Багира

"Планината ми говори. Не зная думите, но ги разбирам."

Ама то и аз не считам, че познанието за първоелементите води именно до опиянение от собственото могъщество. Всяко познание на егоцентричното същество може да има този ефект, и не е проблемът в познанието, а в егоцентричността на човешката личност. И е така не само с познанието, а и с всяко умение. Това твърдение не може, обаче, да бъде апел да не умеем нищо и да не се стремим към познание. Просто дори и някой да има едно такова фундаментално знание, като знанието за петте първоелемента (или четирите, или колкото...), за трансформациите им, в ръцете на егоцентрично същество това знание носи само нови и все по- големи проблеми. И не само за това същество, а и за целия свят около него. Примери- много. То ест- отварят се вратички, наистина, но понякога е по- добре да си стоят затворени.

Да... Първоелементите... Имат различни имена. И броят им може да е различен- кога- 5, кога- 4... За какво му е на човек да ги знае? За да прави магии? Да бъде могъщ? А знае ли какво да прави, за да има право да го прави? Да, гордият човек сам си взема това право. За да прави каквото иска. А после идва... каквото следва. Така ни учи тъжният ни опит, а също- и Учителя. С други думи - на човека май главният проблем не е , че му е малко могъщектвото. Не му е добро магьосничеството, това е по- сериозният проблем. Дали пък чрез превръщането на първоелементите не бихме могли да постигнем нужното магьосническо качество? Да се превърне оловното егоцентрично човешко същество в златния Божи син? Може и да може някой, но по- лесно е изглежда по този начин да се опияним от илюзията за могъщество, отколкото да се разделим с егоцентричната личност.

Май не е на ума и не е превъзпитание. Ако религиите сочат пътища към спасителна промяна, водачът не ще да е умът. Религиите не са за ума. Те са за сърцето. Значи сърцето знае пътя. Но да разместим "водача" , да позволим сърцето да води - това изглежда не става много лесно. Това изглежда наистина е процес. Не е безутешно дълъг, все има край, но колкото по- късно направим първата стъпка- толкова повече отдалечаваме мига на "смяната" на водача.

На въпроса за щастливото семейство най- красив отговор дава Ханс Кристиян Андерсен в една кратичка приказка, която не съм я срещала в сборниците на български; прочетох я в руския сборник от библиотеката на всемирната литература, която издадоха руснаците преди доста години; казва се "Талисман" . Ще я разкажа накратко, защото по- красиво разглеждане на този въпрос просто не мога да си представя, а и явно не е превеждана на бъларски: Един принц и една принцеса се оженили. Били много влюбени и щастливи. Но още не бил свършил меденият им месец, а те започнали да се тревожат: Толкова са щастливи сега, ще могат ли да бъдат такива цял живот? Накрая решили да помолят за съвет един мъдрец, който живеел в гората и всички знаели, че дава много добри съвети за какво ли не. Той им казал, че средството за постигане на семейно щастие е много просто- трябва само да намерят едно щастливо семейство и да ги помолят да им дадат по едно парченце от долните си ризи и да го носят до тялото си. Принцът и принцесата тръгнали да търсят вълшебния талисман. Не било лесно. Доста търсили, докато в един град решили, че са открили щастливото семейство- всички говорели с усмивка за тях, вечерите в радушния им дом се считали за най- забележително събитие, който ги помолел за помощ- получавал я, защото били и много богати. Само че щастливото семейство казало, че съвсем не са щастливи, защото нямали рожба. Принцът и принцесата продължили да търсят. Открили семейство, което имало много деца и по всичко личало, че е щастливо. Но в това семейство пък им казали, че наистина са щастливи, че имат много деца, но с децата имат толкова много грижи, че не може да се считат за щастливо семейство. Накрая намерили едно щастливо пастирско семейство- и деца имали, и всички изглеждали весели, радушни и т.н. Принцът и принцесата ги попитали, за всеки случай, щастливи ли са. Те казали, че са много щастливи. Тогава принцът и принцесата ги помолили за по едно парченце от долните им ризи. Но щастливото семество се спогледало и прихнало: "Но ние сме толкова бедни, че... нямаме долни ризи!". Принцът и принцесата решили да се приберат в родния си дом. Отишли и при мъдреца и го упрекнали, че им е дал такъв лош съвет. Но той ги попитал дали наистина напразно са скитали, не са ли помъдряли. Принцът казал, че е разбрал, че щастието и благодарността към съдбата са изключително рядък дар по света. Принцесата пък казала, че е разбрала, че за да бъдеш щастлив трябва да бъдеш щастлив. Принцът я погледнал, хванали са двамата за ръце, а в очите им греела такава нежна любов! Тогава мъдрецът ги благословил и им казал, че те са открили в собствените си сърца истинския талисман. Посъветвал ги да го пазят грижливо и никога да не позволяват на злия дух на неудовлетворението да нахлува в сърцата им. Ето така...

