Ines Raycheva

Всяка молитва завършвам с "Да бъде волята Божия в моя живот." За мен това е духовност, не е религиозност. Не изповядвам никоя религия. Да се подчиниш Смирено на по-голямото, по-мащабното от теб - ти, малкото човеченце. Ние не сме Дори мушички еднодневки в тази необятна Вселена. Пред това е моят поклон - Смирено вярвам, че всяко нещо си има смисъла, мястото, времето, че се учим до колкото ни стигат силите и сме много повече от преходните си телца. Това променя цялата биохимия в тялото, съвсем сериозно - когато не функционираш страхово и борейки се със сетни сили всеки ден, а живееш вдъхновено, с доверие, любов и възхищение към живота и всичко отвъд него! Красиви моменти са това, а молитвата лесно ни въвлича в тях! Да бъде волята Божия не означава бездействие от наша страна. Означава вяра в собственото ни действие и това на другите, на цялото, от което сме част.

Аз имам убеждението, че всяка информация, която стига до нас е подходяща за нас, така да се каже, вибрираме на една честота. Апропо, каквото и да ти каже т.нар ясновидец, има какво да си вземеш. Винаги имаме най-добрия опит за еволюирането на собственото ни съзнание - оттам и на колективното. Както е писал Орлин, да се уповаваш само на това, едва ли е добра идея - точно защото се сугестираш, както споменава и User123. Като една възможна отправна точка, замисляне - супер. Но човек трябва да умее здравословно да мели получаването на информация от подобни източници, предварително вече приел за авторитети и поканил в такъв важен и личен разговор. Всъщност разговорите с абсолютно всеки дават ценни парченца от пъзела. Точно заради това, което написах в първото изречение..

Мила, прочети отново и отново, ако трябва, отговорите на всички тези хора в темата! Много са ценни и много могат да ти дадат. Каквото и да се напише от тук нататък, ще е синтез на вече изписаното. Не че не ставаш, ти не вярваш, че ставаш, а това е МНОГО различно! Виж тази снимка: Цък Небето са възможностите, които са необозрими, стотици и хиляди. Стената я слагаш ти, твоето съзнание - колко висока, колко плътна и сива, решаваш ти, от теб зависи. Никой не може да я разбие или промени, сниши, уголеми, боядиса шарена, направи прозрачна или създаде място за прозорче или вратичка - никой ОСВЕН ТЕБ. Всъщност можем Съзнателно да избираме кои сме, какви сме, какво вършим всеки ден. В момента ти продължаваш да избираш да не се справяш, да се самосаботираш. Не защото НЕ Можеш, а защото това избираш отново и отново. Всички ние имаме моментите на несправяне, откровен провал, болка, тъга, мъка. Всички! Нормално е, хора сме, понякога се влачим и страдаме. Това не означава да се самоубиваме, а да се научим качествено да мелем стреса и тегобите, и да се обичаме, да имаме здраво ядро, здрава самооценка. Истината е, че не е толкова важно какво точно ни се случва, а как го преживяваме най-вече. Като мъдър урок, с Доверие и смирение в болката си или със съпротивление към страданието, замазване и отричане, самобичуване, жертвеност. Прочети отново написаното в тази тема, наистина - всички мнения по-нагоре, това е моят съвет. Можеш да се справиш, не си жертва, не си избирай сама това, мила!

