Delyana

,,Кога ще спре това чувство на нереалност, ще бъда ли същото жизнено момиче някога…,,
 
Предполагам ще ти прозвучи малко парадоксално, но за да спре чувството на нереалност-което е плод на стреса ти, първо ще трябва  да станеш ,, същото жизнено момиче,, което си била.
Поради липса на време за обосноваване, ще си позволя да използвам един готов материал по темата от Норбеков.Уверенен съм ще разбереш логиката.
 
...Един император се разболял. Свитата се ужа­сила, свитата се оживила. Неразположението го при­ковало на легло. Лечителите взели да го церят. Ден след ден се опитвали да му помогнат, но състояние­то му не се подобрявало!
Минавали дни, минавали месеци, минавали го­дини, а той лежал парализиран и не мърдал. Толко­ва държави бил покорил, такива народи бил поста­вил на колене! Владеел половината свят, ала бил без­силен пред болестта.
Неочаквано се разярил в своята безпомощност и наредил:
- Да се отсекат главите на всички лечители, които не можаха да ме изправят на крака, и да се наредят по градската стена.
Минало време. Крепостните стени побелели от спечените черепи на мъдри лечители. Тогава импе­раторът повикал великия си везир:
- Везирю! Къде са лечителите ти?
- О, повелителю мой! Няма повече! Нали на­редихте да им отсечем главите?
- Нито един ли не остана?
-Тъй вярно, господарю! В цялата ни страна ня­ма нито един лечител, който да е достоен да се яви пред очите ви.
- Мамка им, така им се пада...
И пак се заточили безрадостни дни. Веднъж обаче императорът отново попитал:
-  Везирю, помниш ли какво ми каза? Че не е останал нито един лечител, достоен да се яви пред очите ми. Обясни ми какво премълчаваш.
- Повелителю мой, в държавата ни остана един-единствен лечител. Той живее тук наблизо.
- Умее ли да цери?
- Да, умее. Ходих при него, но той е толкова невъзпитан, прост, такъв грубиян! Щом отвори ус­тата си, от нея се леят само ругатни. А наскоро се похвалил, че знае тайната, как да излекува самия император.
- Защо не си ми казал?
- Как да го доведа, повелителю мой, нали вед­нага ще ме обезглавите заради поведението му.
- Няма да те отделям от главата ти, обещавам. Докарай го тук.
След някое време везирът довел лечителя.
- Казват, че си можел да цериш? Последвало мълчание.
-  Защо мълчиш? Отговаряй! - наредил гос­подарят.
- Повелителю мой, забраних му да си отваря устата - обяснил везирът.
-  Аз ти позволявам, говори! Наистина ли си способен да ме излекуваш?
- Туй въобще не ти влиза в работата! Можеш да ме питаш дали умея да управлявам държавата, защото си император. Но къде си пъхаш държавни­ческия ум в медицината? Какво ти разбира тиква­та? Ти си велик в своята област, но от медицина раз­бираш колкото всеки обущар!
-  Стража! - яростно изревал императорът. -Отрежете му главата... Не, чакайте... Първо го набучете на кол, после го залейте с врял катран, а нак­рая бавно го насечете на дребни късчета!
Никой никога дотогава не си бил позволявал дори само да си помисли за нещо извън дворцовия протокол, камо ли да говори с такъв тон пред самия император!
Стражата сграбчила дръзкия лечител, извила му ръцете зад гърба и го помъкнала към тъмницата, а той извил глава през рамо и се присмял:
- Ей, уважаеми! Аз съм последната ти надеж­да! Можеш да ме убиеш, но не остана никой друг освен мен, който да те изцери. Мога още днес да те вдигна на крака.
Императорът веднага забравил за гнева си:
- Везирю, върни го! Върнали лечителя.
-  Започвай да ме цериш. Ти каза, че можеш още днес да ме вдигнеш на крака.
- Но първо трябва да приемеш три мои усло­вия и едва тогава ще пристъпя към лечението.
Императорът преглътнал поредния си гневен изблик, стиснал яростно зъби и изсъскал:
- Казвай!
- Нареди пред вратите на двореца да докарат най-бързоногия жребец в държавата и една торбич­ка злато...
- Защо?
- За подарък, много обичам конете.
- Ако ме излекуваш, ще ти подаря цяло хергеле, четирийсет коня, всеки с по две торби злато.
- И това ще стане, но после... Ще ми ги пратиш допълнително. Второто ми условие е по време на лече­нието никой от придворните ти да не остане в двореца.
- Това пък защо?
- Защото може да те заболи, може от болка да се развикаш, нека никой не те вижда безпомощен.
- Добре. И трето?
- Третото е слугите ти да не се отзовават на призивите ти дори и при заплаха от смъртно нака­зание, и чак след един час да започнат отново да изпълняват твоите заповеди.