Не е приятно да се чувстваш объркан, така че с радост бих ти помогнала да не си, ако можех. Но: 1. Колкото ти можеш да обхванеш необятното- толкова и аз; 2. За да получим добър отговор, трябва да зададем правилен въпрос (имаше такава тема мз форума), а в основата на въпроса ти в постинга стои предположение за "пустотата на Неговото творение-небитието, в което битуваме ние" - положение, което за мен не е разбираемо, не си представям, че битуваме в небитието. Може и да има смисъл подобно твърдение, то може и да е част от по- голямо и съвсем верно твърдение, но в този си вид не е много ясно, ще да го изясним след куп обяснения, в които може и да забравим откъде сме почнали и къде искаме да стигнем. Нещата би трябвало да са по- прости. В тази си форма, с тези "глави", възприемаме нещата по принцип непълно, ограничено. За да ги възприемаме по- пълно, ни трябва структурна промяна. Образ на този проблем може да се намери в Библията: Ако предположим, че изгоненото от рая човешко същество възприема ограничена част от света (Божието творение), живее в ограничена част от света; за да се завърне в Царството Божие, му трябва структурна промяна. Все пак твърди се, че "плът и кръв не могат да наследят Царството Божие". Или трябва да си мислим, че тези думи не се отнасят за нас (а за кого ли са?), или да търсим начин за тази промяна. Но е ясно, че в един постинг, че и в един форум, този въпрос не може да бъде изяснен. Поне можем да намерим отправни точки.

По книжарниците и в spiralata.net се появи "Книгата на Мирдад" на Михаил Найми. Мисля, че ще бъде интересна и полезна за много търсещи!

"Никой не може да обхване необятното" - казва Козма Прутков. И аз се присъединявам. Той констатира нещо, което не е лошо, или грешно. Просто е така. Ако не ни харесва, можем да си сменим главите. Но преди това трябва да сме наясно какви точно глави ни трябват. И после- как да ги сменим. И дали само тях. Обаче и за това има указания. Само да ги искаме...

Нека да си припомним темата . Възможностите за самозаблуда са много, но вероятно има някои по- фатални и по- основни. Например желанието ни да смесим творението с твореца е много силна и неполезна заблуда, и като си я правим сами и упорстваме в това- явно изпадаме в самозаблуда. Наистина това е много важно! Но не се проумява лесно защо това да е заблуда! На всичкото отгоре хората (част от творението) често си създават образ на творец според собствените представи. И с ентусиазъм започват да служат на тази своя представа. Остава ни надеждата, че Творецът е заложил някъде из нас възможност все пак да стигнем до прозрението, че творението не е Твореца. Тогава има шанс да проумеем, че А като си измисляме други начини да му служим, се самозаблуждаваме, че те са по- добри. Тъжното е, че светът всячески ни показва, че това е голяма самозаблуда, но ние упорстваме ли, упорстваме... Излиза, че хем искаме да служим на Твореца, хем така го правим, че това да не стане.