Така е. Ниската самооценка е предпоставка за много несправяния. От добрия терапевт можеш да "попиеш" много чрез преживяване, чрез общуване с човек с висока самооценка и харизма, увереност. Ами очаква го това - да живее. Не във фантазност и постоянен въртоп от смазващи мисли, на които отговаря - това са натрапливостите - някой (в случая най-общо и лаишки казано мозъкът ти), ти подава топка, а ти избираш дали да се включиш в играта или не. Дали да играеш по тези правила, чувствайки се заставен или да кажеш "Да, виждам топката, но това, не е моята игра." Все пак да не забравяме, че човекът е човек - понякога му е хубаво и лесничко, друг път точно обратното - имай реалистични очаквания. Справянето с тези състояния, които са истинска благодат, не е път към непрестанно щастие и радост, а към осъзнат живот, към качествено смилане на препятствията, които посрещаме. Оттам вече разбира се идват и същинската тиха, присъствена радост и удовлетворение, благодарността и спокойното доверие в Пътя. Доверието е точно това - да разберем, че сме в свързани в една мрежа с всичко и всички, и правим едно цяло - енергийно и всякак. Че няма нищо случайно и си учим уроците и по трудните пътища на живота. Много е самотно да разчиташ само на себе си и собствените си усилия, борейки се като мушичка, която иска да се спаси от локва. Отпуснатото Доверие - в себе си, оттам и в хората, живота, Бога е истински мъдрото справяне с тегобите. Усети какво е Бог за теб - не е нужно да е през религиозност изобщо. И кое прави трудно вярата ти в едно такова по-голямо, по-мощно и мащабно от нас, малките човечета, съществуване? Свързано е с всичко, което написах до тук. Убеждението за "няма достатъчно за мен, ще се вкопча в каквото мога" е породено от тотална липса на Доверие и способност за отпускане. Писал си, че си ригиден - т.е стягане, контрол, "Всичко зависи от мен, трябва да се подсигуря, но и не вярвам много в себе си, не съм достатъчно добър, няма да успея, а трябва, трябва!... " Докато сме човеци, двете са свързани - не задължително обаче. Това е същият филм - пак ума ти ти хвърля топката и ти отвръщаш. "Ами сега какво ще правя, ами дали ще мога, ами то не е ли късно" - само и само да си останеш в сигурното, познатото, каквото си е било до сега, защото живота и живеенето с Доверие и Любов към житейските баири и планини, означават липса на проверка и контрол от малките ни човешки умове,които все искат да знаят, все искат да мелят... С добър терапевт ще се справиш, нямам съмнения за теб! Дошло ти е времето за силна трансформация, което си е супер!

Естествено, това и съм написала в началото. А и прекрасно допълва мнението ти за страха и слабостта.

Права си, Донка, че не всеки ще може да си го позволи - и с време, и с пари е обвързано. Може да е точно след, за да споделим преживяното , макар че аз на всеки вариант съм съгласна, и с радост ще се включа, и съдействам с организацията както мога.

Аз съм махала фейсбука си, защото съм усещала тревожността, която ми носи, желанието да контролирам отношенията си с определени хора. Разбира се, това се дължи на преносите, които правя, сама си влагам тези убеждения, знам го. Та, едно такова откъсване е полезно. Както Орлин е писал, преоткриваш други позабравени дейности, които кисненето във фейсбук е заело. Съзнавайки, но и преживявайки, че киснейки, губиш време, което всъщност можеш да оползотвориш, правиш отликите и.. Действаш. После започнах да ползвам фейсбук още по-оскъдно и премерено, по-смислено. Разбирам желанието на Орлин да си почине, там много хора го търсят постоянно. Дали общуването с всеки от тях е удовлетворяващо и носещо смисъл за всички замесени? Не виждам връзка със страха, наистина, със зрелостта още по-малко. Съгласна.

Точно. Фейсът е насочен около това, което си ТИ (образът, който се обрисува там, който може ( и вероятно не е) да не е в резонанс с действителния). Около това, което буквално демонстрираш, че правиш. "Вижте ме, аз съм еди-кой-си, идентифицирам се с еди-какво-си." Може по цял ден да си бъркам в носа и да лежа на дивана, но ако споделям супер СПИРИЧУЪЛ духовни цитати, може би създавам определено впечатление, различно впечатление. При форумите фокусът е около общностното - заедно създаваме теми, мнения, помагаме си, изграждаме субектности. Само вижте - можеш да си сложиш там някакво мъничко аватарче, снимчица, не е кой знае какво. Няма опция да се тагваш в кое кафе си и да качиш снимка на новите си обувки, да лайкваш селфита. Защото става дума за нещо много повече - в профила се вижда кои теми коментираш и е лесно да се проследи какво си писал - всеки, при интерес може да се включи в този обмен. Фокусът е обмена, симбиозата - "Какво създаваме заедно?", а не "Какво имам?", "Къде бях?" и тн.

