Багира

Има един реален живот. А ние в него ли сме? Нещо ни липсва. Не са много неща, едно е, но пък е основно, ключово. Такова нещо е, че имаме сенки от понятия за него. Не е лесно да си учител от първи до дванайсти клас. Ти познаваш материала, знаеш какви умения и възможности ще получат учениците ти в дванайсти клас, но преди това трябва и предучилищна да минат и първи клас... И през цялото време ще имат нужда от теб. И ще страдат от това, че още нямат уменията, които ще получат в дванайсти клас. Защото това е едно особено училище. Учениците и учат, и живеят. И учителят трабва да ги подготви, да ги подкрепя... но не веднага... не за всичко... Защото всяко нещо - с времето си и не по- рано... Но е тежко, от известна гледна точка.

Напълно съм съгласна! Даже мисля, че списъкът на неща, които може да бъдат "убити" е неограничено голям. Обхваща целия свят... Затова си мисля, че в мита за Тантал не става дума за убийство на една персона от друга, а за своеволното ликвидиране на проява на живот, за чието опазване човешкото същество всъщност е отговорно. Ликвидаторът е един самозабравил се Божи син. И ликвидираното е всяка проява на Светия дух, на която самозабравилото се човешко същество може само да се опита да отнеме живота. Но тъй като не го дава, не може и окончателно да го отнеме. Само че може да се обрече на нескончаеми мъки... Докато не си върнем синовността, как ще спрем да сеем смърт?

Събиране и изваждане Да. И аз така считам. Всяка идея извън тази, носи много, много, много нещастие, болка и тъга... Затова и не са щастливи хората. Защото търсят щастие във всички посоки извън единствената, която всъщност носи щастие. Със Станимир съм почти напъло съгласна. Имаме разногласия само по въпроса за душата. Сегашната душа на човека, според мен, не може да изпълни тази чудесна, изумителна задача, за която говори Станимир. За тази цел е необходима една друга душа. Духовна душа. Която именно да бъде проводника между човешкото същество и Създателя. Човешката душа не е духовна, вероятно. Иначе би бил необясним този резултат, който виждаме днес. И все ще си измисляме персонификации на първоизточника на бедите ни. А то си има доста по- просто обяснение.

Женитбата на човека е като всички други негови дейности. Има си определено предназначение. Вероятно разбирането на това, какво точно е това предназначение, определя резултатите от действието. Ако считаме, че женитбата е с цел господство на един над друг- да, това се получава. Може да считаме, че целта е да се създаде поколение и условия за отглеждането му. И това се случва. Или пък някакъв вид съюз с разнообразни цели- забогатяване, кариера, грижа, политически цели, и какво ли не още. И всички тези "хоризонтални" цели си имат "хоризонталните" резултати. И нищо повече. Но хармоничното взаимодействие между мъжката и женската енергия е основа на нещо много по- вълнуващо и ценно от всички "хоризонтални" цели взети накуп... А то, според мен, е възможността за "вертикалното" движение... Без това движение наистина е по- добре хич да не се жени човек. И да се ожени- все таз. И каквото и да е друго да реши да прави- пак все таз. Даже и за момент да изглежда добра и ценна идея. Обречен, обречен е Меджнун без своята Лейли... Няма какво да му донесе утеха... Празен е светът без нея... Но коя е Лейли? Дано да откриваме "все по- високите октави" на отговора на този въпрос!

Неведнаж съм се изумявала на невероятната дълбочина на различни митове. Според мен в тях има образи, които са дълбоко кодирана информация. Когато може, доколкото може- човешкото същество я разкодира. Някои разшифровки са много повърхностни, други- много дълбоки. И интересното е, че са едновременно верни! И плитките и дълбоките тълкувания! Звучат като богат на обертонове звук. В много случаи човек обяснява какво означава един мит, но всъщност разказва за себе си. Та други неща виждам в мита за Тантал: Нима не е създаден човека по Божий образ и подобие? Така се твърди в Книгата на книгите. Какво направило това подобие? Трябвало да бъде сътворец в един свят. Но творенията в него толкова много му харесали, че той започнал да смъква себе си, божествените си умения, дарове и храна до тях. Те не били предназначени за този подсвят, но на сътвореца така му харесвало, защото вече не боговете, а самия той давал. Злоупотребите му с божествените дарове ставали все повече и все по- дръзки. Накрая злоупотребил дори с това, за чието сътворяване и за чието съхраняване бил лично отговорен (как да не се замисля какво прави човека с планетата си и с поверените му подцарства...) И какво е наказанието за такъв самозабравил се сътворец? Преди всичко- никога повече да не сяда на трапезата на боговете. Да бъде запокитен в един съвсем друг свят- свят на сенките. Нито да е жив, нито да е умрял там. Да знае, да вижда, че съвсем близо до него има и с какво да утоли жаждата си и с какво да засити глада си. Но никога да не може да стигне до питието и храната... ( съвременният човек също като Тантал е постоянно жаден и гладен, истинското питие и храна по същия начин все му се изплъзват, но той упорства да се нахрани и напие със заместители. И не става) И страхът го разяжда вечно. Тук приликата веме става съвсем пълна. В случаите, в което страшните неща не са достатъчни, съвременният човек си ги измисля сам, или дори си ги и измисля и прави. Да... Тъжна е съдбата на Тантал... Лошото на този мит е, че не казва как може Тантал да бъде спасен... Но това е история на друг мит, сигурно!

