Desy_V

Здравейте, много съм доволна от психотерапията, която посещавам и има положителен ефект. Тя действа с натрупване във времето и надграждане. Вече не съм както преди, започнах да усещам промяната и това, което разбрах е, че физическото действието е нещото, което помага за справянето с Окр. Човек трябва да се снабди с много голямо търпение и да действа, да прави физически дейности. Така, че не се отчайвайте, а започнете да вярвате в себе си, да се надявате, да цените себе си, да се обичате. 
Поздрави

Не, не са се сбъдвали. Това, че са се случили (случайно) същите събития, за които си си мислила, не означава, че е заради теб - не си всесилна. Понякога имаме интуиция и можем да предусещаме, но това далеч не значи, че управляваме времето и материята - не е толкова просто.
Някъде не споделяш как се чувстваш ти самата, освен, че се чувстваш "безпомощна". Вероятно терапевтът ти не насочва и към това - да разпознаваш и споделяш, вербализираш емоциите си.
Сега не е ненормално, ти не си "ненормална", просто си в процес на себепознание, което при някои от нас изисква повече усилия, идва след като започнем да преживяваме силна тревожност, натрапливости и/или паник атаки - все житейски опитности, които ни тласкат към това да си обърнем внимание, да подкрепим и обичаме себе си. Така че психотерапевтичната работата не касае "премахване", а напротив - трансформиране, преработване. Щом работиш с терапевт вярвам, че ще успееш!

За да върши работа дотук казаното, нужни предпоставки са: (1) характеровото себепознание, придобито в процес на лична терапия, следване на духовна пътека, медитация, лекситимично (осъзнаване на вътрешния живот) проследяване вътрешните процеси, (2) умението за долавяне на автоматичните мисли (писах как се придобива), (3) много добро познание на споменатите когнитивни изкривявания, както и по-широко такова на защитните психични механизми. 
Характеровото себепознание - в този текст единствено го споменавам мимоходом. То е обект на по-цялостен процес. Автоматизираните мисли  (а.м.) и базисни вярвания зад тях - освен чрез медитативно метакогнитивно/ самосъзнателно себепознание, регистрирането им по-приземено се върши чрез известно насочване вниманието към тях и записването им, при водене на реструктуриращ дневник на мисленето. Относно познанието на изкривяванията - нужно е просто да бъдатт редовно прочитани и все по-често "засичани", когато се случват в автоматичните мисли и следващия от тях вътрешен диалог. 
Има много способи, повече или по-малко структурирани, за работа с вътрешния диалог/ когнитивно реструктуриране. От табличен вид, та до творческо създаване на разкази, поетични варианти, психоатеатър и т.н. Тук ще дам само някои примери на а.м. и преобразуването им с фокус върху изкривяванията, водещо до нормализиране и на поражданата емоция. 
Примери на а.м., вярвания и реструктуриране на изкривяванията, присъстващи в тях, чрез връзка с ралността
- Ще умра!
Всички ще умрем. Някога. Сега, точно от този вирус, не. "Какво казваме на смъртта?! - Не днес!" (Филмът "Игра на тронове"). Всъщност в тази мисъл стои огромно преувеличение. Катастрофизирано скачам към заключения, проектиращи собствения ми ирационален страх, нежели свързани с реалността. Ще умра, когато ми дойде времето за това. Защо всъщност ме е страх от смъртта, знаейки че такава няма, а животът в това земно училище е смърт, ако го мъждукам през призмата на страха, вместо смело да горя творчески, пускайки любовта да залива всеки миг от живота ми. Защото не е толкова важно дали има живот след смъртта, а дали има живот преди това! Има по-големи от мен закономерности и живеейки красиво и силно, съдбата ми дава шансовете да продължа още, така че да бъда полезен и свърша в този свят това, за което съм дошъл! 
Ето някои данни от тази статия:
12 650 човека са умрели в света от глад днес до 10 ч сутринта българско време. Това означаа, че на ден от глад умират около 25000 души, за което странно как никак не се говори. Ако данните от статията са актуални, сам можеш да умножиш и получиш потресаващия годишен резултат (около 8 милиона годишно, ако не ме лъжат слабите ми изчислителни способности). А това не е мигновена, а бавна и мъчителна смърт, предизвикана от липсата на човещина в икономическото разпределение на ресурси по планетата. 
841 милиона души по света не се хранят нормално. Или направо гладуват. Всеки ден. За какво говори това? Нима за един загрижен за хората елит, или свързано с корона сугестията, се получава картината на един свят, в който богатите предизвикват ситуация, за да станат още по-богати, преразпределяйки фигурите по световната шахматна дъска в играта си на престоли. 
Това — на фона на 1 690 635 000 затлъстели в същия този свят. 
И пак днес само до 10 ч сутринта — в САЩ са похарчени 237 милиона долара за третиране на заболявания, свързани със затлъстяването. Не става ясно дали данните са за тримесечие или за ден. А за година? Не е ли безумен този свят, в който вместо да нахраним умиращите от глад, харчим за шишковците, защото първите не могат, а вторите могат да плащат?! 
До днешния ден т.г. в света са измрели 183 201 души заради заболявания вследствие от нечистата вода, която пият.Статията е от 20-ти март. Годишно това прави около 800 000 души, измиращи поради факта, че пият вода замърсена химически, но и биологично, с микроорганизми, бактерии и вируси. Икзлючително интересен е фактът, че медиите дори не споменават за тези близо милион човешки живота годишно. Да, вземат се мерки и бавно ситуацията се подобрява глобално, но бавно. А през това време сякаш всичко е наред, ни вест ни кост, нищо. Така разсъждавайки и свързвайки точки, при вирус по-вирулентен от обикновения грип, но със смъртност едва няколко процента, дали глобалните масирани внушения с огромен бюджет, организирана реклама и PR, са свързани с реално огромна опасност? Дори цял свят да се зарази, глобалната смъртност би била сотици и хиляди пъти по-малка от вече съществуваща поради алчната психопатност на "чичко паричко". 
Общо в света над 800 милиона души нямат достъп до чиста вода за пиене.
105 736 души в света са умрели тази година (до днес) от грип. Това означава, че годишно от "обикновените", поради факта на нерекламираността си грипни вируси, почиват около 500 000 души. Всяка година. Отново по-възрастната популация е в рисковата група не поради друго, а поради естествените възрастови изменения. Някой да тръби за тези половин килион души годишно?  Разликата? В наличието или липсата на пропагандирано внушение, задействащо стадната примитивна психика.
1 653 000 деца под 5 години са починали т.г. до 20-ти март. Сумирано, това означава повече от 6 000 000 до края на годината.
67 245 майки са умрели по време на раждане (общо за изминалите 80 дни). 300 000 за цялата година.
Пак тази година (т.е. до днешния 80-и ден):
365 000 души за умрели заради ХИВ/СПИН. Около 1 200 000 годишно. 
1 786 900 — от ракови болести
Проследявайки огромната "загриженост", излъчвана от тв приемниците, интернет новините, се питам как така се случва, че около 8 000 000 онкологични смъртни случаи годишно странно как се пропускат, при положение че в последните над пет десетилетия многократно са намирани изключително успешни способи за лечение на рак. Успешни, но простички и естествени, от които медицинският бизнес не може да извлече ползи и затова потискани и обявявани за незаконни, а откривателите подложени на "лов на вещици". Да, онкологичните тумори не се причиняват от вируси, но зад отношението към отлагането на лекуването им поради бизнес причини, стои същата интенция, която понастоящем свръхинфлира ситуацията с корона вируса. Отново по властово-икономически причини. Затова, убедено мога да причисля причините за тези осем милиона онкологични смъртни случая годишно към психичния фактор, позволяващ такава пандемия да се случва от десетилетия. 
213 000 — от малария. Годишно, приблизително 1000 000. Един милион смъртни случаи при всяко завъртане на глобуса ни около локалното светило от заболяване, за което има лечение...
Дали глобалният финансов елит, стоящ зад масовото мегасугестивно популиране на ситуацията с корона вируса, е толкова загрижен за човечеството, магнифицирайки умишлено една реална, но твърде умерена опасност, а неглижиращ други болестни процеси и факти, които успешно могат да бъдат елиминирани, но за това не само че не се прави нищо, но умишлено успешните лечения са парирани (визирам официалното отношение към онкологиите)?! Болестни процеси с жертви около 10 000 000 годишно. Нима 10 000 000, които могат успешно да бъдат спасени, но не само, че не са, но информацията за тях едва се промъква частично и интенционално неакцентирано между спортните новини и времето, понякога... Тук изключвам другите споменати причини за преждевременна смърт като пътните произшествия, тютюнопушенето и т.н. 
над 1 милион — заради пушене,
544 000 — от алкохол,
233 305 — от самоубийства,
почти 300 000 души са загубили живота си при пътно-транспортни произшествия.
А до края на годината оставят още 286 дни.
...
(По-тъмният текст е копиран от цитираната статия, а по-светлият представлява мои разсъждения.)
 
