Андрей Филипов

Здравей, може би не случайно днес виждам темата ти. Прегледах постовете и в главата ми остана многократно повтореното "сама, самотна" . Тази вечер в групата за себепознание говорихме за самотата и самотността. Чувство, доста обемно и съдържащо в себе си съвкупност от страхове.
Самите соматични реакции на тялото - дереализации, фиксации и прочее, няма какво да ги коментираме, те падат в момента, в който фокусът спре да е върху тях и се приемат като част от преминаването ти през определени страхове предизвикани от житейски кризи. За начало има техники, после мисленето в друга посока си свършва работата. 
11 човека в групата дадоха различни асоциации на чувството за самота, като най- напред разграничиха реалната самота от Чувството за самотност, това са две различни преживявания. Ако добре съм те прочела ти преживяваш второто. Наричат го още - чувство за отхвърляне, липса на споделеност, чувство за изоставяне, чувство за неразбиране. Когато сложим "чувство" пред думичките, те създават впечатление, че това сякаш е нереално, сякаш е несъзнателен избор на човека. Изборът му да се чувства така или невъзможността му в този момент да избере друго. Тогава се появяват и соматичните симптоми.
Как се излиза от това? С промяна на гледната точка, тя води до успокоение, което пък дава ясна мисъл, с която можем да стигнем до нови идеи, а те да ни дадат отговорът, който толкова ни е нужен.
Реално, всички методики в терапията се стремят към това. Правят го по различен начин. Сигурна съм, че твоя терапевт  работи по същия път. Главна и основна цел да разфокусираш мисленето и да го насочиш към нова гледна точка, различна от досегашната. Натрапливостите са болните мисли, които те държат в стария кръг, те не са ти нужни, има описани много начини за откъсване от тях, но основното е: къде ти е страха и как да минеш през него, как да го видиш в друг образ, безстрашен.

Ти, нищо не си променила в убежденията си. Очакваш някакви хапчета да те спасят, а това е невъзможно. Когато промени6 представите си за себе си и света може да заживее6 по друг начин.Преди това, няма как да стане.

Искаш да си щастлива, казваш. Заекването вече предполага наличие на цял подводен айсберг от страхове, които си носила дълго преди да хипохондрясаш. Какво да правиш? Работа със страховете - осъзнаването им и преобразуването им до смелост, това е което имаш да правиш. Как? С психотерапия, с психотерапевт добре познаващ както психиката зад заекването, така и натрапливата хипохондрия, в която си. Намери такъв и кооперирай отдадено в месеците взаимна работа!

Е да, докато седиш и се чувстваш провалена няма да се случи кой знае какво в твоя полза. Знаеш ли, че тревожността обхваща огромна част от мисловните процеси и за концентрацията върху друга информация не остават почти никакви ресурси и желание.
Иначе наистина много хора лесно помнят, това което те научават за два часа на теб са ти нужни дни. Ама това се получава не защото са по-умни или кой знае колко по-специални, а защото са си изградили навици, с времето са ставали все по-отговорни. Организирането на времето, конспектирането на учебните материали е нещо което се учи, то не е даденост...
Видяла ми си мисълта за деня от началната страница на форума, точно като за теб е
"И тъй, вие трябва да ликвидирате с всички наследствени прояви и мисли, които се зараждат в ума ви. Най-малко 50% от тези прояви са наследствени и по закона на внушението, вие можете да ги изхвърлите. Как? Запример, някой ден нямате разположение на духа и казвате: не ми се учи днес. Седни и учи! Настроението ще дойде. Седни пред масата си - нищо повече! Че не ти се учи, това е внушение, закон на повторение. Ти си отлагал много пъти и днес казваш: нямам настроение да уча. Не, ще седнеш да учиш, без да чакаш настроение! Срещу това внушение и вие употребете едно ваше внушение. Да кажем, че нямате разположение да отидете някъде. Какво трябва да направите? Повтаряйте цял час наред: ще отида, ще отида... Като повтаряте тези думи цял час наред, най-после ще отидете на това място... Колко пъти трябва да се повтори една дума? - Има известни числа: 100, 200, 300 и повече пъти. Това повторение представлява един цикъл около вас и с това се обраува една сила, която дава подтик да бъде вниманието ви за или против, т.е. в положителен или в отрицателен смисъл, което е за ваше добро." (Беинса Дуно)
И като допълнение, седни сега и синтезирай написаното до сега. Напиши го тук

Прави ми впечатление, че словоредът е в негативния спектър. Погледни какво си написала и навсякъде махни частичката "НЕ" . Мозъкът ни я отхвърля, на несъзнателно ниво я пропуска и внушава и приема казаното без "не". Сега виж какво ще се получи, когато я премахнеш в последния си пост.
Това което прочетеш, в това вярваш. Това живееш и това ти се случва. 
Ако не ти харесва, се опитай да си поиграеш с думите и всичко написано да го напишеш като положителни нагласи.

Привет Mermaid_, ще споделя и моята гледна точка на база дълги години изкарани в абсолютно същото състояние на непомнене и неразбиране. Опитвах да уча, да чета, но нищо не се получаваше.  За книга която на пръв поглед ми е интересна, няма начин да успея да разкажа повече от две-три изречения от няколко стотин прочетени страници. История, събития, дори география - трагедия, за дати и години да не говорим... Времето минаваше, а аз продължавах да не помня и да не разбирам, въпреки желанието ми, въпреки опитите ми да успея, да мога...
Вероятно си имала някакъв период през който учението не ти е вървяло много. Може да си била влюбена, може да си била тъжна, може просто да си искала да правиш нещо различно, нормално е в такива моменти да си разсеяна. Мислите се блъскат, скачат лудо във всяка възможна посока, и ловко отбягват коловозите в които се опитваш да ги вкараш. Съответно се проваляш на изпитите и това за теб е достатъчно, за да заживееш с грешното самовнушение, че нещо не е наред. Фокусирала си се в това без да го осъзнаваш.  
Първото нещо което научих, за да започне при мен да се случва промяната беше да разбера, че самовнушението е един много мощен инструмент. Неправилното самовнушение, че аз не мога, аз не помня, аз не разбирам, много бързо пусна своите корени. За щастие намерих приятел, който упорито и постъпателно променяше тази моя погрешна нагласа. Научих се, че когато задължението се замени с желанието, тогава нещата се получават, защото желанието събужда интереса, а интереса превръща всичко в игра която играеш не заради трябва, а защото обичаш да играеш.
Когато никой на те изпитва, когато на никой не се доказваш, а се отпуснеш и четеш и учиш просто заради себе си, защото така искаш, защото така ти харесва, защото знаеш, че това ти помага, тогава информацията достига до теб по един по-различен начин, като на игра. Върни се сега и отново прочети моя пост и този на Орлин. Ако искаш можеш след това да си затвориш очите и ще видиш колко добре си спомняш всичко написано до тук. Повярвай в себе си, това ти е достатъчно.

