holyvalentine

Такааа, незнам откъде да започна и дали ще хванете нишката, но да започнем отнякъде.... Да започнем от там, че току що имах разговор с човек (приятел) от моята зодия, родени сме на една и съща дата и двамата имаме силно изразена сексуалност, с която понякога не знаем какво да правим. И двамата сме сексуално разкрепостени, но и двамата се озовахме във връзки, където емоционално сме обвързани, но чувстваме, че трябва да правим жертви със сексуалността си, защото партньорът ни не може да отговори на нея по начина, по който това би ни удовлетворило. Ще продължа с това, че отдавана не бях имала връзка и бях свикнала да ходя и да правя каквото си поискам, да не говорим, че имаш енда връзка обожатели, които много ме зареждаха със своята сексуална и друга енергия, кои отдалеч, кои по-отблизо. Абе чувствах се желана жена, но със сигурност не обичана. Ето тук това се промени. Намерих човек, когото изкарвам извън релси , и който е луд по мен, и виждам , че освен сексуалното има и чуства, и това ме кара и аз да полудявам по него. Но понеже аз трудно се привързвам , го има момента на оценката, анализа и в един момент несигурността. Тук до голяма степен роля играе и психологията, затова ще помоля хора с професионални познания в тази област да коментират. Някой ми беше казал мъдрата приказка, че между мъжът и жената има 3 до пирни точки, които трябва да резонират, една ако не пасва, значи не са един за друг . Това са точките на ума, сърцето и сексуалността. При мен сърцето и сексуалността определено са в пълен синхорн във връзката ми в момента. Притеснява ме умът. Не че партньорът ми е малоумен или слабо интелигентен, просто не е толкова напорист и кариерист колкото съм аз, не го виждам да е много предприемчив, но и аз не съм. Може би затова си търся такъв човек, в тази област. Освен това имам непредприемчив и мързелив баща, к оето винаги ме е дразнело и със сигурност не искам да попадам на същия партньор. Как всичко това го свързвам със сексуалността? Ами много просто за жените и мъжете, успелият индивид от противополжен пол (под успял, нямам само предвид финансово), действа много сексуално на половинката си. Той е обожаван. А ние всички имаме нужда от ролеви модел в живота си, и какво по-хубаво от това, ако се окаже половинката ни. Аз бих искала да бъда ролеви модел за него, но искам и той да бъде за мен, поне в някои аспекти. Той също да ме учи на нещо. За да ги пиша тези неща, з начи тук нещо му куца или му липсва, но аз съм такъв голям перфекционист, че в момента се притеснявам дали просто не се вторачвам в нещо малко и безобидно на фона да другата идилия, или всъщност това е важно нещо, без което не можем, и то би могло да сложи край на връзката ми. Бих искала всички аспекти на връзката ми да са прекрасни, за да може да чувствам сексуално и личностно привличане към партньора ми, защото в такъв случай аз няма да имам база за сравнение за други мъже, т.е . всичките ми сетива ще се задоволени, и аз няма да се разводнявам желаейки други. Теоретично това е the best. Дали един такъв партньор би могъл да замени цялото разнообразие на мъже в света, или дори поне за малко... Но ако нещо все пак куца, и те кара да ти липсва тази мотивация, част от която е и сексуална, при мен се получава така, че за да не се разсейвам в мом ента аз режа старите си любовници, но в същото време го приемам като жертва, защото те са ми давали н ещо, хранили са ме с нещо през времето, в което съм била сама, а сега това е ролята на моя партньор, но ако той не може да ме нахрани, а аз се октазвам от другите, з начи правя липса в себе си, която във времето би ставала все по-голяма. Разбира се, има го и момента с търпението. Търпение, все още сме в началото. Опознаваме се. Нещата може и да се променят. Човекът има мегдан за развитие, от мен зависи да си го моделирам, но в същото време ме е страх колко време и чувства мога да вложа и дали ще постигна това, което искам. Дали ще се привържа прекалено много и после ще страдам, или от сега бих могла да проникна във всичко и да спра нещата преди са са се развили прекалено много. Не искам да се самозалъгвам, че ако нещо не е наред, то ще бъде наред във времето, нито пък да прибързвам с изводи и да не съм дала шанс на човека да покаже какво умее или какво може да бъде. Ни така, ни така. Не обичам да попадам в безизходици. В крайна сметка ще разтурят хубавия момент, който имам. Иска ми се на базата, на това, което имам, да се отпусна и да разчитам на този човек напълно. Представям си с него бъдщето. Искам да си представя, че е Той, но някои аспекти все още ми се губят, така че трябва да съм будна и да анализирам ситуацията трезво, и ако трябва да взимам крути решения, така да бъде. Много е тънка границата тук с какво можем да се примирим и да напрвим компромис, и с какво не можем, и се бутаме надолу и се режем, защото някакъв аспект ни задоволява. А това че сме били сами и сме имали мнго по-голяма свобода на действие, не ни е правило нито по-щастливи, нито по-задоволени. В динамиката на нашата връзка аз съм лидер, а той - изпълнител. Това ме притеснява. Той има невероятните качества като изпълнител да те носи на ръце, но на мен ми липсва предизвикателство и мотивация, в дългосрочен план някой мен да ме бута нагоре и да ме зарежда, а не постяно да отговаря на команди. Това директно тук е свързано с сексуалната енергия и привличане. И разбира се по-алфа мъже биха ми влияли по този начин. За човек като мен, който дълги години е живял извън закостенялото българско общество, едни свободни отношения във връзката биха били съвсем уместни тук и биха решили всякакви проблеми. Като например да си каним различни партньори във връзката, с които да се забавляваме, да имаме отворена връзка и да се виждаме с други партньори, одобрени от нашия. Това са все примери, практикувани от мен и мои познати, прекрасни взаимоотношения. Но тук е България, и намирането на такъв партньор е като игла в купа сено, да не г о ворим, че трябва да пасне и в останалните аспекти. И тук за сексуално ограничаване ли става на въпрос или ограничаване в останалите аспекти? За мен те се припокриват. И дали става въпрос изобщо за ограничение или аз самата се отказвам то тях, защото искам да променя живота си и да имам сериозна връзка, над която да се съсредоточа. Вярам и съм чела, че колкото повече енергия изразходваме към повече хора, толкова по-малко имаме да дадем на правилния човек и връзката е непоълноценна. ОК. Но пък може ли да се вторачваме само в един човек и да сме се кастрирали от останлиля свят. За мен това е също неестствено. Има толкова много други хора, с толкова добри качества, които можем да опознаем и да научим нещо от тях. И да, можем да ги опознаем сексуално. Защо не? Това е част от красотата и предизвикателството на живота, на фона на любовта на нашата основна връзка. Дали трябва да следвам максимата да търся точно такъв партньор, (някои хора ги имат), или това е прекалено голям идеализъм и перфекционизъм и в крайна сметка ще си остана сама, както някои хора се опитват да ме сплашат. И какво решение да намеря, за да не се ограничавам и да бъда щастлива в една такава връзка?

