Багира

И аз някога си мислех, че е въпрос на осъзнаване. Че само трябва да разбера, че съм изразител на Онзи, който работи в мен. Обаче се оказа, че не е Онзи, който работи в мен, а всичко на всичко "онзи". И че състоянието ми е такова, че нито разбирането на това , нито възможността Божият дух да работи в човека и да съгражда неговия живот (в частност- моя) е лесно и безусловно. Също се оказа, че това не е само мой проблем. Е, все отнякъде трябва да се почне.

А на мен Зеланд също много ми допада! Ако трябва да бъда точна, не дочетох и първата книга до края, но идеята за махалата е много верна. (все пак- не едно махало, а много!) Тя до голяма степен се покрива с идеята за егрегорите и тяхното функциониране. Идеите му дават отлична възможност да си представим в реално съотношение свободата на избора и несвободата на действие вътре в един направен вече избор. И редица добри други възможности откривам в идеите му.

Според изследвания на учените (четох в тях и видях много интересни фотографии в един от няколкото списания "Свят- наука) за дейността на мозъка няма никакво значение дали човек реално извършва нещо, или само си мисли, че го върши. Ако се наблюдава активността на мозъка- няма абсолютно никаква разлика. Така че това е съвсем реална основа за толкова лесния преход между реалността и илюзията. Обаче и без друго живеем в илюзорен свят. От тази гледна точка виртуалните ерзаци се явяват вече втора производна на илюзорността.

Да. Така е. Това, което се случва в българското училище е същото, което се случва из цялото общество. Защото обществото е единно в изявите си. Тогава- какво да правим? Какво правим сред цялото това, което не ни харесва и не го приемаме?

Нали темата е "С какво не сме съгласни в българското училище"? Все пак не е "Защо не искам да работя в българското училище?" Картината в българското училище е още по- трагична от това, което описвам, просто писах строго по темата, а и думите са малко и са слаби. Но... "нека това ви вдъхнови за нови подвизи!" Практикувайте! Но знаейки какво става, въоръжени с каквото трябва! Промените първо трябва да се промъкнат в нас. Защото няма време, децата най- добре го знаят и все по- малко понасят ерзац.

Не съм съгласна с отношението на нашето правителство към образованието. Но то е закономерно следствие от други неща. От това отношение идват невероятните учебни програми, при които материалът при всяка промяна се структурира така, че да се минимизира възможността да разбереш и запомниш каквото и да е (пример- по математика да учиш десетични дроби преди обикновени...), при това с колкото се може повече тормоз. От това отношение идват реализации на най- странни идеи- например- проект "Топло мляко", който научи децата да изхвърлят храна, или да се хранят системно и целенасочено нездравословни; Да се въведе делегиран бюджет в една абсолютно неподготвена за тях среда (както от страна на повечето общински ръководства, така и от страна на ръководствата на училищата), но най- потресаващите са финансовите рамки- по условие и очевадно недостатъчни, но за сметка на това натоварени с огромна отговорност. (може да се помисли, че главния враг на нашето правителство е българският учител, но евентуално- още по- голям враг- директоръг на българското училище) Агресията в българското училище е една плоска проекция на агресията спрямо целия български народ. И на изтичащия пясък от пясъчния часовник на света като цяло. Не съм съгласна с нея, но какво от това?

Преди няколко години чух песента на музикалния магьосник Данчо Владев "Мома и море". Плаках 4 часа, можех и още, но все пак погледнах часовника... Не ми останаха сълзи. Не ми остана мъка. Има само едно безкрайно море от покруса... Има и един бряг...

(Всяка пантера да си знае джунглата. Особено черните) Буря. Девет бала. В чаша с вода. Това имам. Не понасяш себе си. Разбирам те! Обичаш себе си. Разбирам те! Огледалце, огледалце ... Превърна ме в огледало! И какво виждаш? Жаравата в кръга е готова. Забързах се! Засилих се! Забравих иконата! Към твоята правота добавих моята правота. Получи се нашата кривота. Сблъскват се думите ни. Във Времето. Срещат се сърцата ни. В Безвремието. О, Слънце! Не съм част от твоя ден ... Бъди част от моя!

