Desy_V

От известно време следя темата и ще нахвърлям случайни размисли по нея, които надявам се, ще бъдат полезни.
 
- Относно (не)приемането - вероятно именно то е източника на всяко страдание. Слагам тук любим цитат по въпроса, преведен набързо:
 
- Ясно е, че ситуацията трябва да се приеме. Смущава ме обаче думичката стратегия. Звучи ми като "стратегия за справяне". Или като "приемам го, за да се махне". Или като "приемам го, неприемайки го". Оксиморон някакъв. Звучи ми дори като "опитвам се да измамя Бог". А всъщност дали това е приемане...
 
- И накрая - предайте се вече с тези анализи и предъвквания (не съм сигурна дори, че терапията трябва да бъде насочена към симптома). Не може със съзнателни анализи да установите контрол върху функции на тялото - не става, безпредметно е. Звучи ми, все едно нямате доверие в собственото си тяло (мозък / нервна система).
А тялото е невероятно нещо! Хиляди процеси се случват ежесекундно в него, без вашия контрол. Апропо, целият свят така се движи и съществува - без вашите опити за контрол. Дайте си малко почивка, отпуснете се и правете нещо приятно вместо това.
Когато твърде силно се фокусираш / концентрираш в дадено нещо, останалите неща стават маловажен и блед фон. Това е както когато ти пише някоя девойка, която много харесваш - взимаш телефона, потъваш в чата, и след около 5 минути се опомняш, трима приятеля около теб те гледат въпросително и чакат да отговориш на въпроса, който не си чул. Това е силата на фокуса.
А вие как живеете? Фокуса е в симптома и страха от него, а голямата част от живота се случва на фона. Помните ли какво беше да изпитвате чисто задоволство, без да има сенки наоколо? Хубавата новина е, че ако си преместите фокуса обратно в развлеченията и удоволствието от живота, един ден може би замайването ще стане такъв един пренебрежим фон.
И като последен пример, с който да ви дам надежда колко точно пренебрежим фон би могло да бъде то (евентуално, ако го оставите на мира...), нека ви питам... обикновено виждате ли носа си? ХА! Видяхте ли го вече?  Еми поставям ви задача - давам ви точно 15 секунди, за да спрете да го виждате! И после не искам да го видите нито веднъж поне в продължение на час...

Не мога да го опиша по-добре от Дон Мигел Руис, затова ще пусна метафората му. 
Отношенията ви от самото начало са започнали като търговия- ще получиш, ако платиш. Няма как в такива отношения да се говори за любов. 
По-сложното е твоята нужда, да стоиш в подобни търговски отношения. Тази нужда иска друга храна. Ето една идея:
Вълшебната кухня
ПРЕДСТАВЕТЕ СИ , че в дома си имате вълшебна кухня. В тази вълшебна кухня, можете да получите всяка храна, от всяко кътче на света в каквото пожелаете количество. Никога не се безпокоите какво ще ядете. Можете да имате на масата си каквото поискате. Вие сте много щедри с храната си; раздавате я на другите безусловно, не защото искате нещо в замяна. Който и да дойде в дома ви, вие го гощавате заради самото удоволствие да споделите трапезата си, и домът ви винаги е пълен с хора, които идват да опитат храната от вълшебната кухня.
Един ден някой чука на вратата ви и държи в ръцете си пица. Вие отваряте вратата, а този човек ви поглежда и казва: "Ей, виждаш ли тази пица? Ще ти я дам, ако ми позволиш да контролирам живота ти, ако просто правиш, каквото ти кажа. Никога няма да гладуваш, защото мога да ти нося пица всеки ден. Просто трябва да бъдеш добър с мен."
Представяте ли си своята реакция? В кухнята си можете да получите същата пица - дори по - хубава. И въпреки това този човек идва при вас и ви предлага храна, АКО правите всичко което той поиска.
Ще се изсмеете и ще отговорите: " Не, благодаря! Не ми трябва храната ти; имам си достатъчно. Можеш да влезеш у дома и да ядеш, колкото поискаш, без да ти искам нищо в замяна. Не си въобразявай, че ще правя, каквото ми кажеш. Никой няма да ме манипулира с храна."
Сега си представете точно обратното. Не сте яли от няколко седмици. Умирате от глад, а нямате пари да си купите храна. Човекът идва при вас с пица и ви казва: "Ей тук има храна. Ще я получиш, ако просто правиш, каквото ти кажа." Усещате аромата и умирате от глад. Решавате да приемете храната и да правите, каквото този човек поиска от вас. Хапвате малко и той заявява: "Ако искаш още, ще получиш, но трябва да продължаваш да правиш, каквото ти кажа."
Днес имате храна, но утре може и да нямате, така че се съгласявате да му се подчинявате срещу храна. Може да се превърнете в роб, заради храната, защото имате нужда от нея, защото ви липсва.
И след известно време у вас се появяват съмнения. Казвате си: " Какво ще правя без моята пица? Не мога да живея без моята пица.Ами ако партньорът ми реши да я даде на някой друг - МОЯТА пица?"
Сега си представете, че вместо за храна, говорим за любов. Сърцето ви е преизпълнено с обич. Изпитвате любов не само към себе си, но и към целия свят. Обичате толкова много, че не ви е необходима ничия любов. Давате любовта си безусловно, без АКО. Вие сте милионер в любовта, а някой почуква на вратата ви и казва:"Ей, нося ти любов. Ще я получиш, ако просто правиш, каквото поискам."
Как ще реагирате, когато сте преизпълнени с любов? Ще се изсмеете и ще отвърнете:" Благодаря, но любовта ти не ми е нужна. Имам същата любов тук, в сърцето си, дори по - силна и по - хубава, и я дарявам безусловно."
Но какво ще стане, ако жадувате за любов, ако в сърцето ви липсва любов и някой дойде и ви каже:" Искаш ли малко любов? Ще получиш любовта ми, ако просто правиш, каквото поискам от теб."
Ако копнеете за любов и вкусите от нея, ще правите каквото можете, за да я получите. Потребността ви може да е толкова силна, че да отдадете цялата си душа за малко внимание.
Онова, което ви прави щастливи, е любовта която извира от самите вас. И ако сте щедри на любов, всички ще ви обичат. Ако сте щедри, никога няма да бъдете самотни. Ако сте егоисти, винаги ще сте сами и вината ще е изцяло ваша. Не егоизмът, а вашата щедрост ще отвори всички врати.
Егоизмът е следствие от нищетата в сърцето, от убеждението, че любовта е в ограничени количества. Превръщаме се в егоисти, когато смятаме, че утре може да нямаме пица. Но когато знаем, че сърцето ни е вълшебна кухня, винаги сме щедри и любовта ни е безусловна.
Дон Мигел Руис

Здравей! 
Това, което усещаш не е чуждо за много хора. Ти осъзнаваш, че си в токсични и безплодни отношения - това е добре! 
Струва ми се, че дълбоко в себе имаш убеждението, че не ставаш, не си достатъчно добра и трябва да се нагаждаш, за да заслужиш любов. С 6 психотерапевтични срещи това трудно може да се трансформира. А и много зависи какъв е подходът на терапевта ти, разбира се, доверяваш ли му се, как усещате заедно работата си и т.н.
Твоят проблем не е в конкретния овек - той е просто проявлението му. Ревността, желанието да притежаваш, страха да не бъдеш изоставена, заради друга - все са си признаци на ниска себеоценка, себелюбов и себеуважение. 
Тоест, при една качествена терапия, идеята би била да се видиш и познаеш, да обикнеш цялостта си и сенките си - всички онези малки чудовищенца, които не искаме да бъдем. Тогава вече цениш и даваш любов на себе си и подобни връзки няма как да са част от живота ти - ти вече знаеш, че не заслужаваш това.
Любовта не е просия от Другия, тя е даване. Имаме любов и даваме - тогава се появяват хора, които не просто черпят от нея, а и ни дават от своята в една красива симбиоза, която се чувства, дори и в погледа само. Затворилили сме се обаче за тази най-първа и важна любов - към собственото ни същество, към живота, към душичката ни, тогава никой и нищо отвън не може да запълни бездната, макар понякога това да е една много жива и цветна илюзия. 
 