- Близките ми със сигурност ще умрат!
Нагаждам проективно виждането си за ситуацията според филтъра на тревожността си, през внушената ми ятрогенетично тревожност, умишлено раздухвана така, че да задоволи нечии интереси. Близките ми със сигурност ще умрат - не от това свръхпреувеличение и не сега, което нарочно ми е внушавано, .а след много години. Всъщност на тях приписвам собствената си тревожност, която актуално няма нищо общо с реалния им живот и здраве, което е доста добро, като се замисля. В реалността, хората в млада и средна възраст често преболедуват този вирус дори без да разберат, че са го имали. 
- Над 60 съм. Казват, че съм в рискова група, следователно почти е сигурно, че ще умра. 
Винаги има риск. След всяко издишване практически не знаем дали ще имаме шанса да вдишаме отново, а страхът от смъртта, освен непознаване по-голямата картина на липсата ѝ, всъщност представлява прикрит страх от живота. От силно и красиво живяния живот! По цял свят има огромно множество от излекувани възрастни хора, та дори и над сто годишни. Избирам да си поставя здравите информационни граници, да повярвам в тялото и съдбата си, докато прегръщайки смирено страха си, виждам, че на колкото и да съм години, той е едно малко дете в мен, имащо нужда не от напрягане над него, не от отбягвнето или борбата с него, а от майчината ми прегръдка, изпълнена със спокойно удържане треперенето му, докато се успокои и преобразува в радостно и сигурно вътрешно себе и свето усещане. 
Огромна маса хора ежедневно умират от глад, още повече от затлъстяване, катастрофи, рак, бедност, от много други далеч по-опасни и смъртоносни болести, за които обаче е избрано да не се тръби и манипулира през тях. 
Това, което зависи от мен, е да разтворя страха си до спокойна смелост, смисъл и един силно живян живот. Разтваряйки страха си чрез промяна в мисленето, възприятието, чрез шегуване, парадокс, молитва, визуализация (нлп/ хипно сесии) и медитация, се доверявам на тялото, имунната си система и пускам потока на любовта да тече през мен свободно. 
За да помогна на имунната си система, регулирам качеството на хранителния си режим (редуциране на бързите въглехидрати, тестото и т.н.), повишавам двигателната си активност, закалявам се постепенно и умерено, уча се и практикувам дихателни практики, медитирам редовно. 
- Положението в света, е кошмарно.
Това е свръхобобщаващо етикетиране. Било е много по-кошмарно хиляди пъти през обозримата човешка история. Фактът, че смъртността е едва няколко процента, вече свързва здраво с една много по-спокойна реалност. Да, вирулентността е по-висока, но фактът, че повечето хора дори не разбират, че са се заразили и са преминали вируса, говори много. Останалите, които чувстват симптомите, всъщност преминават през тях не по-тежко от през всяко друго подобно заболяване. Да, има смъртност, но се оказва, че селективното насочване единствено към този нормален при коя да е вирусна инфекция факт, представлява огромно дисквалифициране на информацията, че преобладаваща част от хората се излекуват, при това в сравнение с много други болести, с лекота. 
- Това е пандемия с огромна сила, предназначена масово да намали числеността чрез огромна смъртност.
Мдам, а "Онази риба, която хванах, беше еееейй толкова голяма!" Практически, смъртността е относително близка до подобните неразположения. Има никак немалък брой други заболявания с много по-голяма смъртност, съществуват предизвиквани от човека причини за далеч по-висок процент човешка смъртност, за които обаче е решено да не се говори. Винаги е имало. Тоест, едно здраво стъпване на реалността показва, че да, малък риск има. Да, добре е да вземаме по силите ни предпазни мерки. Но, виждаме също така, че по-големият проблем, е раздухваната масова сугестия, на която сега виждам, че не съм длъжен да се поддавам. Поставям здравите си информационни граници, реструктурирам възприятието си за ситуацията. Виждам, че тревожните ми мисли са силно преувеличени. Правя каквото мога, да се случва каквото е нужно. Нека променя факторите, които зависят от мен (храна, хигиена, спорт, закаляване, силен и творчески живот, психична смелост, дълбоко доверие в живота, виждане на по-мащабната картина не само на конкретната ситуация, но на живота въобще...). Нека имам смелостта това, което не зависи от мен, да оставя в ръцете на по-голямото, на Бога. 
- Ето това ми покашляне, е симптом на вируса.
Това е непозволено логическо обръщане, със селективно нагаждане на преживяваното "по свирката" на тревожността ми. Ако ромите са индийци, това не означава, че всички индийци са роми. Ако котките са бозайници, това не означава, че всички бозайници са котки. Ако преживяващите корона вирус кашлят, това далеч не означава, че всяко покашляне или дори по-упорита кашлица, са симптом на това заболяване. Има дори психогенна кашлица, има никотиново предизвикана кашлица, има астматична или алергенна кашлица, съществуат многообразни причинители на кашлица.
- Трябва да си накупя много лекарства, за да се спася.
Същинското лекарство тук, е здравата имунна система. Такава се придобива при комбинацията от изпълнена с доверие в любовта и смисъла психика, в оптимални количества здрава храна, ежеседичен гладен ден, честият прием на гореща вода/ чай, постепенното модерирано зкаляване, редовната двигателна активност, практиката на молитва и медитация, дишане и т.н. 
- Нужна ми е много храна, за да се барикадирам.
Това е стратегия, подчинена не на смисъла и любовта, а на страха. Жалка е. Би била актуална, ако е в умерени граници и водена не толкова от страх, колкото от спокоен разум и не на всяка цена, с готовност за взаимопомощ, подкрепа и споделяне с ближния. Не повече. Стратегия е, невключваща "кръчмаря" в сметката на живота и смъртта. Кръчмарят на по-мащабните закономерности на любовта, мъдростта, свободата, на следствията идващи от породени от самите нас причини и отново собствената ни, ключово важна реакция и учещо се, смислено възприятие, променящо всичко. 
Колкото повече даваме повече получаваме. Има начини животът да ни предостави нужното ни. Не запасяване и еземане, а братолюбна взаимопомощ, свързаност, сърдечна топлота, разбиране и любов дори към трудните нам хора, променят дори закодираната ни съдба и водят стъпките ни по пътечката на смисъла да бъдем ученици на безпредела в тази земна школа. 
- Тялото ми няма да издържи, не мога да му вярвам.
Не е до тялото, а до психичната липса на доверяване, постоянно борена чрез невротичен свръхконтрол, който я подхранва и засилва. Липса на базисно доверие, към което именно насочва хипохондричната тревожност. Когато вниманието се фокусира в здравната тревожност, това само по себе си вече представлява удобно изместване, отдалечаване от ужасяващия ужас от безсилната безпомощност, живееща в липсващото доверяване, при подпушен поток на смисленото любомъдрие. Характерова липса на базисно доверие и сигурност, невротично компенсирани през хипохондриазата, сама по себе си представляваща нелеп, частичен и предрешено неуспешен опит за отдалечаване от базисния тук характеров конфликт "Ужасявам се от малкостта на безсилната си слабост и затова безспирно се опитвам да се хвана невротично за биберона на страхуваните болести, предъвкването на който ме държи донякъде настрани от безсилието в ядрото на недоверието ми..." 
- Трябва да се наблюдавам постоянно, иначе ще умра.
Разбира се, правим каквото можем. Правим нужното. Храним се правилно, поддържаме добра хигиена и т.н. Колкото повече обаче живеем в това уж защитно свръхнаблюдение, толкова повече тревожността, по този начин изтласквана, се угоява и нараства. Когато преживелищно се научим да отпускаме хватката на тревожния горд контролец, се оказва че страхът от безсилна смърт, не само че не се реализира, а метафората "силата на слабостта" е разбирана преживелищно, докато в теб се ражда, утвърждава и постоянно заживява ядро от спокойна сигурност, от базисна свързаност с любовта, на която вече охотно се доверяваш при това спукване балона на невротичното нащрек... Красиво е да се живее преливащо от светлина и любов! 