Това излишно знание ли? Или опасно? Или просто не е предвидено в човешката учебна програма...? Да искаме да проникнем в същината на цялото е естествен човешки стремеж, и е добър в много случаи за обектите от видимия свят, но по отношение на Цялото може би е фатално неприложим. Вероятно е да няма смисъл. Ако човек се новороди, от вода и Дух, не човекът ще познае Цялото, а Цялото ще познае човека. Така че да се мъчи да проникне в Цялото е човешка мъка. Но за възстановилия своята Синовност това е безсмислена цел. Отношението му с Цялото са решени по друг начин. Дано да изучим в нашия учебен процес естествените промени и да се научим да избягваме човешките...

Много се объркват нещата, ако счетем, че човешкото същество, такова, каквото го познаваме днес, именно то е създаденото по Божий образ и подобие. И всичко си отива на място, ако намерим смелост да проумеем, че Божият образ и подобие ще да е нещо съвсем друго. Това, разбира се, се отнася и до света, в който това създание живее. А това, което днешното човешко същество има като знание, е едно външно знание. И е частично. И се прилага от самото човешко същество по един егоцентричен начин. Дори и да изглежда много неегоистично, поради това, че самото естество на човека си е егоцентрично. А какво желае човешката душа? Живот според един свой извечен копнеж. Но това е възможно само при осигуряване на точните условия. Нужно ни е знание за тези условия. Но това не е знанието, което получаваме от книжки, учения, прилежание и др. А различното знание е нужно да бъде прилагано по съвсем различен начин. Ето една пречка:

Я! Много ми харесва идеята да има място за дуели! Това по принцип би трябвало да направи останалите места по- мирни! Обаче мисля, че ще бъде по- ценно не модераторите да местят тук дуелите, а самите дуелиращи се да си провеждат турнирите тук! Обаче ще да трябва някак да има правила на дуелиране... Например- предизвикващият дуела предлага на предизвикания да избере темата? Освен това- кога ще трябва дуелът да се счита за прекратен? Може би всеки от дуелиращите се да поканва по двама секунданти? Да дават мнения и точки на отговорите? И след три отговора- който събере повече точки- побеждава? А ако са наравно- не може да предизвика същия противник по същата тема? Да?

Е, интересно ми е да се опитвам да разгадавам митове. Естествено, рядко отговорът ми съвпада с отговорите на другите... Може да не е възможоно и да не е необходимо. Та Икар ... За него се говори в мита за Дедал. Няма отделен мит. И вероятно не е случайно. Дедал е много интересен герой. Има божествен дар. Но самият той има някои странни прояви. Като гибелна завист, например. Което ми казва, че човешкото същество си е човешко същество, дори с божествен дар. Още повече, че завистта се проявява в област, в която Дедал е безспорно най- добър. И ако има ученик, който да го настигне, или надмине, славата му само би се удвоила. Но не, Дедал е обзет от убийствена завист... Интересно е, че е в плен всъщност на спасителя си. На този, който му осигурява подслон и поле за изява. Точно така и човек е в плен на своето си жизнено поле. Там се изявява, но и там е в плен. Освен ако... не избере перпендикулярен път. Може да се полети перпендикулярно. Но пак оставаш в същото поле, ако крилата ти са от същата субстанция, на това жизнено поле. Временно ще се измъкнеш, но само временно и при това и измъкването също трябва да се подчинавя на съвсем строги правила- нито много ниско да летиш, нито много високо! Но който е бил в плен, който носи изгарящия копнеж за полет, за друго поле, за полет не накъде да е, а към Слънцето, и най- малкото усещане за свобода го опиянява... Забравя за ограниченията... Забравя, че с тези крила не може да стигне до Слънцето ... Не че изобщо не може, но не стези крила... Не че е гибелен този копнеж, но не с тези крила... Прекрасен е символът на копнеещия за слънчевата светлина човек, но ето го и предупреждението: Не с тези крила! А с тези... измъкваш се, но не към Слънцето, а в една- макар и друга свобода, но все така ограничена ... Един ден човешкото същество ще полети и към Слънцето. С други крила. Интересното е, че на Дедал не му се иска да е в плен, но не мисли за друго поле. Стига му малко полет, преместване на друго място- но в същото поле... С тези криле всъщност може да си полети човек добре. По- нависоко, отколкото много други хора могат да си представят. Но не кой знае колко. Наистина, често се случва така с тези, които имат божествен дар. Някак си за момента той си им стига. Към Слънцето ще летят някой друг път... Ах, колко позната ситуация! Обидно чак, че е толкова древна! А тялото на погиналия копнеещ може да бъде намерено само от Херкулес. От посветения син на Бога. Той знае какво да прави с едно такова тяло. Но това е вече история на друг мит.