Така че - не, тук фокусът не е как да спреш да мислиш за този човек и да се "избавиш" от него - фокусът е КЪМ ТЕБ самата. И умението да обичаш човека, който виждаш в огледалото всеки ден - и всичко невидимо зад този Образ, което иска да бъде чуто и прегърнато.
 
Успех! 

,но след това ме обзема някаква мини депресия и потиснаст и започвам да се самосъжалявам, че такава е съдбата ми до живот, че няма оправия и няма кой да помогне, че ще се чувствам така зле до края на живота си. ,,
Това е така, защото все още надеждата живее в теб.Когато след месеци или години тя изчезне и разбереш,че всичко е така, както е, ще се успокоиш.

Обидата е избор, който определя как да се чувстваш. Ще ти го поясня през една разкошна притча.
Един ден, учителят от планински манастир взел свой ученик и тръгнал с него към близкото село по работа. Пътят бил дълъг  и те седнали да починат. През това време покрай тях минал селянин, който никак не харесвал учението и манастира. Застанал пред учителя и започнал да реди обиди, учителят го изслушал и когато селянинът приключил, учителят не казал нищо в своя защита , а напротив пожелал му да е жив и здрав.
Станал и заедно с ученика си продължил по пътя. Вървели дълго, ученикът видимо бил притеснен и нервен, но нищо не казвал, накрая не издържал и попитал:
- Учителю, 3 години се обучавам при теб, до сега никога не съм имал възражения, но сега не мога да замълча. Този селянин не спря да обижда, нарече те как ли не, а ти не каза нищо, дори му пожела живот и здраве. Защо постъпи така.
Учителят казал:
- Ще ти задам въпрос. Ако на вратата ти почука някой и ти носи подарък, а ти отвориш и не вземеш подаръка, чий е подаръка?
- Ами на този който го е донесъл - отговорил ученикът.
- Ами същото е и с обидата, всеки може да ти я донесе, но ти избираш дали да я вземеш.
Оставям на теб да помислиш, нужен ли ти е този подарък или е време да го изхвърлиш вече.
 

Здравейте! 
Обръщам се към хората които имат горепосочения проблем с надеждата да им дам кураж. 
В последните  2, 3 години започнах да изпитвам ужастното чувство на дереализация и имах обсесивни мисли. (в последствие разбрах, че се наричат така). Изпробвах всякакви мисловни методи за да контролирам състоянията, но естествено без успех. И тогава разбрах, че се нуждая от психотерапия, знаех също, че хапчетата няма да ми помогнат. 
Започнах терапия при психотерапевт (на който не искам да му споменавам името, защото това не го  пиша с цел да го рекламирам , но съм му много благодарен! ). 
Терапията вървеше постенно, а на мен естествено ми се искаше да хвърчи. Преминах през много етапи и проумях и вдях много неща които бяха пред мен, но аз не ги виждах до тогава . Окр-то те отделя много силно от реалния живот,създава един мисловен затвор. Никой друг около теб не забелязва, че ти има нещо, но ти си твърдо убеден и вярваш в една измислица на твоя мозък. Целта на ОКР-то е да те контролира да виждаш и отделяш внимание само на него. Да го анализираш, да влизаш в омагьосания кръг и да не виждаш реалноста, защото ако я видиш то вече няма да може да те контролира! 
Трябва да имате доверие на терапевта ви и да усетите, че е вашият човек. 
Разбира се, че имаше моменти които си казвах, нищо не може да направя повече. Явно така ще си остана, но на следващия ден тези мисли ми се струваха доста далечни. Знаех, че това са обсесии. 
И така дойде деня в който както си стоях във нас и си казвам:нали ми имаше нещо къде са обсесиите къде е дереализацията? Нямах спомен от това което бях изипитал  Тогава разбрах, че съм излязъл от тази мисловна яма. 
Всеки терапевт вси има метод за справяне с ОКР, следвайте терапевта си и неговите техники. И най-важното има изход! 
 
 
 

Отговорът е много точно описан от Норбеков, личният му опит с преодоляване на състояния и физически неразположения. Прочети внимателно извадката и обърни внимание на последната част - АНАЛИЗ НА ГРЕШКАТА.
 
Идиотът се учи от грешките си, кретенът се учи на дебилизъм от идиота.
Рецепта за мъдрост, измъкната от собствената ми пералня!
Кажете ми, ако обичате, имате ли време за губене, което да похабите за четенето на тази книга?
Имате ли в повече вяра в себе си, която успешно да превърнете в неверие?
Имате ли излишна сила, с която да си навредите?
Ако не, много ви моля да прочетете тази малка глава.
Но може би сте много упорит заблуден, какъвто бях и аз навремето, и имате шест години живот, които не ви е жал да съсипете?
Готов ли сте да хвърлите по осем часа на ден за интензивни каторжни тренировки, а в края на цялата епопея да останете с празни ръце?
Готов ли сте да бетонирате болестта, съмненията, неверието в себе си, а проблемите си да превърнете в непобедимо чудовище?
Готов ли сте да загубите вяра във всичко и да изпаднете в отчаяние заради напразните усилия?
Ако сте отговорили „не“, да си стиснем ръка. И да действаме!
Много ви моля, учете се от чуждите грешки! Днес опитното зайче на лабораторната ви маса ще бъда аз!
Драги мой! И аз навремето като пациент слушах Наставника си и в думите му не откривах никаква връзка със собственото ми заболяване. Понякога това ужасно ме дразнеше. Но сега дори само споменът за онова време ме кара да умирам от срам.
Той непрестанно и досадно ми опяваше за някакви неща, които на пръв поглед нямаха нищо общо с болежките ми.
Той ми дърдореше за някаква си радост, усмивка, нагласа, мързел, неверие в себе си, съмнение… Просто ми губеше времето!
Само от уважение към възрастта му търпях тоя старец с неговия метеоризъм.
Той ми говореше по време на упражненията:
За да не го обидя, изпълнявах всичко това — все едно му правя услуга, а си мислех:
Какво общо има физиономията ми с упражненията? Нали най-важното са тренировките.
А там също разбирах и приемах само физическата страна: загрявка, отпускане, обръщане, поглеждане и т.н. Това поне изпълнявах на принципа „граби, народе“. После следваше нова порция досада в очакване на практическите упражнения.
Представяте ли си: два часа се говори за не знам какво си и само петнайсет минути упражнения, после пак три часа дрън-дрън. Кипвах!
Абе плюл съм на цялата ти философия! Давай най-накрая да действаме!
С други думи, седях и чаках: „Кога най-после ще си затвори плювалника? До гуша ми дойде! Всичко това го знам, всичко ми е ясно — изтъркани истини! Боже мили, докога да го търпя?!“
А Наставникът постоянно ми повтаряше:
И ето сега, като виждам толкова много хора и разпознавам в тях някогашния себе си, безкрайно ме е яд.
Разбрах колко е трудно да им внушиш същината. Те с неприкрито раздразнение търпят „бърборенето“ ми за вътрешната същина и чакат, както аз тогава, практическите упражнения. Виждам в очите им до болка познат израз, все едно имат шило в задника. Гледат на мен като на досадник.
Оказах се в ролята на моя Наставник, лека му пръст. И осъзнах, че почти всички хронично болни са същите.
И вие, събеседнико мой, сигурно също ще тръгнете по пътя на нетърпеливото очакване на практическите упражнения. И на вас ще ви се струва, че твърде дълго говоря за неща, които не се отнасят за зрението ви, но какво да направя, именно тук са главните ключове за решаване на проблема!
Още веднъж настоявам да обърнете внимание на мъничката грешка, която се превърна в шестгодишен каторжен безрезултатен труд.
Внимание, лична грешка!
След като едва си излекувах бъбреците под ръководството на Наставника, останах сам с още един свой нерешен проблем, за който се срамувах да говоря. Сега го споделям спокойно.
Впоследствие се излекувах и не само се излекувах, а създадох своя школа. В нея прииждат на талази мъже, които не само че правя силни в сексуално отношение, но и превръщам в ротори, работещи двайсет и пет часа в денонощието трийсет и три дни в месеца.
Но това се случи по-късно, отначало загубих години от живота си, докато разбера, че не упражнението е най-важното, а същината, която влагаш в него, и начинът, по който го изпълняваш.
Обърнете внимание на долуизброените точки. Това е МНОГО важно!
От едно и също упражнение може да има:
1. полза,
2. вреда,
3. никакъв резултат.
Когато трябва да работя самостоятелно върху свой проблем, се оказва, че съм забравил или не съм обърнал внимание, или по-скоро съм пренебрегнал най-важните, но според мен второстепенни, неща. Става дума за изкуствено създаваната вътрешна нагласа, необходима за оздравяването.
Изпълнявам упражненията, посочени от Наставника, една седмица, един месец — никакво подобряване.
Тогава започнах да „подобрявам“, „подпирам“, „подсилвам“, „обогатявам“ с нови упражнения неговата методика.
Първо ги допълних с бягане. Отначало с 300–400 метра всеки ден, за една година стигнах до 10-километров пробег дневно. Всеки божи ден!
Не помогна!
Продължих. През зимата пробягвах трасето бос по шорти. Представете си: тича полугол младеж, в косата му звънтят ледени висулки. Но и с това не постигнах нищо.
Добавих къпане в ледена вода. Не ще и не ще!
В стаята си специално махнах стъклата от прозорците. През цялото време, може да се каже, живеех в полеви условия: навън — минус двайсет, и в стаята — горе-долу толкова.
Но всуе! Всичките ми усилия работеха срещу мен. Явно нямаше да видя подобрение, както не мога да видя ушите си без огледало!
Сутрин бях зает, затова по обедно време се прибирах и си полягвах на дъска един на два метра, цялата в остри пирончета. И дори успявах да поспя!
По това време епопеята ми продължаваше вече две години.
За малко да забравя. Вечерите ми също бяха заети с тричасови тренировки по източни бойни изкуства.
Не можех да простя на онези мерзавци, които ме бяха пребили в казармата. И досега не знам защо ме превърнаха тогава в инвалид. Трябваше да се науча да се бия, за да мога да давам отпор.
Впоследствие бях сребърен медалист на шампионата на СССР по карате в моята категория. Станах треньор, обучавах другите как да побеждават, а собствената си болест не можех да победя! Целият този безсмислен труд ми костваше по шест-осем часа дневно.
Шест години упоритост не донесоха грам полза. Както си бях импотентен, така си останах. Защо?
Защото правех всичко отначало с ентусиазъм — все пак си бях излекувал бъбреците!
После — с недоумение: защо нищо не помага, хвърлям много повече усилия, отколкото по-рано?! Последва съмнението, а след това — отчаянието, което се превърна в униние. И накрая започнах да се самоизмъчвам с яростта на мазохист.
Анализ на грешката
Да видим сега. Значи отначало съм тренирал тялото, волята, упоритостта си. О, Всевишни! Вътрешната същност се е формирала синхронно с тялото ми. Първо по време на тренировките:
— съм развил до най-висока степен недоумение и хаос в душата си;
— укрепил съм съмнението в оздравяването си до състояние на непобедимо чудовище;
— това е преминало в състояние на твърдо неверие в успеха на начинанията ми;
— след това, оказва се, съм тренирал отчаянието си;
— с магарешка упоритост съм множил унинието си ден след ден;
— и накрая съм започнал да се самоизтезавам, да се саморазрушавам с омраза към всичко, и то в специално заделено за целта време!

