Орлин Баев

Ако няма времева възможност за спорт в зала - пускай си home bodyweight workout в youtube - нека са от по-дългите, поне 45 минутни практики - следвай водещия стриктно, задъхвай се, поти се, нека треперят краката, нека ти се струва, че не можеш повече, но въпреки това продължаваш заедно с водещия от екрана. Всеки ден, а понякога и два пъти на ден - е, понякога. Но, веднъж, задължително. Защо минимум 45 минути, а още по-добре час? Защото депата на адреналина се изразходват за толкова. Знаеш, че не е само механика обаче - спортът активира преживявания, които твърде силно наподобяват, а често дори са идентични с тези при тревожността - вие ти се свят, трепериш, задъхваш се, сърцето бие здраво, струва ти се, че не можеш повече и си на ръба и ако продължиш още мъничко и умираш - при това чисто телесно и истинско усещане, чувстваш безсилие, слабост, минаваш граници, излизаш от зоната на комфорт и влизаш в зоната на възможностите. При спорта самият ти мозък свиква с тези преживявания, приема ги за нещо нормално, сприятелява се с тях. Когато правиш и медитациите редовно, тази настройка по смирено любящо приемане се усвоява и практикува все по-дълбоко, релаксацията става все по-истинска, а отиването към и при страха при трансовото потъване все по-осезаемо и усетимо - с прегръдка и доверие, с обич и погалване, сърце и разтваряне - защото си ти. Едно уплашено момиче там вътре в тялото ти, проявяващо се като страхови програми и усещанията им. 
https://www.youtube.com/results?search_query=home+bodyweight+workout&sp=EgIYAg%3D%3D
 

Ако няма времева възможност за спорт в зала - пускай си home bodyweight workout в youtube - нека са от по-дългите, поне 45 минутни практики - следвай водещия стриктно, задъхвай се, поти се, нека треперят краката, нека ти се струва, че не можеш повече, но въпреки това продължаваш заедно с водещия от екрана. Всеки ден, а понякога и два пъти на ден - е, понякога. Но, веднъж, задължително. Защо минимум 45 минути, а още по-добре час? Защото депата на адреналина се изразходват за толкова. Знаеш, че не е само механика обаче - спортът активира преживявания, които твърде силно наподобяват, а често дори са идентични с тези при тревожността - вие ти се свят, трепериш, задъхваш се, сърцето бие здраво, струва ти се, че не можеш повече и си на ръба и ако продължиш още мъничко и умираш - при това чисто телесно и истинско усещане, чувстваш безсилие, слабост, минаваш граници, излизаш от зоната на комфорт и влизаш в зоната на възможностите. При спорта самият ти мозък свиква с тези преживявания, приема ги за нещо нормално, сприятелява се с тях. Когато правиш и медитациите редовно, тази настройка по смирено любящо приемане се усвоява и практикува все по-дълбоко, релаксацията става все по-истинска, а отиването към и при страха при трансовото потъване все по-осезаемо и усетимо - с прегръдка и доверие, с обич и погалване, сърце и разтваряне - защото си ти. Едно уплашено момиче там вътре в тялото ти, проявяващо се като страхови програми и усещанията им. 
https://www.youtube.com/results?search_query=home+bodyweight+workout&sp=EgIYAg%3D%3D
 

Пиши като започнеш - покажи ни, че действаш отвъд думите!
 

Здравейте. Диагнозата рак звучи наистина стряскащо. Но вие нямате такава, това, което се е отключило от целият този преживян стрес е една фонова тревожност, която се проявява в различни аспекти от живота ви. Лично според мен, когато човек се докосне до смъртта това го променя. Е и вас ще ви промени. Ще започнете да отпускатв контрола и ще започнете да се синхронизирате все повече с живота. С живота на сърцето и с течение на времето, когато направите нужното място в себе си на тази тревожност, тя ще се претопи и ще намалее. И това ще е началото на един нов  живот. Е, явно е времето да умре старото виназ и да се роди нещо ново. Може да го нарече дори етапът на новото раждане. Потърсете терапевт и се впусне в приключението да откриете себе си. Заслужава си.  :)