- Не те разбирам, обясни ми.
- Може да ми попречат и да не доведем лече­нието докрай.
Императорът приел условията на лечителя и наредил всички да излязат от двореца. Останали са­мо двамата.
- Започвай!
- Какво да започвам, дърт пръч такъв?! Кой ти е казал, че мога да лекувам? Сам се хвана в капана ми! Имам цял час на разположение. Отдавна чакам подходящия момент да те накажа, кръвопиец прок­лет! Чуй сега трите ми отколешни мечти, трите ми съкровени желания. Първото е да те заплюя в крал­ската мутра! - и лечителят сочно и от душа се изхрачил в лицето на императора.
Господарят пребледнял от гняв и безсилие, ка­то се усетил в какво положение е изпаднал. Взел да върти безпомощно главата си, за да си придаде вид, че поне се противопоставя на подобна нечу­вана наглост!
- Ах ти, изгнил кютук, старо вмирисано псе, ще ми се извърташ, а? На ти още една храчка! Втората ми мечта... Ооо! Откога ми се ще да ти се изпикая върху императорския фасон! - и той пристъпил към изпълнение на второто си съкро­вено желание.
- Стража! Стража! Насам! - ревнал императо­рът, но се задавил от пикнята. Взел пак да върти гла­ва, дано някак избегне струята, надигнал рамене, за да забие зъби в нозете на оскърбителя си.
Стражарите чули зова на повелителя, но не посмели да нарушат заповедта му.
-Ах ти, мършо - рекъл лечителят и яко го сритал.
Императорът усетил ритника и го заболяло. Из­веднъж си спомнил, че до леглото му има стойка с наредени оръжия. Само да докопа кинжала, и ще му среже крака! Обсебен от единствената спасителна мисъл, да се справи с мерзавеца, той се опитал да посегне към оръжията.
- Оп-па, значи си можел да мърдаш? - поглед­нал го презрително лечителят. - Третата ми мечта...
Но когато императорът чул тре-е-етата мечта на самозванеца, изревал като ранен звяр и заскърцал със зъби! С нечовешки усилия се претърколил на ед­на страна, изпълзял от ложето на пода и подпирайки се на лакти, запълзял към стойката с оръжия.
- Ще те заколя - ръмжал през зъби той, - лич­но ще те накълцам на парченца!
Вбесен, надигнал се на нефелните си крака и като се придържал о стената, успял да достигне ме­ча си. С разтреперани от гняв ръце го измъкнал от ножницата, извърнал се, но в двореца вече нямало никого... Едва се добрал до портала на спалнята.
О, как съжалил, че се е хванал в капана на то­зи подлец и че му е дал най-бързоногия си жребец. Осъзнавайки цялата си безпомощност, той все пак със сетни сили стигнал до първия кон, който видял, и се помъчил да го яхне. Но къде ти! Вкопчил зъби в гривата на коня, с немощни ръце го обхванал и се претърколил на седлото.
Пробудил се духът на великия воин, пробудил се духът на великия повелител, пробудил се духът на великия пълководец.
- Къде е тоя бъзльо? - изкрещял императорът на слугите, които се били скупчили наблизо.
Но те не посмели да гъкнат и само кимнали към пътя, по който отпрашил беглецът.
Императорът препуснал по дирите му. С всеки миг чувствал как силата му расте. Профучал през градските порти и продължил нататък, пришпорвайки коня си миля подир миля.
И изведнъж се усетил: „Боже! От двай­сет години не съм яздил! От двайсет години не съм виждал пред себе си конска грива! От двайсет години не съм държал меч в ръка! От двайсет години не съм усещал вятърът да бру­ли лицето ми!"
Не щеш ли, зад гърба си чул отдавна забраве­ни звуци. Към него приближавал тропот на копита, отеквали възторжени викове. Стотици негови вое­началници препускали подире му и размахвайки ме­чове, надавали вик:
- Да живее императорът!
Когато стигнали до него, видели, че господа­рят им се въргаля по гръб в пътния прахоляк, раз­махва във въздуха ръце и крака и едва си поема дъх от неудържим смях:
- Ах, лечителю, твоята мама!... Ах, кучи сине! Заслужи си цял керван злато!
Разбирате ли вече защо и как?
За да пробудя истинската ви природа на побе­дител, да я мобилизирам, аз ви оплювам, но не бих­те могли да се оплачете, че ви препикавам или нещо подобно...
А сега сваляме от небето короната на повели-теля, на съзидателя и с всичка сила си я изхлузваме чак до ушите.
Впрягаме волята и изпъваме рамене. И от този момент гледаме на живота като властелини, като сътворители.
Не ми се сърдете. Искам да променя настрое­нието ви и по-лесно да пробудя у вас агресия, от­колкото да ви разсмея. Целта ми е да ви извадя от обичайното ви равновесие.
 