Много силна беседа. Нешо като конспект за ученици. От първата задача, до конкретните стъпки за осъществяването и. И така, от къде да започне ученика? Ясно. И какво да прави, и какво да не прави. Обаче... май правим обратнтото. И създаваме един свой свят. Дисхармоничен. Е, май по-често срещаната заблуда сега е че и човешкият свят е хармоничен. Както и да е. Важното е в един момент да проумеем в дълбочина, че Ако наистина по плодовете се познава едно дърво, доста печален извод можем да направим за сегашното състояние на тази връзка. И все пак по- добре е да сме наясно със задачите си. А те и не са много : Само че ... лесно се приказка разказва, мъчно се работа върши.

Дълго преди да ми опротивее окончателно идеята за безкрайната и обречена борба между т.нар. добро и зло, подозирах, че ще да има нещо трето. Което съдържа елементи и на едното, и на другото, но и още много, и като така е нещо трето. Жадно търсех информация за третото. Но никъде нищо не откривах. Сега съм повече от убедена:

Да. Тази Природа твори по този начин. Чрез насилие. Дали в първоначалното състояние на Земята насилието e вида на творческия акт? Струва ми се, че не. Считам, че дълбоко в себе си ние знаем, че има и друг начин на развитие, на творене. Но в нашия свят е този. На всичкото отгоре далеч не всяко насилие води всъщност до развитие. Или води, но по твърде заобиколен път. Например- чрез унищожаване на това, дето много насилва...Развитие си е. Сещам са за Мечо Пух, който слизал по стълбите с главата надолу: бум, бум, бум! Броейки стълбите със собствения си тил. (не си спомням точно текста, и нямам книжката под ръка, беше нещо от този вид). Друг начин той не знаел. Понякога му се струвало, че може би има и друг начин за слизане и той би го открил, ако само би могъл да не бумка и да се съсредоточи хубавичко. Но- уви, нямало кога да се съсредоточи... Също се сещам за странната приказка на Андерсен- "Капка вода", за магьосника Крибъл Крабъл, който наблюдавал живота в една капка вода. Там гъмжало от страшно подвижни същества, които неистово се бутали, нападали, изяждали... И имало едно същество, което не искало да участава в това бутане и ядене, отчаяно се криело, но другите не могли да понесат това, измъкнали го и го разкъсали... Е, ама това става всичко навсичко в една капка вода!

"Eлате да разсъждаваме! " Ама... Ако можем ... За съжаление, то е в основата на сегашното ни съществуване. Разбира се, то трябва да се промени, ако това съществуване не ни харесва. В случай, че ни харесва, няма нужда да се чудим какво и как да променяме. Всичко си ни е наред. Та за тези, на които не им е наред:

Да. Тук има доста сериозни идеи за справяне със синузита. Вероятно човек трябва да започне от изясняване на емоционалната основа, да погладува (аз съм за "чист" глад, обаче, особено в този случай, само вода и сериозни очистителни процедури), да прави сериозни промивки- със солена вода, с разни капки, много ми помогна и физиотерапията- ултравиолетови нагревки. Също и упражнения и медитации. Моят йога учител (за съжаление вече не е между нас) Петър Алексиев беше измислил един невероятен комплекс срещу ринити и синузити. Ако някой се интересува, мога да му го дам.

