Донка

Съгласна! Всъщност не е чак толкова трудно, колкото изглежда на пръв поглед - дори не е необходимо да се споменава, че това е метод от определено учение. Много силно впечатление ми направи преди време дискусията по една от беседите от цикъла Великата майка - Малък разбор. В нея Учителя дава много ефективно от психотерапевтична гледна точка упражнение - прането и влаченето на вълната: В психологията това е добре познатият ефект на взаимно влияние между физическия и психическия живот на човека. Както мислите и емоциите се отразяват на изражението, състоянието и поведението на тялото, също така е възможно и обратното влияние. При това не е задължително дейността да се извършва реално - достатъчно е само да си представим извършването и. Моя позната ми споделяше, че когато нещо я извади от равновесие, започва да тупа пътеките и килимите у дома - след такова полезно упражнение сякаш смъквала всичко негативно, което и се е струпало и заспивала "изтупана". Ето какво сподели Нели Т: Благодаря за опитността!

За да се получи хармонията вътрешно, се налага понякога да се откажем от външните си представи и претенции за нея. Ако са се събрали заедно за определено време хора, част от които извлича щастието си от настоящия момент, а другата - от постигането на определена цел, то групата би следвало да се разпадне или ако запази целостта си, това да стане за сметка на "горчиви" компромиси от едната или от двете страни. Според вас, възможно ли е да се намери решение така, че двете части на групата да съжителстват хармонично и всяка от тях да постига своята представа за щастие без да я налага на другата част? Това може ли да се постигне ако става дума само за двама души? Какво е необходимо на един човек, за да почувства хармония тогава, когато неговите представи за хармония се отличават драстично от тези на обкръжението му или на условията, в които е попаднал?

Сега е моментът да си съберем синя жлъчка: Расте навсякъде - ливади, поляни, край пътя, като плевел в лозята и градините, и в планината и в равнината. Действие: Тонизиращо храносмилателната система, апетитовъзбуждащо, жлъчегонно, слабително. Има известно диуретично действие. Приложения: # за стимулиране на храносмилането # засилва секрецията на жлъчка, стомашен и чревен сок от активиране перисталтиката на червата # жлъчегонно средство при жълтеница, камъни в жлъчния мехур, лошо храносмилане, # атоничен запек, хронични бъбречни възпаления и камъни в бъреците # стимулиране обмяната на веществата # външно: при кожни пъпки, циреи и др. http://www.bgflora.net/families/asteraceae...um_intybus.html Учителя я е препоръчвал при упорит запек. Външно приложение: употребява се за бани при екземи, за лапи при циреи и трудно зарастващи рани. Настойка от цветав зехтин (1:10) се използва за мазане при рани, изгаряния, за компреси при младежки пъпки. тук

Ч е с т и т Р о ж д е н Д е н p c h e l i z a

Ако само опитностите със страдания и вълнения могат да определят дали мирът в човека е действителен или не - то не можем да бъдем сигурни никога дали мирът в нас не може да "изветрее", защото нямаме представа какво би могло да предизвика изветряването му. По какво се отличава обикновената преходна радост от непреходната - тази, която е съобразена със Закона? Можем ли да ги различаваме преди да е дошло изпитанието им? Можем ли да подлагаме радостта и мира си на "виртуални изпитания", за да ги проверяваме? Можем ли да смятаме съ-страданието, за което говори Учителя, за такова виртуално страдание? Ако страданието дойде до крайния предел, то каквото и друго страдание да се появи, то не би могло да наруши мира и радостта, родени след него. Но как да познаем, че това е крайният предел?