Да, при която и да е специалност - ученото е просто насока за собствено учене. При помагащите професии като психотерапията обаче се иска нещо повече от при техническите - личен опит, лично сблъскване със собствените характерови казуси, срахове, тъги, ужасийки, душевни болки. Доколкото са преодолени в собствения вътрешен свят, дотолкова може и да бъде помогнато - водиш дотам, докъдето самият ти си стигнал. Иначе се усеща неотработеността. Не е само до теория, до по-дълбоки процеси на пренос е. Има обучение, дидактика, но в психотерапията специално има и процеси надхвърлящи това (диалектика и дидактика в психотерапията). 
Преминаването през силен и нелек собствен опит - това е реалното обучение в житейската психология. Оттам насетне, академичната е усвоявана с лекота, желание и огромна мотивация, като теорията ѝ само систематизира вече преминатата житейска тегоба, превърната в преживелищна мъдрост. 

Здравейте на всички които четат темата.

Първо до тези, които тепърва започват да търсят информация относно тревожността и натрапливостите и се чудят дали има оправяне от това състояние - да има! Не съм се бавил много, след като писах тук и ме насочиха към терапевт и започнах работа с терапевта. Ще ви кажа само, че трябва да сте търпеливи, няма как на секундата да щракнете с пръсти и състоянието да изчезне (подчертавам състояние защото това е състояние, а не болест, няма какво да лекувате, няма как медикаментите да променят мисленето ви). Единственото нещо за което може би съжалявам е това, че по-рано не съм се обърнал към терапевт.

Тук съм с един въпрос, понеже забелязах, че в много от темите психолозите / психотерапевтите препоръчват кардиото, а не фитнеса и силовите тренировки. Въпросът ми е защо ? От седмица насам започнах да се интересувам от бодибилдинг (натурален, т.е. без химии било то анаболни стероиди или каквото и да е от сорта, може би с добавки от сорта на протеин на прах). Би ли ми навредил по някакъв начин този тип трениране, като се има в предвид, че продължавам с кардиото ?

В съвременната информационна епоха, това може да се научи по хиляди начини.
Звучи като чудесна мотивация - идеалистична такава. Някакси детска...
Познавам една девойка, расла на медицински филми, внушаващи ѝ социален респект към лекарската професия. Като разбра, че в реалността практиката няма общо с филмите, че трябва да се занимава предимно с възрастни хора, а че медицината каквато е засега, е соматична механика, а в България условията са далеч от идеалните, се отказа...
В коя страна би учила и практикувала? Къде се преподава специалност холистична медицина като официална такава?
 
Това за годините, важността на очакванията на другите, раждането, стара, какво ще кажат важните други и подигравките им, няма нищо общо с евентуалното учене или не, а с теб. 
В реалността учат хора и в шестдесетте, а фиксираната възраст за учене понастоящем е мит, ехо отекващо от други времена. Напротив, в съвремието се учи доживот. В НБУ даже има обучителна секция, която така се и казва: life long learning. 
Така и те чувствам - зад външната 29 год. жена, усещам много от една заключена в детските и тийн години емоционалност, от която в настоящето ти идва колебливост, несигурност, искам, но не трябва и не ми стиска... 
 
Ако не решиш емоционалната си фиксация, която споменавам по-горе, можеш цял живот да живееш според нечии критерии, не и според своите си, които за сега не познаваш твърде, обличайки нерешени вътрешни противоречия в идеалистични мечти за бели престилки.
Ти искаш ли сега да имаш деца, или защото приятелите ти ги имат и ти така? Аз познавам много, наистина много майки студентки. Но, сигурна ли си въобще, че искаш да учиш, или просто си фантазираш? 
АКо ти искаш да учиш, право на всеки е да има, иска и прави каквото си иска, стига да не вреди. Ако ученето уж ти е важно, а както виждаме, реални пречки действително няма, но фактът че излизаш от статуквото на така трябва и какво ще кажат за мен, тогава не ти ли е по-важно комай статуквото, докато тук си чешем пръстите да отговаряме уж за ученето на медицина...Ти кажи. 
Не бъди себе си. Комформизмът е удобен - не се налага да си решителна, да преодоляваш някои детски страхове...
 
Дълг на всяко добро дете е да рационализира нескъсаната си емоционална пъпна връв... 
 
Не можеш да се провалиш, ако медицината е твоето нещо и я обичаш. Фактът, че не си сигурна дали е, насочва разговора не към избора ѝ или не, а към работата с колебливостта ти, извираща от несигурността ти, която пък идва от характер, който е нужно да се попреработи. Не питаш за медицина, освен външно. Всъщност всичко отдолу тази повърхност насочва към тази работа. 
 