- Тепърва ще става много по-зле.
Така твърди катастрофизираният ужас. Всъщност ситуацията е прекрасна възможност да погледнем в себе си и разтворим страховете си, превръщайки ги в гориво на силата си. Истинската си сила. Тази на смиреното прегръщане на тревожността, трансформрала се до мъдрост. Коя мъдрост? На любовта, умееща да бъде слаба, да се спуска до най-малките мушички и погалваща и най-жалката ни нищожност, превръщайки я в извлечен опит. Тогава избираме да виждаме временната трудност в нормалните кризи като шанс за оцялостяване, разширяване, себедоверие. Доверие, идващо от единството ни с Бога, появил се отвътре ни като усещането за дълбока, стабилна база. Стабилна основа, единяваща ни с познанието за неслучайна синхроничност на всеки миг и случващо се в живота ни. Тогава няма зле и добре. Има учене, единяващо с все повече потенциал, съставен от любяща мъдрост, усмихната сила, благословено доверие в по-голямата мозайка, дори и не винаги да е виждана от малкото ни възприятие. Виждат я очите на сърцето ни. Вече виждат, сега когато редовно преобразуваме мисленето, чувстването, възприятието си чрез следването тихата пътечка на интуицията си, там където тихото смирение поражда доверието - в Себе си. 
- Всеки, който твърди, че по-страшно от реално ставащото, е самият страх от него, е ненормалник. 
Да, така говори гласчето на стадното "мислене", сляпо следващо повтаряните до безкрай внушения, струящи от телевизора. Внушения, автоматично отхвърлящи всичко, противоречащо на приетото внушение. Всеки здрав разум бива автоматично събарян от това гласче, поне докато не решим да поставим здравите си граници, тръгвайки уверено по пътеката към смелостта си. Тогава стъпването върху острова от стабилен разум, е само началото. Добро, нужно начало, но само начало, последвано от далеч по-директното гмуркане в страховете с прерамкирането на възприятието за тях със смела самоирония, смирена учеща се молитва, вълшебен транс и медитативно отношение на самообладана непривързаност. Пътека е, по която ходейки, сега знаеш че тя сма те води по себе си, когато всяка нормална трудност единствено насочва все по-решително крачките ти в посоката на сигурността в Себе си. Тогава различаваш, знаеш, познаваш, можеш да пресяваш информационното зърно от плявата на хищните внушения, поемани от овцете. Вече не си оеца, нито вълк-овчар. Себе си си. 
- Когато някой се изкашля, това със сигурност означава, че е заразен. 
Не точно. Има десетки причини за кашлица, а страхливото наежване против човека, представлява егоцентричен пренос на собствената лишена от задружна заедност откъснатост от любовта, на мястото на отсъствието на която живее страхът. Да, добре е да проверим реалността и когато има нужда, да се предпазваме, но по човешки, сърцато и с уважение един към друг, елиминирайки проекцията на собствения си страх чрез преработката му до самообладание, но виждайки реалната ситация и случай. 
Да, пазим се доколкото можем, разумно. Но, дишаме същия въздух, живеем един с друг. Доколкото, както... Отново стигаме до онова дълбоко доверие в неслучаността на всяка ситуация, през което преминава финото интуитивно понание на благодарната обич, познаваща надхвърлящата малките ни виждания справедливост. Спрведливост мащабна, различна от его прищевките за правилност, но следваща огромната логика на Битието. 
- Няма ваксина - ще се мре.
Вече има създадени ваксини и постоянно се произвеждат нови, все по-ефективни. Всъщност, най-добрата ваксина, е собственият имунитет, идващ от активния творчески живот, здравото следване на обичани, произлизащи от душата цели, физическото натоварване, леката и зареждаща храна, практиката на дълбоко йогийско дишане, активното разумно закаляване... 
Възрастта тук е вторична. Да, телевизорът казва друго и е частично прав. Само донякъде. Защото има родопчани на 100+ години, живеещи по-активно, трудолюбиво и наситено, от мнозина в двадесетте и тридсетте. 
- Трябва тотално да се изолирам, иначе край!
Има прекрасни пещери в хималаите, но и там да отиде човек, ако човешкият му процес изисква преживяването на този вирус, което изчиства душичката, вирусът и там би го намерил. Каква надута гордост стои в презумпцията на малкия човек, че с малките си усилия, ще изконтролира всичко... Да вземеш нужните мерки е едно, но да искаш да знаеш всичко да проконтролираш всичко, това е жалка картинка. Защото не е стремеж към реалното знание на мъдростта, а е бягство от вечно гонеща, все по-надвиснала над бягащия в още контрол, тревожна сянка. Сянка, която прегърната, се оказва че никога не е гонила, а просто следвала. Така успокоена, животът се превръща от бягство от сопата на страха, към моркова на вечно илюзорното и никога непостигано по този начин спокойствие, в радостен творчески стремеж, бликащ от изворното преливане от любящ смисъл. Тогава знаеш - не можеш да избягаш от себе си, където и да отидеш, с колкото и скафандри да се облечеш... Да, предпазни мерки, чудесно. Но, доколко, толкова - спокойно и смело. 
- Ако загубя тревожността и невротичния ѝ контрол, край, умирам. 
 Да, това е едно ядрено, ключово вярване при поддържането на здравната тревожност. Уж искам да се освободя от страха, а всъщност си го стискам, задоволявайки вторичната му илюзия за печалба, за псевдозащита. Само когато преживелищно, през тялото, клетките, опита, през трансовото, молитвено и медитативно умение за загуба на невротични контрол и "скачане" в тревожността със смирено, любящо приемане - само тогава на дело, отвъд думите ще узная какво представлява автентичното доверие в Себе си и живота. Защото само тогава се отваря пространство за любовта, дърпат се перденцата на умствените прозорци, за да огрее виделината на слънчевия смисъл. Да, точно така. Оказва се, че губейки, печеля. Тази прегръдка на страха, да. Това сприятеляване между съзнание и подсъзнание, умиротворяващо носещо дивидентите на естествената сигурност. Сигурност в несигурността - какво е това? Вътрешна сигурност, при външна ментална неопределимост. Тогава духът владее. Само тогава живееш - ти, Човекът. 
- Ако си позволя отпускане, спокойствие и щастие, ще се случи нещо лошо, ще умра.
Щастието плаши невротичния ум. Лишено е от обичайните пертурбации, спокойно и ведро е. Хм, това сякаш е опасно, казва си умът на маймуната в Човека. Всъщност само смирено смълчавайки този маймунест, повърхностен ум, хранещ се със страх - само тогава се ражда същинският, реалният човек на благостта, виделината, на изпълнеността с вдъхновение. Не, не умира малкият ум на маймуната, а още по-малко тялото. Просто стават толкова добри слуги, колкото лоши господари са. 
...
С горните реструктуриращи примери единствено насочвам, осветлявам процеса на вадене на тълпата от човека, както и донякъде трасирам началните етапи на пътеката по преработка на здравната тревожност в здрава сигурност. Както казах, когато характеровата база е относително здрава, горните насоки са достатъчни за разобуславянето на стадното мислене, за изваждане на тълпата от човека. Когато в човека като цяло присъстват характерови компоненти, продуциращи тревожност като цяло и в частност, здравна такава, е нужно преминаването през една по-специфична пътека. По-долу ще я щрихирам. Тези насоки не заменят личната психотерапевтична работа, включваща освен това и един изцяло друг психотерапевтичен вектор - този на цялостното, диалектично характерово хармонизиране. Както и да е, описваните тук дидактични (обучителни) щрихи, се присъединяват към този по-мащабния, характерово трансформиращ терапевтичен път.
Редактираният и допълнен във вид на статия горен текст: Тълпата в човека - индивидуализираща екстракция (клик на линка)