Със сигурност има много книги по въпроса: Бягащата с вълци, книгите на Лариса Ренар (с пресяване на валидните принципи от силната кифло-финансова насоченост). Със сигурност са стотици, но бидейки мъж, не съм ги чел. Нека други помогнат със заглавия. Могат да са ти полезни и някои мои и на колежки статии по темата: 
 Мъж - жена, взаимоотношения
(Кликни за целия текст)
 
Как да бъда с качествен партньор?   •       Като бъда добър партньор, добра компания на самия себе си. •       Като се познавам, преодолял съм страховете и комплексите си. Сянка. •       Мъж и жена, отвън и отвътре. Анимус и анима. •       Мъж и жена – естествени полови различия и роли. •       Синхроничност – отвътре и отвън.

      Как да задържа мъжа?
     (Кликни за целия текст)    Когато имаш това самоуважение, можеш спокойно да се заявяваш ясно, а в дълбочината ти на мястото на оралната празнина (про термин) заживее самостойно доверие, тогава привличащата харизма може да се обобщи до следнотго: "Давам ти това, което искаш, за да получа аз каквото искам!".Това още се нарича умение за синхрон и повеждане. А какво иска мъжът, на когото вече си поставила здрави граници, с което си му дала послания за себеуважение и доверие в теб? Иска да чуе, че е мъжествен, че става, че е голям, че може. Иска да го мотивираш и вдъхновиш (не с мрънкане и триене на сол на главата или мълчене, не за Бога) така, че дори само присъствието ти и вярата ти в него да го кара "планини да премества". Е, или поне да се опитва, но ти да видиш, че при такава жена зад себе си, мъжът наистина го прави! Тоест, посланията ти за себеуважение и доверие в теб самата при поставяне на здрави граници са го накарали да ти се довери, да ти вярва дълбоко. Тогава съблазняващото привличане поставя общуването на по-високо ниво. Даваш ли му на мъжа каквото иска от теб - мотивиране емоционално, сексуално, чувствено, интуитивно, той буквално е готов ако се наложи, да умре за теб. А умееш ли така да го мотивираш, съблазняваш и вдъхновяваш, ти го караш да покори бизнес еверестите, да направи и немислимото, ако нямаше този женски стимул зад себе си. 

.................................

Някои статии от Олга Валяева, М. Луковникова, Росица Тончева:

  Отхвърляйки бащата...
(Клик за целия текст)
  При първата среща (тийнейджър на 14 години, тежки мигрени, припадъци, противозаконно поведение): – А защо не си нарисувал баща си, нали сте едно семейство?
– Него по-добре изобщо да го нямаше, такъв баща…
– Какво искаш да кажеш?
– Той провали целия живот на майка, държи се като свиня… сега не работи…
– А към теб лично как се отнася баща ти?
– Ами, не се кара за двойките…
– … и това е всичко?
– Всичко, … какво от него?… дори парите за развлечения сам си изкарвам…
– А как ги изкарваш?
– Плета кошници…
– А кой те научи?
– Баща ми… той много неща ме е научил и риба мога да ловя… мога да карам кола… малко, из селото… ето, пролетта измазахме лодката с катран, с баща ми ще отидем на риболов.
– Как седиш в една лодка с човек, който е по-добре да го няма на този свят?
– … ами, с него имаме такива… интересни отношения… когато майка замине, на нас ни е хубаво…. тя не се разбира с него, а аз мога и с майка и с татко да се разбирам, когато не са заедно…      Обмен между мъжа и жената
(Кликни за целия текст)

Във Ведите се казва, че всеки човек има 7 най-активни енергийни центъра,  които наричаме чакри. На практика те са много повече, но основните са 7. Ние сме устроени така, че при мъжете и жените в тези центрове енергията се движи по различен начин. В някои по посока на часовниковата стрелка, в някои – обратно. Какво ни дава активността или пасивността на чакрите и как се получава така, че  да се допълваме взаимно.
   Зад всеки велик мъж стои една велика жена...
(Кликни за целия текст)
  Когато срещнем своя мъж, в началото на връзката, ние сме привлечени от мъжката му сила и енергия. Гордеем се с него, когато препуска със своя мотор. Вдъхновяваме се от някое улично сбиване или състезания, в които участва и побеждава. И тук не става въпрос за буквални прояви на сила, а по-скоро за мъжкарство.
Харесва ни дори твърдата му позиция: „Няма да ходиш там и точка!“ Вътрешно може и леко да се бунтуваме, но това е мъжествено. Чувстваме се защитени. Той е силен. Той е истински мъж...   Това очакваме от него и в семейния живот. Да поема отговорност, да взима решения, дори и да удари с юмрук по масата. Мечтаем за мъжко рамо. Но забравяме, че в този случай трябва да се откажем от някои неща в своето поведение.

