорят за соц. фобия и не я различават от ПР?

Според мен причините са следните:

1. Голяма част от школите твърдят, че причината човек да има невротични оплаквания е залегнала някъде далеч в миналото. Това са някакви нерешени конфликти с родители или други хора и когато те се разрешат, невротичните оплаквания ще изчезнат заедно със симптомите. От тази гледна точка тях не ги интересува това фобия ли е, ПР, или соц. фобия. Принципът е – реши проблемите в миналото и всичко се нарежда.

Тук не мога да се стърпя да не разкажа нещо. Декември месец приключих работа с една пациентка от сайта за ПР на Розали. Тя от 8 години бе на АД. На края на терапията момичето ми каза следното:” След първата си среща с Вас през целия път до дома си мислех „този човек изобщо знае ли какво прави? Та той нищо не ме пита за миналото”

Развеселих се от признанието и. За какво ми е да се връщам в миналото? ПР се формира или от едно рязко стресово събитие, или на принципа „капка по капка”. В писмото си тя не ми беше казала да е имала рязък стрес и по тази причина знаех, че ПР при нея е от множество малки стресови ситуации. Това ми беше достатъчно. Разбира се, понеже работя на час, можех да отделя 4-5 часа, ровейки се ненужно в миналото и. Но смятам, че след 8 години страх и лекарства, човек заслужава максимално бързо да се чувства свободен. (отплеснах се малко)

2. Други психотерапевтични школи твърдят, че невротичните симптоми се дължат на някакъв подсъзнантелен конфликт. (това ми е много сложно и не мога да го разбера) Казват, че всеки симптом си има тълкование и т.н. По тази причина те не говорят за диагноза, а за симптом – стягането било израз на нещо, сърцебиенето на друго нещо и т. н. При мен са идвали такива клиенти, на които предишните им психотерапевти са им направили подобни внушения. .....Въпросът опира до това – въпреки, че знаеха тълкуванието на симптома, страхът не ги напускаше.Няма и как да се повиши самоценкта ти ако мислиш,че стомаха ти се свива защото имаш скрита агресия към баща си или майка си.

Ето накратко и моето мнение.


Психотерапията е средство, което трайно и завинаги може да реши проблема с ПР и със социалната фобия. Но за да е ефективна, тя трябва да раздели едното от другото, защото се използват различни подходи.

Лекарствата няма как да доведат до трайно овладяване на страха.За да се обоснова, ще цитирам отново МКБ 10.

ПР е :Основна характеристика са повтарящите се пристъпи на силна тревожност (паника), които не се ограничават до определена ситуация или обстоятелства, поради което са непредсказуеми.

От опита ми- отделните пристъпи продължават няколко минути или по-дълго. От медицинска гледна точка пристъпът се прави от внезапното изръсване на адреналин и активиране на симпатиковата нервна система и колкото по-силна е кризата, толкова е по-кратка тя. Това е просто за обяснение – адреналинът е крайно количество. Бързото отделяне води до бързо разграждане и успокояване. В този смисъл стремежът да се избегне кризата я прави по – слаба, но по- продължителна по време. Характерно е, че след силна криза идва период, чист от кризи.(причината е – няма адреналин) Разбира се, с времето синтезата се увеличава и се стига до няколко кризи дневно. Има още един феномен. Тъй като основния страх при ПР е от смъртта, то след кризата често настъпва известно облекчение – дължи се на ендорфините. Mисълта ”все пак и сега оцелях” води до отделянето им. (предствяте ли си какви катаклизми претърпява човешкото тяло, каква каша е понякога в него?)

Искам да подчертая, че истинската паническа криза няма нищо общо със страхa при соц. тревожност. То затова и едното е ПР(паника), а другото фобия (страх).

Защо адреналинът при хора с ПР се отделя толкова силно и рязко, а при хора със соц. фобия не? Причината е проста: основната мисъл при ПР е „аз умирам”. Този човек има страх, че ще умре по време на криза. Нещо повече - в началото той е уверен в това и трябва да минат години понякога, докато се убеди, че няма да умре. Тогава и паниката става по-лека, но зад нея пак стои мисъл за някакво неоткрито тежко заболяване.

Каква е основната мисъл при соц. фобия? „Да не се изложа, да не ме помислят за луд или глупав.” Ясно е колко по-малко адреналин ще се отдели при такава мисъл. Да, но затова и тревожността е почти постоянна, с усилване в ситуация с много хора. Обърнете внимание на тези думи на студента- ,,,Вечер пък преди заспиване получавам някакъв огромен прилив на енергия и едвам заспивам.’’’’

