bliss

Здравей, cve!
Ситуацията ми е донякъде позната. През периода, в който аз бях тревожна, също виждах единствения изход в приема на медикаменти, но за разлика от твоята приятелка, когато не намирах така желаното облекчение, не настоявах за увеличаване на дозата, а за смяна на лекарството. За период от около 2-3 месеца, петима специалисти се изказаха по моя случай - всеки от тях назначавайки различно лечение. Разбира се, някои от тях се опитваха да ме насочат към това, че от мен зависи да намеря вътрешен ресурс за справяне със ситуацията, ресурс, който по техни думи, всички притежаваме, но аз бях толкова объркана и неадекватна, че техните обяснения не носеха никакъв смисъл за мен. Аз не отивах в кабинетите им за да търся съвет, това, за което всъщност отивах беше рецептата с "правилното" лекарство, което да ме накара поне за малко да се почувствам нормална. Може би е излишно да казвам, че това така и не стана. Въпреки всичко, аз продължавах да бъда тревожна и да не мога да се побера в кожата си - не можех и за секунда да застана неподвижна на едно място. В крайна сметка, като последна отчаяна мярка, настоях да ме приемат отново в психиатрията, в която се бях лекувала преди месец. Там последва нова смяна на лечението, глътнах новоназначеното хапче, и буквално след пет минути вече спях. Сега, не съм специалист, но пет минути са абсурдно кратък срок, за да може антидепресантът да е свършил каквото и да е. Това, което всъщност помогна е, че се отдалечих от домашната среда (две деца - едното със СОП, а другото - на месец, за чието отглеждане бях твърдо решила, че трябва да поема цялата отговорност). Това всъщност беше и източникът на стреса, който е в основата на тревожността. И именно заради това, когато ме изписаха и се върнах отново в тази среда, симптоматиката се завърна с пълна сила, въпреки че лечението първоначално "действаше" отлично. Историята дотук завършва с това, че в края на краищата, пожелах да се лекувам в психиатрия, която не е в града, в който живея. Към днешна дата мисля, че това, което помогна по отношение на тревожността и за да изляза от нея що-годе нормално функционираща, бяха не толкова правилните лекарства, а моята увереност в компетентността на специалистите там и това, че успях да си почина от стреса у дома. Но факт е, че излязох от нея достатъчно спокойна и трезво-разсъждаваща, за да започна психотерапия и малко по-малко да осмислям нещата, които са ми се случили и да правя съответните изводи. Това е и което даде ефект в дългосрочен план.
С оглед на казаното по-горе, мисля, че това трябва да е първостепенната цел на вас, хората около нея, да я изкарате от това състояние, в което "ни приема, ни предава", докато е в него тя няма как да ви чуе и да осмисли това, което казвате. Задължително я извеждай на дълги и енергични разходки, ако можеш накарай я и да бягате. Опитай да я развличаш с по-леки разговори, включи в работа чувството си за хумор, ако тя може да задържа вниманието си достатъчно, че да изгледа някой филм, пуснете вкъщи някаква комедия. Знаеш, предполагам, за физиологичния механизъм, който стои зад тревожността, и че хормоните на щастието са най-ефективния начин за непосредствено противодействие на адреналиновата реакция. Ако има някакъв конкретен източник на тревожността (както беше при мен) може да помислиш за варианти за временното му премахване/редуциране. Когато вече усетиш, че е (дай Боже) по-спокойна и адекватна, я насочи към идеята за терапевтична работа с качествен терапевт, която изисква и нейното активно участие. Ако прецениш - сподели и историите на успеха, на които попадаш в този сайт. Това, което и казваш в момента - че нещата в голяма степен зависят от нея, е напълно вярно, но повярвай ми, кара я да се чувства още по-объркана.
Успех!

В доста от постовете си, Орлин, описвайки себе си, говори подобни неща. Днес, ако имаш психологичен проблем и потърси6 помощ за него, в Гугъл, на първо място излиза неговото име..
Как е постигнал такава известност? 
Не знам какво той ще ти каже, но моето мнение е, че е избрал за своя мисия, да служи на хората.Предполагам, че и ти ако сега избереш за своя мисия същото, когато стане6 на неговата възраст-над 40 години  ще си толкова известен и хората ще се възхищават от теб. Разбираш,че професията тук няма значение, чрез всяка професия може да осъществи6 мисията да служи6 на хората и подобряваш живата им.

"Проблемът ти" се нарича "социална тревожност", която е свързана с ниска самооценка. Логично - преодоляването му се осъществява чрез безусловно обичане и приемане на себе си.
Интересното е, че тук външните фактори /визия, материално положение, харесване от другите/ не играят никаква роля. Може да си президент на САЩ и пак да нямаш никаква вътрешна самооценка.
Лекарствата/алкохолът няма да ти помогнат, защото те само потискат адреналиновите рецептори, чрез които усещаш проявата на симптомите на ниска самооценка - т.е действаш върху следствието, а не върху първопричината. Сами по себе си тези усещания не са опасни, а са израз на повишено производство на хормоните адреналин и кортизол. Завишеното производство се дължи на стреса, който изпитваш вследствие на ниската самооценка. А стресът се дължи на начина ти на мислене, който трябва да се промени.
 

Здравей!
Намирам толкова общи неща помежду ни, че този пост спокойно можеше да съм го писала и аз
Сега, не съм специалист и не мога да дам диагноза, ако въобще е уместно в случая да се говори за такава, но докато те четях в съзнанието ми изникна една статия, на която попаднах неотдавна:
http://www.spiralata.net/kratce/index.php/psihologiya/1479-8-osnovni-psihologichni-krizi-v-zhivota-na-choveka
Ако искаш хвърли и един поглед и прецени дали според теб написаното по някакъв начин не се припокрива със състоянието ти в момента.
А иначе и аз съм същата като теб в много отношения - отличничка в гимназията, завършила елитна икономическа специалност в университета също с отличие (не защото имам някакъв афинитет към икономическите науки, а за да докажа на себе си и най-вече на другите, че не съм някаква отвеяна литераторка ), минала през тормоз в училище, който ме е направил недоверчива към хората. Приличаме си дори и в частта за страха от провал. Но за разлика от теб, в един период от живота ми бях "сертифицирана" с клинична депресия (по причини нямащи много общо с твоята ситуация в момента). Както и да е, излязох от нея и си казах: "Ама чакай малко, той животът е един и на туй отгоре не е безкраен, аз защо не го живея по начин, който ми харесва, ми се съобразявам с някакви незначителни подробности като общественото мнение?". И така, конкретно за професионалния си живот открих, че а) нямам желание за кариерно развитие в областта, в която работя в момента (въпреки, че работата на настоящата ми позиция ми харесва) и б) нямам никакви аспирации към ръководни позиции в други сфери. Това откритие отначало леко ме шокира Ама как така - аз нямам АМБИЦИЯ!!! Ами за какво се боря тогава в тоя живот? Постепенно се убедих, че да имаш вдъхновение е много по-ценно от това да имаш амбиция. Върнах се назад във времето и установих, че най-щастлива съм се чувствала в един период в живота ми, когато пишех стихове. След това се върнах още по-назад, в гимназията, когато редовно се налагаше да чета есетата си пред целия клас, под давление на класната. А след това и още по-назад, чрез разказите на мои близки, всичките описващи ме като дете с много живо въображение и смеещи се на историите, които съм измислила откакто, ами общо взето откакто съм се научила да говоря. Отговорът беше повече от ясен: това, което трябваше да направя е да започна да пиша отново. Засега пиша само постове, но това никак не ме притеснява Знам, че времето ще покаже какво, как и къде ще пиша в бъдеще. Усещането е много странно - все едно вървиш по някакъв път, нямаш никаква идея накъде отиваш, но имаш абсолютната вътрешна увереност, че в следващия момент ще се озовеш на мястото на което трябва да си точно в този момент. Това все повече започва да ми харесва, въпреки че, няма да те лъжа, понякога изпитвам лек дискомфорт от факта, че нямам никаква идея как ще отговоря на класическия въпрос от интервютата за работа: "Как се виждате в професионално отношение след 5 години?"
Та мисълта ми е, че това състояние може би идва, за да ти каже да предприемеш точно такова пътешествие обратно към себе си. Може би и при теб в един момент се е получило разминаване между истинското ти призвание и това, с което се занимаваш в момента? При всички случаи, не се страхувай от това, че си задаваш въпроси, това е много по-добре, отколкото да вървиш като кон с капаци, по път, който не е твоя, защото "така трябва" или защото "всички така правят".
И последно ще се спра на една твоя мисъл, която много ме впечатли:
 
