Ushna

Има хора, които страдат по обекта на своите чувства не толкова, защото са влюбени толкова в конкретния човек, а защото са влюбени в чувството да са влюбени. Неистово имат нужда от обич, от внимание на партньор. Аз си ги предтсавям като малки разплакани дечица, които мислят за своята майка, ала нея я няма. Искат да ги прегърне, да се свият на кълбенце в ръцете й като птиче в гнездо. И да им стане топло, сигурно, обгрижено. Да стане целият им свят любов. Никой не може да ни даде любовта, която не живее за постоянно в сърцето ни. Партньорите ни не са длъжни да запълват емоционалните ни липси. А мисля, че ти имаш такива. Не зная от какво естество са, но имаш. Докато не си изясниш какви са и как да се научиш да си самодостатъчен в степен да не търсиш непрекъснато знаци на внимание от партньора си, няма жена на този свят, която да удовлетвори копнежа ти да си обичан. Приятелката ти си реагира съвсем стандартно. Има редки случаи хора да заживяват заедно от първите дни и седмици на познанството си. Друг път минават години, докато станат и една идея по-близки. Всички сме различни. Но като цяло е нормално да има период на опознаване и дистанция. Два месеца, че дори и повече ми се струват съвсем в реда на нещата за по-голямата част от хората. Може и да не съм права. Ала това е, което си мислех, докато четях темата ти.

А допускате ли, че на детето може да му е било скучно в градината? Така, както описвате дъщеря си, ми изглежда като живо, емоционално и природно интелигентно дете. Не искам да прозвуча обидно, ала в яслите и детските градини повечето деца са, как да се изразя, част от стандартните повече или по-малко кротки и подчиняващи се малки същества. Има по-дивички и инати. Има и поне едно-две, които дръпват пред връстниците си в умственото, говорно, емоционално развитие. На тях лесно им доскучава, защото в средата, която са, често няма какво да им провокира въображението. Особено пък, ако са били изключително обгрижвани и занимавани от възрастни, преди да тръгнат на ясла или градина. Като се поставя на тяхно място и на мен би било досадно с хора, които не правят нещо, което да ми е интересно. Представете си да сте например свръхразговорливо и общително детенце, което попада сред по-инертни и неговорещи (или слабо говорещи) връстници. Пишете, че дъщеря Ви се е затворила, носила е вещите си (играчките) с нея. Това е защитна реакция, целяща да запази цялостта на света й. Да й даде чувство за сигурност. Поставете се на нейно място. Тя е имала перфектен свят - обгрижвана от мама, татко, бавачка, баби... Подреден, с ясни правила. И изведнъж този свят се сменя с много различен. Защо? И да й обяснявате, тя не би разбрала. Още повече, че Вашите мотиви да я пуснете на ясла и аз не успях много да ги разбера (извинете ме за това). Когато един родител прави някаква крачка, насочваща детето му в определена посока, трябва да е наясно с мотивите си за нея. Най-малкото, заради въпроса "защо". Може би при следващия опит трябва да се борите повече заедно за приемането и разбирането на тази промяна в живота й. Надявам се да сте събрали достатъчно сили. И накрая - разбирам Ви. Аз съм родител на дете на сходна възраст. Майките изпитват една особена смесица от вина, желание да предпазят детето си на всяка цена, да му създадат идеална среда. Изяснете се със себе си, тогава ще имате сили да подкрепите момиченцето си. Желая и на двете си успех, вярвам, че с повече вътрешен самоконтрол, спокойствие и позитивна нагласа ще се справите.

Понякога хората регират по начин, който въобще не очакваме. После ние сме потресени, наранени, обидени и прочие. Аз си мисля, че обзети от емоциите си, не сме видели нещата, които са подсказвали подобен развой. Не бих тълкувала в твоя случай кое, какво, защо, няма смисъл. И ще ти напиша защо - когато някой не иска да си част от живота му, остави го. Можеш да си мислиш за него, да ти липсва, но не се опитвай да влизаш в живота му, не го кани повече в твоя. Отишъл си е и/или те е изгонил. Не е достойно да настояваш да си там, където те гонят. Няма значение мъж или жена си. Продължи живота си, следвай твоя път. Анализирането на ситуацията ще ти донесе болка, вероятно излишно ще те натовари негативно.

