Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Полина Юлиева

Участници
  • Общо Съдържание

    52
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

  • Days Won

    1

Всичко добавено от Полина Юлиева

  1. Здравей Тъжно Момиче, Бъди спокойна - мислите ти са напълно безвредни за твоето бебче, какъвто и пол да е. То няма как да ги отгатне, нито който и да било друг - те са на сигурно място в твоя ум, докато ти не пожелаеш да ги споделиш (както правиш тук). Съзнанието, че имаш тези мисли и че разбираш абсурдността им, всъщност те предпазва от това да навредиш на детето си с тях. Ако педофилите се терзаеха от угризения, нямаше да са такива изобщо. Изживей оставащото време от бременността си като възможност да задоволиш любопитството си по темите, от които изглежда си била рязко и нездравословно откъсната. (После просто няма да имаш време за това ) Книги - чудесна идея! Сещам се за една (Делтата на Венера), която може дори да облекчи някои чести, съпътстващи бременността оплаквания, като болки в кръста, хемороиди или стомашни киселини! Това ще ти помогне да осигуриш спокойствие и емоционален комфорт на бебчето си, но може би обсесиите няма да спрат да те измъчват, защото те са се превърнали в "предпочитан начин" на психиката ти да реагира на стресовите фактори в живота ти. Тогава може да обмислиш да потърсиш и професионална помощ. Евентуалната психотерапия ще ти помогне да усвоиш нови, по-адаптивни начини да посрещаш житейските стресори, за доброто на теб, децата, бъдещето и близките ти.
  2. Здравей Кремена, Забелязала ли си как хората често започват да се държат с теб покровителствено, да те критикуват, да те наставляват и да подминават чувствата, които изпитваш и които търсиш начин да споделиш? (Почти както колегата ти е демонстрирал пренебрежение и незачитане.) Това не е случайно и сигурно можеш да се сетиш за доста ситуации, в които другите са се отнасяли с теб, все едно не си важна и значима. Тази сякаш повтаряща се ситуация, която не знаеш как да промениш, се дължи на сложни психологични механизми, които определят отношенията ти с хората по принцип (особено с важните за теб хора) . От поста ти е видно, че имаш чувства към твоя колега (също така допускаш от реакциите му, че и той не е безразличен към теб) и би искала да намериш начин да можете да комуникирате тези чувства с уважение и зачитане. Би искала да срещаш уважение и в останалите сфери от живота си. Един начин това да се стане реалност е психотерапевтичният - като с помощта на специалист постепенно успееш да разгадаеш и преодолееш психологичния механизъм, който причинява затрудненията ти.
  3. Е, дори сега Тони44 да се плесне по челото, че по погрешка се е регистрирал с мъжки профил, посланието вече е изпратено... за който има очи да чуе...
  4. Не само ти си объркан/а. Аз също. Обикновено най-напред искам да разбера дали говоря с жена или с мъж. Случайно или не, с теб това не е много ясно. Дали пък посланията, които излъчваш, не са също толкова противоречиви по отношение на общуването, както по отношение на пола ти? (Дори признаването на третия пол не спестява необходимостта от изграждането на идентичност...)
  5. Здравейте, От поста ви личи, че имате много задълбочени познания за състоянието си. Казвате, че сте имали опит с професионалисти, от което допускам, че диагнозата Borderline Personality Disorder може би е обсъждана при ваша хоспитализация. Смятам, че и препоръката за допълнителна по-дългосрочна психотерапия е много адекватна. Споменавате един конкретен терапевтичен метод, което говори, че сериозно сте проучвали какво би работило при вашето специфично разстройство, и че не бихте се доверили на терапевт, който не е запознат в детайли с този сложен синдром. Тук има, както обикновено, добра и лоша новина. Лошата е, че измежду толкова много видове терапия, които до голяма степен се припокриват и теоретично, и практически, у нас може и да няма обучени специалисти точно в този конкретен подход. Добрата новина е, че това, което помага на хора с гранична проблематика (както е при вас) се споделя от множество други терапевтични модели: например акцента върху изграждане на вътрешна стабилна структура на личността чрез по-продължително общуване в спокойна, балансирана и предвидима терапевтична среда. Това означава, че можете да придобиете този личен и социален опит, който е всъщност естеството на лечебния процес, в доста различни терапевтични модалности. Аз лично се сещам се за три добри служби в София, където се предлага висококвалифицирана психотерапевтична помощ, от която можете да се възползвате (имат сайтове с координати): - Център Аналитика - Център Адаптация - Център Динамика Там работят екипи и, ако нямат възможност да ви поемат лично, ще ви пренасочат към друг член от екипа, който е подходящ за вашия случай.
