Донка

Еси! Най-много удари получавах в личния си живот точно докато се чувствах нещастна, че друг е нещастен смятах, че не мога да съм щастлива докато не направя така, че и той да е щастлив. Какво самочувствие и гордост! Каква слепота - чак смешно ми става сега, но тогава много страдах и плаках. Аз съм щастлива сега, че минах през този ад, защото без него сега нямаше да ми е толкова светло, леко и свободно. Сега вече знам - всеки сам върви по пътя към своето лично щастие. Всеки сам си определя нещастието - то е неговият урок. Никого не правя щастлива и от никого не чакам да ме направи мен щастлива. И всички сме много щастливи - защото сме свободни и се обичаме каквито сме. Никой не се чувства длъжен на никого с нищо и никой не му е длъжен. А и как бих могла аз да преценя какво ще направи щастлив дори най-близкия ми човек? Мога да кажа това само за себе си. На времето моята 18 годишна дъщеря ми каза - "не искам твоето щастие да зависи от моето - така като направя грешка ще се чувствам много нещастна, че съм наранила и теб - моя най-скъп човек на този свят. А аз имам право да греша и да ме боли и да се уча също, нали? " Сега всички мои близки ми казват - ние сме щастливи до теб, защото няма нужда да правим каквото и да било, за да си щастлива. А щастието ти е просто заразно. А как ли би се чувствал един човек, ако неговото лично щастие му е подарено от някого - този някой винаги може да си го вземе или най-малко да очаква някаква отплата... дори и да не го казва. Нима не сте чували често: Аз толкова направих за него да е добре, а той...."

Изворът на доброто - Вътрешната работа на ученика Свобода е дадена на ума и мислите ни - дали да ги свържем със светлината или сенките - от нашата човешка воля зависи. Самата мисъл няма светлина, ако не е свързана с Реалността. Отрицанието на сенките, критиката им, борбата с тях - това е свързване с тях. Ако все пак усетим студа и тъмнината в ума си - отново само в силата на волята на всеки човек (и само на него) е да се обърне към Реалността. Друг е въпросът ако умът смята сянката за реалност. Или за него реалността включва и сенките... Дали друг човек, друг ум може да помогне - мисля, че да. Ако един ум може да владее отправянето на съзнанието към Светлината, той може да служи за опора - но само ако нуждаещият се сам пожелае и потърси тази опора. При това първият не е задължително (и може би не е желателно) да знае дали някой се е ползвал от опита му.

Изкусително е човек, стремейки се да трансформира човешкия в Божествения принцип, да забрави за смяната им. Да започне да се отнася осъдително към човешкия и да ги противопоставя. Всъщност ние сме хора и е напълно нормално да минем през човешкия стадий. Според мен ключовият момент е този, в който си задаваме въпроса: "Как е възможно любовта да се превърне в омраза? Тази любов е човешка, любов на съображения." Тогава започваме да търсим съображенията, за да ги изчистим и трансформираме човешкия в Божествен принцип. Съображенията също са нормален етап в работата на ума ни - до момента, в който сърцето стане зависимо от тях. Почувстваме ли болката в сърцето, значи е време да разширим съображенията и да освободим сърцето си от тях. Пример? Човекът, който живее до нас, изрази негативно отношение или негативна реакция, която ни засяга болезнено. 1.Ако определяме чувствата си към него според неговото поведение, обичта ни ще се превърне в неприязън и ще му лепнем някакъв етикет, ще започнем обобщения, спомени... Взели сме от него положителното настроение и отношение и ако то в един момент секне, показваме му вратата... 2.Ако навреме осъзнаем съображенията, които превръщат любовта ни в неприязън, ще разширим полето на разсъждения и ще потърсим причините за разочароващото поведение. После ще ангажираме ума си да измисли как бихме могли да помогнем на човека до себе си, на човека, когото обичаме, да преодолее тежък за него момент. Какво се разбира под "стои във водата"? Това, че обменя информация със средата? Значи нечистотиите в сърцето идват от застоя на някакви мисли, затварянето в тяхната черупка? Другото определение на девствено е такова, каквото е по рождение - следователно, ние по рождение можем и сме предназначени да раждаме добри и възвишени неща... Всички цитати са от беседата Това учение

А каква по-точно е вашата база данни? Тя на личен опит и впечатления се основава или на прочетени материали? Ако имате предвид личен опит, то всички мъже ли имате предвид, мъжете, които познавате лично или само онези, които са ви навели на мисълта за мъжката агресивност? Защото мъжете, които живеят в моята среда определено не са агресивни - напомням, че работя като учител в областен град вече 27 години - т.е. имам доста богати впечатления за хората. Много от мъжете, които познавам израснаха пред очите ми и вече станаха много добри съпрузи и бащи. Не бих могла да си изкривя душата и да кажа нещо негативно като обобщение за мъжете. А колкото до проблемните хора - проблемите им не зависят от пола им. Полът само определя начина, по който се проявява проблемът.

