Desy_V

Достойна, справяща се, неотказваща се... Чудесно! Оттук натам можеш да вложиш прекрасните си достойнства в две посоки:
1) Можеш да се приемаш едва ли не като героиня, която въпреки ужасната възможност да полудее (каквато присъства и при другите 8 милиарда популация...), жертвено се бори и е толкова изключително важна в борбата си... с вятърни мелници, носеща ѝ несъзнавано хистерично усещане (печалба) за спеиална, героична, справяща се... 
2) Можеш да видиш, че да си достойна и справяща се в случая означава да се довериш... на Бога, на съдбата си, на неконтролириемото от егото, но подвластно на любовта, която да оставиш да прегърне малките страхчета. Тогава се ражда истинското, смирено достойнство. 
Успехи, мило момиче - вярвам в теб, зрялата, смирено доверилата се, обичащата!

Няма определен срок на справяне, нещата просто се случват, усещаш облекчение и спокойствие, не гони бърз резултат, това не е състезание, просто ходи на терапия и бъди там, взимай от момента, включи се активно в процеса, както вече са те посъветвали и всичко ще се нареди  

Здравей,
тъй като съм преживяла абсолютно сходна ситуация на твоята и съм минала този път, наистина ти казвам, че психотерапията ще ти помогне  Изключително приятен начин да надскочиш сегашното си Аз, да развиеш всички твои качества и с ПА да се сприятелите. 
Поздрави !

Здравей!
Сега се зачитам в темата ти.Според мен това са натрапливи мисли, на латински се пише ОКР.По темата има доста писано, но ще ти кажа,че след нтрапливостите свързани с ,,чистота и миене,, тези за полудяване са най-честите. Без психотерапия наистина няма как да се справиш.Само за успокоение ще кажа,че натрпливите мисли никога не стават реалност.Тоест няма шанс да полудееш.
ПП,, Ако полудея, за щастие живея в 13 етажен блок ще се хвърля и готово. Че нещо много ми писна да живея в страхове.,,
Тук попадаш в един парадокс-лудият винаги мисли ,че е здрав.Така, че ако полудееш/ което както отбелязах е невъзможно/ ти няма да знаеш, че си луда и няма как да се самоубиеш.
С две думи - вземи та полудей , за да се успокоиш  най-после.

"Имам един въпрос. Как човек преодолял паническо разстройство живее след това? Имам предвид, сеща ли се за това какво е преживял, как го е преживял, връщат ли се симптомите когато се сети, изпада ли отново в някакво такова състояние?"
 
Здравей, FVT,
ще ти отговоря на въпроса от първо лице. Като човек с паническо разстройство, не знам дали съм го надскочила и преодоляла, но не се плаша от симптомите ми. Изпращам ти откъс от преживяване с паника и паническа атака от преди година, когато съм била в разгара и преживяване, което съм имала наскоро с паника и реакцията ми относно двете събития. Нещо като ПРЕДИ и СЛЕД!
ПРЕДИ /някъде краят на 2016 година/:
"Усещания:

-          Изтръпване на ръце и крака;

-          Студени ръце;

-          Задух;

-          Стягане в главата;

-          Напрегнатост и болки в лявата страна на сърцето;

-          Скована лява ръка;

-          Гадене;

-          Нервен стомах;

-          Позиви за разстройство;

-          Деперсонализация;

-          Дереализация;

-          Напрежение в цялото тяло;

-          Страхът е винаги в ляво;

-          Невъзможност за дълбоко дишане;

-          Безнадеждност;

-          Примирение и очакване за ескалация на усещанията;

-          Изострено чувство  за звук и светлина;

Поседнах, изчаквам, бушува, трудно ми е  да записвам. Ръката и лявата част на торса ми още са в желязна прегръдка с Мен. Да, прегръдка. Аз прегръщам себе си. Дали за да се нараня или за да си покажа, че се обичам?!  Мощно е! Още ми се гади, а и тази глава. Ноктите ми са посинели от студ. Много студен студ. Не толкова студен, колкото знание за студ. Чак го помирисвам. Мирише ми на нещо химическо, изкуствено, не от природата. Очите ми?! Трудно им е да фокусират. В краищата им периферията изсветлява.

Пия вода. Винаги пия вода. Търся я, успокоява ме, когото пия вода. Животоспасяваща ми е.

И хем минава, и е хем е Тук. Част от него винаги остава Тук.

Отивам да се видя в огледалото. От там ме гледа изморен и леко тъжен човек.

Около мен никой не разбира какво се случва с мен?! Не ме притеснява да знаят. Не ме тревожат погледите им, втренчени в мен. Аз винаги съм била странна птица!!!

Ръката ми е още в хватка! Меря кръвното си налягане по десетки пъти, 120/80, 113/78, пулс - 98, 84. 103... Инфаркт. Инсулт. Кое от двете е днес??? Или и двете? Аневризъм в мозъка? Ще се мъча ли? Страх ме е от болката? Страх ме! И пак меря - 144/85, пулс 110. Ето докъде се докарвам сама...

Минаха 45 минути. А бяха все едно 5 минути.
Свърши
!"
СЛЕД /април 2018 година/::
"Имам паник атака. Седя си на бюрото, усетих я още преди половин час, но бях с клиенти и нямах време за нея. Говоря им, обяснявам им, но усещам как ме стяга отзад врата, как музиката от радиото ми едва в повече, как ми става много горещо на лицето, на ушите, на тялото. Усещам как едно тънко напрежение започва да лази по цялото ми тяло, не се панирам, просто е много неприятно, така го усещам. Усещам че врата ме стяга, дали съм вдигнала кръвно, не го меря, не искам да знам. Дишането ми е плитко. Зрението ми е скъсено, тунелно, очите ми са бягащи от предмет на предмет. Едното ми слепоочие, дясното, пулсира. Звъни ми телефона, говоря с клиент, едва го чувам, напрегнато ми е. И сега ми е така, докато пиша. Не знам на какво се дължат тези усещания, страни са, едни тънки струи на напрежение текат във всяка моя клетка, вибрациите са високи, усещам тежестта върху тялото си. Стомахът ми е твърд, скован, имам позиви за ходене до тоалетна. Така съм стегнала раменете си, че не мога да ги отпусна. Раздвижвам се леко върху стола си. И пиша. Това ме спасява. И дишам. Като цяло съм спокойна, нямам усилващо напрежение. Ръцете и пръстите ми са студени. Бе, люшна си ме международна паник атака. И аз седя и чакам да мине. За мислите си няма да коментирам, как от време на време се прокрадва някоя брутална и мъчна мисъл за смърт, за инфаркт, за инсулт, тези мисли са убийствени и могат да те смажат от безсилие. От къде се появяват не знам! Аз знам, че не съм тези мисли! В стаята мирише на някакъв странен аромат, не ми харесва. Музиката, която звучи от радиото не ми харесва. Въобще обстановката не ми харесва.. Усещам, че съм на недобродетелно за мен място и у мен има чувството и усещането, че трябва да хукна да бягам, но аз седя и знам, че това минива.  Усещам в момента как силата на атаката бушува върху тялото ми. Как се вре в клетките ми, как ме проверява за пробойно място дали ще поддам. И усещам как кръвта ми се покачва, как силата бушува, но аз седя и писането ме спасява. Мила, ми паник атако, усещам как се виеш около мен, как душиш, как ме миришеш, как си настървена и как искаш да се слеем в страстен танц и прегръдка, но аз просто, мила си седя. Виждала съм те, аз те познавам, знам уменията ти, методите ти, знам и че някъде във всичко ти го правиш от любов към мен. Но мила, аз съм обич и любов към себе си, откажи се, идвай, проверявай, но разбери никога няма да е същото като преди, мила. Остави ми да продължа напред, да обичам, да се обичам и да дишам свободно, мила. Никога няма да те забравя, но искам да порасна и да съм самостоятелна и да вървя напред в Живота си, до го градя. Обичам те, мила, прощавай, но пътищата ни вече са други, нови и различни. Довиждане! Пусни леко ръце от мен, пусни тази силна прегръдка, знам, че ме обичаш, ще ми липсваш, на аз ще те помня, мила! Тръгни си, леко с усмивка, мила, давай, бъди спокойна, аз съм нова, аз съм различна, давай! Ето! Виждаш ли!? Можеш, оттегляш се бавно, уверено, познаваш ме, трудно ми беше да се науча! Да, сега ме оставяш като парцал, но аз съм добре, ще се справя, не ме мисли, давай!!! Обичам те!