  6. Много хубаво казано - и Инна (авторката на тази тема) е живото доказателство за това. Ето че на 45-ия си пост прояви искрено любопитство! Инна, всички добри прогнози са с теб!
  7. Нищо повече от това, че здравият човек е съмняващ се човек. Ние боледуваме психически - развиваме невроза например (каквито са повечето страдания на хората, които търсят помощ тук) - когато ригидните ни, неподлежащи на съмнение вярвания за света и хората се сблъскват с променената реалност. Обратният път към здравето е да започнем отново да се съмняваме и всеки път да тестваме реалността (и да се учим от нея) без предубеждения. Психотерапевтите обаче сме изправени пред трудна дилема - налага се да продаваме увереност, защото още никой не е измислил добра маркетингова стратегия за продаване на съмнение...
  8. Фантом е например неувереността ти (хващам се за твоето допускане), защото прилича на проблем, който сякаш трябва да се пребори. И вероятно има много терапевтични стратегии за придобиване на увереност. Така както има много стратегии как да направим добро първо впечатление на интервю за работа. Не след дълго обаче разбираме, че правенето на добро впечатление и практикуването на увереност е ужасно изтощително. И ужасно несправедливо на всичкото отгоре, защото някои си го могат просто ей така. И тогава ни минава мисълта - дали пък не се боря с вятърни мелници? Дали пък няма нещо друго в мен, което има нужда от тази неувереност (кой знае по какви причини) и я подхранва тайничко, докато аз се опитвам да се отърва от сянката й? Такива съмнения посява терапията...
  9. Инна, в това изречение казваш много за себе си и за истинските си тревоги. Терапията ти успя ли да постави под съмнение някои от тези "факти" за теб? Те са като скачени съдове със симптомите ти. Разрешат ли се едните, ще се разрешат и другите. Мисля, че не само на теб се е привиждала болест-фантом...
  10. Здравей Светослав, Какво те кара да мислиш, че трябва да смениш професията си? Тази стъпка сигурно предизвиква голямо безпокойство у теб? Освен ако нямаш богати родители. (Прощавай, не знам на каква възраст си.) Но вероятно нямаш богати родители, защото обикновено богатите родители не "правят" децата си програмисти, а инвестиционни банкери. Ако на мен ми предстоеше да хвърля на вятъра пет-годишно обучение (а сигурно и повече), в което вероятно са инвестирани доста безсънни нощи и очаквания за добро възнаграждение, замайването щеше да ми е най-лекия симптом! Ти сигурно си способен програмист с отворен поглед към света и технологичното развитие. Вероятно само докато ти си бил студент са се появили няколко нови езика за програмиране. Колко са вече на брой? Десетки, стотици? Може ли някой да каже с точност? Можеш ли да кажеш, че има непрограмируем казус, с който нито един език за програмиране не би се справил? Нито сега, нито в бъдеще? Защо с психотерапията да е по-различно?
  11. Разбира се, че битката вече е в теб самата - и вече е много по-равностойна - точно затова си се осмелила да я поведеш! Някога не си имала шанс да я спечелиш, но вече не е така - преодоляла си загуби, пораснала си заедно със света около теб. Сигурно силата, която усещаш да се надига в теб е толкова неконтролируема и плашеща, че трябва да я държиш здраво стегната, свита на кълбо, за да не се развихри. За това ти трябват много здрави коремни мускули! Казваш "Вече загубих и много от себе си" - Искаш да кажеш, че вече си дала достатъчно от себе (платила си достатъчно данък на идеята, че светът е опасно място) и вече искаш лично да провериш дали толкова лесно се умира. Само при мисълта и на мен ми се качва адреналина! Иначе - за добро или лошо - психотерапевтите са различни почти колкото уникалните истории на хората, които се обръщат за помощ към нас...