Прилива идва от успокоението, че вече няма да излиза –е ндорфините и тук са се вдигнали, както и при паниката, но там е веднага след кризата, а тук - едва вечерта.

Накарах Студента да чете постовете на Донка. Те са много наистина, но дори 4-5 да беше прочел, той щеше да разбере, че тази жена има стабилна самооценка и много добре знае коя е. По тази причина тя никога не може да започне да се страхува до такава степен от мнението на другите, че да се говори за соц. фобия. Стабилната самооценка е ваксината и и тя е доживотна по отношение на възможността – соц. фобия. /Четейки постовете на Максим, Божидар-Зим, Иво и още доста хора, мога да кажа същото./

Каква е самооценката на хората с ПР и играе ли тя роля във формирането на проблема?

Наблюденията ми са, че в повечето случаи тя е стабилна. От тази гледна точка въпреки добрата си самооценка, Донка може да има ПР, както го може и всеки, сблъскал се със силен, остър стрес, продължителен стрес с ниска интензивност, или човек с малко по-хипохондрична основа (разбирай хипохондрични родители, а не на последно място и лекарските внушения

Още една подробност: по определение паниката при ПР е пароксизмална (непредвидима). Всъщност това я прави още по-страшна. Докато соц. фобия е конкретна – Студент говори за кафето, улицата, аудиторията. Страхът при нея е предвидим и може да се избегне като човек започва да бяга от тези ситуации.

Така че вече е ясно: задължително условие за формиране на соц. фобия е ниската самооценка. Само нейното наличие кара човек да почне да се страхува от мнението, което може да има човек/хора за него в определена ситуация. И то толкова да се страхува от това мнение, че страхът да ограничи свободата му. Затова дадох задачата с постовете на Донка. Има един, в който тя споделя как не се притеснява какво ще си кажат хората, гледайки ги как играят паневритмия.

От тази позиция мога да кажа, че поне 50% от студентите по медицина са имали панически кризи или хипохондрия. Откъде бихме могли да знаем толкова добре симптомите на кризата? И това е нормално. Когато след втори курс влязохме в болниците(до тогава нямахме достъп до пациент), никой не ни беше предупредил какво ще видим и как хората могат и да умират в ръцете ни.

Разбира се, че има и малка част от хората с ПР, които са с нестабилна самооценка. Малка са, но това трябва да бъде разграничено диагностично добре, защото развитието на проблема при тях е различно от тези, със стабилна самооценка и ПР.

Така като обобщим, се получава, че има следните възможности:

- социална фобия със задължително ниска самооценка.

-ПР - много голяма група със стабилна самооценка( след няколко години кризи самооценката се повлиява и в тази група в значителна степен, защото започват дасе губят социални функции)

-ПР - малка група с ниска самооценка

Подходът при първата група: психотерапията трябва да бъде насочена към повишаване на самооценката. Няма как да се овладеят трайно симптомите без тя да стане стабилна. За да се ускори процеса, аз бих работил успоредно и за овладяване на симптомите, но никога само за овладяването им. Това не е възможно да стане в разумни срокове. А и да стане, животът може да му предложи нови, непознати срещи и тогава нещата да се върнат в изходно положение.

Подходът при втората група: когато самооценката е добра, по нея няма какво да се работи. Остават симптомите. Те карат човека да мисли, че ще умре и поддържат страха. Какво ще стане ако го науча да контролира 2-3 симптома от тях, по възможност най-плашещите го? Когато добие контрол, дори частичен върху симптомите, то митът, че ще умре, рухва. Край. Човекът се успокоява, разбира че не е болен и паниката изчезва. Няма да се появи отново.



Подходът при третата група: контрол върху симптомите и паниката се овладява. При малка част остават елементи на соц. фобия, но се работи за повишаване на самочувствието и нещата се решават. В тази група има един много неприятен вариант. Паниката е овладяна, човекът знае, че няма да умре, но самочувствието му е ниско. То отново генерира адреналин, той дава повишена тревожност и идват натрапливостите. (ОКР) Такива хора се молят паниката да се върне, защото натрапливостите са нещо много по-неприятно. Но паниката няма как да се върне- човекът знае, че няма да умре.