 
Много е трудно да си личност, защото самота­та е ужасно нещо! Да, самота, тъй като автоматично се озовавате на върха. Личността не може да е бед­на, болна, нереализирана.
Но още по-ужасно е да се кандилкате в си­вата безлична маса. Каква скука! За това ли е даден животът?
Кажете, моля ви, когато оставате насаме със себе си, нима вътрешният глас не ви казва: „Какво правиш? Ти можеш и заслужаваш повече!"
Цял живот добивате някакви професионални умения, учите какво ли не, а случвало ли ви се е поне за час да седнете и да опознаете самия себе си? Никога! Най-много се боим от себе си и най-далече бягаме от нас самите!
Знаем много неща, а себе си не познаваме. За­това се бутаме в живота като слепи. Болни, нереа­лизирани, неспособни да решим оптимално и най-простия проблем, безпомощни като деца, ние изкус­но се маскираме като възрастни лелички и чичков­ци, играем роли и се правим на важни.
Кого лъжем? Когото и да се опитваме да излъ­жем, излъганите сме ние.
Запомнете! Тълпата винаги се стреми към по­кой. А покоят има крайния си стадий - вечен покой. Тълпата поначало е мъртва. Тя може само да плюска и да... Какво си помислихте? Да ходи на събрания...
Значи да си здрав, е лесно. Просто трябва да станеш ЛИЧНОСТ. Всяка ваша победа, всеки успех ще зависят само от вас. Всичко започва от самозачитането ни като ЛИЧНОСТ, като ЧОВЕК с главна буква.
 
