Донка

Духът и плътта. Приливи и отливи в живота Когато човек започне да работи в живота, започва да материализира Духа, Любовта, които са му дадени. Това, според мен, е прилив - но само докато помня, че всяко малко нещо, което правя, е всъщност въплътена Любов. Изкушението да забравя и да го приема като свое творение или заслуга, обаче е голямо. Тогава в най-добрия случай започвам да чувствам задължения към работата си, те поставят изисквания, критерии. Не съм усетила как съм започнала да служа на измислените от мен правила, а не на Любовта. Влезла съм в закона на отлива - закона на противоположностите. Според мен това означава, че съм сменила приоритетите в живота си - от работа и служба на Любовта към работа и служба на представата си за Правилно. Защото където има правилно, там веднага се появява и неправилното - което не отговаря на моите правила. Моите правила са плътта на живота - на пръв поглед са идеи, но са обвързани с конкретно поведение в конкретна ситуация. Кое е подобието, законът на Духа? Как да разпознаем, че сме в него? Според мен, когато в различното не виждаме противоположното, а подобното, общото. "Обичайте ближния си така, както обичате себе си." Ближният ни е различен от нас като "плът" - тяло, характер, мислене, поведение... От нас зависи дали ще видим в разликите си противоположност (видим ли я - ще трябва да избираме чия противоположност да обичаме и чия да отхвърлим - своята или неговата) или подобие (ще приемем разликите си като проявления на една и съща сила - ще разберем и себе си и другия, а това значи ще се обичаме по един и същ начин). Отначало трудно разбирах защо ще има нещастие, ако се събират само добри хора... Сега си мисля, че това означава, че ние ще започнем да се делим на добри и лоши - т.е. ще влезем в закона на противооположностите. След като се съберем, ще започнем да се поправяме взаимно, т.е. да воюваме в името на доброто по представите на всяка от групите. Идеята, според мен, е да общуваме с заобикалящите ни (хора и природа) като с подобни, не като с протовоположни. Вчера попаднах на една притча (за съжаление - само на английски) : The warrior of peace

Какво означава да изучим езика на друг народ, на друго същество? Това означава да сме готови да се вслушаме в начина, по който той вижда и разбира света и да сме готови да сменим своите "имена" за нещата около себе си с неговите. Да сме готови да подредим мислите си така, че да съответстват на неговото мислене и изразяване. В същото време да не забравяме своя собствен език. Как се получава? Когато "минавам" на руски или английски имам чувството, че съм отново аз но не точно същата, която говори на български - дори малко се променя изражението, дори настройката ми за света... Езикът на природата - може би ако успея да сваля за малко човешката си дреха и да се поставя на мястото на брезичката... или двете глухарчета... ще ги чуя... Напоследък ми е много интересно да се вслушвам в облаците... Имаше една тема за "Какво сънуват дърветата през зимата?" - може би тук е мястото да кажа отговора: - "Ще се опитам да науча езика им и ако успея, ще ги попитам."

Ч е с т и т Р о ж д е н Д е н, И в о Благодаря ти за любовта и силата, която си вложил и влагаш в това невероятно място! То промени и осмисли живота ми. Благодаря ти за всички приятели, които намерих тук и за всичко, което преживях през тези години. Нека Бог осветява Пътя ти и Богородица изпълва живота ти с Любов. name="allowFullScreen" value="true"></param><embed src=" type="application/x-shockwave-flash" allowfullscreen="true" width="425" height="344"></embed></object>"> name="allowFullScreen" value="true"></param><embed src=" type="application/x-shockwave-flash" allowfullscreen="true" width="425" height="344"></embed></object>" type="application/x-shockwave-flash" wmode="transparent" width="425" height="350">

А може би не я освобождавате да поеме по своя път? Не искате да приемете новото и "тяло" и тя е нещастна точно затова? Тя не можа да стане както преди и умоляването само я натъжава повече. Пречи и да установи връзка с вас - затова тя мълчи - вие не искате да отворите "слуха си" за нейния начин на комуникация. Ние живите можем да помогнем на заминалите си само по един начин - да си спомняме за тях с радост и благодарност за доброто, което сме изпитали с тях, да разбираме положението им и да ги оставяме свободни. Те ни помагат много повече отколкото ние на тях.