Толкова мистици и философи, древни и съвременни, говорят за измамността на Егото и неговата постоянна нужда от одобрение, финансов и социален престиж и успех, че това, че ти сама си напипала същината на нещата, може само да те радва. (Тук ще ти дам два джокера: Екхарт Толе, Ошо).
Ще се радвам да пишеш! Не всеки ден се случва да срещнеш "сродна душа"

Ей този пуст икономист, който си живее вътре в нас, за всичко иска да има предначертан бизнес-план
Разсъжденията ти много ми напомнят на моите, да не кажа че са почти същите. След като стигнах до извода, че искам да пиша, маркетологът в мен се пробуди и започна да крои стратегии: щом ще се издържам с писане, най-лесно ще е да си направя блог. Дотук добре, ама за да привлека рекламодатели, трябва да е насочен към определена целева група, а пък аз си нямам никаква идея коя да е тя - родители на деца с увреждания (имам син аутист), хора с духовни търсения, хора преживели психически проблеми....И това е само едно от неизвестните, не по-маловажно е, че трябва да намеря начин да го популяризирам, а това също не знам как ще стане. И не на последно място - в крайна сметка аз нямам професионална квалификация, за да давам съвети на хората, особено на такива с разклатено душевно здраве. И след като маркетологът тотално ме ошашави с всички тези въпроси, скептикът вътре в мен взе стройно да му приглася: "Абе, жено, при толкова безбожно талантливи хора, които пишат във виртуалното пространство, кой ще седне да чете точно твоите излияния?Кой? А, кой?" Накрая изпаднах в такъв ступор, че не можех едно смислено изречение да вържа, пък какво остава да напиша цял текст.
В един момент си казах "Майната му, ще пиша в този форум, когато нещо ме провокира да си размърдам сивото вещество, ще разчитам да бъда чута и няма да го мисля." И като че ли колкото повече пиша, толкова повече поводи за вдъхновение намирам. Дай боже, скоро да се похваля и с публикуван текст някъде другаде
Разбираш ли - това да се издържам с писане за мен не е самоцел. Ако стане - чудесно! Ако не - няма да е краят на света. Това, което е важно за мен е да не спирам да пиша. Защото обичам писането, защото имам нужда от него, защото то ме кара да се чувствам цяла, да се чувствам жива. За момента това работи при мен.
Така че, това, което бих те посъветвала е да запушиш устата на прагматика за момент и да пуснеш артистичното човече да твори на воля без да се тревожиш какво ще излезе от това Не ти казвам да захвърлиш всичко, което си градила дотук, а просто да си осигуриш пространство, да намериш време и място да правиш това, което те вдъхновява. Ако пеенето ти е най на сърце, започни с него - можеш да разучиш някоя песен, която ти харесва и възприемаш като предизвикателство и да я изпееш цялата от край до край. Ако искаш да бъдеш чута - можеш да пробваш да пееш в някое караоке или да си направиш канал в youtube или vbox, да речем. Ако пък решиш да инвестираш време и средства - можеш да започнеш уроци по пеене или по някакъв инструмент. Сигурна съм, че и сама можеш да измислиш други варианти да изявяваш таланта си. Направи го и ще видиш каква енергия ще внесе това в живота ти. Ще започнеш да гледаш по съвсем друг начин дори и на "скучната" си работа. Аз също работя в голяма фирма, търговски представител съм в една компания в B2B сферата на услуги, и напоследък откривам, че някак естествено съм се фокусирала върху положителните неща в работата си - готините колеги, динамичната среда, това, че общувам с хора. Може би и при теб ще настъпят някакви позитивни промени. А може би ще стигнеш и по-далеч от мен и на някакъв етап ще усетиш, че е дошъл правилния момент да превърнеш музиката от хоби в професия. Не е късно! Аз лично "колекционирам" истории на хора, които в някакъв момент са решили да сменят попрището и да правят нещо съвсем различно от това, с което се занимават в момента или от това, което са учили, но ако взема да ги изброявам тоя пост ще се превърне в роман - толкова са много!
При всички случаи, недей гледа на факта, че досега си се развивала в областта на икономиката, като на нещо негативно - никое знание и опит не са излишни в тоя живот.Нали именно затова сме тук, на този свят - за да учим. А може би един от уроците, които имаме да усвоим двете с теб е да помирим двете човечета, които живеят вътре с нас (строгия прагматик и разхайтения бохем) и да ги вдъхновим да си сътрудничат Кой знае, може съвместната им работа да даде някакви нечувани и невиждани резултати Аз за себе отчитам, че икономическото образование и работата ми ми помогнаха, за да сторя именно това, да постигна по-добър баланс - развих аналитичното и логическото си мислене, дисциплината си и станах по-приземена. 
Последно ще кажа нещо за сигурността: ако за 31 години на тая земя научих нещо със сигурност, то е, че на тоя свят няма нищо сигурно. На 21 си мислех, че поне до 35 години ще градя кариера, ще покорявам професионални върхове, бях се примирила с факта, че е много малко вероятно да намеря човек, с който да си пасна и да създам семейство. И понеже исках дете, даже се замислях за ин витро, когато мина тридесетте И ето ме сега, 10 години по-късно, омъжена, с две деца (едното, от които с едно от най-непредвидимите състояния в психиатрията), на почти същата позиция, на която започнах кариерата си, и напук на това, че животът ми въобще не протича по начина, който планирах - щастлива. Така, че не се вкопчвай в сигурността. Д-р Първанов наскоро беше говорил затова в една тема, а една моя фейсбук любимка го е казала още по-живописно - в живота всъщност има само едно сигурно нещо и то е, че "сички ше омреме". Въпроса е какво правим докато тоя сюблимен момент настъпи.
 