  12. Здравей Джейн, Вероятно е така, защото никой не може да повтори твоята уникална житейска история, както и битките, които си водила (сигурно понякога успешни, и понякога не съвсем) да "бъдеш пусната в света" с благословия и без страх. Мисля, че е била трудна борба за теб, която сякаш още не е приключила. Аз бих се доверила на симптомите, които крещят, че сега искаш повече от всичко да разрешиш този въпрос, за да се влееш и ти в потока на свободно живеещите и творящи хора с всичките си таланти, които знаеш, че носиш в себе си. Това е нелека задача. Моето професионално разбиране е, че е необходимо терапевтично взаимодействие, което да може да фасилитира този процес. Мисля, че не случайно си отказала гастроскопията: интуицията ти подсказва, че ако е необходимо ендоскопско изследване - то трябва да е не на стомаха (който е само невинен говорител), а на психичния живот, който крие не по-малко тайни за случващото се с теб! (Всички хора имаме проблем с локализирането на болката, когато е твърде комплексна ) Така постепенно това, което тялото ти панически говори, ще стане разбираемо за логиката на разума ти, и той отново ще поеме уверено функциите си на господар в своя дом...
  13. Здравей Еверест, Трудно е човек да подмине болката, която се чете от това признание. То казва повече за теб от всичко останало в поста ти. Говори за мъчителната празнота, която те съпътства откакто се помниш, и която нищо от признатите в света житейски радости не е в състояние да запълни. Това сигурно много те плаши? Ако не мога да се зарадвам на жена, дете, приятел - тогава какво? Какво има смисъл? Какво да правя с живота си? В свят, населен със сенки от миналото, този въпрос е безнадежден. Но ето те теб - едва на 30 - изправил "слабото си телосложение" срещу безрадостността, на която някога са те обрекли. Смелостта ти ще те изведе по пътя. P.S. Излизам от роля, за да кажа: Хора с твоето "социално разстройство" рядко стигат до идеята за психотерапия, преди 50...
  14. Здравейте Анаис, От името на профила ви личи, че романтиката е важна част от вашия възглед за света и партньорските взаимоотношения. Това е красив аспект от вас, но също е и ахилесовата ви пета. Като розов филтър ви пречи да оценявате реалността, която понякога е грозна и неприветлива. Докато дойде такъв момент, в който вече нищо не може да скрие горчивата истина. Да, това е зависимост, човекът е болен и не бива да бъде осъждан за болестта си, но нищо (никаква любов и саможертвеност) не може да го накара да се лекува, ако той сам (насаме със собственото си отчаяние) не си признае и не пожелае това. Вие не можете да му помогнете, необходима му е специализирана помощ. Дотогава дистанцията е единственото ви решение. Помнете, че ако вие виждате това - зле прикрити опити по няколко пъти на ден - децата ви също ги виждат. Дори може би виждат повече, защото той пред тях вероятно не е толкова предпазлив и не се старае да се прикрива. Възможно е в големия шок от случващото се да сте пропуснали сигнали на тревожност в поведението им. За което също е препоръчително да получите консултация, след като им осигурите защитена среда. Мисля, че сте отворили кутията на пандора, и проглеждането е много болезнено. Дано имате близки, които да ви подкрепят в твърдостта и решителните мерки, които ви предстоят.
  15. "Самоуважение" (или липса на такова) е само дума, която описва как вашата ситуация изглежда в очите на наблюдателите. В психиката обаче (или поне в онази нейна част, за която не си даваме сметка, но която много мощно ръководи живота ни) понятието самоуважение не съществува. Вие сте привлечена от този мъж по неподвластни на здравия ви разум причини, също както и другата жена. Той разиграва тази игра с жените около себе си, защото не може по друг начин (наречете го, че бягство, защита или каквото искате). Той никога няма да спре да го прави, освен ако нещо драматично не го извади от строя - например тежко заболяване, което да го накара да прозре нуждата си от истински близък човек и огромния си дефицит да изгражда близост. Това прозрение, с много късмет, би могло да го закара в кабинета на психотерапевт, който да има експертизата и търпението за 5-6 години да пробие нарцистичната му броня и да го преобрази в чувстващ и загрижен за другите човек. Ако се надявате на нещо по-оптимистично от това, гоните вятъра. Този мъж обаче ще продължи да има върху вас това неустоимо очарование, което ще ви кара да му вярвате отново и отново. Защото и вие не можете по друг начин. Но има начин да разберете защо това е така, кое ви тегли като магнит към такива мъже, а не към други, които могат да бъдат верни партньори. Този начин отново е психотерапия. И когато откриете истината за себе си, изведнъж принцът ще стане обикновен жабок. Ще си поплачете месец-два за пропилените младини, но после сърцето ви ще литне свободно към някой, с който животът наистина си струва...