Като акцент към отговора на Георги, само ще добавя, че най- често свързваме тази психосоматична болка с емоцията гняв. Метафорично "преглътнат гняв, яд, раздразнение", скоето не можеш да се справиш. 
Разбира се, силата на мисълта е безмерна и когато я насочиш към усещането - имаш усещане. Всичко останало се покрива.

Това е пътят. Да, умът е хитър и ще казва какво ли не. Терапевтът донякъде е добре да резонира със склонността му към търсене и анализиране, но в здрави граници, колкото да се проследят някои патерни, характерови заложби и посока на работа, не повече. Когато това се свърши в терапията като цяло и във всяка сесия за малко, е добре терапевтът да поведе в посока справяне. Често той "реже" безкрайните преживяния, когато надхвърлят здравата и водеща към терапевтичен резултат граница и отново насочва към справянето. Постепенно човекът сам се научава да разграничава къде свършва полезното и подчинено на духа му мислене и къде започва предъвкващата натрапливост. Анализът в терапията на ОКР има съвсем ограничено място. Да, добре е терапевтът да е вещ в анализата и в здрав вид да насочи към някои отговори на въпроса ЗАЩО - смислово наситен въпрос е и без него е скучно. Но с мярка, със здрави граници. Основната част от терапията на ОКР се провежда по следната пътечка: подходяща когнитивна интерпретация --> парадоксално намерение --> хипнотерапия и самохипноза (като домашна работа - със сесиите на психотерапевта) --> майндфулнес/ медитативно базирана психотерапия. Да, прави се и работа през тялото, психотеатър, дишане, поведенчески експерименти - но, основно работещата част е тази, която подчертах в болд. Постепенно най-главен и водещ остава базираният на медитация подход. Това е, което работи. Пиша го не само насочено към конкретното питане, но и към колегите, които знам, че ще прочетат това. Колегите, които искат да помагат ефективно и да бъдат част от решението, вместо от поддържането и задълбочаването на проблема (което е масов факт в терапията на окр). 
Успехи в по-малко аналитичната и по-фокусираната в справяне работа!

Искам да отбележа някои съществени разлики между ПР и социалната фобия. Разлики, които обуславят и различните подходи към тяхното лечение. Тук ще поясня защо въпросът за социална фобия, зададен от едно момиче, остана без отговор

http://www.beinsadouno.com/board/index.php?showtopic=10852
Ще отговоря и на Студент за каква диагнза се касае при него. Започвам с няколко уточнения: 1.В поста си ще използвам цитати от Международната класификация на болестите 10 ревизия/ МКБ-10/ За тези, които не знаят, това е класификация изработена от СЗО, в която са описани всички критерии за поставянето на която и да е медицинска диагноза. МКБ позволява лекарите от цял свят да ,,говорят ‘’на един език. Така, когато аз поставя диагнозата социална фобия и напиша кода и, всеки лекар, независимо каква специалност е и в коя страна е, може да си направи справка в МКБ-то и разбере за какво точно става дума.

2. Написаното ще важи само за социална фобия и Паническо разстройство. В практиката те се съчетават с други психични разстройства, например депресия и агорафобия - тези случаи не са обект на поста ми.

3. За отговора на Студент ще използвам написаното от него, но до датата на моята задача (нямам възможност да следя всичките му постове).

4.Някои от пациентите, с които съм работил, преди да се видят с мен, са писали в различни форуми, посветени на тревожните разстройства. С тяхно разрешение, за да няма спекулации относно истинността на думите ми, нарочно ще ползвам техни постовете. Ще използвам и цитат от форума на човек, който не познавам, но изразява добре същността на ПР.



Започвам с дифиницията, дадена в МКБ-10 за соц.фобия и ПР.

Соц.фобия е – страх от критично отношение от страна на други хора, водещо до избягване на социални контакти. По – тежките соц. фобии обикновено се съпровождат с понижена самооценка и страх от критика. Те могат да се изразяват в страх от изчервяване, треперене на ръцете, гадене или позиви на уриниране. / тук може да влезе всеки симптом, предизвикан от симпатиковата нервна система, подчинена на адреналина - за по кратко ще пиша само адреналин – мое уточнение/. Пациентът понякога е убеден, че една от тези вторични прояви на тревожност, е основният му проблем. Симптомите могат да се задълбочат до пристъпи на паника / но въпреки това в случая няма да се пише диагноза Паническо разстройство, ще се разбере по долу защо-мое уточнение/

Паническо разстройство (епизодична пароксизмална тревожност) –

Основна характеристика са повтарящи се пристъпи на тревожност/паника/, които не се ограничават до определена ситуация или обстоятелства, поради което са непредвидими.

……….Често се среща вторичен страх от смъртта, от полудяване и загуба на контрол.

И така вече става ясно защо соц.фобия не е ПР и защо ПР не е соц. фобия.

Първо - пристъпите на паника трябва да са непредвидими и внезапни.

Второ - те трябва да са епизодични, като между кризите поне в началото имаме нормално функциониране.