Добре съм. Разтресе ме силно?! Но останах спокойна! Възхищавам се на себе си?! Само, който е имал подобни усещания, би ме разбрал, как се преодолява със спокойствие цялата криза. И сега съм лека, лежерна и мирна. Симптомите отминават. Още усещам по тялото си лекото си безсилие, безпомощност. Но се съвземам!"


Аз все още съм същата, но реакциите ми са други, имам Вяра, имам Доверие, отдавам се на Живота, понякога смело, понякога по не, но вярвам, че това е Пътя. Защото го усещам по начина си на живот. + всичко това съм вкарала в деня си много спорт, медитиране, хранене, правя все по-често това което ми харесва, а не това, което се очаква; не съжалявам и не се товаря, ако нещо не се случва, просто съм по-мъдра. Оставила съм се да тека в синхрон с Живота. Отне ми 2 години упорит труд и усърдия в тази посока и сега продължава. Дано съм полезна някъде в твоя Път!
С уважение,



 
 

Поздравления на Деси! 
А за споделеното от д-р Първанов във връзка с адреналина, паниката и тревожността: точно така е. имаме същото количество адреналин често, но възприятието ни за него е друго. Вече не ни плаши, а вдъхновява, зарежда, мотивира, надъхва ни. Разликата е в ментално-емоционалното отношение!

Ще допълня Георги.В събота се видяхме с него  и първото, с което започнах, бе да му кажа,че съм като пиян от адреналина си.После в разговора си, той ме попита как, може да обясни на едно момче / човек 88/ ,че като е чел оплакванията му и те се покриват напълно с неговите усещания когато той самият е в стрес .Обясних му, че никой няма да му повярва, защото и на мен моите клиенти не ми вярват, че на моменти усещам същото като тях и като им го кажа, даже се обиждат, защото мислят,че нарочно ги лъжа, за да се успокоят.

"Имам един въпрос. Как човек преодолял паническо разстройство живее след това? Имам предвид, сеща ли се за това какво е преживял, как го е преживял, връщат ли се симптомите когато се сети, изпада ли отново в някакво такова състояние?"
 
Здравей, FVT,
ще ти отговоря на въпроса от първо лице. Като човек с паническо разстройство, не знам дали съм го надскочила и преодоляла, но не се плаша от симптомите ми. Изпращам ти откъс от преживяване с паника и паническа атака от преди година, когато съм била в разгара и преживяване, което съм имала наскоро с паника и реакцията ми относно двете събития. Нещо като ПРЕДИ и СЛЕД!
ПРЕДИ /някъде краят на 2016 година/:
"Усещания:

-          Изтръпване на ръце и крака;

-          Студени ръце;

-          Задух;

-          Стягане в главата;

-          Напрегнатост и болки в лявата страна на сърцето;

-          Скована лява ръка;

-          Гадене;

-          Нервен стомах;

-          Позиви за разстройство;

-          Деперсонализация;

-          Дереализация;

-          Напрежение в цялото тяло;

-          Страхът е винаги в ляво;

-          Невъзможност за дълбоко дишане;

-          Безнадеждност;

-          Примирение и очакване за ескалация на усещанията;

-          Изострено чувство  за звук и светлина;

Поседнах, изчаквам, бушува, трудно ми е  да записвам. Ръката и лявата част на торса ми още са в желязна прегръдка с Мен. Да, прегръдка. Аз прегръщам себе си. Дали за да се нараня или за да си покажа, че се обичам?!  Мощно е! Още ми се гади, а и тази глава. Ноктите ми са посинели от студ. Много студен студ. Не толкова студен, колкото знание за студ. Чак го помирисвам. Мирише ми на нещо химическо, изкуствено, не от природата. Очите ми?! Трудно им е да фокусират. В краищата им периферията изсветлява.

Пия вода. Винаги пия вода. Търся я, успокоява ме, когото пия вода. Животоспасяваща ми е.

И хем минава, и е хем е Тук. Част от него винаги остава Тук.

Отивам да се видя в огледалото. От там ме гледа изморен и леко тъжен човек.

Около мен никой не разбира какво се случва с мен?! Не ме притеснява да знаят. Не ме тревожат погледите им, втренчени в мен. Аз винаги съм била странна птица!!!

Ръката ми е още в хватка! Меря кръвното си налягане по десетки пъти, 120/80, 113/78, пулс - 98, 84. 103... Инфаркт. Инсулт. Кое от двете е днес??? Или и двете? Аневризъм в мозъка? Ще се мъча ли? Страх ме е от болката? Страх ме! И пак меря - 144/85, пулс 110. Ето докъде се докарвам сама...

Минаха 45 минути. А бяха все едно 5 минути.
Свърши
!"
СЛЕД /април 2018 година/::
"Имам паник атака. Седя си на бюрото, усетих я още преди половин час, но бях с клиенти и нямах време за нея. Говоря им, обяснявам им, но усещам как ме стяга отзад врата, как музиката от радиото ми едва в повече, как ми става много горещо на лицето, на ушите, на тялото. Усещам как едно тънко напрежение започва да лази по цялото ми тяло, не се панирам, просто е много неприятно, така го усещам. Усещам че врата ме стяга, дали съм вдигнала кръвно, не го меря, не искам да знам. Дишането ми е плитко. Зрението ми е скъсено, тунелно, очите ми са бягащи от предмет на предмет. Едното ми слепоочие, дясното, пулсира. Звъни ми телефона, говоря с клиент, едва го чувам, напрегнато ми е. И сега ми е така, докато пиша. Не знам на какво се дължат тези усещания, страни са, едни тънки струи на напрежение текат във всяка моя клетка, вибрациите са високи, усещам тежестта върху тялото си. Стомахът ми е твърд, скован, имам позиви за ходене до тоалетна. Така съм стегнала раменете си, че не мога да ги отпусна. Раздвижвам се леко върху стола си. И пиша. Това ме спасява. И дишам. Като цяло съм спокойна, нямам усилващо напрежение. Ръцете и пръстите ми са студени. Бе, люшна си ме международна паник атака. И аз седя и чакам да мине. За мислите си няма да коментирам, как от време на време се прокрадва някоя брутална и мъчна мисъл за смърт, за инфаркт, за инсулт, тези мисли са убийствени и могат да те смажат от безсилие. От къде се появяват не знам! Аз знам, че не съм тези мисли! В стаята мирише на някакъв странен аромат, не ми харесва. Музиката, която звучи от радиото не ми харесва. Въобще обстановката не ми харесва.. Усещам, че съм на недобродетелно за мен място и у мен има чувството и усещането, че трябва да хукна да бягам, но аз седя и знам, че това минива.  Усещам в момента как силата на атаката бушува върху тялото ми. Как се вре в клетките ми, как ме проверява за пробойно място дали ще поддам. И усещам как кръвта ми се покачва, как силата бушува, но аз седя и писането ме спасява. Мила, ми паник атако, усещам как се виеш около мен, как душиш, как ме миришеш, как си настървена и как искаш да се слеем в страстен танц и прегръдка, но аз просто, мила си седя. Виждала съм те, аз те познавам, знам уменията ти, методите ти, знам и че някъде във всичко ти го правиш от любов към мен. Но мила, аз съм обич и любов към себе си, откажи се, идвай, проверявай, но разбери никога няма да е същото като преди, мила. Остави ми да продължа напред, да обичам, да се обичам и да дишам свободно, мила. Никога няма да те забравя, но искам да порасна и да съм самостоятелна и да вървя напред в Живота си, до го градя. Обичам те, мила, прощавай, но пътищата ни вече са други, нови и различни. Довиждане! Пусни леко ръце от мен, пусни тази силна прегръдка, знам, че ме обичаш, ще ми липсваш, на аз ще те помня, мила! Тръгни си, леко с усмивка, мила, давай, бъди спокойна, аз съм нова, аз съм различна, давай! Ето! Виждаш ли!? Можеш, оттегляш се бавно, уверено, познаваш ме, трудно ми беше да се науча! Да, сега ме оставяш като парцал, но аз съм добре, ще се справя, не ме мисли, давай!!! Обичам те!

