Ники_

Оу, и аз съм се опитвал... преди години, до преди не много време, но осъзнах, че всичко това е просто поредния продукт на собствената ми комплексираност и на това, че не се приемам/харесвам/обичам, такъв какъвто съм - несъвършен.
Човек е взискателен към себе си, защото е комплексиран.
Когато човек поправи втория си център, тогава не изпитва никакви потребности да бъде харесван от другите, уважаван, да са респектирани от него.
Защо му е всичко това на човека? Защо му е необходимо да се открои, да бъде специален? Това не става по поръчка. Възможно е, но е трудно, а и си има цена. Най-вече е глупаво и наивно.

Специалността на човек се намира във възможността му да обича, да изпитва (да дава/приема) любов.
Именно поради недостиг на любов човек търси начини да изпъкне, та да бъде забелязан, харесан, уважават, но в корена на това се крие простото желание, дълбоката необходимост да бъде обичан, възлюбен, от "другите".
Защо му е на човек да бъде обичан от другите?
Зарад раната/неизправността във втория му център - комплекс за малоценност и пр. комплекси. Зарад раната в първия му център, носеща името "страх".
Комплексираността и страха пречат на човека сам той да хареса себе си, да възлюби себе си, да уважава себе си, защото още от дете са му посочвали несъвършенството, което бива да изправи, с което бива да се справи, да се бори, за да... оцелее.
Коренът на проблема идва от неведението на тези които възпитават, на привичките, на вижданията в света, на нормите... и тъй се градят в младия човек кривите модели, кривите възприятия.


Как би се чувствал човек който просто отпусне сърцето си и си даде възможност да обича?
Какво друго му е необходимо?

Способностите, дарбите, и пр., са просто опит на човека, вик, копнеж за щастие. А щастието е? Къде?
Кога си щастлив, човече?

И Супермен да стане някой, това не гарантира щастието, неговото. Да правиш добрини, защото по този начин се чувстваш пълноценен, щастлив - това също е поради комплексираност. Добрини бива да се правят по естество, а не продиктувани от това, че не се имаш за значим и не от това, че само тогава се чувстваш удовлетворен, полезен, пълноценен, но все пак - това е път и то добър път, дори ако човек го прави поради комплексираността. То явно, поне в началото, няма поради що друго да го прави.
Ако човек е щастлив, ако огънят гори в сърцето му, той прави каквото прави не от комплекс, а за да сподели, за да даде от щастието. Такъв човек вече е щастлив и за него не е важно да прави нещо за да стане щастлив. Той вече Е такъв. Когато Любовта гори в сърцето, не е нужно даже да правиш каквото и да е. Тя просто се излива в някаква посока, или навред и това е всичко. Твоята любов е достатъчна. Не са необходими дела.
Това е описано и от апостол Яков и от апостол Павел.


Щастието... щастлив си само когато си влюбен, когато изпитваш любов?

Към кой?
Ако 10 човек те обичат, но ти към тях си безразлична, щастлива ли ще си? Едно голямо "Не!"
Тогава?
Следователно щастието е в това ти самата да изпитваш любовта, да я изживяваш?

Казват, че когато любовта е споделена, тогава щастието е тотално, но повечето хора, когато обичат, очакват да им бъде отговорено със същото, и ако това не стане, те изживяват мъка, разочарование, кастрират собствената си любов по този начин, възпират я, скопяват се.
Защо? Какво ти пречи? Какво изискаш от другите? Защо ти трябва?
Не се ли сещаш, че ако ти любиш, безкористно, то няма как да не те харесат, да не ти отговорят със същото? Да, понякога отсрещния не е способен да отговори, скован е, има лоши навици, привички, има наранено виждане, голяма заблуда, комплексираност. Какво следва от това? Ами че нали и ти така? Следователно любовта към този човек не бива да секва, не бива да имаш очаквания той да ти отговори, или който и да е друг да го прави, защото същия може просто да не знае, както не си знаела ти. Същия може просто да е неспособен, зарад бариерите, които сам е поставил в ума си. Следователно твоята любов, по естеството си, в този момент е състрадателна. Състрадаваш и любиш, без да изискваш, без да търсиш в отговор същото.
За да не си празна/нещтастна от това, че не получаваш любов, просто се научи ти да се обичаш.
По този начин ти самата ще се превърнеш в генератор на любов, в перпетомобиле, а и ще си свободна, а не зависима от това дали ще получиш доза любов от някой, или няма да получиш.
Зависимостта е робство. Бъди свободна! Перпетомобиле, Звезда, Слънце.

Дали Слънцето е нещастно зарад туй, че няма кой да го огрява?
Там тъмно ли е?
Не Слънцето само себе си осветява и топли. То няма нужда от слънце, което да го грее. То е свободно, а следователно е щастливо. Независимо!

По-добре питай как (?) да се обикнеш, за да завъртиш безкрайността на любовта.

Дори да преместиш планина, ако си неспособна на любов никой не ще те харесва. Ще те уважават, ще имат респект към теб, но няма да те харесват истински. Ще се страхуват.
Че защо ти е да местиш планини?
Викаш. Крещиш. Чуй се сама.
Аз казвам: Просто си зажадняла за любов, а тя е в твоите собствени ръце. На две педи под нослето.
Нищо повече и нищо друго.

Оу, и аз съм се опитвал... преди години, до преди не много време, но осъзнах, че всичко това е просто поредния продукт на собствената ми комплексираност и на това, че не се приемам/харесвам/обичам, такъв какъвто съм - несъвършен.
Човек е взискателен към себе си, защото е комплексиран.
Когато човек поправи втория си център, тогава не изпитва никакви потребности да бъде харесван от другите, уважаван, да са респектирани от него.
Защо му е всичко това на човека? Защо му е необходимо да се открои, да бъде специален? Това не става по поръчка. Възможно е, но е трудно, а и си има цена. Най-вече е глупаво и наивно.

Специалността на човек се намира във възможността му да обича, да изпитва (да дава/приема) любов.
Именно поради недостиг на любов човек търси начини да изпъкне, та да бъде забелязан, харесан, уважават, но в корена на това се крие простото желание, дълбоката необходимост да бъде обичан, възлюбен, от "другите".
Защо му е на човек да бъде обичан от другите?
Зарад раната/неизправността във втория му център - комплекс за малоценност и пр. комплекси. Зарад раната в първия му център, носеща името "страх".
Комплексираността и страха пречат на човека сам той да хареса себе си, да възлюби себе си, да уважава себе си, защото още от дете са му посочвали несъвършенството, което бива да изправи, с което бива да се справи, да се бори, за да... оцелее.
Коренът на проблема идва от неведението на тези които възпитават, на привичките, на вижданията в света, на нормите... и тъй се градят в младия човек кривите модели, кривите възприятия.


Как би се чувствал човек който просто отпусне сърцето си и си даде възможност да обича?
Какво друго му е необходимо?

Способностите, дарбите, и пр., са просто опит на човека, вик, копнеж за щастие. А щастието е? Къде?
Кога си щастлив, човече?

И Супермен да стане някой, това не гарантира щастието, неговото. Да правиш добрини, защото по този начин се чувстваш пълноценен, щастлив - това също е поради комплексираност. Добрини бива да се правят по естество, а не продиктувани от това, че не се имаш за значим и не от това, че само тогава се чувстваш удовлетворен, полезен, пълноценен, но все пак - това е път и то добър път, дори ако човек го прави поради комплексираността. То явно, поне в началото, няма поради що друго да го прави.
Ако човек е щастлив, ако огънят гори в сърцето му, той прави каквото прави не от комплекс, а за да сподели, за да даде от щастието. Такъв човек вече е щастлив и за него не е важно да прави нещо за да стане щастлив. Той вече Е такъв. Когато Любовта гори в сърцето, не е нужно даже да правиш каквото и да е. Тя просто се излива в някаква посока, или навред и това е всичко. Твоята любов е достатъчна. Не са необходими дела.
Това е описано и от апостол Яков и от апостол Павел.