Трето – мисълта, която е в съзнанието на човека с ПР е ,,АЗ УМИРАМ’, а на човека с соц фобия – „ИЗЛОЖИХ СЕ… ЩЕ МЕ ПОМИСЛЯТ ЗА ЛУД ИЛИ ГЛУПАК”

Четвърто - в езика ни има различни нюанси за изразяване степента на страх- опасение, уплаха, страх-лек или силен, паника /ужас. Думата фобия означава страх, т.е. соц. фобия означава, че човекът изпитва само страх /подчертано е, че рядко може симптомите да са толкова силни, че да се говори за паника/ Докато при ПР те са винаги силно изразени до степен на паника.

Защо от постовете на Студент диагнозата Паническо разстройство се изключва?

Цитат- „Няма час от деня, в която да нямам никакви симптоми. Те са толкова много....»

----МКБ_10 - казва обаче за ПР – повтарящи се пристъпи, даже се подчертава, че става дума за Епизодична пароксизмална тревожност

При Студент нещата не са на пристъпи. Само това е достатъчно да изключи диагнозата ПР.

Нека видим как са нещата при ПР – цитат от форума/не познавам потребителя/

,,,,за определено време всичко е идеално и изведнъж пак се появяват паническите атаки.при мен те са свързани със сърцебиене и започвам да си мисля че ще получа сърдечен пристъп.инфаркт или нещо подобно.вече мисля че няма да изляза никога от това състояние.когато премине па си казвам че нищо няма да ми се случи ,но по време на самата атака просто изпадам в ужас’’’’

Както виждате човекът има пристъпи, но има и периоди, в които няма никакви оплаквания. Обърнете внимание и какво си мисли по време на паниката - инфаркт, естествено това е свързано и с представата за умиране.

Да се върнем на Студент - преглеждайки постовете му ще видите, основно пита за възможността да падне или припадне пред хора. Ето какво казва:

,,,,,,Но на следващият ден отидох на лекции, там имаше много нови и непознати хора, пред които ме е страх да не е изложа.. и симптомите и страхът се появиха с пълна сила, защото се появиха и мислите, които ги провокират. Симптомите се появиха отново, а запомних и мислите, които залагах в момента - Ще се изложа, какво ще ме правят другите като падна, ще ме видят слаб, ще си направят заключение че съм болнав, защото съм паднал и мн други такива.. Много ми е трудно да съумея да не е страхувам от мнението на другите, много. А знам, че спре ли да ми пука за него, ще изчезнат всичките ми симптоми и тревоги’’’’’’’

И ето нещо изключително важно, изключващо ПР-

,,,,,,Толкова ми беше писнало, че отидох на кафене и си казах: "този път вече наистина не ме интересува дали ще припадна, дали ще падна, дали ще се олюлея и дали ще се изложа пред някой". Даже исках точно това да се случи - най-после да взема и да падна. И познай - за пръв път престоят в кафенето мина без никаква симптоматика.’’’’



Вече разбрахме, че за ПР говорим когато паниката се стовари абсолютно неочаквано и непредвидимо върху човека. Тя не само е неочаквана но и неконтролируема на разсъдъчно ниво. Всеки с ПР се е опитвал да си казва каквото и да е – това там не работи или поне не до степен да спре пристъпите на паника.

И за да приключим със Студент давам следният цитат:


Отивам в кафене и замайването в началото е точно толкова силно, колкото и вкъщи (т.е поносимо и съвмем необезпокояващо). След малко обаче, ако леко се засили за секунди, веднага минават мислите, които го насищат със страх и те са: ще падна, ще се изложа, ще изглеждам слаб и други познати механизми

Така че категорично може да кажем - в случая се касае за социална фобия. Паническото разстройство като диагноза се изключва.

Това разграничение е важно за лечението.

Нека да кажа няколко думи и защо никой не отговори на въпроса, зададен от момичето.

В България диагнозата „социална фобия” рядко се поставя. Ако някой я постави, то е или психолог, или самият потърпевш /За Бога хора, престанете да четете форуми и си поставяте разни несъществуващи диагнози. Внушаемостта варира от 35 до 90 %. След като си внушите нещо, после кой и как ще ви помага?/ .

Защо психиатрите не поставят тази диагноза? Нима те не могат да я диагностицират? Могат, разбира се. Всеки начинаещ психиатър знае кога пациентът има социална фобия, ПР или друго невротично р-во. За него това обаче няма никакво практическо значение. Всички невротични разстройства се лекуват с комбинация от главно две групи лекарства – антидепресанти и транквилизатори. Много рядко се използват и невролептици в ниски дози. Поради това няма да ги споменавам. Ако някой смята, че за всяко невротично разстройство има специфична комбинация от лекарства, греши. Няма такaва. Всеки психиатър има 2-3 схеми с медикаменти и започва с едната. Ако тя не проработи, я сменя с втората и т. н. Затова и човек с монофобия, ПР, соц. фобия и т.н. попаднал при един психиатър, ще се лекува с едни и същи медикаменти и това ще бъде правилно.

Когато човек със соц фобия посети психиатър, в почти всички случаи той му поставя диагноза ПР, а не соц.фобия. Защо? Защото ПР или страховата невроза( името му преди години) е много по-популярно сред хората. А и форумите са пълни с хора, които са се самодиагностицирали като болни с тази диагноза. Така лекарят избягва многото обяснения, а казва просто:”имаш ПР, пий тези лекарства и ще ти мине.”

Ако пациента попита – на какво се дължи ПР –отговорът е кратък -серотонина ти е малко./Мнението на повечето психиатри е, че лекарствата трябва да се приемат цял живот, както при диабет. Това разбира се е абсурд, защото твърдението, че ПР се дължи на ниски нива на серотонин няма потвърждение./

Ако обаче психиатърът каже: „Вие имате соц. фобия” ще трябва да влезе в много и противоречиви обяснения, които в никакъв случай няма да обосноват приема на медикаменти. Един диалог би протекъл примерно така:


Лекар - вие имате соц. фобия


Пациент – какво е това?