Чудесно!
Троп троп с краче... О'к, не се отказвай, както казваш! 

Здравей!
Ако наистина го искаш, годините ти са ок. Аз самият съм пример в тази посока - започнах да уча психология от нулата, на 34 год. Сега съм на 47, продължавам да уча и смятам да уча доживот. Не само формалните обучения, разбира се. 
Какво те кара да искаш да практикуваш медицина? Знаеш, че е нелека специалност. По-горе ти казаха. Ученето - то се минава, кой знае какво не е. Въпросът е практиката, постоянната работа с хората. С хора се работи нелеко и е нужно истински да обичаш работата си. Има много, наистина много реализации през завършена медицина - от хирургия, през психиатрия и психотерапия, до предприемачество в тази област. И десетки и десетки специализации, знаеш... 
За годините - не си закъсняла. ВЪпросът е каква е мотивацията ти. Ще издържи ли на реалните трудности. Как ще минаваш през тях? Някой те е сугестирал, че е еди каква си добра специалност медицината или ти го искаш истински? От его ли го искаш, или от сърце и душичка? Какво би те отказало? Или няма такова нещо! Какво те привлича в медицината - имиджът, парите, някаква твоя си престава, или помагането, провеждането на изцелението и грижата за човека? Парите могат да са добри или не, това зависи от теб, специалността, частна или не практика, предприемачески умения... 
Емпатията и късметът, които дисйутирате по-горе... Аз самият съм силно емпатиен и често работата ми е по-скоро обичане, отколкото работа. Истински обичам хората, на които помагам и ако не мога да обичам човека пред мен, просто не го приемам - забелазал съм, че без любов не се получава а има ли я се създава нещо като среда, контекст, в който всичко работи.Въпреки казаното, напоследък забелязвам в себе си процес, подобен на този при лекарите. Самата ми енергия и емоцията ми претръпват, в известна степен и леко цинично, като при лекарите. Но, продължавам да обичам, безжалостно. Тоест, не жаля човека, не го съжалявам - това е пренос на собствен страх в него. Обичам го искрено и сърцато. Познавам лекари, които въпреки дългите си години практика, са успели да се "защитават" от чуждата болка не с грубост и дебелокож цинизъм, а с много любов - това са ЛЕКАРИТЕ. Познавам такива и никога не мога да ги забравя - оставят траен отпечатък в пациента не смао с механиката на занаята си, а с душевното си присъствие. Тогава и механиката работи с пъти по-силно. 
Късметът. СИлно вярвам в него, но знам, че той си е наш - ние си го градим, ние си го осъществяваме - част от плановете е, както се казва в една реклама... Какво казвам? Това, че каквото сега сърбаме, сами сме си дробили, сели сме причини, жънем следствия - не нещо си ни стоварва нещо си, а ние си творим съдбата и от отношението ни сега зависи всичко. ДОри и пълната липса на "добър" късмет (съдба, карма), може да бъде превърната в огромен късмет, когато ползваме преживяванията със смирена благодарност и се учим. 
.............
Защо искаш да учиш медицина? Какъв доктор би била? Кардиолог, очен, фитотерапевт, ортопед, джи пи, психиатър, бизнес дама, която ползва мед. дипломата си за търговия с медикаменти? Защо искаш медицина? Какво те бута към нея? ДОстатъчно устойчива ли е мотивацията ти? Не питам случайно - знам по себе си и по наблюденията си върху хората.Когато истински искаш нещо, всички трудности са ок и се превръщат в желан баир, по който вървиш с песен, за да гледаш все по-отвисоко панорамата на творчеството си. ЗНам по сбе си - когато искам нещо и душичката ми резониа с него, мога да следвам една цел десетилетия, че и животи и продължавам с невероятна упоритост, постъпателност, търпение и настъпателност, идващи обаче не от инат (поне не само), а от любовта ми към правеното. Иксаш ли медицина? Обичаш ли я? Ако я обичаш, годините ти са нищо, струва си. 
 

Здравей, @pmm!
 
Слагам тук този клип, който направихме съвместно с няколко човека, преодолели своите тревожни състояния!
Клипът е направен с цел да покаже, че е постижимо за всеки човек да се справи с тревожните състояния, през които преминава - чрез самопознание, себелюбов, готовност за работа и качествени промени в начина на мислене, нагласите, оттам и в живота!
Успех! 