Имам един въпрос - какво ще рече недостатъчно? Много внимателно прочетох, иска ми се Вие да си отговорите лично. Може би погледнато не само през Вашите очи. Сега, може да отидете на семеен терапевт, разбира се. Да пратите жена си и сама на терапия, защото ми се струва, че намеквате за някакъв проблем при нея. Но пък си мисля, че просто сте различни в сексуално отношение. Не че това е нещо толкова страшно и непоправимо, особено когато толкова си пасвате като личности и се обичате, както описвате. Въпрос на търпение, взаимно опознаване. И на диалог. На мен ми е интересно щом във всяко отношение постигате консенсус, защо ви в толкова трудно да обсъдите мило и с разбиране и този въпрос? А може би консенсус не е точно общоприетото във вашия случай...

"The Burried Giant" на Казуо Ишигуро. Резюмето на книгата не би предизвикало бурен интерес. Както при повечето книги от автора то е стегнато, леко суховато. Ала още от първите страници представя един много непознат за съвременните хора свят, деликатно разкрива преживяванията на героите и както винаги финалът е силен, емоционален, оставящ те с безброй въпроси, на които лично трябва да намериш отговор. Ишигуро за мен лично е писател, който те кара да мислиш за неща, които никога не си си представял, че съществуват. Може би, защото са така простички и естествени, че някак ги подминаваш. "Forbidden Colours" на Юкио Мишима. Отново един малко превеждан на български автор. Изключително силна книга, мрачен водовъртеж от емоции.

A това е повече поезия, отколкото музикален поздрав, ала тук ми се стори удачно да го сложа.

Ти имаш възможност да направиш нещо прекрасно. Да поправиш преживяната от близките ти болка, да ги направиш истински щастливи. Като човек, преминал през ада, а и още живеещ там (по това, което пишеш), ще можеш да създадеш противоположното на него. Вярвай в това. Децата ти го заслужават. Мъжът ти го заслужава. Ти го заслужаваш. Потърси помощ, терапия. Никой от нас не е на този свят случайно. И най-важната ни задача е да изживеем живота си с всичките му грешки, болки и уроци. Има едно, което ме смущава най-много в думите ти. Че мъжът ти ти прощава. Ти ли си му искала прошка? Депресията не е нещо, за което да се иска прошка. Ти не си виновна за нея, както и за последствията от нея.

Здравей! Не съм специалист по Таро, едва от някоя и друга година разглеждам и се опитвам да разбера повече. Стана ми интересна подредбата, за която разказваш, и ми се иска да предложа моето тълкуване. Подредбата не е такава, която използвам, а и по принцип за мен има значение дали картите са в правилно или обърнато положение. Таро винаги дава една от нишките на възможните вероятности, а така както са описани твоите карти, става с повече от един смисъл. По правило жезлите преобладават, когато картите описват професионална ситуация. И ако пренебрегнем чашите от настоящата, за мен е вероятно отношенията ви с този човек да останат на професионална основа. Да е изключително добронамерен и подкрепящ те, да ти помогне в израстването в кариерата на даденото работно място или да те насочи другаде. При всички случаи според тези карти би трябвало да изиграе позитивна роля в живота ти. Само че аз виждам, че цената на тази позитивна роля е да проявиш търпение. Да не действаш преглава, а по-скоро да осмислиш добре ситуацията, включително хората около вас, как ще се отрази на него самия. А най-вече на теб, защото вашите отношения ще водят до твоето личностно израстване. Ала това ще е възможно, ако съумееш да погледнеш дълбоко в себе си, да разбереш коя си. Липсата на достатъчно умереност в действията вероятно ще доведе дотам, че да се наложи принудително да изчакваш. И тъй като картите могат да са с двояко значение (а и ти най-добре знаеш каквае реалната обстановка) - пажът би могъл да покаже, че или симпатиите ти са към ярка личност, или че за неговото внимание има и нечий друг интерес. А кой знае, може би и двете... Седмицата мечове за мен е позитивна карта, доколкото нещо може да е изцяло позитивно в Таро. Тя говори за надежда, която ще дойде отвън и постепенно (стига да я забележиш и да й позволиш), да стане част от теб. Тя би могла да ти даде сили в процеса на себепознание. Също така "негативната" й страна е свързана с нечии злословия и съперничество. Ала нали като ги преодолееш, ще спечелиш, та няма да е с така отрицателно значение. В заключение - отношенията ти с този човек ще ти помогнат да откриеш коя си, да се развиваш в професионално отношение. Не виждам сто процента потвърждение за романтични отношения, но дори и да ги има, те пак ще са в подкрепа на горното.