Харесва ми експеримента на Кристиян! Мисля си, че затова е много поучително, освен забавно, човек да играе на детската игра "Развален телефон". Хем ще осъзнава наличието на този факт, хем ще получи експериментален опит в определянето на достоверността на информацията, достигаща до съзнанието му, хем няма много да се втелясва от влизащия в системата шум. това просто си става. Което не значи да не се опитваме да предаваме информация! Ще ми се тук да споделя нещо лично. Може да послужи за илюстрация на т.2 , посочена от Васил (която според мен трабва да бъде т.1) и за съображенията на Кристиян. Отгледана съм от баба си, главно, или поне- с решаващата и помощ. Те бяха с дядо ми ученици и последователи на Учителя. В онези времена това носеше известни неприятности и опасности. Дали заради това, или заради особено дълбоко съзнаване на ролята на вътрешното знание, баба ми никога не ми е говорила за идеите на Учителя в пряк текст. Но винаги е действала по отношение на мен според тях. Пееше ми песни, но никога не ме е карала аз да ги пея. Правеше си гимнастиките, но не ме караше аз да ги правя. Е, ако ми хрумне... Но не ме караше. От малка ме водеше сутрин рано на разходки (и никога не съм изпитвала бунт срещу това), някак вътрешно ме научи да разбирам и обичам контакта с природата- с изгрева, със залеза, с водата, с дърветата, с камъните, с ред други неща! Без да ми говори нищо! (и добре, че не го правеше, защото иначе доста се карахме, конфликти между поколенията...) Двайсетина години след като си отиде, всичко това избуя в мен, оказа се, че просто си е седяло там някъде, получено от нея без нито една дума, съхранено, докато дойде времето да може да порасне без да бъде смазано... Това беше нейният отговор на този въпорс- "Как да разпространим словото?"! Малко проточил се във времето, но какъв ясен отговор!

E, все пак темата е за илюзиите на мозъка, очите и сетивата.Това е подходяща илюстрация!

В началото на беседата чета: Много въпроси. 1. Дълго е човешкото съществуване и още няма сериозни признаци за научаване за правилно мислене; 2. Както и да гледам на живота у нас... много, много неправилно мислим! 3. А всъщност какво значи човек да живее добре? Може би това точно е най- сериозния проблем- не виждаме правилно крайната цел? Как всъщност ще да изглежда добрият живот? Добър ли е животът, в който на 1, или 10, или 10 000 души животът е добър, а за останалите - никак не е? Принципно възможен ли е наистина добър живот тук? В който на другия край на благоденствието на едни да не стои мизерията на други? А какъв е критерият за права мисъл? И богомилите имат подобен критерий. И Лао Дзъ. И не само те. Изглежда е добър критерий.

Срещи с „Ave musica” Светлината пее В многолико единство- “Здравей, Музика” ! О, трептение чудно, забравено, жадувано, мое! Какво да правя с резонанса?!? Песен- чувам началото, после- и край, а между тях- безкрай! Древен копнеж в мен пробужда песен нечувана и неизпята. Една песен потъна в мен. Разплиска десетки животи.

Планината Планината ме приюти, Скри ме от човешките ми грижици. Планината говори. Не зная думите, но ги разбирам. Планина. Живинка и песъчинка са на мястото си. А аз? Какво тихо утро! Чувам зова на върха. Копнеех за тази искряща Светлина! Но е прекалена за човешките ми очи... Оставям в подножието ти Опустошеното си сърце. Отведи го към Безкрая! Ето ги върховете. Близо ли са, или далеч? Под гъстите смърчове- спокойствие. Но смразява. Изкачвам се. Светът се отваря пред мен и в мен . Думите изчезват!