   Мъже, жени, сила и слабост (автор: Росица Тончева)
(Кликни за целия текст)

Постигналият мъж няма вид на отявлен мъжкар, защото в него тече потока на женската енергия и тя му придава мекота, благост, топлина. Ако видя шамаросващо ме мъжкарство аз знам, че този мъж е гладен и незрял. Но той няма да получи от жена, докато не победи и не се научи да получава първо от жената вътре в себе си, която е изначално по-силната. Също така, ако видя подкосяващо женствена жена, аз знам, че тя е незряла и не отдава на мъж. Но тя няма да може да отдаде, защото първо трябва да отдаде на вътрешния си мъж. Истинската жена може да си позволи да се държи и като мъж, ако поиска, и женското й присъствие няма да пострада от това. На нея не й е нужно да се прави на слаба и беззащитна, за да доказва на себе си и на мъжете, че е жена. Когато е налице вътрешното качество, външните проявления го показват ненатрапчиво и негротескно.


  Мъжка и Женска Сила (автор: Росица Тончева)
(Клик за целия текст)

Винаги, когато една жена се дразни от мъжа до себе си, тя всъщност се дразни не от него, а от собственото си вътрешно състояние т.е. от отражението. И ако това отражение не показва визията на мъжкия принцип тя се чувства неестествено и неминуемо е недоволна. Когато една жена харесва и се възхищава на мъж, тя всъщност харесва себе си с този мъж, защото жената може да бъде наистина щастлива само, ако пребивава в естественото си състояние на жена. Затова мъжът трябва да се стреми във всеки един момент да разгръща максимума от своя потенциал и максимума от това, на което е способен. И това напълно изключва възможността той да пледира безпомощност или невежество. Подразбира се, че жената ще търси мъж, с когото да разгърне своя женски потенциал, към което състояние тя върви през годините. И съответно, движейки се към тази цел избира по пътя мъже, които съответстват на етапа, в който тя се намира в дадения момент. Този път може да бъде извървян и с един партньор, ако той също е убеден в ползата и необходимостта за себе си да разгърне напълно своя мъжки потенциал.
  Мъж, Жена, Отвън и Отвътре. автор: Росица Тончева
(Клик за целия текст)

И ако четете това и сте жени в интимна връзка следва да знаете, че ако искате мъжът ви да научи нещо от вас трябва да му показвате състояния на емоции и чувства, а не да му изсипвате мислите си. Мъжът бива отблъснат от женския ум, така както положителния полюс от друг положителен полюс. Освен това мъжът очаква да му предоставите жената във вас, защото така изследва, изучава и управлява по-добре и собственото си вътрешно съдържимо, неговата вътрешна жена. Така, както вие очаквате от него не да стои безучастно потопен в емоциите и чувствата си, а да прави избори, да взема решения и да действа. Един мъж надали ще се грижи за вас като жена, ако не се грижи за собствената си вътрешна жена – тялото. И вие като жена, ако не овластите мъжа във вас и не полагате грижи за себе си като мъж за жена си, едва ли ще можете да делегирате права и да овластите външния си мъж. Или с други думи – мъжът трябва да направи силна жената си за да има сила и той като мъж, а жената трябва да даде властта на вътрешния си мъж, ако иска да цари ред и разумност във вътрешната и среда и така и външният и мъж ще бъде разумен и организиран. Жената е правилна за мъжа, ако е издигнала и се е доверила на вътрешния си мъж. Мъжът е правилен за жената, ако е уважил и се е погрижил за вътрешната си жена. Огледайте се и забележете колко много мъже днес са в състояние – СРЕДА и очакват жената да изпълнява ролята на организиращия принцип в живота им. И колко много жени участват в това, дори недосещайки се, че изневеряват на женското предназначение. 
Защото са просто хора.

   Мъже и жени (Кликни за целия текст)     ... Силна статия! Стандартна ситуация - мъжът се прибира полумъртъв от 12-16 часа ежедневна работа. Жената иска да си говорят, да помогне с бебето, да измие чиниите, още приказки, още контрол и желание да го променя, опитомява, кастрира емоционално... Мъжът обаче, ако е мъж, няма кой знае какъв инстинкт или природно желание за отглеждане и занимаване с малко дете или дом, нито пък за говорене до безкрай. Искаш да поклюкарстваш? Намери си приятелки, общувай. За повечето мъже емоционалните разговори са истинско мъчение - такава е мъжката природа. В течение на хилядолетия и милиони години мъжът не е имал полза от дълбоката емоционалност - пречела му е в лова, в битките, във войните...      Съвършенство в несъвършенството - Жена   (Кликни на линка за целия текст)


Слънцето свети точно над нея и цялото и поведение сякаш говори: "Иска ми се да владея живота си, да създавам правилата си, да надхвърлям нормите. Живее ми се, обича ми се. Моля те, прегърни онова малко несигурно момиченце в мен, което се прикрива зад външната игрива жена!"...




   Да обичаш жена (Кликни на линка за прочитане на целия текст)     Ако ти съзнаваш божествеността си, виждаш богинятаи се държиш с нея подобаващо. Но не за невротичния нарцисизъм, бягство от страх говоря, а за прегърналата страха обич на смиреното, провеждащо безкрая сърце. Зрял си, цял си и затова виждаш в нея цялостност. Не половинки, а две самостойни цялости! Доколкото ти си хармоничен, дотолкова разтваряш вратата на нейната хармония, през която тя ако иска, може да мине заедно с теб. Не е нужно да правиш нищо – просто бъди себе си и обичай. Обичайки се, приемайки се, вярвайки си, можеш да обичаш, да и вярваш, да приемеш и нея. Ако на малкото момиченце в нея му липсва любов, когато ти обичаш себе си, имаш силата да не отговориш на неврозата и с невротичност, а с любяща сила. Така ставаш приказното добро огледало, което нашепва на кралицата в нея думи на вяра и обич към самата себе си. Пепеляшка се превръща в принцесата, която винаги е била!      Жената - цвете (Клик за целия текст)   ...Жената може да бъде видяна като цвете! Да, красивата и цялостна в сърдечността си жена е цвете...        Какво иска жената от мъжа?
(Клик за целия текст)
  сигурност - високо самочувствие, воля, амбиция, остър интелект, либидо, социално положение и финансов статус, обич към известен риск и новост, приключенски дух, хумор, самостойна непривързаност вместо залепване към полата J . Е, разбира се - добрата физика е предимство. На по-високо ниво тези качества се проявяват по по-фин начин и в духовния живот - воля, хумор, рискът да се загубиш в тишината на медитацията, за да се намериш, сърдечен разум...    На второ място, когато сигурността е налице, жените наистина имат нужда от емоционална съпричастност, емпатийно разбиране, способност за осъзнаване на собствените и нейните емоции (лекситимия) - обич! Защо на второ място? Защото в милионите години еволюция оцеляването, предаването на гените, са зависели първо от сигурността, осигурявана от мъжа ловец и воин. Такъв е силният мъж и сега, но в бизнес среда! C'est ça J !      Как се лекува страхът от самота и изоставяне? (Кликни на линка за прочитане на целия текст)   ...Според мен, страхът от самота се лекува, като не оставаш сама. За целта е нужно да бъдеш максимално лоша компания на самата себе си, да си отрязала всяка връзка отвътре с любовта, с вселената, с Бога - това следователно са нужни предпоставки за лечението. След това - прилагат се прийоми като "висване на врата", натрапливо изискване на внимание, настойчиво звънене, пращане не по-малко от 354 смс-а в рамките на три часа, заляти обилно с дресинг от whatsap и viber писания и прозвънявания. Не е добре да се забравя и фейсбук месинджъра, както и добрият стар скайп...  