Лекар – имате страх от критично отношение от страна на други хора(цитатът е отМКБ-10/

Пациент – на какво се дължи това, от къде идва този страх?

Лекар – от ниската ви самооценка. Понеже оценката ви е ниска, вие се самооценявате чрез мнението, което изказват другите за вас. Ако самооценката ви бе стабилна, нямаше да се интересувате какво мислят другите за вас и всичко щеше да е наред.

Пациент – вярно, ако самооценката ми беше висока, нямаше да ми пука за това, което другите ще си кажат, когато ми стане лошо и понеже нямаше да ме е страх от мнението им, страхът щеше да бъде невъзможен. Каква е причината за моето ниско самочувствие?

Лекар-всеки студент знае, че това, детето да има стабилна самооценка, е фукция на бащата. Вашият баща е този, който не си е бил на мястото, не ви е научил да бъдете смел /ако е момче/, че сте страхотно момиче/ако се касае за жена/.

Пациент-питам се обаче, как лекарствата ще променят моята самооценка? Как практически ще я повдигнат? И тук лекарят няма какво да отговори. Никой няма да се хване на въдицата да твърди, че някакво хапче ще може да вдигне самооценката на пациента (изключвам наркотиците но и там е за няколко часа, а и кой лекар би искал да влезе в затвора, давайки наркотик, за да повиши самочувствието на пациента си)

Мисля, че вече е ясно защо няма много поставени диагнози „соц. фобия” и всички те се дагностицират като ПР.

От гледна точка на психиатрията това не е грешка и няма значение точността на диагнозата. Друг е въпросът, че те, лекарствата, не помагат за повишаване самооценката на пациента и проблемът не може да бъде решен по този начин. Това може да бъде постигнато единствено с психотерапия.

Защо болшинството от психотерапевтите също не говорят за соц. фобия и не я различават от ПР?

Според мен причините са следните:

1. Голяма част от школите твърдят, че причината човек да има невротични оплаквания е залегнала някъде далеч в миналото. Това са някакви нерешени конфликти с родители или други хора и когато те се разрешат, невротичните оплаквания ще изчезнат заедно със симптомите. От тази гледна точка тях не ги интересува това фобия ли е, ПР, или соц. фобия. Принципът е – реши проблемите в миналото и всичко се нарежда.

Тук не мога да се стърпя да не разкажа нещо. Декември месец приключих работа с една пациентка от сайта за ПР на Розали. Тя от 8 години бе на АД. На края на терапията момичето ми каза следното:” След първата си среща с Вас през целия път до дома си мислех „този човек изобщо знае ли какво прави? Та той нищо не ме пита за миналото”

Развеселих се от признанието и. За какво ми е да се връщам в миналото? ПР се формира или от едно рязко стресово събитие, или на принципа „капка по капка”. В писмото си тя не ми беше казала да е имала рязък стрес и по тази причина знаех, че ПР при нея е от множество малки стресови ситуации. Това ми беше достатъчно. Разбира се, понеже работя на час, можех да отделя 4-5 часа, ровейки се ненужно в миналото и. Но смятам, че след 8 години страх и лекарства, човек заслужава максимално бързо да се чувства свободен. (отплеснах се малко)

2. Други психотерапевтични школи твърдят, че невротичните симптоми се дължат на някакъв подсъзнантелен конфликт. (това ми е много сложно и не мога да го разбера) Казват, че всеки симптом си има тълкование и т.н. По тази причина те не говорят за диагноза, а за симптом – стягането било израз на нещо, сърцебиенето на друго нещо и т. н. При мен са идвали такива клиенти, на които предишните им психотерапевти са им направили подобни внушения. .....Въпросът опира до това – въпреки, че знаеха тълкуванието на симптома, страхът не ги напускаше.Няма и как да се повиши самоценкта ти ако мислиш,че стомаха ти се свива защото имаш скрита агресия към баща си или майка си.

Ето накратко и моето мнение.


Психотерапията е средство, което трайно и завинаги може да реши проблема с ПР и със социалната фобия. Но за да е ефективна, тя трябва да раздели едното от другото, защото се използват различни подходи.

Лекарствата няма как да доведат до трайно овладяване на страха.За да се обоснова, ще цитирам отново МКБ 10.

ПР е :Основна характеристика са повтарящите се пристъпи на силна тревожност (паника), които не се ограничават до определена ситуация или обстоятелства, поради което са непредсказуеми.

От опита ми- отделните пристъпи продължават няколко минути или по-дълго. От медицинска гледна точка пристъпът се прави от внезапното изръсване на адреналин и активиране на симпатиковата нервна система и колкото по-силна е кризата, толкова е по-кратка тя. Това е просто за обяснение – адреналинът е крайно количество. Бързото отделяне води до бързо разграждане и успокояване. В този смисъл стремежът да се избегне кризата я прави по – слаба, но по- продължителна по време. Характерно е, че след силна криза идва период, чист от кризи.(причината е – няма адреналин) Разбира се, с времето синтезата се увеличава и се стига до няколко кризи дневно. Има още един феномен. Тъй като основния страх при ПР е от смъртта, то след кризата често настъпва известно облекчение – дължи се на ендорфините. Mисълта ”все пак и сега оцелях” води до отделянето им. (предствяте ли си какви катаклизми претърпява човешкото тяло, каква каша е понякога в него?)

Искам да подчертая, че истинската паническа криза няма нищо общо със страхa при соц. тревожност. То затова и едното е ПР(паника), а другото фобия (страх).

Защо адреналинът при хора с ПР се отделя толкова силно и рязко, а при хора със соц. фобия не? Причината е проста: основната мисъл при ПР е „аз умирам”. Този човек има страх, че ще умре по време на криза. Нещо повече - в началото той е уверен в това и трябва да минат години понякога, докато се убеди, че няма да умре. Тогава и паниката става по-лека, но зад нея пак стои мисъл за някакво неоткрито тежко заболяване.