Има и значителна разлика в мотивацията за справяне с проблема. При хората с ПР, особено ако са били в състоянието 8-10 години, тя е много голяма. При соц. фобия мотивацията е доста по ниска.

Затова когато дадох задачата на Студента да прочете постовете, той ми отговори следното: «Д-р Първанов, потребителят към който ме насочвате до момента има 4100 поста. Не бих си направил труда да прочета тези постове дори да съм на смъртно легло и от това да зависи живота ми.»

А това е пост от друг сайт на една моя бивша клиентка с ПР:

„От осем години страдам от паническо разтройство.Опитала съм всички лекарства, които са известни: Ривотрил, серопрам, пароксат, анафранил...сигурно съм пропуснала нещо.От 10 дни съм седнала пред компютъра и търся някакво разрешение на проблема - мисля, че намерих.”



Сами виждате – макар и 4000 поста, студентът би прочел постовете на Донка за не повече от 2-3 дни. Само че той знае, че няма да умре. И не го прави. Докато Илиана/ така се казва жената/ беше уверена, че ще умре по време на кризата. Затова е седяла десет дни да чете и търси решение.

Мисля, че отговорих изчерпателно и, надявам се, разбираемо и на двата въпроса.

И накрая ще завърша с изказването по въпроса за разликата между ПР и соц. фобия, която ми даде една клиентка: „Какво ми пука какво ще кажат за мен хората, след като аз умирам? ”



ПП.От думите ми може да се помисли, че Орлин води Студента в грешна посока. Това не е така. Както казах, в случая трябва да се работи за да се изгради в момчето една стабила самооценка. За съжаление с консултация по нета това няма как да стане. Така че и аз да бях, щях да работя само за овладяване на симптомите, разбира се по свой начин.

След като ги овладееше, бих му пояснил, че за да бъде трайно състоянието се нуждае от поне малко реална терапия с цел повишаване на самооценката. Студента би ме изслушал, но понеже е добре, не би го направил. Резултатът ми е ясен, след няколко години отново щеше да пише в този или друг форум по повод на същият проблем. По тази причина се опитах да насоча мисленето му в друга посока. Не успях и сега плащам неуспеха си с този дълъг пост.

Здравей,
Отбелязвал съм и друг път, че постовете ми тук са адресирани до три групи хора:
- самия питащ
- хора с подобен проблем, но само четящи форума
- по-млади колеги, които четат и искат да научат нещо от практиката
В този смисъл не мисля, че нито ти, нито другите биха имали полза, ако аз дам кратък отговор. Напротив, отговорът ми би трябва да бъде аргументиран, със съответни цитати така както казах и ти да го направиш. По тази причина ще ми е необходимо известно време и когато мога ще го пусна. Междувременно съм сигурен, че някой високо мотивиран клиент вече чете постовете на Донка и изпълнява задаите, както и че някои от по-младите колеги вече тръпнат да видят ефекта и, прилагайки я при свои пациенти.(в този смисъл Донка ще стане много четена в близко време, в което няма нищо лошо, защото според мен постовете и звучат много зряло и разумно )
А междувременно, докато аз стана готов, ти би могъл, след като отново прочетеш постовете си, в които описваш проблема, да отговориш на въпроса "Може или не може Донка да има същия проблем?" подкрепено със съответните цитати.
ПП Сега съобразявам, че може би си в сесия и бих приел друг разумен срок, например 7 дни.

Усещаш в тялото си действието на собственият си адреналин. А той при този начин на мислене е наистина много.
Не си за психиатър или невролог.За психолог си.

Правиш грешката, която правят повечето мъже, които имат сексуален проблем-искаш да го решиш сам.Не става така.Секса  се прави от двамата и когато в него нещо не върви, проблема се решава съвместно.
В медицината не се говори за сексуален проблем на индивида, а на двойката.Трябва да поговорите с приятелката си и ако не намерите решение ЗАЕДНО да посетите специалист.

Съгласен съм.Само  да не беше условието, във форума консултации да се дават само от специалисти.
В много форуми това условие го няма и спокойно може да пишете там.
 
ПП.Както виждате, когато преценим, че даден пост е полезен за питащият, ние пускаме и мнения на други потребители.Винаги се ръководим от знанието,че два мозъка мислят по-добре от един.

