infinity1305

Усмихната подтичва дъщеря ми
и цялата земя блести в смеха и.
А тежкото небе примигва нямо
и се разделя, за да стори път
за ехото от малките крачета
надиплящо багажа ми, за спомен.
Дали ще ме пропуснат след мечето
без копчено оченце... Но виновно
ще схлипам пред вратите два куплета
и после ще запея по детински,
дори ще потанцуваме с дайрето
на вечността, с духа ми бедуински.
Ако е нужно - маски ще наденем,
ще зазвъним със ангелски звънчета.
Каквото трябва. Само, за последно
да чуя двете мънички крачета.
Бих сторила ковчега си на стълба
за всеки звяр, убиец и измамник,
бих заплатила трижди данък кървав
и мъката на онзи разпнат странник,
бих просила отсрочка за съдбите
на всеки, стъпкал Божието име...
ако пред прага ми сведат очи
и ме оставят в спомен да я имам.

Но правото на спомени за нея
отдавна проиграх с хазартно себе...
И ще ме върнат тук, за да изтлея,
под натиска на спомена за тебе.

Притихвам ли...
в следобедния сън
на още недочетената книга,
когато, босонога за света
танцувам с аромата на игликата,
в зеленото безмълвие навън.

И тихичко,
съвсем като на пръсти
пристъпвам към словата ти,
където
дъхти на мокър мъх
и на липа.
Прочитам се в лазура на небето ти
и пълна с речни пръски
се завръщам.

На бойното поле заспаха сенките
и вечерта поседна, да поплаче
като момиче, закъсняло с менците
да напои живота, за петаче.
А той броеше хилядите трънчета
в небето на небесната градина
проболо козирката му изтънчено,
като решето, през което виното
божествено преливаше душите
престорили сърцата си на чаши.
И галеше вечерно по косите
момичето със стомните за плач.
Над бойното поле заспаха птиците
и се завърна тихо пустотата ми
с целувката на утринна девица,
отмила спомена за самотата,
оставила ми в дар трофеи бели
като печат по кожа заклеймена.

На бойното поле от днес съм смела.
Без твоя огън кладите студени са.

И ако пак си приютиш мечтата.
По Донкихотовски. И по момчешки.
И даже мелници да не блестят нататък.
И да е само врявата човешка.

И слънчевите пориви да сеят
не зърно за Жътваря, а безумие.
И ако в нея още само тлеят
останките от хвърлените думи.

И ако пак докоснеш мрака в нея.
И ако с дъх я възкресиш до песен.
/навярно да те срича не умее...
когато музиката е ранимо лесна.../

И ако пак в студените и пръсти
перото затанцува в нежен ритъм
и мислите и, валсово невръстни
надиплят рими, за да те опита...

прости и неугледната одежда
и дрипавите стихоплетства късни.
По листите си ще стаи надежда
в която шепотно да я откъснеш.

Ще приютят студените и длани
един разкъсан поглед, на момиче
побран в кристална капчица от нямане,
солена от безсмъртното обричане.

Те докоснаха нещо, за което не знаех,
те дори се строиха вътре в мен във редичка,
и запяха без глас, с онзи порив омаен
който сякаш помита, а погали ме, тихичко.

Те са хиляди сенки в онзи свят на разруха
и са малки светулки в тъмнината на злака,
те са живия звук, който някога чухме
и забравили как, по човешки оплакахме.

И към тях ме зове нещо тъй непознато.
/А оставам в прахта, по очи, на колене./
С отмалели нозе как да тръгна след вятъра...
как да стигне до тях нещо тежко от мене.

И защото не можеш, те оставям на прага
мое скъпо огнище, мое вярно небе,
тъй отдавна ранимо, топлина недочакало.
А което не съм, Светлина се зове.

Само онзи ще бъде Велик, след космичната нощ.
С призори покосените гроздове в земното лозе.
С аромата на чистото вино, с жътварския кош,
след последната яростна жътва, с големи залози.