Добре съм. Разтресе ме силно?! Но останах спокойна! Възхищавам се на себе си?! Само, който е имал подобни усещания, би ме разбрал, как се преодолява със спокойствие цялата криза. И сега съм лека, лежерна и мирна. Симптомите отминават. Още усещам по тялото си лекото си безсилие, безпомощност. Но се съвземам!"


Аз все още съм същата, но реакциите ми са други, имам Вяра, имам Доверие, отдавам се на Живота, понякога смело, понякога по не, но вярвам, че това е Пътя. Защото го усещам по начина си на живот. + всичко това съм вкарала в деня си много спорт, медитиране, хранене, правя все по-често това което ми харесва, а не това, което се очаква; не съжалявам и не се товаря, ако нещо не се случва, просто съм по-мъдра. Оставила съм се да тека в синхрон с Живота. Отне ми 2 години упорит труд и усърдия в тази посока и сега продължава. Дано съм полезна някъде в твоя Път!
С уважение,



 
 

"Имам един въпрос. Как човек преодолял паническо разстройство живее след това? Имам предвид, сеща ли се за това какво е преживял, как го е преживял, връщат ли се симптомите когато се сети, изпада ли отново в някакво такова състояние?"
 
Здравей, FVT,
ще ти отговоря на въпроса от първо лице. Като човек с паническо разстройство, не знам дали съм го надскочила и преодоляла, но не се плаша от симптомите ми. Изпращам ти откъс от преживяване с паника и паническа атака от преди година, когато съм била в разгара и преживяване, което съм имала наскоро с паника и реакцията ми относно двете събития. Нещо като ПРЕДИ и СЛЕД!
ПРЕДИ /някъде краят на 2016 година/:
"Усещания:

-          Изтръпване на ръце и крака;

-          Студени ръце;

-          Задух;

-          Стягане в главата;

-          Напрегнатост и болки в лявата страна на сърцето;

-          Скована лява ръка;

-          Гадене;

-          Нервен стомах;

-          Позиви за разстройство;

-          Деперсонализация;

-          Дереализация;

-          Напрежение в цялото тяло;

-          Страхът е винаги в ляво;

-          Невъзможност за дълбоко дишане;

-          Безнадеждност;

-          Примирение и очакване за ескалация на усещанията;

-          Изострено чувство  за звук и светлина;

Поседнах, изчаквам, бушува, трудно ми е  да записвам. Ръката и лявата част на торса ми още са в желязна прегръдка с Мен. Да, прегръдка. Аз прегръщам себе си. Дали за да се нараня или за да си покажа, че се обичам?!  Мощно е! Още ми се гади, а и тази глава. Ноктите ми са посинели от студ. Много студен студ. Не толкова студен, колкото знание за студ. Чак го помирисвам. Мирише ми на нещо химическо, изкуствено, не от природата. Очите ми?! Трудно им е да фокусират. В краищата им периферията изсветлява.

Пия вода. Винаги пия вода. Търся я, успокоява ме, когото пия вода. Животоспасяваща ми е.

И хем минава, и е хем е Тук. Част от него винаги остава Тук.

Отивам да се видя в огледалото. От там ме гледа изморен и леко тъжен човек.

Около мен никой не разбира какво се случва с мен?! Не ме притеснява да знаят. Не ме тревожат погледите им, втренчени в мен. Аз винаги съм била странна птица!!!

Ръката ми е още в хватка! Меря кръвното си налягане по десетки пъти, 120/80, 113/78, пулс - 98, 84. 103... Инфаркт. Инсулт. Кое от двете е днес??? Или и двете? Аневризъм в мозъка? Ще се мъча ли? Страх ме е от болката? Страх ме! И пак меря - 144/85, пулс 110. Ето докъде се докарвам сама...

Минаха 45 минути. А бяха все едно 5 минути.
Свърши
!"
СЛЕД /април 2018 година/::
"Имам паник атака. Седя си на бюрото, усетих я още преди половин час, но бях с клиенти и нямах време за нея. Говоря им, обяснявам им, но усещам как ме стяга отзад врата, как музиката от радиото ми едва в повече, как ми става много горещо на лицето, на ушите, на тялото. Усещам как едно тънко напрежение започва да лази по цялото ми тяло, не се панирам, просто е много неприятно, така го усещам. Усещам че врата ме стяга, дали съм вдигнала кръвно, не го меря, не искам да знам. Дишането ми е плитко. Зрението ми е скъсено, тунелно, очите ми са бягащи от предмет на предмет. Едното ми слепоочие, дясното, пулсира. Звъни ми телефона, говоря с клиент, едва го чувам, напрегнато ми е. И сега ми е така, докато пиша. Не знам на какво се дължат тези усещания, страни са, едни тънки струи на напрежение текат във всяка моя клетка, вибрациите са високи, усещам тежестта върху тялото си. Стомахът ми е твърд, скован, имам позиви за ходене до тоалетна. Така съм стегнала раменете си, че не мога да ги отпусна. Раздвижвам се леко върху стола си. И пиша. Това ме спасява. И дишам. Като цяло съм спокойна, нямам усилващо напрежение. Ръцете и пръстите ми са студени. Бе, люшна си ме международна паник атака. И аз седя и чакам да мине. За мислите си няма да коментирам, как от време на време се прокрадва някоя брутална и мъчна мисъл за смърт, за инфаркт, за инсулт, тези мисли са убийствени и могат да те смажат от безсилие. От къде се появяват не знам! Аз знам, че не съм тези мисли! В стаята мирише на някакъв странен аромат, не ми харесва. Музиката, която звучи от радиото не ми харесва. Въобще обстановката не ми харесва.. Усещам, че съм на недобродетелно за мен място и у мен има чувството и усещането, че трябва да хукна да бягам, но аз седя и знам, че това минива.  Усещам в момента как силата на атаката бушува върху тялото ми. Как се вре в клетките ми, как ме проверява за пробойно място дали ще поддам. И усещам как кръвта ми се покачва, как силата бушува, но аз седя и писането ме спасява. Мила, ми паник атако, усещам как се виеш около мен, как душиш, как ме миришеш, как си настървена и как искаш да се слеем в страстен танц и прегръдка, но аз просто, мила си седя. Виждала съм те, аз те познавам, знам уменията ти, методите ти, знам и че някъде във всичко ти го правиш от любов към мен. Но мила, аз съм обич и любов към себе си, откажи се, идвай, проверявай, но разбери никога няма да е същото като преди, мила. Остави ми да продължа напред, да обичам, да се обичам и да дишам свободно, мила. Никога няма да те забравя, но искам да порасна и да съм самостоятелна и да вървя напред в Живота си, до го градя. Обичам те, мила, прощавай, но пътищата ни вече са други, нови и различни. Довиждане! Пусни леко ръце от мен, пусни тази силна прегръдка, знам, че ме обичаш, ще ми липсваш, на аз ще те помня, мила! Тръгни си, леко с усмивка, мила, давай, бъди спокойна, аз съм нова, аз съм различна, давай! Ето! Виждаш ли!? Можеш, оттегляш се бавно, уверено, познаваш ме, трудно ми беше да се науча! Да, сега ме оставяш като парцал, но аз съм добре, ще се справя, не ме мисли, давай!!! Обичам те!