Щастието... щастлив си само когато си влюбен, когато изпитваш любов?

Към кой?
Ако 10 човек те обичат, но ти към тях си безразлична, щастлива ли ще си? Едно голямо "Не!"
Тогава?
Следователно щастието е в това ти самата да изпитваш любовта, да я изживяваш?

Казват, че когато любовта е споделена, тогава щастието е тотално, но повечето хора, когато обичат, очакват да им бъде отговорено със същото, и ако това не стане, те изживяват мъка, разочарование, кастрират собствената си любов по този начин, възпират я, скопяват се.
Защо? Какво ти пречи? Какво изискаш от другите? Защо ти трябва?
Не се ли сещаш, че ако ти любиш, безкористно, то няма как да не те харесат, да не ти отговорят със същото? Да, понякога отсрещния не е способен да отговори, скован е, има лоши навици, привички, има наранено виждане, голяма заблуда, комплексираност. Какво следва от това? Ами че нали и ти така? Следователно любовта към този човек не бива да секва, не бива да имаш очаквания той да ти отговори, или който и да е друг да го прави, защото същия може просто да не знае, както не си знаела ти. Същия може просто да е неспособен, зарад бариерите, които сам е поставил в ума си. Следователно твоята любов, по естеството си, в този момент е състрадателна. Състрадаваш и любиш, без да изискваш, без да търсиш в отговор същото.
За да не си празна/нещтастна от това, че не получаваш любов, просто се научи ти да се обичаш.
По този начин ти самата ще се превърнеш в генератор на любов, в перпетомобиле, а и ще си свободна, а не зависима от това дали ще получиш доза любов от някой, или няма да получиш.
Зависимостта е робство. Бъди свободна! Перпетомобиле, Звезда, Слънце.

Дали Слънцето е нещастно зарад туй, че няма кой да го огрява?
Там тъмно ли е?
Не Слънцето само себе си осветява и топли. То няма нужда от слънце, което да го грее. То е свободно, а следователно е щастливо. Независимо!

По-добре питай как (?) да се обикнеш, за да завъртиш безкрайността на любовта.

Дори да преместиш планина, ако си неспособна на любов никой не ще те харесва. Ще те уважават, ще имат респект към теб, но няма да те харесват истински. Ще се страхуват.
Че защо ти е да местиш планини?
Викаш. Крещиш. Чуй се сама.
Аз казвам: Просто си зажадняла за любов, а тя е в твоите собствени ръце. На две педи под нослето.
Нищо повече и нищо друго.

Да, ако е сигурна като такава, като заблуда, щото може да се окаже, че ние сме заблудените. Кой гарантира? Пак вярата. Аз вярвам в това (че съм прав, по убеждения и разбирания), а той в друго (че е прав по убеждение и разбирания) и хоп сблъсъкът е готов да назрее, само поради разликата в убежденията.
Представяш ли си колко малко му трябва! До къде сме я докарали!!!
Направо не е за вярване. И това не е от вчера. Цялата истирия на човечеството е съпътствана от това.
Е, край няма ли?

Ето защо мисля си, че думите на Борис Сахаров са много актуални:

из "Йога без учител"

Привет,

С оглед на времето в което се живее, сиреч днес и вибрацията му, то това, което преживяваш е съвсем нормално.
Промяната изисква:

Представите, опасенията, страховете, предразсъдъците и всичко, което се "основава" (ако въобще това би могло да се нарече "основа") единствено на това, което си чул/чел/видял, без лично да преживееш - всичко това бива да бъде разрушено.
Та, в днешното време страховете, безбожието, объркаността, съмнението, липсата на вяра и др., ще излизат все по-ясно в ума на човека.

В Будизма тези неща се наричат "самскари" - стари впечатления, стари записки в паметта и тъй като паметта не е само в мозъка, а се разстила из цялото тяло, във всяка клетка, под формата на ДНК, то промяната не е "от днес за утре".
Когато тези неща започнат да изкачат, тогава бива да е ясно, че краят му се вижда, макар тепърва да е почнал процеса. С други думи - това е знак, че се движиш, че еволюираш, че енергията/промяната работи в теб.

С мен подобни неща, пък и други са се случвали и се случват многократно. Понякога продължителността на тези неща продължава със седмици, че даже и месец време, но знае ли човек колко вода бива да изтече, до като стигне до нивото, да речем, на Рамакришна:


http://en.wikipedia....#Tantra_Sadhana

http://en.wikipedia....iki/Ramakrishna
Та, всичките тези стари записки, убеждения, представи, светоглед, които са утвърдени от ума и са слезли до нивото на най-дълбокото несъзнавано (подсъзнанието), всичко това бива и ще се измени/поправи.
Минава се през всичките страхове, през смъртта, през болестите от най-смъртоносен вид (според личните самскари), през разкъсването с обвързаностите и п., и пр..
Това в Християнството е описано като част от Второто Пришествие Господне, в "Откровението от Йоан".

Споменато е и от Будизма (както разбира се и от другите учения/религии) - "Преди да дойде окончателно Светлината, всичко ще потъне в мрак."
Или казано по друг начин:
Матей 23:36

Матей 24:2

Йоан 16:20

Лука 17:22

Какво може да се направи, за да се спасиш?
Нищо и нещо, според както си избереш, но и в двата случая си обречена, затова по-добре е да не правиш нищо, а да се отдадеш още сега в ръцете на Твореца.
"Отче наш, Ти който се на небесата,
да се свети Твоето име, да дойде Твоето царство, да бъде Твоята воля,
както на небето, тъй и на земята..."
"Да бъде Твоята воля!" Какво означава това?
Предай се! Себеотдай се!

Под "небе" се разбира ума на човека, а под "земя" - тялото.
Има и друго тълкувание - "зяма"-та е първоелемент на първа чакра, където е най-дълбокия корен на подсъзнанието и страховете. Костната структура, в която клетките се подменят най-бавно, в сравнение с тези на мозъка, или черния дроб да речем.
Небето е символ на просветелнието. От него се спуска Небесният Йерусалим (Град на Мира, Нирваната).
В Библията се споменава за много небеса. Например: 2 Коринтяни 12:2
"Третото небе" е еквивалентно на Астралната сфера/Свят, както и на трета чакра в човека.

Та, чрез омиротворяването, чрез това да се пуснеш, да се предадеш, да спреш да се бориш., ей тъй сядаш и казваш: "Да Бъде твоята Воля и каквото си рекъл, Боже, нека е!" и се отпускаш в ръцете Му, тогава ще усетиш как Небесният Йерусалим се спуска в Светлина, което разбира се е същината на медитацията.
Та това, което се спуска бива да покори и земята, т.е. корена на твоето подсъзнание и да го оСвети/поправи. Това значи просветлението да се спусне и на материално ниво.
Тогава ново Небе и нова Земя, както и промяна в кръвната група и ДНК-то.

Аз искам...

Това е основния проблем, довеждащ до страдание, до неудовлетворение в живота на човека, но това е и основната предпоставка за човешко развитие...
Нарича се също "Егоизъм".
Има градивен и деградивен егоизъм.