Връщам се назад в миналото и с помощта на моите родители се опитвам да си възстановя картината на мъжкото поведение по времето на моите дядовци и прадядовци. Уважението към жената в семейството никак не е било щастлива случайност в средата, в която отраснах аз и са отраснали моите родители (майка ми е на 68, а баща ми на 78). Единият род е свещенически, другите 3 - обикновени селски полуграмотни. И в четирите огромни рода, които все още се познават и уважават, няма нито един спомен за мъж, който да не е уважавал жена си. Това е било норма на поведение и отношения в селата. Да, имало е и изключения, но баба с огорчение говореше за тях, срамувайки се от съселяните си и намираше причината за тези отклонения в "соя" (наследствеността) или в някакво заболяване. Такива мъже не се ползвали с авторитет, напротив - били черните овце на селото и хората странели от тях. "Бие булката си и пие" - това е било нещо като присъда - на този не може да се разчита. Всъщност общественото мнение до голяма степен се е определяло именно от мнението на женската половина на селото, защото мъжете (нашия край са били земеделци и овчари) почти през цялото време са били откъснати от събитията и са получавали "новините" вечер от жените. Всички дядовци и прадядовци, които помня, се вслушваха в мнението на своите съпруги и ги уважаваха много - бабите ми въртяха домакинството и тактично успокояваха парата, ако нещо беше разстроило мъжете им. Грижеха се за тях, защото мъжете работеха много. Прабаба Елена казваше, че един мъж е спокоен и добър когато има умна и добра жена до себе си. Същото беше и с всички чичовци, лели и съседите. Така че картината на патриархата, нарисувана по-горе никак не ми изглежда правило - поне за опита, който имам. В семействата на турците по нашия край (работила съм и като учител, имам и много приятели и съседи) също външно дават вид за пълно подчинение на жените и дори слугуване, но истината е диаметрално противоположна. Това се прави пред хората, за да се вдига авотритета на мъжа-глава на семейството. От неговия авторитет зависи благосъстоянието на семейството и доверието на партньорите. Затворят ли вратата на дома си, обаче, стопанката става глава на семейството. Турчин, който не уважава и не слуша жена си, не се ползва с добро име в тяхната общност.

"Кроткото агне от две майки суче." "Човекът е от камъка по-здрав и от яйцето по-крехък." "Очите виждат всичко, но не виждат себе си." "Който жали подковата, загубва коня." „Гордостта предшества падането.“

Струва ми се, че крайният предел на страданието е болката, която изпитваме, ясно осъзнавайки невъзвратимата и безусловна загуба на нещо скъпо за нас. Преди това ни боли при предположението, че можем да го изгубим, после при процеса, в който го губим, после при надеждата, че не сме го загубили завинаги и някак може да се върне при нас, после при чувството за вина - представата за ситуациите и условията, при които не бихме го изгубили, но сме ги пропуснали. Накрая идва опустошителната болка на съзнанието, че нищо не би могло да ни спаси от тази загуба и с нищо не можем да я върнем. Тогава (ако позволим) се ражда съзнанието, че ние всъщност никога не сме притежавали това, което сме загубили. Само сме си въобразявали, че то зависи от нас и ние зависим от него, че можем по някакъв начин да носим отговорност и да манипулираме събития и съдби. Ражда се свободата и безусловната любов. Раждат се радостта и мирът. Но преди тях е нужно да стигнем до крайния предел на болката - мястото и моментът, в който спираме да се борим и започваме да живеем. . Рождението Тези три условия - три етапа - еднократен процес ли са или важат за всяко малко "раждане"?