Каква е основната мисъл при соц. фобия? „Да не се изложа, да не ме помислят за луд или глупав.” Ясно е колко по-малко адреналин ще се отдели при такава мисъл. Да, но затова и тревожността е почти постоянна, с усилване в ситуация с много хора. Обърнете внимание на тези думи на студента- ,,,Вечер пък преди заспиване получавам някакъв огромен прилив на енергия и едвам заспивам.’’’’

Прилива идва от успокоението, че вече няма да излиза –е ндорфините и тук са се вдигнали, както и при паниката, но там е веднага след кризата, а тук - едва вечерта.

Накарах Студента да чете постовете на Донка. Те са много наистина, но дори 4-5 да беше прочел, той щеше да разбере, че тази жена има стабилна самооценка и много добре знае коя е. По тази причина тя никога не може да започне да се страхува до такава степен от мнението на другите, че да се говори за соц. фобия. Стабилната самооценка е ваксината и и тя е доживотна по отношение на възможността – соц. фобия. /Четейки постовете на Максим, Божидар-Зим, Иво и още доста хора, мога да кажа същото./

Каква е самооценката на хората с ПР и играе ли тя роля във формирането на проблема?

Наблюденията ми са, че в повечето случаи тя е стабилна. От тази гледна точка въпреки добрата си самооценка, Донка може да има ПР, както го може и всеки, сблъскал се със силен, остър стрес, продължителен стрес с ниска интензивност, или човек с малко по-хипохондрична основа (разбирай хипохондрични родители, а не на последно място и лекарските внушения

Още една подробност: по определение паниката при ПР е пароксизмална (непредвидима). Всъщност това я прави още по-страшна. Докато соц. фобия е конкретна – Студент говори за кафето, улицата, аудиторията. Страхът при нея е предвидим и може да се избегне като човек започва да бяга от тези ситуации.

Така че вече е ясно: задължително условие за формиране на соц. фобия е ниската самооценка. Само нейното наличие кара човек да почне да се страхува от мнението, което може да има човек/хора за него в определена ситуация. И то толкова да се страхува от това мнение, че страхът да ограничи свободата му. Затова дадох задачата с постовете на Донка. Има един, в който тя споделя как не се притеснява какво ще си кажат хората, гледайки ги как играят паневритмия.

От тази позиция мога да кажа, че поне 50% от студентите по медицина са имали панически кризи или хипохондрия. Откъде бихме могли да знаем толкова добре симптомите на кризата? И това е нормално. Когато след втори курс влязохме в болниците(до тогава нямахме достъп до пациент), никой не ни беше предупредил какво ще видим и как хората могат и да умират в ръцете ни.

Разбира се, че има и малка част от хората с ПР, които са с нестабилна самооценка. Малка са, но това трябва да бъде разграничено диагностично добре, защото развитието на проблема при тях е различно от тези, със стабилна самооценка и ПР.

Така като обобщим, се получава, че има следните възможности:

- социална фобия със задължително ниска самооценка.

-ПР - много голяма група със стабилна самооценка( след няколко години кризи самооценката се повлиява и в тази група в значителна степен, защото започват дасе губят социални функции)

-ПР - малка група с ниска самооценка

Подходът при първата група: психотерапията трябва да бъде насочена към повишаване на самооценката. Няма как да се овладеят трайно симптомите без тя да стане стабилна. За да се ускори процеса, аз бих работил успоредно и за овладяване на симптомите, но никога само за овладяването им. Това не е възможно да стане в разумни срокове. А и да стане, животът може да му предложи нови, непознати срещи и тогава нещата да се върнат в изходно положение.

Подходът при втората група: когато самооценката е добра, по нея няма какво да се работи. Остават симптомите. Те карат човека да мисли, че ще умре и поддържат страха. Какво ще стане ако го науча да контролира 2-3 симптома от тях, по възможност най-плашещите го? Когато добие контрол, дори частичен върху симптомите, то митът, че ще умре, рухва. Край. Човекът се успокоява, разбира че не е болен и паниката изчезва. Няма да се появи отново.



Подходът при третата група: контрол върху симптомите и паниката се овладява. При малка част остават елементи на соц. фобия, но се работи за повишаване на самочувствието и нещата се решават. В тази група има един много неприятен вариант. Паниката е овладяна, човекът знае, че няма да умре, но самочувствието му е ниско. То отново генерира адреналин, той дава повишена тревожност и идват натрапливостите. (ОКР) Такива хора се молят паниката да се върне, защото натрапливостите са нещо много по-неприятно. Но паниката няма как да се върне- човекът знае, че няма да умре.

Има и значителна разлика в мотивацията за справяне с проблема. При хората с ПР, особено ако са били в състоянието 8-10 години, тя е много голяма. При соц. фобия мотивацията е доста по ниска.

Затова когато дадох задачата на Студента да прочете постовете, той ми отговори следното: «Д-р Първанов, потребителят към който ме насочвате до момента има 4100 поста. Не бих си направил труда да прочета тези постове дори да съм на смъртно легло и от това да зависи живота ми.»

А това е пост от друг сайт на една моя бивша клиентка с ПР:

„От осем години страдам от паническо разтройство.Опитала съм всички лекарства, които са известни: Ривотрил, серопрам, пароксат, анафранил...сигурно съм пропуснала нещо.От 10 дни съм седнала пред компютъра и търся някакво разрешение на проблема - мисля, че намерих.”



Сами виждате – макар и 4000 поста, студентът би прочел постовете на Донка за не повече от 2-3 дни. Само че той знае, че няма да умре. И не го прави. Докато Илиана/ така се казва жената/ беше уверена, че ще умре по време на кризата. Затова е седяла десет дни да чете и търси решение.

Мисля, че отговорих изчерпателно и, надявам се, разбираемо и на двата въпроса.

И накрая ще завърша с изказването по въпроса за разликата между ПР и соц. фобия, която ми даде една клиентка: „Какво ми пука какво ще кажат за мен хората, след като аз умирам? ”



ПП.От думите ми може да се помисли, че Орлин води Студента в грешна посока. Това не е така. Както казах, в случая трябва да се работи за да се изгради в момчето една стабила самооценка. За съжаление с консултация по нета това няма как да стане. Така че и аз да бях, щях да работя само за овладяване на симптомите, разбира се по свой начин.