"Аз"-ът е в центъра, усещането, отъждествяване с "аз", с нещо, което има собствена самобитна, независима в относителен аспект ин_диви_дуалност.
Та този "аз", аз де, искам, желая. Желая това и това, и това, и това... Щения безброй, разновидни, красни, в основата на които обаче лежи само едно, единствено желание - желанието за щастие, за удовлетворение, за насищане и пълнота.
И ей тъй аз желая толкова много неща и се стремя да ги придобия, да се запася с тях, за да бъде подсигурен, за да си подсигуря някакво по вид удобство, някакво по вид удовлетворение, някакъв кеф, сигурност... живот.
Дам, всичко опира до желанието за живот, при това не какъв и да е живот, а ако може живот изпълнен с щастие, с кеф, с наслада. И това е всичко, което се върти в главата на човека, в главата на всяко едно същество.
В Повечето случаи това нещо не се съзнава. човек не си дава равносметка за тези неща, не ги разглежда в дълбочина, не ги вижда като корен на живота. Той просто се носи по течението, като семе люшкано от вятъра, завихрено в някаква посока и очакващо/жадуващо за подходящи условия, в които да изживее своето развитие, своето предназначение.
Повечето хора са именно тук - носят се по течението, без да съзнават това, като в сънно състояние. Те не съзнават основното си желание. При тях то е дълбок, вътрешен, несъзнателен копнеж, проявяващ се под формата на всички останали разнообразни желания - да си купи човек нова кола, нова дрешка, да отиде на кино, да побеседва с някого, да сподели, да изслуша, да изтегли кредит, да опита това, или онова блюдо, да има яхта, самолет, къща на Карибите... много партньори, много любовници, много приятели, много хора, които да го обичат...
А всъщност човек е гладен само за едно - за любов, да получава такава и да дава такава и тук е големия проблем, защото в този свят всеки иска първо да получи. Егоизтично е. Всеки иска първо да бъде любен и това няма как да е инак, защото сърцата са празни.
Кой може да даде любов? Тя, любовта, концерт по желание ли е? Може ли да се влюбиш по желание, например в мен, или в него, или в нея? Не. Любовта не е под властта на човека, на аз-а, на его-то. Тя не се подчинява на егоизтични копнежи, прищевки, трикове. Помисли и ще видиш, че е тъй.
Та, кой може да (от)даде любов?
Този, който вече е получи от нея в сърцето си.
От де идва тя?
От де идва любовта в този свят от празни сърца, в този свят от егоизъм? При положение, че всички искат любов, удовлетворение в душата, следователно въпросните нямат любов, удовлетворение в душата, респективно не могат да (от)дават такава на други, на ближни, на приятели...
Ето защо светът е изпълнен със страдание, с убийства, с насилие, с изневери, с кражби и измами и пр.. Зарад егоизма, зарад празното човешки сърце.

Е, да не мислите, че с това аз обвинявам вас, или че обвинявам човека като цяло, като вид!?
Неее!
Не, човекът не е виновен за своята празнота, за бездната в душата си. Човекът не е виновен, че не е изпълнено сърцето му с любов. Човек даже не знае всичко това, не го съзнава. Както писах - той се носи по течението, в едно приспано състояние на съзнанието.

Какъв е изхода? Къде е? В какво се състои?
Първото условие, първата необходимост е човек да разбере, да осъзнае своето положение, основното си желание и празнотата в сърцето си. Първо е нужно човек да се пробуди за това, да придобие трезвеност и да види ясно тези неща.
Как обаче се случва пробуждането, осъзнаването?
Неприятно ми е да го кажа, но събуждането става с болката.
Ще кажете "Неее, не може да е така! Не искам това да е отговора! Сигурно е друго.". За съжаление не е друго.
Представи си, че спинкаш и сънуваш някакъв интересен сън, в които търсиш някакво съкровище, което обаче все ти се изплъзва и ти търсиш и търсиш и продължаваш да сънуваш как го търсиш... Още малко и то ще бъде в ръцете ти. Виждаш го. Почти го докосваш.
И хоп, изведнъж някой те буди!!! А беше толкова близо до наслаждението в съня си!!! Как може да те будят?! Що за идиот е този което го прави? Почти го беше постигнал съкровището, кефа!!! И сега хоп, събуден си, а можеше да си удовлетворен в този интересен сън!
Какво би изпитал в този момент, човече? Раздразнение най-малкото, нали!? Неудовлетворение, нали!?

Да, болката е алармата, което те пробужда и което те кара да мислиш, да растеш, да разсъждаваш и да виждаш причината, да търсиш причината на своето страдание... да се питаш "Защо?".
Неприятно ми е да го кажа, но е истина.
В този свят на егоизъм, няма как да не съществува болката, защото всеки иска да взима, а никой не иска да дава. Как тогава всички да са удовлетворени? Как тогава да няма онеправдани? Как тогава да няма лишени, губещи, страдащи, нямащи, гладни, болни, осиротели... ?
Нормално е, в следствие на егоизма, да има болка, да съществува страданието. Да, ако има това, ще има и това.
Такъм е този свят. Такава е тази нива. Само плевели има в нея посяти и дори ако се роди някое цвете, дето да краси, да дава аромат, или някое дърво, дето да дава плод, то плевелите моментално го задушават.
Ти, аз, той, тя, то - всички сме плевели. Задушаваме, убиваме, взимаме, взимаме, взимаме. Искаме, искаме, искаме... за себе си, и ако може да не даваме на другите да имат би било най-добре. Такова е това робско съзнание.
Прегледай се. Направи си ретроспекция, анализ и ще съзреш егоизма в себе си. Егоизъм, придобил формата на нещо нормално. Ненормалното, превърнало се в норма на поведение. Свят на крах.
Та, болката затова е тук. Страданието затова е тук. Те ме/те будят. Те ме/те вдигат, издигат ме/те в мисленето, в разсъждението. Вадят ме/те от приспаността. След това се започва да се съзира всичко, защото човек се сблъсква с въпроси и търси отговорите.

Накрая се стига до извода, че сърцето е празно, немощно, че страдаш от душевно и духовна бедност, че си окаян, че си в нищета, нищ.
Това, този извод е първата форма на блаженство (Матей 5:3 - http://biblia.duh-i-istina.net/index.php?k=40&g=5&s=3&sw=%E1%EB%E0%E6%E5%ED%E8&tr_search=1).
Не че нищетата води до блаженство. Не че разбирането за нищетата е блаженство. Не!
Блаженството е евентуално следствие. Само този, което е осъзнал своята нищета, само той може да потърси пълнотата, удовлетворението.
Къде?
Как къде? Нали вече същия е опитал тук, там, с това, с онова и не е получил насищане, не е получил трайно и безвъзвратно удовлетворение!?!
Следователно посоката на търсене за осъзнатия човек е друга. Той е видял, че тези неща, които този свят предлага, са мними и кратки кефове, кефове подвластни на време, на изменения, на нетрайност, на цикличност. Затова помъдрелия човек не търси насладата в тях.
Той е стигнал до корена - че всичките му желания са всъщност "костюми"/прояви на основното му желание - на желанието му за щастие, за любов. И той знае, че щастието и любовта в този свят са нетрайни, затова не ги търси в него, в играчките му, в редицата изживявания.
А преди това много пъти е опитвал да има, да придобие щастието в този свят и много пъти е оставал разочарован. Затова мъдрия човек не го търси тук.
Посоката на търсене е друга. Противоположна, на 180`. Не навън във фактическия свят.
Мъдрия човек търси щастието в собственото си сърце. Той вижда, прави сверка, анализ и разбира кога и от какво е бил щастлив. Разбира, че това е любовта и отпуска сърцето си, спира да го сковава, да му постава прегради, да го блокира. Мъдрия човек започва да обича, да изпитва любов, да дава.
Това му носи щастието, което той до преди това е тъй жадно търсил.