Всеки иска да има трайна и щастлива връзка.За целта, когато се запознае с някой, започва да се притеснява дали ще го харесат и за да получи одобрението на другия, започва да се се прави на нещо различно.Само че, другият също за да се хареса се прави на някой друг, в резултат  на което се получава един театър, в който, всеки играе ролята на някой който според него ще се хареса на партньора му. И така двамата живеят, женят се и ......ролята вече не им е нужна-тя ги уморява, нали вече другият е вече сигурен.Маските падат и всеки разбира, че ....човека за кого се е оженил е едни непознат.Тогава идва разочарованието и  обвиненията.Всеки обвинява другият, че се е променил, че вече не го обича, без да си дава сметката ,че и той е участник в този театър.
 
Това, една връзка да започне като чисто сексуална е, начин този театър да бъде избегнат. В една връзка в която и двамата знаят,че е, само за удоволствие, никой не си слага маска, тя е неангажираща, в нея всеки е такъв какъвто е, и шанса тя да прерасне в приятелство и любов е много  голям, защото всеки е себе си.Така разочарование не може да има и двамата може да изградят един щастлив брак. Не казвам, че това е задължително, но във всеки случай втория начин е много по-перспективен.

Страхът от споделяне е основен за подпомагане на изолацията на хора с подобен проблем. Приятелите ти също може да имат този проблем и да се крият по същия начин като теб, никой не е гарантирано безпроблемен, няма значение какъв е проблема. Да отидеш на психиатър или на психотерапевт , психолог, НЕ Е диагноза, а самопомощ на интелигентен, зрял човек с добра психологична култура. 

Това което виждам от поста ви е, един страх.Страх, да не умрете.
,,Непрекъснато ме е страх, че ще получа инсулт или инфаркт.,,
Разбира се, имате и други страхове, но основният е този.Това което усещате и се чудете какво е, е, страхът , от това ,че може да умрете.
В интерес на истината, това е най-безсмисленият  страх.Разбирам, ако имаше две възможности, едната е вечен живот, другата да умреш, тогава страхът от смъртта,все пак може да се обясни и разбере.Но, аз, ви и всеки един човек ще умрем в рамките на няколко десетилетия.Е, какъв е смисъла, да се страхуваме от неизбежното? Правилното отношение към смъртта, включва изучаването и и приемането и като факт.Но, понеже смъртта е част от живота, то нейното изучаване включва и изучаване на живота.Така, нашето знание, ще ни освободи от страха.
Да обобщя-
1.За да се справите със оплакванията си, трябва да се справите със страха.
2.За се справите със страха, трябва да добиете ясна представа, какво е живота, и в частност смъртта.
Как практически да стане това?
Има два подхода, единият е, самостоятелно да се информирате.Информация за това има достатъчно.Има страшно много хора, от чиято мъдрост може да се научите.
Например, книгите на Петър Дънов. Хубаво е да прочетете и тази книга- http://duhovno-razvitie.com/mudi.htm
и тази -http://bgbook.dir.bg/%D3%EC%E8%F0%E0%E9%EA%E8,-%E4%E0-%E1%FA%E4%E0-%F1%E5%E1%E5-%F1%E8-%C0%ED%E8%F2%E0-%CC%F3%F0%E4%E6%E0%ED%E8_41004.html
и тази http://hermesbooks.com/dokazatelstvo-za-raja-serija-feniks.html
и още доста други.Като автор бих ви препоръчал и Нийл Д.Уолш.
Другият подход е, да се обърнете към психотерапевт и с негова помощ  добиете  правилното отношение спрямо живота и смъртта.
Вторият начин е по-бърз, но човек и самостоятелно може да го направи.
Едва след като направите това, оплакванията ви ще започнат да намаляват, другите ви страхове също ще изчезнат
 и постепенно ще заживеете спокойно. 

Следи мислите си и ще видиш, как настроението ти зависи от тях.Когато те са песимистични и то е такова и обратното, когато те са оптимистични  и ти си добре.

Това което писах тук-http://www.beinsadouno.com/board/index.php?showtopic=15787,
важи и за теб.
 
Нямаш никакво заболяване.Всеки човек, който има тъжни мисли плаче.Признак на заболяване е точно обратното, да имаш тъжни мисли, а се смееш и радваш.Това е несъответното.Докато твоето  е напълно нормално.Друг е въпроса, защо избираш да мислиш тъжни неща.Но и той има отговор, огледай семейството си и ще го разбереш.
 
И така, спри и ти да четеш за психични болести и разстройства.