  16. Здравей Човек123 Твоят случай е много интересен. Ще те попитам нещо: случва ли ти се често хората да забравят името ти, да не си спомнят, че сте се запознавали? Да забравят, че имат уговорки с теб, или да подменят темата, която си задала? Мисля, че естественото ти човешко желание да бъдеш оценена и приносът ти да бъде забелязван, е в силно противоречие с една несъзнавана част от теб, която иска на всяка цена да остане в сянка, заличена и забравена от света. Това е много интересен вътрешен конфликт, но също така много пагубен за теб, защото те лишава от пълноценна реализация и устойчиво (потвърждавано от реалността) усещане за собствена стойност. Струва ми се важно да се разбере кое поражда този конфликт и защо твоята психика има нужда да го поддържа толкова дълго време. Това е предизвикателна терапевтична задача. Разбирането му ще има за ефект постепенно прекратяване на самосаботиращото поведение, което вече ще бъде подвласно на твоя съзнателен контрол. Няма да скрия, че те чака доста работа, но си струва. Успех!
  17. Здравей, Изглежда си ученичка и започването на учебната година с този проблем те ужасява. Предполагам на никой не си споделила, дори на родителите си, и смяташ, че никой не би могъл да те разбере. Първо да кажа, че можеш да се излекуваш от този страх, така че след време само ще си спомняш, че го е имало, но ще се чувстваш напълно свободна да излизаш и да се забавляваш като връстниците си. Само със съвет обаче няма да стане. Страхът може и сам да изчезне, например ако ти се случи неочаквана промяна - например ново близко приятелство или внезапно да се наложи да се грижиш за някого. Но няма как да знаем това. Другият начин е да започнеш веднъж седмично да се срещаш с психотерапевт, с който да разговаряш за проблема и за други неща, които те притесняват. Това би било най-доброто, което можеш да направиш. Но има няколко важни въпроса, които трябва да се обсъдят: 1) Ако нямаш навършени 18 години, е необходимо съгласието на родителите ти; 2) Терапията обикновено се заплаща и трябва някой да поеме разноските (вероятно родителите ти); 3) Трябва да поемеш ангажимент да идваш редовно в уговорения час, без това да пречи на училището ти. Предстои ти да вземеш отговорно решение.
  18. Здравей, Скриваш ми шапката! Мисля, че си предизвикателство за всеки терапевт! Не случайно болестта ти е толкова изобретателна - тя ти е равностоен партньор! Изобщо не се шегувам - умът ти би полетял, ако не се чувстваше като затворник. Копнеж по независимост, който не знае как да се осъществи, без да нарани тези, които обича. Сериозен конфликт на лоялност. Слава Богу, това фино чувство за хумор издава здравата част от теб (засмях се поне 7-8 пъти, докато четях постовете ти). И като че ли казва, че болната част е само маска, която ще се разпадне, след като е изпълнила ролята си и е предала посланието си на някой, който може да го чуе. Какво друго да ти пожелая, освен успех
  19. Здравей Антон, Не са много хората на 25, които печелят от обществено смислена работа на високо ниво, ръководят екип и взимат важни решения. (И на 52 не са много!) Сигурно си чувал израза "Самотно е на върха". Как намираш общи теми за разговор с приятелите ти, които не работят на високо ниво, не ръководят екип и не взимат важни решения? Би било ценно да разкажеш малко за това. Допускам, че предвид твоята експресивност и комуникативност, обикновено ти си в центъра на дискусията, но все пак до теб достига и обратна връзка, която сигурно е интересна и дори може да ти помогне да се справиш с проблема си.
  20. Здравейте, Осем години изглеждат като страшно много време! Учудвам се, че идеята за психотерапия не е излязла на дневен ред по-рано. Ако се замисля какви биха могли да бъдат причините, ми хрумват няколко възможни обяснения: 1. Живеете на място, където няма такива специалисти; 2. Вашият психиатър е скептичен към психотерапията и никога не ви е насърчил да опитате; 3. Вие самата (и/или близките ви) сте скептични и сте игнорирали съветите на вашия психиатър, че е препоръчително да започнете психотерапия паралелно с медикаментозното лечение. Разбира се, може да има и много други обяснения, но всички те като че ли имат общ знаменател - вероятно изпитвате голяма трудност да говорите за емоционалния си живот и сте отлагали идеята за терапия като крайна мярка. Терапевтът, с който започнете работа, трябва да има това на ум и да ви помогне да развиете това умение за вглеждане в емоциите си, като част от терапевтичния процес. Смисълът на такова усилие е да започнете да изразявате себе си и чувствата си през думите, вместо през симптомите. И така да се освободите от хипохондричните страхове. Успех!