Мъжете обичат спокойствието у дома - при жената. Очакват го от жената до себе си и са много уязвими от нейното състояние. В същото време мъжът генетично си остава "ловец" - ако жената разбира това и е умна и прозорлива, ще му организира "ловните емоции" по най-добрия за двамата начин (вместо да ги подтиска и заставя мъжа да изпуска парата другаде или по неподходящ болезнен начин). Мъжът подсъзнателно или съвсем съзнателно търси оценката на своята мъжественост в очите и усмивката, в ласките и думите на жената. Каквото жената поощри като мъжествена черта, това проявява мъжът. Много жени (и аз в миналото си в това число), подведени от клишета в литературата и обществените нагласи смятат грубата сила и властност за проява на мъжественост, а уважението към нея, към свободата и душата и, спокойната защита, деликатността - за "женчо". Мъжът съвсем правилно тълкува тези сигнали и проявява предпочитаните от жената качества към самата нея - тогава изведнъж се превръща в агресор и подтисник. (Точно това се случи в младостта ми - научих си урока, макар и късно, и до мен застана добър Мъж. Макар че самият той казва, че едва сега усеща себе си наистина мъж - преди си е бил просто петле.)

Ч е с т и т Р о ж д е н Д е н semiramida

Харесва ми тестостеронното доминиране на мъжа, когато - поема моята и на децата защита (дори и да няма от какво или кого - усещането за приятел, който винаги ще ти подаде ръка, ако усетиш слабост) - ми позволява да проявя свободно и спокойно женската си нежност .... оставям на жените тук да продължат

Прекрасните качества на мъжа се проявяват тогава, когато той спре да усеща противопоставяне с жената - това зависи и от двамата. Същото в пълна сила се отнася и за жената.

Съзнателният живот - когато човек осъзнава, че Истината за света е над неговата лична картина за него и всеки друг човек има правото на своята гледна точка точно толкова, колкото той на своята. Пътят към свободата и Любовта.

Горещините станаха съвсем нормални през последните години. Струва ми се, обаче, че твърде много започнахме да разчитаме на климатиците и забравяме за елементарните правила за здравословно поведение. Позволяваме си да стоим в охладени помещения на твърде голяма температурна разлика от външната среда. Всеки сега посяга към изстудените и газирани напитки и сладоледа, към студения душ, макар че едва ли има човек, който не знае, че жителите на тропическите страни никога не правят това. Точно обратното - те пият топъл чай. Това има елементарно обяснение, свързано с топлообмена на организма, което се изучава още в училище. Но дори и да сме забравили уроците, всеки може да забележи колко бързо следва изпотяване след леденото удоволствие, а после ни става още по-горещо и жадно. След топла напитка се усеща хладина - странно но факт. Излишно е тук да споменавам и какъв удар се нанася на всички органи с рязкото им изстудяване и после отново загряване. На същото място е спомената и лечебната сила на дъждовните бани през лятото: Книга за здравето - стр.132 Какви са вашите опитности и наблюдения за горещините и здравословното ни поведение през летните месеци? Правили ли сте дъждовни бани и как ви се е отразявало това? Каква е според вас нормалната и здравословна температурна разлика при охлаждане на помещението с климатик?

Силно впечатление ми е правила връзката, която Учителя прави между дишането и пречистването на умствения и сърдечния живот на човека: Книга за здравето - стр. 131 Започнах да наблюдавам себе си и децата и забелязах, че когато човек усети някакво силно желание и започне да диша по начина, описан от Учителя, усеща прилив на радост - като че ли изживява предварително представата за изпълненото желание. Ако в желанието, обаче, има някакъв негативен елемент - дишането каточ е ли се накъсва и настъпва почти спазъм. Ако в такъв момент човек обърне внимание на дишането - не толкова на желанието си, като че ли енергията се преразпределя и след няколко дълбоки вдишвания желанието или се е стопило или се е почистило. Много полезно е това, когато децата са превъзбудени от нещо и напират упорито да изпълнят своите намерения - "Я покажи сега колко много искаш да стане това " - ръчичките се изпъват силно нагоре и после описват дъга надолу. Така се отварят добре дробчетата. После викът "Еееееееееей " заставя детето да поеме дълбоко въздух, а издишването на "тооооооооооооолкова" помага за бавното изпускане. Ако успеете да ги подмамите да ви го покажат няколко пъти, често се оказва, че са забравили за желанието или вече не е толкова силно или са склонни на промени и убеждение. Хубаво е възрастният и детето да правят това упражнение заедно - така и възрастният овладява желанието си на всяка цена да се противопостави на детското желание и порив и по време на издишването получава време и идеи как да намери изход, който да задоволи и зарадва и двете страни. В този смисъл дишането мноооого помага да се изгради търпението: същият източник

