Desy_V

Добър клип! Има и четвърта любов обаче, която свързва, регулира качествено и поставя на мястото другите три. Или по-скоро, първична любов. Това е любовта към Бога. А тя е състояние на съзнанието - мъдра и освобождаваща е. Няма ли я нея, сексът слиза до чукане и разврат, до промискуитет и оскотяване. Романтичното влюбване се превръща в дрога, търсена заради нея самата - когато действието ѝ мине, се търси нов обект, стимулиращ мозъчно наркотичната стимулация. Имал съм клиентки, при които този процес буквално е довеждал до дълбоки, деградационни личносови промени. Едно скачане в пика на поредното влюбване и падане в дупката на депресията след него. Няма ли я любовта към Бога, това е тенденцията. Привързаността - липсва ли първичната, към Бога любов, обектът на привързване сам по себе си се превръща в кумир, поставя се на мястото на Бога. А законите на живота не прощават това. Ето какво казва Сергей Лазарев по темата - плюс мои коментари:
„Любовта е най-голямата сила във вселената. Тя трябва да е правилно ориентирана. Ако на първо място е насочена към Бог, ще дава разцвет и развитие. Но ако с любовта правим от любимия човек Бог, той или загива, или си отива. Любовта, превърнала се в привързаност, е смъртоносна.“ Опит в оцеляването 1, стр. 75
  На изток съществува тантричната практика на обожествяване на партньора, виждан като проявление на великото, вечното, на безсмъртно богочовешкото. Обожествяване, винаги предхождано от доста продължителен самостоятелен вътрешен стремеж към Бога. Търсене на Бога в себе си и партньора, надхвърлящо телесния носител, егото и социалната персона. Обожествяване, при което един стремеж към Бога се слива с друг стремеж към Бога, на всички нива. Такова обожествяване е коренно противоположно на привързването. Привързването „обожествява“, тоест залепва собствената си несигурност за другия, поставя го на мястото на Бога – така увековечава тревожната си несигурност, а чрез зависимостта си от партньора прекъсва собствената си връзка с любовта/ Бога. Нещо повече, зависимо привързаният агресивно се стреми да прекъсне връзката с Бога/ любовта и на партньора, за да постави себе си на мястото Му. Каква гордост, често прикрита зад думи на любов, докато паразитната закаченост реално убива любовта. 
  Тантричното обожествяване е изцяло различно. Един зрял индивид, преливащ от самостойна любов през сливането си с Бога, обича самостойната любов, обича божественото в друг зрял и поставил Бога на първо място индивид. Разликата е огромна! 
  Естествено, че е добре да обичаме партньора си – прекрасно е. Казвам обаче, че любовта надхвърля несигурната привързаност. Любовта е да поставиш Бога на първо място в живота си. Тогава Го виждаш и в партньора и с Него общуваш в него. Да, такава любов не е привързаност, но не е и студ. Гореща е, огнена е, преливаща от смисъл е, обгръщаща както щастието, така и неизбежните трудности и болки е. Готова е във всеки миг да загуби партньора и затова преживява всяко мигновение с него на сто процента. Приела загубата е такава любов и затова е постоянно в присъствието на смисъла. Прегърнала е самотната изоставеност и затова е постоянно свързана с организма на безкрая, безкрайно далеч от каквато и да е самота. При привързването, представяно лъжливо за любов, една несигурност се вкопчва в друга несигурност, взаимно прерязвайки сигурността на Любовта. Едно шише пие от друго малко шише, игнорирайки океана от амброзия в невежеството си. 
  При зрялата любов две цялости гледат заедно в общата посока на Бога!   „Всяко деградиращо извращение изниква от преклонението пред наслаждението (а в основата си то е задвижвано от либдния, сексуален нагон, бел. ред.)… В съвременната западна цивилизация, прекланянето пред сексуалното наслаждение незабелязано, но безвъзвратно убива любовта и вярата. Когато на първо място се слага наслаждението, а любовта на второ, това по същността си е начало на процеса дяволизъм.
  Стига да постави нещо пред Бог и пред любовта и душата неусетно започва да се разпада. Разпадането първо се проявява с греховно поведение, постепенно с изгубване на нравствеността, след това – с извращения и престъпления, после – с болести, злополуки и смърт. Случва се за спасяването на душата да ни дадат болестите на ранните етапи, преди да деградираме до извращения и да извършим престъпления.“ Опит в оцеляването 1, стр. 65
  Според някои колеги психолози, в основата на човешката мотивация стои либидният нагон, стремежът към удоволствие. В такова разбиране човекът е виждан като не повече от еволюирала горила. Всъщност, дали приеманите за предци на човека примати, не произлизат от него, е отдавна задаван въпрос… Слава Богу, в морето от психологични парадигми, съществуват и такива, които постулират като водещ човешки мотиватор смисъла, Логоса. Логосът обема и приема напълно удоволствената и агресивна мотивация, погалва разбиращо его властовата териториалност, успокоява тревожните сърдечни терзания, но въздига всички тези човешки „етажи“, включени иманентно в Богочовека, до цялост, надхвърляща качествено сумата от включващите я части.
  Гещалтът на любовта прихваща либидото в потока си, така че суровите му импулси захранват Човека. Когато любовта присъства като водещ, преживелищен принцип, агресията и властовата его териториалност се трансформират до решителна мотивация и заявяване не на друго, а на любовта и произтичащите от нея закономерности, провеждани в ежедневната социалност и бит. Тревожната невротичност, когато е обхваната от любовта, се преобразува до самостойна емпатия и здрави граници при следването на житейското призвание в играта на живота.
  Тоест, нищо лошо в удоволствието, когато е преживявано като част от любовта и въздигано до нея. Тогава любовта поставя нужните граници, нито се привързва към него, нито отбягва трудностите, а поравно извлича смисъл от всичко. Повечето хора сме малки грешници – случва ни се да поставяме удоволствието като самоцел… Въпросът е основната ни цел да е любовта. Тогава ни е простено, доколкото сами си прощаваме, а любовта нараства като основен фокус на мотивацията, така че малкият човек постепенно е обуздаван от Богочовека.
  Когато обаче удоволствието постоянно се поставя на първо място (което според някои клонове на психологията е норма…), протича процес на обезлюбяване, в който любовта постепенно все повече се превръща в пожелателен и отричан мит, а на сцената на себевъзприятието, където първоначално нейното място е централно, се настанява в нарастваща регресия его оскотяване и диаболизиране. Първоначално загубата на любовта невротизира – тук човек е близо до нея и лесно може да се завърне в лоното ѝ, в процес на психотерапия или самостоятелно покаяние (от арамейски – завръщане).
  Когато поради възпитателни и социални фактори, човекът вместо да разреши тревожните си конфликти чрез любовта, я отрече напълно, сянката „изяжда“ егото и аз-идеално – настанява се на тяхно място. Този процес на психопатизиране Сергей Лазарев нарича развиване на дяволизъм. Остава един гол егоцентричен нарцисизъм, дълбоко изтласкал ужаса си от липсата на любов, на всяка цена стремящ се да го компенсира чрез власт, пари, удоволствия, груба и икономическа сила, териториални завоевания, насилие над брата и природата. За следващите от това извращения и престъпления, Сергей говори пределно ясно.
  Излиза, че разбирането на съвременната психология за водачеството на либидната мотивация, играе съществена роля в нравствената деградация на съвременното общество…   „От детските си години помня една фраза: „Пролетта е сезонът на влюбените“. Съществуват устойчиви стереотипи – напролет трябва да се завъртят нови любовни романи, да се търсят сексуални приключения –това се смята за напълно естествено. В действителност, пролетта трябва да е сезон на влюбеност в Твореца. Работата е там, че през този сезон, човек се отваря за новата енергия на бъдещето. Ако тя се използва за увеличаване на любовта към Бога, зависимостта на човека от въжделението, от желанията рязко намалява и с това се преодолява тенденцията да сме вкопчени в наслаждението. Значи, в следващите месеци, човек по-малко ще греши, по-малко ще е подвластен на страстите, а заедно със страстите ще намалеят и ревността и гневът, завистта и алчността му. С други думи, правилното отношение към пролетните пости изчиства душата и позволява да се предотвратят бъдещите болести и нещастия в самото им начало.“ Опит в оцеляването 1, стр. 177