Здравейте, влязх в сайта с намерението да започна своя тема, но попадйки на тази, просто ще поставя мислите си тук, защото резонира с това, което исках да напиша, а то беше колкото същото , толкова и противопложно на здадената тук тема, а именно: как да намерим свестен мъж?? И при жените го има това. Вчера много се разочаорвах от едно момче. Мисля, че и двамата натиснахме болни струни, първо аз неговата, без да искам, разбира се, после той моята , и в крайна сметка нищо не се получи. Не знам вече към какви мъже да се насоча. Прав беше един приятел, който беше писал статия за мъжете, ще цитирам тук негово изказване, извън статията, написано на прост език, но много вярно: " Аз виждам два основни архитипа на бг пазара. Единия е интелигентен, но мега сдухан, неопитен и притеснителен. Чеп за зеле не става от него. Другия е мега див селянин, който е интересен, обаче е адски тъп и несигурен в себе си, криейки се зад маската на надутата си натура. И двата архитипа са мега увредени.'' Аз вчера се разочоаровах от първия тип мъж. Обикновено съм привлечена от по-самоуверени мъже, не диви селяни, с доста по-висок коефициент на интеигентност, но мъже с високо самочувствие, които се ласкаят от присъствието на повече от една жена в живота им. И напоследък взех да експериментриам с другия тип, по - затворените, току виж те станалии за семейство и деца. Но явно и този тип е толкова опасен колкото и другия. Тези много се раздават в началото когато са мотивирани и впечатлени, но си идеализират някакъв си техен образ, нереален и когато се сблъскат с някаква черта на човека, която не им харесва, не я приемат просто като нещо негативно , на фона на доброто, ами свиват на 180 градуса, прибират си рогцата в черупката и прекъсват всякаква връзка, защото се чувстват наранени, защото се е задйествала някаква тяхна болка или комплекс и им е виновен другия човек, който не направил нищо срещу тях, но бива осъждан. Точно това се получи с този, всичко беше прекрасно, аз бях жената на живота му едва ли не, засипана от внимание и рози, и боготворене, когато след първата среща на живо (до тогава комуникация по нета), която среща мина изключително добре, ние се прибрахме всеки по къщите си и продължихме да говорим по нета. Стигна се до разговори за бивши партньори и кой кога за последно е правил секс. Вече ми е обица на ухото да не говоря на такива теми, поне след пъвра среща но кой колкото може да носи. Той ми разказваш за някаква шефка, която бил изчукал за една вечер, но не бил горд от това, даже бил тъжен, защото искал да запълни самотата в сърцето си. Той държал на любовта. На мен това ми харесва като концепция, но не харесвам вманиачаването в това. По принцип изслушах историята му, беше ми интересно и я следях с леко слдострастно напрежение. След това и аз реших да бъда откорвена и да му разкажа за моето последно преживяване, с един чужденец. Той слуша, слуша и реши да си ляга. Усетих, че не му стана нещо приятно и реших, че не е било правилното нещо може би. Реших на другия ден да оправя нещата като поговря с него. Но на другия ден той беше тотално дистанцииран, въобще не му се говореше с мен, правеше се на уморен. Попитах го директно. Каза ми , че да, разчоровал се е как съм можела да съм намерила мъж в интернета само за секс, това за него не било допустимо. Ако искал и той можел да прави секс така, но не го правел. Казах, му, че не виждам нищо лошо, когато двама човека се привличат и са в консенсус с това, което правят. Ако човек има силен нагон, какво, да седи и да чака въображемия си годеник ли? Казах му, че сигурно има някакви вътрешни задръжки. Той ме осъди, че вероятно затова си нямам любим човек, защото правя секс с непознати. Ако до сега аз бях натиснала неговата болна стр уна, не егото му или самочувсвието му, то тук той натисна моята. От известно време имам една такава дилема, и не знам с кого да я споделя. Хора като Наталия Кобилкина, гурутата в секса и т.нар. любовен живот и връзки взимат по 200лв на час за консултация, и не съм намериля подходящия човек да я споделя, та ето реших да споделя тук. Когато човек е сам и необвързан е нормално да прави секс, да за съжаление трябва да е с полу-непознати партньори, което често води до неудовлетворение и разочарование, но все пак не мога да приема, че човек може да стои сам до безкрай. Една жена повяхва така. Някъде бях чула, че когато човек е с различни партньори някак си разпилява енергията, която иска да даде на единствения, но когато той с години не идва... не, това е противоестествено за мен, да седиш и да чакаш един човек, че тогава да правиш секс. Все едно не разполагаш с тялото си. Като жертва на секта преди много години,достатъчно се борих с подобни гадории и вярвания като това, че сексът е лошо нещо, че не може да се прави преди брак, че е пошлост. Омръзнало ми е от такива фалшиви морали. И сега идва някой си, и ме осъжда, все едно че съм наказана, че нямам любим човек до себе си заради това. Натисна болната струна, а той съди от собствените си комплекси и задръжки, като и самия той ме наказва, взимайки си вниманието към мен и обожанието, слагайки си го в куфачето на неговата си душа , и заминавайки си от мен. Почвуствах се хем наказана, хем разочарована, хем върната към тази дилема, в която не знам кое е вярно и кое не, но най-вече супер раздразнена и гневна, че и този другият тип мъж не е повече цвете за мирисане от 'лошите момчета', а онези поне са красиви и забавни. Тези се надяваш, че са грижовни, но са особено жестоки и егоистични по свой си начин, когато решат да отнемат, това което са инверстирали в теб, защото в тях се е задействала някаква си тяхна болка или комплекс. Чувстваш се особено предаден, защото си отворил по-нежната част от душата си, а не тази по-сексапилната, там поне си имаш защити. И така , моята дилема, било духовна, било психолгическа е тази. Вреден или полезен е сескът когато нямаш връзка? Необходим ли е? Опитът показва, че някои семейства, които познавам и са добре функциониращи дълги години са започнали връзките си точно и само на сексуална основа, други обратно. И всъщност най-добре човек е да чуе собствения си глас. Кое го удвелетворява. Аз много се вълнувам от романтични истории и романи. Дълбоко в себе си чувствам , че съм някоя героиня от романите на сестрите Бронте, в епохата където двама човека отдават сърцата си един на друг и макар и да не могат, или не бива да консумират любовта си физически, те изгарят от чувства, от страсти, те са отдадени на този друг човек и си принадлежат, макар и да са надалеч един от друг. Сега чета книгата на Ниадал Алгафари ' Боже, защо Господ лъже?' Написана е в старовремски стил, и се разказва за житейските страсти и любови, осъждани от Господа, който са измислили хората и техните канони, но не и Бог, любящият Създател. В книгата също млади моми и момци се обричат на любов, тръпнат да видят любимия си на селското хоро, да му дадат китката си и той да я вземе, заявявайки пред всички, че това е неговото момиче. Това е супер романтично, но... в епоха като нашата? Забързани, стресирани хора. Общуване преди всичко в интернет, маски, криеници, претендиране на бъдеш някой друг. Не мисля, че това от книгата може да се получи. Човек трябва да може да се адаптира, променяйки вътрешната си нагласа , или не? Да , мисля, че мога да се влюбя в даден човек, и да не мисля повече за други мъже, даже от сърце го желая, но като че ли и аз имам страх от разочарование и като че ли и аз имам нужда винаги от еди план Б. И така, отговорих на темата тук с един риторичен въпрос, как да намерим подходящия мъж? Със секс пости ли, или просто да се отпуснем по вълната и да експериментираме, защото и аз си имам своите задръжки, които се опитвам да разчупя. Въобще има ли рецепта? Ще се радвам да науча вашите мнения. Не съм тук да осъждам, нито да бъда съдена. Всеки има лична история, лични обстоятелства в живота, лични виждания, лична съдба. Просто се учим един от друг, във взаимоотношенията си с другите. Блгодаря. P.s. Исках само да добавя, че част от това да се чувствам раздразнена и гневна е, че сега изпитвам вина когато ми се доправи секс, и когато си помисля да го правя просто с някой мъж. Аз и без това изпитвам трудност да си поискам секс от мъжете, за мен това е срамно, така са ме възпитали. Но в психологията казват, че ти трябва да се задвижиш към света, когато имаш нуда, а не да чакаш той сам да се сети за теб. Дали ще флиртуваш, дали ще се наконтиш и ще излгеждаш секси, излъчвайки феромони, подходите на мъжа и жената са различни, но Ти заслужаваш да си дадеш това, което три трябва. Работих доста над това, и не искам да се връщам там , където се чувствах зле, самотна и в капан на вини, страхове и лъжливи морали.

Здравей Диляна, Благодаря много за отговора. Интересна тема. Трябваше ми малко време да асимилирам отговора и да да видя дали мога да го приложа. Вътрешният проблем в случая е изипитване на вина като цяло и себеотричане. Защо? Защото мразиш друго същество, което е чадо божие и искаш да го унищожиш. Това е вина пред Отеца. Като жертва на секта в миналото все още подобни закодирани програми ми създават неудобство в мисленето. Омразата те кара да се изваждаш от твоя мир и хармония и да бушуваш в много отрицателни емоции. Това е нещо, на което, по прионцип се гледа негативно. От доборото се преминава към злото , отдалечаваш се от Бога и отиваш към дявола. В смисъл на мен ми е много трудно после да се възстановя равновесието. Не знам какви техники да пробвам. Чувствам се лоша , омърсена, недосотйна за обичта на Бога. И това ме измъчва. Все едно да не можеш да изразиш чувствата си, зщото се стра хуваш да бъдеш низвергнат - това е вътрешното чувство. Външната обвивка на проблема е безпомощността от факта, че сме малцинство. Някъде четох за Японската култура, че хармонията на хората там е толкова важна, че те предпочитат, за да запазят лице, да не споделят въобще чувствата и емоциите си, за да не изгелждат смешни, тъпи.. и т.н. Това , което в тяхната култура се счита за превъзходно качество , мен би ме убило. Когато имаш изблик на гняв трябва да го освободиш. Разбира се, не десктрукивно. Относно тефтерчето... смяташ ли наистина, че умът може да се тренира чрез подобни похвати? Аз също съм на това мнение и често се опитвам да го првя чрез медитации, визуализации, внушения. Някак си изваждаш силните и хубавите си страни наяве. Четох обаче изкаване на друг писхолог, за позитивното мислене - аз някак си го асоциирам с това - за неговите капани, и как се замазвали проблемите отдолу като ти се опитваш да останеш позитивен отгоре. Неговият метод обаче беше да изследваш страха си, да го прегърнеш, да се примириш , и някак си обсяснението изглеждаше логично, защото страховете намалявали всеки път като правиш това и ставали малки. Да , но аз се уверих, че така доста се вторачвам в тези мои страхове, да стоя в тях, да ги прегръщам и някак си да живея с тях около мен, докато афирмацийте, които използвам и тези по-позитивни техники ми носят по-голямо удовлетворение и мога да гледам напред в живота и да се занимавам с по-външни неща от света, които ми носят удовлетворение. Какво е твоето мнение по този въпрос? Също, ще го задам като отделна тема, но да питам и тук... покаянието като действие, какъв точно заряд носи? Не само като религиозно явление , но и от психологичекса гледна точка? Има ли разлика между тях? Покаянието равно ли е на извинение? Благодаря предварително?