чудно
Чудя са какво по напред да посоча ? Напримет онази баба , миналата година която скача с бънджи за рождения си ден . Или аз , за това карам мотор . Или сина ми , до като караше колело на Витоша , две каски потроши .Значи на кратко , кой не го прави ? Ако се замислиш ученето е точно това , изследване на непознатото . Всяка човешка стъпка в неизвестното е истинския тонизиращ живот носещ познания и наслада .  И това го правим от първия рев и първите стъпки , гушкани и приласкавани от майка си .Тя ни дава вяра , а после изграждаме своя .
 
 

Когнитивен подход
Така загатнатото стадно мислене, се случва през динамиката на някои ключови механизми и сривове във възприятието и мисленето. Когато са осъзнавани и реструктурирани, вече започваме да вършим една по-същинска работа. А именно,
Вадене на тълпата от човека
- Преувеличение/ катастрофизация - негативистичното фиксиране в преувеличено катастрофичния изход от всеки най-малък телесен ефект, приеман погрешно за симптом.
- Скачане към заключения – приемане на безобидни телесни усещания за болестни прояви.
- Негативно доказателство – тъй като не мога да си докажа, че съм абсолютно здрав (а кой е?), следователно съм летално болен.
- Фалшива дилема – дадено безобидно всъщност телесно усещане се приема или за тази или за онази смъртоносна болест.
- Чиста увереност - условията на даден довод, в случая субективната убеденост в болестно състояние, са допускани да бъдат верни просто на базата на твърдението, че са такива.
- Позоваване на вероятността/ грешка на "ясновидеца" – понеже има някакъв процент вероятност да се разболея, то следователно няма начин да не се разболея. Черногледство.
- Ирационална ескалация - внушени или самовнушавани вярвания, започващи от верен, рационален факт, постепенно ескалиращи до ирационалност, приемана автоматично също за вярна.
- Позовававане на удобен за страховите вярвания авторитет – дериват на селективното внимание. Пациентът охотно търси медицински авторитети, които да потвърдят убедеността му, че е болен. Свързано е с ятрогенията/ ноцебо ефекта.
- Ятрогения/ ноцебо ефект – здравно тревожният пациент с пълна разтвореност на ума си приема и най-малките намеци (често виждани без да присъстват такиса реално) на лекарите си или лицата, приемани от него за "значими специалисти" за това, че е болен. 
- Доказателство чрез селективен пример – вид свръхгенерализация – понеже даден човек е болен от това или онова, следователно и аз няма начин да не се разболея от същото...
- Непозволено обръщане – „Всички, които имат тумор в мозъка, имат главоболие. Аз имам главоболие, следователно имам тумор в мозъка!”... "Ето, имащите корона вирус имат температура и кашлица. Сега се изкашлях и май имам температура: следователно съм болен от това!"...
- Нагаждане на хипотезата към внушенията и собствения страх - виждането на всяко телесно усещане като част от симптомите на страхуваната болест. Нагаждане на социалната вирулентна ситуация към собственото субективно страхово преживяване, свързано с безнадеждна безизходност, слабост и смърт. Преувеличаване "чернотата" на социалната ситуация, виждана автоматично като "край на света", докато всъщност е далеч по-оптимистична.
- Дисквалифициране на позитивното при негативистично свръхфокусиране в ужасното - автоматичното дисквалифициране на ползите от ситуацията, на радостта и красотата, любовта, смисъла и щастието, стигащо до сублиминална самозабрана за щастие, понеже в него липсва контрол, а основно вярване тук е, че ако страховият контрол липсва, човекът ще умре. Свръхвглеждане и раздуване степента на кошмарността в случващото се, докато реално е модерирано и дори слабо. 
- Селективно внимание - свръхфокусирано внимание в телесните функции, наситено с катастрофизиращи очаквания. Автоматично "наострено ухо" за информация, свързана със страхуваното.
- Сляпо петно - склонността на социално сугестираното или невротично съзнание, подобно на шамандура да изплува на повърхността. Така "плаайки по повърхността", през механизма на изтласкване, незпособност за виждане на собствените маладаптивни невротични съдържания, изкривявания и механизми. 
- Рационализации - уж логично мислене и поведение, извиняващо ирационалните невиждани собствени съдържания, изкривявания и динамики. 
-  ... - и т.н. 
...
Работата по реструктуриране на горните изкривявания е старт както при обичайната здравна тревожност, така и при индуцираната през стадна хипноза такава. Подобно осъзнаване изкривяванията в автоматичните мисли и собствен вътрешен диалог, може да се нарече дехипнотизиращ процес. Когато тревожността е единствено стадно внушена, при подлежаща я относително здрава характерова база, тази работа най-често е достатъчна. Когато човекът вече е имал характерова склонност към преживяване на тревожност като цяло и на хипохондрия в частност, е нужно да се премине през по-специфична за натрапливата здравна тревожност пътека, която по-долу също ще маркирам. В последния случай обаче, най-често е нужда лична психотерапевтична работа, а информирането, което тук правим, е просто насочващо. 
И в двата току що дискутирани случая обаче, това "стъпване на твърдата земя" на здравия разум, е абсолютно необходима стъпка. Дори когато, при една силна хипохондрия, островът на разума е постоянно заливан от вълните на ужаса, е задължително периодично упорито да се връщаме в стабилния рационален граундинг на здравия разум. 
Начало на когнитивното реструктуриране, е способността за регистриране на автоматичните когниции. Какво представляват те? Автоматичните мисли са възникващи под влияние на външни или вътрешни стимули мисли, идващи от сублиминално присъстващите базисни вярвания и допускания за себе си, света и хората, заложени по правило през ранните години. Способността за регистриране на автоматичните мисли, се развива през разширяване способността за метакогнитивно/ самосъзнателно наблюдение на собствения психичен процес. Един от най-силните методи за осъществяването на тпзи метакогнитивен психичен развой, е практиката на медитация. В началото водена лично или през записани аудиосесии, а след време, самостоятелно, през развиване способността за смирено съсредоточаване, смълчаване и интуитивно безмълвие на ума. Така че, практикувайте медитация! Тя е спътник на целия психотерапевтичен или самотерапевтичен процес. 
Когато се научим да долавяме авоматичните си мисли, виждаме че те пораждат вътрешен диалог. В случаите, които разискваме - невротичен. Умеейки да преобразуваме гореспоменатите изкривявания в автоматичните мисли, цялото ни възприятие за себе си, случващото се в света и другите, се променя в по-оптимистично, реално и смислено. Принципът в такава работа е, че чувстваме това, което мислим. За въздействието върху чувствата през другата посока - през тялото, поведението и интуицията, ще спомена по-долу. 
 