В психологията и педагогиката наричаме това процесуална и резултативна мотивация. На пръв поглед това, което тласка човека към някаква дейност е планираният резултат (или избягването на някакъв предполагаем резултат). Така и учим децата си, така живеем - после се оплакваме, че животът е тежък, несправедлив и т.н. Всъщност естествената водеща мотивация е процесуалната - когато човек извършва дейността заради самата дейност - нейната необходимост, важност или привлекателност. Тогава какво значение има резултатът? Точно той ни учи - по него се ориентираме доколко сме разбирали причинно следствените връзки и до какво ще доведе последователността от действията ни. Той има мотивираща сила едва след като го получим - ако е положителен (успех) - дава енергия и желание да продължим. Ако е отрицателен (неуспех) дава енергия и желание да разберем причините, грешката си и да набележим нова последователност. Но той не може сам да мотивира, ако дейността не стане првлекателна. Ако човекът работи заради успеха и осоено заради ръкопляскането, което ще получи, отново сме изопачили процеса... Племенникът ми казва,че рисува, защото образът в главата му не го оставя на мира и ръката му сама си проси молива - не защото иска да нарисува нещо определено. Дори често образът се променя докато го рисува.... Но осъзнавам от опит колко е трудно да се трансформира заложена резултатива мотивация в процесуална и да се даде на резултата обучаващото място - на мен с децата ми отнема много време и специален подход... А на вас?

Какво означава желание, което ми дава възможност да разсъждавам - значи желание, което не ме е свързало с конкретен човек или предмет или обстоятелства, а само с усещането, което искам да постигна. Ако ме ръководи желанието да бъда с точно определен човек, то заробвам себе си и него. Ако ме ръководи желанието да бъда радостна и спокойна с човека до себе си - оставям себе си и хората, с които се срещам свободни. Ако ме ръководи желанието да постигна конкретен резултат или признанието и одобрението на определени хора, спирам да виждам останалите резултати и самия процес, опитвам се да манипулирам мисленето на другите и своето собствено. Ако желанието не е обвързано с конкретен резултат, то умът ще се настрои да търси растежа - понякога на най-неочакваните места; ще остави процесът да отнеме толкова време, колкото му е необходимо на всеки. Гневът винаги е проява на заспал ум - ум, който яростно блъска по стената, защото според него там би трябвало да има врата... или ум, който не вижда в ситуациите нищо повече от картината, която самият той е нарисувал - всеки различен щрих трябва да бъде изтрит! Малък разбор Защо вълна - за да задържи в себе си вътрешната си топлина, когато външните условия ни "охлаждат" любовта. Може би да разбера какво е хубавото в това, което ми носи страдания сега... Защо лен?

:3d_046: Ч е с т и т Р о ж д е н Д е н Лидия, dimitar, Stalik :3d_043:

Седмичен наряд от bratstvoto.net с текстовете на молитвите и псалмите, нотирани текстове на песните и приложени mp3 файлове към тях.

Честит Рожден Ден, Моника 13 Благодаря за любовта, която носиш на всички! All the woman I'll never be a fire but I will be the flame I'll never be a diamond but I'll never be fake, no I've never been a winner but I still play the game Can't you see that this is me I'm all the woman that I wanna be....

Да се регулира чувството на страх да не спрем еволюцията си - това може би означава да се доверим на Бог и на връзката си с него - на това, че всяко нещо, което ни се случва в този живот ни е дадено от Него, за да осигури еволюцията ни. Щом приемем това, спсобността ни да рзсъждаваме ще ни помогне да научим уроците си от пратените ни опитности. Следователно "съзнанието в нас, че сме свързани с Бога" служи за спояващия елемент между страха да загубим душата си и спсобността за разсъждение, която ни е дадена... Споим ли ги в едно, те сами ще се контролират взаимно. Без страха да загубим душата и еволюцията си, разсъдителността ни се изражда в гордост. Без разсъдителността страхът ни прави зависими от авторитетите ни, камикадзета следващи сляпо самообявилите се месии, които ни обещават спасение за душата ни без да се налага да размишляваме сами, а само да повтаряме думите им и изпълняваме волята им. Това беше причината да избера Учението.