Въпреки че толкова години вече съм в тази професия, никога не съм се чувствала учител - по-скоро ученик заедно с учениците. Усещането е, че вървиш с тях заедно по пътека - някого почти на ръце носиш, друг за ръка само държиш - за кураж повече, на други само показваш знаци по пътя - понякога аз самата ги виждам за пръв път... и от всеки от тях научавам още нещо ново и за хората, и за пътя, и за Живота. Но често съм мислила, срещайки "учителстващи", какво ли им дава увереността да "кроят"? Може би искреното желание да помогнат, да отворят очите на заблудени и страдащи, да споделят постигнатото от тях самите? А може би усещането, че след някакви опитности в своя личен път, са се издигнали достатъчно, за да посочват истината и правилното и доброто на другите? Защо е толкова опасно за нас - хората да наречем себе си - учители? Може би защото тогава спираме да се опознаваме и изчистваме, да се развиваме? Може би защото претенциите на един човек за учител на други може да осакати не само него самия, но и тези, които ще го следват и така ще се отклонят от своя си път? Докато четях беседата, си спомних и за мои "учители" - някои са ми натискали главата като тигрицата, други са ме учили как да виждам слабостите си, други са ми поставяли критерии, които е трябвало да покрия, за да заслужа тяхното "браво"... Хубаво е човек да си спомня такива неща от личния си живот, осъзнавайки, че той самият може също да се поддаде на изкушението да го направи с друг човек. Кой човек е в състояние да направи това? - Нали всеки от нас е дошъл тук точно защото има да се учи и да се изчиства и да гради в ума и сърцето си... Как да се разбира „Христос записа Името Си в нашата книжка.“? По какво се познава, че това се е случило? Усетим ли желание да "учителстваме" - значи сме се отклонили от познанието и от Учителя си. Как бихме могли ние - хората - да си помагаме в познаването на Учителя? Никак не си представям себе си като мисионер, който предлага на всеки минувач евангелието и духовни книжки. Или си помагаме без да го правим преднамерено - само с примера и живота си?

Ако камъкът (в духовен смисъл) е "завършен характер, в който всички сили са уравновесени", то какво движи развитието в него? Съприкосновението с външната среда? Ако от гледна точка на диалектиката развитието представлява преминаване от количествени изменения в нови качествени, то нехармоничното развитие би изглеждало като изменение в резултат на вътрешните противоречия и борбата на противоположностите, а хармоничното като резултат на тяхното единство и неразделност (теза - антитеза - синтеза - Хегел)? Какво изгаря, когато камъкът на живота и личността ни се пече във варницата на ангелите? Принципите и твърдостта на решетката ни от правила? Какво представлява водата за бъдещата вар - това, което предизвиква реакцията и "избелването" - осъзнаването на Божията воля? Чистотата на варта се състои главно в нейните дезинфекциращи свойства - тя изгаря паразити и микроорганизми, които вредят на човека в собствения му дом - може би това са негативните ни мисли и емоции?

Молитвен наряд за начало: Махар Бену Аба - песен Във мрак, тъмнота - песен Псалом 23 Лука 2 Беседа: Рождението Молитвен наряд за край: Утринна молитва на ученика Господнята молитва - молитва Господи, влей в мен живи космични сили

А според мен това се нарича предпазливост и си е точно една от техниките на положителното мислене. Негативните предположения и очаквания наистина ще доведат до негативни резултати, ако останат в този си вид. И не само защото подобното привлича подобното, а защото мозъкът ги "чува" като задача за изпълнение и подсъзнанието моделира поведение, което да доведе до тях. Принципът е добре известен на психолозите и особено педагозите. В професионалния пример на maggee тя реагира на тези предположения с адекватни подсъзнателни и съзнателни позитивни представи, в които преодолява евентуалния проблем. И пак по посочения по-горе принцип добре тренираните и органи, с помощта на които се труди изпълняват без нейно съзнателно ръководство "поръчката" - но сега вече не са негативните картини, а позитивните - тези, които са възникнали като реакция на негативните. Нещо подобно е поведението на пешеходеца, който не пресича улицата пред движещи се коли, защото първо си представя негативните послдици и веднага след това поведението, с което ги избягва - т.е. остава на мястото, на което се чувства сигурен и пресича, когато картината на ситуацията съвпадне с положителната представа.