Здравей, 
Знам ли! Какво би станало?! Бих свикнала на 10 път, че това съм аз, просто бих преминала ей, така най-накрая. Но?! Знаеш ли, осъзнавам че май съм се прилепила към тревогата и паниката. Закачила съм се и не пускам. Явно са ми в зоната на комфорта и не искам да изляза извън него/тях. Защото големия въпрос, ами ...ако това стане, после какво ?! Живея си в сивото и се лепя за кофтито, но не мърдам. Хем боли, хем стоиш. Знам ще кажеш, ами стои си или тръгни! Но?! Явно всяко нещо си стои във времето и чака просто да се случи. А?!

Супер се чувствам! Твърде добре виждам, че сладкото гушкаво бацилче служи единствено като механизъм за социален контрол, за да бъдат разместени фигурите в световната игра на престоли. Старая се да виждам и приемам ситуацията през ето такава призма (клик).
 

Здравейте, г-н Баев,
 
съвсем случайно се върнах и зачетох темата и вашия последен отговор - за промяната на стандарта в света. Последно сме си писали само преди някакъв месец, а ето стандарта отново е нов! 
В момента преживяваме нов стандарт, които ни води и към нов живот, нова Земя, нов свят!
Сега осъзнавам за какво е били при мен ПР и ПА, за да ме подготвят за този нов стандарт, пиша много спонтанно...сега, когато всичко старо се разпада, аз не се страхувам! Не казвам че се радвам, но приемам! Страхът идва често при мен, но не ме парализира, не ме души, не ме контролира. Напротив помага ми да разбера, че аз не притежавам никакъв контрол и че когато дойде знам, че не съм във верния си тон и че не съм себе си! 
Та затова ми помогна ПР-то, сега да се чувствам по-готова за новия живот!
Споделете съгрупници, как се чувствате Сега?
 
 

Предлагам да помислиш върху един кратък цитат, а именно:
"Бедствията разкриват нашите добродетели."
Можем да приемем, че според теб ситуацията, в която се намираш, може да бъде определена като бедствие. Кои твои добродетели би разкрило това бедствие? Каква ще е тяхната роля в твоето справяне? С какво могат да ти помогнат, на какво да те научат, от какво да те предпазят?

Купуваш си един пакет хартия  А4 - бяла (като тази за принтерите в офиса),  няколко комплекта фулмастри и всеки ден рисуваш по едно сърце и го оцветяваш и така докато не свършат всички листи от пакета, старай се всеки ден да са в различен цвят сърцата ти, светли цветове : ) като приключиш пиши, какъв е ефекта.

Моите поздравления за готовността да продължаваш, за мотивацията. По-трудното обаче е да продължаваш в същия дух на механичност, със същото отношение като към "състояние, което искам да се махне". Самото отношение гарантира хронифицирането. Защо? Защото отсъства дълбоко, цялостно "свързване на точки". Дори и най-прекрасните методи да се ползват, дори и с интензивно предизвикване да се подхожда, когато липсва свързването симптом-маладаптивни характерови вярвания и динамики, към които именно симптомите упорито водят - тогава и най-силните методи сработват частично, донякъде. А твърдението "Няма реална оправия", се превръща в нагаждане на понятийна хипотеза към собствена динамика, както и пренасянето ѝ в живота през механизма на самоизпълняващата се прогноза.
Какво казах току що? Ами, когато в себе си не стигаш до дълбочината в характера си, свързана имплицитно с тревожността и симптомите ѝ, последните продължават да се продуцират, донякъде смекчени от добрата, но плитко ползвана методология. Така хипотезата "Няма оправия" се нагажда към собствената динамика. Оттам същото нестигане "до базата", поддържащо невротичната емоционална и телесна динамика на дисоцииращо изтласкване и телесна симптоматика, се превръща в самозадоволяваща се, самоизпълняваща се прогноза: "Няма оправия..."
Живеейки през това нагаждане и самоизпълняване на хипотезата, се превръщаш в "тексаски снайпер" - тоест, избирателно филтрираш мнения и случаи, пасващи на очакванията ти: "Аз проучих и се оказва, че...няма оправия..."... 
Именно, бориш се с, вместо да се учиш от! Така се реализира въпросното изтласкване на собствена характерова дълбочина, до която не ти се иска да отидеш, видиш, признаеш, обгрижиш. 
Когато, познавайки характеровата си коалиция знаеш към какво те води ставащото, тогава дълбокото общуване с този страх от безсилна загуба на контрола, слабост, провал, изчезване и пр., започва да върши работата си, да те преобразува до един още по-цялостен, сърцат, автентичен индивид. 
Когато когнитивно знаеш какво и накъде, е нужна добра отношенческа промяна в нагласата - оттам при вече поведенческо-социалната, психотелесна и трансова работа с терапевта ти и самостоятелно, се получава ресвързване, оцялостяващо премахване на дисоциацията, в която сега си и която всъщност поддържа състоянието ти. 
Какво става? Нали не го виждаше механично, като болестна диагноза? 
Настройката на "Приемам, че ще е цял живот!", е част от парадоксален подход, който подпомага гореописаното ресвързване между съзнание и подсъзнание преживелищно. Когато го има това смирено, благодарно приемане (забележи, не с жертвено, мрънкащо съпротивляване, държащо на повърхността), при една глобално различна настройка на учене с доверие в зададена от самото преживяване посока, тогава парадоксално, симптомите си отиват в степента, в която уроците са усвоени. Ако се връщат понякога, са много по-слаби, вече не са борени, а са виждани наистина като добри приятели, напомнящи за известно смирение и характерово доотработване. 
О'к. Но, когато визията ти за ставащото е механична, поради което не си донаучаваш уроците, остават няколко варианта: 1.) променяш курса на възприятие и решаваш дадения ти житейски казус в дълбочина (за което намеквам по-горе многократно), 2.) продължаваш да си се бориш, досоциираш парчета от самия себе си и живееш по същия начин, като самоизпъняваш прогнозата си за "Няма оправия", нагаждайки хипотезата си за ставащото чрез виждането ѝ в глобалния социум., 3.) При поддържане на (2), пиеш малка доза медикамент, който заглушава в тактически план нежеланото собствено несъзнавано, но в стратегически трупа и психични, от ненаучавани уроци лихви, но и биологични такива (знаеш: черен дроб, бъбреци, полова система...)... 
Забележи, дори не казвам кой избор е по-добър или по-лош. Животът е шарен, хора и разбирания всякакви. С течение на времето практика, аз самият се научих да бъда много по-толерантен към различността. Влючително и към медикаментозния прием, когато всъщност биологично няма нужда от такъв, но е предприеман поради психичния факт на неспособност или нежелание за сприятеляващо оцялостяване, за единение със самия себе си. Тук не визирам ендогенните състояния - при тях нещата стоят различно, а медикаментозният прием е наложителен. 