Здравей!
Ако наистина го искаш, годините ти са ок. Аз самият съм пример в тази посока - започнах да уча психология от нулата, на 34 год. Сега съм на 47, продължавам да уча и смятам да уча доживот. Не само формалните обучения, разбира се. 
Какво те кара да искаш да практикуваш медицина? Знаеш, че е нелека специалност. По-горе ти казаха. Ученето - то се минава, кой знае какво не е. Въпросът е практиката, постоянната работа с хората. С хора се работи нелеко и е нужно истински да обичаш работата си. Има много, наистина много реализации през завършена медицина - от хирургия, през психиатрия и психотерапия, до предприемачество в тази област. И десетки и десетки специализации, знаеш... 
За годините - не си закъсняла. ВЪпросът е каква е мотивацията ти. Ще издържи ли на реалните трудности. Как ще минаваш през тях? Някой те е сугестирал, че е еди каква си добра специалност медицината или ти го искаш истински? От его ли го искаш, или от сърце и душичка? Какво би те отказало? Или няма такова нещо! Какво те привлича в медицината - имиджът, парите, някаква твоя си престава, или помагането, провеждането на изцелението и грижата за човека? Парите могат да са добри или не, това зависи от теб, специалността, частна или не практика, предприемачески умения... 
Емпатията и късметът, които дисйутирате по-горе... Аз самият съм силно емпатиен и често работата ми е по-скоро обичане, отколкото работа. Истински обичам хората, на които помагам и ако не мога да обичам човека пред мен, просто не го приемам - забелазал съм, че без любов не се получава а има ли я се създава нещо като среда, контекст, в който всичко работи.Въпреки казаното, напоследък забелязвам в себе си процес, подобен на този при лекарите. Самата ми енергия и емоцията ми претръпват, в известна степен и леко цинично, като при лекарите. Но, продължавам да обичам, безжалостно. Тоест, не жаля човека, не го съжалявам - това е пренос на собствен страх в него. Обичам го искрено и сърцато. Познавам лекари, които въпреки дългите си години практика, са успели да се "защитават" от чуждата болка не с грубост и дебелокож цинизъм, а с много любов - това са ЛЕКАРИТЕ. Познавам такива и никога не мога да ги забравя - оставят траен отпечатък в пациента не смао с механиката на занаята си, а с душевното си присъствие. Тогава и механиката работи с пъти по-силно. 
Късметът. СИлно вярвам в него, но знам, че той си е наш - ние си го градим, ние си го осъществяваме - част от плановете е, както се казва в една реклама... Какво казвам? Това, че каквото сега сърбаме, сами сме си дробили, сели сме причини, жънем следствия - не нещо си ни стоварва нещо си, а ние си творим съдбата и от отношението ни сега зависи всичко. ДОри и пълната липса на "добър" късмет (съдба, карма), може да бъде превърната в огромен късмет, когато ползваме преживяванията със смирена благодарност и се учим. 
.............
Защо искаш да учиш медицина? Какъв доктор би била? Кардиолог, очен, фитотерапевт, ортопед, джи пи, психиатър, бизнес дама, която ползва мед. дипломата си за търговия с медикаменти? Защо искаш медицина? Какво те бута към нея? ДОстатъчно устойчива ли е мотивацията ти? Не питам случайно - знам по себе си и по наблюденията си върху хората.Когато истински искаш нещо, всички трудности са ок и се превръщат в желан баир, по който вървиш с песен, за да гледаш все по-отвисоко панорамата на творчеството си. ЗНам по сбе си - когато искам нещо и душичката ми резониа с него, мога да следвам една цел десетилетия, че и животи и продължавам с невероятна упоритост, постъпателност, търпение и настъпателност, идващи обаче не от инат (поне не само), а от любовта ми към правеното. Иксаш ли медицина? Обичаш ли я? Ако я обичаш, годините ти са нищо, струва си. 
 