  Уникален сезон е пролетта – всичко избухва, разцъфтява, взривява се от животворна сила, подмладява се, пее и диша особено жизнено. През пролетта рязко и мощно в живите твари и човека се влива енергия. Тя протича през вече установените психодуховни, ментални, емоционални, сетивни, невронни и социално поведенчески канали. Ако си крадец, тогава си по-жизнен и по-настойчив крадец. Ако си воин, ставаш по-смел и решителен воин. Ако си свещеник, проповядваш особено вдъхновено. Енергията отива натам, накъдето са проправени възприятийните, характерови, идейни и социално-целеви пътища. Пролетта е сезон, в който тези характерови пътища, определящи съдбата ни, могат с известни благи усилия, да бъдат оптимизирани, а дори и проправени нови такива. Най-голямото щастие на човека е Бог, любовта. Без нея няма смисъл, няма истинска радост, светлина и жива мъдрост. Затова пролетта е сезон на възстановяване връзката с любовта. Има ли я нея, тогава всички земни радости, такива като секса, храната, общуването, бизнесът и т.н., се насищат с мъдър смисъл, вдъхновена радост, оптимизирани са и превърнати в жива молитва и медитация от любовта. Пътищата за такава характерова хармонизация, са известни от древността – пост и лечебен глад, реструктурираща мисленето и събуждаща живата вяра в Себе си молитва, известна сексуална сдържаност. Поставен в условията на лишение от земното, човешкият процес бива насочван съзнателно и с благодарност към вечното, към безсмъртието на любовта. Тогава настъпващата енергия бива жадно приемана и ползвана за тониране на човешката душа, а оттам и за подобряване здравето на телесния носител. Както казва Сергей Николаевич, пролетта е сезонът, в който характеровото акордиране с любовта, когато е така съзнателно фасилитирано и искано, се получава в най-голяма дълбочина, за най-кратки срокове. Не е лесно, тъй като привичните патерни за получаване на удовлетворение са нарушавани съзнателно. Благословено откъсване и период на душевна радост е такова временно въздържание, понеже изисква смирено доверяване на Себе си. Доверяване, в което егото притихва, а благословената любов се лее като ниагарски водопад. Който я познава, няма нужда от въпроси. Който не я живее, няма да бъде задоволен и от най-добрите аргументи. С картинка на вкусна лазаня на компютърния екран няма да нахраниш гладния. 
  Когато пролетната енергия е така мъдро ползвана, в живота настъпват промени. Появява се радостна удовлетвореност, спокойно блаженство, целият живот все повече се превръща в молитвен, в една постоянна свързаност и сливане с Бога. Тогава и сетивните радости и удоволствия стават част от този свещен процес на въздигане на профанното до сакралното.   „Преклонението пред инстинкта за продължаване на рода води до безплодие, до падане на енергията на живота, до болести и израждане на потомството. Обществото е нежизнеспособно без религия. Прекланянето пред инстинктите превръща човека в животно. Днешната цивилизация твърдо иска да повтори опита на Содом и Гомор… Е, слънцето все още свети…“  Опит в оцеляването 3, стр. 25, 26
  Сексът, както многократно се е случвало в предходни деградирали и изчезнали цивилизации, отново се превръща във все по-очевадно развратен култ. Нищо ново под слънцето – вече се е случвало в Атланта, а в по-малки мащаби и в съвременната едва няколко хилядолетна история. Сексът по презумпция е свещен – част от любовта е, сакрален е. Когато обаче страстта му престане да служи на любовта, сублимирано и регулирано да се влива в нея, нещата се променят. Тогава сакралната енергия, предназначена да бъде част от любовта и нейно гориво, се откъсва от и започва да я смуче и изчерпва, вместо да я подхранва. Сергей споделя какви са резултатите на лично и глобално цивилизационно равнище. 
  „Обществото е нежизнеспособно без религия“, твърди Сергей Николаевич. Не религия като институционализирана, болна църковна догматика, а като същностна духовност, ресвързване/ религаре със същността. Науката е едната страна на монетата, религията другата. Науката е лявата мозъчна хемисфера, религията дясната. Науката е мъжът, религията е жената. Науката е единицата, религията е нулата. В един по-цялостно мислещ свят, религията е научна ,а науката черпи вдъхновение и нравствени ориентири от религията. А има научни и духовни области, които обхващат имплицитно и двете. Квантовата физика и психологията са такива области. Йога, била тя индуска, будистка или даоска, също. Физиката на микрочастиците навлиза в ниво на познание, което медитаторите, мистиците и мъдреците от всички времена, винаги са познавали и описвали. Науката за душата, лишена от актуалното, феноменологично изследване и познание на душата, се превръща в проучване на въглеродно процесната биороботика. Когато обаче душеведът през молитвена и медитативна опитност емпирично познава душевността си, навлиза в аналогично с това на йогите, мистиците и мъдреците преживелищно познание на душевността.  Наука на високо ниво, правена с религиозен плам, нравственост и интуитивно/ медитативно надскачане на логиката до гениални прозрения. Религиозен устрем, следван със зрънце сол/ научна здрава скептика и връзка с реалността. Само такава религия/ научна духовност може да даде етичните нравствени и естетично сърдечните ориентири, водещи човечеството по спиралата на равиващото се съзнание. Без тези нравствено любящи  ориентири науката се превръща в слуга на икономическо властови манипулации, религията във фанатизъм и фантазност, а опошляването на съзнателността по надолната спирала на деволюцията, протичащ и проследим с невъоръжено око факт. Някой би възразил: „Има философска дисциплина етика – нека тя се занимава с морала!“. Философията обаче, когато е откъсната от вътрешното феноменологично преживяване на духовността, се превръща в сухо-дървено мислене за мисленето,  в безплодна интелектуализация, лишена от прагматична стойност.   „За да може любовта да победи въжделението, трябва устремяването към Бог да е по-силно от въжделението.“ Опит в оцеляването 3, стр. 88
  Въжделението, страстта, желанието, е в основата на зависимостите. Има нормални зависимости – дишаме, ядем, пием, правим любов, общуваме. Има и ненормални, когато преминат една количествена и качествена граница – от парите, властта, телесния и социален имидж, мнението на стадото, реда, контрола, човешкия морал. От храната, когато с нея компенсираме липсата на любов в живота си. Вкопченост в секса, с който се опитваме да напълним безсмислието си. Нормално е да се подсигуряваме финансово, но когато е на всяка цена и по всякакъв начин, сме зависими от парите и властта, старозаветни психопати, „продали“ душите си за пари. Чудесно е да се грижим за тялото, ако тази отдаденост е част от живот, пълен със смисъл и творчество. Наблюдавайки търчащите с часове девойки във фитнеса обаче, виждам как за мнозина от тях едно раждане вече е твърде огромна жертва – бременностите нарушават външния вид, а и майчинството налага отдаденост на децата, вместо преследването на мъжка кариера… Естествено е да общуваме, но когато мачкаме автентичността си, за да задоволим другия, погребваме и любовта си. Добре е човек да живее морално, когато моралът произтича от любящата нравственост – иначе се превръща в сковано „дървена“ невроза. Прекрасно е да се обичаме. Ако обаче ни е страх да останем сами и зависим от присъствието на партньора инфантилно, в това уравнение любовта присъства само на думи… 
  Искаме, въжделяваме, когато ни е страх, че нямаме. Искаме сила физическа и социална власт, защото ни е страх, че сме малки, слаби и нищожни. Търсим да бъдем приети на всяка цена, понеже в душичките ни крещи унижено себенехаресване. Вкопчваме се невротично в контрола, понеже си умираме от страх, че ако го загубим, сме пълен провал. Зависим от това някой да ни обича и въздишаме по принца с белия кон/ мерцедес, защото ние самите сме празни отвътре в неумението си да обичаме себе си и другия искрено и сърцато. Буда казва: „Всички страдания идват от желанието/ въжделението. Премахвайки желанието, изчезва страданието.“ Често желанието се бърка с любовта. Не, в основата му стои страхът от липса. А любовта е пълнота, изобилие от доволство, смисъл и творческа радост във всеки момент от следването на дадена цел, идваща от нея. 
  За да се минимизира въжделението и засвети любовта, е нужно да се изчистят страховете. Тогава любовта протича, воденото от страх желание отстъпва и всичко идва на мястото си. Тогава тренировките във фитнеса са изява на любовта, без каквито и да е фиксации и прекалености. Професията или правеният бизнес, социалната потентност, служат на любовта и човещината, тъй като изчезва его вярването за собственост, а бизнесменът се превръща единствено в управител на предприятията си, правейки с резултатите им добро на всички през знанието си, че ресурсите никога не са били негови, а на Бога. Когато любовта е „водеща парада“ в живота, прекомерната зависимост от партньора и мнението на хората, се преобразуват в автентична добра компания на самия себе си и спокойно себезаявяване. Малкият човешки морал става гъвкав, воден от любящата нравственост, през която човек смирено е готов да загуби контрола, спечелил самообладанието на духа си. 