Хората улавят начина, по който ти се чувстваш и невидимите сигнали, които излъчваш. Така се закачат за твоите слаби места и могат да ги използват и манипулират. 
Когато приемаш себе си, обичаш себе си и си добър със себе си, тогава автоматично си добър и приемаш и другите. А дали те ще ти отвърнат, или не - това си е техен избор, който няма общо с твоя стабилен вътрешен център.
Бих променил твоя цитат по-горе по следния начин: "колкото и смотан, тъп и смешен идиот да си, ако приемаш себе си, ще си в пълен синхрон, ще излъчваш вътрешна сигурност и спокойствие и на огледалния принцип също ще предизвикваш приемане от другите, и то без някакви очаквания към тях.
Да си добър с някого е хубаво когато си добър заради това, което си и заради самото удоволствие, което изпитваш от "даването" на доброта. А не да си добър, защото очакваш някой друг да е такъв, или в замяна на нещо друго.
Дори наистина да си идиот, това значи ли че не трябва да се приемаш и уважаваш, като инвидуално и неповторимо човешко същество и ако не се приемаш и се презираш, какво добро би ти донесло това - нищо.

Съветът ми е да се запознаеш по-подробно с всичките възможности, които тази професия предоставя и след това да почувстваш какво ще каже вътрешният ти глас по въпроса. Той е най-важен, защото всички други мнения са субективни и са пречупени през мирогледа на този, който ги дава. Това, което е добре за мен, може да не е добре за теб. Важното е ти как чувстваш нещата. Ако и след твоята проверка установиш, че ти е скучно и тази дейност не е за теб, съветът ми е да не се занимаваш с право. Не си струва цял живот да си неудовлетворена от избора си и да изпитваш фрустрации. Все пак, повечето хора работят по 8 часа на ден /а често и повече/, което реално е по-голямата част от деня ти. Ако погледнеш по-мащабно, това време е дори повече от времето, което прекарваш вкъщи или със семейството си. Така че трябва да избереш нещо, с което ще си ОК. Перфектна работа няма, но поне нека естеството й ти харесва.

Много се смях с тази метафора за върховете, честно Не знам обаче дали е най-подходящата. Като се замислиш - какво ти пречи да покориш Олимп, след като слезеш от Еверест? Имаш необходимите умения, физическа издръжливост и нужната екипировка, нищо реално не те спира. Обаче, ако решиш на да се спуснеш дъното на Марианската падина т.е. да направиш нещо съвсем различно, от това, което досега си правил (както е в твоя случай), нещата изглеждат малко по-различно, нали?
И все пак, изкачването на Еверест, все трябва да ти е дало нещичко, не мислиш ли? Замисли се, кой има по-големи шансове да изпълни тази мисия - да се спусне до дъното на Марианската падина - човек, който досега е прекарвал дните си в излежаване пред телевизора или този, който е тренирал тялото си и се е изправял пред предизвикателства, които са калили волята и дисциплината му? Естествено, че този който е покорявал Еверест, доказал е на себе си, че може и е в достатъчно добра физическа форма е много по-вероятно да се справи със задачата да се гмурне и на дъното на океана! Разбира се, ще трябва да научи и много нови неща, да се изправи пред различни предизвикателства, и все пак преднината му пред телеманиака е повече от очевидна.
В този смисъл, това че досега си работила върху себе си, развивала си се в друга сфера е само в твой плюс. Едва ли ти е било лесно да завършиш с отличен успех и едва ли работата ти в престижна фирма е лишена от стрес и предизвикателства. Но си се справила. Преодоляла си себе си, научила си се да се справяш с трудностите, калила си волята и си развила дисциплината си. Изобщо придобила си едни личностни качества, които никой не може да ти отнеме и които сами по себе си са богатство. Сега остава само да ги приложиш в тази различна сфера, в която искаш да се развиваш. Да, ще има и много нови неща, с които ще се сблъскаш и, да, някои от тях ще са трудни. И, да, има риск, все пак да не успееш и да не постигнеш мечтата си. Но поне ще си опитала.
Мила, има толкова младежи на твоята възраст, та дори и по-големи, които не само, че не знаят какво искат да правят с живота си - те и досега нищо не са правили. Ти поне не си спирала да се развиваш. Не знам доколко това е някаква утеха, но все пак го имай в предвид
Прегръдки!
 

Здравей, holyvalentine!
Доста се колебаех дали да се включа тъй като нито съм религиозна, нито се интересувам от въпросите на духовното израстване. Но вчера попаднах на една статия, която толкова точно отразява мислите ми, че все пак реших да пиша.
Очевидно имаш да "преработваш" доста свои си неща и си избрала за метод себеанализа, в което, разбира се, няма нищо лошо. Той има своето място, но процесът по смилане на травмите съвсем не се изчерпва с него, поне според мен. Моят опит сочи, че далеч по-ефективен метод за преработка и трансформация е самото живеене. В крайна сметка, всяко живо нещо има потенциала да расте и да се развива единствено, когато си взаимодейства със средата. Дори и неживата природа се изменя по сходен начин, само, че с много по-бавни темпове, разбира се. В този смисъл, ситуациите, в които попадаме и взаимоотношенията, в които сме, предоставят много по-големи възможности за растеж, отколкото предъвкването на миналото или теоретичните разсъждения за, малко или много, абстрактни понятия. Ако във всеки един момент се питаме "как бих могъл да действам/реагирам от позицията на личността (или същността), която искам да бъда" промяната ще се случва бавно и неусетно, докато в един момент ние не се превърнем в тази личност. Така, че за мен молитвите, дишането, медитациите и всичко от сорта, могат да са само част от пътя, доколкото са част от живеенето. Защото самият Път е Живеенето.
И за финал: никак не ми се иска да мисля, че ако има Бог, той би изисквал от нас да сме вечно справящи се и можещи. По-скоро ми се ще да вярвам, че той би искал от нас, не, би искал за нас, да сме опитващи - да се препъваме, да падаме, да ставаме; да търсим пътя си и пътя към себе си и към тези около нас, дори и понякога да грешим и да съжаляваме. Накратко - би искал за нас да Живеем, пълнокръвно и с цялото си същество.
Поздрави!

А допускате ли, че на детето може да му е било скучно в градината?
Така, както описвате дъщеря си, ми изглежда като живо, емоционално и природно интелигентно дете. Не искам да прозвуча обидно, ала в яслите и детските градини повечето деца са, как да се изразя, част от стандартните повече или по-малко кротки и подчиняващи се малки същества. Има по-дивички и инати. Има и поне едно-две, които дръпват пред връстниците си в умственото, говорно, емоционално развитие. На тях лесно им доскучава, защото в средата, която са, често няма какво да им провокира въображението. Особено пък, ако са били изключително обгрижвани и занимавани от възрастни, преди да тръгнат на ясла или градина. Като се поставя на тяхно място и на мен би било досадно с хора, които не правят нещо, което да ми е интересно. Представете си да сте например свръхразговорливо и общително детенце, което попада сред по-инертни и неговорещи  (или слабо говорещи) връстници. 
Пишете, че дъщеря Ви се е затворила, носила е вещите си (играчките) с нея. Това е защитна реакция, целяща да запази цялостта на света й. Да й даде чувство за сигурност.
Поставете се на нейно място. Тя е имала перфектен свят - обгрижвана от мама, татко, бавачка, баби... Подреден, с ясни правила. И изведнъж този свят се сменя с много различен. Защо? И да й обяснявате, тя не би разбрала. Още повече, че Вашите мотиви да я пуснете на ясла и аз не успях много да ги разбера (извинете ме за това). 
Когато един родител прави някаква крачка, насочваща детето му в определена посока, трябва да е наясно с мотивите си за нея. Най-малкото, заради въпроса "защо". 
Може би при следващия опит трябва да се борите повече заедно за приемането и разбирането на тази промяна в живота й. Надявам се да сте събрали достатъчно сили.
И накрая - разбирам Ви. Аз съм родител на дете на сходна възраст. Майките изпитват една особена смесица от вина, желание да предпазят детето си на всяка цена, да му създадат идеална среда. Изяснете се със себе си, тогава ще имате сили да подкрепите момиченцето си. Желая и на двете си успех, вярвам, че с повече вътрешен самоконтрол, спокойствие и позитивна нагласа ще се справите.