 
 Агапе и Ерос (Кликни за целия текст)   Американският президент Кулидж отишъл на излет с президентшата в обширно ранчо. Собственикът се радвал, че президентът така рекламира фермата и продукцията му и се въртял наоколо като калайджия около казан. Показвал, обяснявал, опитвал се всячески да бъде полезен. Това бил звездният му миг – президентът с първата дама, в неговата ферма. Когато минавали с президентшата покрай птицевъдното стопанство, фермерът с радост показвал щастливите си, щъкащи из двора кокошки. Особено гордо посочил петела:   -          А това е уникалният ми петел! – с изпъчени гърди заявил стопанинът. – Той може по цял ден, на всеки няколко минути да се занимава с оплождане. Така имам изобилие от оплодени яйца и се раждат прекрасни малки пиленца.

 

       Психология на ревността (Кликни за целия текст)
 Ревността може да бъде видяна като обсесивно компулсивно разстройство (натрапчивата невроза) - същият механизъм на действие! Нетрансформираният сексуален нагон (нетрансформиран в по-висши прояви и стремежи) бива изтласкван в подсъзнанието, където образува устойчив комплекс, едно алтер его, което има свой собствен живот, несъобразяващ се с разума и независещ от интелигентността, образованието, културата... Този чисто животински по естеството си комплекс, така изтласкан, придобива многократно по-голяма сила, защото действа от сферата на подсъзнанието, обикновено неосъзнавана от средния човек. Какво представлява този комплекс? Силен нагон, превърнал се в типичното животинско териториално чувство – защита на собствената територия – и тази защита не се съобразява с никакъв морал или етични положения, тя е чиста агресия, желание за разкъсване на съперника/цата, за най-грубо и нямащо нищо общо с човещината налагане на своята територия! Във всеки от нас животното живее и има своето място и роля. Това, което е важно, е да умеем да поставим юзди на това животно, да впрегнем импулсите му, да ги сублимираме към по-висшите им еквиваленти. Не да се борим с тях, а да ги пренасочим и изтънчим като ги прекарваме през сублимиращият механизъм на самосъзнанието и ги насочваме към свръхсъзнанието си, към истински човешкото в нас!      

Здравейте,
Малко размисли от мен относно паник атаките, които смятам, че са ми зад гърба и психотерапията. 
"Май твоето истинско Аз, онова смачканото, избутано, паднало долу в ъгъла се е опитавало да ти каже нещо отдавна. А ти също толкова отдавна си се опитвал да го накараш да мълчи. Твоето Его му е казало да не говори, че то знае повече, че то е шефа тук, знае как трябва да изглеждаш и какво трябва да искаш, какво да мислиш. Но май е дошъл този момент, в който истинският ти Аз не е можел повече да мълчи и ти е зашлевил шамар в лицето, нали? Проговорил ти е със симптомите на тялото, не е намерил друг начин да го чуеш. Паник атака! Езикът на тялото е всъщност езикът на истината, която не можеш да накараш да замълчи и този път,  не може да се правиш вече, че не разбираш. Въпреки, че знам - ще се опиташ да го накараш пак да замълчи. Ще намериш начин пак - ще си налееш в чашата питие като се прибереш от работа, ще изпиеш някое хапче. Варианти много има тук, но до кога ще можеш да го караш да мълчи. Сякаш е време да събереш смелост и с много обич да чуеш какво е посланието зад симптомите. 
Психотерапията е този процес, в който с любов и много смелост да се обърнеш към себе си най-накрая, да се чуеш, не само да слушаш, но да чуеш, разбереш, осмислиш, осъзнаеш истински и да си подадеш ръка. Може би в началото няма да знаеш какво да очакваш, може би ще имаш грешни очаквания - че прихотерапевтът ей сега ще ти каже нещо и твойте симптоми ще изчезнат и всичко ще бъде както си е било. Нали само това искаш да ги накараш да мълчат. Но това ще е пак твото Его, което още веднъж ще е глухо, още веднъж ще поиска да затвори устата на онзи смачкания Аз. Може би ще поискаш да прехвърлиш отговорността на психотерапевтът за твоето състояние. Колко удобно всъщност би било това. На всичко би бил готов само да не чуеш.
Психотерапията е един от най-смислените разговори със себе си. Това е процесът, при който ти трябва да си позволиш да дадеш думата на онзи избутания и смачкан Аз и да чуеш какво има да ти казва. Психотерапията е път, по който вървиш заедно със своя психотерпевт ръка за ръка към автентичния себе си. Това е процес на правене, процес на любов най-вече към себе си, процес на изцеление. "

Чудесно е, че си се откопчила от старата среда и навици! Сега си в период на преход. На мястото на старото, е нужно да заживее ново. Нови приятели, нова среда, качествено хоби като медитация и група за такава, йога, спорт, танци, квалификация според интересите ти, курсове, обучения. Образованието - самото му продължаване вече ти дава структура, среда, посока. Бих ти препоръчал освен личната работа с психотерапевт, посещения и на групата му - не след дълго себеусещането ти ще е съвсем различно, по-светло, оптимистично, себеоценката ти стабилна, а любовта течаща през живота ти. Успоредно с всичко това - работа. Тя дава не само финанси, но и житейска структура, ритъм, социализиране. Докато още учиш, не е задължително да е кой знае колко специализирана  - както се казва в отечеството ни, "За лудо работи, з алудо не стой!". А с психичната работа по себеоценката, академичното образование и допълнителните квалификации, ще се появят възможности и за специализирана работа. 
Също: природата. Нищо, че е зима - якето, зимните дрехи, шалът и навън, доста ходене, тичане в природата, дишане навън. Студът е изпитано средство, задействащо телесните и психичните процеси мобилизиращо - внимателно, разбира се, без настинки. Контрастните душове, обтриването с грапава хавлия след душа интензивно на цялото тяло стимулира. Освен спорта в зала или тичането навън, в къщи също: домашен фитнес с клипове от ютюб. 
Био - психо - социален подход. През тялото, активността, социализирането и психиката. 
В преход си - събудената болка е нужна, за да я надраснеш и станеш човек със сабилен вътрешен център от обич, вяра в себе си, ясни цели, здрава, приземена духовност и сърдечност. Ако няма как да работиш с психолог и групите му, включи се в 12 стъпкова програма - безплатна е. 
Не само, че вече си започнала да се справяш, но дали го знаеш или не, вървиш към много по-радостен и смислен човек! Сърдечни прегръдки от все сърце - чувствам потенциала ти и вярвам в теб! 

Ето няколко насочващи въпроса, на които ако можете да отговорите подробно и логично (без парадокси), страховете ви не ще присъстват.
- Каква в действителност съм аз? По-добра ли съм, отколкото си мисля, или по-лоша?
- Живея ли Своя Собствен Живот? Спрямо моя собствен ритъм, природа, потребности, дарби; вървя ли по своя път;
- Открила ли съм отговори за себе си за вечните теми от живота - смъртта, божественото, злото, любовта, добродетелите и пр.?
- Какви са основните принципи, по които ръководя ежедневието си? От какъв характер са те - материален, духовен, социален?
 
"Ако те накарам да назовеш нещата,
които обичаш, колко време ще ти
отнеме, за да назовеш себе си ?"
~ Мевляна Руми

уведоми модератор     Убеди се че правиш възможно най доброто , което намираш за такова . Другото са незначителни подробности .
Бях около 22г , когато реших да боря този си проблем . За целта се явих на обявата за говорител в БНР . Самото начинание възприемах като появата на Пепеляшка в двореца  . Подготвих се психически и отидох , изчаках си реда и застанах зад стъклото пред микрофоните . Не помя точно как съм чел текста  . И тогава още , не знаех дали не съм сричал . Не ми се присмяха , не ме обидиха , не ме изядоха .Бе нормален разговор между равностойни хора . За тях сигурно е било и скучно , но за мен бе доказателство че съм човек както всички други .