,,и аз се стремя да бъда същия човек, който бях преди.,,
 
 
Много хора идват при мен и казват същото - Искам да бъда старият си аз.
На което аз отговарям  -  Ако станеш пак същият, след време кризата отново ще се повтори.Целта трябва да  е, да се промениш и станеш различен.
 
Насочи в тази посока усилията си, новият Петров трябва да е различен и от старият Петров и от сегашният Петров.
 
,,Мислех си, че ще израстна духовно и ще стана още по-добър човек, ще работя още по-усилено, ще съм още по-привързан към семейството си.,,
 
 
​Точно такъв ще станеш, когато започнеш да се стремиш да станеш новият Петров, а не да станеш старият.
Може дори вече да си станал, но понеже търсиш нещо друго да не го забелязваш.Типично е за твоята ситуация.

Човек лъже или от страх или от глупост.Много често и от двете.Ако е от страх, това означава,че взаимоотношенията в семейството ви трябва да се променят.Ако е от глупост......това си е вече Божа работа.Както казва един прочут социолог ,, Здравият разум не се придобива, човек или го има или не,,.

Прочетох и двата предни поста по няколко пъти, и смятам,че проблема, който имате е подценен.

Преди да продължа, ще напомня, че от 20 години работя като психотерапевт.Работил съм с няколко хиляди човека и средната възраст на клиентите ми винаги е била под 30 години.Тоест, за моя жалост аз работя с деца, нещастни, объркани, недоволни от себе си и живота деца.Предполагам, се досещате вече, коя е причината те да са в това състояние, ако не ще ви я кажа- това е семейната среда в която са израснали.  За това смятам, че най-важните неща които трябва да направи един пълнолетен човек  са две –едното е, да избере подходящ партньор, другото да възпита добре деца си.За съжаление, второто е един многогодишен, непрекъснат процес, плодовете от който се виждат, едва когато детето навърши двадесет и няколко години.Критериите за успешен родител са, детето няколко години след като завърши образованието си, да живее самостоятелно и да се чувства добре психически.Или казано по-просто, да се е адаптирало към условията на живота.Всъщност, това е критерия за всеки родител, независимо дали е човек, куче, котка или друго животно.

За да стане тази адаптация успешна и безболезнена, детето трябва да се възпитава- да му се подпомогне, да формира определени черти в характера си, които да са предпоставка за този процес.Тук няма да се спирам на методите за възпитание, но само ще отбележа, че когато една жена се обърнала към психолог, за да го попита от кога трябва да започне да възпитава детето си, което било на три месеца, той и отговорил ,че вече е закъсняла с цели три месеца.

 
 Какъв трябва да бъде подхода, за да се създадат нужните  качества в характера на едно дете?Той е съчетание от две неща, едното е любов,  другото е, твърдост, при определяне кое е позволено и кое не.Не е възможно у детето да се изгради ,, добър ,, характер само с едното.

Ако е налице само твърдостта, то детето гледа на родителите си с неприязън, бори се с тях и нещата не са добре-понеже тук проблема е друг, няма да го разглеждам подробно.

Какво става, ако детето само е дарявано с обич, без да се изисква от него нищо или така нареченото разглезване?

 
Ще се опитам накратко да опиша резултатите.Ще започна,че едни от най-важните качества, за да може да се адаптираме към живота и да бъдем успешни, постигайки предварително избраните си цели  са две.Това са интелекта и силата на волята ни. И докато интелекта е нещо вродено, то силата на волята се създава.Една от дефинициите за воля гласи, че това е целенасочена човешка дейност, насочена към получването на определени бъдещи резултати. Тази дейност не винаги е приятна, понякога дори е обратното, но мисълта за облагите, които ще получим при постигането на целта, поддържа усилията ни.Волята е тясно свързана с търпението, упоритостта и силата на характера. Благодарение на нея повечето хора се трудят цял месец, а получават резултатите от труда си следващият месец.Всъщност, тя е в основата на това, ние да се трудим и задоволяваме по почтен начин нуждите си.

Кок се формира волята в детето?

Простичко е, като между задоволяването на някои негови несъществени потребности и получаването им,  се създаде препятствие, което то трябва да преодолее. Отбелязавам-потребностите трябва да са несъществени.Например, детето иска сладолед.Това не е съществена потребност, детето може и без сладоледа, но желанието му, може да се използва от родителя за формирането на волята му, като между закупуването на сладоледа и детето се постави условие, което то да преодолее-например да изхвърли кофата с боклука.Така, всички несъществени желания, могат и трябва да се превърнат във важен възпитателен елемент, който да доведе до усвояването и приемането на един от основният принципи в живота- за да получиш, първо трябва да дадеш.