  Говорейки за любовта, говоря за Бога. Защото е любов! Жива, смирена мъдрост е любовта. Нещо много повече от блудкавата представа за усмихнат позитивизъм е. Често е изстрадала, преболяла, сила на духа е тя.   В основата на възгордяването обикновено се намира въжделението, преклонението пред което води до непоносимост към душевната болка.“ Опит в оцеляването 3, стр. 230 „В тази връзка и сексът трябва да е за Бога. Няма ли душевна топлота, вътрешна красота, правенето на секс, дори да е със собствената жена/ мъж, може да се нарече разврат. Сексът е нужно да е завършващият щрих на чувството любов, на душевната топлота и щастието. Тъй като сексът е един от най-силните източници на удоволствие, увлечението по него може да унищожава любовта и да вреди на душата максимално дълбоко и мащабно. Предците ни отдавна са знаели, че сексуалната невъздържаност нанася огромна вреда на душата. Прочетете пак стария завет – там се казва, че най-строго се наказват три категории престъпници: на богохулника, на убиеца и на развратника.“  Опит в оцеляването 4, стр. 84   Съществува древна и извечна система за соматично-топична локализация на човешката съзнателност – йога. В нея определени телесни зони символизират психични процеси, факти и съдържания – т.н. чакръци, чакри. Великият психотерапевт от 20-ти век Карл Юнг, в книгата си „Психология на кундалини йога“ обрисува по един брилянтен начин качествените психични съответствия с когнитивно-афективните процеси в тези архетипни репрезентации на нивата на съзнателност. Древната наука и изкуство психо-астрология, също така ситуира отделните домове и знаци, наситени с психично съдържание, в тялото. Съвременният интересен опит за компилация от астрология, психология, кабала, йога и и-дзин – човешкият дизайн (human design), също го прави. Аз също, в текстовете си Мандала на човешкия смисъл, ценности и потребности 1 и Мандала на човешкия смисъл, ценности и потребности 2, корелирам въпросните ценности, потребности, смисъл, психични съдържания и процеси, със соматично-енергетичната топика. 
  Според въпросните системи, въжделението се появява, когато сакралният (свадхистана) център, е откъснат от сърдеччното призвание и смисъл, гърленото творчество и манифестирането му през качествена нравственост, вдъхновението на главата и същностните, бодхисатвични стойности на Богочовека. Когато култът пред страстта/ въжделението е практикуван продължително, автоматично прерязва връзката с тези по-високи нива на съзнателност и човещина – цялата енергия се ползва за захранване на страстната его гордост – центъра на слънчевия сплит, манипура. Его центърът сам по себе си е нормален, когато е свързан с изконните качества на Богочовещината – анахата, вишудха, аджна, сахасрара и бодхисатва триединството. Тогава е просто здраво его, спокойно заявяване на любовта, мъдростта и истината, поставяне на нужните граници в психичния и социален живот. Когато егото е откъснато от Бога, а е свързано единствено с въжделението на сакралния, отцепен от любовта център, тогава спокойното себезаявяване деградира до психопатната, нарцистична гордост.   „В Америка главният комплимент е „Колко си секси!“ В действителност сексуалността не е външната красота, а просто високата вътрешна енергия. Ако тази енергия се насочи към сексуалността, човек става красив, харизматичен, обаятелен. Но ако започне да тегли енергия от душата, резултатът е невидимо вътрешно разложение. Нещо повече, прекомерно ексесивната сексуалност убива бъдещите потомци.“ Опит в оцеляването 4, стр. 99
  Супер е човек да е секси. Сексапилът представлява овеществена психична енергия, виталност слязла от духовно, ментално, до емоцинално и либидно ниво. Виталност, проявявана социално–поведенчески като магнетична харизма, привличащ чар. Виталният човек, освен че е по-издръжлив на несгоди и жизнено адаптивен, по-лесно се научава да се заявява здраво, да се уважава, но и да се смирява и приема гъвкаво неизбежните трудности и провали. Жизненият човек спокойно приема катаклизмите и се учи от тях – има силата за това. Свързва се с реалността спокойно и планира не само от глава, а от интуиция, смелост и висока мотивация. Дотук прекрасно – познати неща. 
  Сергей многократно повтаря, че прекомерното въжделение, похот и секс, когато се превърнат в зависимост, черпят от стратегическата душевна енергия, от същността. А тя определя бъдещето, структурира собствената и на потомството ни съдба. Когато сексът застане над любовта, собственото бъдеще става не особено розово. Автоматично естествената нравственост на Дхарма деградира до малкия, невротичен човешки морал, който на свой ред не след дълго се превръща във врата в полето на властовата характеропатия, до все по-пълно оскотяване и примитивизъм. Процес, наблюдаем с невъоръжено око в съвременния свят. Когато е от любов и с любов, когато е посветен на любовта и влаган в нея, сексът е раят на земята – най-върховното удоволствие, превърнато от любовта в преданоотдадено служене на Бога и блаженство, вече не толкова и само на тялото, но на непреходната същност е.   „Преклонението пред секса води до разпадане на душата. След това започват да се разпадат съзнанието и тялото.“ Опит в оцеляването 4, стр. 218
  Елена Блаватска казва, перифразирам: „Не една високо развити цивилизации са деградирали и отмирали, поради преклонението си пред секса!“… Нищо лошо в секса. Напротив, едно от най-прекрасните преживявания на тази земя е. Сексуалната енергия е следствие, конкретизация на силата на любовта. Когато обаче се въздига в култ, връзката му с източника на любовта прекъсва, а на нейно място се настанява единствено похотта. Нормална е похотта, когато любовта също присъства. Не говоря единствено за любовта между мъжа и жената, а за любовта като състояние на съзнанието, от което низхожда естествена нравственост, морал, човещина и хармония. Когато любовта е водеща и поставяна като главен ориентир в живота, сексуалната страст се въздига, сублимира се до нея – тогава всичко е наред в човека и обществото. 
  Разпадне ли се връзката с любовта обаче, сексът се превръща в самоцел, която лишена от извора си, постепенно подрива нравствеността на Дхарма – връзката със същността, с душата, се прекъсва. Двуногият вече е ходеща черупка, бездушен мъртвец, прерязал нишката със Себе си. Споменавайки безлюбния секс, Лазарев всъщност визира цялостен процес на деволюция – невротизиране -> психопатизиране -> примитивизъм. В случая през призмата на такава профанна сексуалност, но на практика далеч по-мащабен процес на мислене, разбирания, вярвания за себе си, света, другите и живота, откъснати от Бога, от любовта. Когато човек обича през смирението на социалното си его и персона, любовта протича. А тя е същинският Човек. Има ли я нея, всичко има. Няма ли я, има само сенки и пушек, прах и пепел, пръст и илюзии.   „…Христос е научил хората на истинска любов, обяснил им е как да преодолеят инстинктите си, победил е болестите – в известен смисъл точно това е механизмът за победа над смъртта. Грехът лишава душата от енергия, тъй като в основата му стои отхвърлянето на любовта към Бога за сметка на устремяването към инстинктите. Ако човек вътрешно и външно продължава да се поддава на инстинктите, болестта се задълбочава и завършва със смърт.“ Опит в оцеляването 5, стр. 29
  Не обичаш ли, не провеждаш ли любовта, жив труп си – докато живуркаш, вече си мъртъв. Главният грях е откъсването от любящата нравственост, от любовта и законите на Дхарма. Тогава остава едно гордо, луциферично его, за което най-нормално е да краде, лъже, убива, прелюбодейства, чревоугодничи, да се тревожи, унива, богохулства… Обичаш ли, скафандърът на телцето отново ще си отиде скоро, но Ти, Човекът, го захвърляш като стара дреха, за да осъзнаеш в още по-голяма степен величието на Бога, част от което е нетленната ти, нетварна и вечна същност. Вече си безсмъртен!   Горните извадки са от статията ми "Бележки върху книгите Опит в оцеляването на Сергей Лазарев".   .......................   Говорителката от клипа представя чудесно познание. Едно му липсва обаче - същината. А тя е не сексуална, романтична или привързана, а любов, която освобождава. Има ли я нея, сексът се превръща в духовен екстаз, влюбването в устойчивото хормонално (и не само) опиянение на единението с Бога, а привързването, в поставянето му като главен стремеж, цел, опорен стълб в живота си. Разбира се, Бог не като пенсионера на небенцето, а като Дхарма, като Дао - психодуховните закономерности на битието.    "