Парадоксално е, затова и повечето хора не вярват. А онези които са повярвали и които са заживели тъй - тях наричат луди, или будали.
Ето така ненормалното е придобило форма на нормално.

"Отварянето" на сърцето е първото условие за развитие на истинския човек, на истинската човечност.

Не може да има отворено сърце, ако няма съгласие, приемане, смирение на живота, света... себе си, такъв какъвто си, с всичките си несъвършенства.
Не може да има сърце, ако си комплексиран и ако постоянно се опитваш да се покажеш като не такъв. Това сковава човека, пък и оформя голяма доза омраза, непоносимост и упрек към себе си, от себе си...

Здравейте,
Миомата е следствие от проблем във втория енергиен център. Със затлачване на енергията в него.

За да се лекува миомата е нужно най-вече на организма да се даде възможност, на имунната му система да сработи.
Изключително важно енергията в чакрата да си прокара и тя да се завихри в правилно направление.
Чувството за вина, комплексираността, липсата на наслада от живота, маниакалните превързвания/вкопчвания в родителите, в партньора, в децата (собствените) - тези неща са основни причини и психосоматични модели, поради които чакрата променя своята работа.

Всеки с такъв проблем може да обърне внимание на раздутостта, на тежестта, която усеща в долната част на коремната кухина, както и на това, че именно с тази част той не диша.
Много се говори за прословутото коремно дишане.
Дихателния процес не включва единствено движение на диафрагмата и да гръдните мускули, на дробовете. Дишането бива да е цялостно - вдишването да започва от "дъното" на човека - най-ниската част от коремната кухина и постепенно да се запълват с кислород и по-горните части на кухината, след това и другата кухина - гръдната, та чак до областта на гърлото.
Сякаш се налива делва с вода. От долу нагоре.
Издишването става точно по обратния път - от горе в посока надолу, като накрая коремната кухина леко и нежно се прибира към гръбнака (+ повдигане на тазовото дъно в посока нагоре, към главата), така че допълнително, чрез коремните и тазовите мускули да се изтласкат остатъчните газове, които иначе токсинират организма.
Изтласкването е съвсем леко, едва доловимо, без насилие, по естество.
Цялото това движение, създава предпоставка за правилно циркулиране на кръвта по вени и артерии, насищането на тъканите с кислород и заздравяването им.
Какво е нужно на която и да е клетка от човешкия организъм, за да бъде здрава?
Кислород и хранителни вещества - минерали, глюкоза... и пр.
Хранителните вещества идват от храната. Кислорода идва от въздуха, което евентуално дишаме.

Та, лишаваме ли някоя своя част, някои свои деца (клетки) от кислород?
Нека да бъдем добри стопани! Клетките - това е нашето тяло. То ни е нужно за да пребиваваме в този свят, за да работим с нещо, за да даряваме радост на хората, на близките си, да им служим, пък и на себе си.
С болно тяло ние сме непълноценни.

Та, най-важното е, едно от най-важните неща е да "заведем" кислород до болното място, или най-точно казано - да позволим на дихателния процес, по естество да отнесе нужното в тази посока, да спрем да блокираме мястото. Да спрем моделите в ума.
За да ги спрем обаче трябва да ги открием. Това е по-трудно, затова сега няма да пишем и говорим за модели, а за пози на тялото, за техники и упражнения, с които да си помогнем и с които да накараме моделите да отстъпят.
Формата следва енергията. Ако енергията е дисхармонична, то и формата придобива този вид, изменя се, изражда се, изкълчва се.
Наричат го още "неправедност", кривина някаква в структурите.

Първото което предлагам е да седне човек по този начин:
http://www.clubpatan...as/DSC_5807.jpg (въпреки, че именно аз посочвам като пример въпросната фотография, в позата забелязвам редица грешки - прекалена скованост, гръбначния стълб от тилната част на главата до дупето бива да е съвършено прав, като дъска, което там не е изпълнено по една, или друга причина, затова тази позиция се прави до огледало, където да правиш сверка и корекции на гръбнака и правотата му, темето се "дърпа" към тавана, сякаш от невидима здрава нишка - това много спомага за правилната поза; петите - в случая, на фотографията е демонстрирана по-сложния вид на асаната, на позата - не препоръчвам, петите бива да опират в дупето, в страничните му части, тъй наречените "бузи", дупето почти напълно сяда между петите - http://yogasense.ru/.../IMG_1866_s.jpg; http://wilhelm-was.n...hoto/009_10.jpg; палците опират един в друг, във върховете си приблизително)
В тази поза може човек да практикува гореописаната техника на дишане (10-тина/20-сет минути).
Ето я същата тази поза в Исляма: http://religiology.o...jpeg?1328030621

Следваща позиция.
За изправен гръбнак, пример може да се види от тук: http://religiology.o...jpeg?1328035342
А ето и поглед от страни:
http://umuthuzmeleri...11/secde_de.jpg
Тук, в горе-показаната позиция може да се постои повече. Чрез нея се стимулира хипофизата (челото лежи на пода), а освен това, с подходящ нежен тласък в ниската част от коремната кухина, на края на издишването, се кара допълнително организма да се отърве от натрупания въглероден двуокис и се раздвижва застоялата кръв в областта на втора чакра, където поради земното притегляне, като сме прави и поради неправилното дишане, поради моделите тя се застоява и не циркулира.

След като се постои (по лична преценка и кеф) в горната позиция се преминава нататък - прави се следното нещо, в три фази:
http://alhaqq.files....08/03/salat.jpg
Прави се неколкократно/многократно, според личното усещане и кеф (всичко, което писах до тук се прави с кеф и докато си на кеф и ако нещо е притесняващо, неприятно - то не се прави, докато не му дойде времето).

След всичко това се ляга по гръб и се почива, отново според усещането и кефа е времетраенето.
Накрая се провежда лек масаж в областта на сакрума (областта на кръсцовидната кост) , на тъканите около него и на тъканите около лумбалните прешлени (поясните) и после отново на сакралната област:
http://www.referati....l_m5cef5aa4.png
http://a3.sphotos.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-ash4/s720x720/424652_414269291965935_1980343987_n.jpg

Към всичко горепосочено се подхожда едва след като човек е освободил пикочния мехур и дебелото черво, най-добре сутрин, след тоалет.

Още две упражнения:
http://a5.sphotos.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-snc7/s720x720/418954_414272505298947_38581442_n.jpg

http://a3.sphotos.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-snc7/s720x720/480914_414272491965615_1797112399_n.jpg

Аз искам...

Това е основния проблем, довеждащ до страдание, до неудовлетворение в живота на човека, но това е и основната предпоставка за човешко развитие...
Нарича се също "Егоизъм".
Има градивен и деградивен егоизъм.