Ако тези препятствия ги няма и всички желания на детето биват задоволявани, то започва да живее в един нереален свят мислейки си, че може да има всичко без усилия , на готово.Тази нереалност може да се поддържа най-много до  завършването на образуванието.Тогава детето се изправя пред жестоката за него реалност-никой не е склонен да му дава нищо, без то да положи усилие.Само че, то не е научено да полага целеносечени усилия, да проявява търпение и упоритост.То иска всичко да става на момента и веднага и най-вече бе никакви усилия.Когато това не става, започват обвиненията, колко света е несправедлив, как за другите има, а за него няма и т.н..Тогава започват да се появяват и невротичните оплаквания, на него му е лошо, получава нервни кризи, агресивни изблици  и други такива неща. И познайте, кой си изпаща най-много от това? Познахте, това са точно тези които са го разглезили и научили,че може да има всичко без да полага никакви усилия.Цялата му агресия се насочва към тях и  те стават виновни за неговата неуспешност, то си е  и така де.

Защо отношението му към тези, които са задомявали всичките му нужди е грубо и пренебрежително? Основен психологичен закон е, че колкото повече труд и усилия сме положили за постигането на нещо, толкова повече го ценим.Само че, детето е полочвало всичко без усилия, така,че то не само не цени това която му се дава, но не цени и тези които му го дават или както се изрази една клиентка- баща ми е само портфейла с пари от които аз се нуждая.

С две думи, ситуацията при разглезването е такава, че детето, което вече е голям мъж или жена е несамостоятелно и зависещо от родителите, а последните си скубят косите разбрали,че всъщност със своето разглезване са постигнали този плачевен резултат.

И ако ме питате, често ли се срещам с такива случаи, отговора ми е ,,да,,.

Има хора, които с много труд в началото на деветдесетте са постигнали финансова независимост и стабилни доходи.Желаейки да спестят на децата си, трудностите през които те самите са миналите, те започват да задоволяват всяко тяхно желание и каприз и резултат е…..

Ще си позволя да разкажа за едно такова момиче.То беше на двадесет и няколко години.Повода да ме намери беше странен-искаше да си върне приятеля, с кого е имало няколко месечна връзка.Разказа ми,че след като момчето, преди повече от година и е казало,че повече не иска да бъде с нея е изпаднала в жестока ,, дупка,,.Не можела да спи, да се храни, да води нормален живот.За това, през цялото време правила опити да се съберат, отишла дори да живее в страната в която той живее, само и само да бъде близко до него.Момчето обаче не само не искало да поднови връзката си с нея, но започнало да я обижда, унижава и т.н..Тогава тя се обърнала за помощ и съвет към майка си и когато и двете не успели, да постигната резултат им хрумнало да се обърнат към мен.Разказа и беше много дълъг, като  почти всяко трето изречение беше ,, Аз го обичам и не мога без него,,

Бях шокиран от униженията, на които се беше подложило това момиче, съчувствах и на приятеля и представяйки си какво преследване е .Опитах се разумно да и обясня, че всеки сам решава, с кого да бъде и не може да накараме някого да ни обича насила.Вложих цялата си енергия за да я убедя, че трябва да се примири и продължи живота си без него.

След като свърших тя помълча и каза- ,,Това е невъзможно.Не може аз да нямам нещо.Свикнала съм да имам всичко което пожелая, в първи клас вече имах малко моторче, във втори имах … и така започна да изрежда неща, които нейните родители са и купували само след една нейна дума.,, Премина през колата, жилището и т.н..

Накрая завърши ,, Разбирате ли сега, защо не мога да се примиря, някакъв си келеш да не ме отреже.Трябва да го имам.,,

Тръгна си недоволна от мен и повече не я видях.

 
С две думи, проблема е голям.Предполагам вече сте говорили със свекърва си и свекъра си.Ако не сте, направете го.Ако няма ефект, бягайте в друг град.Така, срещите ще са по-редки.И помнете, когато той стане голям, вие, а не свекъра и свекървата ще си скубете косите.