Пак в същата беседа чета: Тук виждам необходимост от една едновременност. Която считам, че може да се разгърне в процеса на едно истинско ученичество. И отново: който иска да помогне на окръжаващите, трябва да започне да решава правилно това отношение- Бог- човек. Много е важгно да се сетим, че това е ключово. Да, Той е "Пътят, Истината и Животът!". Но за човешкото същество не е ясен механизма, по който трябва да се измине този път. Това не става в понятията, с които то борави. И все пак няма кой друг, освен всяко човешко същество да вземе решението за вървенето по този път. Обаче между идеята за вървене по този път, дори като силно желание, и самото вървене има едно страшно пространство. Не че няма мост над него, но без този мост клетото човешко същество тъпче на единия бряг...

1. подобието е подобие, не е 1:1. 2. Било е. Първоначално. Сега е изгубено. Не ни е приятно да го разбираме, но ако искаме да изследваме света около нас и в нас, не бива да се боим от откритията си. В края на краищата нищо в този свят не е вечно. Хубавата страна на тази констатация е, че и загубата на първоначалния образ и подобие не е вечно. Разбира се, това може да означава поне три възможни развръзки. Не е без значение съответствието между приетата от нас за верна и тази, която обективно е верна.

"Наляво ако тръгнеш- живота си ще загубиш. Направо- и коня и живота си ще загубиш. Надясно- коня си ще загубиш" И тръгнал Иван царевич по пътя, по койтощял да загуби кона си. А после, вместо кон, сам Сивия вълк му помагал... Това е добра идея. Да изоставим старото превозно средство и да приемем подходящото...

(какво се случва с една черна пантера, когато слуша много омайна песен) Погледна ме езерото- с твоите очи. Усмихна се слънцето- с твоята усмивка. Прошепна вятърът- твоето име. Запя водопадът- твоята песен. Задуши ме болка. Твоята болка. Търсех себе си. Намирах теб. Мислех за теб. И виждах себе си. Що за омая?!? Кое какво е?!? Разпиля ме сънят. Изчезнах. Превърнах се в огледало. Отразих вълните на битието. Свободна съм. Свободен си.

По-нататък в същата беседа чета: Ако не си дадем сметка за този факт, трудно ще се справим и с бързането и с бавенето, и с жененето и с нежененето. След това трябва и да се сетим какво следва да се прави. Но от някъде трябва да се почне. От корена, според мен. Нали така е казал и Козма Прутков: "Смотри в корень!"

Много е важно да разбираме добре думата "подобие". Както се оказва в случая с човека, и образа, и подобието не са безусловно дадено. А и една свобода предполага наличие на всички възможности. Както на много места посочва Учителя, човекът не е избрал най- добрата възможност. Ето, и тук: Най- добре се обяснява сегашната картина на човечеството с предположението, че тялото, с което е възможна връзката с Твореца, просто го няма сега. И трябва да се създаде. И както за да включим крушка към захранване е необходима електрическа верига, така и за да има връзка човешкото същество с Твореца му трябва едно друго тяло. Не от тези, с които сега разполага. Те му трябват, за да живее тук. Те са част от инструмента.Но с тях няма връзка. Човешкото същество просто още не е завършено, за да бъде наистина образ и подобие.

Много ми харесва! В беседата чета: Едно много голямо чистене. Как да не се сетя за авгиевите обори! Обаче ... Херкулес, нищо, че е Херкулес, не се запретнал сам да ги рине, а пропуснал през тях едни могъщи реки... Много е важно да се намери правилния начин за чистене. Че има едни начини, дето само си мислим, че се чистим, а се зацапваме все повече. И е много интересна връзката външна- вътрешна чистота. Там само една едновременност ни спасява.