,,От 10 минути разговор с този човек научих повече от 15 изчетени книги, а самият диалог бих го сравнил с един сеанс качествена психотерапия. Понякога един на пръв поглед по-битово ориентиран човек, но с богата преживелищност и афективност, може да бъде наистина полезен.,,
В случая важи правилото ,, Учителя се появява, тогава, когато ученикът е готов за това ,,.Без  четенето и другата  подготовка от твоя страна, думите му щяха да си останат, само думи.

Във връзка с напрежението, симптомите и неразположенията, тези дни ми се случи нещо, което ме докосна дълбоко и което искам да споделя, тъй като може да помогне и на други. Мой много близък роднина се беше прибрал за Великден от чужбина. В хода на разговора му споделих за своите проблеми, симптоми, мисли и неразположения и той ми каза няколко неща, които ме накараха да се замисля много дълбоко. Звучат просто, но имат толкова много смисъл.
Първото беше, че тези симптоми и усещания са част от виталността. Това е живото, това е животът. Той е смях, рев, световъртеж, гадене, повръщане, емоция, напрежение, радост, тъга, движение и т.н. Другото целено патологично спокойствие е равносилно на "заспиване", "изравняване", емоционално умиране, то е застой, монотонност, загниване.
Второто, което обсъдихме, макар и клиширано беше, че каквото е писано, това ще стане - да, никой от нас няма власт да го промени, ако ще да се тревожи денонощно. Това касае и пускането на контрола. Т.е ако е писано да припаднеш или умреш, то ще се случи, независимо дали ти си съгласен и дали се тревожиш.
Третото, което обсъдихме бяха натрапливите мисли - за тях той ми каза - продължаваш да си вършиш нещата, които имаш да вършиш и това е. Без гонене, без борба, без анализ, без подхранване, без НИЩО. Просто НИЩО. Вършиш си нещата - например работиш, гледаш природата, ходиш, шофираш, играеш футбол и т.н. Фокусираш се върху това, което правиш.
Накрая завършихме с природната максима "Няма да живея с орлите", което образно казано онагледяваше посланието, че нищо не е вечно и че всичко е преходно и това трябва да се приеме.
От 10 минути разговор с този човек научих повече от 15 изчетени книги, а самият диалог бих го сравнил с един сеанс качествена психотерапия. Понякога един на пръв поглед по-битово ориентиран човек, но с богата преживелищност и афективност, може да бъде наистина полезен.
 
 

Да ти кажа, ще съм благодарна на малко напрежение от твоето, тези дни ми е много спокойно Истината е, че като попаднеш в етап на живота, в който просто не се занимаваш и не си ангажиран с неща, които обичаш, започваш да обръщаш внимание на много малки, всъщност нормални неща. Освен спорт и медитация, се заобиколи с неща, за които гориш. Не знам, дали ще се изкажа правилно, но любовта е единственото лекарство - към себе си, към човека, с който си, към работата, към хобито. Предприемане на промяна, която вътрешно усещаш може би като необходимост. От опита, който има, както и наблюденията ми върху хората като цяло, дори от моя личен опит - всичко ти се показва, само следва да отвориш широко очи за отговора и да не се страхуваш. После една крачка и си там Бъдещето е в нас и ние сме бъдещето, знаеш Успех.

Ayskara има периоди в живота, които просто трябва да се преминат. Огромният проблем на нашата психика е, че възприема всичко като окончателно, и вечно. Губи и се знанието за преходността и променливостта в живота. Ние не можем да сме винаги деца, нито на 30 години, да сме цял живот в брак или да са ни вечни приятелите. Животът е променлива величина. Проблемът е, че искаме да спрем процесите. Никой да не умира, никой да не остарява и никой да не се променя, ако можехме вероятно бихме заживели в приказката за "Спящата красавица", в която животът е спрял за 100 години. 
Красотата на живота е в неговата промяна и смъртта е част от промяната. Звучи невероятно, но реално ние плачем при смърт не за близките си, а за това което губим ние в тази промяна. Плачем за себе си. И при теб сега така. Не те е страх от смъртта, нито от това че близките си отиват. Осъзнаването, че  живееш живот, който е изпълнен с промени те побърква. Някак не го искаш по този начин, но ти е ясно, че не можеш да промениш нищо. Ще го живееш, такъв какъвто е- гъвкав, променлив, непознат, изпълнен с тайни и предизвикателство. Ако видиш в това очарованието и включиш любопитството ще го изживееш добре. Ако обаче се вкамениш в страха и зациклиш в безсмислицата  "Нищо не искам да се променя" ще ти е много неприятно.

Здравей,

Предлагам ти веднага да започнеш да четеш Разговори с Бога на Нийл Доналд Уолш. След това да започнеш психотерапия, но без лекарства, защото имам личен опит в тази ситуация, за който мога да разкажа, и не съм изпила едно хапче. Напротив, имам прекрасен живот и съм изключително щастлива. Дори се занимавам с психология професионално. Все неща, които показват, че съм се справила, а щом аз съм – значи и ти го можеш.