След като ги овладееше, бих му пояснил, че за да бъде трайно състоянието се нуждае от поне малко реална терапия с цел повишаване на самооценката. Студента би ме изслушал, но понеже е добре, не би го направил. Резултатът ми е ясен, след няколко години отново щеше да пише в този или друг форум по повод на същият проблем. По тази причина се опитах да насоча мисленето му в друга посока. Не успях и сега плащам неуспеха си с този дълъг пост.

С ОКР се работи съвсем простичко. Много изчистено, ясно - поведенчески, хипнотично, медитативно - простичко, но много постъпателно и упорито, смело и настойчиво. Започнат ли се прекалени анализи, предложения за заместване и отклоняване на вниманието - всичко се превръща в част от натрапливостта. Ако терапевтът е добър, още в първата сесия е видял характера и личната история. Оттам нататък, посоката на работа, която винаги е свързана с една добра характерова хармонизация, е ясна и се следва. Простичко и именно затова ефективно!

Ето го твоят искрен и точен мотив /Благодаря ти/- страх ме е и искам някой да се пострахува с мен. Затова нищо от написаното не стига до теб, защото всъщност на несъзнателно ниво ти не ни питаш това. Не те интересува смъртта. 
На моята покана от по- горе, в която всъщност ти кавам: "Хей, заинтригувай ме, привлечи ме за събеседник, за участник в твоя живот." 
Първото, което направи, съвсем първосигнално беше пост, с който ми каза: "Няма да полагам такива усилия ти не ме интересуваш, аз съм важна, чуй ме, влез в моя страх и върви с мен."
Аз отказах, с молба да се опиташ все пак: Ти стигна до капитулация - "Ами не мога да вкарам никого в страха. "
Всъщност дори няма значение какъв е страха ти, той се е появил, защото ти липсва нещо, което се намира в живия живот край теб. Дали е сигурност, дали е личност или факт, който се страхуваш да не загубиш, дали е промяна, която несъзнателно те тревожи и не можеш да осмислиш или е просто житейска криза на израстването, това не мога да кажа от няколко поста във форума. Важното е, че тук смъртта няма нищо общо, животът те тревожи, вътрешно и несъзнателно имаш съпротива да влезеш в следващия епизод.
А сега въпреки, че вероятно не разбираш защо, помъчи се да ми обясниш, смисълът на това да си говорим за смъртта.

Именно. Отговорите идват, когато си разрешиш да нямаш отговори от позицията на ума. Изборът да живееш винаги е от сърце и душа, нежели от его обусловен ум. Хубаво е да почетем тази или онази философия и автор, без да отдаваме кой знае какво значение на това четене обаче. Защото е водено от страха от незнаене и неконтролиране, слабост и липса... Отговорите идват през смисъла, протичащ през притихналия ум, превърнал се в съсъд за мъдрото сърце! Когато се осмелиш да не знаеш, започваш истински да знаеш. 

Веднъж по пътя към къщи Хинг Ши срещнал човек, който толкова бързал, че разминавайки се с мъдреца го блъснал. Хинг Ши спокойно и вежливо се обърнал към пътника с въпрос:
-Кажи, уважаеми, за къде толкова бързаш, че не забелязваш нищо по пътя си?
-Моля за извинение, - отговорил странникът без да забавя ход - бързам, защото съм зает с търсенето на смисъла на живота и нямам право да се бавя, докато не достигна своята цел.
-Е, какво пък, - промълвил Хинг Ши - чувал съм за един човек, който търсил цял живот този смисъл.
-Надявам се, че истината му се е открила? - полюбопитствал нетърпеливият пътник.
-Да, той умрял, достигайки просветление и успял да прошепне на тези, които били край него, какво е проумял, едва когато вече умирал.
-И какво казал той?
-Казал, че смисълът е в избора...
-Благодаря ти за беседата! - казал човекът, поклонил се на мъдреца и продължил пътя си почти бегом.
- ... избора или да живееш, или да загубиш целия си живот в търсене на същия този смисъл- завършил Хинг Ши, но гласът му прозвучал в пустота.
Пътникът бил вече далеч. Той бързал.
ПП стискам палци, да си разбрал съвета на мъдреца и да го последваш.

Това е процес. Но аз искам да ми дадеш една причина поради която да седна днес и да мисля за това смъртта има ли я, няма ли я и каква е. Дай ми поне една причина да го направя. След това ще ти дам концепции, които изобщо не са ти нужни и са си моя път, но ще ти ги дам. Първо се опитай да ме мотивираш да мисля днес за това.

Абсолютно - приемане на собствената пълна обикновеност. Тогава гордият перфекционизъм, както и усещането за собствена свръхважност през "знам и мога" се стапят. Тогава, приемайки се за тотално обикновена, ставаш тотално необиновена. Казвам същото като в писанията си от по-горе, но с други думи.
А за техники за тревожността - писали сме много. Вършени механично обаче, се ползват като ксанакс... Когато се правят на фона на осъзнаването целта и посоката на ставащото, вече е различно.

Насоки - прочети моля мненията ми от по-горе. Не писах много, но казах доста - свържи малко когнитивни точки. 
За тревожността - не се умира от нея. Имаш нужда от психотерапия, да. В нея дори си учена сама да си причиняваш паника, като се научиш да плаваш заедно с нея, да я харесаш истински. Така работиш със свалянето на ригидната маска, автопотискането изплува и напрежението се разрежда. С такава директна работа и с други терапевтични методи се учиш, както вече писах в горните постинги, да махаш тапата си, спирачката си от ригидност и автоагресия, да се заявяваш все по-творчески, автентично в живота си. Така стигаме и до базисната хистеричност, която вече ти върши работа социално адекватно! 
Искаш патерици? Звучи ми като "на си ти бисерите, дай си ми мънистата." Имам статии, в които давам и принципи и патерици. Патериците обаче не работят, ако не са ползвани на фона на цяостно характерово себепознание и виждане на какво има да ме учи животът чрез тов аблаго състояние. Та така... Психотерапевт и работа по себе си!