Успехи!

Благодаря много за дългия отговор, оценявам и се отнасям с разбиране към него. На съзнателно ниво всичко разбирам, но е много трудно да се приложи на практика, нямам намерение да спра да опитвам, а напротив - да продължавам да се опитвам да се уча. 
Относно медикаментите - не става дума за "срам". А за лични възгледи към това. 
Не искам да пия медикаменти, защото:
Боря се с това нещо 3 години. В най-тревожния ми период (през първата година) не посегнах към тях, а тогава всеки ден вярвах, че е последният ми - сега не мисля , че имам нужда от тях. 
Защо? Защото, на първо място не мисля и не вярвам, че ще променят начина ми на мислене. В ежедневието си аз мога да функционирам и правя всичко, което искам да направя - излизам, ходя на концерти, ходя на театър, пътувам, летя .. проблемът е, че на подсъзнателно ниво винаги остава мисълта и страха "ами какво ако стане нещо", не мисля, че хапчетата ще заглушат този глас, а дори и да го направят - в момента, в който спра хапчетата - това ще се завърне, а може и с по-силен интензитет.
При мен проблемът е, че ми се иска въобще да не ми минават такива мисли през главата и да нямам такива страхове - а имам чувството, че веднъж породили се и появили се, винаги ще присъстват в подсъзнанието ми. 
Иска ми се да можех да ходя и пътувам по всички тези места без да има "какво ако".
Просто аз вярвам, че медикаментозната терапия се налага в много високи фази на тревожност, граничещи с истерия, когато човекът има нужда от "успокоително" (буквално), за да може да разбере какво става и да се успокои и да чуе терапевта. 
При мен това състояние отдавна мина, сега имам спокоиствие в 97-99% от ежедневието ми. 
Мен ме мъчи, че тази мисъл "какво ако" и страхът да не се случи нещо ги има перманентно в мен, където и да отида, каквото и да направя. 
Че вече никога не мога да тръгна някъде както преди - без да мисля какво и защо може да се случи и да тръгна с вълнение (в положителен аспект), а не със свито сърце. 
Другото, което ми пречи чисто психически е, че трябва да приема, че паник атаките ще се проявяват през целия ми живот, което малко ми звучи като тежка неизлечима диагноза, дава чувство на обреченост. 
И въпреки , че всички терапевти твърдят, че има хора, които са преодоляли това състояние 100%, и че не пишат по форуми, защото "си живеят живота", някак този аргумент "издиша", след цялото много сериозно проучване правено от мен в последните 2 години - онлайн и на живо - тук и по целия свят. 

Само разсъждавам. Да отидеш и накрая на света, едва ли ще е достатъчно. Все пак пренасяш проблема си заедно със себе си нали? Какво като е на хиляди километри, или пустинен остров. Той си е с теб. Ти го познаваш и....може би не искаш да се разделиш с него - въпреки, че го пишеш тук.
Проблемът за който пишеш за мен е част от твоята личност, както и на други хора с подобни оплаквания. Следователно е нужна промяна на личността, а не борба с даден страх да речем.
Реално преодоляване на п.р.? Един уважаван от мен автор пише, ще перифразирам: то вече не ме предизвиква.
Въпросът е какво направи за промяна на личността? Литературата не помага, дори тонове...както и другите трикове. Тогава кое ще помогне? Най-добре потърси добър психотерапевт. 

Аз никъде не казах, че не ме е страх, че ще умра. Напротив, при всяка паник атака (въпреки, че съзнателно знам, че е паник атака), започвам да мисля ирационално и имам чувството, че умирам. Това пък създава отбягващо поведение - да не отида тук или там, за да не получа паник атака, което в следстие води до страх от паник атаките.  При всяка паник атака си мисля "какво, ако този път е друго и наистина умирам" и мозъкът ми започва да вярва в това, колкото и рационално да знам, че не е така. 
Не е като да не минах през психотерапия и то при 3 различни терапевта - просто не усетих подобрение от това. 
Изучвам когнитивно поведенческа терапия и механизми за re-wiring на мозъка, т.е заместването на мисли, които ми пречат с мисли, които са рационални - и това не проработи. Именно, затова имам това чувство на обреченост, защото не виждам изход.
Отделно при мен може би по-скоро има някаква обсесия, фокусирана върху само и единствено един орган - "сърцето" и страх от тахикардия. 
Постоянно компулсивно проверяване на сърдечната дейност, съпровождащо ме няколко години вече. И там всичко пробвах, но и там не мога да изместя фокуса.
При мен е - нисък пулс = на спокойствие, леко завишен пулс - пораждане на паника, която допринася за покачването на пулса и прераства в паник атака - до това се свеждат паник атаките ми. Аз нищо не правя и не живея, без на заден план и подсъзнателно да мисля за сърдечната ми дейност и да я проверявам, това влошава страшно качеството на живот.

,,Значи излиза, че или аз не правя нещо както трябва или просто това е хронично състояние, което остава за цял живот и има фази, в които е заспало и други, в които е активно.,,
Явно не правиш нещата както трябва.но какво правиш или не правиш както трябва, може да се разбере само в процеса на психотерапия.Иначе, всичко си е само предположения и празни приказки.
 
Но, не мога да не подчертая - ти нямаш паническо разстройство, защото не те е страх,че ще умреш.

Здравейте и благодаря за изчерпателния отговор. 
Не мисля, че гледам на ПР като на болест, нямам таква нагласа към паническото разстройство. По-скоро е нещо, което персистира и изглежда се превръща в перманентност. 
Аз наистина не срещнах нито един случай (а имам проучени много, страшно много), където ПР да е преодоляно перманентно. Винаги има "но" - било то "от време на време получавам паник атаки" или "взимам малка доза хапчета" - но винаги присъства или изчезва и се завръща отновно. 
Мисля, че и за вас е повече от ясно, че човек (средноинтелигентен), който получава паник атаки от 3+ години:
1. Се е информирал много добре какво е паник атаката и как е продукт на страха от страха 
2. Знае, че от това не се умира, НО това не прави преживяването по-леко или по-приятно
3. Е опитвал почти всичко на тази земя, за да преодолее това състояние
Ето, това са паник атаките "състояние", не "болест". така гледам на тях, но все пак ако това "състояние" ще съпровожда целия ми живот, то направо си е по-зле и от хронична болест. 
Спомням си, че прочетох един коментар на мъж, който беше болен от множествена склероза, а същевременно имаше паническо разстройство. Много ярко си спомням как беше написал, че ако трябва да избира кое от двете да премахне от живота си и кое да остане, то би избрал да махне паническото разстройство и да си остави множествената склероза. 
Цялата ми мисъл е, че много от хората, получаващи паник атаки са достатъчно интелигентни (много от тях млади хора), които добре са се иформирали и знаят перфектно какво е естеството на паническата атака. Знаят как мозъкът им подава сигнал към надбъбречните жлези и как те отделят адреналин и кортизол, които съвсем естествено пораждат различните симптоми. 
Въпросът ми е - И какво от това? Какво като знаят, след като това "преживяване" все още е ужасно за тях, все още в тези 5-10 минути те се чувстват сякаш умират, въпреки че знаят, че са преодоляли всички паник атаки преди и няма да умрат и този път. В тези 5-10 минути си нерационален, няма място за рационалност, защото адреналина замъглява всички сетива и рационалност.
Аз не искам да живея така до края на живота си, и какво от това? Пробвах всичко - прочетох тонове хубава литература по темата, предизвиках се, стигнах от това да не мога да се отдалеча от вкъщи на повече от 5 метра до това да пътувам в 4 дни до далечна държава със смяна на полети и общо 6 полета. Да пътувам 1000 км + в кола. И какво от това? 
Мога ли да кажа, че нямам ПР вече - НЕ. Мога ли да кажа, че тръгвайки за някъде тръгвам със спокойно сърце и безгрижие - НЕ. 
Мога ли да кажа , че на почивките, на които бях имах 100% спокойствие - НЕ.
Ето - предизвиках се, сблъсках се със страховете си очи в очи (и продължавам да го правя), пробвах и да не се противопоставям на паник атаката, а като я усетя да я посрещам и да я оставям да бъде - не проработи.  
Тръгвам ли винаги където и да е със страх "да не стане нещо" - да. Мога ли да се отпусна и да се напия като бял човек - не. "Защото утре като се събудя алкохолът ще ми обостри всички сетива и ще има паник атака след паник атака". За мен това е некачествен живот и в този ми вариант за мен си губи смисъла (не е за учудване, че пр върви ръка за ръка с депресията, напоследък започнах да го осъзнавам).
Значи излиза, че или аз не правя нещо както трябва или просто това е хронично състояние, което остава за цял живот и има фази, в които е заспало и други, в които е активно. 
 