Добре съм. Разтресе ме силно?! Но останах спокойна! Възхищавам се на себе си?! Само, който е имал подобни усещания, би ме разбрал, как се преодолява със спокойствие цялата криза. И сега съм лека, лежерна и мирна. Симптомите отминават. Още усещам по тялото си лекото си безсилие, безпомощност. Но се съвземам!"


Аз все още съм същата, но реакциите ми са други, имам Вяра, имам Доверие, отдавам се на Живота, понякога смело, понякога по не, но вярвам, че това е Пътя. Защото го усещам по начина си на живот. + всичко това съм вкарала в деня си много спорт, медитиране, хранене, правя все по-често това което ми харесва, а не това, което се очаква; не съжалявам и не се товаря, ако нещо не се случва, просто съм по-мъдра. Оставила съм се да тека в синхрон с Живота. Отне ми 2 години упорит труд и усърдия в тази посока и сега продължава. Дано съм полезна някъде в твоя Път!
С уважение,



 
 

"Имам един въпрос. Как човек преодолял паническо разстройство живее след това? Имам предвид, сеща ли се за това какво е преживял, как го е преживял, връщат ли се симптомите когато се сети, изпада ли отново в някакво такова състояние?"
 
Здравей, FVT,
ще ти отговоря на въпроса от първо лице. Като човек с паническо разстройство, не знам дали съм го надскочила и преодоляла, но не се плаша от симптомите ми. Изпращам ти откъс от преживяване с паника и паническа атака от преди година, когато съм била в разгара и преживяване, което съм имала наскоро с паника и реакцията ми относно двете събития. Нещо като ПРЕДИ и СЛЕД!
ПРЕДИ /някъде краят на 2016 година/:
"Усещания:

-          Изтръпване на ръце и крака;

-          Студени ръце;

-          Задух;

-          Стягане в главата;

-          Напрегнатост и болки в лявата страна на сърцето;

-          Скована лява ръка;

-          Гадене;

-          Нервен стомах;

-          Позиви за разстройство;

-          Деперсонализация;

-          Дереализация;

-          Напрежение в цялото тяло;

-          Страхът е винаги в ляво;

-          Невъзможност за дълбоко дишане;

-          Безнадеждност;

-          Примирение и очакване за ескалация на усещанията;

-          Изострено чувство  за звук и светлина;

Поседнах, изчаквам, бушува, трудно ми е  да записвам. Ръката и лявата част на торса ми още са в желязна прегръдка с Мен. Да, прегръдка. Аз прегръщам себе си. Дали за да се нараня или за да си покажа, че се обичам?!  Мощно е! Още ми се гади, а и тази глава. Ноктите ми са посинели от студ. Много студен студ. Не толкова студен, колкото знание за студ. Чак го помирисвам. Мирише ми на нещо химическо, изкуствено, не от природата. Очите ми?! Трудно им е да фокусират. В краищата им периферията изсветлява.

Пия вода. Винаги пия вода. Търся я, успокоява ме, когото пия вода. Животоспасяваща ми е.

И хем минава, и е хем е Тук. Част от него винаги остава Тук.

Отивам да се видя в огледалото. От там ме гледа изморен и леко тъжен човек.

Около мен никой не разбира какво се случва с мен?! Не ме притеснява да знаят. Не ме тревожат погледите им, втренчени в мен. Аз винаги съм била странна птица!!!

Ръката ми е още в хватка! Меря кръвното си налягане по десетки пъти, 120/80, 113/78, пулс - 98, 84. 103... Инфаркт. Инсулт. Кое от двете е днес??? Или и двете? Аневризъм в мозъка? Ще се мъча ли? Страх ме е от болката? Страх ме! И пак меря - 144/85, пулс 110. Ето докъде се докарвам сама...

Минаха 45 минути. А бяха все едно 5 минути.
Свърши
!"
СЛЕД /април 2018 година/::
"Имам паник атака. Седя си на бюрото, усетих я още преди половин час, но бях с клиенти и нямах време за нея. Говоря им, обяснявам им, но усещам как ме стяга отзад врата, как музиката от радиото ми едва в повече, как ми става много горещо на лицето, на ушите, на тялото. Усещам как едно тънко напрежение започва да лази по цялото ми тяло, не се панирам, просто е много неприятно, така го усещам. Усещам че врата ме стяга, дали съм вдигнала кръвно, не го меря, не искам да знам. Дишането ми е плитко. Зрението ми е скъсено, тунелно, очите ми са бягащи от предмет на предмет. Едното ми слепоочие, дясното, пулсира. Звъни ми телефона, говоря с клиент, едва го чувам, напрегнато ми е. И сега ми е така, докато пиша. Не знам на какво се дължат тези усещания, страни са, едни тънки струи на напрежение текат във всяка моя клетка, вибрациите са високи, усещам тежестта върху тялото си. Стомахът ми е твърд, скован, имам позиви за ходене до тоалетна. Така съм стегнала раменете си, че не мога да ги отпусна. Раздвижвам се леко върху стола си. И пиша. Това ме спасява. И дишам. Като цяло съм спокойна, нямам усилващо напрежение. Ръцете и пръстите ми са студени. Бе, люшна си ме международна паник атака. И аз седя и чакам да мине. За мислите си няма да коментирам, как от време на време се прокрадва някоя брутална и мъчна мисъл за смърт, за инфаркт, за инсулт, тези мисли са убийствени и могат да те смажат от безсилие. От къде се появяват не знам! Аз знам, че не съм тези мисли! В стаята мирише на някакъв странен аромат, не ми харесва. Музиката, която звучи от радиото не ми харесва. Въобще обстановката не ми харесва.. Усещам, че съм на недобродетелно за мен място и у мен има чувството и усещането, че трябва да хукна да бягам, но аз седя и знам, че това минива.  Усещам в момента как силата на атаката бушува върху тялото ми. Как се вре в клетките ми, как ме проверява за пробойно място дали ще поддам. И усещам как кръвта ми се покачва, как силата бушува, но аз седя и писането ме спасява. Мила, ми паник атако, усещам как се виеш около мен, как душиш, как ме миришеш, как си настървена и как искаш да се слеем в страстен танц и прегръдка, но аз просто, мила си седя. Виждала съм те, аз те познавам, знам уменията ти, методите ти, знам и че някъде във всичко ти го правиш от любов към мен. Но мила, аз съм обич и любов към себе си, откажи се, идвай, проверявай, но разбери никога няма да е същото като преди, мила. Остави ми да продължа напред, да обичам, да се обичам и да дишам свободно, мила. Никога няма да те забравя, но искам да порасна и да съм самостоятелна и да вървя напред в Живота си, до го градя. Обичам те, мила, прощавай, но пътищата ни вече са други, нови и различни. Довиждане! Пусни леко ръце от мен, пусни тази силна прегръдка, знам, че ме обичаш, ще ми липсваш, на аз ще те помня, мила! Тръгни си, леко с усмивка, мила, давай, бъди спокойна, аз съм нова, аз съм различна, давай! Ето! Виждаш ли!? Можеш, оттегляш се бавно, уверено, познаваш ме, трудно ми беше да се науча! Да, сега ме оставяш като парцал, но аз съм добре, ще се справя, не ме мисли, давай!!! Обичам те!