"Аз"-ът е в центъра, усещането, отъждествяване с "аз", с нещо, което има собствена самобитна, независима в относителен аспект ин_диви_дуалност.
Та този "аз", аз де, искам, желая. Желая това и това, и това, и това... Щения безброй, разновидни, красни, в основата на които обаче лежи само едно, единствено желание - желанието за щастие, за удовлетворение, за насищане и пълнота.
И ей тъй аз желая толкова много неща и се стремя да ги придобия, да се запася с тях, за да бъде подсигурен, за да си подсигуря някакво по вид удобство, някакво по вид удовлетворение, някакъв кеф, сигурност... живот.
Дам, всичко опира до желанието за живот, при това не какъв и да е живот, а ако може живот изпълнен с щастие, с кеф, с наслада. И това е всичко, което се върти в главата на човека, в главата на всяко едно същество.
В Повечето случаи това нещо не се съзнава. човек не си дава равносметка за тези неща, не ги разглежда в дълбочина, не ги вижда като корен на живота. Той просто се носи по течението, като семе люшкано от вятъра, завихрено в някаква посока и очакващо/жадуващо за подходящи условия, в които да изживее своето развитие, своето предназначение.
Повечето хора са именно тук - носят се по течението, без да съзнават това, като в сънно състояние. Те не съзнават основното си желание. При тях то е дълбок, вътрешен, несъзнателен копнеж, проявяващ се под формата на всички останали разнообразни желания - да си купи човек нова кола, нова дрешка, да отиде на кино, да побеседва с някого, да сподели, да изслуша, да изтегли кредит, да опита това, или онова блюдо, да има яхта, самолет, къща на Карибите... много партньори, много любовници, много приятели, много хора, които да го обичат...
А всъщност човек е гладен само за едно - за любов, да получава такава и да дава такава и тук е големия проблем, защото в този свят всеки иска първо да получи. Егоизтично е. Всеки иска първо да бъде любен и това няма как да е инак, защото сърцата са празни.
Кой може да даде любов? Тя, любовта, концерт по желание ли е? Може ли да се влюбиш по желание, например в мен, или в него, или в нея? Не. Любовта не е под властта на човека, на аз-а, на его-то. Тя не се подчинява на егоизтични копнежи, прищевки, трикове. Помисли и ще видиш, че е тъй.
Та, кой може да (от)даде любов?
Този, който вече е получи от нея в сърцето си.
От де идва тя?
От де идва любовта в този свят от празни сърца, в този свят от егоизъм? При положение, че всички искат любов, удовлетворение в душата, следователно въпросните нямат любов, удовлетворение в душата, респективно не могат да (от)дават такава на други, на ближни, на приятели...
Ето защо светът е изпълнен със страдание, с убийства, с насилие, с изневери, с кражби и измами и пр.. Зарад егоизма, зарад празното човешки сърце.

Е, да не мислите, че с това аз обвинявам вас, или че обвинявам човека като цяло, като вид!?
Неее!
Не, човекът не е виновен за своята празнота, за бездната в душата си. Човекът не е виновен, че не е изпълнено сърцето му с любов. Човек даже не знае всичко това, не го съзнава. Както писах - той се носи по течението, в едно приспано състояние на съзнанието.

Какъв е изхода? Къде е? В какво се състои?
Първото условие, първата необходимост е човек да разбере, да осъзнае своето положение, основното си желание и празнотата в сърцето си. Първо е нужно човек да се пробуди за това, да придобие трезвеност и да види ясно тези неща.
Как обаче се случва пробуждането, осъзнаването?
Неприятно ми е да го кажа, но събуждането става с болката.
Ще кажете "Неее, не може да е така! Не искам това да е отговора! Сигурно е друго.". За съжаление не е друго.
Представи си, че спинкаш и сънуваш някакъв интересен сън, в които търсиш някакво съкровище, което обаче все ти се изплъзва и ти търсиш и търсиш и продължаваш да сънуваш как го търсиш... Още малко и то ще бъде в ръцете ти. Виждаш го. Почти го докосваш.
И хоп, изведнъж някой те буди!!! А беше толкова близо до наслаждението в съня си!!! Как може да те будят?! Що за идиот е този което го прави? Почти го беше постигнал съкровището, кефа!!! И сега хоп, събуден си, а можеше да си удовлетворен в този интересен сън!
Какво би изпитал в този момент, човече? Раздразнение най-малкото, нали!? Неудовлетворение, нали!?

Да, болката е алармата, което те пробужда и което те кара да мислиш, да растеш, да разсъждаваш и да виждаш причината, да търсиш причината на своето страдание... да се питаш "Защо?".
Неприятно ми е да го кажа, но е истина.
В този свят на егоизъм, няма как да не съществува болката, защото всеки иска да взима, а никой не иска да дава. Как тогава всички да са удовлетворени? Как тогава да няма онеправдани? Как тогава да няма лишени, губещи, страдащи, нямащи, гладни, болни, осиротели... ?
Нормално е, в следствие на егоизма, да има болка, да съществува страданието. Да, ако има това, ще има и това.
Такъм е този свят. Такава е тази нива. Само плевели има в нея посяти и дори ако се роди някое цвете, дето да краси, да дава аромат, или някое дърво, дето да дава плод, то плевелите моментално го задушават.
Ти, аз, той, тя, то - всички сме плевели. Задушаваме, убиваме, взимаме, взимаме, взимаме. Искаме, искаме, искаме... за себе си, и ако може да не даваме на другите да имат би било най-добре. Такова е това робско съзнание.
Прегледай се. Направи си ретроспекция, анализ и ще съзреш егоизма в себе си. Егоизъм, придобил формата на нещо нормално. Ненормалното, превърнало се в норма на поведение. Свят на крах.
Та, болката затова е тук. Страданието затова е тук. Те ме/те будят. Те ме/те вдигат, издигат ме/те в мисленето, в разсъждението. Вадят ме/те от приспаността. След това се започва да се съзира всичко, защото човек се сблъсква с въпроси и търси отговорите.

Накрая се стига до извода, че сърцето е празно, немощно, че страдаш от душевно и духовна бедност, че си окаян, че си в нищета, нищ.
Това, този извод е първата форма на блаженство (Матей 5:3 - http://biblia.duh-i-istina.net/index.php?k=40&g=5&s=3&sw=%E1%EB%E0%E6%E5%ED%E8&tr_search=1).
Не че нищетата води до блаженство. Не че разбирането за нищетата е блаженство. Не!
Блаженството е евентуално следствие. Само този, което е осъзнал своята нищета, само той може да потърси пълнотата, удовлетворението.
Къде?
Как къде? Нали вече същия е опитал тук, там, с това, с онова и не е получил насищане, не е получил трайно и безвъзвратно удовлетворение!?!
Следователно посоката на търсене за осъзнатия човек е друга. Той е видял, че тези неща, които този свят предлага, са мними и кратки кефове, кефове подвластни на време, на изменения, на нетрайност, на цикличност. Затова помъдрелия човек не търси насладата в тях.
Той е стигнал до корена - че всичките му желания са всъщност "костюми"/прояви на основното му желание - на желанието му за щастие, за любов. И той знае, че щастието и любовта в този свят са нетрайни, затова не ги търси в него, в играчките му, в редицата изживявания.
А преди това много пъти е опитвал да има, да придобие щастието в този свят и много пъти е оставал разочарован. Затова мъдрия човек не го търси тук.
Посоката на търсене е друга. Противоположна, на 180`. Не навън във фактическия свят.
Мъдрия човек търси щастието в собственото си сърце. Той вижда, прави сверка, анализ и разбира кога и от какво е бил щастлив. Разбира, че това е любовта и отпуска сърцето си, спира да го сковава, да му постава прегради, да го блокира. Мъдрия човек започва да обича, да изпитва любов, да дава.
Това му носи щастието, което той до преди това е тъй жадно търсил.

Парадоксално е, затова и повечето хора не вярват. А онези които са повярвали и които са заживели тъй - тях наричат луди, или будали.
Ето така ненормалното е придобило форма на нормално.