И така, въпрос. Готови ли сте да се обречете на успех по собствено желание? Единственото, ко­ето се иска от вас, е да се задействате.
От днес започваме изкуствено, подчертавам, изкуствено да се измъкваме от стереотипа на по­ведение, мислене, оценки, ценности, твърдения, мнения и т.н.
Щом пациентът е хронично болен, значи всич­ките му мисли и действия не съответстват на съзида­нието. Ако човек не е реализиран в живота като лич­ност, материално е затруднен и постоянно губи ори­ентири, значи мирогледът му до голяма степен е сгре­шен, много от гледищата му са безпочвени. Затова нека заедно влезем в ролята на съзидателна Личност.
Природата не търпи празно пространство. Всяка работа дава някакъв резултат, но какъв - зависи от вас! От нищото, от пустотата нищо няма да се появи.
Когато с усилие на волята предизвиквате са­моуважение у себе си, изкуствено повишавате самооценката си, задълбочавате вярата в собствени­те си сили, всичко това ще рикошира към всяка клетка в организма ви, към поведението, постъп­ките, делата ви.
Повтарящата се постъпка създава навик, формира характер, повлиява съдбата. Днешното малко по-голямо самоуважение от вчера ще ви направи малко по-различен утре. Така постепен­но ще станете човекът, какъвто искате да бъдете, и със спортна страст ще преодолявате всякакви житейски препятствия.
Болестта „не пуска" хората, които на послед­но място слагат грижата за себе си, за здравето си. Хронично болният е човек, който изобщо не държи на себе си или дори напротив - безкрайно държи на болежките си. За такъв човек една летва от ограда­та на вилата и дори един ръждив пирон у дома зна­чат повече от живота му.
Защо съм толкова сигурен? Защото опитът ми сочи: няма човек, който да не може да се излекува! Разбира се - ако е без крак, няма как да му лекува­ме коленната капачка. Но всичко друго...
Значи започваме формирането на нелогич­ното поведение.
Още днес ви предстои да станете ненормален човек. Нормалният казва: „Първо искам да се видя оздравял, после ще се възрадвам в душата си. Е, чакам!"
При такъв подход ще се радвате, защото логика­та се крепи на факта, а фактът, че сте оздравели, лип­сва. Ето ви капан за заблудени души с научни степени!
Как мислите, кое е по-лесно: да оздравеете или да се зарадвате, че ще оздравеете?
Разбира се, да се самонакарате изкуствено да се зарадвате като малки деца е много по-лесно и може да стане мигновено. А за да оздравеете, се иска много труд и време. Така че да започнем от по-достъпното.
Остава само едно: да измислим, да изсмучем от пръста си радост и да я играем като роля, докато не получим резултат и това състояние не се превър­не в наша същина. Как? За да си помогнете, си спом­нете как отидохте на първата си среща. Отидохте ли? Та вие летяхте, може и да сте пълзели от страх и спонтанно да ви се е случил енурезис[1].
А душата ви бе изпълнена с трепетно очакване на нещо необикновено, сърцето ви бе замряло от щастие...
А първата целувка? А бързането за танцовите забави?
С други думи, открийте случай, когато сте се чувствали окрилен, вдъхновен, на седмото небе от щастие...
Ако сте жесток злодей, си представете някоя „прекрасна" картинка. Направете някому нещо гад­но и открийте за себе си радостта. Има хора, които се чувстват добре само ако другите са зле, и се чув­стват зле, ако другите са добре!
Например имате проблеми със здравето, за­щото жена ви „композира", тя е внучка на Чайковски! Ами представете си, че взимате музикалния й инструмент, тази нейна цигулка, и я изхвърляте...
Или началникът ви не ще да се пенсионира и това ви вдига кръвното. Представете си, че аз на­реждам той да бъде уволнен и на негово място съм повишил вас.
Или мъжът ви задиря чужди булки - гледай ти, на стари години още го харесват! Нали? Създайте си радост!
Или съседът ви всеки ден нещо стърже, реже, дупчи с бормашина. В същия момент си представе­те, че сте грабнали големия чук, доближили сте го изотзад и дум... по кратуната. Той се просва. Какво щастие! Нали?
Или още по-добре! Ще ви напиша рецепта за аптеката: „За съседа - цианкалий три пъти дневно на гладно... До пълно постигане на целта!"
Значи измисляте си свой собствен образ на радостта! Нали?
Но не ви говоря за тази радост.
