Багира

Диана, този ход на мисли не е неоснователен, но ми се струва, че при него измисляме едни обяснения и според тях търсим основанията за тях. Разбира се, може и да не съм била достатъчно ясна в собствените си обяснения и да съм те тласнала в погрешна посока. Ще пробвам с малко по- други представи. В притчата на Платон за пещерата вързаните хора в пещерата наблюдават движението на сенките по стената на пещерата. Далеч съм от мисълта да отхвърлям това движение- има го, наблюдава се. Но то се дължи на друго движение. На нещата, които се движат пред пещерата. Също, има сенки, защото телата пред пещерата са осветени от светлина. Явно е, че и тя е важна, за да я има тази игра на сенките. Сега остава да помислим, кое е същностното. Освен това никак не е изключено да сме явления от ранга на сенките дотолкова, доколкото се идентифицираме с тях и осъзнаваме именно тях. Но всъщност да сме явления от ранга на телата на входа на пещерата, но още да не сме го разбрали и да не сме се развързали. При това каква е задачата ни- да седим вързани в пещерата и да гледаме сенките, или да бъдем сред телата пред пещерата, всъщност не е ясно, никой не го е "заковал" като истина. Или ако се опита да го "закове"- ще сгреши, защото няма достатъчно информация (също и чук, както и място за размах за чука... ) При цялата тази картина, напълно е възможно състоянието, в което се намираме, да ни устройва, да ни удовлетворява, да ни харесва, да се чувстваме хармонично в него. Но думите и обясненията ми са за тези, които имат смътни подозрения, че света на сенките не е всичко.

Според мен полюсите не са на повърхността, а в сечението на един n-мерен свят (лесно можем да си представим n=2) с един n+1 мерен свят (в предложения за разглеждане опростен модел- n+1=3). Ако съзнанието на наблюдаващия е в n-мерния свят- вижда полюси. Ако е в n+1-мерния свят, вижда нещата в тяхната цялост и не вижда полюси, а цялото, което само пресечено с n-мерния свят дава полюси. В n- мерния свят не може да има съществени промени. Може да има илюзия за промени, но същността на нещата и бездруго не е там. Съществени промени стават само в n+1- мерния свят.

Злото е относително и си е чисто човешко творение в смисъл, че за да говорим за зло, трябва да имаме свободна воля, избор. В природата съществуват сили които могат да се нарекат инволюционни, свързани с материята, инертността, разрушението, разделението, но не мисля че е правилно тези сили да се наричат зло. Злото мога да определя като избор, който е в разрез с Божествените Закони. Нали не забравяме, че човек се среща с доброто и злото когато извършил нещо, за което е предупреден да не го прави? То ест, човек не се среща само със злото тогава... Тогава започва да вижда като добро и зло неща, които иначе няма да види така. Затова говоря за зло и Зло. Избор, който е в разрез с Божествените закони несъмнено е Зло. И следствието от един такъв избор е живот в света на полярностите. Където има неща, явления, които виждаме като зло и добро. Като два неразделни полюса. И тогава няма как това зло да е повече, или по-малко от доброто. Все едно да размишляваме северните полюси на магнитите ли са повече, или южните... Идеята за този поглед върху света е доста стара. Срещаме я в херметизма, тя е основна в идеите на богомилите и катарите, и силно стряска непознаващите.

Из- "Океанът Руми..."(спиралата) Галатяни 2:20 Съразпнах се с Христа, и сега вече, не аз живея, но Христос живее в мене; а животът, който сега живея в тялото, живея го с вярата, която е в Божия Син, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мене. Да не бъда по този начин, ето избора ми. Поздрави! п.п.Няма по-красиво и ... не бъдене от това. Да, още повече, че това е единственият начин всъщност да Бъдеш! Иначе, с избора на плода за Познаване на доброто и злото човек е избрал да не бъде. Изборът на плода от дървото на Живота в системата на библейските образи ще да е избор да бъдеш...Но, както е известно, не този избор е бил направен.

Старателно зачетох темата от началото и и тъкмо ми се оформи идея, че често симулираме промени, само и само да запазим някакво статукво, да кажем, че сме се променили и да ни каже някой "Браво!" но реално подобрение и не искаме и не търсим- и хоп- някой преди мен се сетил, че е така!

Йога не е хапче. Йога е система, начин на живот. Правилната система на живот не може да не повлияе върху автоимунно заболяване- върху войната на личността със самата себе си. Въпросът е кое е правилно... Несъмнено трябва да се открие първо причината за заболяването. Автоимунните заболявания са следствие. Според мен- на дълбоки духовни сътресения. Имам известен личен опит с алергиите. Ако се интересуваш- мога да споделя, на ЛС, или в личен контакт. Стига да е възможно.