Добре съм. Разтресе ме силно?! Но останах спокойна! Възхищавам се на себе си?! Само, който е имал подобни усещания, би ме разбрал, как се преодолява със спокойствие цялата криза. И сега съм лека, лежерна и мирна. Симптомите отминават. Още усещам по тялото си лекото си безсилие, безпомощност. Но се съвземам!"


Аз все още съм същата, но реакциите ми са други, имам Вяра, имам Доверие, отдавам се на Живота, понякога смело, понякога по не, но вярвам, че това е Пътя. Защото го усещам по начина си на живот. + всичко това съм вкарала в деня си много спорт, медитиране, хранене, правя все по-често това което ми харесва, а не това, което се очаква; не съжалявам и не се товаря, ако нещо не се случва, просто съм по-мъдра. Оставила съм се да тека в синхрон с Живота. Отне ми 2 години упорит труд и усърдия в тази посока и сега продължава. Дано съм полезна някъде в твоя Път!
С уважение,



 
 

Няма такова прерастване -неврозата е различна на всякакво ниво - аналитично, мозъчно, геномно. В твоя случай, такова прерастване е изключено, а продължаващото ти настояване в тази посока е просто част от обсесивното ти (натрапливо) състояние. Не се лекува, защото не е болест, а се надраства, помъдрява се. Докато се работи по окр, се променя и характерът, оцялостява се, ставаш по-смирена, приемаща, свързана с Живота, активно себезаявяваща и поставяща граници, следваща ясните си, идващи от душичката цели, смислена жена. По такава пътека имаш да вървиш. Баховите капки - няма лошо, добро плацебо са, аз самият ги давах преди време. Могат да се ползват те или хомеопатията като такова вяра/ плацебо прихващане - силен механизъм е. Но нямат решаваща роля за преодоляване на окр - такава роля има поведенческата, хипно, медитативната, през тялото/ преживелищната психотерапия.

Симптомите са признак на капсулирана, загнездила се в подсъзнанието тревожност. Нужно е да се "пробие капсулата", да се извади тревожността, да се види ясно и преработи. Да, това се случва чрез методите на психотерапията. Целта не е махането на "гадните" симптомчета, а по-скоро, през искреното им благодарене, следването на магистралата им, водеща право към избутаните страхове - за да бъдат трансформирани до вяра и обич. Тогава изчезват и симптомчетата - но целта и пътят са различни от "искам замайването да го няма!" - това е слаба заявка. 
Нямам си идея за Кипър - вероятно и там има добри колеги Кипърци. Важното е обаче изборът на психотерапевт да е много качествен - разучете кой там е успешен при работата с тревожни р-ва. Успехи!

Лесен случай си. Потърси силен като присъствие и опитен психотерапевт за да поработиш по тези сладки страхчета. Напълно преодолими са, при това лесно, когато си готова да "скачаш" в тях ежедневно с промененото отношение, което ще учите с колегата. Потърси помощ!

За паническо разстройство говорим, когато един човек усеща симптомите на собственият си стрес, решава,че те са предвестник на неговата смърт и започва да се плаши от тях.Естествено,че този страх увеличава симптомите многократно.
За преодоляване, се говори тогава , когато разбира,че симптомите са си само симптоми на стреса ,а не предвестник на някакво сериозно заболяване и смърт.
Тогава, когато има стресова ситуация, той ще усеща стреса си , но понеже няма да го е страх от него- да си мисли,че ще умре, усещанията ще са много по - леки.
Това е.

Както описваш нещата, няма какво да направиш.Няма какво да направиш, не защото си виновна, а точно обратното, нищо в твоето поведение, не би трябвало да вкара един ,,нормален ,, човек в такава параноя.Този мъж, има сериозен психологически проблем - липса на доверие и подозрителност и ти правилно си го напуснала. Проблема е, че отново си имала връзка с него.Тук е грешката, не в нещо друго.
С две думи, приеми истината, той е недоверчив и никога няма да има пълно доверие на никой. Живота с такъв човек е труден и нещастен . Да правиш опити да го спечелиш, за да живееш с него, е все едно да тропаш на вратата на ада, за да те пуснат да влезеш в него представейки си,  колко топло и уютно е вътре.
Мохай го от живота си .

Браво,  моите поздравления - предизвикала си се, при това много смело. Чудесно! В теб вече тече психичен процес, който тепърва ще се разширява, ще става по-качествен, по-постоянен. Процес по осмеляване, по свързване на съзнанието ти с подсъзнанието ти. По навик, тялото реагира със сковаване и симпатикотонични (безобидни, държа да подчертая) симптомчета. Сприятеляването с тях, отношението ти на благодарност и учене на смелост, приемане и обич, вече води директно до страхчетата - преживлеищно, телесно релаксирано и със смирено доверие. Добре е да продължаваш поведенческото себепредизвикване, като усвояваш това ново отношение на ресвързване и прегръщане на страхчо. А като усетиш колко простичко и хубаво е, вече не е страхчо, а смелчо! 

Супер - това означава, че първо, имаш потенциал за промяна и второ, вече започваш да разграничаваш теб здравата, поелата зряла отговорност за живота си от тази другата, "болната", приемащата се за злощастна жертва. Чудесно! 
О, не - никак не е маловажен. Напротив, за теб това е сериозна част от живота ти, знам. 
 