Скъпа читателко, ако сте майка, какво изпи­тахте, когато за първи път дадохте на детето си да суче? Представете си, че същото става сега! Усете­те в цялото си тяло нежност, трепетно блаженство, сладка отмала.
Това е един от ключовете за създаване на вътрешен подем при изпълнението на упражненията. Нищо привнесено отвън, нищо чуждо - вие го имате У себе си. Използвайте разумно своето богатство.
Възможностите на организма са неограничени.
А знаете ли, че мозъкът може да изгори тяло­то? Ако сте под хипноза и ви се покаже някакъв же­тон или монета, а после ви се каже, че ще я залепят за кожата ви нажежена, докато всъщност ви докос­ват с картонче, на същото място ще се появи истин­ски белег от изгорено и ще ви остане за цял живот.
Очакваното изгаряне наистина изгаря кожата. След година или две пак под хипноза ви се казва, че онова тогава е било топло картонено кръгче. До две седмици белегът ви ще се изличи завинаги. Орга­низмът сам премахва последиците.
Имах интересен случай в практиката. На паци­ент с белези от 60 на сто изгаряния кожата успешно се почисти и стана равна и гладка. Разбрахте ли ме?
Да разгледаме в един от случаите какво може да задържа клетника окован в заболяването. Нека си представим следната ситуация. Ле­карят ми предписва хапчета. Аз отварям човка, пар­дон, уста, пускам вътре хапчето, чакам да цамбурне и си седя.
Чакам!
Как мислите, какви банални мисли може да ми се въртят в главата? „Ще помогне ли - няма ли да помогне? Ами ако не помогне? Надали ще помогне, защото досега почти не е помагало."
Въпрос: участвам ли в изцеряването си? От­говор: не.
Нещо повече, пасивното очакване на резултата, а дори и съмнението оставят лекаря очи в очи с болежката ми.
Ако аз самият не участвам в оздравяването си, може ли лекарят сам да победи болестта ми? Дори да е мъдрец, той е обречен на неуспех в опита да излекува болник като мен.
Тук може да победи само хирург, който със или без ваше съгласие ще ви ампутира някой орган, и толкова. Няма орган - няма проблем.
Значи ще се радвам, след като получа поло­жителния резултат, но засега изчаквам. Осанката и мимиката ми (тоест „мускулният корсет") какви са? Съответните - чакаме! Нормално поведение на нор­мален болник несретник. Защо го правя? Защото всички го правят. Бе-е-е-е!
Това е една от закономерностите на затъване-то в болестта.
От гледна точка на разума постъпвам съвсем правилно. А разумът способен ли е да гради? Не. Той само пази създаденото.
Разумът се уповава на логиката. Логиката - на факта. А разполагаме ли с факта, че сме оздраве­ли? фактът е, че сме болни.
Кръгът се затваря. Няма изход. Ето омагьоса­ния дяволски кръг, който трябва да се разкъса. Как? Направете така: добийте външния вид на щас­тието, тоест мимиката на сит канибал и осанката на напуйчен пуяк, после ще се получи синхронизиране на външната форма и вътрешното ви състояние.
Изкуствено създайте в душата си радостно очакване, че щом глътнете хапчето, ще оздравеете.
Глътнахте ли го?
Сега си представете какъв искате да сте и про­дължете изкуствено да повишавате радостното си състояние, включвайки и силата на духа. Желание­то ви ще започне да се изпълнява.
А какво представлява веригата, която държи хронично болния далеч от оздравяването?
Да разгледаме скритите мотиви в поведе­нието му.
Всичките му подсъзнателни постъпки и стъпки в повечето случаи работят в защита на самото забо­ляване. Да-да, колкото и да е парадоксално, така е! Цялата му природа въстава против оздравяването, следователно и против лекаря, който се мъчи да му помогне.
В такъв случай и двамата - и лекарят, и болни­ят - са обречени на провал. Това продължава пос­тоянно с месеци и години.
Постепенно шансът за изцеляване намалява, намалява, намалява, защото болестта все по-дълбо­ко прониква в съзнанието, във всяка клетка на тяло­то, във всяка фибра на душата. С десетилетия бол­ният постъпва по един и същ начин и едно си знае: „Искам, искам, искам да съм здрав!"
Когато пациентът чака някой да го излекува, лекарят остава сам срещу болестта му. В това се крие една от тайните на хроничните несполуки във всички сфери на живота.
Принципът на поражението в живота, на изос­таването от живота, на разрушаването на живота, принципът на конфликт с околния свят е един и същ, схемата е приблизително еднаква.