Понякога хората регират по начин, който въобще не очакваме. После ние сме потресени, наранени, обидени и прочие.
Аз си мисля, че обзети от емоциите си, не сме видели нещата, които са подсказвали подобен развой. Не бих тълкувала в твоя случай кое, какво, защо, няма смисъл. И ще ти напиша защо - когато някой не иска да си част от живота му, остави го. Можеш да си мислиш за него, да ти липсва, но не се опитвай да влизаш в живота му, не го кани повече в твоя. Отишъл си е и/или те е изгонил. Не е достойно да настояваш да си там, където те гонят. Няма значение мъж или жена си. Продължи живота си, следвай твоя път. Анализирането на ситуацията ще ти донесе болка, вероятно излишно ще те натовари негативно. 

Ами първо да ти кажа, че като се замисля за обратите, не мога да кажа - ето тук се случи обрата. Но винаги се случва когато му отпусна края, т,е, когато се оставя на мъчителното състояние и се опитам да го почувствам и да разбера какво всъщност ми носи то. Преди да стигна до това, много се мъчех, защото мен не ме е хващала веднъж депресията, ами се редува през няколко години. И има разлика в депресията, различава се всеки път. Но преди като се съпротивлявах какво правех - тъпо ми е, безмислено, трябва да се отърва от това състояние, нека да изляза малко, да се разведря. излизам с приятели, ходя на кино, на кафе, говоря си с хората, но всикчо става насила, една тъпа болка си стои под лъжичката, една тъпота и безсмислие, безпътица... И разбрах, че така само забавям периода, в който ще ми "просветне". И в момента в който реших да се наблюдавам вътрешно какво събужда в мен това състояние, видях колко по-различни станаха нещата и понеже стигнах дотам че изпитах удоволствие от това, че успях да вляза в състоянието и да се видя, си помислих, че това направо е извратено! Обаче не след дълго забелязах промяна. Например колкото ми беше тъпо и сиво и не забелязвах нищо хубаво вътре и вън от мен, бях седнала на пейка да чакам автобуса и изведнъж забелязах колко е слънчево и красиво, усетих топлината по лицето си и света ми се стори цветен (за първи път от много време, понеже дотогава ми беше абсолютно сив). Това беше само за няколко секунди, но след това зачестиха "включванията". Започнах да виждам нещата около мен, започнаха да ме радват някои неща, стана ми по-цветно и по-светло. И най-вече разбрах че силата ми да продължа напред се е върнала, и най-вече желанието да продължа. Казах си-толкова неща ме чакат още в живота а аз какво съм се застопорила тука и се вайкам. И така-лека полека. Не е рязък обрат, но е обрат и се забелязва.

Здравей, holyvalentine!
Доста се колебаех дали да се включа тъй като нито съм религиозна, нито се интересувам от въпросите на духовното израстване. Но вчера попаднах на една статия, която толкова точно отразява мислите ми, че все пак реших да пиша.
Очевидно имаш да "преработваш" доста свои си неща и си избрала за метод себеанализа, в което, разбира се, няма нищо лошо. Той има своето място, но процесът по смилане на травмите съвсем не се изчерпва с него, поне според мен. Моят опит сочи, че далеч по-ефективен метод за преработка и трансформация е самото живеене. В крайна сметка, всяко живо нещо има потенциала да расте и да се развива единствено, когато си взаимодейства със средата. Дори и неживата природа се изменя по сходен начин, само, че с много по-бавни темпове, разбира се. В този смисъл, ситуациите, в които попадаме и взаимоотношенията, в които сме, предоставят много по-големи възможности за растеж, отколкото предъвкването на миналото или теоретичните разсъждения за, малко или много, абстрактни понятия. Ако във всеки един момент се питаме "как бих могъл да действам/реагирам от позицията на личността (или същността), която искам да бъда" промяната ще се случва бавно и неусетно, докато в един момент ние не се превърнем в тази личност. Така, че за мен молитвите, дишането, медитациите и всичко от сорта, могат да са само част от пътя, доколкото са част от живеенето. Защото самият Път е Живеенето.
И за финал: никак не ми се иска да мисля, че ако има Бог, той би изисквал от нас да сме вечно справящи се и можещи. По-скоро ми се ще да вярвам, че той би искал от нас, не, би искал за нас, да сме опитващи - да се препъваме, да падаме, да ставаме; да търсим пътя си и пътя към себе си и към тези около нас, дори и понякога да грешим и да съжаляваме. Накратко - би искал за нас да Живеем, пълнокръвно и с цялото си същество.
Поздрави!

Блис, напълно те разбирам за ню ейджа, аз имам алергия към него.
Ами да -книгата е за сензорна стимулация, само че не е типичната сензорна стимулация която си мислиш. Защото например тук се разглеждат сетива, които ги няма традиционно в литературата. Например виталното сетиво или жизненото (другото му име). Неговото нарушение често води до свърхактивност, хаотичност, нервност. А за осезателното което ти писах- то е свързано със страхливост, страх от бъдещето и незивестното, страх от изоставяне, страх от промяна на обстановката. И автора дава обяснения как се получава тази взаимовръзка и как може родителя да помогне. Ангелите не са намесени чак толкова, т.е. родителя може да предприеме много неща и това не е свързано с намесата на ангелите. В началото на книгата само се говори за ангелите и че родителя работи с ангела и има начин да получи съвети от ангела на детето. Даже доколкото аз разбрах не се иска да се прави някакъв ритуал или нещо по-особено, колкото най-вече родителя да е искрен в желанието да помогне на детето, а не да го прави само за да направи поведението на детето приемливо за околните. И когато родителя е искрен в това желание и се води от обичта си към детето, той успява да вникне по-добре в мотивите, трудностите на детето и нуждите му. И когато живее с проблема на детето, през нощта може да получи указания от ангела му. Не че ще си спомняш среща с него и прочие, ами например сутринта като се събудиш, може внезапно да те осени някаква полезна идея във връзка с детето. В този смисъл е намесата на ангелите.
Иначе има доста съвети и те наистина действат. за детето аутист не знам дали ще е полезна честно. Не мога да преценя по този въпрос, но може би ще ти е интересно да видиш как се стимулират сетивата там и кое сетиво с какво е свързано. Доста по-различно е, но е и много ценно (поне за мен).
И забравих да допълня че за разлика от много специалисти, този не сочи родителя и не го обявява за грешник. Той описва особено в предговорите, че времето е такова, че то влияе, ситуацията в света е решаваща. Защото това вечно натякване и сочене как родителите сме виновни ми идва вповече!