Здрава основа Моментът на малкото постижение идва съвсем неочаквано, съвсем непреднамерено... Разбирам кога е дошъл по болката, която изпитвам. Днес попаднах случайно в такава ситуация. Винаги, когато си помисля, че съм научила нещо ново, попадам в нещо подобно. Загубих нещо, което бях оценила много високо, на което вътре в себе си много държах. Загубих го, благодарение на невниманието на много близък човек - несравнимо по-важен и ценен от това, което загубих. Последното, обаче, само засилваше болката. Овладях с волята си първата вълна, но малко по-късно си спомних какво съм прочела преди ден-два само: Акордиране на човешката душа - т.1 стр. 10,11 Внимателно оставих емоциите и мислите си да излезнат - но само пред мен - за да ги разгледам и осмисля добре. Направих го, когато бях сигурна, че мога да се "отстраня" от тях и да ги чуя след като ги излея вън от себе си. Не бях изненадана от това, което чух - нормална човешка реакция за такъв момент. После започнах да връщам назад дните и това, което прочетох и си отбелязах като ценно за мен... Акордиране на човешката душа - т.1 стр. 10,11 Болката ми беше породена от това, че твърде силно се бях привързала към нещо конкретно - бях разменила свободата си да се радвам на състоянията си и на настоящето срещу радостта от притежанието на конкретни неща, които бяха замръзналото минало. Да "дойде Любовта" сега означаваше да осъзная, че никога не мога да загубя радостта, която съм преживяла и тя не се съдържа в конкретни предмети, а в паметта ми за нея. Наистина усетих паметта си освободена от конкретните предмети - сега и да забравя картината, сцената, звуците, щях да запомня усещането за радостта, които те бяха извикали в ума и сърцето ми. Другата причина за болката беше, че аз самата бях проявила небрежност преди близките ми да я проявят - като че ли бях разчитала те да свършат работата вместо мен, а сега ме болеше, че помагайки ми, ме бяха наранили. Човешката любов в мен беше недоволна - най-вече от себе си. После си спомних, че Учителя ни съветва в такива ситуации да се поставим на мястото на другия - направих го. И усетих още по-силна болка - болката, когато неволно си наранил човека, когото обичаш, опитвайки се да го зарадваш - и сега виждаш болката му. Върнах се в себе си и вече ме болеше не от загубата на предмета, а от това, че ситуацията бе причинила много болка и угризения и на близките ми. Акордиране на човешката душа - т.1 стр. 10,11 Болката ми "светна", че бях обърнала местата на любовта и истината. Истината за загубата на нещо ценно беше разколебало любовта ми. Тогава нито истината ми е била Истината, нито любовта ми - Любов. Когато сложих първа Любовта (безусловната), истината изведнъж се преобрази и от загуба на нещо ценно по вина на близък човек се превърна в придобивка на нещо още по-ценно, благодарение на тази случайна загуба. А може би никак не беше случайна, а дойде точно навреме - когато се бях почувствала готова за приложението на "храната". Здрава основа

Мисля, че малко смесваме положителното мислене със самозаблудата. В примера на maggee ясно е описано до какво води "позитивната самозаблуда". И аз съм живяла с нея - не 13 месеца, а 13 години. Позитивната самозаблуда е упоритостта на егоистичното ни Аз да вижда и признава само една страна и една врата в ситуацията - тази, която то си е набелязало за добрата и правилната. Позитивната самозаблуда смята болката от неадекватно мислене и поведение за благородна жертва в името на любовта. Това, което тя нарича позитивно мислене и вяра, е всъщност просто отказ от промяна на желанието, плана, визията за конкретно събитие в бъдещето, отказ да се признае приоритета на Божията воля над нашата лична "позитивна мисъл". Такова "положително мислене" води до все по-голяма слепота и затъване в блатото на своя егоизъм. Положителното мислене е търсене на Божията воля и на положителните страни на ситуацията, на позитивните изходи и ползите от "загубите". То държи ума буден и сърцето чисто. Силата му се състои не в налагането на едно положително развитие на събитията, а в положително възприемане на всяко развитие. Ето един пример: Бившата приятелка на любимия се опитва да възстанови връзката между тях. Положителното мислене дава следното решение: Ако те се съберат, а ние се разделим - това е радостно, защото ако между нас отнощенията не вървят добре, той няма да бъде сам и ще бъде с човек, който го обича и с когото му е хубаво. Аз ще получа свободата да намеря човека, с когото ще съм щастлива. Ако ние останем заедно въпреки "атаката" и сме щастливи и спокойни - значи отношенията и връзката ни са издържали сериозна проверка. Аз съм запазила любовта си от ревността - своята и неговата, а и нейната свобода, а той е имал възможност да прецени с кого се чувства спокоен и щастлив. Дали ще запазят приятелството си - това е тяхно решение. Позитивно е, ако го запазят и се радват на него. Позитивно е и ако се отдалечат един от друг, защото усещат някакви негативни емоции - докато и ако ги преодолеят. Разказаното по-горе е личен опит на работа със силата на положителното мислене, на който се дължи спокойствието и радостта в живота ми през последните години.