Страхът е просто емоция, това което му противодейства е смелостта. Смелостта е вродена, тя не е някакво специално чувство (тя ти казва един вид - това чувство на страх нека си е там - пак ще направя това което искам). Егото иска контрол, то ако питаш него не иска да изпитва страх. Да се противоставиш от моя гледна точка е, че означава да се довериш на живота/реалността/Бог/ (кой както го възприема). Аз например когато бях тревожен ходих на фитнес, но винаги самите симптоми се увеличаваха и ме беше страх да не припадна, сгромлясам. След като приех, че Живота е добър към мен и това което се случва е планирано, и когато прекаля със тренировките си казвам - моето тяло е умно (реалността в каква кондиция си не можеш да я контролираш съзнателно) тоест каквото трябва да стане - ще стане. Ако ще припадна, окей.. просто по този начин стигам лимита на нервната си система (това е нормално!).
Надявам се, че анализа ми беше полезен - понеже ти обичаш такива.

До Човек_88
Човеко, пробвай следното: 
Пиша го като рецепта, рецептата която промени живота ми
1. Сутрин- спортуване 20 минути последвано от 20 минути медитация 
2. Вечер- спортуване 20 минути последвано от 20 минути медитация
Това е!!
*много е важно да спортуваш преди медитацията, така адреналинът ще е намалял и медитацията ще е успешна 
*медитацията е лесна, просто сядаш със затворени очи и започваш да броиш бавно от 1 до 10 при вдишване и 1 до 10 при издишване (само през носа) 
*ако се появят мисли при медитацията, просто ги отбелязваш и продължаваш да броиш 
не очаквай бързи резултати, изисква се време и постоянство 

Човек88, искам да бъда директен с теб защото отстрани не искаш да виждаш някой който е имал подобен проблем на твоя и няма решение, а той задълбава все повече и повече.
Според мен ти на теория си много добър - разбираш какво е стреса и адреналина - до тук е добре! Само, че не разбираш най-същественното това което подържа страхът и замайването е мисълта, че може да стане нещо от симптомите. Няма да стане - няма да припаднеш, просто приеми, че това е просто реакция на стреса и е нормално да я имаш понеже ти си се стресирал и тя ще си отиде още утре.  
Аз трябва да се чувствам стресиран! Но не съм. Ходя на работа, на лекции, тренирам бокс и отделно ходя на фитнес (нямам почивен ден). Отделно, гледам социално да се развличам. Да не кажа, че съм сменил 4-5 приятелки за 2 месеца (и ме беше яд че си губих времето с тях). Едната се върна при бившия си дето я биеше, няма какво да коментирам. Другата пък се отдръпна от мен, защото съм нямал време за планина (еми наистина нямах - но се оказа, че е с детско мислене). Третата пък не ми връщаше обажданията - цитирам "Зашото съм си л@йно във връзките". Но комент.
Стреса е нормална реакция на тялото/организма. Не заобикаляй проблема с медитация и спорт - и да ги правиш пак ще ти е замаяно защото мислиш че са панацея. Еми не са. Единствената панацея е да си промениш убеждението, че нещо ще стане.
Георги Балджиев, може да потвърди че тази година съм направил 100 промени в живота си, а тя даже не е свършила. Така пак се изпитва стрес.

Ако прибавиш и всекидневна медитация, за 2-3 месеца ще си забравил за него.

Искам и аз да се включа защото темата много се промени от началната перманентна замаяност (от физиологичен характер по мое скромно мнение) към ситуативна замаяност като следствие от тревожност и панически атаки. Не че умаловажавам състоянието на изпитващите замаяност пореди паническа атака, но според мен има и много други като мен които са постоянно замаяни на съвсем друга основа. Те също следят темата и търсят решение, но то е съвсем различно. Та за тези като мен които не намират никаква закономерност между ситуация и замайване, искам да споделя че след 40 дни на по-интензивен спорт (кардио..тоест висок пулс и сериозно задъхване) на чист въздух, замайването е доста отслабнало, а и фокусът върху него също се измества на по-заден план. Накратко спорта определено помага и ще се похваля ако доведе до пълно изцеление.  

Здравей, по същия начин като теб и аз правя всичко въпреки тези реакции от адреналина. От доста време насам се убедих че нито ще умра нито ще ми се случи нещо кофти. Получавал съм паник атаки къде ли не, с гадже, сам,сред много хора, на другия край на света и вкъщи. Мен лично не ме плаши това да ми е замаяно, да ми се гади и изобщо и няма смисъл да изброявам всички тези неща, защото също се убедих че може да са всякакви и дори съм се учудвал адреналина какви филми може да режисира в главата ми. Дори съм се смял понякога, било ми е забавно когато ми завърти някакъв невероятен абсурд.Единственото което не ме кефи в цялата работа е, че ми скапва настроението. Но пък в последно време някак съзнанието ми все едно се разтвори, започнах да приемам че всичко това е временно, че ще намеря начин да приема всичко това, да видя на какво иска да ме научи. Защото например атаките ме научиха да не ме мързи,  мозъка ми вече мисли за стойностни неща в правилната посока, взимам решения без много офлянкване и аз наистина съм благодарен че всичко това дойде. Усещам просто как градя себе си и това ми харесва. Знам твоята история, чел съм я. Според мен трябва да си вдъхнеш вяра, добре си се упътил да не спираш въпреки всичките реакции на тялото, в ключовите моменти поне за мен трябва да го оставиш просто да се случи, тогава за мен идва истинското разтоварване и самия урок от който наистина мога да науча нещо.

Понеже темата се следи от доста хора, искам да споделя още една моя победа снощи. Може да окуражи други колеги-паникьори.
Реших да се предизвикам и да отида на дискотека. Това е голям скок, понеже е свързано с пътуване около 80 км. по магистралата с други хора в колата, невъзможност за моментално напускане и прибиране вкъщи, наличие на симптоми и т.н.
По време на пътуване дотам имах симптоми на повишена тревожност, с преобладаващо /както винаги/ замайване. В момента, в който слязохме от колата и се насочихме към клуба, усетих как езикът ми набъбна, челюстите ми се схванаха, страхът се усили, появи се леко сърцебиене, гадене и изтръпване на краката, световъртеж и лек позив за уриниране. Както вече е ясно, всичко това са симптоми на адреналина. Регистрирах започването на ПА. Това, което беше различно този път и ме направи победител беше, че пуснах контрола и не избрах и не допуснах да се появят мислите "какво ще правя сега", "ако стане по-зле", "ще се окажа безпомощен", "ще ме карат в Бърза помощ, но и там няма да могат да ми помогнат", "губя контрол, ще припадна, ще падна на земята". След започване на ПА си казах следното: "Това е просто адреналин и реално с нищо не е опасен и страшен, даже давай по-бързо да се изхабява, за да ми е спокойно после. Направих искрено и целенасочено усилие да влоша преживяването. Пожелах още страх и симптоми, допуснах, че мога да припадна и падна, позволих си го, дори го пожелах. Останах изцяло в преживяването, без никакво желание да го прекратявам. Успоредно с това, мислех и за други неща като например как ще си прекарам като вляза вътре, дали ще бъде хубава музиката и т.н. След около 4-5 минути всичко отмина и почувствах огромно облекчение и гордост. Самочувствието ми че съм се справил се вдигна до небето и бях много щастлив. След това, в самата дискотека имах тревожни симптоми, но те не бяха силни и самата мисъл, че допускам и позволявам да стане каквото и да било ги намаляваше чувствително. Нямаше никакъв страх, просто имаше неприятни физически адреналинови леки усещания - отново с водещо замайване.
 Освен това, забелязах и още нещо, по отношение на агорафобичния страх. В тази ситуация той също не се прояви, защото се оставих на случващото и нямах намерение да се прибирам веднага вкъщи на сигурно, където няма симптоми, понеже приемам и позволявам да се случи това, което е писано където и да е по света, включително и в дискотеката.
Каква ирония - чрез отказ от контрол, спечелих контрол.