Съгласна! Всъщност не е чак толкова трудно, колкото изглежда на пръв поглед - дори не е необходимо да се споменава, че това е метод от определено учение. Много силно впечатление ми направи преди време дискусията по една от беседите от цикъла Великата майка - Малък разбор. В нея Учителя дава много ефективно от психотерапевтична гледна точка упражнение - прането и влаченето на вълната: В психологията това е добре познатият ефект на взаимно влияние между физическия и психическия живот на човека. Както мислите и емоциите се отразяват на изражението, състоянието и поведението на тялото, също така е възможно и обратното влияние. При това не е задължително дейността да се извършва реално - достатъчно е само да си представим извършването и. Моя позната ми споделяше, че когато нещо я извади от равновесие, започва да тупа пътеките и килимите у дома - след такова полезно упражнение сякаш смъквала всичко негативно, което и се е струпало и заспивала "изтупана". Ето какво сподели Нели Т: Благодаря за опитността!

За да се получи хармонията вътрешно, се налага понякога да се откажем от външните си представи и претенции за нея. Ако са се събрали заедно за определено време хора, част от които извлича щастието си от настоящия момент, а другата - от постигането на определена цел, то групата би следвало да се разпадне или ако запази целостта си, това да стане за сметка на "горчиви" компромиси от едната или от двете страни. Според вас, възможно ли е да се намери решение така, че двете части на групата да съжителстват хармонично и всяка от тях да постига своята представа за щастие без да я налага на другата част? Това може ли да се постигне ако става дума само за двама души? Какво е необходимо на един човек, за да почувства хармония тогава, когато неговите представи за хармония се отличават драстично от тези на обкръжението му или на условията, в които е попаднал?

Сега е моментът да си съберем синя жлъчка: Расте навсякъде - ливади, поляни, край пътя, като плевел в лозята и градините, и в планината и в равнината. Действие: Тонизиращо храносмилателната система, апетитовъзбуждащо, жлъчегонно, слабително. Има известно диуретично действие. Приложения: # за стимулиране на храносмилането # засилва секрецията на жлъчка, стомашен и чревен сок от активиране перисталтиката на червата # жлъчегонно средство при жълтеница, камъни в жлъчния мехур, лошо храносмилане, # атоничен запек, хронични бъбречни възпаления и камъни в бъреците # стимулиране обмяната на веществата # външно: при кожни пъпки, циреи и др. http://www.bgflora.net/families/asteraceae...um_intybus.html Учителя я е препоръчвал при упорит запек. Външно приложение: употребява се за бани при екземи, за лапи при циреи и трудно зарастващи рани. Настойка от цветав зехтин (1:10) се използва за мазане при рани, изгаряния, за компреси при младежки пъпки. тук

Ч е с т и т Р о ж д е н Д е н p c h e l i z a

Ако само опитностите със страдания и вълнения могат да определят дали мирът в човека е действителен или не - то не можем да бъдем сигурни никога дали мирът в нас не може да "изветрее", защото нямаме представа какво би могло да предизвика изветряването му. По какво се отличава обикновената преходна радост от непреходната - тази, която е съобразена със Закона? Можем ли да ги различаваме преди да е дошло изпитанието им? Можем ли да подлагаме радостта и мира си на "виртуални изпитания", за да ги проверяваме? Можем ли да смятаме съ-страданието, за което говори Учителя, за такова виртуално страдание? Ако страданието дойде до крайния предел, то каквото и друго страдание да се появи, то не би могло да наруши мира и радостта, родени след него. Но как да познаем, че това е крайният предел?