Или за справянето с нездраво/здравата ни агресия. До този абсурден, на пръв поглед, въпрос достигнах онзи ден, след задълбочен анализ на моите мисли и емоции? Мда. Аз съм човек изпълнен с любов, и който се стреми всячески да бъде в хармония със себе си, околните, вселената, Бог. Наскоро установих обаче (с помощта на психолози), че изпитвам затруднения да давам на себе си. Насочих усилията си в тази насока, макар че изпитвам вина за егоизъм и егоцентризъм, давайки на себе си. Въпреки всичко отчитам позитивните ефекти от тази практика, насочена към себе си. Чувствам се по-спокойна, по отворена към другите, повдигна ми се самооценката, по-толерантна съм, оценявам собственото си мнение и го изказвам по-свободно. Следователно това е добра практика, мога да заключа. Но , естествено, има моменти, в които навлизаме в по-отрицателни емоции, колкото и неприятно да ни е това. Онзи ден гледах клип, в който араби убиха с камъни жена, защото прелюбодействала. От нея остана само кървава маса прмесена с коса. Не спряха да хвърлят камъни по нея докато не спря и последния трепет на клепача ѝ. Трудно ми е да повярвам, че това са чада Божии, особено такива, които убиват в Негово име. Знам, че част от тези хора чукат на вратите ни, стоят по границите ни и навлизат в Европа. Не мога да стоя безпристрастна. Не ги мразя, затова какви човечки същества са, те са си на техен си стадии на развитие, но не мога да почивам на лаврите на любовта в случая и да оставя тези хора да разграбват страните ни, да безчинтстват и да ни нанасят вреди, безнаказано. Това, че някой е дошъл да ми бръкне в дома, защото считам България за мой дом, и в по-големи граници - Европа, ме кара да се наливам с дива ярост. Искам да си получат заслуженото. Тези така изпълнени с негативизъм мисли ме карат да се чувствам отдалечена от Бог, в едно поле от негативна енергия, което не ми харесва, а не знам как да вентилирам и махна това чувство. Онзи ден, нашите еквиваленти на имигранти - родните ни цигани ме докараха до друг изблик на агресия. Ненавиждам тези същества октрито... само който не е живял с тях или близо до тях, не може да знае за какво иде реч, ден след ден да ги гледаш, и да чувстваш безпомощност. Онзи ден видях един малък мерзавец да посяга на баба ми на улицата. Беше им направила забележка на някаква компания да не крещят така силно по улицата. Те започнаха да ѝ се подиграват и да я освиркват, а един посегна да я удари. Обличах се за работа когато видях това през прозореца. Две вени изпъкнаха на челото ми, рядко съм чувствала такъв приток на адреналин в тялото си.. но на гаден адреналин. Не помня дори с какво се облякох , преди да полетя към улицата.. не мислех. Само успях да се спра преди да грабна нож, исках да го наръгам, да го убия, този малък гаден, арогантен хлапак да си го отнесе заради всички, които се причина да трупаме тази непиязън ден след ден. И не, тук не можеш да ги игнорираш, да се правиш, че нищо няма. Просто не става, ако някой ще си каже, тази жена пък защо е пълна с омраза. Не е омраза. Не ме интересува какво правят по между си. Не съдя, макар че ги смятам за низши същества. Но.. да ми посегнат на личното.... аз по -малка ли съм от тях като Божие създание? А баба ми? За кои се мислят? Та, докато сляза онзи ден, те бяха отминали и се смееха нагло все още подигравайки се. Никой от българите тук не смее да им каже нищо. Освен, че сме малцинство, всеки се притеснява за имущество, безопастност, близки. Този адренлин, тази дива ярост си остана така в мене, и понеже трябваше да тръгвам за работа, не можах да я вентилирам, не можах да се отърся, и веднага усетих негативните ефекти върху тялото си - стягания, куркане на червата, напрежение. Скапа ми се денят. Не, няма омраза в мен като цяло. Постарала съм се да преработя доста от багажа си, и все още се старая да го правя. Но агресията се въпламенява в моменти като този. Готова съм да убия, за да си защитя личното. Предполагам е нормална реакция, но след това пораженията са върху мен. И май това се превърща в авто - агресия? Как да се справя с това? Особено в такива ситуации когато нямам възможност или време да си поплача, да се навикам, да наритам някоя стена?? Дайте съвети моля. Как да се справя? Аз обичам себе си, и агресията си е част от мене. На моменти ми помага и в живота, но не искам да ми пречи. Особено много не искам да вреди на самооценката ми (освен на тялото ми), защото доста усилия положих да я повдигна.

Велина, отново малко неадекватен отговор. Съгласна съм , че постовете тук се четат дълго време, но ако искаш да се учиш или имаш собствени интересни теми, особено ако разгледам изречението ти: 'С други думи, сигурно вече разбираш, че моят постинг – изобщо не се отнася за теб.', то тогава започни собствена тема и разисквай въпросите, които те вълнуват заедно с твоите приятели. Аз съм тук да търся конкретни отговори. Обясненията на твоята гледна точка и как аз трябва да чета постовете също нямат място тук. Може би ти също послушай моя съвет и бъди повече по темата или започни своя собствена. Така само натоварваш чата. Поздрави и от мен.

Благодаря за отговорите, Велина, този дълъг теоретически текст не отговаря на въпроса ми по никакъв начин. Аз не попитах има ли астрален свят, а дали според вас той е опасен или безопасен. От това , че си копирала текст на Петър Дънов не личи дали имаш собствено виждане по въпроса или някакъв опит по него, така че благодаря, но не ми помага много. Сингам, ти си по-близо до целта, но и аз четох подобни неща, даже доста, знаеш как е из интернет, но се запитах... всички четат, но това са неща написани от разни хора, на база на техните преживявания, ние избираме да им вярваме или не, малко подобява на Библията, вярваш или не. Колко хора всъщност са виждали обсебен човек, по какво се разпознава? Защо е обсебен? Как се де-обсебва, така да се каже? Може ли сам да се справи? Всичко това вечно ли е? Всички тези неща имат доста голям смисъл когато не можем да си обясним някои неща от ежедневието и са добро извинение защо чувстваме това или онова, ами чисто психологическите ни травми и проблеми. Може да имаме скапан живот, защото имаме ниско самочувствие, защото се страхуваме да изразяваме емоциите си, защото са ни подтискали като деца и сега не можем да се изяваим като възрастни, имаме блокажи, които не ни дават да бъдем това, което искаме и можем да бъдем, и тези неща се отработват чисто психологически. Това не е ли обяснение? Аз имам един чисто ирационален страх, насаден ми от една секта, и това от дълго време ми причинява тревожности. Ако е наистина така, както казваш, то каква е закономерността какви хора ще бъдат обсебени? Добри, лоши? По какъв начин ще бъдат обсебени, просто си въвим през ежедневието на нашия живот и хоп, някой ни обсебва, ми че то така винаги трябва да сме нащрек да редим хиляди молитви и заклинания да не ни се случи нещо. Какво да ти кажа , опитвам се да намеря рационално обяснение на ирационалния си трах, защото преди не съм го имала, а когато не можем да си обясним нещо, въображението лесно пали. Четох публикации на хора, които имат преживявания извън тялото, и срещали разни същества. Един беше писал, че те не могат да те наранят и когато им покажеш любов, те обикновено си тръгват, и че след тези преживявания имал съвсем друго мнение за религиите, рая и ада, и че това били безмислици. Други, пък, които имат любопитство към това - Astral projection - пък се вижда колко ги е страх и как щяли да се изпуснат в гащите ако видели подобно същество в тяхната стая. Човешкото въображение си играе с тези неща и ги раздува , понякога много извън пропорциите им. Така че както казах, това не е емпирична наука и всеки интерпретира както му дойде. Аз лично искам да си обясня дали този страх няма някакво по-рационално обяснение, което да е скрито в подсъзнанието ми? Или просто защото на този страх беше даден такъв образ от сектата аз просто се лутам в разни простотии. Явно ще трябва да продължавам да търся