След книгите на Уолш, вземи Подсъзнанието може всичко.

Но психотерапията е задължителна, за да те съпровожда някой по време на процеса на израстването ти.

Поздрави,

Василена.

Малките, но постоянни и постъпателни крачки, водят до големи резултати. "Скокът" на костенурката! Тоест, неспирни, спокойни, но правилни усилия. Именно премахването на борбата и медитативното приемане на нормалността на тези в основата си добри и защитни мисли, е пътят. Приемане и непривързано, ведро пропускане.

,,Малкият Принц,,  ,,Мечо пух,, ,,Алхимикът,, ,,Бог пътува винаги инкогнито,,, Алиса в страната на чудесата,,, ,Наследникът от Калкута ,,,   ,,Тримата мускетари ,,, 
,, Капитан Блъд,,  ,,Човекът в търсене на смисъл,, и  други.

Еее, как да не се преклони човек пред този сенсей (обучител) - паническите атаки. Външно непреклонен, изискващ, но вътрешно изключително благ и любящ! Поклон, сенсей п.а.! 
 
Благодаря за тези преживелищни прозрения, които споделяш с нас! 

Здравейте,
минавам само да споделя накъде се движа, ей, така, ако мога да съм посока за някого.
Минаха почти 3 години откак ПА и тревожността влезе трайно в живота ми. Е, живеем си, хей така двечките, добре сме си! В събота имах щедро посещение от нея и само набързо да ви разкажа:
Относно тревожните ми състояния, тук са…Вплитат се едно в друго, ту съм ок, ту ме люшка… Най-странното е, че центъра ми е точен и балансиран, просто тялото ми се увлича в една тънка фонова тревожност, която на моменти е мега неприятна, но аз я нося на гърба си и в гърлото. Точно като товар, който ту ми е удобен, ту става непоносимо тежък. Стяга ми гърлото, сковава  челюстта ми, главата ми е в менгеме, стомаха ми вибрира, ръце и крака ми са неконтролируеми или поне така се чувстват, цялото ми тяло носи един непосилен товар… И след малко я ескалира до нетърпимост с усещания за налягане навсякъде по тялото, ту изчезва до една мека нирвана… и така до безкрай?!! Какво е това състояние?! Просто адреналин ли е? Тревога? Заболяване?! Все се питам. И после си казвам, хей, нали и вчера имаше тревога, умря ли, не си, я живей и...

Та в събота имах мощна паник атака като изригване на атомна бомба. Не бях имала такава отдавна, да кажа месеци. Но се справих безумно чудесно, направо се гордея със себе с!  Такъв дух запазих, или поне така го чувствам, но се гордея със себе си, със силата на справянето си с тези състояния… Та както си лежах на дивана в един прекрасен съботен следобед и гледах клипчета в тубата, изведнъж във вътрешностите ми се надигна една мощна вълна от цунами, сърцето ми заподскача лудо, станах и си казах, ох, паник атака, едно такова уморено и досадно… Станах и тръгнах да пия вода, състоянието явно беше решило да набере мощна скорост и да достигне собственото си кресчендо и го стори. Приближих до мивката да си сипя чаша вода, под тениската ми подскачаше толкова мощно силно от ударите си сърцето ми, че щеше даже да я разкъса. Пих вода, водата започна да се стича драматично по лицето и гърлото ми, защото не можех точно да си улуча устата с чашата от треперещите ми ръце. Обля ме гигантско количество енергия, започнах да дърпам да изхлузя суитчъра си, вървях бавно из стаята и дишах мощно. Едва си свалих суитчъра. Останах по мокра около гърлото тениска. Показах се на терасата, духаше, от вятъра ми стана по-добре. Взех и две таблетки мента и валериан. Само това съм вземала винаги. Най-вече заради жеста да изпия някакъв лек, едва ли заради друго. Дишах, едва, но дишах, опитвах се по схемата 4-7-8 да нормализирам сърдечния си ритъм и да контролирам дишането. Донякъде успявах, донякъде не…  И изведнъж всичко, както дойде, така и спря и изчезна, почти изведнъж. Всичко да е продължило 5-7 минути, но както винаги ми се стори епохи. И се успокой! Стана ми студено, както винаги след тези емоции. Но признавам, през цялото време бях на ръба да се отдам на страстта на страха, но ми беше банално вече, един балансиран и нов център в мен ме държеше спокойна и лека, вярвах че каквото и да се случва с мен, е правилно. Въпреки бягащите въпроси – това ли беше, свършвам ли, така ли ще умра, инфаркт ли е, може би инсулт, припадам, аз ли съм??? …аз бях един верен и държащ ме в кондиция център на търпение и спокойствие. Вярвах! Вярвах в правилното решение за мен от Вселената!

Да споделя. че вече почти две години не спирам редовно да се натоварвам ежедневно със някакъв спорт, тичане, бързо ходене, по 5-6 км, всеки ден, 5 дни в седмицата. Медитирам почти всяка сутрин за по 10-15 минути или колкото мога. Ей, така сядам преди да стартира деня ми, се отпускам в нищомислене или ако не успея нищо да не мисля, седя и си наблюдавам мислите. Не знам какво точно правя, не мога да му слагам етикети, но често достигам до едно блажено състояние, което когато се взривя от емоциите си, ме носи според мен отново, една спокойна и центрирана среда, която е толкова постоянно, че ... И това правя, не изисква нищо, не ми струва нищо, просто ме кара да се чувствам добре в кожата си, да съм аз, да съм спокойна, когато имам безпокойство и да вярвам!
Поздрави,
 
 

Здравейте,
на какво доучват???
При мен направо ме учат за първи път...
Научиха ме на търпение, постоянно търпение към всеки и всичко. Преди тях бях капризна, неуверена, нетърпелива. Сега - о, всяка изнервяща ситуация, всеки момент или човек, нищо не може да ме разколебае. Достигнах ново на търпение и приемане, е, може и още, но със сегашното си търпение, живея по-леко, по-спокойно, по-добре.
Научиха ме, че нищо не зависи от мен. НИЩО. Аз съм една малка прашинка за Вселената, колкото обича дървото в двора ми, толкова и мен.
Научиха ме, че собствената ми създадена от мен самата значимост, е смешна. Сега...сега се смея на пиедестала, на който съм стояла толкова години.
Научих /тук все още мога да постигна успехи/ на приемане на самата мен, на уникалността ми и на отказа към другите, когато трябва да отстоя себе си. Все още трудно и директно не мога да кажа не, не мога да откажа....но, не мисля че така ще остане...
Всичко тези уроци ги взех за времето на поне 4 семестъра, хахахаха... Вече може да се каже, че съм студентка 3-ти курс в училището на ПА....
Уча, по-уверена съм, не се плаша, снишавам се, отпускам се и вярвам!
Поздрави,
 

Здравейте,
минавам само да споделя накъде се движа, ей, така, ако мога да съм посока за някого.
Минаха почти 3 години откак ПА и тревожността влезе трайно в живота ми. Е, живеем си, хей така двечките, добре сме си! В събота имах щедро посещение от нея и само набързо да ви разкажа:
Относно тревожните ми състояния, тук са…Вплитат се едно в друго, ту съм ок, ту ме люшка… Най-странното е, че центъра ми е точен и балансиран, просто тялото ми се увлича в една тънка фонова тревожност, която на моменти е мега неприятна, но аз я нося на гърба си и в гърлото. Точно като товар, който ту ми е удобен, ту става непоносимо тежък. Стяга ми гърлото, сковава  челюстта ми, главата ми е в менгеме, стомаха ми вибрира, ръце и крака ми са неконтролируеми или поне така се чувстват, цялото ми тяло носи един непосилен товар… И след малко я ескалира до нетърпимост с усещания за налягане навсякъде по тялото, ту изчезва до една мека нирвана… и така до безкрай?!! Какво е това състояние?! Просто адреналин ли е? Тревога? Заболяване?! Все се питам. И после си казвам, хей, нали и вчера имаше тревога, умря ли, не си, я живей и...