"Отварянето" на сърцето е първото условие за развитие на истинския човек, на истинската човечност.

Не може да има отворено сърце, ако няма съгласие, приемане, смирение на живота, света... себе си, такъв какъвто си, с всичките си несъвършенства.
Не може да има сърце, ако си комплексиран и ако постоянно се опитваш да се покажеш като не такъв. Това сковава човека, пък и оформя голяма доза омраза, непоносимост и упрек към себе си, от себе си...

Човек бива да се води по правилния закон записан в сърцето, тоест по неизкривената нравственост. Каквото и да става убийството/самоубийството е грешно, погрешно действие, чрез което нищо не се решава, а тъкмо напротив - то осигурява ада.
Човек бива винаги да слага състраданието на предмо място - да е състрадателен към себе си, за себе си и към/за близките си.
Ако това се държи винаги в ума, то няма опасност, но за това е нужна вярата, правилните убеждания, пък вярвам Божията помощ няма да закъснее, стига човек да се обърне към Твореца и да я поиска от дъното на душата си.

продължение (моля модераторите, ако счетат двете мнения за подходящи, да ги "слепят" едно за друго, защото по "невнимание", без да искам "чукнах" "бутона" "публикуване"):

Та, видях като на кино всичко, как падах, как умирах, погребението, мъката на близките си и пр...
Беше голям страх, голяма борба. Сякаш не бях сам в собственото си тяло, сякаш нямах контрол върху него. Сякаш някой друг бе в тялото и за едно се мен се опитваше да го контролира и да го управлява.
Тъй като не бях сигурен дали няма да скоча, взех че излязох от вкъщи. Вън започнах да ходя напред назад, като ненормален. Просто не можех да стоя на едно место. Страхотна изнервеност, страхотна немирност. Лудост, бесоватост. Не можех да остана за миг на едно място, дори за миг...
Запътих се към подножието на Витоша, с рейс, в който едва изтраях да се возя... След като слязох в кв. Бояна започнах да прегръщам дърветата, в опит да се заземи енергията. Прииска ми се да се събуя бос и да си заровя краката в пръст, в рохка пръст... Усетих, че ще помогне..., но не го направих...
След това отудох при един мой учител и плаках, ама много плаках. Плаках, та се скъсах от рев, с много умиление, с много разкаяние... Виждах цялата си глупост...
Състоянието с тези натрапчиви мисли продължи няколко седмици.
Ходех на работа и тайно плачех, та даже виех в теолетните. Просто сълзите не можех да си сдържам. Сякаш избухваше разкаянието в мен...
В тези дни за първи път, отнесен до критична ситуация, познах силата на постоянната, на непрекъсната молитва, било то шепнешком, или на ум. И това носеше Мир, покой, победа, чрез поражението.
Тези няколко седмици бях адски. Успоредно с тях обаче ми се разкриха много неща, в самата им същотнсот, едно от които е смъртта.
От всичко това излязох помъдрял, обогатен, опитен и многократно по-смирен, по любящ...
Това си беше чисто посвещение, дадено на нечист човек.
От тогава на сетне се изредиха още поне четири посвещения, подобни, на други нива (телесни, сърдечна област, стомашно-чревна... ), но вече имам опита и рецептата" за извличане на "лекарството".
Дори и днес, от няколко дни насам тече поредното посвещение, в което, както при всички предхождащи такива, имам единствената задача да се предам в ръцете на Божественото.
Поздрави!

продължение (моля модераторите, ако счетат двете мнения за подходящи, да ги "слепят" едно за друго, защото по "невнимание", без да искам "чукнах" "бутона" "публикуване"):

Та, видях като на кино всичко, как падах, как умирах, погребението, мъката на близките си и пр...
Беше голям страх, голяма борба. Сякаш не бях сам в собственото си тяло, сякаш нямах контрол върху него. Сякаш някой друг бе в тялото и за едно се мен се опитваше да го контролира и да го управлява.
Тъй като не бях сигурен дали няма да скоча, взех че излязох от вкъщи. Вън започнах да ходя напред назад, като ненормален. Просто не можех да стоя на едно место. Страхотна изнервеност, страхотна немирност. Лудост, бесоватост. Не можех да остана за миг на едно място, дори за миг...
Запътих се към подножието на Витоша, с рейс, в който едва изтраях да се возя... След като слязох в кв. Бояна започнах да прегръщам дърветата, в опит да се заземи енергията. Прииска ми се да се събуя бос и да си заровя краката в пръст, в рохка пръст... Усетих, че ще помогне..., но не го направих...
След това отудох при един мой учител и плаках, ама много плаках. Плаках, та се скъсах от рев, с много умиление, с много разкаяние... Виждах цялата си глупост...
Състоянието с тези натрапчиви мисли продължи няколко седмици.
Ходех на работа и тайно плачех, та даже виех в теолетните. Просто сълзите не можех да си сдържам. Сякаш избухваше разкаянието в мен...
В тези дни за първи път, отнесен до критична ситуация, познах силата на постоянната, на непрекъсната молитва, било то шепнешком, или на ум. И това носеше Мир, покой, победа, чрез поражението.
Тези няколко седмици бях адски. Успоредно с тях обаче ми се разкриха много неща, в самата им същотнсот, едно от които е смъртта.
От всичко това излязох помъдрял, обогатен, опитен и многократно по-смирен, по любящ...
Това си беше чисто посвещение, дадено на нечист човек.
От тогава на сетне се изредиха още поне четири посвещения, подобни, на други нива (телесни, сърдечна област, стомашно-чревна... ), но вече имам опита и рецептата" за извличане на "лекарството".
Дори и днес, от няколко дни насам тече поредното посвещение, в което, както при всички предхождащи такива, имам единствената задача да се предам в ръцете на Божественото.
Поздрави!

Човек бива да се води по правилния закон записан в сърцето, тоест по неизкривената нравственост. Каквото и да става убийството/самоубийството е грешно, погрешно действие, чрез което нищо не се решава, а тъкмо напротив - то осигурява ада.
Човек бива винаги да слага състраданието на предмо място - да е състрадателен към себе си, за себе си и към/за близките си.
Ако това се държи винаги в ума, то няма опасност, но за това е нужна вярата, правилните убеждания, пък вярвам Божията помощ няма да закъснее, стига човек да се обърне към Твореца и да я поиска от дъното на душата си.

А според мен, Орли (Здревей между другото :-) ) човек, по принцип, има нужда и от двете - и от практиката, и от философията, която като дума ще заменя с "разяснение". Ти сам в темата, пък и не само тук даваш изобилие от чудесни разяснения. :-)
Да се каже единствено: "Прави така и така." е недостатъчно за човек, за ума, защото той иска да знае защо, иска обоснованост, аргументираност.
Каквото съм счел, това съм дал. Ако е от полза, хубаво. Ако е вредно, също не е зле. ;-)

Едни не могат да бъдат сами. Други не могат да бъдат с който и да е.
На едни им харесва компанията и ненавиждат самостоятелността, защото виждат в нея самота, а тя е страшна (в очите им) като смъртта и аналогична на нея.
На други им харесва да бъдат сами и ненавиждат социалния живот, партньорството, компаниите, шума, защото считат същите за крадец, който им краде мира. Страхуват се също да имат социалност, партньор, компания и пр., защото се страхуват да не ги изгубят.
Това са два полюса, две крайности.