Напоследък започнах да чета за астралния свят и пътуванята в него, тема, която ме вълнуваше преди сектата и когато първото ми гадже почина. Понеже това не е материя, в която се работи с теореми и факти, има много интересни и разнообразни публикации, само че, понеже при мен има този клъстър на страх все още, явно интерпретациите ми малко се изкривяват. Та ето някои от чуденките ми, и бих искала да чуя мнения по въпроса. Специално допълнение за Орлин – всъщност осъзнах, че не толкова връзката с Бог стои в корена на моята тревожност, а точно страхът от това, какво може да те нападне вътре в теб, нещо, от което да не можеш да се защитиш, това ме кара да бъда в state of alert в повечето време , вместо да се отпусна и да насоча енергията си към любимите за мен неща. Също така осъзнах, че сектата е атакувала в мен женската, слабата ми страна, като я е отровила с вина при чувстването на тези пориви, всичко което е свързано с креативността в мен, спонтанността. Всичко, което си ти е погрешно, всичко поставяш под въпрос, за да можеш да бъдеш под кокнтрол. Така че, не толкова обърканата ми връзка с Бог е проблемът, а този страх да не бъдеш обсебен от нещо против волята ти ако си лош, или по-скоро ако си себе си, а не богобоязлив. А това идва от моята връзка с моя физически баща и отхвърлянето, което цял живот съм търпяла от него. Та... Доколкото съм практикувала медитация, съм разбрала , че това е влизането навътре в себе си и достигането до твоите най-дълбоки и съкровени мисли, било то плашещи или не. А може би и със своето Higher Self. Слушах беседи за астралното пространство, където се споделяше, че винаги трябва да затваряме аурата си, когато медитираме, за да не сме във контакт със същества от по-ниските измерения на астралния свят, а само тези от по-духовните нива, защото си отваряме духовното тяло чрез афирмации. Аз не съм чувала будистки монаси да практикуват медитация по този начин, но имам един такъв въпрос. По принцип не съм съгласна с това твърдение, но искам да чуя и мнението на останалите: Не можем да допускаме всякакви същества да влизат в нас, добри зли и т.н. Че как така ще влизат? Нали ние сме в контрол, нали ние сме свързани с Бог, защото е цялата тази протекция? Или пък те няма да влязат ако ние имаме само чисти помисли? Ок, като жертва на секта, на мен ми е било обяснявано, че чистите помисли са да нямаш секс преди брака, да не се обличаш разголено, да не пиеш, да не пушиш, да говориш само за Библейски теми, да бъдеш един осакатен робот с други думи, за да не се 'омъсриш' и тези същества да те нападнат и да те измъчват и да бъдеш в ада постоянно. Доста години нося тази травма в себе си и вече съм на път да я освободя, но искам да си изясня някои неща, за които не можеш просто да говориш с всеки срещнат, или пък да го научиш в часа по философия. Някои пък го обясняват, че се свързваш с по-низши същества когато си на по-ниска вибрация. Но защо се свързваш, те просто идват в живота ти ли? Или трябва да имаш преживяване извън тялото, или съзнателно да си потърсил да се свържеш с дух. Също така бяха писали и за хора, които може да ни действат негативно.Енергийни вампири, трябва ли постоянно да си затваряш аурата през 5 мин всеки ден? Видях една жена, чиито очи ме уплашиха. Сякаш проникаваха вътре в мен до слабите ми места. Тя говореше много мило и за хубави неща, но останах с негативно впечатление за нея. Възможно ли е да носи нещо вътре в себе си, което да се усеща? Възможно ли е ние да носим нещо в себе си, което да усещаме? А как се е настанило там и защо? И как можем да се освободим? Също така въпрос специално към Орлин. През медитациите , които сме правили, особено дишанията, бях предупредена, че отново това е, така да се каже, извън тялото преживаване и някой може да влезе в него докато не сме там. Не съм изпитвала подобно нещо, с изключение на последния път, когато имахме негативно чувство няколко човека, но ти си правил хиляди дишания и знам, че няма подобно нещо, освен това когато боравите с толкова много хора, които освобождават негативни страхове и емоции, вие предпазвате ли се нещо определено. Чистите ли се по някаквъв определен начин? Също така, травмата, която изживях, уплахата по-точно, беше нещо,което дълго време не можех да си обясня какво се случи и затова много години бях в плен на това чувство и този мой страх, който контролираше живота ми и се чувствах безпомощна. Напоследък го поотработих и започнах да идвам на себе си, но мога да си го обясня по два начина, психологически като една голяма болка от отхвърляне, и неприемане на себе си, ако не следвам нечии правила, и по-астрално преживяване, свързване с някакво низшо същество, което ми желае злото и ме е наранявало през всичките тези години, и двете звучат еднакво правдоподобни в моето съзнание. А и тези два свята са паралелни. Освен това бях накарана да повярвам, че не съм достойна да искам от Бог. Друг въпрос, който ме разтревожи беше за ‘колектвиното несъзнавано’, което Орлин спомена веднъж – много болка, много тъга. Беше по време на медитация и сякаш се пренесох там, и се уплаших беше страшно. Една приятелка, която се занимава с астралния свят ми каза, че е ходила там заради някаква жена, болна от рак и е изпитала голяма тъга и много е плакала , като е видяла вибрациите й, или емоциите й, не знам точно. Знам, че всеки трябва да си ги преживее тези неща и хората го правят, за да се издигнат в духовното си израстване, но какво точно е това несъзнавано и защо трябва да ходим там? Май за сега ми се изчерпаха върпосите. Мисля, че от цялото това упражнение искам да си изясня, че астралният/невидимят свят, който ни заобикаля не е опасно място, от което да се страхуваме и да се затваряме в черупката си, а е приятно място, където има всякакви ‘хора’ и могат да се научат неща също както на Земята.

Духовната смърт е страшна. Не знаеш какво е като умреш, но когато си тук и сега и осъзнаваш, че не можеш да се радваш на живота, т оа е нещо ужасно. Онзи ден един човек се самоуби там , където работя. Какво го е карало да го направи? Каква е тази безизходица. Жена му и детето му бяха наблизо. Колко страх и отчаяние трябва да имаш в себе си?

Не знам дали моето мнение ще ти помогне, но искам да ти кажа, че аз също срещанх момче 11 години по-малък от мен. Влюбихме се някак си много бързо, защото той също беше много чист, много искрен, много всеотдаен. Имаше съпротива от моя страна, но реших да си направя ескперимент. Любовта му ми е много ценна, на фона на другото безхаберие и много истинска. Аз не съм била омъжвана и нямам деца, като това е моето най-голямо желание. Постоянно му казвам, че връзката ни, макар и силна трябва да е временна, макар че той не иска и да чуе за това. Прави ми намеци за бъдеще, не съм знаела на какво е способен. Но аз просто з нам, че той няма достатъчния житейски опит да ме обгърне като жена и да ми даде стабилно семейство. Той обича някакъв аспект от мен, но не го виждам за мой бъдещ партньор. В последствие се уплаших и реших да прекратя връзката. Бяха няколко мъчителни седмици. Чувствах се празна, разговорите с други мъже не ме радваха, а напротив - дразнеха. И най -накрая му се обадих. Чувствах се тъжна. Той отвърна и беше съкрушен. Започнахме да си пишем отново и да се чуваме. Той живее в друг град и идва да ме посещава. Но сега съм с едно наум, че сякаш съм се върнала да си взема наркотика, а това не е мъжът за мен, макар че такава любов бих искала да имам до края на живота си. Дилемата е ужасна , а аз се тормозя. При мен е също омагьосан кръг. Аз съм тази , която изстива , а не може да се откаже. Предполагам така е и с твоето момче. Според мен, тези възрастови разлики, особено при мъжа, който е по-млад и незрял си оказват значението. Той намира нещо в тебе, което му е необходимо, но всъщност има доста да учи от живота преди да дойде на твоето по-улегнало ниво. Освен това може би и ти като мен си на кукичката за истинската любов и какво ще правим без нея, но всъщност реалният човек , който стои зад нея и ни я дава не е действително човекът, с който да прекараме живота си. Аз се чувствам много зле в момента също. Този страх ме сковава и незнам какво да правя.