Донка, Вие сте безкрайно мил и нежен човек! Благодаря Ви за отношението! Всичко, което описахте, беше моята нагласа, когато създадох семейтвото си. Партньорът ми беше човекът, който настоя за смесване на личните пространства, моногамен брак, в който да е наясно във всяка една минута къде и с кого съм. С години се борих да обясня, че това не е добре. Накрая, тъй като обичам и държа на човека до себе си, приех тази ситуация. Може би сега разбирате защо при мен го има чувството на обида и накърнено достойнство? Това, което ми остава е да помисля върху "Ако другият е свесен, ще си опази семейството, дома и любовта, ако не ги опази, ако не се върне или иде при друг, такъв/такава не ми е нужен. Нека си върви по своя път, а аз по своя."

Да, iti е прав/а. И Александър е прав за разграничаването, за голямо съжаление. Благодаря на всички, които изказаха своето мнение. Щеше да е добре да формулирам темата по различен начин. Понеже се изказаха предположения за ревност, ще напиша, че според мен се касае за друго. Чувство за малоценност. Нямам чувство, че някой ми принадлежи по какъвто и да е начин. А детето ми, за него още от моментът, в който разбрах, че съм бременна, осмислих, че аз ще съм само негов помощник в израстването, посредник в навлизането в света и живота. То не е моя собственост, независимо дали в биологичен план носи нещо от мен. Принадлежи само и единствено на себе си. Както всеки друг човек. Не зная дали са езотерични фантазми, Божидар. Да, чета. И съм и доверчива, често до глупост. Не се срамувам, това съм аз, вреди най-вече на мен. Но, в случая, споделям по-скоро лично усещане и наблюдения. И тъй като предостатъчно ви занимавах с лични глупости, мисля да спра с това. Все още си мисля, че е добре темата да бъде изтрита. Може би да се пусне за обсъждане в друга форма, ако има интерес.

Извинете, темата е глупава наистина. Ще помоля да бъде изтрита. Благодаря ви за отговорите.

Темата ще е странна, надявам се да не предизвика негативни реакции и/или неприятни усещания. Преди време бях чела, а и тук в този форум някъде се обсъждаше, че тялото ни запазва физически "спомен" от сексуалните ни контакти с всеки човек, с когото сме били. Това е следа, която евентуално можем да предадем на своите деца. Та, замислих се, така погледнато, децата ни не са изцяло наши, нали? Ако не и на физическо, може би на духовно ниво. Тези въпроси си ги задавам и по лична причина. Около месец преди зачеването на дъщеря ми, съпругът ми е бил с друга жена. Няколко години преди това имах здравословни проблеми и трудности със забременяването. Още при първият ми преглед за установяване на бременност лекарката ми каза, че не може да повярва как е възможно да чакам дете. Че това е почти невероятно от медицинска гледна точка. И...сега след време се замислям, макар и биологично дъщеря ми да е и мое дете (физически е пълно копие на баща си), може би донякъде е по-скоро дъщеря на онази жена... Това ме натъжава и кара да се чувствам непълноценна и някак като "съд-преносител". Ала от друга страна приемам като подарък това дете да ми е поверено. Ще ми е интересно да споделите гледната си точка по въпроса децата ни изцяло наши ли са или носят по нещо и от хората, с които сме били в живота си.

Благодаря Ви много за отговора, Диляна!

Съвсем простичко като съвсем обикновен човек бих ти казала - търси отношения, които биха те правили щастлива. Отвореният тип връзки изобщо не са екзотика в България. Това, че не се обсъждат открито, не ги прави несъществуващи и повече неприемливи от който и да е друг вид от стандарта брак между мъж и жена. Евентуално може да има "обсъждания" зад гърба на двойката, но нищо кой знае колко страшно и травмиращо за хора, уверени в себе си. И макар да няма да е лесна задача, защо не търсиш такъв партньор? Така би било най-коректно и за двете страни. Ако човекът до теб иска друга форма на съжителство, и двамата в крайна сметка ще сте нещастни. От друга страна щом отсега толкова съществени неща те притесняват в партньора ти, нали не очакваш да се промени с времето? Описаното от теб е изграден тип характер, човекът такъв е бил и ще си остане. А и не е честно дори да те обожава, да очакваш генерални промени.