Та в събота имах мощна паник атака като изригване на атомна бомба. Не бях имала такава отдавна, да кажа месеци. Но се справих безумно чудесно, направо се гордея със себе с!  Такъв дух запазих, или поне така го чувствам, но се гордея със себе си, със силата на справянето си с тези състояния… Та както си лежах на дивана в един прекрасен съботен следобед и гледах клипчета в тубата, изведнъж във вътрешностите ми се надигна една мощна вълна от цунами, сърцето ми заподскача лудо, станах и си казах, ох, паник атака, едно такова уморено и досадно… Станах и тръгнах да пия вода, състоянието явно беше решило да набере мощна скорост и да достигне собственото си кресчендо и го стори. Приближих до мивката да си сипя чаша вода, под тениската ми подскачаше толкова мощно силно от ударите си сърцето ми, че щеше даже да я разкъса. Пих вода, водата започна да се стича драматично по лицето и гърлото ми, защото не можех точно да си улуча устата с чашата от треперещите ми ръце. Обля ме гигантско количество енергия, започнах да дърпам да изхлузя суитчъра си, вървях бавно из стаята и дишах мощно. Едва си свалих суитчъра. Останах по мокра около гърлото тениска. Показах се на терасата, духаше, от вятъра ми стана по-добре. Взех и две таблетки мента и валериан. Само това съм вземала винаги. Най-вече заради жеста да изпия някакъв лек, едва ли заради друго. Дишах, едва, но дишах, опитвах се по схемата 4-7-8 да нормализирам сърдечния си ритъм и да контролирам дишането. Донякъде успявах, донякъде не…  И изведнъж всичко, както дойде, така и спря и изчезна, почти изведнъж. Всичко да е продължило 5-7 минути, но както винаги ми се стори епохи. И се успокой! Стана ми студено, както винаги след тези емоции. Но признавам, през цялото време бях на ръба да се отдам на страстта на страха, но ми беше банално вече, един балансиран и нов център в мен ме държеше спокойна и лека, вярвах че каквото и да се случва с мен, е правилно. Въпреки бягащите въпроси – това ли беше, свършвам ли, така ли ще умра, инфаркт ли е, може би инсулт, припадам, аз ли съм??? …аз бях един верен и държащ ме в кондиция център на търпение и спокойствие. Вярвах! Вярвах в правилното решение за мен от Вселената!

Да споделя. че вече почти две години не спирам редовно да се натоварвам ежедневно със някакъв спорт, тичане, бързо ходене, по 5-6 км, всеки ден, 5 дни в седмицата. Медитирам почти всяка сутрин за по 10-15 минути или колкото мога. Ей, така сядам преди да стартира деня ми, се отпускам в нищомислене или ако не успея нищо да не мисля, седя и си наблюдавам мислите. Не знам какво точно правя, не мога да му слагам етикети, но често достигам до едно блажено състояние, което когато се взривя от емоциите си, ме носи според мен отново, една спокойна и центрирана среда, която е толкова постоянно, че ... И това правя, не изисква нищо, не ми струва нищо, просто ме кара да се чувствам добре в кожата си, да съм аз, да съм спокойна, когато имам безпокойство и да вярвам!
Поздрави,
 
 

Здравейте минавам да споделя с вас моята радост , родих дъщеричка, вече си имам две прекрасни дечица и заради тях съм длъжна да продължа напред и да се справя.Не бях ви разказала за един сън, преди около година, в който се намирах в нещо като затвор, много тъмно и подтискащо място , появи се едно много хубаво момиченце, аз хем плачех ,хем бях щастлива, прегръщах я и я целувах.Каза ми, че когато дойде всичко ще се оправи.Когато се събудих, мислих, че това е детенцето, което загубих, после мислих, че това е моето АЗ .Сега когато забременях знаех че ще е момиченце, сигурна бях.И ето я моята Валерия.Вярвам ,че всичко скоро ще свърши, естествено мислите се насочиха и към нея, но се опитвам да не анализирам.В момента това което ме мъчи е, че не мога да и се радвам, тази апатия , но знам че ще отмине всичко.

Човек не е длъжен да бъде постоянно сексуално активен. Всичко знаят например, че спортистите се въздържат от секс а много адепти култивират сексуалната си енергия, пренасочвайки я на физическо ниво да изгражда нови области в мозъка, така се отварят „нови духовни перспективи“. Някои адепти правят секс само когато искат физически да имат деца. Т.е. от тяхна гледна точка светът се е извратил в постоянното пилеене на сексуалната енергия. Естествено е когато имаш по-голямо съдържание на тестостерон в тялото да бъдеш и по-активен физически, а така и да нормализираш теглото си. Според мен, това , което наричаш импотентност е реакция на организма да се справи с „кризата“. Например, чел съм за Нострадамус, че той е правил секс само когато е искал деца от жена си и иначе е водил един монашески живот, бил е „чист“. Това е и тайна за развиване на дарбата му.

  Според мен си един чувствителен човек, който природните закони го принуждават да не следва житейския морал и светските ценности, където човекът е приеман като експлоататор на чувството за удоволствие, и последващата от липсата на такова непълноценност. За да се успокоиш е необходимо да вземеш мерки с непрестанна молитва, преосмисляне на живота от една друга перспектива. Болестите са дадени за да алармират и пренасочат грешките в процесирането на мисленето, изобщо гледната точка и подхода в живота. Те са нашите най-добри лечители. Ако вземем „Завета на цветните лъчи на светлината“, там е написано „защото от лекар имат нужда болните, а не здравите“. Учителят казва също: „Аз мога да излекувам човека“. Това не се получава без личното ни участие обаче. Във всеки един процес е необходима нашата активност и инициативност. Т.е. помогни си сам за да ти помогне и Господ. Това може да е свързано с налагане на мълчание в конфликтни ситуации. Общуването с хората е обременително и притеснително, когато човек изпуска много думи, от които в последствие съжалява, именно чрез словото изтича много енергия. Учителя дава една формула по този въпрос: „Искам да изгладя всички спорове, всички недоразумения, които са възникнали между мен и Бога, както между мен и ближния и да върша Волята Божия“. Човек е необходимо да е склонен да се променя за да приема новите предизвикателства и перспективи. За това е необходимо да си повтаря, ясно заявявайки пред вселената : „Аз желая да се променя, желая да се освободя от всякаква съпротива“ и бавно и методично да копае в психиката си. „Всичко, което ми е необходимо идва при мен, всичко, което трябва да знам ми се разкрива. Господи , благодаря Ти!“.

   Също е необходимо е да бъде търпелив и да умее да чака. Ако е необходимо е важно да си повтаря „Аз оздравявам. Аз ще оздравея“ хиляди пъти на ден докато не се пречупи цялата съпротива и капките на усилието не се превърнат в река , която ще помете старите наслагвания и мисленето довело до проблемите. С него не може да се живее, ясно е, че така не може да се продължава. Това е път, който е необходимо да се следва през целия живот, не е работа за ден или два. Необходимо е усърдие и постоянство.