  21. Прави ми впечатление, че изцяло свързвате паническите симптоми с тревогите около здравословното състояние на детето ви - преди и след раждането. Сякаш никаква лекарска грижа или помощ от близките ви не може да намали тази тревога. Това сигурно е много изтощаващо за всеотдайна майка, която иска детето й да расте здраво и щастливо. Може би допълнително се притеснявате как вашите страхове ще повлияят на развитието му, още повече, ако самата вие сте израснала с тревожни/свръхобгрижващи родители. Но защо точно детето е обект на тревога? Сигурно в живота ви има и други, не по-малко притеснителни неща, с които обаче се справяте без паника? Това са важни въпроси, на които вашата терапия трябва да даде отговор. Разкриването на несъзнаваните причини за тревожността ще ви помогне да се справите с нея. Това ще облекчи не само вашето състояние, но е много вероятно да укрепи и здравето на детето ви (да има по-малко и по-слаби алергични реакции и пр.), доколкото психиката на майката и на детето в първите години са свързани по неуловим, но много реален начин.
  22. Забележително е как несгодите на порастването, колкото и драматични да са, не успяват да угасят истински живото в човека - това, което му дава сили да продължава, да търси решение... и спасение от капана на повторението за себе си и децата си. Това излъчва и вашето писмо - надежда и емоционална интелигентност, каквито всеки терапевт би искал да срещне в кабинета си. Никой не би могъл да иска от вас да простите. Но може би вие ще поискате да разберете защо. Защо са ви причинили всичко. Не са ли могли да ви обичат по друг начин. Може би не от тях директно, защоте те няма да могат да ви дадат отговор. Но в разговор със и за себе си. Тогава сама ще изберете дали да простите...
  23. Всяка жена, на която й предстои да стане майка за първи път, има такива съмнения. Обикновено те отминават и не будят толкова силна тревога, защото знаем, че е нормално да имаме всякакви мисли (хубави и лоши, приемливи и неприемливи), и можем да правим разлика между мислите и действията си. Някои от нас обаче не са научени да приемат лошите си чувства и мисли. Например семейството, в което сме израснали, може би не е толерирало директната изява на негативни емоции, когато сме се чувствали наранени, обидени, гневни. Може би дори ги е наказвало по явен или прикрит начин чрез вменяване на вина. Научили сме се, че ако имаш лоши мисли, значи си лош. И чувството на вина става толкова автоматично, че често предхожда самите "лоши мисли". Виновни сме по презумпция, както се казва. Много трудно се живее с постоянно чувство на вина. Изтощаващо е постоянно да се мъчим да доказваме на себе си и другите, че не сме лоши. Иска ни се да можем да се отървем от това чувство, което сякаш се е сраснало с нас. И тогава идват като сигнал за помощ тези ирационални натрапчиви мисли - сигнал, който казва, че не искаме повече да живеем с вина - вина, която не е наша. Психотерапията дава шанс за това.
  24. Здравей Ивет, Отскоро съм във форума и твоето писмо ме заинтригува. Казваш, че проблемите ти са започнали от една среща с момче, за която вероятно си била притеснена. Казваш също, че той не е бил подходящ за теб. От какъв характер е било притеснението ти? Възможно ли е момчето да е било твърде настоятелно за нещо, за което не си била готова? Нещо, което не си можела да откажеш? В такъв случай повръщането ти сякаш е било естествена защитна реакция - както на малкото дете, което го карат насила да си изяде яденето и то после го повръща. Една добра идея е да мислиш за този физиологичен рефлекс като спасителна реакция на тялото ти, която малко се е “бъгнала” - излязла е от контрол. Напълно възможно е да си възвърнеш този контрол, без да се ужасяваш, че с теб се случва нещо фатално и без да взимаш тежки лекарства. Аз също мисля, че решението е психотерапия. Казваш, че си ходила веднъж, но това не е достатъчно. Добре е да имаш нагласа за по-продължителна работа - поне шест месеца.
×
×
  • Добави...