Доста си вървяла по напълно погрешни пътеки през тези седем години. В теб вече зрее различно себевъзприятие и затова пишеш в психотерапевтичен форум - моите поздравления. Сриваш се и самоподдържаш симптоматиката си, защото се бориш със страховете си, вместо да ги опознаеш и прегърнеш с отворена сърдечност. Колкото повече се контролираш над страховете, толкова повече ги поддържаш. Тялото ти съдържа несъзнаваното ти и колкото повече избутваш с отношението си на борба и нежелание за осъзнаване на страховете, толкова повече ги поддържаш, а то няма друг избор, освен през симпатиковата нервна система, да реагира. Не за се мъччиш, а за да станеш по-щастлива, мъдра, сърдечна, цялостна. Симптомите - те са просто вик на подсъзнателните ти страхове за внимание, за обич и грижа към тях. И директно водят към тях - спускане до страховете и лекуването им, от което засега бягаш. Но, вече се пропуква старото ти отношение, вече не само знаеш, че бъркаш, но и усещаш, че има различен подход, който те прави не като преди, а много по-смислен и щастлив, осъзнат и радостен човек от преди! Разбираш ли, телесно ти няма нищо - казват ти го много колеги, казваме ти го и ние. Но, колкото и да ти повтаряме, всичко изтича в канала, докато не се научиш сама да поглеждаш страховете си право в очите и да усвоиш умението за сприятеляване, за прегръщане, което ги стапя. Хипохондриазата (страховете от болести) сама по себе си е механизъм на изместване на вниманието ти от страха ти от страха, от слабостта, безпомощността, нараняването, липсата на контрол и т.н. Изместване, което те втренчва в уж болести, с което напрежението донякъде се отича тактически, но в стратегически план се увековечава и поддържа. Казвам ти, че зад страховете си от болести, з акоито си се вкопчила автоматично защитно, стоят други страхове и когато с психотерапевт се научиш съзнателно да "слизаш" до тях, постепенно виждаш, че никога не са били нещо лошо, а винаги са били една детска, уплашена част от теб самата, която сега ти предстои да се научиш да прегръщаш обичащо - да ѝ се довериш, както и тя на теб. Тогава това сцепване съзнание и подсъзнание изчезва, ставаш цялостна, смислена, огнена, живееща целеустремено, весело и решително самоуверено. Вървиш натам, за което мога само да те потупам сърдечно и с доверие в потенциала ти "по рамото". 
 
Хората наоколо не са длъжни да познават психиката в нюанси. Те се опитват да помогнат както го могат. Често не разбират и казват: "Стегни се, няма ти нищо!" и т.н., което знаеш, че не помага и са празни приказки. Така е. Но интересното е, че ако се намерят хора, които да резонират прекалено със страховете ти и те съжаляват, това "разбиране" става част от проблема, нежели от решението. 
Напълно права си - разбирането и грижата са изключително важни и това, че вече ги търсиш, е гаранция за скорошното преодоляване на казусите ти! Обаче, нека отбележа - грижа, разбиране и помощ, насочени към целостта ти, към смелостта и любящата ти мъдрост. Помощ има - нарича се процес на психотерапия. Вярвам в потенциала ти, виждам че го имаш - просто потърси вещ психотерапевт и поработи по разплитане на невротините си механизми, за да станеш Себе си - една прекрасна, творческа, светеща с присъствието си млада жена! Знам, че вече вървиш натам! 
Браво - радвам се. С хапчета няма как да промениш мисленето, вярванията, няма как да пренапишеш житейските си програми и сценарии, които сублиминално движат живота ти. Браво!
Мхм - крушката си има опашчица. Проследяват се приинно следствените връзки, но не за да се тюхкаме, съжаляваме и самосъжаляваме, което би означавало да се страхуваме и въртим в порочни въртележки, не. За да видим, че във всеки момент имаме шанса да променим заложеностите си, да пренаредим и заложим нови чрез осъзнаване и промяна на отношението към програмираните през израстването ни вярвания и преобразуването им до нови, адаптивни, пълни с доверие и смелост. 
Няма как да няма външни тригери, трудности, житейски баири, предизвикателства. Дори е наложително да има. Въпросът е да променим отношението си към тях - да им се радваме, да ги ползваме за растеж и развитие, вместо да ни смачкват. Това става като трансформираме базисните си убеждения относно нас, хората и живота. Напълно възможен и закономерен процес е, а ние психотерапевтите сме като гайдове, прокарали хиляди и хиляди хора през него. Можеш да се довериш на колега и промениш всичко - защото идва от психиката ти, твърдя го със сигурност! 
Именно. Не е до самите външни събития обаче или до сигналите от тялото ти, а до възприятието ти до отношението ти към тях, което се преупва през програмите в дългосрочната ти памет (несъзнаваното). До тези програми имаш да с еучищ да достигаш, за да ги наситиш със смела самоувереност. Засега, без да го знаеш, поне досега, си живяла в автохипноза. От малка си хипнотизирана да се страхуваш. Сега имаш нужда да се дехипнотизираш - с помощта на терапевта си! 
Тази напрегнатост не е нищо друго, но въпросните вярвания, проявявайки се в мускулни брони, стягания. Нужно е да поискаш да достигаш до тях, да общуваш с тях и ги метаморфозираш до адаптивни, силни и смели. Сама става с много проба и грешка и често отнема години, че и десетилетия. С помощта на психотарапевт, който ти помага да си помогнеш, процесът се катализира и ускорява десетократно и стократно, бива насочван и воден по най-подходящия начин. Защото психотерапевтите познават психичните "капани, трапове, драки и  урви", които иначе невиждайки, биха те спирали и повличали. Потърси качествен психотерапевт. Първо осъзнай нуждата си от такъв, разбира се - поискай процеса, почувствай важността му. Тогава се свържи с опитен колега!
 

В никакъв случай не осъзнавай, че имаш да виждаш и трансформираш малко страхчета. Сакън, недей. По-добре е да продължаваш да ходиш по соматични механици, за да ти завинтят гайките. Така локализацията на контрола е външна и не че помагат биотехниците, ама поне се въртят наоколо ти, все е нещо, като другите не щат. А разбира се, че е прекрасно средата да ни се възхищава, да се върти около его сфинктера ни - какво ти порастване, какви ти вътрешни стабилност и самостойност, зарежи тея глупости... 
 
Така, така - издържай и насилвай подсъзнанието си. Предлагам ти да сформираш щаб по потискане и изтласкване на страховете, да имаш хипохондрино-хистерична, до обща тревожност стратегия как да разгромяваш гадния си враг - това собствено подсъзнание и ни за миг да си мислиш, че да се бориш със собствения си ум за мир е като да се чукаш за девственост, докато оттичаш нерешените си конфликти в доктороходене, за да не погледнеш там, където не искаш. Сакън, н'дей!  
 