Здравейте, форумци! Твърдо вярвам, че търсенето на всеки от вас го доближава до ясната Светлина и Радостта. Но в пояснение на наистина, може би не особено ясното си изразено мнение, ще кажа, че и аз считам, че противоречията са си противоречия, ние си ги виждаме, те реално ни тормозят и поучават, и са добри и лоши за нас, и ни причиняват болка, и реално са основа за движението и развитието на нещата в нашия триизмерен свят (хайде, четириизмерен- ако броим и времето) , свят на двойнствеността; света, в който северният полюс на магнита е неотделим от южния. Защото... магнитното му поле не се дължи на някакво собствено магнитно свойство, а на подредените миниатюрни електрични токове, които са по своята същност движението на електроните в атомите... Разбира се, че можем да използваме магнитите, без да си имаме хал хабер за тези миниатюрни частички и токовете, които те създават. Можем и да се опитваме да режем магнитите, за да получим отделни северни и южни полюси... И какъв е резултатът от това усилие е ясно. Но тези неща вие ги знаете, нали? И няма да ви отклоня от Пътя, нали?

Със сигурност. Макар че може би и смъртта е движение. Думите на Венци може да се свържат с това твърдение : Може би при едното движение има живот, а при другото - смърт. Обаче задължителни ли са противоречията, за да има движение? Дали пък противоречията не са въпрос на виждане, а не на наличие? Светът е пълен с противоречия, когато се сблъскаме с тях почти винаги ни боли, опитваме се да ги разрешаваме, примиряваме, опитваме се да се учим от тях, естествено- за да ги избягваме. Като че ние не можем да живеем в противоречия. Дори и в езика ни това се отразява- изразът "Противоречиш си!" в разговорите ни означава- "Това не може да бъде така!", "Не си прав!". Обаче светът си съществува с всичките си противоречия, не се разпада, съвсем независимо от нашето отношение към тях. Възможно е просто ние да виждаме противоречия там, където всъщност няма, а ние да не сме в състояние да видим това, което се проявява зад видимото противоречия. Това може да означава, че трябва да се учим не от самите противоречия, което си е сизифовска работа, а да виждаме зад тях. Което е съвсем друго...

Воистину воскресе! А ние?

В духа на въпроса може да се каже- това е пътят от Витлеем до Голгота. И още - че пътят е самият Той, Той е Пътят, Истината и Животът. А в духа на тази тема- "Дао, което може да се назове, не е постоянно (в друг превод- вечно) Дао" -и съм съгласна с Лао Дзъ!

Парите са сериозен мотив за работа. Но ако не харесваме това, което работим, сигурно много ще се повредим. Всъщност направо познавам хора, с които точно това се е случило. А в сферата, в която аз работя, хората работят въпреки парите, въпреки общественото признание ... Много от тях работят с любов и вдъхновение въпреки това обществено положение в момента- не девета дупка на кавала, а направо извън кавала. Не съм се замисляла какво ме мотивира, винаги вътрешно съм знаела какво ще работя. Ако някога съм избирала "учебна програма " за един живот, водещ Дома, май не бих могла да намеря по- подходяща работа за тази цел за мен от тази - работа на учител... Благодаря на Водача си, който ми я избра!

Свикнали сме да вярваме на очите си и на останалите си сетива. А те послъгват. То ест постоянно си живеем в заблуда. И ако Екзюпери е прав и наистина най- важните неща не могат да се видят с очите, а само със сърцето, заблудата ни отива чак до корените на съществуването ни, тъй като твърде рядко чуваме гласа на сърцето си. Но на кого му е приятно да си признае заблудата? Тогава на помощ идва Самозаблудата- ние сме прави, а ако някой/нещо се опитва да ни убеди, че грешим- толкова по- зле за него. А дали това е полезно? Не е, но е утешително за малко.