Ето нещо и от мен, което ще се радвам да прочетеш и осмислиш. При паническото разстройство механизмът е следният: по някаква причина - умора, стрес /рязък или внезапен или натрупан/, на алкохол или наркотици, а може и без причина/, но без обективна надвиснала опасност, за първи път в тялото на човек се отключва механизма "борба или бягство". Това е еволюционен механизъм, подобен на алармена система, създаден да помага на човека да оцелява в критични ситуации - например нападение от съблезъб тигър. При надвиснала опасност, в тялото се отделят високи нива на адреналин и кортизол, чиято цел е да мобилизират максимално организма, за да може той или да се бори с опасността, или да избяга от нея. Адреналинът и кортизолът предизвикват всички многообразни физически и психически усещания като изпотяване, замайване, треперене, прималяване, сърцебиене, задух, чувство на надвиснала опасност и гибел, чувство на неописуем ужас и т.н. Когато този механизъм се отключва при реална опасност - например когато крадец ни напада на улицата, човек може да направи връзката между реалната заплаха и телесните и психическите си усещания /освен това няма как да им обърне толкова подробно внимание, защото все пак е зает да се справя със ситуацията и да се спасява/, след което се успокоява и не го мисли повече. Но когато механизмът се включва без реална обективна причина, човек не знае какво се случва с тялото му, и понеже усещанията от адреналина са много интензивни, обикновено прави погрешна интерпретация на усещанията си /"сигурно съм болен от нещо, сигурно нещо ми има, нещо ненормално се случва с мен"/ и катастрофизира /"ще полудея, ще умра, свършено е с мен"/. Получава се следното - алармата "борба или бягство" се е включила без реална опасност, и човек, тъй като не разбира правилно какво точно се е случило, започва да се страхува и ужасява - и започва самият той да блъска още по-силно по същата тази аларма. Така тя пищи много по-силно и много по-дълго. Механизмът "борба или бягство" сам по себе си НЕ Е паническа атака. Той е изливане на адреналин и кортизол в тялото, които водят до неприятни физически и психически усещания. Паническата атака е когато този механизъм се включи и когато в добавка му се направи погрешна интерпретация и катастрофизиране.
Според мен "лечението" на паническите атаки се състои в следното: - когато има правилно теоретично разбиране какво представлява механизмът "борба или бягство", да се направи и правилно преживелищно разбиране - т.е. човек да се научи да оставя адреналина да се изхаби и нивата му в организма да спаднат от само себе си - оставя се адреналиновата буря да се уталожи сама - така човек се научава, че няма нищо страшно, а просто е неприятно - премахва се всичко излишно, което увеличава количеството и продължителността на изтичането на адреналина, това са - избягващото поведение, търсенето на сигурност, опитите за борба с или бягство от неприятните усещания, опитите за насилствена релаксация /нищо страшно не се случва, и няма нужда човек да релаксира или да си почива/ - целта е човек да се научи да приема адреналина и да го остави да си бъде, докато не се източи обаче да го приеме истински - не за да се отърве от него, а защото не е опасен и не пречи прави се план на страшните ситуации - от най-малко страшна, до най-страшна, и програма как постепенно да се изложи човек на тях и да усети на преживелищно ниво, че адреналина спада сам /а не благодарение на избягващи поведение или поведения търсещи сигурност/ и нищо фатално не се случва планът трябва да бъде на целенасочено излагане на ситуациите /има разлика между просто не-избягване и целенасочено излагане!/, стои се в ситуацията до спадане на нивата на адреналина поне наполовина, при което се постига така нареченото обезстрашаване.
Забележи какви мисли залагаш "нещо се случва" и "нещо не е както трябва". Има ли нормален човек, който да си мисли такива неща и тялото му да не реагира на зададения "опасен" код, генерирайки адреналин, който от своя страна дава тези усещания?
Защо не са помогнали лекарствата? Защото те не могат да променят тези мисли, а могат само да замажат физическите им проявления, намерили израз под формата на симптоми.
Решението за мен е следното: 
1. Съзнателно разбиране на случващото се
2. Изгаряне на адреналина /например чрез редовен спорт/.
3. Промяна на реакцията и отношението към симптомите
4. Промяна на продуциращите ги мисли
5. Активно предизвикване на страха и плашещите ситуации, с променено ново, смело отношение. 

Божеееее !!!!!!
Дали, нещата които правим в момента, са правилни или не са, никой не знае.Може да мислим, че са или едното или другото.Но, какво ние мислим за тях, няма никакво значение.
 
Критерия е само един, постигаме ли резултат, който сме запланували.

Понеже не знам какво да  отговоря, ще  разкажа няколко случая.
 
    Преди четири години в клиниката за репродуктивна медицина, където работех,  дойде млада двойка. Жената бе на около двадесет и осем години, съпругът и- някъде около тази възраст.Понеже нямаха деца, те започнаха изследвания и се установи, че жената е с изчерпан яйчников резерв. Тоест, на 28 години тя бе в менопауза. Ясно е, че ин витрото трябваше да бъде с донорска яйцеклетка. Говорейки с нея, се оказа ,че понеже нейната леля е забременяла с близнаци правейки ин витро, жената още от малка си е повтаряла:” И аз като леля ще направя ин витро и  ще имам близнаци”. И двамата не съмнявахме, че това е причината за изчерпания яйчников резерв както и това, че тя  ще забременее с близнаци от първият път. Така и стана. За съжаление, ги роди през шестия месец, недоносени и с много увреждания. Едното почина почти веднага, другото по-късно. Трагедията беше огромна.
Миналата година жената ми се обади,че  за огромна изненада е бременна по естествен път. Явно след като програмата, че ще има деца от ин витро беше изпълнена и отпаднала, яйчниците бяха започнали да функционират нормално. Тази година роди здраво дете.
 
   В клиниката дойде да прави опит жена с няколко неуспешни  ин витро опита, някои от които и в чужбина. Понеже имах една задължителна среща с всички двойки, аз поканих нея и съпруга и в кабинета си и повече от час им обяснявах  каква е ролята на психиката в процеса на забременяването и как  работейки с нея, ще увеличим шанса и за успех на процедурата. Жената гледаше разбиращо и аз си мислих, че с нея ще работим много сериозно. Трябва да отбележа,че психотерапията за двойката беше безплатна и всеки сам избираше да се вижда ли с мен и колко пъти. Изненадата ми обаче беше голяма, жената идваше в клиниката, правеше си другите изследвания, но нито един път не ме потърси. Междувременно си спечели негативно отношение на всички, с които контактуваше. Понеже бе много тревожна, непрекъснато нещо не беше запомнила и питаше за едно и също по няколко пъти. Имало е случаи, късно вечер да звъни на лекар или акушерка за да уточнява неща, които вече многократно са и пояснявани. В деня  на трансфера я видях. Беше една отчаяна, смазана жена. Знаех , че резултатът не можа да е положителен и дълго време запазих чувството на жалост и съжаления към нея. Естествено, процедурата не беше успешна.
     Скоро започнаха нова и тогава, воден от  тези си  чувства, я извиках в кабинета си. Реших да бъда преднамерено груб  и въпреки риска да се оплаче от мен, когато седна я попитах:  „Защо не искаш да имаш деца?”  Жената с недоумение ме погледна и тогава аз повторих въпрос а си. Отговора и беше нещо от рода на това, как мога да говоря  такова нещо и  се опита да  докаже, че това не е така. Аз бързо я прекъснах и продължих:” По време на първия разговор  вие много добре разбрахте, че психологичната работа увеличава шанса да забременеете  и въпреки, че тя е безплатна за вас, нито един път не дойдохте при мен. Ако един човек знае ,че нещо може да увеличи шанса му за успех и не се възползва от него, явно не го желае „. Жената се разплака и поясни,че не ме е потърсила, защото съпругът и който я докарваше с колата, винаги е бързал , за да може да използва идването си до Плевен  да посети майка си, която живееше наблизо до града. „Излиза, че това той да види майка си е, по- важно от това да увеличиш шанса си за собствено дете” -казах и аз. Жената избърса сълзите и каза: „Това повече няма да се повтори.”Така  започнахме една наистина  ,, страхотна ,, психотерапия. От нея тя се промени, наистина стана друг човек. След  трансфера, знаейки какво сме постигнали , аз се хванах на бас с колегите, че този опит ще е сполучлив. Така и стана и жената роди здраво дете.
 
    Не искам да кажа, че промяната е единственият фактор, който ще определи изхода на ин витро процедурата, но винаги когато сме я постигали, резултатите са били положителни.
 
Това правило е в сила при повечето състояния и заболявания.
 