Виждам, че в темата не е било писано отдавна, ала все пак бих искала да попитам как могат да се обяснят страхове в много ранна детска възраст - под 2 години. Две неща в поведението на дъщеря ми ме притесняват. Първото, за щастие, отшумя в края на първата й година. И все пак и до днес не мога да си го обясня. Тя сънуваше кошмари. Зная,че звучи абсурдно. Ала някак разликата между някой, който изпитва физическа болка и някой, който има кошмар, е отличима. Второто е нейното недоверие към животните. Търси ги, проявява интерес, който аз насърчавам. Но в момента, в който я доближат на около 10 см тя се сгушва уплашено в мен. Доколкото ми е известно никой не я е плашил с тях. Не мога да си го обясня. Всеки ден при разходка тича след съседските котки, а не смее да ги докосне.

Бих искала да попитам авторката на темата - ти обичаш ли се? Истински - с недостатъците и дори именно, заради тях. Правилно ли разбирам, че се чувстваш като нечия заместничка? Все едно ти, бракът ви и семейството ви са компромис за съпруга ти, който не би приел, ако можеше да е с онази жена? И ако е така, защо виждаш нещата по този начин? Той казал ли е, направил ли е нещо, което те навежда на такива мисли?

Извини ме, моля те, не разбрах съвсем нещо. Съпругът ти има дете, което се е родило преди 22 години? Преди началото на брака ви, на връзката ви?

Здравей! Аз бях в подобно състояние след раждането. Ще си позволя да разкажа. Може би нещо от моята история ще ти даде насоки или отговори, които да приложиш в твоя случай. Точно като при теб, още преди появата на детето, имах предпоставки за развитие на депресия (наследствено обусловени, начин на живот, характер, начин на мислене, емоционалност и т.н.). Самото раждане не беше травмиращо, по-скоро събитията след него. Първите два месеца спях по около два часа на денонощие. Детето ми беше изключително трудно и плачливо бебе. След това съм го гледала почти изцяло сама. Имало е и няколко месеца, в които живеех съвсем сама с него. Пълно физическо изтощение, никакво време за лични интереси. Не исках да живея, не исках да бъда с детето си, исках просто да се махна от всичко, дори това да е с цената да не съществувам физически. Имах щастието да посещавам в продължение на няколко месеца изключителен като човек и професионалист психотерапевт. За мен най-важното, с което ми помогна, беше да погледна честно към себе си. Знам, че много често се препоръчва при следродилна депресия да има повече почивка за майката, време за това, което е важно за нея самата като личност. Тя, отделно от детето. Парадоксално при мен огромното претоварване ми помогна като за начало. Фактът, че трябваше на 100% да разчитам само и единствено на себе си. Да нося еднолична отговорност за всичко. Сега детето ми наближава втората си година и от няколко месеца живеем пак с баща му, който ми помага поне по малко през седмицата. А понякога мога да изляза и за няколко часа сама. Това, за човек, който е бил с месеци, много, много месеци прикрепен към друго човешко същество, пък било и то неговото собствено дете, принуден да подтисне изцяло себе си, е нещо огромно. За затворника и няколко часа веднъж на седмица-две са огромна свобода, нали? Искам просто да ти кажа. Не си насамонасаждай вина, която да бориш. Достатъчно тъмнина и болка носиш, за да я увеличаваш така. Причинявайки си допълнително болка, може и да подтиснеш другата, ала това е измамно. Реално я подхранваш. Няма идеални майки, няма идеални съпруги, няма идеални жени. Всички носим своите демони и се борим с тях ежедневно. Може би много хора ще се втурнат да ти помагат с едно или друго нещо. Но единственият човек, който може да направи нещо си ТИ, само ти и никой друг. Може би звучи ужасно, но аз приемам депресията като дар. Да, тя е прекрасен урок за неуверените, нерешителните. За тези, които мислят, че за да са пълноценни емоционално им е нужна любов от някой друг. За да са пълноценни професионално - добри отношения с колеги, признание, успехи. Не. Нищо от това не те прави пълноценен. Само осъзнаването на собствените възможности и потенциал. Аз вярвам, че носиш достатъчно сила в себе си. Че имаш достатъчно какво да дадеш на този свят и да имаш чудесен осмислен жизнен път. Лесно е да ти кажем да правиш или работиш каквото ти е приятно. В малък град това е истинско предизвикателство. Bliss ти е дала хубави насоки. И аз бих ти казала - обърни се към себе си, разрови се. В началото може и да не е приятно, ала в крайна сметка ще откриеш онези зрънца красота у себе си, които си заслужават да разцъфтят. Бъди малко повече с детето си. По написаното от теб, разбирам, че е минало годинката. На тази възраст те са едни малки изследователи. Ако ги наблюдаваме внимателно, можем да си припомним как и ние да бъдем такива. Как да учим и откриваме. Пиши как се развиват нещата при теб. Не съм психотерапевт, но поне мога да прочета, да опитам да намеря ключето в мислите ти.