Прилича ми на прекалено оптимистичен извод. Ако е верно твърдението, "По плодовете ще ги познаете", или духът на истината не иска да се занимава с нас, или ние си запушваме ушите за него. Просто резултатите, които виждам около мен и в мен, не ми говорят за успешен учебен процес. Абсолютно верно. Също както и тъжният факт, че ние самите сме точно толкова от същия този времепространствен порядък. Не знам как така школите и живите човеци да не могат, а аз ( или Х, или У) да мога (могат), след като естеството ни е едно и също. Твърде странно предположение... Не твърдя, че задачата изобщо е нерешима, но има решения, които явно вече са се доказали като несъстоятелни. Проблемът е, че не за всички е достатъчно явно. Ами гледайте хубаво!

Добър начин за различаване. Но и дава доста еднозначни изводи. Защото разумът на падналия човек, на човека, живеещ в света на полярностите, е вълшебна пръчица в ръцете на неумелия чирак- магьосник. Ако си даваме ясна сметка за това, ако се сетим, че разумът на човека, който е обърнал гръб на зова на сърцето си играе в съдбата му много фатална и мрачна роля, ще имаме много еднозначно отношение към окултизма. Няма да подсказвам какво ... А толкова сирени пеят други примамливи песни!

Със сигурност при лечението на хора и животни най- разнообразни, дори противоположни методи могат да дадат добри резултати. Поради това си имат привържениците. Но не мисля, че ако на някого в някакъв момент е помогнала алопатията- хайде, хомеопатията - на боклука. Или пък обратното. На всичкото отгоре не можем да видим много надалеч, та да преценим последствията в далечината на времето. Малко ли са ни бедите с антибиотиците? Излекуваш (и то- я да, я- не) нещо и развалиш десет други... Всички знаят какво става, ако се опитаме да лекуваме с алопатични средства някоя шарка. Ясно е, че хомеопатията има своите добри резултати. Това показва и моят личен опит. Освен това не става дума за внушение , поне не повече отколкото при всеки друг метод на лечение. Иначе как ще се обяснят бурните и лоши резултати при сгрешено лекарство? Няма как пациентът да знае какви гадости ще изплуват в него! Със сигурност и лекарят му не подозира... Знам няколко причини хомеопатичното лечение да не успее, някой може да добави и още. 1. Пациентът да не описва точно нещата, които се случват с него 2. Хомеопатът де не е много добър 3. Според основателите на една известна фирма за хранителни добавки, на човек, който се храни много небалансирано, а съвременните хора най- често са такива, хомеопатията може да действа слабо, или да не действа. А когато успеят да балансират храненето си- резултатите са по- добри. Това последното не го знам от личен опит. Изобщо... По добре е да не допускаме да се разболяваме, отколкото да спорим кое лечение е по- добро...

Честно казано, не бих имала желание да пиша нещо, което не съм изживяла сама. Иначе- какво, книжки много, цитати- безброй... Иначе казано- съвсем, ама съвсем приемам думите на Согиал Ринпоче, все едно, че са мои! Детството ми ме сблъска със смъртта на братчето ми. Минах през всичко, през което се минава- ужас (от тялото, от мястото, от гробищата, от пространството, в което той е БИЛ, а сега НЕ Е, от самото битие, което хем е битие, хем е небитие- направо подло!!!), като се почне от неговата смърт, мине се през смъртта на други мои близки, през смъртите на обичани и не чак толкова същества около всеки човек; неприемане, бунт, ярост, години на съзнание за необратима вина... и какво ли не още. Но всичко това е познато на всички! Може ли някой да се утеши с това, че още някой е минал през тази мелачка? Така, от дупка на дупка... Сега виждам и зловещ конкретен смисъл на този образ ... Докато не видях, че може и без дупки... има и други улици- без дупки... Но до тях трябва да се стигне, даром не попадаш на тях. Но това не трябва да ни спира! Има и помощ, има и указатели! И хора, които са стигнали до другите улици! Когато осъзнах това, видях край себе си и други страдащи като мен. Понякога помагам. В смисъл- указвам пътя към "другата улица". Но не можеш да помогнеш на всеки. Някои предпочитат да остават нещастни и стъписани. Разбирам ги. Всяко нещо с времето си. На тях им съчувствам и се опитвам да ги обичам. Някога и баба ми така се опитваше да ми помогне, но аз отхвърлих помощта и. Нали е баба... Не мога да кажа дали ме е страх сега от смъртта. Когато я срещам около себе си- като че я разбирам. Не ме радва, но и не ме плаши. Като строг учител... (в смисъл- не прави компромиси) И любим герой от книжките на Тери Пратчет ми е Смърт... Щом сме избрали Живота с полярностите, с дуалността- значи и смъртта сме избрали. Или приемаме всички полярности, или не. Не виждам начин да приемем само част от тях, или пък само единия край на двойката полярности. Бих искала да съм свършила колкото се може повече работа, да съм колкото се може по- готова да я посрещна. Но тази подготовка не може да се отлага във времето. Трябва да започне веднага, щом човек се сети, че има нужда от нея. Съвсем лично се получи, но дано да бъде все за някого от полза!