   Познавах  човек, който се разболя от рак. Отиде на островите при лечителите, които вадят тумора с ръцете си. Когато се върна в България, лекарите бяха втрещени - от тумора нямаше и следа. Но човекът не промени нищо в живота си и след година ракът се върна и го победи.
В също време работих с клиент, също болен от рак. Той се подложи на операции  и химиотерапия, но едновременно е това започнахме психотерапия и промяната в него също беше голяма.Той, за разлика от първият, е добре и аз вярвам, че ракът няма да се върне.
 
Не знам какво друго да кажа. Оставям на вас  да си направите изводи от разказаното.

Здравейте,
Минавам да се похваля, че от месец и половина не пия ксанакс. БУДНА СЪМ!!! Спирането хич не беше лесно, но кооооолко си струва. Отново имам воъбражението си, силната връзка съзнание-тяло, отминаха безсънието и кошмарите. Най-хубавото е, че се върна любопитството ми към света – ако щете вярвайте, ама в момента чета доклад за ефекта от плоския данък върху българската икономика, и паралелно с него – „Анализ на характера“ от Вилхелм Райх.
Ходя на танци (често), скачам на въже (по-рядко), чета препоръчаните книги.
Преди известно време забелязах, че по време на танците, от многото завъртания започва да ми се вие свят. След първите два пъти се уплаших, че мога да се срутя на пода, отчасти и заради спомена със световъртежа, докато спирах ксанакса. Обаче една вечер, докато танцувах вкъщи започнах сама да упражнявам някакви въртенета и отново получих световъртеж. И понеже вече бях „загряла“ и се чувствах много готино, продължих до момента в който очертанията на стаята се изкривиха. Чувствах се все едно съм влязла във филма „Кабинентът на доктор Калигари“. Оставих се на усещането и беше невероятен кеф! На следващия урок по танци, световъртежът отново се появи, а аз се отнесох към него като към очакван бонус.  
Не на последно място – продължавам да се самоизследвам. В мен тече много хубав процес по осъзнаване, който в момента ми е много ценен. Не е съвсем леко – да откриеш, че при всичките ти намерения да си добър човек, в теб живее едно злобно, дребнаво и отмъстително същество си е тежичко, но с осъзнаването, че това е моето хипертрофирало от его чувство за справедливост, нещата малко по малко си идват на мястото. Още по-тежко ми беше да осъзная, че баща ми, към когото съм много привързана, е пряко отговорен за ниската ми самооценка, но и това ще преживея. Факт е, че засега този анализ не ми е от особена полза, но също така е факт, че благодарение на него се опитвам да преодолея някои от проблемите си и се опитвам постоянно да се самопредизвиквам. Понякога като си дам сметка колко сериозна е социалната ми тревожност, направо изпадам в шок и ми се приисква да захвърля всичко, но си повтарям, че с малки и постепенни стъпки ще успея да се променя. За тази цел се научих да не омаловажавам успехите си, колкото и малки да са те, вместо да се самобичувам, че не съм постигнала много повече. Който може повече – да заповяда! Отказвам да робувам на вездесъщото „ТРЯБВА“ и дори започнах да го трия от речника си.
А сега моля да ми извините, но отивам да си живея живота! 
Прегръщам ви! 

Включвам се с много радостна новина. Има ли фанфари в този форум? Ако има, нека започнат да тръбят следното, което ще обясня малко по-подробно, за да стане ясен резултатът. Радвам се, че ви има и благодаря на всички, че ми помагате /особено на терапевтите/.
Днес направих следния експеримент. През деня си бях вкъщи, където се чувствам ОК, но понеже обичам да се предизвиквам и го правя постоянно и навсякъде, реших вечерта да изляза. Излизането направих сам, този път с колата си, като за целта умишлено подбрах маршрут, по който винаги ме е страх. Маршрутът се състои в шофирането по автомагистрала, която продължава около 20 километра и от която не можеш да се върнеш. Това обикновено ме побърква от страх, понеже се чувствам в капан - няма отбивки и изходи в този участък, няма връщане обратно. За да слезеш от нея, просто трябва да минеш тези 20 километра, иначе няма друг начин - или караш и слизаш, или си оставаш там. Няма как да обърнеш. Обикновено там винаги получавам ПА.
Този път обаче, реших да приложа методите и тактиките, препоръчани на Диляна Колева. За целта, около 1-2 часа преди излизането започнах да прилагам стратегията с несъществуването на страха и избора да не го усещам/изпитвам повече. Седнах на дивана вкъщи и го реших наистина категорично - реших, че при това излизане, тази вечер, няма да изпитвам страх и/или световъртеж. Веднага ми се получи, понеже обикновено вкъщи съм най-смелият и недосегаем, но като изляза се "нааквам" от страх. Ето по-подробно какво направих - представих си ясно страха и световъртежа. Почувствах ги. След това просто реших, че ги няма, изчезнали са. Твърдо се убедих в това. След това си представих една железна врата /изплува в съзнанието ми от анимационните филми, които съм гледал като дете/. Представих си стаята ми вкъщи и мислено я разделих на две части. Поставих страха, световъртежа и напрежението в едната част, след което пуснах железната врата и те останаха там, зад нея. Спрях да ги чувствам, постоях малко вкъщи и реших, че вече е време да излизам. Слязох пред нас, запалих колата и тръгнах. Тук приложих втората стратегия на Диляна и на д-р Първанов - да мисля за всичко друго, но не и за страх и усещания. Започнах да мисля за колегите в работата си, за мазното, гладко, плавно и равномерно ускорение на колата, за лекотата с която върви тя, за дрехите, които ще облека за тичането утре, за кучето и други подобни неутрални теми. Съвсем неусетно стигнах въпросната магистрала. Продължих да поддържам състоянието на мислене за други неща, както и съзнателното неизпитване на страх, понеже той не съществува, не знам какво е и съм го заместил с друго. Качих се на магистралата, където обикновено веднага се паникьосвам, защото знам, че няма незабавен изход и връщане и обикновено в тези моменти се появяват физически симптоми, нахлуват автоматичните негативни мисли, повличат ме, аз се плаша още повече и всичко завършва с мощна ПА. Този път обаче аз продължих да поддържам избора да не изпитвам страх и продължих да си мисля за други неща. И за първи път минах този участък, тази магистрала, без никакъв страх и световъртеж. Изпитах единствено много лек и много приятен прилив на енергия, който бих искал да изпитвам всеки ден, понеже е хубав - подобно на едно отпускане, както и на хубавата емоция, която изпитваме когато пуснат хубава песен в дискотеката. Продължих да карам и за първи път реших и пуснах целия контрол. Случи се лесно, понеже нямах никакви страхове и симптоми, когато ги нямам, прилагам всичко с лекота. Понеже нямах световъртеж, не карах с 80 км/ч както обикновено, а със 130-140, което е истинско постижение, понеже като имам световъртеж пътят ми се люлее, лентите се мажат, чувствам се нестабилен и затова се влача като бабичка.
Минах тези 20 километра, слязох на магистралата и докато се прибера в нас, не изпитах никакво усещане. Сега съм вкъщи, адреналинът ми е висок, но от радост и вълнение и това не ми пречи.
Мисля, че изходът от моето състояние е просто да продължа да прилагам този подход преди всяка страхувана ситуация, докато отпадне необходимостта да планирам, прилагам или мисля каквото и да е.
Всички тук сте страхотни и много се радвам, че ми помагате. Специални поздрави и на Диляна. Мисля, че този пример/разказ е най-ясната индикация и оценка за работата на всички вас. Заради себе си и заради вас ще продължа да действам и никога няма да се откажа. Човешкият мозък е голяма работа.
 
 

Усещанията на стрес наистина никога няма да изчезнат. Приеми, че ги имаш и какво от това? Няма да те убият. Аз когато преживея нещо стресиращо или ще ми се завие свят, или ще ми се ускори пулса или ще изпитам дереализация. Просто си казвам наум "Това са симптоми на стреса, това е нормално" и спирам да го мисля след 5 минути. Защото съм приел убеждението, че не може да ми навреди.