Едно време, един мой учител ми каза тъй: "И в тълпата може да бъдеш сам, ако решиш. Не би ти попречило. Само е нужно да знаеш как."
Мога да кажа, че и обратното е валидно - дори и сам, никога не си сам, пък и сам, пак е интересно.
И двете положение могат да ти дадат, но могат и да ти вземат, зависи от твоето собствено отношение към живота, от твоето разбиране, от светогледа ти.
Да се научиш да бъдеш сам, да преодолееш страховете си - това не е лесно, но е възможно. Три неща са необходими - вяра, надежда, любов, но за да имаш тези трите, ще ти трябва и правилен възглед, разбиране, проникновение за същността на живота (учение, концепция, идея които да приемеш за правдиви, за истина и които да изповядваш).
Страданието, което удря по нечия глава, то е учител и подтиква към развитие, към движение, към еволюция на съзнанието.

И да има човек приятели и да няма, все едно е - участа му е в гроба.
До преди гроба е важно да се изживее живота по най-добрия начин. Човек бива да отсее/разбере това, което най-много го прави щастлив, което го ощастливява - дали искането, жеалнието да придобива и самите придобивки, или желанието да дава, защото от даване човек също получава удовлетворение, пък и комплексарщината се лекува, докато ако само взима човек, ако само се стреми да придобие, каквото и да е, то все ще е неудовлетворен.
Къде е истинското удовлетворение, истинското изпълване в душата?
Дали е там, или тук? Дали в това, или в онова?

Понякога човек не осъзнава как без да иска загражда, опитва да завладее, подтиска, притиска, насилва, задушава приятеля си, партньора, околните, че дори и самото приятелство. Натрапчивост. Агресивност. Толкова много желае, че не усеща как е загрубял в копнежа да придобие на всяка цена... защото страххх и нестабилност, но всеки може да бъде в подобно положение, затова състрадсанието не бива да се изоставя.

Има един много добър въпрос:
Какво от това?

Сядаш и започваш да наблюдаваш всички игри на своето съзнание, всички копнежи, всичката немирност, всичкия филм в себе си.
Каквито и опасения да се появяват, разглеждай ги, без да допускаш истерическия страх да те завладее, без паника, без да откачаш и виж дали те са по-силни от теб, с въпроса "Какво от това?", например:

Живот без приятели.
Какво от това? Животът и такъв е интересен, нека го разгледам.
Болест.
Какво от това? Сигурно и от нея има полза, дори само ако разбера причините за нейната поява, пак е ценно.
Самота.
Какво от това? Нека видя колко е дълбока "ямата".
Смърт.
Че какво от това? Колкото - толкова?
Ама... това, пък онова (умът винаги умее да се оправдава, да представя аргументи, които да изглеждат много на място, правдиви, здрави, разумни, но при все това, си остават просто оправдания, за които той сам се вкопчва като удавник за сламка, зама и само да не е тъй, а инак...)!?!

Лудост.
Какво от това?

Бедност, глад.
Какво от това?

Нещастие.
Какво от това?
Хубаво!

и т. н. и т. н. може да разглеждаш по същия начин. Първо разглеждай, размишлявай, поставяй се във всяко положение, което ти се вижда не(его)угодно.

Щот не надуваш гайдата, затова си депресиран. Смолянчанин си, все пак, надуй гайдата!

Донка и Алекс,
няма никакъв смисъл според мене да убеждаваме тото .Той си има непоклатима позиция по въпроса .

Що се отнася до въпроса с потока от хора си мисля и друго.Всички все някога сме били новаци в изкачването на планината.Планината не е на никого .Тя е била там,тя е там и ще бъде там , като един свидетел на нашето човешко порастване.
Помня че се качих за първи път на Мусала в 9 клас.По пътечката от Боровец.И до днес съм безкрайно благодарна на учителите ,които ме запалиха по туризма още от най-ранната ми възраст.И не само мене .

Неспирният човешки поток,прави наистина доста поразии ,но от друга страна е доказателство ,че нещо хубаво започва да се случва и все повече хора откриват този активен начин за свободното си време.В крайна сметка всички знаем,че в момента,в който прекалим в нещо,природата веднага включва механизми, чрез които ни показва къде ни е мястото -бури,дъждове и всички други стихии
В този арсенал ,има и някои по- весели начини да се покаже на всеки от нас(никой не прави изключение) ,че бъркаме и да ни се даде възможност за поправка .Миналата година седяхме с приятели (през месец септември), край Трилистника, в опит да се абстрахираме от шума и навалицата и да си почетем нещо от "Разговори край седемте рилски езера".Неспирно прииждаха хора и макар езерото да е доста голямо и да има място за всички, една шумна групичка застана точно пред нас и започна да се забавлява.Нагазиха във водата,подвикваха си ,и т.н.Какво да се прави.Спряхме с четенето и останахме тихо да си седим на местата.Най-шумна и приказлива беше една жена.Както викаше,изведнъж се озова във водата ,която беше нагазила.Неприятен инцидент,когато си се качил за един ден.Но така действуват равновесните сили,когато ги предизвикаме.

Лъве, ЧРД!

Здравейте, нов съм във форума но видях че тук има страхотни материали за себепознанието и за много други неща.. Почуствах нужда да споделя с някого проблемите си а те са точно за този раздел според мен и се надявам някой от вас да помогне със съвет или нещо друго.
Аз съм млад човек на 18-сет год. с приятелка която много обичам!
Проблемът ми е следният: Вече няколко месеца усещам как самочуствието ми сякаш деградира, чуствам се неоценен, неизслушан, без истински приятели, а знам че притежавам страхотни качества като човек: мога да изслушам проблемите на всеки, съчуствам, имам таланти, пиша текстове за песни.. и изобщо съм интересн човек (според мен). Когато изляза, приятелите ми постоянно говорят за себе си, как те са направили нещо но не питат нищо за мен, усещам и как цялото общество започва да мисли само за пари, играе някаква роля по цял ден, никой не е себе си, всеки се надува съв всичко възможно, нищо че някой са много назад с материала (ако мога така да се изразя), общо взето мисля доста негативно напоследък (и с право) и явно това се отразява и на външното ми поведение, имам предвид пак съм си същият човек, но постоянно размишлявам над животът, защо хората са такива, как да се почуствам щастлив, не е ли прекалено егоистично да мисля само за себе си (пробвал съм да мисля само за себе си, и да не обръщам внимание на хората, не става) кой съм аз изобщо, как да изляза от тази ситуация, кога ще изляза от този негативен период и ще се стегна, чета всякакви статий и материали за да се изграждам като човек с характер /// знам какви качества притежавам, но не съм уверен, не мога да се изява, не знам срамувам ли се какво, но това ме дърпа много назад, имам предвид че не мога да се почуствам щастлив с някой друг освен с приятелката си, защото само пред нея мога да говоря спокойно така както мисля, а тя да ме изслуша (както и аз нея)../// Не умея да се защитавам, имам предвид, когато видя да кажем че някой прекали, аз не му правя забележка или нещо подобно, а просто изчаквам нещата да отминат...и това ме терзае отвътре.. Нямам истински приятели, всеки мисли как той да е най-добре, как той да е най-забеляван, най-интересен (дори някой са готови на пълни простотий само за да са ТОП новина) а според мен това е егистично и не знам какво да направя за да бъда и аз оценен и аз да получа нужното уважение и тн. А съм на мнение че ако имах самочуствие и не ме беше страх от някой неща, щях да бъда страшно интересна и забележима личност (без да се правя на палячо) , щях да си гледам моят живот и да съм пак добър приятел (само че оценяван и уважаван от другите) а и щях и да съм полезен за обществото (по някакъв начин) .