Оф, права си...Трябваше да се сетя за морето   Аз точно от Еверест в Марианската искам да цопна  Тъй, че си права. Метафората не съм я ошлайфала... Затова в типично мой стил си поръсвам главата с пепел за самопорицание  
Мерси, bliss. Пак успя да ми вдъхнеш позитивизъм 

Много се смях с тази метафора за върховете, честно Не знам обаче дали е най-подходящата. Като се замислиш - какво ти пречи да покориш Олимп, след като слезеш от Еверест? Имаш необходимите умения, физическа издръжливост и нужната екипировка, нищо реално не те спира. Обаче, ако решиш на да се спуснеш дъното на Марианската падина т.е. да направиш нещо съвсем различно, от това, което досега си правил (както е в твоя случай), нещата изглеждат малко по-различно, нали?
И все пак, изкачването на Еверест, все трябва да ти е дало нещичко, не мислиш ли? Замисли се, кой има по-големи шансове да изпълни тази мисия - да се спусне до дъното на Марианската падина - човек, който досега е прекарвал дните си в излежаване пред телевизора или този, който е тренирал тялото си и се е изправял пред предизвикателства, които са калили волята и дисциплината му? Естествено, че този който е покорявал Еверест, доказал е на себе си, че може и е в достатъчно добра физическа форма е много по-вероятно да се справи със задачата да се гмурне и на дъното на океана! Разбира се, ще трябва да научи и много нови неща, да се изправи пред различни предизвикателства, и все пак преднината му пред телеманиака е повече от очевидна.
В този смисъл, това че досега си работила върху себе си, развивала си се в друга сфера е само в твой плюс. Едва ли ти е било лесно да завършиш с отличен успех и едва ли работата ти в престижна фирма е лишена от стрес и предизвикателства. Но си се справила. Преодоляла си себе си, научила си се да се справяш с трудностите, калила си волята и си развила дисциплината си. Изобщо придобила си едни личностни качества, които никой не може да ти отнеме и които сами по себе си са богатство. Сега остава само да ги приложиш в тази различна сфера, в която искаш да се развиваш. Да, ще има и много нови неща, с които ще се сблъскаш и, да, някои от тях ще са трудни. И, да, има риск, все пак да не успееш и да не постигнеш мечтата си. Но поне ще си опитала.
Мила, има толкова младежи на твоята възраст, та дори и по-големи, които не само, че не знаят какво искат да правят с живота си - те и досега нищо не са правили. Ти поне не си спирала да се развиваш. Не знам доколко това е някаква утеха, но все пак го имай в предвид
Прегръдки!
 

Здравейте!
Пиша този пост със съзнанието, че може би трябваше да се обърна за съвет към специалист по-рано, но явно подцених ситуацията. Какво да се прави - по-добре късно, отколкото никога.
Имам въпрос свързан с постъпването на дъщеря ми /3г. и 8 мес./ в детска градина. Тази година правим повторен опит да я пуснем на ДГ. Миналата година нещата не се получиха поради няколко причини - от една страна тя явно не беше достигнала възрастта, в която има нужда от социализация /търсеше компанията по-скоро на нас, възрастните, а не на децата/, от друга, педагозите явно не можаха да намерят верния подход към детето /често ми е споделяла, че и викат и я обиждат/, и освен това боледуваше доста често. Стигна се дотам, че един ден избяга от ДГ. Добре, че майка ми живее наблизо и си е била вкъщи по това време, та я е чула и я е прибрала. След този инцидент сменихме групичката и новите педагожки ми вдъхват много по-голямо доверие. Макар че тази седмица е ходила само три дни /откриха и гниди и сега си е вкъщи/ ми споделя, че госпожите са добри.
Преди започването на учебната година се стараех да я подготвя, доколкото е възможно - разказвахме приказки за малкото коте, което тръгнало на градина, в прав текст съм и обяснявала, че ще ходи на градина, какъв е режимът там, че ще я оставя, но също така и че ще си я вземем после...Единствената реакция, която получавах беше въпросът: "Ама утре ли?" и съответно след отговорът "Не утре, след еди-колко-си дни" тя се успокояваше и разговорът приключваше.
Е да ама един ден това утре дойде Очаквала съм рев, тръшкане, скандали от нейна страна, но не очаквах тихия стоицизъм, с който това дете понася всичко, не очаквах и да се промени изцяло. Освен, че спря да се храни, включително и вкъщи и започна да спи лошо вечер (буди се и ни търси), тя се затвори ужасно много в себе си. Не остана и помен от веселото и живо дете, което всъщност е. Когато се прибере вкъщи или сме на площадката, вместо да играе с останалите деца или да ме преследва, нарамила куклите под мишница, тя се сгушва в мен или в баща си и е почти невъзможно да проведеш разговор с нея, което е адски нетипично - по принцип тя е много емоционална и експанзивна и не можеш да я накараш да млъкне.
Учителките и също споделят, че и там е много тиха. Оплакват се, че не е напълно самостоятелна - казват, че не се преоблича сама (нещо, което тя умее да прави), че също така не се храни (малко е злояда, но иначе си яде и с лъжичка и с виличка нещата, които и харесват).
Говорих с психоложката на сина ми (той е аутист) и тя каза, че най-вероятно преживява повторно стресът, който е изпитала миналата година и че свързва самото място с неприятни изживявания. Посъветва ни да не я пришпорваме да споделя, както и да се постараем да не усеща, че и ние сме притеснени, защото и това би я разтревожило допълнително. Да я хвалим много, да и осигурим приятни преживявания, докато сме заедно и спокойна среда вкъщи и да изчакаме да мине поне седмица, преди да си вадим заключения.
Но има нещо, което не съм и споделяла и за което, обаче, съм говорила тук из форумите. След раждането и имах известни психични проблеми. Макар да съм я виждала и да съм прекарвала време с нея почти всеки ден (с изключение на 2 периода на хоспитализация извън града, от който съм - месец общо), в първите и 10 месеца, аз присъствах в живота и по-скоро като леля. Майчинската фигура беше по-скоро баба и (моята майка), която се грижеше за нея. Когато беше на 10 месеца си я взехме обратно и аз поех почти изцяло грижите за нея, докато навърши година и половина. Тогава наехме сегашната ни бавачка, която беше зачислена към нея до този момент (аз се върнах на работа малко преди тя да навърши 2 год.).
Все съм си мислела, че при положение, че хората, които са около нея я обичат и обгрижват, тя би трябвало да се чувства добре, а и тя не е давала някакви индикации, че тези промени я смущават - напротив тя расте много контактна и приказлива. Единственото, което на мен ми е правило впечатление като родител е, че като че ли повече от другите деца се страхува и плаче в някои ситуации - посещение при лекар, ходене на плаж, баня. Може би греша, може би макар и да не е била достатъчно голяма, за да разбира какво се случва, тя все пак чувства и е много вероятно всички тези промени да са и се отразили негативно и по някакъв начин да са я направили несигурна.
Но миналото си е минало, не мога да го променя. Въпросът е как да постъпя оттук нататък, за да не я травмирам допълнително. И в тази връзка ми се събраха доста въпроси:
Да се доверя ли на съвета на психоложката на сина ми и да изчакам тя сама да се отвори към нас? Няма ли някакъв начин да я накарам да споделя и да изразява емоциите си?
Как да и обясня защо се налага тази промяна? Не мога да и кажа, че мама трябва тепърва да ходи на работа, защото така или иначе мама досега все е ходила на работа. Обяснението "за да си намериш нови приятелчета и да научиш интересни неща", някак ми се струва, че издиша, а реалното обяснение - че искам бавачката да се заеме с баткото и да освободя майка ми от ангажиментите покрай него - мисля, че няма как да разбере.
Как да избегна друг неприятен за мен момент? Аз съм тази, която я оставя там сутрин, а понеже работя, майка ми е тази, която я взема. Съответно на нея това и прави впечатление, пита за мен. В сряда определено ми беше сърдита - "искам с баба на люлките, искам с баба на батута", в крайна сметка успях да я умилостивя, но не искам да си мисли, че по този начин аз я наказвам за нещо. Мислим тук с мъжа ми някакви схеми - да се редуваме да я водим, той да я взема вместо майка ми, а ако се налага, ще помоля шефа да ме пуска по-рано от работа поне през първата седмица. На прав път ли сме?
Как е по-правилно да постъпя - първоначално да я оставям в градината до обяд, докато свикне с обстановката и чак след това да я оставям целодневно (сега сме на втория вариант по настояване на учителките)?
И накрая - до каква степен да упорствам в желанието си детето ми да посещава детска градина? Мислите ли, че детската градина (говоря за държавната такава, във формата, в който съществува) има незаменим принос за развитието на социалните и преакадемични умения на едно дете, както и за уменията му за самообслужване и за самостоятелността му?
Нямах намерение да бъда толкова обстоятелствена, но всичко, което споделих ми се струва важно. Много ще съм ви благодарна, ако можете да ми дадете отговор на въпросите, които ме вълнуват. Всякакви въпроси от ваша страна, коментари и споделен опит също са повече от добре дошли.
П.С. Извинявам се ако темата е вече коментирана, аз не можах да открия подобна.
Хубава вечер!