Био водопроводчиците са се объркали - не бариева каша се пие, не. На болния се дава ярма 1/3 и 2-3 силаж, объркани в комбиниран с казеинов протеин фураж. Много е важно фуражната смеска да се бърка в блендер, купен от техномаркет, на средно бързи обороти, така че ириографията на собственотто и на всеки вързал се наоколо центрофугиране, да даде качествени резултати, завихрящи динамично красиво и удобно около гастроезофагеалния черв. Разбираш, нали?! 
Така и така си пробвала да се подлъ(а)гваш къде на апчелъци, где на мед процедури, можеш да звъннеш на някой колега със заявката да се подложиш на хептеноза (тъй ли се думаше, хепноза ли беше?), а той да я надложи над така удобното вярване за болна жертвичка, желаеща вселената да се върти около нея. Само не се учи, не пораствай - не, това къх, така би видяла, че винаги е било лесно, ако би плувала по течението на учене от целостта и смисъла. Но, недей, така губиш много...
Ехооо, шшшшш, тихооо, да не нарушим статус куо - извън хистерохипопогентревожната зоничка е зоната на възможностите, ама там едно такова ... Не, там не, там няма пък! 
То не слуша това тяло - хм. Или пък прекрасно слуша и показва неща? Не знам, откъде да знам, нищо не знам... Сигурно просто те гърчи и не се съобразява с желанийцето за хубавичко, не го е срам това тяло... Ами, ако се чувстваш по-зле, дали не е зле да видиш, че имаш психика, голяма част от която се проявява несъзнавано през тялото и че стоейки на плитко, изолираш 90% от целостта, смисъла и щастието си, докато си мислиш, че животът трябва да се съобрази с егонцето, надуло се като балонче в гордата си борбичка свободен стил със ...себе си. Ама не, това са глупости - борбътъ прай ранътъ - битка, това се иска. Както се казва, ако нещо не се купува с пари се купува с много пари - ако гадното подсъзнанийце не слушка и прави симптомчета, трябва още много борба, за да се подчини на егонцето. ТРЯБВА! Или просто смело виждане, прегръщане, осъзнаване, смирено обичане на присъстващите в тялото подсъзнателни страхове? Хм, това е някакси съмнително, нали съм болна и все някой докторяга ще уцели що ми е - ако не тукашните, то онези там от обединените кралства или онова светило от L.A...  
Един ми вика, че симптомите на техния си език говорели и че трябвало просто да бъдат прочетени качествено и последвани. Че водели право към страховете, които не били нещо външно, а мои си и че било харно да ги гушкам, защото така съм ставала смела, цялостна, обичаща, щастлива. 
Ха ха, глупости, да прегръщам страховете - не, ще бъда силна, ще се справя, ще си повтарям, че съм добре и ще успея! 
Някакъв психонещо си ми разправя, че трябвало да благодаря на паниките, метани да им правя и като към гуру да се отнасям към тях. Не само, че не да бе бягам от тях, а да видя, че още от самото начало, от тях е тръгнало всичко и че вървейки към тях с любов и учейки се от посланията им, за броени месеци всичко се изчиствало. Не защото съм ставала по-силна, а защото съм се учела от силата на слабостта. Ама дрънканици... Не, явно трябва да избягам към поредния док кабинет, замазвайки по-силно нежелано невижданото в самата себе си... 
Аууу, колко лошичко. Защо, защо точно на теб, невинната? Ама, глобулус хистерикус/ фарингеус и дисфагия, зад които стои просто страхчец, който когато стопен от ясното съзнание и смелост, всичко изчезва - не може да бъде,  та това е толкова тежко нещо, направо ужас... 
Предлагам ти да дисквалифицираш всеки, който посмее да ти каже, че ти няма нищо физиологично да го дисквалифицираш директно като некадърен, неразбиращ и просто невиждащ жестоките, фатални процеси, които протичат на ниво непостижимо за съвременната медицина в теб... Ако пък някой ти каже, че всичко идва от психиката ти, просто махни с ръка на такъв невежа... 
Така махайки с ръка, виж че в нея се е появила диригентска палка. Ето, замахваш и сите докторяги от целийо свет започват да тичкат обезумяло наоколо ти, тъгъдък тъгъдък. Трябва невротичната гордост да се храни, няма как! Не забравяй невротично да се надуеш в свръхконтрол и в никакъв случай не се учи и не виждай, че решението е ей тук, под носа ти, в собствената ти психика. Не - защото така всичко се променя, а това някак си е опасно... Не, не...
Да, бабо! Те като видят жена над 75 докторите и много много не се занимават. Ти на 74 ли си, казваш? Еее, значи даже е по-зле положението... Ох, горката, милата, нещастна жертва на гадното лошо нещо, ееееххххххх... 
Те някакви психо лози ли, психо навти ли, певти ли, какво беше, нежно казват, че естественият резултат от потискането на едни обикновени паники, бил разстилането им като обща тревожност с хипопотамондрично връхче... Ама да де, ама да съм била ходела до този си вътрешен филм, да съм осъзнаела, че е само филм и че мога да променя сценария в смирено смел. Да, ама някакси това не ми отърва - не, не съм горда с това невротично въртене, не, просто искам да ми е убавичку. Ама казват, че бягайки от ученето, това бил най-сигурният вариант да си самоподдържам лошичкуту, ама нейсе, плямпат си тея глупости... Ама някво вътрешно дете, ама да съм осъзнаела страховете му и да съм го гушкала - ха ха, не на мене тия... 
Лесно е - изобретяване машина на времето, връщане назад до големия взрив, залагане на закони на живота, отърващи на желанието само за хубавичко и готово.  Има и друг вариант - виждане, че реката тече само напред и връщане назад няма, а учене и разширяване на съзнанието. Отново сядаш в тази времева машина, само за да видиш че това пренаписване на миналото е сега, чрез преобразуване на мъничките и добрички характерови страхчета, толкова отчаяно жадуващи за прегръдката ти. Лесно е! Наистина е лесно, когато се учиш и обичаш! 

Имам един много важен въпрос към теб. 
- Вярваш ли, че си болна?

То е като път - има много километри. Когато се фокусираме върху самото ходене, разбираме, че смисълът вече е с нас, във всеки момент от вървенето му. С дълбокото доверие в собствената съдба, изискваща това ходене, неминуемо даващо огромни дивиденти за броени години, когато е правено. Иначе мрън мрън може доживот, но...  Когато човек преживява психодинамика от спектъра и на шизоидно-параноидната и на орално-депресивната позиция (клик Мелани Клайн ...), се изискват няколко години систематична работа по себе си. Без нея параноя-идеализация компенсацията, прескачаща базисната орална празнина, може да задвижва животеца и десетилетия. Интензивното, редовно и систематично заставане в страховете от параноидния спектър осъзнато, постепенно води до запълване и на тази базисна, емоционална празнина. Благословена пътека е - неумолимо изискваща работа по себе си е и именно затова е толкова ценна, за разлика от заспалия живот на мнозина. Следвайки я, всичко стои зад теб! 
Причината - не е моно причина, нито е единично събитие. Често има и наследственост. Накратко - работата по себе си спестява десетилетия лутане, като катализира процеса. Психотерапията, за разлика от тази при други преживявания, е нужно да е по-бавна, постепенна, трансферно ориентирана. Всичко е ок, когато съзнаваш, че това е твоята работа и никой не може да я свърши вместо теб, твоята съдба и вместо отчаяно тъжене, по-добрата идея е да се преобразува с доверие/ Защото изходът задължително е добър!

Askim здравей, неприятна ти е ситуацията. Имаш нужда от подкрепа, за да изясниш за себе си приоритети.
С родителите ти повтаряте едни и същи отношения един към друг. Което идва да ми каже, че повтаряш тахния начин за виждане на света и отношенията. От една страна не ти харесва, но от друга нямаш друго знание. На финала се чувстваш базпомощна и объркана и започваш да се режеш. Какво имам предвид, опитай се да проследиш това през което ще те преведа.
Моделът на родителите ти:
- Не приемат изборът на детето си /партньорът не ни харесва, няма да позволим да присъства в семейството/
- Манипулират, като заплашват, че ще се наранят .
- Залашват с отхвърляне
Цел: Да постигнат това, което те искат.
Твоят модел:
- Не приемаш изборът на родителите си / не харесват партньора ти и не искат да общуват с вас/
- Самонараняваш се
- Обмисляш да ги заплашиш,че ходиш на психиатър, за да се стреснат и да ти обърнат внимание
Цел: Да постигна това което искам.
Като се отдалечиш, ще видиш, че вие с родителите ти правите едно и също нещо,  затова се сблъсквате. Ако си виждала диви овни как се бият същото е. И двата са силни, могат да се бият по един и същи начин, вплитат рогата си и това продължава с часове, докато се уморят или на някой му се счупи рога. Това се случва, защото никой от тях не прави нищо различно.
Нека видим какво е различното което можеш да направиш?
1. Да приемеш изборът на родителите си. Те не харесват етноса на твоя любим. Това е тяхно право. Предполагам, че нямаш намерение да живееш с тях до краяна живота си. Значи може да живееш с любимия човек, да създадеш семейство и своя общност, а родителите ти на този етап, просто няма да са в нея. С времето живота ще се движи и ще се променя. Ако следваме вярването, че човек получава това което дава, то значи, че когато ти приемеш техния избор да не общуваш с тях, но следваш своя - да живееш с любимия. То и при тях нещата ще се обърнат, те няма да харесват човека до теб, но ще приемат изборът ти да си с него. 
2. Самонасочената агресия във вид на самонараняване, да я насочиш навън, за да я трансформираш. Зад агресията стои страх. Изведи страхът на светло. Кажи го: Страх ме е да остана без семейство. И сега ще видиш, че няма нищо страшно. Защото семейството разбира желанията на сърцето. Ако не го прави, значи това не е съвсем твоето семейство. Разбирайки това, ще спреш да се чувстваш безпомощна и през смелостта ще създадеш Своето семейство. Своята здрава и силна общност. До тук сте трима - ти, любимия човек и брат ти, дори сте повече от майка ти и баща ти.  И вече си направила най- трудното да обявиш началото.
3. Заплахата е избор на слабия манипулатор, изхвърли я от главата си.
Така, изходи има колкото искаш. Въпроса е в промяната на гледната точка и научаването на новите модели. А това е добре с водач да го правиш