Помогнете с някакъв съвет, статия, урок, някаква мъдра мисъл, тъй като виждам че тук се събирате все изградени личности и хора които вдъхват респект и оптимизъм с думите си, как си помагате един на друг, как размишлявате заедно, абе страхотни сте като цяло! Поздравления! Кажете ако трябва някакви упражнения да правя, не знам, просто се надявам да има мъдри хора, който ще разберат за какво говоря и ще укажат помощ с разни материали!

хехе
Добър термин, явно взет от "книгата" "Танцът на Лудостта"...
... и това, и това...

Привет и добре дошъл!
Гледам те и виждам Слънце (Кристалче), греещо в свят с безброй Слънца. Едва ли имаш нужда от съвет, освен от този: да, всичко, което си усетил, за всичко, включае и за Пътя, Пътуването и Пътуващия, е вярно. Прави това, което най-добре правиш - Свети (Люби), Свети навред, без да спираш тез лъчи пред "тъмното", защото Светлината е създадена за огряване на Тъмнината.
Кой може да я освети? Само който разпознае истинската и природа. Затова и в тъмното съзирай светлото.
Нищо повече... братко.

Не е лесна и твойта
До автора на темата: една от най-големите заблуди е, че човек може да е щастлив непрекъснато. И да няма проблеми, ако ги затрупа с пари, жени и пиене.

Аз ни в клин, ни в ръка ще изръся, че най-полезната книга на всички времена е тълковния речник. Помня определението за класика - това е книга, която всеки би искал да е прочел, но никой не е. Та тоя тълковен речник е класика. Каня му се, но реално нямам 1000 часа за него. Иска ми се да бях закърмен с него, но в моето детство нямаше нищо, в буквалния смисъл, а сега се леят морета от безплатно и достъпно знание и не всеки може да го оцени, защото не знае какво е да си търсил, а да не си намерил. Философски речник съм захапвал, той също дава обяснение за смисъла на живота, за принципа на човешките взаимоотношения, за устройството на обществото..., но е твърде специализиран и не се стреми да поднася в смляна форма, което предполага неколкократно препрочитане. Мисълта ми е, че едва когато проумееш някой неща, т.е. вече имаш обяснение за нещата, които сега не разбираш, тогава ще ги приемеш и няма така да те тревожат. Това е в основата на всяка религия - да ти обясни нещо и да ти сочи път. И не само това. С богат речников фонд можеш да изпъкнеш навсякъде. Това се забелязва, повярвай ми. А ще четеш докато се заблудиш, че вече не е останало нищо за четене. Докато решиш, че вече си готов ти да пишеш книги. Тогава няма да питаш другите за отговори, а ти ще си онзи, който ще търсят за да им отговаря.

Не прави нещо, което не желаеш да ти правят на теб, дръж се с хората така, както би желал и те да се държат с теб. Това е универсално правило.

Ако искаш по-голяма конкретика, може да прочетеш някоя книга, посветена на етикета, на поведението ни в обществото.

Например - "Етикет за всеки ден" -
http://www.book.store.bg/p10527/etiket-za-vseki-den-kak-da-se-dyrzhim-v-obshtestvoto-u-doma-v-ofisa.html

Здравей, сърдит младежо!
Отговорът на въпроса, зададен в темата ти, е изключително прост - както искаш другите хора да се държат с теб.

Минавала съм през загубите на смисъл, депресиите, математиката и програмирането, неразбирателството и самотата. Не толкова отдавна. И да ти кажа като оцелял - ще ти мине. : )

По-малко мисли, повече действай. Спорт, книги, музика. Имаш толкова много свободно време, хващай се да свириш на китара, ако те влече, знаеш ли как ме е яд, че не го направих тогава... Или пък, ако си толкова запален по програмирането, включи се в разни open source проекти или си пиши твои такива, хем и опит ще придобиеш, хем и разни такива общности има, хем ще го впрегнеш този хубав ум в нещо полезно. Или пиши, пиши за себе си, а ако искаш - споделяй написаното.

И стига хапа пръв от страх да не те наранят! Колкото и да се вижда бисерчето в теб, поведението ти е отблъскващо и никой не е длъжен да го търпи, за да те открие и обикне. Най-вероятно и никой не би търпял дълго.

Двама приятели са нещо чудесно, повече от достатъчно. Дано са и истински и дано и ти си им такъв...

Ако мен ме няма.Светът няма да го има по начина ,по който аз го възприемам...Има два вида познание,които можем да назовем символно,дуалистично и вътрешно знание.По ,обичайните форми на разсъждение са приложими единствено към символното знание.Реалността за да се опознае.Се разделя най малко на две,наблюдател и обект.Тези двете са свързани, неделими...виж,,Спектър на съзнанието" от Кен Уилбър издателство Аратрон 2001 г.Там са цитирани редица квантови физици.Втория начин на познание,вътрешния е познат от векове.Всяка духовна традиция има метод за постигането му.За това духовно познание може да се каже че не е ограничено от времето и пространството.То е цялостно,за разлика от дуалистичното.Където при разделянето реалността на обект и субект ,се губи част от нея.Тъй като наблюдаващия може да опознае обекта а не себе си.И за това ----цитат,,да си послужим с нагледната метафора на Едингтън:В света на физиката наблюдаваме рентгенова снимка на познатия живот.Сянката на моя лакът се обляга върху сянката на масата,докато от сянката на писалката тече сянка на мастило...Ясното осъзнаване че физиката се занимава със света на сенките,е едно от най значимите модерни постижения."

Танцувай, о Великолепни!

"Събиране и изваждане" лекция пред общия окултен клас, 8 април 1931 г.


Външното и вътрешното (до колкото въобще има разлика)
Мухите - еквивалентни на разсейващите мисли, на идеите, на врагът, от който иска да се отърве всеки медитиращ - "его"-то/себичността/аз-а, наречени също "Сатана".
http://www.youtube.com/watch?v=9l-YYqjhVi4

Просветеното и непросветеното (до колкото въобще има разлика)


Чистото и мръсното (до колкото въобще има разлика)

http://en.wikipedia.org/wiki/Ramakrishna#Bhairavi_Brahmani_and_Tantra
Цвятя/Танц






"Два" пътя/подхода:

Какво е Бог? (Кой съм аз?)

- изваждане (пътят на Мъдроста/ума) = "нети, нети" („нито това, нито това“) - http://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%9D%D0%B5%D1%82%D0%B8_%D0%BD%D0%B5%D1%82%D0%B8

- събиране (пътят на Любовта/сърцето/Христос) = и това, и онова - (Лука 11:23); "Саарвам кхалв идам брахма" („Всичко, което се разпростира е Брахман“); “Ля Илаха Иллаллах” (Цялото могъщество принадлежи на Господ, Който сътворява материята във всеки един момент. Това е истинското значение на “Ля Илаха Иллаллах”, основата на исляма, която означава “няма друго божество освен Аллах”. Не съществува друго божество освен Бог. В действителност не съществува нищо друго освен Него. Съществува единствено Бог и Неговите проявления. Всичко, което виждаме наоколо, са само Негови проявления.) из "Тайната отвъд материята"

За "двата" подхода:

из “Аз съм онзи човек”, стр. 141; 6

Заключение:

из Бхагавад Гита

Мевлана Джеллаледин Руми

из "Квинтэссенция устных наставлении, касающихся видения, созерцания и поведения, согласно махамудре; Кунга Тензин
Само Любовта. Пустота е просто едно добро начало, но Любовта... Любовта е нещо Съвършено и нещо, което се явява Смисъл.