Съжалявам, че първото, което правя в този форум, е да пусна тема. Но се чувствам объркана и обезверена, наистина бих била благодарна за мнение и съвети. Със съпруга ми сме заедно от 8 години, 6 от които сме женени. Имаме дете на 1 година и 8 месеца. Страшното за мен започна 3 месеца след раждането. Трудно дете, сън по около 2 часа на денонощие първите 2 месеца... И при първия преглед гинеколожката с неудобство ми съобщи, че трябва да се лекуваме и двамата от предавана по полов път болест. Когато го попитах дали може да ми даде обяснение, той ми разказа, че преди около година е извикал проститутка в дома ни. Това е станало по време на едно мое 5 дневно отсъствие, точно в деня на завръщането ми. Каза, че тъй като никога не е бил с момиче на 18 и е бил сигурен, че все някога ще иска да е, е решил да го направи преди да имаме още деца и да са минали години от брака. Водело го е любопитството. Търсел е момиче с детско лице и кожа, много слабичко тяло на тийнейджърка. Може би е интересно на колко съм била аз тогава? На 30 и макар и да изглеждам и досега с няколко години по-млада, в никакъв случай нямам вид на момиче на 18. Имах усещането, че светът ми се срути. Не ми се живееше. Не помня дори какво съм правила цял месец, как въобще съм гледала детето си. После започнах да ходя на психотерапия. Аз бях човекът с проблема, който се чувстваше зле. Ще спестя описанието на ада от повече от година и половина, в който живях. Вътрешният ад. Когато детето ни беше на около 7 месеца, съпругът ми замина да работи в друга страна. Нямаше как да тръгнем с него, видяхме се отново след 3 месеца. Една вечер засякох негови регистрации в сайтове за неангажиращи отношения, както и за компаньонки. Говорихме и обясни, че само си е разглеждал. Докато бяхме с него поне видимо не влизаше. Наложи се около 2 месеца след като бяхме при съпруга ми да пътуваме до България само двете с детето. Престоят се проточи до 3 месеца, заради сериозен мой здравословен проблем. При завръщането ни се държеше добре с нас. И така изминаха 4 месеца и отново изскочиха регистрации в сайтове. Обяснението пак беше, че просто му е интересно да си гледа снимки, било като порно. Той цяло наистина се отнася добре с мен и детето ни. Много го обича и видимо е готов на всичко за него. В последните 2 месеца дори имах възможност да изляза сама , което не бях правила от почти година (той се притесняваше да гледа сам детето, защото беше свикнало да е основно с мен). Като цяло аз съм по-инициативна да сме мили и нежни един към друг. Той е някак по-съсредоточен в други неща. Заяви, че макар и да му е приятно да прави секс, той не му е приоритет. Много дълго е написано... Не зная защо, но се чувствам объркана. Усещам разминаване между думите и действията му. От една страна той твърди, че иска семейството си, както и да остарееш заедно. А това никак не ми се връзва с някои негови действия. Нямам му никакво доверие. Мразя това, в което се превърнах-невротична параноичка...