[1] Напикаване (гр.) - бел. прев.

Само за уточнение- ,,названието психопатия е предложено в 1884 година от И.Балински и в буквален превод означава ,, душевно страдание,,.

Спр. ,,Психиатрия,, учебник за студенти по медицина под редакцията на проф.Ив.Темков , второ издание 1978г. стр.276.

Така,че аз наистина знам,че вие страдате. Но, вече имате пътя, по който можете да го намалите.
Ще бъде интересно на всички, когато след няколко години споделите своят опит в преодоляването на страданията си.

Успех!

ПП. Живот и здраве, след две години аз сам ще ,,повдигна ,,темата за да ви подсетя да споделите успехите си.

Първо прегледай отново темите за които споменава Донка . Сега ще ги усетиш по друг начин !
Усещане ,че продаваш себе си, защото се насилваш и имаш очаквания .За себе си съм открил , че работата  ( правенето ), си има съответната психология . Самия импулс да направиш нещо  идва от вътрешна необходимост .Но самото правене е продължително във времето . Например , ходенето на работа за , заплата .През това време може да се случват различни неща и ако не потдържаме психическа дисциплина , качеството на работата се влошава .Ето :  Но не успеех ли да получа дозата внимание, видех ли,че някой е по-интересен от мен , веднага ми потъваха гемиите.    Правилната психическа нагласа    се намира във всичките беседи на Дънов .Във сяка една има мъдрост .
   С други думи , очакваш другите да те направят щастлива . Истината е , че щастието е вътрешно човешко състояние . Заслугата на другите е че съществуват и ти дават възможност да се проявиш и ги обичаш .Това става видно от факта , че в протичането на живота , ни се случва да обичаме много и различни , а не само един човек   .За това трябва да освободим другите от нашите очаквания  , да не ги притискаме .Това действа освобождаващо и за  нас .Освобождава ни от съмнението в собствената значимост .Защото освобождавайки другия отпада неуместното сравняване .И неуместните критерии за правилно и грешно . Просто обичаш и другото няма значение . Това което усещаш като обич и внимание от другите е само отражение на собствената ти любов към тях .Това трябва да се усети , за да се разбере .

Ами...аз освен чувство за собствена значимост, друго нямам. Всички други хора и неща, с които егоистичното ми съзнание поддържа някакви контакти, като в това число попадат всякакви близки и роднини, и децата дори- та, всички тези хора и неща, за мен са незначителни...
Като считам другите за незначителни, до голяма степен би трябвало да изпитват радост от това, защото незначителността е пасивно явление- просто не се занимавам с другите хора, нито с проблемите им (освен ако не ми влиза в работата, за която ми плащат), и по този начин не ги обременявам по некакъв начин...

А всеки който пък е решил да се занимава с моята значимост, или значителност...я е посмял, я си е отнесъл вместо незначителност- тройна доза пренебрежение...което не е ей тъй пасивно да те подмине някой...

И най-веселото е това, че не съм само аз в това състояние...а още по-весело е това, че това състояние не подлежи на промяна...

Светът ще се оправи когато всички наблегнат на собствената си значимост, и престанат да се занимават с другите...Е, оправянето включва пълна разруха и препострояване...но поради пустото шубе, сме оставили в нас по един тъмен и мръсен килер- мястото, което се полага за значимостта на другите...Поне на мен ми се струва най-удачно да е килер...Ако е по-голямо, най-много да докара и голяма беля, а пък ако е по-малко- не си струва изобщо съществуването...