Здрасти. Ще се пробвам да се включа и аз. Нямам намерение да говоря за позитивно мислене и да ти казвам клиширани съвети като "обичай себе си". Има много относителни неща и според мен няма универсален подход за всичко и за всеки. 
Едно знам със сигурност обаче: успеха и щастието не са еквивалентни. Както си написала в първоначалния си пост - казваш, че се чувстваш като спортист, който за момента когато спечели всичко е наред но след седмица се чувства зле, като мине еуфорията от победата. Или както аз го наричам депресията или унилостта на златния медалист. 
Истината е че постигането на целите в живота ни осигурява много малка част от обото щастие което изпитваме, а повечето от него или трябва да го открием в себе си или се дължи на отношения с други хора. 
На въпросите ти ето ммоето мнение:
1) Депресия ли е това? - Може би е някаква лека форма, по скоро безразличие. Има разлика от депресия до депресия. Обикновено клиничния термин за депресия е състояние, което е по-хронично и трае по-дълго. В твоя случай не изглежда точно така. Може да е някаква моментна дупка на негативно състояние. 
2) Причините най-вероятно са според мен неправилни очаквания. Които очакваня даже често са на подсъзнателно ниво. Ако не съзнателно свързваш професионалния успех или постигането на цел с това да си щастлива и пренебрегрнеш останалите сфери в живота си (здраве, взаимоотношения и т.н.) то тогава може да се окаже разочароващо, когато разбереш, че постигането на целта няма да задоволи тези обласи или поне не изцяло. За това именно се търси баланса във всичко. Нормално е обаче да се изтърваме и да не се усещаме, че нещо ни липсва преди да е станало късно. 
3) Та как може да излезеш от тази дупка? Лично при мен работи следния подход. Аз обичам да поемам отговорност за нещата, които ми се случват в живота (добри и лоши) и за това често търся причината в себе си. И когато се почувстам емоционално зле си повтарям, че аз съм отговорен и след известно време, мозъка започва да работи в това да намери отговори. След като ги намери, поемам нужното действие за това да поработя над каквото е необходимо и евентуално като положа необходимото усилие, се получава. 
Другото (което си да, клиширан съвет) е да изразяваш благодарност за всичко хубаво и положително, което имаш. Дори и на сила. Защото знай, че винаги има хора, които и това нямат. 
 
Относно провеждането на разговори и опознаването на хората: Небрежните теми (времето и т.н.) това са теми за запълване на мълчанието. Ако наистина искаш да опознаеш човека, поговори с него по емоционална тема. По тема за която имаш определена емоция и поискай мнение за това как отсрещния мисли. Обикновено хората стават по-близки за нас, когато споделяме нещо за себе си и обратно. 
Ами на кратко за сега това са моите разсъждения. 
Повече за самата депресия има написано в сайта в подписа ми. 
Поздрави!
 
 

Whatever
    Съгласен съм че се върви на етапи.
Един бърз въпрос  . забелязала ли си че умът ни е като лупа ? Като го насоча към нещо , то сякаш израства пред мен до там , че скрива всичко на около .Ето пример :         Жената , ми говори за някаква своя приятелка .И аз , за да подчертая че съм съпричастен  , казвам . Даа , да , тази бузестата нали  . Другите черти на лицето не помня .И друго важно за момента е че умът работи  автоматично , по навик . Посещава все , познати места .За да види нещо ново , трябва да го насочваш . Той е като един старец , Ако го оставиш без въпроси , може цял ден да ти разказва за минали случки . ...?? Значи извинявай , ако знаеш това :----------------------------------------------------------------ти трябва само работа за промяна на навиците .Разликата м/у хората е в това , на което обръщат внимание . Да знаеш , колко черти и външни и вътрешни не си харасвам .Обаче интересното е че жената не харесва някои други .Това достатъчен пример ли е , защо не трябва да се вторачваш в нехаресваното . Умът ще ти показва все ,,истини " . Но важното е на кое даваш приоритет . Значи не може , вечно да съм недоволен от ниския си ръст .Каквото можах направих и вече в огледалото не го виждам .Избрах  и с упоритост наложих друг навик .Сега виждам в лицето си черти които харесвам . Също не може да замениш едно нехаресване с безразличие . Неутралното идва после , когато си убедил себе си , че имаш хубости достойни за възхищение .А кой ги няма .Всеки човек има достойнства , на които може да изгради себеуважението си .
Горе  се отказах да поставя един клип , Сигурно и него си виждала .Информация има достатъчно и е достъпна . Въпроса е човек като не харесва нещо , да работи за промяната му .Стъпка по стъпка , ежедневно . До къде ще стигне не е интересно , ама никак .Важно е да върви .Просто това е живота , движение .
ПП            Предположих че нямаш метод за работа .Ще опитам да обобщя моя ...Първо е истината . Кое е истина , на кое да стъпя за да градя мирогледа си ? Истините са на всякъде , но скрити в различни тълкуваня . Избирам авторитет за да съм до някъде сигурен в това , към което се насочвам . Второ е разбирането . Претегляне на отделните думи , значението им , Значението и различните аспекти на всяко твърдение .  И , значението и различни тълкувания на интересуващата ме  идея . Хубаво е всеки ден да има време за медитация върху смисъла , същността  . И трето може би най важното , действието . Истина е твърдението ,, за лудо работи ,за лудо не стой ".Само действието поражда резултати .Всеки ден работа по създаване на нови , по полезни навици . Ако не желая да си виждам  (ххх) . Създавам с упоритост рефлекс . При спомнянето за (ххх) , обръщам вниманието , към предварително подготвена картина , натоварена възможно с най противоположните емоции . Мисълта е водача ,емоцийте са силата .Те държат човека в конкретното преживяване .
 