Здравей Орлине, това звучи малко като теза за дисертация по теолого-психология J но всъщност е плод на много работа с моето мозъчно поле и базисни страхове. Работих доста с вината и отхвърлянето в моя живот, детство и различни ситуации, което ме е довело до сектата и зависимостта ми към намиране на сурогатна любов, ‘приемане’, ‘одобрение’ и въприемане на тяхни правила като ‘правилни’ за да fit in, дори и по този начинда вървя срещу себе си. Ти беше споменал , че в Библията има много психология и въобще в религията, вярата и т.н. Зависи кой с какви цели го използва. Има както много освобождаващи, така и много заробващи практики. Прошката е един добър пример. Учихме се как да даваме прошка, което е освобождаващо, но всъщност не сме наблягали толкова много как да искаме прошка, осъзнах, че това също е много трудно и тежко. Осъзнах, че по тоиз начин ти търсиш и молиш да бъдеш приет, а не отхвърлен. Поне с моите родители е така, и съм се заела да им поискам, както и да им дам, защото само тогава те ще разберат , че са ме отхвърляли и наранявали, особено в тийнейджърството, когато имахме много проблеми. Естествено те са с последици за мен, като липса на самоувереност, вяра в себе си и т.н. Един втори стадии от живота ми, в който не съм се почувствала подкрепена, след стадия на деството, в който бях дисциплинарно възпитавана и бита. На семинарите осъзнах Божията любов, която идва от мен, от моето висше Аз. И се запитах какви са каналите за намиране на тази висша любов, и се запитах за религията като толкова важен източник на тази любов или информацията за нея. Този голям авторитет, който не мога да пренебрегна, защото не съм научена да вярвам на себе си, не съм подкрепяна, но винаги трябва да се сравнявам с авторитетите и да си подравнявам мисленето според тях, защото виждаш ли това е безопасно. Моите родители са ме възпитавали със страх, какво да се прави. Те самите са страхливи. Такива са си. Та си казвам намерих Бог в себе си, във всяко мое начинание, порив, приемане на моите силни и слаби, добир и лоши черти, макар че това беше най-тежкото нещо да проумея. Църквата и сектата искат да се кланяш на един стерилен Исус, който е перфектен, 'безгрешен', да чакаш любовта ти да дойде отвън, от там, и за да го достигнеш, видиш ли, ти също трябва да си стерилен и безгрешен, а това означава да зачеркнеш половината и повече от половината от себе си и да вървиш против себе си, а това значи против волята Божия за теб. И когато става въпрос за твоето собствено Аз, да наложиш себе си в дадени ситуации, взаимоотношения, виждам че когато обичаш себе си и си даваш, то тогава, когато ти е най-свободно около врата, не си подтиснат от бариери , граници и др. убващи личността предрасъдаци, тогава ти си най-щастлив, най-щедър, обичаш безкористно и можеш да даваш. То ва е красивата Божия любов, това е смирението. И сега тук идва въпросът ми относно Исус като ролеви модел за тези неща. Искам да открия истинския Исус, а не този който описват като култов модел на стерилност. Има нещо really cool about Jesus, the ordinary man Jesus, the prophet and the Son of God, син божи, като всеки един от нас, но зареден с тази енергия на любовта. Искам да го опозная по този начин. Значи стерилинят Исус върви и прави чудеса и проповядва да си оставиш всичкото богатство да тръгнеш след него и проповядваш учението му. Той проповядва да си обърнеш и другата буза като те ударят. Това за мен е тотално потъпкване на Аза и тотално отваряне към всички, които искат да те наранят да го направят. Ти ще го направиш от любов към него, но това вече не е healthy. Казва нямай его, бъди празна кратуна. А привилното казва бъди справедлив към себе си и другите. Давай когато имаш и искаш, но отстоявай територята ти когато те нападат, бори се себе си, имай агресия. Най-много ме кефи сцената, в която Исус отива в храма и разпърчидосва всичките сергии, които продават неща за облага. Тук се вижда по-човечният Исус, който пази това, в коеот вярва. Не е 'обърни си бузата да те шляпнат' когато не са прави. Не дйестваш като куха лейка, в която наливат вода от едната страна, за да я излееш от другата. Той пази територията си, пази това, което е негово и на небесния му Баща. Исус е безстрашен. Той не се бои от мнението н а хората, от тяхното отхвърляне, той е иноватор и прорязва собствената си мощ и убеденост в учението си, при което го последват хиляди. Това е което аз чувствам , че нося в себе си и мога да направя с живота си, лидер, иноватор, който не се интересува от мнението на хората и може да постигне стойностни и градивни неща с идеите си, но пусто , тези лични травми, които убиват и възпират толкова много от тази жизнена сила и енергия, като вярата в себе си най-вече. Ето този Исус искам да отркия в Библията, защото от другия, който са ми инжектирали в главата, постоянно се чувствам отхвърлена, а чувствам, че има каквко да науча от него, че мога да го обичам, да му се кефя и да изпитвам респект към идеите му. Смирението, за което учим по семинарите от Исус ли е взето? Това е висша форма на Божия любов, аз го изпитах. Но тук идва пак един малък конфликт. Азът и себеутвърждаването, себебичането малко се разминават от 'стерилния' Исус и също така това смирение, в което трябва да махнеш егото, това някак си идва да ти каже, да имай Его, но не забравяй, че материалните неща от света не са токова важни, което пак влиза в един denial и някак си вина да и искаш, или пък да се откажеш от тях , за да се чувстваш добре,но пък да се чувстваш неудовлетворен, че не постигаш достатъчно в живота си. Мисля, че усях да изразя конфликта си отностно Исус, дано съм успяла. Имам нужда от малко повече examples about that cool Jesus, и как той те приема , а не отхвърля с неговото учение. Например още един такъв example е, че Исус викаше проститутките или поне тази Мария –Магдалена да седи с него, и той я приемаше, макар и обществото да я отхвърляше. Той я приемаш с любов като равна, друг е въпросът обаче дали той искаше тя да се промени, ‘за да взлезе в царството Божие’. Ето тук идва условността и това ме притеснява. Освен да се има в предвид, че освобождавайки се от тази неприятна практика тя ще бъде по- щастлива, но тук има място за лични спекулации. Има и други места в библията където се появаява стерилният Исус, не м ога да цитирам точно кои са, но са свързани с ‘не прави това или онова’. Ето тези два опозициониращи се образа на Исус ме объркват и не ми дават мира. Кой всъщност е бил Исус? И всъщност важно ли е нашето себеприемане, любов и възприятие към света и удовлетворение от живота да зависят от това кой е бил Исус и как той ни възприема? Това от моя страна е търсене на още един безусловен авторитет . Или когато получим в себе си едно добро себевъзприемане и усещане, и любов към себе си няма да ни е толова важно кой авторитет как ни е приема, по-скоро ще виждаме такива авторитети като един ролеви модели, които по собствено желание можем да следваме или да вземем от техния пример, това, което ни приляга, обогаява ни и ни прави по-добри.

Искам да благодаря на Божидар Цендов за тези размишления. Четейки осъзнах нещо важно, което е от голяма ползва в моите търсения.

Божидар Цендов-БожидарЗим, on 18 Aug 2012 - 16:02, said: В отговор на централната тема и на коментара, на мен връзката между интуиция и вътрешни органи ми се струва добра, защото аз винаги разчитам на моята интуиция, се обаче идва проблемът, ако си бил в секта и са ти промили мозъка, че тази интуиция ти я имаш и можеш да я запазиш, само ако изпълняваш волята на Бога, за да си близо до него трябва да се откажеш от всичко земно, за да не се отдалечиш от него чрез лошите си човешки мисли, да не го изгубиш. Трябва да се откажеш от себе си!!! И така ти се отнема едно от най-съкровените неща - интуицията, а ти не искайки да се откажеш от себе си, си се прилепил към сянката на този , който си бил, преди да ти изпият мозъка, но се оказва, че това вече не си ти. Тогава си изгубен напълно.

В отговор на централната тема и на коментара, на мен връзката между интуиция и вътрешни органи ми се струва добра, защото аз винаги разчитам на моята интуиция, се обаче идва проблемът, ако си бил в секта и са ти промили мозъка, че тази интуиция ти я имаш и можеш да я запазиш, само ако изпълняваш волята на Бога, за да си близо до него трябва да се откажеш от всичко земно, за да не се отдалечиш от него чрез лошите си човешки мисли, да не го изгубиш. Трябва да се откажеш от себе си!!! И така ти се отнема едно от най-съкровените неща - интуицията, а ти не искайки да се откажеш от себе си, си се прилепил към сянката на този , който си бил, преди да ти изпият мозъка, но се оказва, че това вече не си ти. Тогава си изгубен напълно.

И ако не ги приемеш за авторитет, тогава какво?? Други ли търсиш?? Или се чувстваш смачкан и виновен?? Нали си се изгубил, как можеш да прецениш дали този свободен избор е правилен??

И още проъдлжавам да размишлявам, след час на малко измъчен сън, изпълнен с кошмари на безизходица. Ето това вече се превръча в натрапчива мисъл, а това винаги е била най-силната ми натрапчива мисъл откакто попаднах в сектата. Тя е толкова силна и всеобхватна, че се превръща във фобия, която започава да ме преследва във всяка крачка от живота ми, всяка мисъл, всяко чувство, не просто фобия от нещо определено. Тази фобия за превръща в злия демон, който ме мъчи толкова години. Разбира се, тази фобия е силна, и колкото повече се боря срещу този демон, толкова повече се изтощавам и с годините се изтощих много. Фобията наречена Исус Христос, секта, 'Божия любов', а сега и Петър Дънов, след като прочетох всичко това. Да спра да чета ми казват някои, да но в живота винаги се сблъскваме с тези теми, и дори да съм позабравила страха си за малко, пак се сблъсквам с него и той ме приковава. в тази фобия са ми идвали и мисли за самоубийство, от които още повече съм се страхувала, защото животът всеки ден ми се е струвал един безкраен ад, повече или по-малко обречен от предходния или следващия, изпълнен с телесни и душевни мъки. Сега е време да прегърна този страх, и да го преработя, точно както сме учили, затова се нуждая от помощ. ПОМОЩ!!!