Сезони Пролет Гората се разлиства- закрива раните, нанесени и от човека.... Оранжево пламъче сред набола тревица- предчувствие Изсъхнало листо насред мътна локва- сбъдване Пролетният дъжд Отмива мръсотията. Докогато успява... Ручейче припява на пролетния поток Лилаво ухание проби ланската шума на самосъжалението ми. Потокът с грохот отнася камъните без опора. Мравешки крачета шумолят по Неизвървяни пътища. Лято Сред тревите – бисерчета във въздуха- Сияйна гибел за малки хвъркати- да не летят, или да порастнат? Слънчев лъч през шубрака докосна невидима капка. Как заблестя! Брястът прошумоля с прогорените си листа: “Защо?!?” Слънчевите лъчи между листата Разстилат летящо килимче За уморените човешки мисли. Приятелко четиринога, Защо като теб да бъда “Тук и сега!” не мога?!? Слушах песента на щуреца и грохота на града Едното е излишно! Слънчевата пътечка ме отведе далеч от мен. Погали ме вятърът. Или залутана във времето душа? Вятърко, ненаслушах се на песента ти! Затрептяха листата- изумрудената арфа на вятъра. Дъждът спря. Заискри планинският въздух. Сиви облаци захлупиха гората. Тихо е. Ще има буря. Сиви облаци. Между тях къс синя надежда. Бързо изтънява. Славей запя. Ах, имало е Изначална песен, но не я помня! Сред гората- ново поточе бълбука. Потърсих вълшебното орехче от приказката- да видя изворчето. Ха, спукан водопровод! Есен Утрини прохладни. Небето синьо искри, Есен е. Опустяло щъркелово гнездо. Като сърцето ми. Есенните листа връщат Светлината, поета от Земята. Уморените листа се отпуснаха в прегръдката на вятъра. Зима Побелели дървета- заслушани в шепота на снежинките. Сред бяла еднаквост проскърцват стъпките на търсещия Пътя. Самотни стъпки сред преспите. Кога ли ще стане пъртина? Светът стана бял и чист. Помислих, че се е променил ... Водопадът с ледена усмивка пее зимна песен. Кристални върхари се повдигат на пръсти да целунат мразовита синева. Безброй побелели гънки по канарите- Безброй усмивки! Планината се любува на кристалната си белота. Още не е минавал човек.

Как блъска прибоят! А зад него е спасителният бряг! О, Слънце! Лъчите ти с лекота ме намират а как аз да стигна до теб? Кафяви вълни- Укор след укор за човека. И той - какво? Морето надигна кафявото си огледало към човешкия бряг. Какъв образ!!! Кристални вълни тъкат слънчева мрежа по пясъчното дъно. Беше така...

Познат- едно и също уж говорим, а всичко тъй се разминава! Познат ли? Непознат- под делничните думи долавям други- неизречени, искрящи! Непознат ли? Дете- през очите светли безлюб разум напразно дири път. Кой го затвори? Бездомно куче стои на пътя. Това ли е Пътят? Бездомно куче. В очите му бездомието на човека се оглежда... Изгрев- сбъдната мечта за премръзналите! Но неотделим от залеза.... Къде е пътят отвъд тях? Роза- малка пъпка таи седемлистно великолепие- като спомен в сърцето... Любов- жадувана, преливаща, със болката едно! Думи- толкова много, отвсякъде, толкова тясно! Студена нощ- безкрая в мен се сви от тишината на устните ти! Леки стъпки безшумни в света на шума Юношеска лекота на избор Болка вплетена в умение Отдаденост без сянка на съмнение Погледна ме. Очите можели да бъдат и стена на душата... Видях се през твоите очи. Никак не се харесах... Изписана дума на пясъчния бряг- Океанът бързо я отмива.... Кое от трите да бъда? Дъхът ти се вплита в моя. Болката ти се вплита в моята. Заедно сме. Кръстопът Обещава свобода на избора. Но всички пътища водят към Рим! Дойдох, видях, победих! И какво от това! Държах здраво! Стисках здраво! Погледнах- ръцете ми празни! Чудно слово – Познато и ясно отвън Безкрайно и ново отвътре! Направих си лабиринт. С упоение го градих! А как да излязя? Утрото обеща вълшебен ден. Но се препънах в добрите си намерения! Вървя по моста. Между миналото и бъдещето- Живея сега. Исках да ти подаря най- хубавото си. Но нищо свое нямам. Подарявам ти празнотата си. Отсеченото дърво Дарявах ви прохладата си. Дарявам ви и мястото, които заемах. Ще ви стигне ли? Дискотека в планински хотел. Чий глас се напъва да заглуши?

Напълно съм съгласна! Твърдо вярвам, че ще се намери кой да реши технически т.1. По един, или друг начин. Повече, или по- малко автентично. Повече, или по- малко колективно. По- рано, или по- късно. Това не е лесно, но съвсем не е толкова трудно, колкото т.2. Тя не е от вида "Хайде да тръгваме да работите". Не, тя е от вида "Я да тръгвам да работя!" Сега. Веднага. Аз. И, ако съм вярна на собствените си схващания, направо ... колкото се може повече ... не- аз! Не мога да разпространявам нещо, което нямам! Първо трябва това Слово да оживее в мен! И тук стигам до нещо много любопитно! Сред явленията, на които сме призвани да дадем път в себе си, е възможно да няма първо и второ! Възможно е да има една едновременност, защото те не са линейни! Та ще оживява Словото в мен и едновременно с това- в една група хора, във всеки от които то ще оживява както по различен начин от моя, така и по съвсем един и същ- в основата си. И във взаимодействието на всички от тази група, както помежду им, но най- вече с Изначалната Творческа сила, може да оживее Словото... Което бе в Началото... Даже считам, че последното линейно действие на една такава група би било преместването на т. 2 като т. 1. Както казват братя Стругацки: " Но това е една съвсем друга история." Дано да можем да я "прочетем"!