Здравей!
Ако наистина го искаш, годините ти са ок. Аз самият съм пример в тази посока - започнах да уча психология от нулата, на 34 год. Сега съм на 47, продължавам да уча и смятам да уча доживот. Не само формалните обучения, разбира се. 
Какво те кара да искаш да практикуваш медицина? Знаеш, че е нелека специалност. По-горе ти казаха. Ученето - то се минава, кой знае какво не е. Въпросът е практиката, постоянната работа с хората. С хора се работи нелеко и е нужно истински да обичаш работата си. Има много, наистина много реализации през завършена медицина - от хирургия, през психиатрия и психотерапия, до предприемачество в тази област. И десетки и десетки специализации, знаеш... 
За годините - не си закъсняла. ВЪпросът е каква е мотивацията ти. Ще издържи ли на реалните трудности. Как ще минаваш през тях? Някой те е сугестирал, че е еди каква си добра специалност медицината или ти го искаш истински? От его ли го искаш, или от сърце и душичка? Какво би те отказало? Или няма такова нещо! Какво те привлича в медицината - имиджът, парите, някаква твоя си престава, или помагането, провеждането на изцелението и грижата за човека? Парите могат да са добри или не, това зависи от теб, специалността, частна или не практика, предприемачески умения... 
Емпатията и късметът, които дисйутирате по-горе... Аз самият съм силно емпатиен и често работата ми е по-скоро обичане, отколкото работа. Истински обичам хората, на които помагам и ако не мога да обичам човека пред мен, просто не го приемам - забелазал съм, че без любов не се получава а има ли я се създава нещо като среда, контекст, в който всичко работи.Въпреки казаното, напоследък забелязвам в себе си процес, подобен на този при лекарите. Самата ми енергия и емоцията ми претръпват, в известна степен и леко цинично, като при лекарите. Но, продължавам да обичам, безжалостно. Тоест, не жаля човека, не го съжалявам - това е пренос на собствен страх в него. Обичам го искрено и сърцато. Познавам лекари, които въпреки дългите си години практика, са успели да се "защитават" от чуждата болка не с грубост и дебелокож цинизъм, а с много любов - това са ЛЕКАРИТЕ. Познавам такива и никога не мога да ги забравя - оставят траен отпечатък в пациента не смао с механиката на занаята си, а с душевното си присъствие. Тогава и механиката работи с пъти по-силно. 
Късметът. СИлно вярвам в него, но знам, че той си е наш - ние си го градим, ние си го осъществяваме - част от плановете е, както се казва в една реклама... Какво казвам? Това, че каквото сега сърбаме, сами сме си дробили, сели сме причини, жънем следствия - не нещо си ни стоварва нещо си, а ние си творим съдбата и от отношението ни сега зависи всичко. ДОри и пълната липса на "добър" късмет (съдба, карма), може да бъде превърната в огромен късмет, когато ползваме преживяванията със смирена благодарност и се учим. 
.............
Защо искаш да учиш медицина? Какъв доктор би била? Кардиолог, очен, фитотерапевт, ортопед, джи пи, психиатър, бизнес дама, която ползва мед. дипломата си за търговия с медикаменти? Защо искаш медицина? Какво те бута към нея? ДОстатъчно устойчива ли е мотивацията ти? Не питам случайно - знам по себе си и по наблюденията си върху хората.Когато истински искаш нещо, всички трудности са ок и се превръщат в желан баир, по който вървиш с песен, за да гледаш все по-отвисоко панорамата на творчеството си. ЗНам по сбе си - когато искам нещо и душичката ми резониа с него, мога да следвам една цел десетилетия, че и животи и продължавам с невероятна упоритост, постъпателност, търпение и настъпателност, идващи обаче не от инат (поне не само), а от любовта ми към правеното. Иксаш ли медицина? Обичаш ли я? Ако я обичаш, годините ти са нищо, струва си. 
 