 

Здравей, ще изляза от конкретиката, тъй като се съмнявам да съм ти полезна точно тук, точно по този начин, но ще те насоча към една различна гледва точка.
Както за теб, така и за твоя съпруг тази обстановка е нова. Той не знае как протича една бременност и странностите, в които често изпада жената, повишената чувствителност и несъзнателното преекспониране на събитията. За него стресът също е голям, но в друга посока - как ще се справи с новите задължения, повишаването на разходите и промяната на отношението ти към него, промяната на тялото ти, която за доста мъже предизвиква силен стрес и води до отдръпване и нежелание за интимност. 
Само от няколко десетилетия мъжете са въвлечени толкова пряко в бременноста на жената, това винаги е било женското тайнство и мъжете са се държали на страна. Това е закодирано в мъжката психика и по един или друг начин се проявява. 
Жената иска повече внимание в този период, нормално, въпреки че бременноста не е болест и не изисква кой знае какви ограничения и обездвижвания, за съжаление днешната действителност я лишава от ефирността и радостта и я натовари с доста тревожнаст, страхове и я третира по - скоро като заболяване, което има нужда от свръхобгрижване. Липсата на женската общност, която винаги е била закрилата и разбирането за бременната също я няма. Все повече двойки заживяват доста изолирано от родовете си и точно в тези моменти, когато подкрепата на рода, средата , приятелствата е много важна те се сблъскват с липсата. 
Двамата със съпруга ще се сблъскате с нова за вас ситуация, която всеки ще вижда по различен начин, ето защо и разногласията вероятно ще се увелчат. За да избегнете това са необходими много уточняващи разговори с много слушане. Когато някой вика и повишава тон, това означава, че се смята за нечут и неразбран. Повишаването на тон обикновено е сигнал, че човекът иска да бъде чут. Защо и по каква причина той се чувства така може да разбереш само ако се вслушаш в това което казва. След като се почувства чут, човек има възможност да слуша. Прекъснем ли - влизаме в конфликт. 
Уточни за себе си, какво точно не ти харесва във вашето общуване и има ли нещо общо в темите, по които стигате до конфликти. 
 

Много добри разсъждения и насоки са написани по-горе от много богати личности. Сигурно вече си си взела добри насоки. 
Виждам няколко главни пункта в отношенията ви:
- Неговото избухване при твоето по мъжки казване на мнение.
- Комуникация, бременност, раждане, междуполови роли, различия.
Това, че така избухва, естествено, е гадно и боли. Tъпо е, така е... Явно това му е характерова особеност. Ако наистина стане по-сериозно положението, работата с психотерапевт помага. В нея той се учи да вижда себе си, да вижда страховете си зад избухливостта си и да ги неутрализира. В такава работа се учите и ти и той на преработка на страховете си. Когато те отсъстват, остава любовта и желанието за сътрудничество, приятелство, взаимност. 
Психотерапията обаче се предприема, когато нещата са стигнали до малко по-пиков връх. Поне в България... По-добрият вариант е да не се стига до нея. Казвам го, въпреки, че това работя. Защото най-добрият психотерапевт е животът, а всичко случващо се е неслучайно и ни учи, развива ни. В случая ти пишеш, ти търсиш различна гледна точка, помощ, насоки - което е зряло поведение. Мъжът обикновено решава, че трябва сам да се справи на всяка цена и търси помощ, когато нещата са наистина зле, твърде зле. А ти ето - питаш, интересуваш се, което показва готовност за развитие. Супер! 
Когато той избухне, колкото и на логическо ниво да е несправедливо и неправилно, запитай се: какво се задейства в мен в тази ситуация, как това ме кара да се чувствам, какво означава това за мен? (виж тази статия) Примерно: чувствам се несправедливо потъпквана -> и какво означава това за мен (съкращавам с "питанка") -> отнемано ми е правото на изява -> питанка -> пренебрегвана съм несправедливо -> питанка -> зачерквана съм като личност -> питанка -> не съм обичана -> питанка -> сама съм, изоставена съм от любовта. Сумирано: Несправедливо съм потъпквана, неразбирана, изоставена безлюбно... Това е само пример., Твоята последователност може да е друга. Виж, че в собствената си реакция на развикване, ти всъщност се защитаваш от подобни задействани в теб програми и страхове, не толкова и само от виковете на мъжа си. Той е само тригер за задействани в теб "подводни' страхчета. Можеш да благодариш на ситуацията за това, че се вадят и да поработиш върху тях. Така ставаш неимоверно по-стабилна, сигурна в себе си, смела, сърцата, спокойна, силна. Тогава и външната ти реакция може да бъде съвсем друга. Въобще не казвам да не се заявяваш. Напротив. Но когато го правиш на фона на вътрешна сигурност, вместо на жегване от задействани страхове, можеш да се заявиш спокойно, любящо, по женски приемащо и меко. Тогава дори с присъствието и погледа си, вече разтапяш неговата невротична реакция, която се сблъсква с твоята дълбока сигурност. Тогава той самият много по-лесно би видял, че зад властовото му избухване стои един малък аз, който трябва да се налага, за да компенсира страховете си от слабостта си. 
Тоест, първо, стигане до собствените ти програми зад външната ти реакция. Второ, преработката им. Старт винаги е едно здраво стъпване на нозете на логиката, заземяване в реалността. Нито си необичана, нито си пренебрегвана, нито си изоставена и смачкана. Подобни неща крещят обаче подсъзнателните ти страхчета. Виж, че през тях преувеличаваш, магнифицираш ставащото като през лупа, жегваш се прекомерно. Методи за промяна на тези несъзнавани страхове има много. Един от тях е да проследиш периодичната им поява в живота ти, до най-ранните моменти на случването им, при залагането им от възпитателите ти и да поработиш визуално с промяна на спомените си, на отношението си. Виж за това в "пренареждане на матрицата" - две книги, има ги на български език. Има и много други техники, преподаването на които обаче изисква много време и затова се правят с психотерапевт... Най-простичко - свържи се с емоцията в тялото си, почувствай, че задействаните програми имат и телесен израз, стягания, променят дишането, енергията ти. Почувствай къде са, как те задействат и ги промени съзнателно. Дишай дълбоко през тях, отпусни тялото, залей ги с благодарна обич, с разбирането си и погалването си. Защото ситуациите с мъжа ти ти помагат да изваждаш тези програми и да ги преобразуваш до смело самообладание, което е чудесно. Когато почувстваш къде са в тялото ти тези задействания, можеш да ги наситиш със сърдечната си обич, да ги залееш със светлина, да ги наситиш с аромата, който обичаш, да им пуснеш мислено или наистина мелодията, която те вдъхновява, да усетиш, че можеш да промениш съзнателно цвета, усещането, енергията на тези усещания/ програми с обич и себеприемане. Защото те са ти в дълбочината ти и външната ситуация само отразява нуждата от задействането и преработката им. Няма случайности! 
По-горе се разписах, но съзнавам, че няма как тук да ти изсипя камарите похвати, с които може да се работи по себе си. Затова те се правят с психотерапевт. По-важното е да се види, че ситуацията ти е неслучайна, че се случва по най-точния за теб начин (и за бебчо в теб), в най-подходящото време. Случва се, за да поработиш върху програмките, които те карат така силно да се жегваш, когато ти се викне. Когато ги трансформираш до усмихнато и спокойно самообладание, можеш с цялата си енергия, с погледа си, с присъствието си и думите си, да реагираш различно - по женски. Мъжкият начин е да се доказваш грубо, външно, с плитка логика. Така обаче ставате двама мъже и се получава война. Женският начин е друг - на фона на преработените страхове заживява блага, женствена обич в теб. Дълбока при това. С тази спокойна обич можеш да приемеш гнева на мъжа си. Да приемеш не означава да си логически съгласна с него. Но, той се случва, има го. Да, неговата невротична компенсация е, но го има. Да го приемеш означава със силата на любовта си, да поставиш този гняв като бучка сол в огромното езеро от любов, което живее в теб. Тогава солта се разтапя, изчезва за мигове. Тогава гневът на мъжа ти няма за какво да се 'закачи" в теб и се неутрализира за минутка... Така, дори и без една дума, през собственото си отработено самообладание, създаваш силни предпоставки и той да се осъзнае безплодноста на гнева си и дори да се осмели да погледне в очите на пораждащите го страхове в самия него. Разбира се, има нива в този процес - можеш да усвоиш похватите на вербално отразяване примерно... В основата на процеса обаче е собствената ти любов към себе си, тази дълбоко самоуверена обич и самоуважение, които заживяват на мястото на сега събужданите страхове/ жегване. Ще дам метафора от сексуалността. Мъжът като цяло е външно по-агресивен, има повече тестостерон. какво прави вагината обаче? Нима бори агресията на мъжа и се стреми да се докаже, като се опитва също да стане една доказваща се, пробивна мъжественост? Не, вагината приема, обгръща с обич, радва се на агресията, допуска я, погалва я на фона на спокойната си обич. Тогава агресията се изтощава и омаломощава. Бориш ли я, подхранваш я. С това казвам - да се заявиш, да, но по женски, по мекия начин на водата, която гаси огъня, защото е много по-силна от него. Водата на преработените страхове, на любящото самооболадание. Това е мъдра сила, това е женската сила - спрямо мъжката, е безгранично по-велика! А ти си жена! 
В тази връзка, по-горе Диди е писала как едва в последните максимум 15-на години изведнъж се оказа,че мъжът трябва да участва все по-аквтивно в домакинството, да сменя памперсите, да разбира жената, да готви, чисти в дома, да шета, пере и глади... Да, но милиони години мъжът е бил и отвътре си е воин. Ако го вкараме в маса типично женски роли, ако няма време за мъжките си бизнес ангажименти, за мотора си, за бойните си изкуства, за мъжката си компания и дела, дали такъв мъж ще може да бъде все така мъжествен и дали ще е интересен (зад външно "разумните" ѝ доводи и заявявания) за опитомилата го жена? Разбира се, че ще помогне мъжът, разбира се, че ще окъпете бебето заедно, но общо взето, ако не е псохолог, твърде много да разбира жената, твърде много да мисли като нея, това вече го прави в най-добрия случай унисекс нещо си, нежели мъж. А това унисекс размиване е твърде различно от андрогинното порастване на вътрешната зрялост... Има естествени и нормални полови различия, които движат магнита на живота. Ето две статии от една руска колежка и една моя:
- Какво иска жената от мъжа?
- Психосоциален и енергиен обмен между мъжа и жената
- Зад всеки велик мъж стои една велика жена
С горните си редове само зачеквам някои насоки, без в никакъв случай да съм изчерпателен. Надявам се да съм полезен. 
 