И още продължавам да размишлявам. Това, коеот прочетох за Петър Дънов и неговото разбиране тази вечер, толкова ме върна в мисленето на сектата, че много се разочаровах. Е, няма ги заплахите за демони и тем подобни, но другото е същото. Исус Христос , тази огромна космическа сила, въплатена в един човек, и аз малкия, нищожен човечец, с моите малки нищожни пориви и чувства. И това, че приемането на Исус Христос в сърцето ще промени човек, ще го сближи с Бога. Ето тази уловка, кукичка на условие. Петър Дънов тук и Исус Христос се явяват големите авторитети за мен, разбира се, заради многото им последователи, а и заради хубавите неща,които казват. Освен това носят посланието на любовта, тази любов, кото на мен така ми липсва- още една кукичка. Също така носят посланието на перфектното, безгрешното, към което аз така съм пристрастена, а и затова може би отричам останалото, което не ми позволява да живиея пълноценно. Опитвам се да задуша всички негативни чувства, емоции , пориви, защото са мръсни и те отдалечават от този благодат, който е описан от Петър Дънов по повод на Исус Христос и Божията любов. Това не ми харесва, това е стерилно. Тук някъде усещам, че се губя. Дали чета всичко това през призмата на сектата все още? Най-вероятно да. Обзема ме този страх, че преди сектата аз пак си вярвах в Бог и Исус Христос и си бях щастлива по моему. В сектата говориха, че ти си избран да бъдше простветлен и това е твоят път, твоята съдба, Един вид не можеш да се противпоставяш, трябва да си прегърнеш кръста и да си го носиш. Та страхувам се, да не би Бог да не е бил доволен как вярвам в него и да е искал да ми покаже как трябва да вярвам, а пък на мен така не ми харесва, и аз се противапоставям на неговата воля, на всичко , което е негово и така страдам неимоверно. Но Бог в този образ е един деспотичен Бог, така че знам, че някъде бъркам, вероятно поради интроджекта на сектата.... не съм Аз в центъра на божественото, енергията, която протича през мен, Бог, който се изразява чрез мен и чрез другите милиарди души в света, а аз съм една нищожна, грешна флейка, която трябва да се прекланя пред величието на Исус Христос - това космическо същество.... това ме задушава, не ме освобождава по никакъв начин. И започва едно самообвинение и обвинение от друг страни, че аз не разбирам, че не съм дорасла, че не съм схванала цялата идея и трябва да се просвещавам още, и се започва едно четене на такава литература и просто си седя в един омагьосан кръг на мизерия, от където не мога да изляза. Лошото е, че поради величието на тези харктери, идеи, всичко останало ми се струва толкова незначително, че въобще няма смисъл, и няма смисъл да му обръщам внимание, а това всичко останало си е точно нашият реален , злобоневен живот, всичко което се случва докато аз съм в космоса - там, наблюдавайки и размишлявайки върху величието на Исус Христос. Всички световни постижения, войни, мъки и радости на света, те са маловажни, защото не са породени от Месията и неговот избавление. Не мога да се радвам на живота, такъв какъвто е - простичък, понякога хубав, понякога лош. Чувстваш се кастриран от собствените си чувства. Е, в този ад живея аз. Къде бъркам? От тук, от тази тапа, която са ми сложили, започва да идва и тревожността, неспособността да разчиташ на собствениете си чувства, били те добри или лоши да се справиш в дадена ситуация, дали няма да п остъпиш лошо, или да вземеш грешно решение и това да те отдалечи от Бога,, хииии.... ужас! По-добре да не мислиш, да не чувстваш, а пък ако си мисля, че в това скопено състояние съм близо до Бога, много се лъжа. Така се чувствам в един вакуум, където дори не мога да дишам, мъртва съм. Така се получава дисасоциацията, започвам да живея на автопилот. Трябва да се справям с нещата от ж ивота някак си... но отвътре не ги усещам, не ги чувствам, умъртвила съм ги... за да не се отдалеча от Бога....(((((( тъжна история.... дори докато го пиша, осъзнавам колко съм обречена на страдание по този начин. Разреших толкова много дилеми в себе си. Мисля, че ако разреша тази ще намеря вътрешния си мир, и ще сложа край на този абсурд, на тази мизерия, на това псевдо съществуване, което мразя.

И още нещо протича като мисъл през мен, мисъл, която е вечен конфликт- тъй като много от нещата говорят за великата мисия и как всичко друго на земята е маловажно, егото, то някак си не се ли получава един прекалено стерилен живот? Това е и което целеше сектата. Прегръщането на тези велики идеи на мен ми опонира със себезаявяването, с това какво аз искам да правя с моя живот. Разликата при сектата с приемането на този 'нов' живот, с това прераждане, когато откираваш Христос и го приемаш в сърцето си , е че трябва да зачеркнеш стария си жливот, да се отречеш от него да то низвергнеш, да скъсаш с него тотално като нещо мръсно и подло, щото виждаш ли сега си се спасил.... Лошото е , че понякога изпитвам страх да не би тази промяна да е наложена от Бог, не в прекия смисъл на думата, но да кажем тя започва да се случва в живота ти, и каквото и да правиш не можеш да я избегнеш, само ако ѝ се противопоставяш, още повече страдаш. Аз се противопставях на сектата толкова години и много страдах, като винаги в мен беше страха да не би да са прави. Знам ,че не са били, но ако се очистим толкова много, то това ми звучи леко нее стетвено, тези думи са толкова грандиозни, толкова велики, че всяко друго човешко чувство с негативено естество, като завист, ревност и т.н те правят да се чувстваш нищожество, че си ги позволяваш да ги изпитваш. А точно с Дора това учим в момента, как да прегърна лошото си 'Аз' и да се науча да го обичам, не само да бягам към идеализирания си образ, и да го търся както в мен, така и в другите хора. Ето това разединение е основата на конфликта със сектата. Не моженето да бъдеш себе си заради ВЕЛИКАТА ИДЕЯ.

Орлине, много хубави неща си написал. Аз не успях наистна да усетя празника, именно защото не съм на ясно спрямо позицията си към Исус Христос и религията като цяло. Винаги съм се радвала на този празник преди сектата и сега това ми липсва. Чувствам се отделена от цялото. Но се и чудех хората на какво точно се радват преминавайки под маси и килими в църквата под обредите на пеещите попове, на които им е било платено да напяват различни имена на хора. Четох изказвания на Дънов относно Исус Христос, и той говори за прераждане там, и всъщност намерих доста сходни схванщания със сектата. Сега разбирам защо се го обявили за сектант от официалната православна църква. “Идването на Христа на Земята е най-важното събитие в историята на човечеството. То е едно изключително събитие както по съдържание, така и по смисъл. С него е свързана основната идея на човешкия живот – идеята за безсмъртието, идеята за вечния живот. И усилията на цялото човешко съществувание се свеждат към това – да се постигне безсмъртието, да се влезе във вечния живот.” Тоест да бъде завоювано спасението, казано на езика на Църквата. Сякаш в това с изразява мисията на човечеството. Ами къде остава смисълът Бог е в нас и божествената частица. Излиза пак, че всичко се върти около Исус Христос, според Дънов??? И още: "Казано е в Писанието: “Който не носи Христовия Дух в себе си, не е Негов.” Значи дето е Духът, там е Христос. Под “не е Негов” разбираме, че няма мир и свобода, радост и веселие в себе си. Без Христовия Дух не можеш да имаш стремеж към възвишеното. Без Христовия Дух не можеш да имаш никакви блага. Някой мисли, че като повярва в Христа, ще придобие всичко. Не е така. Вярата ви трябва да бъде непреривна и всеки момент да се увеличава. Ако вярата не расте и не се размножава, не дава плод – не е истинска.(69, с. 89)" Така, означава ли това, че хората от другите религии нямат път към възвишеното? Означава ли това , че те не са намерили път към Бога, само защото не са запознати с Хирстово учение, или това е пречупване на сектата? Или в другите религии има някакъв еквивалент на Христовото учение? Защото от тук следва изключване и отричане на др. религии. Преди 14 години питах същите въпроси там и отговорите им бяха завоалирани и целта беше да ме объркат. Въобще цялата статия е много интересна : http://www.bratstvoto.net/vehadi/menu/b19/Uchitelia%20za%20Bibliata%20-%20tom%202.pdf Ще се радвам да чуя мнението ти по тази така болна за мен тема. Поздрави

Благодаря за мненията и особено на Диляна Колева. Книгата изглежда интересна. Ще поработя над нея.