Въпреки че толкова години вече съм в тази професия, никога не съм се чувствала учител - по-скоро ученик заедно с учениците. Усещането е, че вървиш с тях заедно по пътека - някого почти на ръце носиш, друг за ръка само държиш - за кураж повече, на други само показваш знаци по пътя - понякога аз самата ги виждам за пръв път... и от всеки от тях научавам още нещо ново и за хората, и за пътя, и за Живота. Но често съм мислила, срещайки "учителстващи", какво ли им дава увереността да "кроят"? Може би искреното желание да помогнат, да отворят очите на заблудени и страдащи, да споделят постигнатото от тях самите? А може би усещането, че след някакви опитности в своя личен път, са се издигнали достатъчно, за да посочват истината и правилното и доброто на другите? Защо е толкова опасно за нас - хората да наречем себе си - учители? Може би защото тогава спираме да се опознаваме и изчистваме, да се развиваме? Може би защото претенциите на един човек за учител на други може да осакати не само него самия, но и тези, които ще го следват и така ще се отклонят от своя си път? Докато четях беседата, си спомних и за мои "учители" - някои са ми натискали главата като тигрицата, други са ме учили как да виждам слабостите си, други са ми поставяли критерии, които е трябвало да покрия, за да заслужа тяхното "браво"... Хубаво е човек да си спомня такива неща от личния си живот, осъзнавайки, че той самият може също да се поддаде на изкушението да го направи с друг човек. Кой човек е в състояние да направи това? - Нали всеки от нас е дошъл тук точно защото има да се учи и да се изчиства и да гради в ума и сърцето си... Как да се разбира „Христос записа Името Си в нашата книжка.“? По какво се познава, че това се е случило? Усетим ли желание да "учителстваме" - значи сме се отклонили от познанието и от Учителя си. Как бихме могли ние - хората - да си помагаме в познаването на Учителя? Никак не си представям себе си като мисионер, който предлага на всеки минувач евангелието и духовни книжки. Или си помагаме без да го правим преднамерено - само с примера и живота си?

Ако камъкът (в духовен смисъл) е "завършен характер, в който всички сили са уравновесени", то какво движи развитието в него? Съприкосновението с външната среда? Ако от гледна точка на диалектиката развитието представлява преминаване от количествени изменения в нови качествени, то нехармоничното развитие би изглеждало като изменение в резултат на вътрешните противоречия и борбата на противоположностите, а хармоничното като резултат на тяхното единство и неразделност (теза - антитеза - синтеза - Хегел)? Какво изгаря, когато камъкът на живота и личността ни се пече във варницата на ангелите? Принципите и твърдостта на решетката ни от правила? Какво представлява водата за бъдещата вар - това, което предизвиква реакцията и "избелването" - осъзнаването на Божията воля? Чистотата на варта се състои главно в нейните дезинфекциращи свойства - тя изгаря паразити и микроорганизми, които вредят на човека в собствения му дом - може би това са негативните ни мисли и емоции?

Молитвен наряд за начало: Махар Бену Аба - песен Във мрак, тъмнота - песен Псалом 23 Лука 2 Беседа: Рождението Молитвен наряд за край: Утринна молитва на ученика Господнята молитва - молитва Господи, влей в мен живи космични сили

А според мен това се нарича предпазливост и си е точно една от техниките на положителното мислене. Негативните предположения и очаквания наистина ще доведат до негативни резултати, ако останат в този си вид. И не само защото подобното привлича подобното, а защото мозъкът ги "чува" като задача за изпълнение и подсъзнанието моделира поведение, което да доведе до тях. Принципът е добре известен на психолозите и особено педагозите. В професионалния пример на maggee тя реагира на тези предположения с адекватни подсъзнателни и съзнателни позитивни представи, в които преодолява евентуалния проблем. И пак по посочения по-горе принцип добре тренираните и органи, с помощта на които се труди изпълняват без нейно съзнателно ръководство "поръчката" - но сега вече не са негативните картини, а позитивните - тези, които са възникнали като реакция на негативните. Нещо подобно е поведението на пешеходеца, който не пресича улицата пред движещи се коли, защото първо си представя негативните послдици и веднага след това поведението, с което ги избягва - т.е. остава на мястото, на което се чувства сигурен и пресича, когато картината на ситуацията съвпадне с положителната представа.