Здравей!
Ако наистина го искаш, годините ти са ок. Аз самият съм пример в тази посока - започнах да уча психология от нулата, на 34 год. Сега съм на 47, продължавам да уча и смятам да уча доживот. Не само формалните обучения, разбира се. 
Какво те кара да искаш да практикуваш медицина? Знаеш, че е нелека специалност. По-горе ти казаха. Ученето - то се минава, кой знае какво не е. Въпросът е практиката, постоянната работа с хората. С хора се работи нелеко и е нужно истински да обичаш работата си. Има много, наистина много реализации през завършена медицина - от хирургия, през психиатрия и психотерапия, до предприемачество в тази област. И десетки и десетки специализации, знаеш... 
За годините - не си закъсняла. ВЪпросът е каква е мотивацията ти. Ще издържи ли на реалните трудности. Как ще минаваш през тях? Някой те е сугестирал, че е еди каква си добра специалност медицината или ти го искаш истински? От его ли го искаш, или от сърце и душичка? Какво би те отказало? Или няма такова нещо! Какво те привлича в медицината - имиджът, парите, някаква твоя си престава, или помагането, провеждането на изцелението и грижата за човека? Парите могат да са добри или не, това зависи от теб, специалността, частна или не практика, предприемачески умения... 
Емпатията и късметът, които дисйутирате по-горе... Аз самият съм силно емпатиен и често работата ми е по-скоро обичане, отколкото работа. Истински обичам хората, на които помагам и ако не мога да обичам човека пред мен, просто не го приемам - забелазал съм, че без любов не се получава а има ли я се създава нещо като среда, контекст, в който всичко работи.Въпреки казаното, напоследък забелязвам в себе си процес, подобен на този при лекарите. Самата ми енергия и емоцията ми претръпват, в известна степен и леко цинично, като при лекарите. Но, продължавам да обичам, безжалостно. Тоест, не жаля човека, не го съжалявам - това е пренос на собствен страх в него. Обичам го искрено и сърцато. Познавам лекари, които въпреки дългите си години практика, са успели да се "защитават" от чуждата болка не с грубост и дебелокож цинизъм, а с много любов - това са ЛЕКАРИТЕ. Познавам такива и никога не мога да ги забравя - оставят траен отпечатък в пациента не смао с механиката на занаята си, а с душевното си присъствие. Тогава и механиката работи с пъти по-силно. 
Късметът. СИлно вярвам в него, но знам, че той си е наш - ние си го градим, ние си го осъществяваме - част от плановете е, както се казва в една реклама... Какво казвам? Това, че каквото сега сърбаме, сами сме си дробили, сели сме причини, жънем следствия - не нещо си ни стоварва нещо си, а ние си творим съдбата и от отношението ни сега зависи всичко. ДОри и пълната липса на "добър" късмет (съдба, карма), може да бъде превърната в огромен късмет, когато ползваме преживяванията със смирена благодарност и се учим. 
.............
Защо искаш да учиш медицина? Какъв доктор би била? Кардиолог, очен, фитотерапевт, ортопед, джи пи, психиатър, бизнес дама, която ползва мед. дипломата си за търговия с медикаменти? Защо искаш медицина? Какво те бута към нея? ДОстатъчно устойчива ли е мотивацията ти? Не питам случайно - знам по себе си и по наблюденията си върху хората.Когато истински искаш нещо, всички трудности са ок и се превръщат в желан баир, по който вървиш с песен, за да гледаш все по-отвисоко панорамата на творчеството си. ЗНам по сбе си - когато искам нещо и душичката ми резониа с него, мога да следвам една цел десетилетия, че и животи и продължавам с невероятна упоритост, постъпателност, търпение и настъпателност, идващи обаче не от инат (поне не само), а от любовта ми към правеното. Иксаш ли медицина? Обичаш ли я? Ако я обичаш, годините ти са нищо, струва си. 
 

Важно е да ти вдъхва доверие, много важно. А то го има между вас, което е чудесно. Остави диагнозите - повече от тях си. Щом си попаднала на терапевтка, която чувстваш и на която изцяло вярваш, всичко ще е наред. 

Разбираме, доколкото сме в досег с Бога, доколкото сме свързани и отдадени до единение с любовта, мъдростта и свободата да бъдем себе си. А ние сме безпредел. Тоест, доколкото сме себе си, дотолкова знаем. До това познание води преданото следване на духовна пътека - относително чист, нравствен живот, молитва, медитация, преживелищна мъдрост...
Професията - две линии на действие. Първата, гореспоменатата. Когато сме себе си, знаем за какво сме тук и го правим. Втората, докато вървим по първата, проба и грешка. Пробване на една и друга работа, професии, без страх от оцапване на ръчичките - опит, който отсява. Двата подхода се сливат във все по-отчетливо познание какво искам и как да го направя! Това е.