Докато мисленето е за преодоляване, преборване, човекът не вижда големи "парчета" от себе си, съдържащи се именно в страховете му. Медицинската нагласа за ремисия и релапс са част от такова дисоцииращо изтласкване, замитащо ученето на характерови уроци, именно благодарение на невротичната тревожност, съдържаща маладаптивни характерови вярвания, които при един здрав подход на учене с благодарно, смирено доверие, биха били преобразувани до адаптивни. Тогава обаче липсва битка/ бягство отношението, а директния обучителен подход, насочен прямо към състоянието (има си алгоритми ...), се присъединява към по-широкия подход, този на характеровоото центриране. Практически са едно. 
В случая, механичното медицинско отношение, виждащо нещата като болест, изключва реално учене. Съответно, дори и най-добрите психотерапевтични методи, при такова отричащо отношение, се превръщат в механични, при нагласата "да се махне гадното нещо"... При такова положение на нещата, описаната цикличност на проява и отминаване, е закономерна. 
А човек субективно потвърждава вярванията си, като търси, вижда и намира информация, резонираща с тях, като автоматично дисквалифицира различните, така нагаждайки реалността към хипотезата си...
Работя в сферата на психологичното консултиране към този момент от 13 години. Хиляди хора със страхове са минали през мен. Когато виждането се промени от механично-болестно, в учебно трансформиращо, уроците биват смирено, с доверие във вложените в самата невроза послания научавани. Човекът извлича добрите потенциали от характера си, благодарение и именно на налягането на тревожността. Тогава преживяваното става приятел - не е гонено, а приемано в дълбочина, отвъд интелектуалното дращене по повърхността, през тялото, клетките, преживяването, енергията. Когато така човекът извлече посланията и научи уроците си, става сърцат, обичащ, искрен, себезаявяващ се, харизматичен, следващ целите си, идващи вече от познание на дълбочините си, с радост. В живота има напрегнати ситуации, а бадемовидното тяло си е там. Реакцията към страха обаче вече е различна. Човекът се е научил с лекота той да се преобразува до смела мотивация, кураж, вдъхновение - зарежда, вместо да мъчи. Съответно остава единствено една основа, начало от страх, който обаче се влива в мотивираното самообладание. Това благодарение на цялостния подход на учене, се превръща в автоматичен процес, облагородяващ характера, превръщащ човека в много качествен такъв. 
 

Присъедини се към някое учение.Бялото братство, йога или нещо друго.Там, в групата ще може да добиеш, този, друг опит и знание.
Когато един от най-великите гръцки философи, Питагор, оти­шъл в Египет, за да постъпи в едно училище - тайно езотерично училище по мистицизъм, него го отхвърлили. А Питагор бил един от най-значителните умове, раждани някога. Той не могъл да разбе­ре. Опитвал отново и отново, но му отговорили, че докато не преми­не през едно обучение, което включва диета и дишане, няма да му разрешат да посещава училището.
Твърди се, че Питагор казал: "Дошъл съм заради знанието, а не за какъвто и да е вид ученичество." Но училищните власти от­върнали: "Не можем да ти дадем знание, ако не се промениш. А всъщност нас изобщо не ни интересува знанието. Интересуваме се от действителния опит. И нито едно знание не е знание, ако не е из­живяно и изпитано. Затова ще трябва да преминеш през четиридесетдневно гладуване, дишайки непрекъснато по определен начин, като осъзнаваш определени точки."
Нямало друг начин, затова Питагор трябвало да премине през това обучение. След четиридесет дни на гладуване и дишане, осъз­нато, внимателно, той бил допуснат до училището. Твърди се, че казал: "Вие не приемате Питагор. Аз съм друг човек. Аз съм роден отново. Вие бяхте прави, а аз грешах, защото преди цялата ми пози­ция се основаваше на ума. Чрез този процес на очистване се проме­ни моят център на съществуване. От ума той се премести надолу в сърцето. Сега мога да усещам нещата. Преди това обучение можех единствено да разбирам посредством ума, посредством главата. Сега мога да чувствувам. Сега за мен истината не е едно понятие, а жи­вот. Тя не е философия, а по-скоро едно изживяване ."
 
 