Уви, не мога словото си тъй да подредя- като поезия да е, но не съвсем да казва нещо, но да е и повече, в съгласие със Венци, ама и не съвсем... На помощ викам Михаил Найми и приказния му герой Мирдад. Той негов е, ала и не е съвсем! Така за думите да чуем : "И ще се радвам думите ми здрави и надеждни стъпала да станат, та всички думи за вас да са здрави стъпала на стълбата, която до Разбирането да ви води. И ако искате да познаете висотите, широтите, дълбините, дръжте здраво това, което е повече от думите и разума."

Както показва опитът на митичната Пандора, някои кутии е по- добре да не сеотварят изобщо. Но това го разбираш след като ги отвориш. Блазе на тези, които проумяват нещата преди ТОВА.

Малко ми е тесничко в така формулираната тема- смъртта - или приятел, или враг... Може и да е двете заедно, така че да е трето, съвсем друго... Същият Согиал Ринпоче във великолепната си книга " Тибетска книга за живота и смъртта" прави аналогия между живота и вървенето по тротоара на улица. На тротоара има дупка. Падам в нея... Според Согиал Ринпоче "Целта на размишлението върху смъртта е да предизвикаме промяна в дълбините на сърцето си, да се научим как да избягваме дупката на тротоара и как да тръгнем по друга улица." Не мога да намеря по- мъдро отношение към Смъртта. Разбира се, всяка стъпка от нашия живот може да служи за същата цел. Но... ако може... То ест ако ние успеем да я видим по този начин ...

Прераждането е факт. Все пак за да го признае човек, трябва да се престраши и да погледне обективно на фактите, без да ги изопачава според разбиранията си. Има факти, които го доказват, но си е страшничко. Не е случайно, че не си спомняме минали животи. Не всеки може да понесе такъв спомен. Ние се терзаем и не прощаваме на себе си и ближните си с години за смешни дребулии, а ако ни се стоварят и гадостите на предишни животи... И не е много радостно да разбереш, например, че в няколко живота си правил все подобни грешки и глупости, все с един и същ кръг хора се срещаш... Понякога се радваш, че с някои всъщност не си се разделил, понякога се вбесяваш, че някои отново ги срещаш... Знам, че няма лесно, или поне общоприето обяснение, но ако човек успее да си припомни по един , или друг начин предишен живот: 1. познава безпогрешно себе си; 2. познава и сегашните си познати, ако ги има край него. 3. Не вижда неща, които е по- добре да не вижда; 4. ако искрено търси отговори на важни за него въпроси- намира ги. Като цяло няма много смисъл да се правят такива експерименти, но някои хора (по- често това са т.нар. атеисти) добиват по- сериозна мотивация за духовни търсения, ако узнаят за прераждането. Всъщност можем да зададем въпроса за прераждането по друг начин, , както постъпва руският учен Николай Мартинов: "Коя хипотеза за живота е по- ползотворна- хипотезата, че има само един живот, хипотезата- че след смъртта попадаш завинаги в рай, или ад - според заслугите (но това е ЗАВИНАГИ!) , или хипотезата, че се прераждаме?" Ами ако приемем хипотезата за прераждането, ще бъдем доста по- отговорни към действията и мислите си, няма да се страхуваме така панически от смъртта и никога не би ни хрумнало да се самоубиваме. Да убиваме- също. Така че ползите от тази хипотеза са очевидни. Има и пасиви, разбира се, с всяка добра идея, приета догматично, се появяват и пасиви. Ето в тази връзка една хипотеза, която дава отговори на много въпроси, свързани с прераждането. Предварително подчертавам, че хипотезата не е предложена от мен, но аз я приемам напълно, тъй като не виждам по- добра. Човешкото същество е било безсмъртно. Случило се събитие, поради което то вече не можело да живее правилно и според замисъла на Твореца си. Желанието му за себеутвърждаване го тласнало по път, по който знанието за света се постига по метода проба- грешка. Като се натрупат много грешки в една система- тя трябва да се рестартира, да се разруши част от нея и да се създаде нова. Така част от човешкото същество се запазва, запазва опита и причинно-следствените връзки, създадени в живота на другата част от него-смъртната . Тази смъртна част умира- разгражда се и се създава нова- това са различните личности, за които можем да си спомним, евентуално, в различни животи. Така това, което наричаме смърт, всъщност е спасение от прекомерно натрупване на грешки, а новият живот дава възможност за опит за измъкване от кръговрата живот- смърт, в случай, че ни хрумне, че не ни харесва повече да се въртим в кръг. И ако на някого му харесва както теорията за еволюционния смисъл на такова въртене, така и християнското учение, ще трябва да се замисли сериозно защо учител на човечеството от ранга на Иисус Христос, след като има явни указания, че прераждането за него и учениците му не е подлежало на съмнение, все пак не ги е учел да разчитат на него.