Супер идея! Миналата година бях там за празника няколко дни - от животопроменящо вдъхващо силна любяща енергии преживяване станах част! С прекрасни и интересни хора се запознах. За новата и старата хижа е добре по-рано да се направят резервации, а който е на палатка - също е много е забавно, на залез слънце свирим, пеем песни и варим чай с плодове набрани от Рила. Приказна работа.

Истинската медитация, медитативното състояние на съзнанието, могат да бъдат постигнати и докато извършваме съвсем ежедневни дейности. Техниките сами по себе си, ако не са съпроводени с осъзнаване и гмурване в собствените ни психични пластове, са до голяма степен безполезни. В днешно време много хора практикуват йога като спорт, като стречинг. Е, това не е същинското йогийско състояние, водещо до самадхи - свръхсъзнание. От моя опит мога да заключа, че се встъпва в смислена медитация, когато усетим пространството отвъд - отвъд човешкия ум, тяло, емоции, чувства, т.е отвъд всичко, което идва и си отива, което е непостоянно. В състояние на тук и сега имаме всичко, което ни е необходимо и просто сме. Но това е усещане и реално няма как да се предаде единствено като информация, словесна или писмена. Това е медитация, която направих с много любов, кратка е, с простичкото желание да покаже другото на тревожността, да спусне налягането в балона, който тя надува...

Точно това е. Нежността, ласките НЕ могат да навредят, тяхната липса обаче със сигурност да. До 6-месечна възраст е добре детето почти да не се отделя от мама. Да не бъде оставяно да плаче само - то не се преживява като различно от средата, в която е - не разбира кое е то, кое е другото на него. Оставено да плаче, за него е равносилно на смърт. Звучи страшно, и е точно такова, когато сме в тази крехка възраст. Препоръчително е и да спи до мама в този период. То не мисли "ако се разплача, ще стане моето", няма още развито причинно-следствено мислене - то просто е безпомощно и има нужда да бъде обгрижвано. В тази възраст - до 6 месеца - се формират и травмите свързани с изоставяне. Най-просто казано: оставен съм, сам съм, няма храна, няма живот, аз няма какво да направя, умирам! - Това остава на телесно ниво, паметта на тялото. Години по-късно не можем да рационализираме защо толкова ни е страх от отхвърляне, защо ние контра-отхвърляме (предварително, защитно отхвърляме), защо се пазим в капсула от евентуалните болки и разочарования, които ни ужасяват и ни карат да бягаме през глава от хората. Защо сме неспособни да заявяваме потребностите си, страх ни е да се доверим, помолим, потърсим - тялото помни, че когато сме били малки хора, сме се молили и търсили плачейки, но никой не се е отзовал. На по-късен етап, във възрастта на Едиповия комплекс (Едипова фаза) също е изключително важно докосването, и то от родителя от другия пол. Повече гушкане и целувки, в периода от 3-5г. условно казано. След това е добре да има леко отдръпване, да не стоим в една залепнала близост с детето, за да не остане в тази фаза, в този комплекс. Както става ясно залепналата близост е препоръчителна до един момент - след това е добре детето да се усеща като Отделен индивид, с отделни от мама и татко потребности, желания, интереси и тн. Задължително да присъстват активно в живота му, отново чрез ласки и много разговори, разбира се. Просто давайки си сметка, че това дете не е тяхно притежание, а имат щастието да помогнат на един малък човек да става все по-самостоятелен, давайки му любов и сърдечна грижа.

Така е, целта там реално е маркетинг - да потребяваш, да бъдеш консуматор. Ако имаш капацитета, разбира се, извличаш полза, дори уроци и от формат като фейсбук. Но големият проблем там е, че дава илюзията, че си социален, а всъщност колко повече време прекарваш там, толкова повече социални дефицити преживяваш - поне това е моят опит. Този форум съм много щастлива, че открих, и то благодарение на теб, Орлине. Изследвам го с голямо любопитство.