Аз ще бъда до облака, хвърлил блестящия сърп,
и от огъня късен със Него ще сричам душите.
Заколените гарвани аз ще подема, на гръб
към земята на сенките, стегнала здраво юздите ми.
И ще рея нагоре очи, след безбройни пера,
полетели с крилете на новите, слънчеви дрехи.
Ще копнея земя, от която и мен да берат,
щом презрея за теб, и потърся от Него утеха.

А мнозина достигат вратите, но малко минават през тях.
Пред последния праг е издигната тройна съблазън.
Но блести на челото ти слънчице - приказен знак,
от човешкия Син - да преминеш във храма белязан.

Между нас се простира една необятна земя
и притиска в сърцата ни още невръстния извор.
Аз протягам ръка, и достигам небето сама
под безкрайния купол на стегнат
в съмнения избор.
Търся теб... но следите ти зеят с дълбоки дула
и след всяка молитва дочувам разкъсана песен.
И от своята малка, покрита с прозрачни була
неоткъсната обич, питам още, и още...
Къде си...
И мълчат небесата. А трябваше някъде там
да приготвят за нас малка къщичка, в розово - бяло.
И да бъдем изваяни стълбове в светлия Храм,
в неподвижния сън на Живота. До тебе ли...
Зная ли...
И мълчи Тишината. Притварям след нея очи
уморена от опити нейната сила да нося.
Но дълбоко отвътре в безмълвие, тихо звучи
онзи тежък въпрос, преобърнал света ми...
Защо си...

Ние с теб се стремим към еднаква на вид Светлина
и утъпкваме близки по своята трънност пътеки.
Ние с теб разораваме рано, по изгрев деня
и засяваме в топлата прах зрънце против-човека.
Ние с тебе копнеем да бъде последна нощта,
приютила в сърцето си лунна корона и жезъл.
И отдаваме себе си в дар на света и пръстта,
за да бъдем пречисти за огъня, Него понесъл.
Ние с теб... Но посреща ни с двойна целувка смъртта.
Ти летиш... в одаяние бяло, от златни пътечки.
Аз събирам криле, потъмнели за миг в пепелта
на безкрайния преход от огън, към още човешко.
И оставам в съня... в ароматния сън на едно
неразлистено никога, малко, измамено цвете.
С две Голготи - от черно, и прелестно златно руно
ние с теб в светове недокоснати тихо ще светим.

Зад ресниците
в сиво-зелена тъга
плува малък оазис надежда.
И прокарва в сърцето
дълбока река,
синьо-пулсно към мен я повежда.
А вълните помитат
по пътя си всяко
неразумно проболо доверие.
И кънтящите стъпки
на някога някой.

Ще доплувам сама
до преддверието.

Ще поседна
на второто стръмно стъпало,
над което посока вали.
Ще послушам в сърцето си зрънцето бяло.
То е верния път, Амели...
То е малкото
тайнствено
златно
ковчеже -
непотребното вчерашно зрънце.
И е цял океан
от прекрасна надежда.
Късче обич, от другото слънце.
Късче пламък, разпалил
светилника седем.
Дъх от чисти, смълчани води.
Цвете, в най-разцъфтелия облик
на Едем,
чийто сън моят Друг ще роди.



16.02.2010

Какво да им прощавам. Аз съм простичка.
Устроена съм само да обичам.
Да ми прощават ленената рокличка,
и розите, с които ще се кича.
Да си прощават друг на друг усмивките.
Че ги прераждат като покаяния.
Небе напал, и лешояд в копривата.
Простени нека са им подаянията.
Простени нека тръгнат да убиват.
Простена е душевната им смърт.
А всеки ден без прошка си отива
момиченце, в бърлогата на кърт.
Новородена още, Палечка на дните,
в просията на бедните ни същности.
Без прошка ще се залича в следите и.
Дори и не помислям да се връщам.

... как утрото на белите мечти
разтваря устни
подобно жаден цвят
за стихнали крилца на пеперуда...