Четейки тука други постове, понякога ми се иска и моите страхове и вини да са малко по-определени, малко по-дефинирани, защото моя свят от сенки, където те изобилстват, сякаш е в друго измерение, а не тук на земята. Понякога се ядосвам и недоумявам защо се терзая за тъпотии, но нямам отговор. Най-голямата вина за мен е тази от изневярата, срам ме е да си го кажа, но е така. Навремето точно това ме подтикна да се набутам в онази безобразна секта. Спрях да мисля, чувствах товар, тежест, от които исках да се освободя и лесно се превърнах в жертва на безумци. Пътят беше дълъг и труден, но с ужас откивам , че 15 години по-късно аз пак изпитвам такава вина, а това директно отговоря на върпоса ми защо не мога да създавам , дълготрайни, малотрайни и всякакви други връзки.... и какво ще се стоя все сама, защото разбирате ли човешките взимоотношения са бели и черни, и аз не мога да видя или възприема нито един от тези 50 нюанса на сиво.... Говоря за това, че в момента аз съм събудена и виждам живота в истинските му измерения,които за мен са свързани с божествената любов, която дълго време ми беше достатъчно трудна тема заради сектата. Сега имам малко повече контрол над мислите и емоциите си,но разбира се аз никога не съм убедена дали съм на правилния път, от което произлиза и голям мой страх и съотвено, и съответно търсенето да се прилепиш към нещо сигурно, човек, Бог, и т.н. За пръв път в момента изучавайки повече себе си аз искам да открия какъв човек искам да себе си, защото до сега в повечето случай , аз приемах ролята на харесвана или обожавана жена, която се поддава на чувствата на тези мъже или на техните намерения, захранена от емоциите им, чувствайки се желана и за мен това бе достатъчно да се нахраня с това, което ми е липсвало в живота, само за да октрия в един момент, че някак си съм била пасивната страна във връзката и че тя се е развивала извън моя контрол, т.е каквото стане, аз нямам дума да кажа какво искам да стане, докато си получавам обичта и грижата, аз като малко дете съм се наместила там , давайки възможност на мъжа да контролира парада, както се казва. И в един момент.... обсебване. А аз съм и доминираща и обичам да командвам във връзката. Този път реших да е различно. Колкото и да искам връзка, открих, че много ме е страх да се обвържа, защото винаги може да излезе някой по-добър и реших да експреиментирам, като просто си позволявам близки отношения с мъже, и се пускам по течението да видя какво ще стане. Това разбира се ми е много трудно. Постоянно ме терзае гласа 'Това не си ти, това не е за теб'. Открих, че напоследък обаче се появяват мъже, малко по-различни от предишните, мъже, които търсят нещо самите те, търсят някакъв вид спасение от нещо , с което те самите на могат да се справят и в мен виждат нещо, което ги зарежда. А тази роля мен ме ужасява, защото аз не се чувствам уверена да движа парада, както се казва. Да, виждам, че по този начин конторлът е у мен, но това ми създава още по-големи проблеми. Виждам, че човекът е привързан към мен, но понеже не съм сигурна дали това е Той, дали мога да се влюбя, аз отчаяно започвам да търся и да драпам за алтернативи, за да се уверя. Често тези алтернативи са свързани с изневяра, или поне аз го наричам изневяра, защото когато сте се срещанли с един човек 4-5 пъти, и сте си прекарали добре, това не значи, че аз буквално трябва да му се отдам, и да забравя да съществувам за себе си, и да започна да съществувам само за другия човек, защото той видиш ли е вложил малко време и усилия. С този партньор, с когото се познаваме от няколко седмици си наложих, че няма да се впускам в нищо, а ще го изучавам - качества/слабости. До тук обаче си позволих да имам интимни отношения с друг човек, с който става въпрос само за сексуални отношения. В деня, в който си позволих да го направя се чувствах много еуфорично, радвах се ,ч е съм надскочила един ужасен мой лимит, че аз принадлежа на себе си, не съм ничия и мога да правя с живота си каквото си поискам, и да се уча от грешките си. Добре, но резонансът на цялото това нещо беше една вина,която се заглождва между ребрата и гръбнака ми и която започва да ме изтезава малко по малко. Хубавото чувство си е отишло, големите планове за живота проба-грешка също, и оставам едно нищожество, изтерзано от вина, която е толкова чудовищна, че тялото ми се стяга като бетон и спира да функционира. Само дишането и въртенето на очите е възможно, докато не си взема Ривотрилчето. Тази соматика, така ми пречи, и толкова моного ме изотщава и разболява, че в един момент, вариантът е да скъсам с този човек, просто ей така от нищото, без да дам шанс на нещо да се развие, да започна да търся следващия, където ще се получи общо взето същото. Даже бях откровена с него и му казах, да не очаква нещо сериозно за момента, защото все още търся себе си и освен това съм привърженик на отворените връзки и разнообразието на партньори. Той ми каза, че ще помисли по въпроса и ще прецени какво ще е нговото решение. Но въпреки всичко и това не помогна да отстраня вината. Става ми много мъчно за отсрещния човек, въпреки, че той нищо не знае и си е щастлив. Гледам го, сякаш съм го направила на глупак, защото той е добър с мен, и изпитвам голямо съжаление към него. Сякаш целият му живот зависи от мен и моята изневяра. Сякаш разочарованието ако разбере ще го убие, унищожи, разгроми и аз предателката ще съм виновна за това. Тук откривам нещо от деството. Беше ми по-лесно да правя на инат на моите строги родители, защото те ми ограничаваха свободата, а аз исках да бъда тази, която исках да бъда, и правех каквото си поискам, за себе си с цената да послъжеш, да не се прибереш на време и да отнесеш някой друг скандал, но те бяха узурпаторите, а аз бях в отбрана. Сега е друго, тук добрият човек, който ми дава внимание и грижа, не е като моите родители, и винаги такива хора е било най-лесно да ме манипулират, или аз да се привържа към тях лесно, защото в къщи не съм получавала това внимание и ласки към малкото момиченце, но това отключва такава лоялност от моя страна, че аз буквално се изтривам като личност. Започвам да служа в името на този човек да му е добре, за да ми дава това от което се нуждая. Ставам зависима. Затова тук за мен изневярата има едно доста по-символично значение, отколкото просто физическа нужда. Аз се откъсвам от тази зависимост чрез нея. Аз мога да покажа , че аз притежавам себе си, и това, което давам на един човек, в един момент мога да го дам и на друг, и те трябва да се научат да го оценяват, защото аз тепърва се уча да го оценявам Нооо тази вина, която ме е сковала днес (и не само днес) и съм цял ден на легло, к ато болна, не мога да мръдна. Това не е просто мисъл, която ме терзае, това е чувство, което ме поваля физически. Аз просто незнам как да се справя с него. Незнам кое ме кара да се чувствам толкова виновна. Ако се откажа и се разделя с този човек или пък се му се отдам просто отговаряйки на неговите чувства, това за мен е равно на разгром, примирение. Аз няма да следвам пътят, който искам да следвам. Но от друга страна си казвам, може би това не е човека за теб и ти сега вървиш срещу течението и мъчиш нещата да станат на твоето на всяка цена. Незнам кой е моят истински вътрешен глас, и двата са равносилни. Ако си наложа да направя нещо напук на тази вътрешна вина, то тогава аз няма да изпитвам удоволствие, а ако се предам, уж да направя правилното нещо, за да съм коректна с човека и себе си, то също поражението няма да ми донесе удовлетворение. Къде съм? Защо е тази вина? Някой може ли да ми каже от къде идва? Животът ми спира когато се сблъскам с нещо толкова чудовищно и не мога да го преодолея. Как да се справя?

Здравейте, Много бих искала да разбера вашите мнения за изразяване на благодарност, особено такава към Бог, не към друг човек. За мен тази дума и действие носят в себе си асоциацията с така нареченият loaded language, в следствие на програмиране на християтнска секта. Всеки път когато благодаря, аз се чувствам слаба , безпомощна. Извъднъж ме обзема страх, че осъзнавайки щастието си в момента, Господ ще ми даде някакво голямо изпитиание, за което 'съм готова' и ще изгубя щастието. Сякаш колкото повече опознавам Бог, толкова по-готова съм за по-големи изпитания. Уловаката на тази скета е, че тя ти общава готови, разработени coping strategies, и ти обещава, че работят, 'ако ги спазваш'. И хора, които се впечатляват от тях и са неориентирани, както бях аз като по-млада захапват въдицата.Винаги на този етап прекарсният момент се срива от тези мисли, и много се дразня. Бих искала да се освободя от този модел на мислене и да намеря нов, който най-много резонира с моя Аз. Например случи ми се нещо хубаво и изпитах желание да отида на църква и да благодаря. И изведнъж в мен се породи сблъсъкът, ами църквата като представител на християнската вяра представява догма, модел на поведение, ограничения и т.н, а аз не вярвам в това. Защо да ходя там? Но ми се прииска, винаги съм го правила преди да попадна в сектата и ми е носило удовлетворение. А и имаш усещането, че молитвите ти са чути. Сега обаче се чудя какъв психологически заряд носи това? Можеш да благодариш на всяко едно място, но аз искам да отида в църквата. Зачетох се в разни текстове като The moral landscape на Сам Харис, който обясняба, че религията не е нужна за човешкия морал, със сигурност Библията не е първоизточника му. Интересно ми е каква стойност всъщност тогава има религията и как може да ни служи или пречи? Тя е противоречива идея, като се разптостира от съхранявайки българския народ от попадане под турско робство и инквизицията избивайки маса народ заради ерес.Колко е пагубна и колко е полезна религията? Тук не говоря за вярата като част от Божественото, а за основните световни религии, от които повечето хора черпят морал и гледни точки.