Темата за ревността е интересна и близка до почти всеки на даден етап от живота - не намерих друга във форума за ревността, затова реших да пиша тук, провокирана от споделянето на създателя й. Винаги произлиза от желание за болен контрол. "Искам просто да знам истината" - както Донка е писала, всъщност това е искането да знаем, че сме в състояние на контрол (илюзорен, разбира се, но даващ временно успокоение на ревнуващия). Ревнивите хора са като черна дупка, искат още и още и никога не им стига - жестоко деструктивно поведение, повличащо всички замесени в тази бездна на безлюбие. Винаги го има убеждението за недостатъчност - "аз не съм достатъчен и за мен няма да има достатъчно" - преживяване на някакъв недоимък, дефицит - емоционален, психически, финансов, всякакви варианти има. И съответно ревнуващият иска да си подсигури "нещо"... Докато не би отказал всичко, което му се дава "и от другаде" - нещо, което самият той не би простил, разбрал, преодолял, ако посрещне от своя партньор. И Орлин е писал нещо интересно по темата.

Е. Не се решава така. Като пластичната хирургия, гримирането. Отвън-навътре ефектът може да е само временен и поради това илюзорен.

Всичко се мени динамично, Вселената е в постоянна експанзия. Всъщност аз вярвам, че винаги вървим нагоре в ученето, дори в момента да сме долу на вълната, от човешка гледна точка - ще ударим дъното и ще се оттласнем силно. Вярвам, че младите хора са носителите на новото - колкото по-млад, толкова по-ценна информация носиш за развитието на този свят. Това звучи, може би, твърде хвърковато, но за мен е Доверие в Живота. Товарено е с очаквания, наистина, премисляно до откат. "Ще стана майка, когато... " Постоянно четене, даване на мнения от всички посоки, колебаене. Много жени, а и мъже, забравят интуиция и инстинкт - техните собствени. Доверие в собствената преценка. Това си е така... Комплексите провокират болни компенсации и едни "други" ценности се тачат - външният вид, коригиран максимално, шопинга в мола, са приоритетни за немалко млади жени (но отказвам да повярвам, че е така за повечето), които са на мнение, че няма да са еманципирани и свободни, ако създадат семейство. Непреработените, несъзнавани травми, карат много хора да избират пътя на "вълка единак", защото не искат да са в същите болни семейства, в които са расли. В общи линии, за мен разковничето е в Доверието! Усещането на собствената си готовност, а не просто да имаме деца, ей така, за прираста на населението. Съзнателното подхождане към родителството. Т.е. няма да се съглася с нито едно мнение в крайност. В работата си неведнъж съм виждала млади родители, които в момента, в който детето стане на 5-6 и е по-самостоятелно се чудят на кой да го метнат да го гледа, за да могат те да се забавляват някъде с приятели. И са точно с отношението - "Еми, ето, отчел съм се, нали го водя на това и това, има си бавачка, всичко е окей." И в един момент се превръща в абдикиране от родителската роля. Не че е адекватно да създават само субектност през родителството, но имат и нея за създаване, и то ежедневно.

Оплакващият се обикновено не показва разбиране и осъзнаване на това, което събеседника/ събеседниците му казват в ответ на неговите думи. Често очаква и определена реакция - за да провери дали получава интерес към себе си. В този смисъл той наистина "вампирства", жаден за внимание и съчувствие - за да си докаже, дори за малко, че е важен, значим за другите, да задоволи Его-желания. Присъщо на хора прескачащи в ролите "жертва" и "насилник" - двете страни на една и съща монета. Да споделиш, да потърсиш помощ е друго - въпросът е да тръгнеш с тази заявка - "искам да ти споделя нещо, имам нужда от съвет", "искам да говоря с теб" - в този дух. Тогава вече обикновено има внимание към това, което отсрещният отговаря, получава се диалог, обмен. Его печалбите не са водещи, а напротив - склонни сме да се покажем слаби, уязвими. Парадоксално, но в това е и истинската сила! Не отнасям "степента" на емоционалност към едното или другото - не мисля, че има общо, поне не винаги. П.П.: С написаното за Егото нямам предвид, че то е част от нас, от която да се оперираме, а да не е главното парче през което оперираме.