През изминалите няколко дни стигнах до идеята, че най-голямата устойчвост и твърдост ми е нужна, за да запазя мекотата и безусловността на любовта си. Твърда почва под мислите ми е нужна, за да мога да трансформирам една негативна ситуация в позитивна - твърдостта на принципа "всичко, което се случва е за наше и на другите добро" - открий го. Понякога е доста трудно - всичко в ситуацията дава негативни емоции и мисли - ако няма твърдата почва на вярата в Божията воля, умът и сърцето лесно се замърсяват. Ако погледне човек от едната страна - разделянето на групата е нежелано и негативно, защото е хубаво да сме заедно. Всеки се опитва да убеди другите да правят каквото на него му е хубаво или обратно - чувства, че жертва своята представа за почивка заради удовлетворяването на желанията на близкия човек... От другата страна - при разделянето всяка подгрупа получава шанса да преживее опитностите си и мечтите си, освободена от другата. Всеки се радва, че и той, и другият е преживял своята радост. Ако все пак някой се чувства недоволен, че други не са се подчинили на неговото желание - това е добър урок за него.... За "жертвите" е добър шанс да се научат как освобождаването на другите води до освобождаване на себе си. Може би е нужна и твърдост на принципа - свободата и любовта винаги са заедно и те помагат на мъдростта да види Истината.

Божествената надежда в ежедневието - трудно се отговаря - да, ако само умува човек. Границата е толкова тънка, че могат да ни я различат само... опитностите. През последните дни няколко опитности ме наведоха на ето такава идея: - Човешката надежда и мечта са свързани с конкретен резултат във времето и пространството - затова постигането им става зависимо от конкретни условия, поведение, взаимоотношения - от място, време, средства и т.н. Божествената мечта и надежда са свързани с процеса, с Пътя, с усещанията и опитностите по него, с научените уроци. Тя не би следвало да бъде зависима от нищо друго освен от Божията воля и от моята свободна воля. Пример 1- "мечтая да се изкача на този връх, надявам се да имам средствата, силите, времето, компанията и т.н." Ябълката на тази мечта вече е червива с неприятности и разочарования докато се работи над осъществяването и. Всяко конкретно условие (а те са много и непрекъснато се обогатяват с нови и нови...) представлява препятствие, което трябва да се преодолява - не може само с любов или сила. Всяка пречка или отказ от съдействие при преодоляването води до негативни емоции и мисли - някой или нещо пречи на мечтата и надеждата ми. И накрая ако въпреки всичко я осъществя - остава споменът (и за постиженията, но и за пречките и трудностите0 и после... трябва ми нещо ново, някаква нова доза мечта за реализиране. Пример2 - "мечтая да се почувствам едно цяло с Природата, да съзра живота във всичко около себе си, да усетя как времето спира....; надявам се да ми даде Бог възможност да почувствам всичко това някъде някога..." Няма конкретен резултат във времето и пространството, няма конкретни условия, които да ми помагат или пречат - осъществяването на мечтата ми зависи само от мен и може да се отлага във времето и пространството докато съм готова - това не ми причинява болка. Осъществяването на такава мечта не се изчерпва само с еднократно изживяване на състоянието, защото всеки следващ път то се изживява в нови условия и по нов начин. Тъй като надеждата е отправена към Бог, приемаме презумпцията, че Той ще ми помогне да я осъществя в най-подходящия за мен момент и се моля само да имам светлина и будност да го усетя, когато ми го подарят...

Неделните беседи за месец август: 03.08. - Учителите - Станимир 10.08. - Рождението - Донка 17.08. - Великден 24.08. - Многоценният бисер - Ваня Златева

Словесното мляко Неделна беседа Според мен дали ще има зависимост или не от духовността - това не зависи от книгите или следването на някакво учение. Зависи от човека. Има зависимост от духовността - наистина може да доведе човека до пълна загуба на любовта. Има и развитие на духовността, което освобождава човека от зависимостите му - така се получава с мен, например, и с доста други мои приятели. Отказът от развитието на духовността също може да бъде признак на зависимости и страх да се откъсне от общоприети клишета на мислене и поведение. Наскоро ми заявиха, че съм "хвърчала" - те предпочитали реалния живот - така, както го разбират и живеят "нормалните хора". Какво ми е на мен ненормалното? Ами например - намирам във всяко нещо доброто и не поставям никакви условия претенции, но пък и не оставям да ме манипулират с такива. Това, че някой не говори за развитие на духовността си, съвсем не означава, че не мисли и не развива. Просто не смята за необходимо да разказва на всички. Или го казва, но на своя език - ето маги го е разбрала: "И двамата са на 85 години, казват се Живко и Живка и на тази възраст са най-жизнерадостните хора, които аз познавам. И двамата не вярват в Бог, но вярват в себе си. Не спират да работят - дядо ми все още работи на 3 места. Като ни дойде на гости, първо ни поздравява, след това взима лопатата и слиза долу пред блока да почисти боклуците и да прекопае градинката..." За молитвата - нямам определен час нито брой - молитвата някак сама си ми излиза, когато ми е необходима. Не си задавам въпроса дали съм зависима от нея, защото никога не съм усещала да страдам, ако не я кажа - като ми дойде - казвам я, където и да се намирам, която дойде и както дойде. Насила и преднамерено молитва - не е молитва, според мен.