- притежаваме ли го- ДА
- кое го поражда- азът
- помага ли ни, или ни пречи- щом е азът, няма начин да не помага
- има ли то място у Новия човек- НЕ
- съвместимо ли е със смирението или по - скоро се родее с гордостта- зависи от версията на "егото"...
- не са ли негови издънки и самоуважението, и честолюбието, и достойнството- ами не са издънки...Те са проявления на азът...Чувството на значимост може да се задява повечко със самоуважението, или пък с честолюбието и т.н...а на други неща азът да си спести подобни чувства...
- можем ли да открием у светците и духовните Учители чувство за собствена значимост - защо човек трябва да си губи времето да търси такива неща...На мен не ми дреме дали слънцето има чувство за собствена значимост- важното е да си върши работата...
Болдвал съм текста, който намирам, че има отношение към собствената ми значимост...

Тъй е то...Азът е и пътя, и истината, и това, което наричаме живот

То, хубу...
Ама точно това се е случило с теб (и мен) преди безброй много животи.
И точно в това е проблема, че раковите клетки не могат да се самоизлекуват, те са си чужди.
Е, разбира се, няма проблем, когато ние не искаме наистина здрав организъм, а искаме наистина стабилен рак...

То ми е смешно, ама,
гати,
въобще не е смешно.

Наистина много моля за доказателство - къде точно и как точно е казано това. Дребнавост или коректност - няма значение как ще се разбере молбата ми, но ме интересува преди всичко контекста на казаното и точната фраза.

По темата - ако вземем израза "собствена значимост" в позитивното му звучене (не гордост, а по-скоро самоуважение), то приемам себе си като малка клетка от огромен сложен организъм. Каквато е собствената значимост на една здрава хармонично функционираща клетка, такава е и моята - т.е. значимостта се ражда и осмисля от хармонията с Цялото, а не в отделеността от него. Когато една клетка започне да храни собствената си значимост и забрави защо се е появила и къде, превръща се в ракова.

Учителят някъде беше казал, че на човек му приляга известна доза гордост. Не мога да цитирам в коя беседа, но съм сигурен в това. В психотерапията се говори за здрав и за болен егоизъм. Здравият егоизъм е инструмента, с който живеем тук, в този свят, личността с нените кусури и кривотийки. Колкото и здраво да е егото (малкото), все си има кривотийките обаче. Според мен дори великите, на които се прекланяме имат от това малко его. И те имат мозък и ранни години и пренатален период, през които са минали, имат си и характер и предпочитания, вкусове за храна и дори навици различни. Но различното при тях е свързаността с онова, голямото АЗ, със сърдечното единство на Вселената. А тази свързаност успокоява малкото его. Наистина голяма част от него дори може да изчезне, като остават само базисните му характерови склонности - но поизчистени и посмекчени. В темата за хипнозата (ак се не лъжа) бях писал,че обикновеният човек първо има нужда от едно здраво, стабилно его. Ако не е такова, първо има нужда да го стабилизира и едва тогава да търси вечното, безсмъртното и космичното. Иначе неустойчивото малко его не издържа присъствието на вечното и се стига до ... шизофрения ... Та, първо стабилно его, а след това и космичност и разтваряне на егото!!!

Здравей Деляна и добре дошла в нашия форум. 
За съжаление никак не си единствена. Това не звучи успокояващо и си има просто обяснение - съвременната действителност все повече закрепостява личността към себе си още от най-ранна възраст. Нещо повече - възпитателните и образователните ни методи се основават на непрекъсната "проверка и оценка" и детето отвиква (ако изобщо е имало възможност да се научи) самО да открива и развива заложеното в себе си, само да се забавлява и управлява и т.н. Превръщаме се (или искат да ни превърнат и с успех) в кукли на конци. Зависими сме от вниманието на другите и очакваме те да са зависими от нашето. 
Все пак има светлина в края на тунела. Вътре в нас има достатъчно енергия и любов, за да задоволи нуждите ни, предостатъчно. Просто нито я усещаме, нито знаем къде да я търсим, още по-малко как да се ползваме от този извор. Много ясно, никой няма интерес да ни научи на това, а също и как да се освободим от зависимостта от чуждото внимание. 
Попадали ли са ти "Четирите споразумения" на Дон Мигел Руис? Чела ли си "Извора на доброто" от Учителя?