Това усещане мога да облека в думи и така: Аз съм самата любов - тя протича през мен и така се преливаме в едно! Нямам нужда да прося любов отвън, след като я нося в себе си, проводник съм и, аз съм нея в човешки облик! И всеки друг има този потенциал, също. Така всички ставаме музиканти в един огромен Вселенски оркестър и всеки има своя принос, дарява с вдъхновение и без корист, без търговския елемент "Дай ми това, да ти дам онова."
Може да звучи идеалистично, но има хора, които са го постигнали същински, вярвам. 

С времето на практика медитация и запълване на тази празнина, сам ще знаеш отговора не интелектуално, а през усещанията, преживелищно.
В статията си Псевдодуховност скоро писах за това:
Идеализмът и идеализацията, така типични за масата духовни системи, както и за някои психични състояния, сами по себе си представляват регрес на психиката до инфантилно състояние, въздигащо големия друг или принципите му на пиедестал, за да бъдат интроецирани, интернализирани като собствени. Идеализмът е първи братовчед на перфекционизма, при който идеи са въздигани като свръхценностни. Не винаги идеализацията е деградираща (ползва се дори в Гуру йога и т.н.), но винаги е инфантилно регресивна. С лекота преминава в обида, детронираща девалюация и спускане до другия, фанатично параноиден полюс... 
Разграничаването правиш от позицията на спокойния, стабилен център - нужно е да го вкусиш, да усетиш приказността на медитацията, която със сигурност запълва тази бездна. Интелектуално - хиперценностовият идеализъм недовижда целостта, а вижда обекта си розовичко. Дори умствено да знаеш, че дадена мацка понякога нормално послъгва, кръшка, дразни се, груба е понякога и т.н., емоционално замазваш това интелектуално знание с едно "було" от очарование, което обаче "от полъха на вятъра" преминава в разочарование, когато реалността се размине с компенсиращия параноята идеализъм.
Когато имаш стабилен център, виждаш, но преди всичко усещаш човека цялостно, със всичките му плюсове и минуси и го приемаш и обичаш - в целостта му. Защото през въпросния център ти си цялостен! 

Ако това представлява една връзка, аз бих била сама.Не бих избрала такова нещо за себе си.
Това е момиче, което не вярва в себе си, и ти, който си използвал условия и леко арогантен тон, за да взима решение, за което тя изобщо не е готова. Това ли искат жените според теб? Това ли иска един човек като цяло?
Любовта е разбиране, усещане на душата за допълване и уважение, респект, взаимност, партньорство, подкрепа. Любовта е еуфорично чувство на живот. В нея няма условия и ограничения.
Как смяташ, че с този подход ще намериш партньорка, с която рамо до рамо, да се изправите срещу света в труден момент? 
Ти следва да работиш върху своята самооценка и държание, осъзнаване, защото никоя достойна, самоуважаваща се жена, работеща и знаеща, коя е и какво иска, няма да приеме подобно поведение.
Подхождай с уважение, отношение и респект - покани за срещи, кино, цветя, разговори - кой седи срещу теб, интимност, опознаване,  стъпване в света на другия.
Иначе в другия вариант на приятелите ти и твоя към сега ще попадаш на "колежки", които имат(както Диди и д-р Първанов ти казаха вече и аз само допълвам техните постове с цялото ми уважение)ниска самооценка и ще си играете на "Кой е по-по-най" до края на света, ти ще я командваш за сметка на нейната стойност (коята така или иначе ще й липсва)и ще бъде Уау. 
Стабилност, отговорност, уважение. "Мачовци" има предостатъчно
 
 

В подчертаното са стъпките на една много лоша "игра" в привличането на жена. Ще ти дам женската реакция, на направеното от теб, тази, която никога няма да знаеш и никой приятел няма да ти каже.
"...след като я игнорирах" - посланието е - ще те наказвам, ако не ме последваш. Ответната реакция може да е два типа . От една страна жената да заиграе твоята игра /което разбирам се е случило/ - приласкава те, за да види колко държиш на съпротива и после си те отблъсква, за да поддържа играта. Това може да продължи до безкрайност. Играта на две деца, които демонстрират надмощие. Кой е по - силен и кой ще подчини. Бих казала класика в жанра на съвременните връзки между неуверени хора. Резултата, погрешни впечатления в мъжа, че като игнорира ще победи и предизвикани жени, които си доказват колко са добри, като успеят да приласкаят въпросния.
 
".... през това време ще си правя каквото си искам" - показна заплаха, с цел реакция на страх в жената, която да избере теб, защото може да те изгуби. Пораженческа реакция. Мъж, който иска една жена е готов да я чака, да покаже вярност, да даде повече от колкото той самият не предполага, че може. Жената се печели, а не се заплашва с ултиматуми. В една уверена и уважаваща себе си жена, това изречение може да провокира само отдръпване и нежелание да се продължи контакта. Жена която заиграе тази игра ще я играе със същите правила . заплашително отдръпване с цел провокиране на интерес, кратък момент на победа и отново същия сценарии. Това дава адреналин по един не особено конструктивен начин.  
".... или ще реши какво иска или да си хваща куфарите и по пътя да си ходи." - отново ултиматум и заплаха, никаква следа от любов, себеотдаване, нежност и желание. АЗ ИСКАМ ДА БЪДА С ТЕБ - копнеж, който се крещи - няма тук такова чувство. А моят контра въпрос е: А ти знаеш ли какво искаш? Искаш  жената, а си готов всеки път като не стане така както си го представяш да я изгониш. Значи тук няма желание за жената, за личността в нея, за нейната ценност. Тук има желание да ми се угоди. Да бъде по моя сценарий.
Ще повторя  д-р Първанов - не разбираш жените и ако твоите приятели ти дават съвети като изброените и те не ги разбират. Ако имат партньорки, то това са неуверени жени, готови да угаждат и да следват. Такава все някога ще намериш има ги много. Книги има за тях написани.
Предложение: Изгледай няколко научно-популярни филма за размножителните периоди на птиците. Ще видиш какво прави един мъжкар, за да спечели женската. Така е и при хората, ако искаш да имаш от силните и смели жени.