Ако има болка, значи още не е Божествена любовта - все още е зависимост. Болката е причинена от това, че не получаваме човешката любов във вида, в който я очакваме - т.е. причинява я Егото, а не любовта. Изпитано. Много години. Накрая бях започнала да си мисля, че който не изпитва болка, не обича истински... Когато се укроти и смири Егото - т.е. няма условия, за да се чувства щастливо и спокойно, няма очаквания и претенции към себе си и другите - болката изчезва. Божествената любов е спокойствие и радост. Може да съществува и като любов между двама и между повече хора. Обичаш и се радваш на човека независимо къде е и с кого е и какво прави... Малко по-сложно е да се усети любовта и щастието, когато другият не е щастлив по някаква причина... Но това е друга тема.

Благодаря Ася Много ценен откъс. Отдавна ме вълнува малко по-различен ъгъл на темата - сектантското поведение. Възможно е (вече не питам, защото съм го видяла и изпитала) - в рамките на едно учение да участват хора със сектантско мислене и поведение. Въпреки изцяло несектантските принципи на учението. Получава се парадокс - защитавайки учението, ние неусетно и нежелателно започваме да проявяваме сектантски черти. С времето стигнах до мисълта, че Учението няма нужда от защита - както хубаво го е разказала Мара Белчева. Когато някой се опитва да въвлече в спор последователи на учението относно неговата състоятелност и правота, той всъщност цели да докаже сектанството им - дори (и точно) когато няма такова. За да докаже, че има, той го предизвиква. Може би затова Учителя много пъти в окултните класове повтаря,че окултните ученици не спорят. Излиза, че сектантско поведение има този, който смята някого друг за сектант и се опитва да го провокира и обори тезите му, т.е. иска да руши веруюто на друг човек... ?

Това ми прилича на моята система на "оценяване". Всъщност ако се слагат само отлични оценки, това вече не се нарича с думата "оценяване", а с думата "приемане". Оценяването изисква един общ критерий, с който съпоставяме различните неща, респ. хора и техните качества и прояви. Приемането без оценяване означава отсъствие на такъв критерий... Според мен приятелството е възможно само в последния случай. Има ли критерий за приятелство и приятел, тях самите ги няма. Според мен.

Какво ще кажете за семиотиката? Семиозата е процес, който образува значение от схващанията на всеки организъм за света чрез знаци. Знак в най-общия смисъл на тази дума е нещо, което с присъствието си говори за съществуването на друго нещо. Например: Димът е знак за огън и горене. Знакът има материална страна, тоест той има материално присъствие, наречено изява; от друга страна знакът има семантика, тоест значение, или поне индикация. Можем ли да смятаме семиосферата (Ю.Лотман) за "външно знание, но само насочено навътре и пречупено през вътрешния свят на всеки"? Повече за семиотиката: тук

Поляризирането, светът на противоположностите - колкото видим и разбираем, толкова нереален. Като всяко творение на ума ни. И студът и топлината всъщност са топлина. Няма такова нещо като студ - има само разлика в количествата. Същото е с омразата и любовта - омразата е измислена от ум, на когото не достига любов. Омразата не съществува - тя е само липса на Любов. Защо е опасно, когато сърцето гори? Може би едно горящо сърце заслепява и подчинява на себе си волята на човека - вместо заедно с ума да приемат Божията воля? Дяволът, който живее в тялото - човешките представи за добро и зло, които той иска да наложи на останалите или се оставя те да му ги наложат. Човешката гордост, желания. Ако се загнездят желанията и гордостта и почерпят от огъня на горящото сърце - Любовта започва да зависи от тях и вече не е Любов. Оттук до омразата температурата пада много бързо. Не е ли странно - "дяволът" в тялото е в състояние да превърне горящото сърце в буца лед, която също изгаря....