Здравей! 
Да, това, което описваш са натрапливости, израстъчета от тревожността ти! 
Аз също ти препоръчвам работа с психотерапевт, груповата също ще ти е много ценна - Орлин Баев води такава всяка сряда от 19ч., можеш да видиш информация тук. Такава работа ще отговори на въпроса ти "Какво да направя, за да преобразувам тревожността и страха в смелост?" Това е процес, който е добре да бъде воден от човек, който разбира какво прави. Да ти опишем техниките тук е друго - може да има само информативен характер. 
Да, можеш да бъдеш така и цял живот, но аз не вярвам в това - самата ти вече съзнаваш, че минаваш през трансформация, от която се учиш с мъдрост, търпение и най-вече себелюбов. Всеки жив човек изпитва тревожност и стрес, въпросът е вижда ли ги като път за самопознание и учене. 
Пусни си водени медитации, тази съм направила специално за работа със страха.
Добре е да усетиш с тялото си чувството на спокойствие, отпуснатост, доверие  - в Живота, в Бог, във Вселенските закони - което резонира с теб. Имайки доверие и нагласа, но и усещане за цялостност, смисленост и подреденост във всяко събитие и среща, напрежението спада постепенно, защото съзнаваш, че вървиш по своя път, препятствията, трудностите и тегобите по който са неизбежни толкова, колкото и любовта, радостта, красотата и хармонията.
Дар има във всичко, въпросът е да го разпознаеш!

Брилянтно казано, Диди. Ще те цитирам!

Самочувствие - сам чувстваш.
Когато го има, чуждите думи нямат значение. Може да ни стане приятно от комплимента или неприятно от критиката, но чуждата оценка в никакъв случай, няма да ни възгордее или срине. 

Его е бил удачен термин - отдавна се е превърнал в поп фолк дъвка за балончета . Дай ми един килограм его, моля! 
 

Превърнал се е в още едно дете. В това участвате и вие. След като заявите в разговор и на хартия (мъжкият му мозък има нужда да види черно на бяло) и разпределите задълженията си, правите само вашите. Дали ще е традиционното мъжко и женско разпределение, това си е ваша работа. Когато обаче веднъж сте поела СВОИТЕ и единствено своите ангажименти, неговите не пипате, дори земята да почне да се върти наобратно. Ако продължи да не ги върши, отново спокоен разговор - забележете, спокоен, в който се уважавате и именно затова поставяте здравите си граници и държите той да е мъжествен мъж. Когато така поставите здравите си граници, вместо викове и караници, водещиточно до това, до което не искате да водят, самоуважението ви автоматично се пренася като отношение на чаровно присъствие, през което можете с лекота да вдъхновявате мъжа си, да сте му муза, за която е готов на всичко. Защото вярвайки си, му вярвате, твърда сте, без да поемате ангажиментите му, с което бихте го поставяла в ролята на дете, но умеете да резонирате с него, да му влизате под кожата, да събуждате либидото, емоцията и ума му така, че да е готов планини да изкачи заради вас. Тези умения учите при психотерапевта - желателно е да е същият, при който ходи и той. Ходите лично, а отвреме на време заедно - такава е практиката. 
Сега сте влязла в ролята на сърдеща се мама,а той на бунтуващо се детенце.. А това конфигурира ситуацията в липса на интимност, безотговорност от негова страна и много нерви от вашата. Скачени съдове сте - излизайки от тази роля, научавайки се на твърдост, граници и съблазняване (синхрон и водене, за което писах по-горе), цялата система се променя. В този процес самата вие ще видите какво в собствените ви модели ви тласка към подобно поведение. Осъзнавайки, дезавтоматизирате и променяте възприятието си за ситуацията, мисленето, реакцията и поведнието си. Оттам цялото ви семейство потръгва. 
Той - със сигурност има какво да променя също. Обаче заявката за промяна е ваша, както и по отношение на дома и семейството, емоционалната интелигентност на жената е важна. А той - ако има капацитет, ще се промени. Ако няма, във вас ще започне да назрява решение в друга посока. Но, с малко ваши и негови усилия, водени от терапевт, всичко може да се промени. Понастоящем нищо не държи семейството, а разделите са по-скоро масирано препоръчвани и масов факт. По скромното ми мнение, много може да се направи и семейната хармонизация е факт, когато и двамата проявяват мотивация, обич и грижа един към друг! 

Его е бил удачен термин - отдавна се е превърнал в поп фолк дъвка за балончета . Дай ми един килограм его, моля! 
 

Себезаявяването е преди всичко вътрешен, в самата себе си процес. Когато има готовност и външен, но без очакването за разбиране от другата страна, при пълна увереност в своето право!