В началото на тази беседа чета: Така разбирам, че разумният акт, койтосъздава цялата вселена, трябва да се съпостави с противоположностите. То ест този акт е извън играта на противоположностите. Не можем да търсим този акт в неговата цялост, не можем да търсим връзка с него, не можем да я намерим, ако останем в плоскостта на противоположностите. Защото има неща, които те не съдържат. Те могат да служат само за съпоставка. За да направим избор. Противополжностите, или Другото... Другото не се противопоставя на противоположностите. Но потънали в тях, оплетени в илюзорни избори на единия край на някоя двойка противоположности (забравяйки, уви, за неразривно свързания с него друг край) не се сещаме за Другото. А всъщност то е разумният акт... По- нататък в същата беседа откривам една много любопитна задача за Ученика: Ами тогава... На работа! Какво е Новото за човека?

Кои импулси са божествени и кои- подпушени? Нещата ми изглеждат еднозначни. Сега- всички са подпушени. Не е лесно да проумее и приеме човек, че най- чисто изглеждащите, най- възвишено изглеждащите му пориви са божествени, но криво разбрани. Но всяка друга гледна точка не обяснява кошмарът, в който живеем-старателно, научнооорганизираната и възвишена подготовка на гибелта на един толкова прекрасен свят... Трябва да се отпушат бентовете... Кой? Как? И тези въпроси отпадат, ако се сетим за началото на тази мисъл-

Портрети Далечна близост на Безкрая Арена на извечна битка Неуловим и в неподвижността си Чист извор на дълбоко скътано безвремие Орисан другите да сгрява, дори да зъзне сам Тиха омая струи от ръцете и Астрални вълни ваят приказен свят Неистов бяг сред заспали отломки Ярък пламък на тъмния бряг Винаги грее с усмивка кротка, но Искрици тъга прогарят тъмните му очи Край грижовна обич сила набира и Търси собствената си пътека. От всяка твърд изтръгват тънките му пръсти Ритми чудни - кълнове на орфеевите древни семена. Живее все забързан Естеството на битието открай до край да изброди Кураж отвъд краищата му да стигне Обич към хората чрез ръцете си материализира Ласкаво докосва с тънки пръсти света Истина отдавна търси Любов като цвете жадува и дарява И пътеката знае към Градината на Живота Високо мери земни и неземни измерения Единството и борбата на противоположностите прекосява Намира сам в себе си Центъра на Равновесието И Неравновесието Самата тъкан на Битието Ласкаво очаква Алхимичното преобразяване на преходното олово В извечно злато. Любов и нежност блика От всичко, до което се докосва и с Радост откровения дарява. Ариаднината нишката развива за Тезей.

Синовете Божии... Хората сега не са от тях. Когато човек възстанови своята синовност, тогава той добива онова благоволение на Бога в себе си, при което всичко в природата отговаря... Как да не се сетя за Орфей... Хубаво е да се пее. Но обикновения човек просто си пее. Пак е по- добре, отколкото да не пее. Но онази песен е друга. Изначална. Не е недостижима. Но е достижима на основата на Синовността.

Така. Обаче към ученика има много сериозни изисквания. Не че някой му ги предявява, а ако не ги спазва, не му върви ученичеството. Това са по- скоро условия, а не изисквания. В процеса на себепознание научаваме не много хубави неща за себе си. Като че трябва да ги променим (нали не са хубави? ) Обаче не стоят точно така нещата. Ако личността се бори, напъва да прави промените- нищо няма да се получи. Тогава кой, или какво?Нали промените все пак трябва да се случат? Личността има своята роля. И част от нея е да не се бърка в задачите, които не са нейни. Друга част- да си свърши нейните...

Да... както и всичко в живота на човека, неправилната употреба създава проблеми. Чувствата са едно от нещата, които човек най- неправилно използва. Самите чувства са проблем. Уви, и до разболяване ни докарват. Липсата им- също е проблем. Виж, да може някак отвъд тях да сме...