Много точно казано! Ако има вяра "че нещата се случват точно както трябва и всяка една трудна ситуация е пробива ми в напред и нагоре", не може да се стигне до отчаяние. Стига се до момент на смирение - то прилича външно на отчаянието, но вътрешно е пълната му противоположност. Отчаянието е тежест, болка, страдание - смирението - лекота, светлина, радост. Отчаянието е потъване, смирението - изплуване. Водата, в която сме и избираме дали да потънем или изплуваме, е егото ни. Ако то е бистра течаща вода - изплуваме, защото имаме непрекъсната връзка с извора и океана. Излезем ли на повърхността под слънчевите лъчи - вече можем да олекнем, да се изпари егоистичната ни черупка. Ако е застояло блато - тинята на гордостта ще ни дърпа към дъното... Няма да имаме връзка нито с извор, нито отток - няма да има обмен със световния Океан. Блатата се образуват в места, където слънчевите лъчи проникват трудно....

Молитвен наряд за начало: Аум - песен Киамет зену - песен Добрата Молитва 1 Петрово 2 „Пожелайте като новорождени младенци чистото словесно мляко, с него да порастете; понеже вкусихте, че „Господ е благ“, при когото идвайте като при камик жив, от человеците отхвърлен, а от Бога избран и драгоценен.“ Първо Петрово 2: 2-4 Беседа: Словесното мляко Молитвен наряд за край: Утринна молитва на ученика Господнята молитва Господи, влей в мен живи космични сили

Има - в Паневритмията: Тъкане - видео Има в самата беседа:

Какво означава, че каквото става вътре, то се реализира и вън? Ако и да ми е неприятно и върша нещо само защото се чувствам длъжна, но го свърша добре - получавам същите (понякога и по-добри) резултати отколкото ако го свърша с любов. Ако откажа да го свърша, защото не изпитвам комфорт и работата остане несвършена и нещо се провали заради мен - това по-добре ли ще бъде? Човек не може да иска и очаква да върши всичко с любов и с мисъл за Бог - има много неща, които са по дълг или по принципа "по-малкото зло" и защо да правя и мисля за Господ - не е ли по-добре да мисля и да правя нещата за хората? Тези трудни за отговор разсъждения ми бяха предложени като алтернатива преди няколко години, когато се опитах да прилагам в живота си наученото от беседите. Още обмислям отговорите си. Как разбирате, че напредналите братя решават задачи заедно с нас? Как с техните задачи помагат да решим нашите? Какво означава "да се запали сърцето"? Да изпитваме силни емоции? Само радост и щастие или влизат и негативните? Любовта с главно Л безусловната любов ли е? Огънят условията, които носим в себе си ли изгаря?

Това може ли да се разбира, че когато и където ние не усещаме с ума и сърцето си противоречия в индивидуалния си живот - сме намерили Пътя към Разумното начало? Дали издигането над противоречията в индивидуалния ни живот и между народите е начинът да се върнем към Началото? Или има друг път, а изчезването на противоречията е само крайният резултат от връщането? Ние приемаме противоречията като източник на развитието и в този смисъл смятаме, че ако те изчезнат, развитието, творчеството ще спре... Всъщност дали нашият ум не създава тези противоречия , а те реално да не съществуват. Може би развитието и творчеството ни не се движи от наличието на противоречия, а се спъва от тях? За да преодолеем противоречията би трябвало да сме наясно кое ги създава в ума ни, след като Великото Разумно Начало не ги е заложило в него - значи е нещо, което сме създали ние - хората. Нещо, от което имаме нужда да се освободим, за да намерим Началото... Какво означава да се самоотречем и да се отречем от всичко в този свят? - Нали и него сме го получили от Разумното Начало? Съвсем не означава да изоставим всичко и да го презираме - тялото си, личността си, ролите си в този живот - те са нашият учебник - Учителя много пъти ни го напомня. "Никога няма да отидете при Него, ако не изрежете въжетата, с които сте свързани." Според мен самоотричането означава да се отнасяме с любов към всичко в този свят, но да не позволяваме то да влияе на любовта, с която се отнасяме към него. За мен лично това означаваше да мога да освободя хората и нещата, които обичам, от своите грижи и чувство за отговорност. Последните ме бяха подвели да си мисля, че това, което обичам, няма да оцелее без мен... Кое можем да наричаме зародиша, поставен в нас и как може да започне да действа?