Според мен има - когато без нея се чувстват като момченца - това са ми го признавали няколко мъже. Тяхното убеждение е, че без брада не изглеждат като мъже и това ги потиска. Така че, точно това имам предвид - да си набавиш нещо, което чувстваш, че ти липсва. Иначе Орлин мисля, че добре обобщи.

Знам за случая на Клер от няколко години. Онзи ден пак попаднах на нейните видеа, гледах и това. В нея моментално се вижда този живец, светлина, които не разпознавам всеки ден в хората. И се зачудих кой всъщност умира и кой живее? Тя е В момента, просто е тук и сега и се наслаждава, обича, живее. А хората, които нямаме подобни диагнози, забравяме, че това не е гарант за дълъг живот... А и да е - какво? Представата, че ще имаме дълъг живот, не е оправдание за пилеенето на дните ни - какви опитности носи пилеенето, вече смятам, че е индивидуално спрямо всеки. Много често сме в следващия или предишния момент, мислейки за това, което може да е или за това, което е било, все искайки нещо, което предизвиква една постоянна неудовлетвореност. Хубави напомняния прави това прекрасно момиче, силна мисия има. <3

Брадата е пряко свързана с мъжествеността. Забелязала съм, че има мъже, които оставят брадата си, за да "наваксат" мъжественост - това ги кара да се усещат мъже и задоволява комплекс. Познавам и мъже, които просто "подчертават" своята мъжественост така - но не я изживяват като необходимост. Тях обикновено може да ги видите И без брада. Като с жените и грима е темата, струва ми се.

Напоследък дискутирам темата с мои близки и приятели - за мнението им относно кога е подходящият момент да бъдем родители? (Ясно е, че абсолютно идеален няма... По-скоро относително подходящ, спрямо собствените ви възприятия. Едва ли има универсален отговор.) Срещам крайни мнения - едни твърдят, че на 20 е уместно да бъдем родители и колкото повече деца - по-добре за прираста на населението. Моето мнение: Наблюденията ми са, че това решение от много млади хора - около 20те, често е взето безотговорно, без те да имат капацитета да осигурят физически и психически Добро, не отлично, защото не мисля, че такова има, детство. Детето е огромна отговорност и променя целия ти живот. А целта на живота на родителя е жестоко да бъде едно дете - твърде тежко бреме е това за самото дете. Лесно става прехвърлянето на собственото неудовлетворение към детето - от едни хора, които не са готови да се посветят на това, а искат да изследват света, себе си, другите, които имат твърде много непознатО през своя кратък човешки опит. Което е естествено търсене според мен. Не виждам как тъкмо ще си завършил училище, например, и вече ще се грижиш и за дете, като ти все още си такова. Факт е, че има много добри млади родители, но в моя опит, това е по-скоро изключение. И това води до другата крайност: Хората, които мислят, че е по-добре да си поживял, изследвал, намерил, разбрал... Да можеш да осигуриш едно ДОСТАТЪЧНО добро детство. Моето мнение: От една страна можеш никога да не се почувстваш готов - но и не е задължително да имаш деца в крайна сметка. Наистина не го виждам като дълг, а като избор. От друга страна си Узрял за нещо повече от грижата за Собствения си... Живот. Научил си се, евентуално, как да се отнасяш към себе си, към другите, към житейските баири, които качваш и по които слизаш. Това е неостаряваща тема, според мен. Вие какво мислите и усещате?

Да. Не съм го пояснила, но е важно уточнение. Въпросът е да е инструмент - полезно ми е да карам колело, но това не значи, че само така ще се движа...Или че ще се движа постоянно.