   Излизай повече сред природата, разходки, слушай хубава музика. Когато мисълта е насочена към Бога като обект, това е нова глътка свеж въздух различен от зациклянето в мисълта за проблемите, неудачите. Самите те са плод и на чрезмерните ни желания. Трябва да знаем, че Бог има по-добър план за нас от този, който сами чертаем за себе си и в неизпълнението на нашия не бива да придобиваме усещането за осъществена катастрофа. Първи и основен закон е, че човек е необходимо да оцелява при всякакви условия, болен или здрав, щастлив или нещастен. Самата скръб ни бърка по-дълбоко и ни отваря сетивата, чрез страданието да навлезем в неподозирани дълбини, да станем по-състрадателни и чувствителни към болките и на другите.

Здравейте!
За първи отговарям на друга тема, но някак почувствах че така трябва.
  До сега бях в кухнята. Готвех. Седнах на стола и се загледах в една точка навън, защото за пореден път натрапчивите мисли обсебиха съзнанието ми и ме накараха за хиляден път да повярвам, че имам шизофрения, тежка депресия, високо кръвно и куп милион болести. Ако ме видите ще си кажете, че нямам никакви проблеми в живота си. Както и да е. Но е факт - тези натрапчиви мисли обсебват цялото ми съществуване и влияят на качеството ми на живот на макс. До сега съм посещавала терапевт само заради силните панически пристъпи, с които се борех преди години. И успях да се преборя по някакъв начин без лекарства. Истината е, че тогава попаднах на един форум и видях, че има и други като мен със същите проблеми и някак ми олекна. Да, аз страдам от натрапчиви мисли в живота си, в кухнята, докато работя, в метрото, в автобуса. Днес си помислих, че в мен се е вселил демон, защото според майка ми и мъжа ми е така... И после ми стана смешно. Казах си ''Ето! Шизофреник съм!'' това е.... И си казах, че освен всичките милиони физически болести, имам и всичките милиони психически! И после си казах ''Ехаа! Направо съм за някаква лаборатория!'' Напоследък изпитвам и внезапни прстъпи на силен гняв и след това наранявам жестоко с думи близките си, които едновременно с това ги обвинявам. После ми става жал и се чувствам като един лош човек. Страдам от ниско самочувствие, комплекси за малоценност и изобщо е една каша...По време на тези натрапчиви мисли не виждам светлото бъдеще... Казвам си ''Ето! Имам и тежка депресия!'' Страдам и от хипохондрия. Личната ми лекарка като ме види само и ѝ става лошо. Минала съм през абсолютно всички отделения във Военна болница в София за изследвания на сърцето, белите дробове, костите, главата...
А истината е, че всичко това са някакви скапани мисли! Аз лично си ги представям като бурени, понякога като някакъв черен дим в главата си. Нямам идея дали е ОКР или както там му се вика. Странно е как изведнъж спират. Явно и те се изморяват да бушуват в главата и спират. Лично аз съм в началото на пътя си да осъзная, че всичките ми проблеми идват именно от тези мисли! Не знам точно къде съм по пътя, но е факт, че го виждам пред мен и се успокоявам, виждайки тези теми в този форум, че по пътя има и други хора и че не съм само аз в гората с бурените и урагана от мисли!
Стискам палци да се  научим по-скоро да контролираме тези мисли и да заживеем един балансиран живот!
Поздрави!

Ами, аз с моето ОКР си говоря.Това е най- добрият начин да го победя..Например, то ми казва,че ще полудея и убия семейството си, а , аз му казвам,че това е детската ми мечта.Така, то разбира,че не ме е страх от него и си подвива опашката.

Горките страхове - яма... Промъква ли се поне на една трилионна от 0.0000000001 някакво познание, че вижданото като съдържане на яма, което трябва да бъде прогонено, е собственото несъзнавано, което е по-голямата част от целостта? То е като желанието да бъде отрязано тялото, плюс 90% от мозъка, за да останат няколкото процента лелеяно хубавичко, с което личността бягайки от реалния живот и посланията в преживяваното, най-нахално се самоидентифицира... Красота!

Чудо е защото е чудотворно - искаш или не, колкото повече не искаш, повече те тласка към осъзнаване на потенциала и тъмните страни, докато доброволно или доброзорно поискаш да осъзнаеш накъде и как те води към една по-обичаща, мъдра и цялостна индивидуалност. Няма отърваване, докато сме в мислене за отърваване...

Изпитаме ли любов към някого, тя остава завинаги. Любовта не се "изпарява" - трансформира се.
Отношенията могат да се променят, пътищата да се разделят, но това не "отмахва" обичта. Съвсем естествено е да проявяваш силна емпатия, да искаш да помогнеш на този човек.
Това не означава, че решението да сте заедно има място - нито че няма, това е много лично решение, на базата на написаното не мисля, че можем да преценим каква връзка сте имали и дали тя е приключила да бъде такъв тип - партньорска.
Съвсем друго е това, което се случва. Много емоции бушуват в теб - тъга, вина, надежда, може би самота, естествено любов, както и съвсем естественото желание да бъдеш обичана. 
В момента този човек е безсилен, изведнъж изглежда сякаш само добър, нуждаещ се - а ти искаш да бъдеш полезна и обгрижваща. Този поглед над ситуацията може би помага да се отработи нещо, останало неотработено преди в отношенията ви. Какво ли е? 
Общувай със самата себе си - какви потребности, желания, емоции имаш. Потиснала си много наистина, както вече си разбрала.
Послушай сърцето си, душата си - ако наистина искаш, отиди, виж го, с майка му говори, защо не? Тя със сигурност има нужда от подкрепа  също.
Преди всичко сме хора, след това сме в ролите си на бивша, настояща, майка, баща и т. н. Както и да реагира майка му - разбери я, вероятно е изплашена, иска да го "защити" от всичко възможно...
 
Успех! 

Здравей аз съм Владо   ! Искам да ти кажа, че и аз изживях ужасни кошмари от подобни разстройства на психиката. В началото си мислех, че ще мине и се опитвах да се боря с тях, но не пожънах големи успехи. Един ден вече просто ми дойде до гуша и реших да си намеря психотерапевт. Човекът при когото отидох, се казва д-р Владимир Пожарашки. С него открихме екзистенцията на проблема ми. Работихме здраво (в продължение на почти две години) и благодарение на взаимните ни усилия и отдадеността ни към решаването на проблемите, които ме караха да се чувствам по този отвратителен начин аз успях да се справя с тях. Хубавото е, че осъзнах, къде мозъкът ми ме лъже, къде са ми грешните връзки и това ми помогна да предотвратя подобни състояния и в бъдещето. Важно е да отбележа, че за тези две години, пих само 1 месец антидепресанти, които отказах по собствено желание и по същото време 10 дена взимах успокоителни. т.е.  от 730 дена, аз съм бил на лекарства само 30... Не отричам ефекта им... определено помагат, но с д-р Пожарашки решихме да опитаме и без тях и успяхме.
Не си сама, хората които в момента имат подобни проблеми са милиони...доколкото съм чел всеки 2ри от 10 поне веднъж се е сблъсквал с тях... тъжно е, но векът в който живеем, макар и да дава вид на спокоен, далеч не е. Настъпил е голям упадък на морала, материализмът се е превърнал в основна движеща сила, хората са забравили какво е да обичаш, какво е да имаш мечти и да ги следваш.  В огромните стъкленици, които са настроили в града, работят хиляди хора, които поддържат охолния живот на няколко "бизнесмена", вместо да се заемат със своите мечти и реализирането им. Но както и да е... откланям се от темата.
Искам да ти кажа да не се предаваш! Може би днес животът ти не е това, което е бил. Не е и това което си желала...  ,но повярвай ми, един ден пак ще срещнеш невероятната му страна! Бих те посъветвал да отидеш на психотерапия, да ходиш продължително и да си сериозна и отдадена на решаването на проблемите си и повярвай ми - със сигурност ще успееш да се справиш! 