ПП. Аз имам кучета и ги възпитавам с награди.Но наградата се дава само когато кучето е направило това което искам. Например, искам да го науча да пишка на определено място-винаги когато то пишка там, получава лакомство, но когато пишка на друго място, колкото и да ме гледа умолително, награда няма.Тоест, то си заслужава наградата.
Това е по повод примера на Диди.

 
 

Ти да не си Тити Папазов , а ?!
Ако това ще те успокои , ще ти кажа , че има и по зле от теб .
Аз се бях диагностицирала с БАР  и по точно , че изпадам в еуфория , когато просто
съм била щастлива .А това е ужасно , ужасноо.
Чета в нета , че едино момче си тананикало и забързвало крачки весело докато се разхожда и
една умна глава му каза , че това е БАР .Моя милост започна да чете симптомите .
сълзливост - мда ,плача и още как
депресия-често съм тъжна
раздразнителност -охооо и това го имам
еуфория и мании - пея и танцувам като луда - леле ама, наистина така правят лудите .
И реших , че ще стана темерут без да показвам емоции -никаква тъга -никаква радост .
Но вървях срещу природата си на жена и след много наблюдения над женския пол ,
видях , че има и по зле от мен .Разкъсах тази броня след много месеци борба .
Да можеш да изразяваш свободно емоциите си , е право на всеки човек .
Ние хората сме различни по темперамент , едни са по сдържани , други по емоционални
и реагираме различно .Пък и няма съвършен човек - всеки си има косури .
Достатъчно другите ни ги казват , че да си ги търсим и сами .

Най-вероятно си права.Топлинноно изгаряне е довело до стрес в тялото ти, и ти всъщност си усетила страничното действие на адреналина.Щом си чела по темата, вече знаеш, че паническите атаки са резултат от рязкото, силно изръсване на адреналин. Или казано по друг начин, паническата атака е, една остра реакция на стрес.
Второто изръсване на адреналин е, станало вече по друг повод, в теб е останал страх, тази реакция да не се повтори и умреш.Тоест, всяка следваща криза вече не  е по някакъв реален повод, както  първата, а е резултат от твоята представа ,че с теб става нещо нередно и ОПАСНО.Това  е, и определението  за паническо разстройство, човек, който се страхува от собственият си страх/стрес/.
 
От писмото ти личи, че това, че ти няма нищо и си само по страхливичка, още не си го повярвала.Според мен, това е работата на психолога, много точно и подробно да ти обясни всичко за стреса, както и да ти даде техники, с които да го преодоляваш.Но повярвай ми, понякога доброто обяснение решава напълно проблема.
Питаш, дали да приемаш антидепресант.След като твоите оплаквания се дължат на излишъка на адреналин, на теб ти предлагат да приемаш медикамент който да ти вдига серотонина.Та той няма нищо общо с оплакванията ти.Сама може да го провериш, като напишеш думата стрес в търсачката, ще намериш веднага всичките си оплаквания.
Серотонина, той няма нищо общо с кризите и си е нормален.Да искаш да го вдигаш с антидепресанти е, все едно да имащ диабет, но вместо инсулин да да приемаш хормони  за повлияване на щитовидната жлеза.Може и да подействат на диабета, но всичко е в рамките на плацебо.
 
Според мен, проблема е в психолога, той не е бил достатъчно убедителен, за му повярваш, че си съвършено здрава.

Ok. Това че не е от 4 години, а само от няколко месеца не променя мнението ми.Потърсете специалист.
Вижте, при мен идват страдащи хора прочели повече психологични книги и от мен... и това не им помага.Моето мнение е, че психологичната литература за самопомощ помага на хора които се чувстват добре, за да се чувстват още по-добре.
Но да помогнат на човек, който  не се се чувства комфортно в собствената си кожа ...  не вярвам в това. Поне това е моят опит.
 
ПП виж сама, този пост е пуснат днес и потвърждава думите ми - 
 
Да, имам я книгата, много е хубава! Чела съм освен нея и много други, които ми помагат да си поставя "диагнози" и да си обясня защо се чувствам така, но четенето не ми помага много за това КАК именно да се променя. 

Всичките ти въпроси са продиктувани от едно чувство, страх.Страх те е, да не скочиш, страх те е да нямаш депресия и то както отбелязваш, този страх си го имал винаги,страх те да нямаш невроза, дори, както казваш сам,  те е страх от нещо без да знаеш какво. Прочети си отново постовете и виж, от тях лъха само едно чувство - страх.
 