 

Желанието да я задържиш за себе си не излиза от любов .

Здравей, Александър! Мерси, че се включи в темата ми. 
Напълно си прав, самообвинение и самобичуване, тия двечките ме мъчат.  Само не знам защо го нарече "лукс"  Съзнавам, че така не трябва и се опитвам да се боря с тях, защото знам, че с нищо не ми помагат, но все още има дни, в които ме надвиват...Сега, като го написах това, се сетих, че бях чела някъде из форума (Izezaz също го е споменала по-горе), че човек не трябва да се бори със състоянието си, а да му се отдаде... Е мисля, че два месеца е повече от достатъчно отдаване на депресията и ми се иска вече да действам срещу това състояние.
Иначе цитатът "Когато започнах да обичам себе си …", мисля, че някъде вече го бях мернала из форума. В последните два месеца изчетох доста мнения по теми повече или по-малко сходни с моята и затова си мисля, че не го чета за първи път. Много хубави са мислите, но и доста трудни за изпълнение...или поне за мен...Струва ми се някакъв твърде голям скок това "безрезервно и безгранично самообичане и самоуважаване". Затова за сега съм решила да се опитам да спра с нападките към себе си. Дори и това да постигна, пак ще е някакъв напредък...Да кажем, че ще е половината извървян път... След като стигна от ниво "нищо не харесвам в себе си в момента" (както бях казала по-рано) до ниво "нито се харесвам, нито не се харесвам" (т.е. някаква форма на неутралност), мога да вървя към заобичването. Поправи ме, ако твоето мнение е друго.
П.С. Родена съм на един ден с Чарли Чаплин  Дано и аз да достигна неговото ниво на обичане на себе си
 

Здравей, holyvalentine!
Доста се колебаех дали да се включа тъй като нито съм религиозна, нито се интересувам от въпросите на духовното израстване. Но вчера попаднах на една статия, която толкова точно отразява мислите ми, че все пак реших да пиша.
Очевидно имаш да "преработваш" доста свои си неща и си избрала за метод себеанализа, в което, разбира се, няма нищо лошо. Той има своето място, но процесът по смилане на травмите съвсем не се изчерпва с него, поне според мен. Моят опит сочи, че далеч по-ефективен метод за преработка и трансформация е самото живеене. В крайна сметка, всяко живо нещо има потенциала да расте и да се развива единствено, когато си взаимодейства със средата. Дори и неживата природа се изменя по сходен начин, само, че с много по-бавни темпове, разбира се. В този смисъл, ситуациите, в които попадаме и взаимоотношенията, в които сме, предоставят много по-големи възможности за растеж, отколкото предъвкването на миналото или теоретичните разсъждения за, малко или много, абстрактни понятия. Ако във всеки един момент се питаме "как бих могъл да действам/реагирам от позицията на личността (или същността), която искам да бъда" промяната ще се случва бавно и неусетно, докато в един момент ние не се превърнем в тази личност. Така, че за мен молитвите, дишането, медитациите и всичко от сорта, могат да са само част от пътя, доколкото са част от живеенето. Защото самият Път е Живеенето.
И за финал: никак не ми се иска да мисля, че ако има Бог, той би изисквал от нас да сме вечно справящи се и можещи. По-скоро ми се ще да вярвам, че той би искал от нас, не, би искал за нас, да сме опитващи - да се препъваме, да падаме, да ставаме; да търсим пътя си и пътя към себе си и към тези около нас, дори и понякога да грешим и да съжаляваме. Накратко - би искал за нас да Живеем, пълнокръвно и с цялото си същество.
Поздрави!

,,самообвинение" ?                Природата е рационална . В нея няма нищо излишно .Тя се развива по пътя на най малкия енергиен разход . А човек си позволява ,,лукса" да се самобичува . Да руши създаденото от природата , собственото си тяло .