Къде и какво наблюдава? Уви, въпрос от ранга на нашите представи. А "наблюдаващият" не е Какво да стори човек? Какво да изпише с живота си? Но какво, какво знание? Считам, че не това, което може да се изчете от книги, да се научи в училище, от учител и т.н. Нужно е онова, древно и изначално Знание, спящо в сърцето на всеки човек. Което щом се пробуди, трябва да се сподели с другите. Нито миг да не се задържа, колкото и малък да е мигът... Човешкото същество ще се чуди как, а за пробуденото знаещо същество това е естествено състояние...

Пробвай разсъждение на тема: " Има мъдрост и Мъдрост.; знание и Знание. При това мъдростта наистина е знание + опит, но Мъдростта е нещо доста по- различно" Като мисля в тази посока, виждам, че повторението върши работа (донякъде, все пак зависи и от начина на повтаряне) за постигането на първата, на мъдростта. Със сигурност върши работа за постигане на умения. Но към Мъдростта човек може да тръгне като му омръзне да повтаря и като заподозре, че не мъдрост му трябва, а Мъдрост. Обаче това са мои размишления. Пробвай и ти! Виж какво ще се получи!

Думата "трябва" тук стои много странно. Изглежда не е така безусловно това отиване при праведните хора... А "Трябва" да стане. Изглежда най- често не става, щом като се налага да се каже "трябва"...

Добре си, Еси! А един казал: "Аз знам, че нищо не знам..." Кое ли е повече тук- знанието, или незнанието...

Не знам какво представлява Пътят, но най- вероятно е нещо, което отвежда до някъде. Та се сещам: 1. Ако не знаеш за къде си тръгнал, ще стигнеш другаде. 2. В доста приказки добрият юнак получава от баба Яга вълшебно кълбенце. Да върви подире му. Като спре кълбенцето- и юнакът да спре. Като се търкулне отново- да поеме отново след него. Отлично решение, в случай, ча така и така не знаеш накъде да вървиш, но не бива да оставаш тук... 3. "Дао,, което може да се назове, не е постоянно Дао." Въпросът е дали търсим постоянното, или ни е много добре с непостоянното. 4. Много пъти е цитирано. Повече от 2 000 години звучи. А как го чуваме... "Йоан 14:6 Исус му казва: Аз съм Пътят, и Истината, и Животът; никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене."

Разбираемо е желанието да станем съвършени. Неразбираемо е упорството ни да станем съвършени по начин и в състояние, при които това си е предварително обречено на неуспех. Смъртното, преходното, не може да бъде съвършено. Принципно. Многократно доказано. Мен също ме тормозеше проблемът с ограничението. Но разбрах, че е важно не само това, което се случва, а и това, как го интерпретираме. И така- в Библията не е казано- "Забранявам ти да ядеш от този и този плод". Казано е "Да не ядеш... защото бездруго ще умреш" А това при внимателно вглеждане е предупреждение, не забрана. Познаването на доброто и злото може да е означение за състояние. Не за съкровищница за знания. Състояние, в което ще се срещнем с доброто и злото, и така ще ги познаваме. На собствен гръб. В състояние на смъртност. Ситуация, която не дава основание за изпитване на гордост и величие... Защото излиза, че или познава чвек доброто и злото, или познава Бога. Двете заедно не вървят.

Интересно нещо е змеят. Ето тук се разказва за змейовете - така, както се пее в българските народни песни. За мен беше особено вълнуващ спектакъла на Нешка Робева- "Два свята". Там идеята за змея- в човешки облик, но с особена магическа сила, отива извън пределите на тривиалната идея за вечната борба между доброто и злото, оказва се, че има и трета възможност... Тъй като съм дълбоко убедена в третата възможност, бях изумена от великолепната приказно- танцова реализация на тази толкова дълбока, древна и неразбираема идея...

Не знам какъв е произходът на митовете, но те наистина са носители на едни универсални символи. като че някой е искал хората да знаят и пренесат във времето много важна за тях информация, но когато е бил до тях е бил наясно,, че още им е рано да приемат нещата в директен вид. Или пък тогава този образно символен език им е бил съвсем ясен. А сега не е. Но пак може да се разбере, при известни условия. Не зная дали има разлика между мит, приказка, фантастика. винаги съм си мислеля, че писателите фантасти и авторите на приказки имат достъп до някакви тънки носители на информация и черпят оттам. Тълкуването на почарпаното е различно, разбира се, но толкова потресаващи мистични идеи и откровения в доста явен вид може да се открият и в приказките и във фантастиката (дажи и фентъзи да я наричаме...) Салман Рушди говори за Морето от приказки...