Определяйки какъв ти е проблема, автоматично то давам и решението-трябва да станеш смел.
Това е.

Насочи цялата си мисловна енергия свързана с възможността да предизвикваш оток и то смъртоносен към мен.Ако получа такъв оток, ще докажеш, че страховете ти  са основателни, ако не получа, ще трябва да се примириш с мисълта, че си само, много страхлив.
Действай!

Не бих казал,че имаш нужда от специализирана помощ.Стресирала си  се от преумората и полета и сега те е страх, този стрес да не се повтори.За това, и той, сега, този същият стрес, се повтаря. 
 
Напиши в Гугъла дума стрес-ще видиш, че всичките ти симптоми са там.След това започни веднага да спортуваш.Простото бягане е най-полезно.Прави и редовно секс.Избери някаква хубава книга и чети.Постепенно ще се успокоиш.
 
И знай-Паническото разстройство означава точно това-човек се бои от симптомите на стреса и с този страх си предизвиква нов стрес, новият стрес го плаши още повече и предизвиква още стрес и така.......докато не разбере,че се касае за най-разпространената в човешкото тяло  реакция.Реакция, която ни е позволявала, да се справяме с дивите животни и природата давайки ни много енергия и сила.

Няма грешни посоки.Всяка посока води до някъде.Мястото, до което си стигнал не ти харесва.Но, по този път ти си натрупал много опит.Сега,когато смениш посоката, опита ти остава, като много голяма полза и улеснение.Така че, променяйки посоката, ти не отричаш миналото си, напротив, всяко нещо което ти е било полезно, ще се използва.За това, промяната никак не е трудна, бавна е, а, хората нямат търпение и това ги изнервя, така тя става трудна.С две думи, имаш ли търпение, промяната е нещо много приятно.

Страхувай се! Много се страхувай!
 
Само така може да бъдеш смел.Без страх, няма как да си смел.Може да си безстрашен, храбър и т.н.Но не и смел.А, тръпката е в смелостта.Само тя дава усещането на гордост. Така че, за станеш горд със себе си, няма как да не изпитваш страх.Страх, който да преодоляваш-така ставаш герой.А, ти си роден да бъдеш такъв.Приеми го най-после.
 
Смелостта не е липса на страх.
 
Страхът е едно от най-ранните и важни чувства. Необходим е за оцеляването, най-вече при малките. Първият страх, който изпитваме, този от изоставянето, е реален, защото детето не може да оцелее, лишено от грижи. Ако бебето или поотрасналото дете се чувства достатъчно сигурно, страхът от изоставяне обикновено намалява. Страхът от отхвърляне може да се разглежда като част от този страх. Почти всичките ни страхове са свързани с първичния ужас от несъществуването или смъртта. Смъртта, страхът, изоставянето, отхвърлянето са все прояви на безсилие или загуба на контрол. Боим се от онова, което не можем да контролираме. Също и от онова, което не познаваме. А как бихме могли да контролираме неизвестното? Често страхът е синоним на несигурност. Как да се чувстваме сигурни в свят, който е извън контрола ни? Как да не изпитваме боязън в свят, населен с болка?
Страхът, подобно на болката, е част от живота ни. Но страхът от страха може да доведе до несъществуване, до живот без рискове, без търсене, без предизвикателства
 Страхът от това да се страхуваш може да породи точно онова, което си се стремил да избегнеш, страхувайки се в началото.
Смелостта не е липса на страх. По-скоро означава да правиш нещо въпреки страха си. Не е смелост да вършиш това, от което не се боиш. Ако се страхуваш от нещо и все пак не го избягваш, ето кое е героизъм. Парадоксално е, но колкото повече се сблъскваме с онова, което ни плаши, толкова по-малко се страхуваме. И обратното, колкото по-рядко се изправяме лице в лице със страха си, толкова по-голяма сила и власт има той над нас.
Да се страхуваш, е човешко и не означава, че си слаб и безпомощен. Страхът е само твое усещане. Поведението е това, което определя и изразява характера ти. Признай страха си, приеми го без критика, бъди внимателен към себе си, защото се страхуваш, и направи това, което, така или иначе, трябва да сториш. Знай, че да се пребориш със страха си е акт на истинска смелост, присъщ на герой.

Този вид мисли генерират страшно много енергия, която се концентрира само на определено място в мозъка. Това постоянно концентриране в едно и също нещо води до чувство за пълно изтощение, практически, енергията ти е блокирана.