Доколкото разбирам ситуацията (не участниците - прав е Михайло, че не ги познаваме) - това, което изглежда грешка, всъщност е предимство. Какъвто и проблем да има детето, майката притежява качествата и шанса да се справи с тях - като професионалист. Може би не случайно двете са се събрали в този живот като майка и дъщеря - да си помогнат взаимно и да почистят взаимно карма (Михайло!). Обикновено в такива случаи ролите са сменени - стеснителният сега е бил отворен в миналото и не е разбирал интровертните си партньори в общуването. На тази мисъл ме наведе фактът, че детето по принцип е общително, но загубва общителността в определена среда и ситуации. Обратно - този, който обожава този вид изяви може би в миналото си е бил стеснителен и с болка е приемал неразбирането, носел е парещото го желание да бъде с тях, като тях, но се е опасявал,че няма да се представи толкова добре колкото иска от себе си... Затова сега обожава изявяващите се деца и иска да помогне на стеснителните... Сега ролите са сменени, за да могат да изживеят другата позиция и така да се променят - да се почистят и пораснат и двете...

Добре дошла на Велина и от мен и благодаря за думите, които събудиха в мен още размишления за хармонията... Нагласата на ума "трябва" със сигурност ни тласка към дисхармония с Цялото. Независимо дали това трябва го казваме на себе си или на другите. Нагласата "мога, можеш, може...." ни помага да осъзнаем механизма на Хармонията и това е Пътят към единението с Нея. Оправдание и спасение Което Бог е съчетал Великата майка Нагласата на ума "сега ще дам светлина на човек, който е в тъмнина" изглежда благородна, но всъщност.... По какви свои критерии умът ни е преценил, че другият човек е в тъмнина, а той самият е в светлина? И аз съм страдала сигурно от това изкушение - това е и изкушение на професията ми. Сега го усещам по-"безотговорно" - не мога да посъветвам Ани как да се справи с нейната ситуация и нейния проблем и мислене. Нито мога да и обяснявам вселенски закони. Щом тя е попаднала в нея, значи тя има силите и способностите да се справи сама и сама да отговори на своите въпроси най-добре. Ани си има своята светлина и може да си я приеме от вселената по своя си начин и да я излъчи... Аз мога само да приемам светлината на Вселената и Бог на мястото, на което съм аз и да я излъчвам на всички страни около себе си - без да я насочвам към определен човек под различни форми. Мога да споделя само своите мисли в пространството - без адресат... Или по-скоро този адресат съм самата аз отново... А ако на някого тази светлина е необходима, той ще се окаже наблизо и ще си вземе каквото той намери за най-ценно за себе си. За мен няма никакво значение кой е, какво е взел и как го е ползвало това....

Мистично разбиране Какво означава, че хората са вдигнали преградите, които Бог е поставил между тях? Може би личността и тялото ни са тези естествени прегради, които ни пазят от опасно за нас сближаване на психичните ни полета, на аурите ни... Когато влезем в полето на човека до себе си, колкото и близък и скъп да ни е той, ние инстинктивно се опитваме да възстановим хармонията - но това означава да подчиним своето на неговото, или неговото на своето или да сме в непрекъснато неравновесие и борба... Когато разбираме предназначението на преградите помежду си, ние вече не ги приемаме като преграда между нас, като пречка пред близостта ни, а обратно - като връзката между нас, която осигурява свободата на всеки... Странно е наистина, но е толкова естествено и просто - ние можем да бъдем свързани помежду си с Любовта само ако бъдем свободни един от друг. И от "света". Отново парадокс - ние сме заедно, но ако станем зависими от това, отново загубваме свободата и с нея единството си - "Докато се обличате за хората, те да ви харесват, вие сте голи. " Какво означава да се живее като бубите? Какво означава да се обличаме с дрехите, изтъкани от тях?