Хубаво, че си ги отсвирила - здравият егоизъм си върви с приемане загубата на невротичния контрол. Това имаш да работиш на характерово ниво - да сваляш летвата, да уважаваш и проявяваш Себе си повече. Защото сега перфекционизмът проявява едно социално обособено его, което уж казва, че не му пука, но всъщност доста му пука, ако не от другите, то от другите в собственото аз идеално... 
Самата паника и тревожност те учи на горното. Когато осъзнаеш това, новият навик да бъдеш и проявяваш Себе си, става факт. 

Книгата - надрасни тревожността стабилно, па тогава я издавай! 
На нива си. Не мисля, че си ригиден характер. Това ти е маска, с малко автоагресия отдолу. Един външен спиращ те слой, комбинацията каторжник от анализата, с който сама "затапваш" живота си. Даваш газ и спирачка едновременно  - съответно натрупаното напрежение експлоадира или се процежда фоново. 
Като характерово ядро си ми доста орално хистерична - една дълбока нужда от развитие, изява, растеж, видимост, реализация на талантите, сцена (в широкия смисъл)... Нужда, затисната от ригидното трябва и мазохистичното вписване. Нужда, отчаяно процеждаща се през татуировки, тревожни атаки... 
Има директна работа по тревожността - тя ще ти помогне. Но по-важна е цялостната характерова. А тя се състои в премахването на ригидно мазохистичната "тапа" и позволяване на напора от творческа изява да се прояви интензивно. Сега си в криза на смисъла. Изкарваш пари, гледаш сина си, но знаеш каква сивота е, когато не живееш през Себе си. Искаш, но не ти стиска да бъдеш Себе си... 

Едно,  от най-значимите имена, в историята на психотерапията е, на Виктор Франкл. И то, не защото е, написал, една от книгите, оказала най-голямо влияние, върху съвременното човечество - ,,Човекът в търсене на смисъл,,.Не, не за това. Наистина, не за това.Името му е там, в пантеона на психотерапевтите, поради създаването, на една от най-мощните техники, за лечение на невротичните разстройства, включително и социалната фобия.
Тя е известна с името ,,парадоксална интеция ,, , една проста справка в Гугъл, ще покаже, за какво става дума.Досещате се, предполагам, каква е техниката-човека, сам да предизвиква  симптомите от които го е страх.Това е.

Парадоксално намерение (Франкъл и Скинър), предписване на симптома (краткосрочни подходи, ериксонова терапия), емоционална десензитизация и имплозия (когнитивно поведенческа психотерапия), премахване механизма на изтласкване и преработка на интроектите (психоанализа) - само някои от наименованията не само на метода, но и на принципа зад метода, от различни школи. Без това премахване на изтласкването, вършим само замазваща, капсулираща и всъщност хронифицираща работа. 
Това е проекция на автоагресивна част от собствената ниска себеоценка, свързана с етническия и автобиографичен произход и заложености - и нищо повече.
Общувам с водещи световни терапевти и мога да кажа, че добрите в България по нищо не отстъпват и дори надхвърлят техните годности по обхват на дейността си, широките си познания, терапевтичните си умения.
Ти сам казваш, че всъщност страхът тук не е от тревожните атаки, а от излагането. Терапевтът ти звучи като талантлив такъв и работата със социалната тревожност може да се върши по много начини, а част от нея е резонирането с разбиранията на клиента, което той прави с теб. Така че, генерализираните сравнения са излишни. 
Успехи!

Реалният ти проблем зад паниката е - страхът ти от излагане, вериятно и от критика. Този страх на несъзнателно ниво се активира и самоактивира, непрекъснато. Ето защо паниката те притеснява точно в тази част - да не ме видят. Фиксирането в паническия пристъп и разглеждането му като проблем, стопира справянето с реалния проблем. Идеята да предизвикаш паниката, особено в среда от колеги е пряка конфронтация с основния страх от излагане и вторично със самата паника. Това е методика описана многократно и работеща доста добре. Това ти се предлага тук.
Завършила съм Психотерапевтичната школа на Песешкиян , сертифицирана в Германия Висбаден. Уверявам те, не всички немски терапевти работят така, въпрос на методика е. С тревожните състояния има бързо работещи методики и бавно работещи такива и такива, които изобщо не сработват. Това което ти предлага твоя терапевт, не е цялостен процес, ефект дори и да има ще е временен. Ако се ползва това което ти казва терапевта, първо трябва да сте работили с основния страх - излагане, неувереност, критика.
Това което ти се предлага тук е съвсем друга методика, доста по- бързо действаща, но в едно си прав, важно е да имаш добър водач, в който имаш голямо доверие. 
 