Здравей!
Един летен следобед, се разхождах в двора си, гледайки плодовете по дръвчетата. Изведнъж чух необичайно съскане, погледа ми се насочи надолу и видях нещо, което никога не бях виждал на живо – на метър и половина от мен, една змия се беше издигнала 60 – 70 сантиметра над земята, беше направила спирала от един оборот, насочила главата си към мен  и изплезела език, съскаше срещу мен. Инстиктивно отскочих назад, сърцето ми започна лудо да бие, стомаха ми се сви, усетих, как кръвното ми се вдига, а дишането  ми сякаш спря. Бях усетил собствената си паника. От тук нататък, имах два пътя на поведение. Първият бе, да си кажа ,, Боже, сърцето ми ще се пръсне, ще получа инфаркт или инсулт и ще умра,, . Ако бях избрал да си мисля това, вечерта щях да си легна със страх, очаквайки да умра, сутринта, щях да стана с този страх и вярвайки на мислите ми, че живота ми е застрашен,  най- късно до ден два, мозъка ми щеше да повтори тази стресова реакция, но този път, не за да избягам от змията , а от инсулта или инфаркта, които мислих, че ще ме сполетят. Естествено,  втората паника щеше да ме убеди, че смъртта чака на вратата ми / за паническо разстройство говорим, когато страхът е от само от едно нещо-смъртта/ .Щях да потърся лекарска помощ, но, когато щяха да ми кажат, че всичко ми е наред, не само, че нямаше да се успокоя, но щях да бъда още повече уплашен, убеден, че лекарите нещо не са открили или мислейки си, че са открили, някакво страшно и нелечимо заболяване, от което, аз със сигурност ще умра, но не ми го казват, за да не ме плашат.Отчаян, или щях да започна да търся нови лекари, което щеше да затвърди мнението ми, че лекарите нищо не разбират, щом не откриват причина за ужасните състояния, в които изпадам или щях да се затворя и изолирам и отчаян, да чакам  да умра при поредният пристъп на паника. Възможно е, след години на паника, най-после да повярвам, че щом толкова пъти не съм умрял, по време на нея, нищо ми няма и да се успокоя, възможно е, някой лекар да ми отдели време и обясни физиологията на стреса и аз разбера, че се страхувам от нещо нормално и пак се успокоя, но, е възможно и това да не стане и  си изживея живота, мислейки, че нещо в тялото ми не е наред. И това нещо толкова трудно за откриване, че съвременната медицина е безсилна да го открие. В този случай, паник атаките ще си присъстват перманентно в живота ми.
Аз избрах  да направя нещо друго – застанах на едно място, затаих си дъха и давайки си сметка, че виждам нещо уникално, което съм виждал само в ю туб, избрах въпреки неприятните усещания, да се насладя да картината. След половин минута змията се успокои, бавно се свлече на земята и грациозно се скри в тревата. След няколко минути и моето тяло се успокои и аз се забързах, да  поделя на семейството си, какво красиво нещо съм видял.
Както виждаш, всичко е до гледна точка. Ако усещайки стреса си кажеш, че умираш…е едно , ако си кажеш, че  е само силен стрес е друго.
Питаш ме ,, с цялото ми уважение, но при хората с паническо разстройство мозъкът им не ги ли лъже по същият начин?,,
Ако се замислиш, ще видиш, че е точно обратното – те лъжат мозъка си, че  живота им е застрашен и могат да умрат. Повярвал на това  твърдение , мозъка прави единственото, което може да направи – пуска стресовата реакция, за се избяга от смъртта. Човека обаче се плаши още повече от нея, в резултат на което мозъка я пуска все по-често и по- силна. Получава се един порочен кръг в който водещото е нашето лъжовно убеждение, че може да умрем.
При ОКР-то е друго. Там лъжите са по всякакви теми и за разлика от ПР, където човека вярва на сто процента, че ще умре,  в повечето случаи хората зная, че нещата в които вярват са абсурдни, но въпреки това една част от съзнанието им допуска, че те мога да се реализират и ….той не може да се справи с тези мисли.
Това е.Ще добавя само че почти една година бяха с паник атаки / на възраст 23-24 години/ и всичко отмина с осъзнаването, че те са нещо нормално и няма как да умра от тях. От тогава до днес, когато съм вече на  58 години съм усещал стреса си много пъти, но той никога не ме разстройвал и нарушавал качеството ми на живот. Предпоследният  път бе, когато едно такси, малко преди празниците се заби в задницата на колата ми. Последният бе преди дни, когато разбрах, колко пари ще ми струва ремонта / вината за катастрофата бе в мен, отнех му предимство/.
ПП ти споменаваш думата ,,ремисия,, по отношение на паник атаките.Тоест,   гледаш на ПР като на болест. Това е голям проблем, който ще ти генерира стрес и паниката няма да изчезне скоро.
 

Преди малко четох една статия за промяната на стандарта на планетата... Преди само 50 години - масово постоянна борба за хляба. Една масова мечта: пълна чиния с макарони, изобилно заляти с масло. След това малко по малко: "Наядох се  - и сега какво?"
Аналогията е далечна... Смисъл, творчество, сърдечно мотивирани цели, следване призванието, любящо партньорство, вдъхновение вместо тревога, любов вместо страх...

Здравей, 
Знам ли! Какво би станало?! Бих свикнала на 10 път, че това съм аз, просто бих преминала ей, така най-накрая. Но?! Знаеш ли, осъзнавам че май съм се прилепила към тревогата и паниката. Закачила съм се и не пускам. Явно са ми в зоната на комфорта и не искам да изляза извън него/тях. Защото големия въпрос, ами ...ако това стане, после какво ?! Живея си в сивото и се лепя за кофтито, но не мърдам. Хем боли, хем стоиш. Знам ще кажеш, ами стои си или тръгни! Но?! Явно всяко нещо си стои във времето и чака просто да се случи. А?!

Какво би станало, ако вместо да идват, сама си ги предизвикваш редовно?

Но, тъй като грехове няма, нека просто бъдем смели.
Ще разкажа една история от книга на Свами Рама,,Моят живот сред Хималайските учители’’

Веднъж учителя му пристигнал на някаква гара.Началника на гарата го разпознал и започнал да му се моли да му даде техника за самоусъвършенстване която той да упражнява .След дълго молене учителя му казал:От днес насетне не лъжи.Упражнявай това правило стриктно 3 месеца.

Повечето служители в областта били корумпирани.Но, началника на гарата решил повече да не взема подкупи и лъже.В същата седмица дошъл инспектор от главното управление за да провери работата им.Той отговарял на въпросите му честно и проверката довела до сериозни последствия за подчинените му и него.Всички които вземали подкуп включително и началника били подадени на съд. Били минали само тринадесет дни от както началника започнал да не лъже, а вече бил следствен и със страх започнал да се чуди какво ли го чака през останалите два месеца и половина.След около месец той бил вече в затвора ,а жена му го напуснала с децата .Подчинените му които били арестувани заедно с него се наговорили и дали показания ,че те не са вземали пари, а единственият корумпиран е началникът им.

Когато изправили началника пред съдията той го попитал защо е без адвокат.Началника казал ,че не иска адвокат и независимо колко години затвор го грозят няма да лъже, защото е дал обред пред един мъдрец да не го прави в рамките на 3 месеца. Трябва да изследвам истината още 2 месеца казал накрая началника.

Чувайки думите му съдията обявил почивка и тихо повикал началника в кабинета си Оказало се ,че съдията познава много добре мъдреца и е един от последователите му.

За това оправдал началника и го посъветвал да върви по пътя на истината .Точно в последният ден от трите месеца началника получил съобщения,че преди много години още когато бил дете от баща му правителството било отнело огромен парцел земя която сега имало пари да плати.Така човека получил 100 00 долара .Част от парите той дал на жена си която поискала да се върне с децата при него .

Не –рекъл им той-Досега видях какво се случи като не лъгах 3 месеца.Сега искам да открия какво ще стане ,ако не лъжа до края на живота си.

Наистина трябва да бъдем смели, тогава живота става много интересен.

"Докато не се научиш да се чувстваш комфортно сам със себе си, няма да разбереш дали избираш да си с някого от любов или от самота."
Изводът е, че такъв човек, който не може да живее без друг човек е зависим. Това означава, че не може да живее достатъчно добре сам и комфортно със себе си, ако няма друг човек около него, който да му прави живота добър. Такъв човек живее с другите не от истинска любов, а от самота и несамостоятелност, незрялост, т.е с неосъзнатата от него цел другият да прави живота му пълноценен, смислен и удовлетворяващ.
Често такъв тип хора търсят в другите това, което нямат в себе си и го получават по патологичен и нездрав начин чрез защитно вкопчване в другия. 

Според мен страхът от изоставяне е свързан в голяма степен и с ниската самооценка. Ако човек вярва в себе си и в своите ресурси, няма да се страхува чак толкова ако се озове сам или изоставен. Защото където и да отидеш, ти винаги си със себе си. От друга страна, вкопчването в значимия друг авторитет ни гарантира, макар и патологично, че няма да поемем отговорност за собствените си избори и живот, а ще прехвърлим тази задача на друг. А пък ако евентуално той ни изостави, ще имаме кого да виним за собствените си неудачия.