Може би за да усетим и участваме в Хармонията, нужно ни е да забравим всичките си човешки мерки и представи за Нея? Може би точно защото те я "замразяват" и оличностяват? Ако търсим хармонията в света около себе си и ако се опитваме да я създаваме там, това няма ли да бъде човешката представа за Нея? Може би хармонията е преди всичко нашето вътрешно усещане за света? Ако го усещаме хармоничен, значи и ние самите сме в хармония с него... Дисхармонията ни показва, че сме изостанали с промяната вътре в себе си?

1. Песента Благословен Господ 2. Добрата молитва 3. Песента Той иде 4. Прочит от Евангелието: Матей 13: 36-43 Марк 12: 38-44 Лука 13: 23-28 Иоан 16: 4-28 5. Беседата Мистично разбиране, държана на 21 юни 1931 г. София, Изгрев из т. Абсолютната Истина 6. Песента Бог е Любов 7. Молитва на ученика Добрият път 8. Песента Поздрав на Учителя 9. Формула на Братството: „Да се прослави Бог в Бялото Братство и да се прославят Белите Братя в Божията Любов“ (три пъти) bialobratstvo.info

name="allowFullScreen" value="true"></param><embed src=" type="application/x-shockwave-flash" allowfullscreen="true" width="425" height="344"></embed></object>"> name="allowFullScreen" value="true"></param><embed src=" type="application/x-shockwave-flash" allowfullscreen="true" width="425" height="344"></embed></object>" type="application/x-shockwave-flash" wmode="transparent" width="425" height="350"> Хорът На Бялото Братстство В България (източник) Хорът на Бялото Братство в България-2 (източник) филми-концерти за теглене от сайта Намиране - филм за Учителя

Концентрация на вниманието върху своето място и призвание, върху своята роля в Божествения план. Какво има предвид Учителя под разликата между "цялата мисъл" и мислите, които я опридат? Заедно с желанията? Ако моята "цяла мисъл" е да бъда полезна на учениците си с каквото мога, но в процеса на работа допускам мисли за успех (техен и мой личен), за печалба в пари и авторитет или за възвращаемост на труда, който влагам, или очаквам поне една благодарност... - тези малки мисли ще развалят платното на цялата мисъл и дори един ден то няма вече да е същото - ще придобие цвета и материята на паразитните малки мисли... Все едно да втъкавам в родопски губер боядисани стари парцалени ленти. .. Или нишката ми да е на места тънка, на места вълната да стърчи неусукана... Тогава и силата на волята ми ще бъде такава - ще тъка парцалена черга и с дупки от скъсаните нишки. Ще си мисля,че следвам божия план, но скрито от мен самата ще се подчинявам на гордост и суета... И когато настъпи моментът да приложа тази воля в материалния си живот, да помогна наистина по начин, по който друг не може - ще спра, за да мисля дали ми е изгодно или дали няма да се изложа, или дали ще ми се изплати помощта... На мен лично този форум много ми помага да си "записвам" - той ми е тефтерчето.... Благодаря на създателите на този сайт и на всички приятели...

След като отворите линка, изберете от менюто вляво Медитация - Седмичен наряд - молитви, псалми,песни

Приятели, подфорум психотерапия онлаин се води само от психолози, поради което вашите мнения не се виждат в момента. Тъй като темата предизвика силен интерес, отделям мненията на участниците във форума в нова тема в подфорум педагогика. Моля всеки, който пише отговор на писмото, цитирано по-долу, да проявява максимална деликатност към автора и да разсъждава по казуса по принцип. Всяко мнение, което изразява лично отношение към участниците в казуса, оценки за тяхната личност и поведение, ще бъде модерирано по подходящ начин без обяснения.