Много интересно ми беше да прочета написаното. АлександърТ.А., още не съм прочела цялата тема Точно това усещам и аз. И в този момент на трансформация, успях да погледна самотата така, както я гледах дълго време, но вече откъсната от страданието, като страничен наблюдател - не мога да дефинирам усещането с думи, честно казано. Усещането за "тук и сега" ми дава много, наистина. Залива ме радост и благодарност, знам, че нищо не липсва и всичко е точно както Е - съвършено. Това промени начина, по който гледам на абсолютно всичко, начина по който СЪМ. Когато умът не играе игрички, подвеждайки по наклонената плоскост на липсата и его-желанията. Разбирам това усещане. И аз нямам потребност да се вкопчвам, но след дълги години на вкопченост към всичко, до което "мога да се докопам." Изключително примитивно и задушаващо усещане за всички замесени... Голям бич е (и) това днес, според мен. Като се тръгне от вещи, та до хора - яко пълнене на липси... А, тя, ямата - бездънна - ямата на малкото човече в нас, което се страхува да не отлети бързо, бързо в неизвестното, виждайки го като страшно - непреработеният страх от смъртта, за който говори Ники_. Аз за себе си стигнах до разбирането, че когато стигнеш до здравия център в себе си, научиш се как да го усещаш, тогава посрещаш всичко с благодарност и готовност за учене, смирение, вместо с бунт и недоволство.

Много ми е интересна темата и затова ще споделя тук едно мое осъзнаване - ще се радвам ако и други изявят желание да възродят обсъждането... Снощи си направих интересен експеримент... Оставих се да почувствам от къде идва болката при усещането ми за самота. Идва от слънчевия сплит. Имаше години, в които мислех, че е от сърцето, но никак не е от там! Слънчевият сплит - този мощен енергиен център - е пряко свързан с Егото и усещането за притежание! От там идва и ревността. Усещането за самота е илюзия. Никога не можеш да останеш сам. Ти си всичко и всичко е в Теб - на едно по-високо ниво, обаче. На ниво форма, т.е, на ниво Човек си не половинка, ами направо четвъртинка... ("четвъртит си" - си помислих и ми стана весело) Липсата е осезаема и си я търсим отвън - партньори, приятели, секс, храна, алкохол, наркотици - все тая, когато е с цел, най-често несъзнавана, да попълва липси. И това всичко от фокуса върху: Какво нямам? / Какво още мога да имам? И кога всъщност си точно тук и сега и живееш, а не си във фантазия/спомени?...

Усещам Моленето като израз на Любов и Доверие в Бога, а Бога е и в нас, и във всичко около нас и така всъщност всичко е едно, вечно прогресиращ вортекс. Когато живееш в любовта и доверието, страдание няма, защото знаеш, ще всичко и всички, които те срещат са твои учители и ученици, с които заедно откривате нови листенца в цветето на сърцето си - своето собствено и Вселенското в едно. Но да се отпуснеш с доверие е... Цял един път за вървене! Обикновено се моля за това да видя смисъла на случващото се, да не поставям себе си и своето его в центъра на събитията, а да имам мъдростта, разбирането, светлинката да видя пътя по който да разреша "трудността", да мина по житейския баир без да помитам другите и себе си от обида и суета. Накрая на всяка молитва винаги казвам "Да бъде волята Божия", с това изразявам доверието си към всичко което посрещам. Не изповядвам никоя религия, имам любов към духовното.

Хм, iti, ценно беше за мен това: Сам си си отговорил - доверието Е, то не се проверява. Проверяването вече е липса на Доверие. Съответно едва ли ще намериш хипнотерапевт, с който да ти се получи. Тези усещания не минават през съзнателния ум, така е. Ти винаги можеш да вземеш нещо за себе си, някакво осъзнаване - има ли значение наистина дали Е било съществуващо в някакъв момент или е (единствено) плод на подсъзнанието - ако все пак доведе до ползотворна промяна в живота ти? Ако имам избягващ характер и вярвам, че никой не ме харесва, не ме иска и страни от мен, а това е моята собствена проекция - има ли значение наистина така ли е или не е, ДОКАТО съм на това островче и така или иначе не бих видяла нищо различно? User123, все още не съм потърсила, но ако има тема за Осъзнатото сънуване (lucid dream), мисля, че трябва да споделиш и там, а и аз бих се включила!