Не знам дали този план наистина е това, за което се пише и говори от години, но допускам като възможно да има планомерност в определени разрушителни процеси в страната от началото на промените. Но и ние също сме си виновни.

Лесно се намира екземпляр, макар и на български. На български, защото самите преводачи в интервютата изказват лично мнение, което е недопустимо от професионална гледна точка. Отделно пък, ако трябваше Виктор Орбан да го приложи на практика в Унгария едва ли щеше да има същите резултати. Просто всички точки, в които се изисква преструктуриране на отраслите, за задействане на пазарните принципи трябваше да бъдат съобразени с народопсихологията ни, но за това едва ли не е достигал интелектуален капацитет. Спорил съм с по-дърти интелигенти в нашия край, но не можех да ги оборя в аргумента за централизирания процес. Още повече ,,предателството'' на Костов, когато изиска дори и местните данъци и такси да минат на ,,централно разпореждане''. Чичо ми, мир на праха му, беше кмет на Сандански и си подаде оставката, поради невъзможността да си изпълни обещанията пред хората. То, когато трябва да се молиш като прошляк за стотинки на софиянци къде отива достойнството. Отделно и меркантилно предизвиканите предателства в екипа. Просто всеки народ си заслужава управниците. Те просто са проекция на самият манталитет  на тълпата, която вече не е народ. Няма нищо по-обезкуражаващо от това навремето на площада в Сандански да си говорехме със съученици за литература, философия, изкуство, а сега даже и за Криско не се коментира. Няма връзка между хората, няма уважение, няма споделяне и дискусия за идеалите. Просто неква тотална ограниченост и дезинтегрираност.
И най-тъпото е неясната визия на централно ниво. Бачкането на парче, продиктувано от алчността на контрагентите. Отдаването на безценица, чрез концесия на стратегическите ресурси и отрасли на икономиката на чуждите като идеология ,,инвеститори'' само заради национално-предателската алчност на определени индивиди за ,,трохичка-комисионна''. Даже не знам защо се ,,отпуснах'' в потока на отминалото, вероятно още не съм го преодолял. Но така или иначе Сорос ще организира още една вечеринка-отчет за социолози като О.Минчев, за да може да си има ,,опорни точки'', по които без грам доказателство да ,,изисква'' от обществото да се придържаме към ,,съюзническата'' гледна точка, особено английската, чиято посланичка чак ,,размаха пръст" по националната тв. Чакай малко бре моме. Къде са ти доказателствата. Лети дрона и снима репортаж над къщата на Литвиненко - на секо кръстовище по 4 камери и тия ми ти Джеймсбондовци нямали пълна информация. Ние да не сме от Пакистан? Бре дебили. Или от Индия, в която ,,отгледахте'' 10 милиона индиици с глад, следвайки Евгенистичната ви философия за ,,неутрализирането'' на по-низшите. И сега ни ,,заливат'' с неолиберастки, псевдохуманистични лицемерни Директиви. Не знам кой си изтреби циганското малцинство през 18-19 век, а сега ми ,,пилят'' за толернтност. И заливат ефира с нюейджърски риторики за новосветовно, масонско ,,братство,свобода, равенство'' потулвайки героичното начало и достойнство на лидерството, което завземат и мистифицират като ,,децентрализирано управление''.
 
Трябваше да го излея някъде. Извинявам се!!!

Определено подкрепям твърдението ти!
Констатацията ми беше по-скоро в друга посока. Като си спомня колко трудно ми беше да ,,се отлепя", за да осъзная смисъла на ,,его" и според мен и Еделвайската в момента се опитва да ,,въведе ред в понятията" за себе си. Съответно за това предложих дефиницията за ,,личност" от уикипедията, за да може при следващата ,,вълна" на вътреизследване сама да си осъзнае, че и характера е част от егото, а социалният образ, с който вероятно към момента се идентифицира, е просто ,,маска".

Малко терминологията... Личността е външната, видима социална маска. Егото - мислите, чувствата, паметта, характерът. Същността, индивидуалността, висшият Аз, Себето - Богочовекът, непреходният, нероденият, бодхисатва. 
Егото е полезно ,когато е овладяно от целостта на Богочовека. Иначе, лишено от любовта, мъдростта и истината, се превръща в психопат, чийто фес се клати единствено от интерес.