И аз реших да се включа! Ще получиш някакъв отговор некомпетентен, но от някой, който наистина е правил опит за самоубийство!Бях в ситуация,в  която  ме тормозиха много хора и се почувствах без изход и тогава пробвах с лекарства,но не се получи! След известен  период от време   имах по-голям  конфликт и се качих на една висока сграда, но тогава събрах сили и се върнах и не скочих, беше си бая високо и ме хвана и страх от високото и от това как ще се почувствам като се ударя в бетона! Сега след време е ужасно. Постоянно си спомням  този момент и как щях да извърша най-голямата грешка в живота си!Щях да напусна този живот без да съм живяла! Щях да затворя очи и да не се събудя никога повече! Животът се дава само веднъж, това е най-големият дар! Да се родиш да може да се храниш, да дишаш, да пиеш, да пееш, да танцуваш и още 1000 неща! Постоянно си спомням как роднините ми щяха да дойдат да ме видят на бетона на сградата и нямаше да знаят защо! Нямаше да имам възможността да се уча и да правя грешки!Нямаше да знам какво е да си на 25, на 30, на 60 и колкото изкарам! Никой не е се е върнал от оня свят за да ни каже как е там! Ние отиваме в едно неизвестно място! По-добре е да останем тук на тази земя, където все пак знаем правилата на живота донякъде! Аз също съм християнка и знам, че  самоубийците не отиват в Божието царство! Не си заслужава човек да прави такова нещо и да мисли за такова нещо! По-добрият вариант е човек да си набележи цели! Например да  се дипломира, да усети какво е чувството да  че преминаваш от един етап  към друг в живота си, да почувстваш удовлетворен от нещо с което си се справил, да се запишеш на пеене или танци, нещо, което е твоето нещо и си мечтаеш! Животът така или иначе ще свърши,  но имаш ПОДАРЕНИ няколко години живот, в който ти ще си решиш какво да правиш!Може да си ходиш на кафе с приятелки и да се смеете, да си мързелуваш, да се занимаваш с любимо хоби! Почва се от нещо малко! Аз към това добавям и молитва към Бог, където искам от Бог да ми помогне да моето състояние! На  мен Бог ми помогна!Благодаря му!И в самата молитва се формулират и изясняват нещата ,които искат да се променят! Важно е да се промени и отношението на теб към околните и тяхното одобрение при започването на нещо, с  което се занимаваш например твоето нещо! Аз имах същия проблем и подобни на твоите мисли, но се справих! Трябва и време! Просто започнах да излизам с приятели, после почнах и да се моля, после започнах с пианото и уроците в университета и всичко се избистри в ума ми! Всичко изглежда безмислено, защото накрая пак ще умрем!Не можем да отнесем нито дипломите си, нито телата си, нито нищо, но можем да се забавляваме докато  живеем тук на тази земя да сме щастливи!Господ си знае за какво ни е създал! Той е по-мъдър от нас и не прави грешки! 

Когато усетите, че идва страхът, започнете да прехвърляте чувството върху предмети от обкръжаващата ви среда, използвайки следната формулировка: “столът се страхува от ..., не аз, масата се страхува от ..., не аз, лампата се страхува от ..., не аз, ролката тоалетна хартия се страхува от ..., не аз” и така нататък, до насищане на играта или докато ви стане смешно.
Друг вариант да преместите фокуса от себе си, е да си очертаете един център (на пода), от който буквално да излизате, като поставяте нещо друго на вашето място – може да е листо, ваза, салфетка... Колкото по-абсурдно, толкова по-добре. Наистина има много варианти, зависи от вашата нагласа. Един по-весел начин би бил да пуснете страховете си “да пасат” – нещо като “щастливи кокошки” (може наистина да си нарисувате кокошки или да назначите клечки за уши в тази роля, да ги именувате със страхове, след което да ги пуснете в градинката зад блока).
В заключение, ако сте пропуснали книгата на Ивинела Самуилова “Къде отиваш, пътнико?”, препоръчвам да я прочетете. В нея става въпрос именно за  Ади, която се оказва изправена пред най-голямото предизвикателство: да разбере какъв е смисълът да живеем, след като ще умрем.
Всичко започва в деня, когато Ади „случайно“ се натъква на мъртвец малко след като в ръцете на Алексей, нейния необикновен приятел психолог, също е умрял човек. Съвпаденията обаче не спират дотук. Броени дни след срещата с чуждата смърт, мисълта за която не й дава покой, на Ади й се налага да погледне собствената си смърт в очите. И точно тогава, в мига на най-голямо отчаяние, за Ади настъпва „часът на Бога”. Моментът, в който всички външни опори губят значение и вярата остава единственото й упование. И Ади с ужас разбира, че е извършила най-големия от всички грехове: изгубила е Бог. Затова решава да поеме по известния поклоннически път на Сантяго де Компостела с надеждата да преоткрие Бог в сърцето си.
Типично в неин стил Ади попада на различни хора и ситуации, които я карат да разбере по-добре себе си и света. И осъзнава, че целият страх и ужас от смъртта е заради това, че умираме, преди да сме открили отговорите за живота.
 

Във връзка с агресията по улиците, израз на собствена комплексираност, проектирана в непознатите наоколо:
"
Някога в Япония, в едно село живял мъдър стар самурай. Веднъж, докато преподавал уроци на учениците си, към него се приближил млад воин, известен със своята жестокост и груб характер. Любимият похват на този воин била провокацията. Той успявал да извади от равновесие своя противник, който приемайки неговото предизвикателство, заслепен от ярост започвал да прави грешка след грешка, в резултат на което губел битката.
Младият боец се опитал да приложи своята техника и върху стария самурай. Започнал да го оскърбява и да го ругае, плюел и хвърлял камъни по него. Но мъдрият самурай останал невъзмутим и продължил със своите занимания. В края на деня, изморен и раздразнен от неуспеха си, младият воин си заминал.
Учениците на самурая, учудени от поведението на своя учител, го попитали:
- Но защо понесохте всички тези оскърбления и не го предизвикахте на бой? Нима се изплашихте от него?
- Ако някой дойде при вас и ви носи някакъв дар, но вие не го приемете, кой ще е собственик на този дар? – отговорил на въпроса с въпрос самураят.
- Ами предишният стопанин – този, който го носи. – казал един от учениците.
- По същия начин стоят нещата със завистта, омразата и оскърбленията. Докато не ги приемеш, те принадлежат на този, който ти ги поднася."

Многократно сме описвали защо идват, че са безобидни, че е нужно първо да се промени разбирането и тълкуванието за тях, да се научи човек да ги предизвиква и се шегува интенционално парадоксално, докато в даден момент се научи да ги разпознава просто като "моите готинки окр мислички" и спокойно ги остави да отминават медитативно. Зад тези кратки думички обаче стои доста познание и ноу хау. В статиите си в блога си съм писал за окр - ако имаш мотивация, намери и прочети. Някои препоръчват книгата обсебен мозък - не е лоша, макар и доста плитка, като за хамериканци, но като цяло, е на прав път, поне за самопомощ. Ако успееш сама до месец, супер. Ако ли не, психотерапевт - при това добър с окр такъв. В България добри с това състояние са по-малко от пръстите на едната ръка.