Eто какво става, ако човек се вторачи много в различията... "Католиците си имат един Бог, мюсюлманите — друг, юдеите — трети, лютераните — четвърти, православните — пети. И там колко общо сте? Игор, 4 клас" из великолепната "Деца пишат писма до Бог" , за която четох в електронно списание Маргарита

Това са много интересни въпроси. Обаче не знаем отговорите им. 1. Много е трудно да се говори за реален показател на знанията и уменията. Бих казала - по-скоро- относителен. Правила съм най- различни експерименти. Всички те дават обикновено Гаусова крива в резултатите. Само е отместена при различни степени на трудност на изпитването. Понякога и даже не е отместена. Склонна съм да считам, че едно дете отговаря според собствена представа за себе си. Независимо от това дали са лесни, или трудни въпросите. Дали ги знае, или не. Децата със слаб успех просто някак са бетонирани в слабия си успех. Адски трудно ми е да изчовъркам от тях добри отговори. Дори когато сама съм работила за подготовката им и съм сигурна, че нещата са учени. Аз съм сигурна, а те- не... Три четвърти от времето ми отива за създаване на някакво самочувствие. 2. Двойката върши някаква работа. Но никога не съм сигурна на кого се пише- на детето, или на учителя... Мисля, че най- важно при оценките е някак да не са фатално окончателни. Да има възможност да се поправят още, и още. 3. Единствената система, която излиза извън кошмарното Гаусово разпределие на успеха е системата на Шаталов. Само той успя да пробие това "проклятие" . Разбира се, това показва, че най- сериозния проблем на учениците е, че всъщност не ги учим как да учат. 4. Обаче никак не съм сигурна, че съвременното общество иска децата му да знаят и да могат. Иначе трябва да предположа, че това е едно съвсем олигофренично общество- иска едно, а прави всичко необходимо това, дето уж го иска, да не се случи...

Трябва да се чете много внимателно. Каква е същността на този свят? А ролята и задачата на човека в него? Това, което виждаме със сетивата си е проявление. Не е самият свят. А неизтощимият стремеж към невидимото идва от една спяща частица в човека, която е от самия свят. Тя зове човека. А той има за задача да разбере какво и за какво го зове. Горчиво е, горчиво разочарованието, когато не разчитаме правилно зова... Това си е беда. И човекът има нужда да бъде спасен. Но не знам как може да стане това, ако нито иска да бъде спасен, нито пък знае за тази си нужда. Да. Мислим си, че живеем. А то...

Да... Като лекарството на Мери Попинз... За всеки- различно... Това си има и друго обяснение- не само различното ниво и стъпало. Но и различните страни на действителността. Не може да се видят от един човек само. Затова една група може да бъде много силна. Но трябва да има обща основа, за да бъде наистина силна и насочена накъдето трябва. И тази основа, като истинска, е само една. Ако са много- не са истински.

Зло за добро? Как става на практика? В своя изумителен танц те са преплетени- това, което виждаме като зло и като добро. Едното преминава в другото и другото- в едното и е голяма заблуда да си мислим, че можем да задържим, да фиксираме едното, или другото. Още по- нелепо е да го избираме и обгрижваме, или да се борим за, или против. Едно възможно обяснение на тази въртележка е, че те са само проявите на една съвсем различна същност. Всъщност не знам да е възможно друго обяснение, но може и да има. Като ни омръзне хубавичко непредсказуемия и неконтролируем техен танц, се устремяваме да търсим Третото. И това е най- хубавото, което може да ни се случи, след като сме избрали да живеем в света на познаващите плодовете на доброто и злото. Така става на практика. Според мен.

Чудни приятелю! Колко тъжна, нежна и светла е приказката ти! Благословен е копнежът на Търсещия, онзи, единственият, изгарящият! Благословено е сломяването, след което Онзи път е отворен, и няма връщане назад! благословени са изпращачите, които знаят за окончателността на раздялата, но съпровождат, и остават, и помагат на следващите! Така я прочетох аз... Благодаря за докосването!