Едно много общо твърдение става лесно и много неверно. Не мога да кажа какво е България като култура и начин на мислене изобщо, но мога да споделя своите усещания в тази посока. За мен България е една огромна дълбочине, бездънна отвъдисторическа древност, много страдание. Притежавана древна мъдрост, изгубвана на няколко пъти. Сега отново трябва да намерим и Мъдростта и себе си... Абсолютно безсмислено е да се преструваме на други. Само още страдания ще си навлечем. Българското мислене е сложно. Просто обичаме трудностите, може би за да пробваме и да се любуваме на твърдостта и устойчивостта си. И се случва, ако нещо има просто решение- да изберем по- сложното, или ако няма проблем- да си го създадем. И... на българина може да му попречи единствено или самият той на себе си, или друг българин... Имаме нужда от осъзнаване и преодоляване на огромния си индивидуализъм и егоцентризъм. Но това ще си стане, ако намерим изгубената Мъдрост.

След като се изразих доста негативно за книгата "Децата на новото хилядолетие" , при това, струва ми се, съвсем аргументирано, размишлявах, а и любезната Съдба ми предостави нов материал за анализ. Всъщност напълно е възможно да има нова група деца. Като че ли се убеждавам все повече в това. Не, не считам, че са екстрасенси, или ясновидци, или мъдреци- в по- голяма степен от всички други деца във всички други времена. Но със сигурност не понасят авторитарен подход, независимо от възрастта си, при това. Доста деца не харесват авторитарния подход - по принцип, измислят безброй начини да се преборят с него, но Тези- съвсем го отхвърлат. Определено могат да се посочат основателни и много по- прозаични причини за получаването на този ефект, доста по- обикновени от влияния на Нова ера, поява на нова раса, сбъдване на предсказания и т.н. От друга страна, явно има универсални начини за ефективно общуване с деца- валидни за всички времена, за всякакви групи. Явно към тях могат да се причислят: 1. Общуване на сърце със сърце- тук се ходи по много тънко острие, молекула лицемерие ще опропасти всичко и ще нанесе тежки поражения; 2. Пълен отказ от идеята да се моделира детето, да се вкара в калъп, в схема; максимален стремеж да се създадат условия - това, което е заложено в детето да се развие, при това- когато трябва; 3. Ясни, логично основани, точни и еднакви правила за детето и възпитателя. Сигурно може да се изброят и още, но сега се сещам за това