Кучето Вървеше по калната улица куче. Бездомно, мокро и гладно. Мина кола- изпръска го. От сплъстената козина закапа кал. Край една сергия продавачът го изрита ядосано. Сякаш то бе виновно, че търговията му не вървеше. Но кучето понесе болката и обидата и отмина мълчаливо. Коремът му, залепен за гърба, безмилостно скърцаше. Ето, в края на улицата вече се виждаше заветната кофа за смет. То спря пред нея, едва се подигна на слабите си задни лапи и подуши боклука. Намери мухлясала твърда коричка хляб, аха да я налапа, но изгладнял старец пъргаво я измъкна и го пропъди с дъжд от псувни. Студеният вятър режеше въздуха. На тротоара пристъпваше от крак на крак премръзналият продавач, в надеждата да припечели някой лев, за да нахрани децата си. Кучето го заобиколи отдалеч и слезе по стълбите в подлеза.Сви се в един ъгъл да спи, с надеждата поне в съня си да не чувства глад. Но настъпващата нощ доведе в подлеза няколко дрипави изнемощяли бедняци. Един от тях се приближи до кучето и го изхвърли от сухия ъгъл. Кучето тръгна отново по тъмните улици. Безсилно, едва влачеше премръзналите си лапи. По калната муцуна се стичаха бисерни сълзи, а в ушите му пулсираше с тъпа болка една мисъл: "Горките хора!" Щица

С усмивка думите ти срещам. Обливам се и радостно се плискам! Играя си със тях, танцувам! Искрят от Светлината капките кристални. Оставям да ме носят ефирни струи на загатнатите форми, нататък чак- отвъд самите тях, където спомен и предчувствие се сливат. Откривам себе си във теб и теб във себе си откривам. В едното време на безвремието в посоката една на безпосочието, в Единството, в което Любовта тоталност е и Битие. Било е! Може и да е!

Виждам конкретен пример защо да сме търпеливи. Убедително!

Така е. Значи- ще се доверим на сетивата си, щото няма на какво друго да се доверим, но пък ще помним, че не са много за доверяване. Светът е нещо по- голямо от нас. "Никто не обнимет необятного" (Козма Прутков) Даже и да иска, даже и да може. А какво остава да не иска, също и да не може... И умът и сетивата си "вършат работата" (играят ролята на огледало, но то не ще да стои гладко).

Интересно. Защо питаш? Писнало ти е да бъдеш търпелива? А дали си? Считам, че думата търпение има много смисли. Единият е наистина антипод на импулсивността, на нетърпението. Но би трябвало да има и Търпение, което няма антипод. Но за тази област, където нещата нямат полярности знаем твърде малко, дори езикът и понятийният ни апарат не са достатъчни. Така че ще разгледам търпението от света на полярностите. То наистина е бременно с нетърпение, както се полага на всака двойка поларности. Но ако някой се чувства притеснен в света на полярностите, въпросът е принципен, а не е въпрос на една, или друга двойка полярности. Иначе има много аргументи в полза на търпението като умение да изчакаш точния момент. Егоисти сме? О, да. Истинският егоист, обаче, иска да бъде ефективен. А той е ефективен в точно определен момент, с точно определено средство. Нетърпението намалява ефективността. Търпението като вид понасяне е доста глупаво, защото зачерква правата на уж търпеливия (а това е една от игрите на егото) . А това да казваме какво ни тежи не е въпрос на мъжество , а на нещо съвсем друго. На много неща. Но не го виждам като антипод на търпението.

Ах, да... Ако обичаме красотата, ако обичаме любовта достатъчно, непременно ще я екстрахираме, ще отидем нататък .. И какво правят дълбочините с любителите на дълбочини?

Нежни.. Какво става после? Защо? (нямам предвид автора на този разказ, де! )

Да. Да виждаш красотата на колкото се може повече места е благословия. Това дава отношения, енергообмен, сили, смисъл... И ако остане само това започва да става проклятие. Става като всичко останало. Връзва. Мислим си, че вече сме стигнали. А то не сме и тръгнали...

(За съжаление карам по спомен. Оригиналът невъзвратимо изчезна... Синът ми беше на 9 години, когато го написа.) Листото Есенният вятър вече обрули почти всички листа. Клоните на стария дъб чернееха в посивялото есенно небе. Само едно малко листо се беше вкопчило в клончето си. Бездната под него изглеждаше толкова страшна!!! Какво се случи с неговите братя? Там, в студената мокра земя? Как да се пусне, как да отиде и то там, като е толкова страшно, далеч, студено и мокро? Листото трепереше ли, трепереше. Дните минаваха, ставаше все по- студено, вятърът виеше все по- страшно, а земята под него изглеждаше все по- черна. Една нощ, така, както стискаше здраво родното си клонче, сънува сън: Че дъбът е отново покрит с прекрасни зелени листа, и птичките пак се надпяват сред тях. Като се събуди, разбра, че всъщност няма нищо страшно. И че то вече е готово за пътешествие. Усмихна се. Отпусна се в ласкавите ръце на есенния ветрец. Той внимателно го понесе на леки кръгове към земята. И тя го приюти в меката си прегръдка.

Молех се. Така стана. Ами сега?