Какво означава "тежък характер"? Може ли да дадете примери? 
Какви точно навици и държание е променил изведнъж и как? 

Разговаряли ли сте за неговите лични преживявания, чувства, отношенията му с връстниците, вълненията му - положителни и отрицателни? В какво се изразява изобщо вашето общуване с него? Ако може в развитие от детството му до момента? 
Без да съм запозната с конкретния случай, мога да кажа от опит, че подобно поведение е резултат от прилагани ограничения и наказания. Докато детето се усеща зависимо от възрастния авторитет по някакъв начин, то видимо се подчинява, но това е на цената на натрупване на гняв и порив за освобождаване. То е като капака на тенджера под налягане. В един момент налягането превишава границата и следва "гръм". Колкото повече е "затягана гайката", толкова по-силен е "отката", т.е. избухването. 
Не казвам, че съм краен противник на някакви наказателни мерки, но те трябва да бъдат логични и детето да разбира, че са естествено следствие от негова постъпка и са за негово добро и са наложени от и със любов към него. Нещо като промиването на раната със спирт - боли много, но е за добро... 

Човек 88, искрения ми съвет е да не прибягваш до лекарства, освен в наистина краен случай.
Започна ли терапия? Питам, защото като те чета, оставам с усещането, че плана ти е да използваш хапчетата като заместител на терапия. При всички положения, дори и да решиш да приемаш медикаменти, нека това бъде избор, който ще вземете заедно с терапевта ти.
Против лекарствата съм, не защото имам склонност да изпадам в крайности, а именно поради личния ми опит с тях.
Познато ми е чувството да се давиш в собствените си кошмари и на всяка цена да трябва да избягаш от тях.
Познато ми е облекчението, което носят два хапа дневно.
Познато ми е състоянието на мекотело, до което успокоителните те довеждат.
Позната ми е плашещата сила, която лекарствата дават, премахвайки/потискайки задръжките и страховете ти.
Познато ми е почти манийното усещане, че всичко е възможно и целия свят е пълен с щастие.
Позната ми е неспособността да позная себе си и да се идентифицирам с образа си в огледалото.
Познато ми е спокойствието най-накрая да съм се научила да функционирам с помощта на медикамента и да имам достатъчно смелост да прекратя приема.
Познат ми е шока да установя, че след преустановяване на лекарството, тревожността се връща, независимо от терапията и постиженията.
Познато ми е усещането целия ми прогрес да се срине за броени дни и да се върна не на нулата, а много преди нея.
Познато ми е пораженческото чувство при равносметката - 18 излишни килограма, разбъркано храносмилане и микрофлора (доста сериозни стомашни проблеми), силна замаяност и раздразнителност при отнемането на медикамента... и това са само няколко...
Позната ми е тъгата по безвъзвратно загубеното време от живота ми.
Ще доразвия най-баналната метафора (но колкото е банална, толкова е и вярна) - лекарствата са просто една патерица.
Научих се да ходя с помощта на тази патерица, и то много добре. В момента, в който я захвърлих, обаче, установих, че все още не умея да ходя самостоятелно.
Нещо повече - някои от мускулите, на които патерицата беше помагала да почиват, бяха леко атрофирали.
Изобщо - нито ми беше станало по-лесно, нито бях по-близо до целта си.
Не знам колко е реално плацебото, но мога да те уверя, че симптомите на отнемане на лекарството са съвсем реални. При мен отнемането се изрази в безсъние, много силна раздразнителност и една досадна замаяност (никога преди това не съм я имала, но поне два-три месеца усещах, че не държа права линия, докато ходя).
Да речем, че планираш всичко много добре, подобриш се, изчакаш още малко време, за да си сигурен, но спирайки медикамента, при теб се появи замаяност. В този момент:
- Ще успееш ли да си дадеш сметка, че тази замаяност не е онази замаяност, и че се дължи на отнемането на медикамента?
- Или ще си помислиш, че състоянието ти се връща отново и без грам грация ще влезеш в добре познатия порочен кръг?
С годините стигнах до извода, че (ако кризата не е наистина силна, разбира се), приемането на лекарства може да служи само за една от следните цели:
- отлагане на неизбежното,
- заравяне на главата в пясъка.

амбициозна,обичам да се развивам и обогатявам с нови изживявания,знания
-имам харизма (казвали са ми го много пъти,така че вероятно е така)
-отговорна
-контактна
-организирана


- подхождам добронамерено
- обичам да обгрижвам
- имам чувство за хумор
- проявявам емпатия и състрадание
- стремя се да намеря индивидуалния път и подход към всеки един и да навляза в дълбочина,да дам специално отношение на всички
- хедонист и естет

- семейството ми
- най-близките ми приятели
- първата ми любов
- семейството на най-добрия ми приятел


- като по-малка ходех на балет и се справях доста добре
- бях и в детски хор ,благодарение на което преодолях сценичната си треска
- готвех се за кандидат-студентски изпити,за сертификат в най-стриктната езикова школа в града,плюс подготовка за матури и на 4-те изпита си задоволих очакванията,завърших университет успешно
- имах огромен страх от водата след инцидент,преодолях го,научих се да плувам дори
-никога не съм залитала по алкохол,наркотици,цигари...изобщо не харесвам да си вредя

-  когато съм била в затруднение (финансово,емоционално) не съм натоварвала близките си
- дарявам всяка Коледа подарък на дете от дом,гледам да давам по нещо на бездомни хора,животни
- обичам да изслушвам с интерес и ако мога да помогна...търся най-добрия и полезен съвет
- в работата си заявявам мнението си напоследък без да ме притеснява ответна реакция
- наскоро изведох мой приятел на шопинг(подготовка за среща) помогнах му с визията,вдъхнах му кураж с няколко разговора и го изпратих с повече увереност към срещата,сподели,че много съм му помогнала

- да водя разговор
- домакински задължения
- да декорирам
- танцувам добре
-да накарам човек да се чувства обожаван

тези,които споменах,че държат на мен и ме ценят
 
скоро не съм се замисляла за хубавите си качества... и как да ги вложа в работа,която да ме прави щастлива

Дори и ако го мислиш, връзка между мисленето и разболяването няма. Има обаче между това дали да живееш силно и красиво, или да подскачаш като невротична пуканка... И ние те обичаме и ти благодарим за красивата душа, която споделяш с нас! 

Ами носът през абсолютно целия живот ни е в зрителното поле. Няма посока, в която да не погледне човек, и той да не се вижда поне малко. Но мозъкът го филтрира и го премахва от картинката. И така общуваме с хора, шофираме, разхождаме се и гледаме готини пейзажи, без пред очите ни да има нос. Защо става така? Защото не го мислим и пресмятаме, доверяваме се на мозъка си и той си върши работата.
Колкото и прозаичен пример да е това, мисля че е точна аналогия на друга ситуация. Ти си много смел, предизвикваш себе си и се въвличаш в ситуации, които знаеш, че ще те провокират. Правиш това с цел десенсибилизация, и личи, че на теория всичко ти е ясно. Но се опитваш да направляваш с ума си процес, който не подлежи на съзнателен контрол... безпредметно е да се опитваш да си отмерваш адреналина и да засечеш за колко време ще се нормализира реакцията ти. Това го прави тялото, без твое участие. Защото само то си знае как.
Според мен най-доброто, което може да се направи, е да се премести фокуса върху пейзажа. Носът ще изчезне сам.