Здрава основа Моментът на малкото постижение идва съвсем неочаквано, съвсем непреднамерено... Разбирам кога е дошъл по болката, която изпитвам. Днес попаднах случайно в такава ситуация. Винаги, когато си помисля, че съм научила нещо ново, попадам в нещо подобно. Загубих нещо, което бях оценила много високо, на което вътре в себе си много държах. Загубих го, благодарение на невниманието на много близък човек - несравнимо по-важен и ценен от това, което загубих. Последното, обаче, само засилваше болката. Овладях с волята си първата вълна, но малко по-късно си спомних какво съм прочела преди ден-два само: Акордиране на човешката душа - т.1 стр. 10,11 Внимателно оставих емоциите и мислите си да излезнат - но само пред мен - за да ги разгледам и осмисля добре. Направих го, когато бях сигурна, че мога да се "отстраня" от тях и да ги чуя след като ги излея вън от себе си. Не бях изненадана от това, което чух - нормална човешка реакция за такъв момент. После започнах да връщам назад дните и това, което прочетох и си отбелязах като ценно за мен... Акордиране на човешката душа - т.1 стр. 10,11 Болката ми беше породена от това, че твърде силно се бях привързала към нещо конкретно - бях разменила свободата си да се радвам на състоянията си и на настоящето срещу радостта от притежанието на конкретни неща, които бяха замръзналото минало. Да "дойде Любовта" сега означаваше да осъзная, че никога не мога да загубя радостта, която съм преживяла и тя не се съдържа в конкретни предмети, а в паметта ми за нея. Наистина усетих паметта си освободена от конкретните предмети - сега и да забравя картината, сцената, звуците, щях да запомня усещането за радостта, които те бяха извикали в ума и сърцето ми. Другата причина за болката беше, че аз самата бях проявила небрежност преди близките ми да я проявят - като че ли бях разчитала те да свършат работата вместо мен, а сега ме болеше, че помагайки ми, ме бяха наранили. Човешката любов в мен беше недоволна - най-вече от себе си. После си спомних, че Учителя ни съветва в такива ситуации да се поставим на мястото на другия - направих го. И усетих още по-силна болка - болката, когато неволно си наранил човека, когото обичаш, опитвайки се да го зарадваш - и сега виждаш болката му. Върнах се в себе си и вече ме болеше не от загубата на предмета, а от това, че ситуацията бе причинила много болка и угризения и на близките ми. Акордиране на човешката душа - т.1 стр. 10,11 Болката ми "светна", че бях обърнала местата на любовта и истината. Истината за загубата на нещо ценно беше разколебало любовта ми. Тогава нито истината ми е била Истината, нито любовта ми - Любов. Когато сложих първа Любовта (безусловната), истината изведнъж се преобрази и от загуба на нещо ценно по вина на близък човек се превърна в придобивка на нещо още по-ценно, благодарение на тази случайна загуба. А може би никак не беше случайна, а дойде точно навреме - когато се бях почувствала готова за приложението на "храната". Здрава основа

Мисля, че малко смесваме положителното мислене със самозаблудата. В примера на maggee ясно е описано до какво води "позитивната самозаблуда". И аз съм живяла с нея - не 13 месеца, а 13 години. Позитивната самозаблуда е упоритостта на егоистичното ни Аз да вижда и признава само една страна и една врата в ситуацията - тази, която то си е набелязало за добрата и правилната. Позитивната самозаблуда смята болката от неадекватно мислене и поведение за благородна жертва в името на любовта. Това, което тя нарича позитивно мислене и вяра, е всъщност просто отказ от промяна на желанието, плана, визията за конкретно събитие в бъдещето, отказ да се признае приоритета на Божията воля над нашата лична "позитивна мисъл". Такова "положително мислене" води до все по-голяма слепота и затъване в блатото на своя егоизъм. Положителното мислене е търсене на Божията воля и на положителните страни на ситуацията, на позитивните изходи и ползите от "загубите". То държи ума буден и сърцето чисто. Силата му се състои не в налагането на едно положително развитие на събитията, а в положително възприемане на всяко развитие. Ето един пример: Бившата приятелка на любимия се опитва да възстанови връзката между тях. Положителното мислене дава следното решение: Ако те се съберат, а ние се разделим - това е радостно, защото ако между нас отнощенията не вървят добре, той няма да бъде сам и ще бъде с човек, който го обича и с когото му е хубаво. Аз ще получа свободата да намеря човека, с когото ще съм щастлива. Ако ние останем заедно въпреки "атаката" и сме щастливи и спокойни - значи отношенията и връзката ни са издържали сериозна проверка. Аз съм запазила любовта си от ревността - своята и неговата, а и нейната свобода, а той е имал възможност да прецени с кого се чувства спокоен и щастлив. Дали ще запазят приятелството си - това е тяхно решение. Позитивно е, ако го запазят и се радват на него. Позитивно е и ако се отдалечат един от друг, защото усещат някакви негативни емоции - докато и ако ги преодолеят. Разказаното по-горе е личен опит на работа със силата на положителното мислене, на който се дължи спокойствието и радостта в живота ми през последните години.