Благодаря на Георги Балджиев и д-р Първанов. Не съм гледала въпросния епзод с Хари Потър, но виждам голяма логика. Да, усещането за света като едно цяло , дишащо тяло в Божието лоно, е много по - хубаво отколкото ученията на разни църкви , било то ортодоксални, евнагелстки и т.н, че светът се е опорочил, че сатаната властва, че се е отдалечил от Бог. Да , хората може и да са забравили изначалните си функции, забързани в ежеднвието си,но заривайки се в молитви и себеотричайки се, едва ли ще стигнат до Бог.

Много уважавам тази и другата му книга, но винаги когато чета в мен се надига дилемата, той наистина ли е говорил с Бога така или това е негова интерпретация? В моята пордължителна борба и развитие за откъсване от сектата, такива въпроси силно ме вълнуват и са свързани с известно безпокойство и страх, дали мога да считам тази книга като авторитет, като Библията например, за която също не знаем със сигурност от къде се източниците ѝ на информация, но понеже е възприета като свещена, там човек не се запитва вярно или невярно. Или поне масата хора не се запитват. Бях споменала, че може би имам проблем с авторитета, като в същото време уважавам правото на всеки да намери своята истина към доброто, и че всеки има различен подход и достига до нея през различни канали, източници, религии, и т.н. Същото би трябвало да важи и за мен, но се страхувам, че взимането на собствени решения, независими, себехаресване,себеуважение, себевярване, са неща, които църквата е атакувала директно и се е опитала да унищожи, та сега се питам, дали когато чета тези книги не си давам извинение да правя каквото си искам, и така да се отдалечавам от Бога? Това беше най-големият коз на онези идиоти, че отдалечавайки се от Бога си слаб, безпомощен и нищожество, и най-вече моят голям страх, че няма да се справя в трудни ситуации. Deficiency in coping strategies. Това винаги е било най-големият ми страх. Ще съм благодарна на мнения по въпроса.

Преди време една психоложка ми каза, че страдам от 'безплодно мъдруване'. Може би е така, но аз виждам плодовете на тази дейност единствено в дълбокото откриване на проблем или деструктивен мисловен модел, който ме мъчи или ми пречи.. Тук съм споделила някои мисли, които ми тежат в момента. Всичко започва от Аза и увереността да взимаш правилните решения за себе си... «Всичко започна , че избрах да бъда сама вместо с човек, с който нямах огормно бъдеще. Виждах се с някой, който ми даваше невероятно много внимание, грижа и приятни емоции, но без перспектива. Усетих, че както винаги се прилепвам към тази връзка, и преставам да мисля критично и обективно за собствения си живот извън нея. В крайна сметка осъзнах, че висичко май опира до зависимост или поне при мен се случва така. Явно имам толкова голяма нужда от обич и ласки, чек при мен е зависимост, и понеже трудно се доверявам и привързвам, за мен винаги се превърща в зависимост,а това ме ограничава в избора на партньор и във взаимоотношенията ми с партньори. И в тази връзка усетих, че се случва същото. Анализирах се повече и реших , че ще остоявам територията си, защото аз често я губя и това също се улавя от партньора, тъй като за да си дам хубави моменти аз не казвам Не. Не излязох с него една вечер. На следващия ден той ме игнорира и излезе с друга жена, като не ми го каза директно, но аз знаех. Заболя ме. Да, знам че имахме авантюра и всеки е свободен д аправи каквото си иска, но на мен не ми беше приятно това. Реших, че няма да мога да го видя отново и да не съм му ядосна. Не исках да си представям ,че при всичките прекрасни емоции и огромния труд и търпение, които той положи, за да ме има,е решил просто ей така да бъде с друга. След 2 дена той ми се обади да ме кани на вечеря. Казах му директно , че съм обидена, задето е преспал с друга, а той ми каза, че това е животът. Тук беше моя избор да реша, дали ще отстоявам своето или дали ще си кажа, еми това е авантюра, ще отида пак с него заради хубавото прекарване, а пък тези чувства ще останат на заден план. Нямам право да му изисквам нищо в случая. И кое всъщност тук е масохизмът?? Да бъдеш с някой, с който сте наясно, че нямате бъдеще и да игнорираш чувствата си или да си отстоиш на честта, съвестта и чистите чувства, но отново да бъдеш сам, което вече ми е толкова противно, и пак да се занимаваш с тъпаци, които не могат да му се качат на малкия пръст? Понеже много години в чужбина преживявах това постоянно.. в големия забързан град, където никой не се итнересуваше от връзки, за да бъдеш интересен и да държиш интерес на даден мъж, всичко опираше до сексуалното, а чувствата трябва да убиваш. И за да не си тотално сам го правиш. Създаваш си мимолетни удоволствия. Чувството на изостваяне го притъпяваш. Тук прецених, че може да не е така. Не съм съвсем сама в България и мога да инвестирам и очаквам по-сериозни връзки. Но това пак е даден вид мазохизъм. Чувствам се в безизходица. И най-лошото е, че постоянно се притеснявам дали това няма нещо общо със сектата, с деструктивните мисли от там, и че не мога да бъда себе си , за да преценявам ситуациите правилно. Дали не губя от всичко това? В един момент си помислих, че привличам такъв тип мъже, защото все още залагам на авантюрата, а ме е страх от обвързване докато не съм опознала човека напълно. Имам нужда от активен сексуален живот, но за да допусна партньор до себе си, дори и само сексуално, той трябва да притежава ред необходими качества, което го прави годен и желан не само за сексуални отношения, а и за нещо друго. Та си помислих, че привичам тези мъже, като флиртувам с тях и нещата вървят повече към мимолетното удовослтвие , а чувствата остават на заден план и са отхвърлени, макар че те са водещото при мен. Това, разбира се донякъде носи вина от сектата. А освен това според закона на привличането и Наталия Кобилкина човек някак си вирее в собствените си мисловни кръгове и полета, и трябва да промени нещо драстично, за да види резултат. Та, аз реших да бъда себе си и да повярвам в чувствата и емоциите си... но ... на кава цена.... Да се отдам на несигурностите си, на борбите да бъда себе си, на самота, на лишение от хубави емоции, на стоене в къщи и писане пред компютъра вместо навън и забавлявайки се. В крайна сметка, с това се депресирам още повече и ще видя ли резлултат?? А ако не издържа? Знам ли кога ще дойде този човек? Искам да съм щастлива и без него като за начало, а той после да допълни картината. От това най-много ме е страх.. че не мога да намеря кой е най-верния път и да го следвам. В един ден е този , в друг ден и различен, в зависимост от шибаните ми настроения. Не мога да отсея кое и истинското ми аз, защото е забулено в страхове повечето пъти... Още повече, че въпреки че искам неангажиращ секс и забавления с някой, с който просто да си доставяш хубави емоции, мисълта да го направя с повечето хора , които ми пишат от сайтовете за запонзанства ме отваращава, защото те ме отвращават с простотията и тъпотията си, и в крайна сметка пак съм сама. А не мога да завися единствено и само от един човек. В крайна сметка се запитах.. доколко може човек да се промени... има хора, които са изключително моногамни , а други които просто не го могат да са моногамни. И двата типа хора имат определени нужди, и това не ги прави лоши хора, и в крайна сметка колкото и да се променяме ние сме родени така. Доколко можем да се променим, да променим настройката си? Дали ако искам нещо недостатъчно силно или недостатъчно ясно ще получавам само посредствени връзки, които няма да ми носят удовлетворение.. и докога ще продължава това?? Всичко ли зависи от мен?? Мога ли да определя съдбата си само като си променя мисленето? Често се обвинявам за това... Не искам да бъда сама, а явно тази ужасна нужда от любов и внимание, от която така отчаяно се нуждая ме прави много уязвима и зависима. И тук като говоря тези работи съм се опитала да надникна в подзъснанието, в ранното детство, в нуждата от допир, от близост, физически на тяло с тяло, за да се чувствам защитена , спокойна и сигурна. Колко от това ще мога да променя , за да променя нуждите си, а от там зависимостите си?? А любовта завсимист ли е в крайна сметка? Всички я търсим. Всички са по сайтове за запознаства, всички излизат с надеждата да срещнат партньор, защото това осмисля живота. Но любовта е като опиянение, като наркотик, и доколкото виждам в търсенията си как да постигна независимост и да бъда една цяла единица, всичко опира до зависимости в крайна сметка. А самата мисъл ме отчайва, че за да бъда независима аз трябва някак си да се откажа от любовта, или от сексуални авантюри, но това те откъсва от света и те прави ужасно самотен и мъртъв. Къде е разковничето , къде бъркам?? Това е идентично и много болезнено чувство от сектата, която наверемето ме откъсна от нормалния ми живто и ме хвърли в ад на страхове, самоотхвърляне, самобичуване , вина от секс, от сексуални мисли, от всичко човешко и земно. »

Благодаря на Александър и както винаги благодаря на Орлин.