В 31 брой на вестник “ Братски живот ”, посветен на рождения ден на Учителя, може да се вдъхновите от всички материали свързани с многобройните братски срещи, да прочетете за братската градина в Айтос, за концерта в зала България и да разберете как трябва да се качваме на Рила, спазвайки закона. За представянето на музиката на Учителя в Индия - повече от материала на Йоана Стратева, за приятелите ни в Мадрид и много лично и искрено през очите на брат Еудженио от Италия за Братството и неговото пътуване в България. На страницата за Рила може да прочете продължението за природното наследство в Рила планина, а на 6-та страница децата ще ни споделят повече за своите преживявания на четвъртия детски форум, проведен през юни. За светлината и пътя към нея чрез творчеството на Даниела Тодорова, художничката, която оформя книгите на братското издателство. Предишни броеве източник: информационен имейл бюлетин от 10.07.2008г - www.bialobratstvo.info

Излезе от печат нова книга от поредицата Съборно Слово: "Мировата Любов". Тя включва: - Беседи, обяснения и упътвания от Учителя, 1919 г. - Беседи и напътвания, 1920 г. - Беседи, обяснения и упътвания от Учителя, 1921 г. Формат А5, 458 стр., твърда корица, цена 13 лв. (издателска 11 лв.) Съборни беседи За поръчки източник: информационен имейл бюлетин от 10.07.2008г - www.bialobratstvo.info

Но аз ще погледна Замислих се какво повече означава "да люби Бога" от "да вярва в Бог"? Когато човек вярва, това все още не означава, че разбира и подкрепя и съвсем не означава, че хармонизира волята си със Силата, в която вярва. Мога да вярвам в Бог, страхувайки се от неговата Воля и наказание... Но нима човек люби този, от когото се страхува? Той примирява волята си към Божията, но само защото усеща себе си по-слаб. Такава човешка воля е нещо като притисната пружина... Боли, когато е притисната, още повече боли от ударите, ако внезапно се освободи и реализира. От друга страна любовта към Бог минава през вярата в Него. Но това е качествено различна вяра - вярата на човека, осъзнал, че Бог и Неговата воля са най-доброто, което може да се случи на него и неговия свят. Тогава човешката воля избира да бъде водена от Божията воля с ясното съзнание за своята исконна принадлежност към Цялото - Бог. Усети ли човешката воля, че е "уд" на Божията, тя се отваря за Силата и Бог започва да се проявява чрез нея. Тогава казваме, че стават чудеса. Чудеса са от човешка гледна точка - защото не сме си представяли, че това е възможно - както е чудо от едно невзрачна кафява люспица да израсне величествен гигант.... Може би не самопожертване е точната дума - по-скоро с благодарност към Бог да посади човек себе си и волята си, за да израсне и даде плод заложеното от Него...

Неделните беседи за месец юли: 06.07.2008г. - 16. Страхът - Ася И 13.07.2008г. - 17. Духът и плътта. Приливи и отливи в живота - късметче 20.07.2008г. - 18. В начало бе - xameleona 27.07.2008г. - 19. Словесното мляко - Донка Желаещите да се включат в отварянето на нови теми, моля пишете тук или в лично съобщение до модераторите на форум Неделни беседи. Те ще запишат името ви до съответната беседа.

Ако в стария си брак трябваше да отговарям на този въпрос бих отговорила: Всяка изневяра е оправдана, защото самото понятие "изневяра" съдържа в себе си ограничение на свободата (или самоограничение). Поддържане на интимна връзка с повече от един човек може да се нарече с думата изневяра само ако единият или двамата смятат това за нарушение на рамката на тяхната връзка. Т.е. необходима е връзка, вкарана в рамка. Изневерявала съм. Сега смятам, че съчетанието "оправдана изневяра" е оксиморон - т.е. съдържа вътрешно логическо противоречие - като свободен затворник, например. Оправдаване означава да се даде правото на човека , което му принадлежи, но му е отнето. Изневяра означава да се откаже правото на човека да поддържа интимен живот какъвто той би желал - като това се класифицира като нарушение на някакво гласувано доверие. Сега не се чувствам ограничена от някаква рамка в личния си живот. И не смятам, че човекът до мен е длъжен да се съобразява с рамка на нашите отношения. Ако той бъде привлечен към друг човек толкова силно, че да стигне до интимна връзка, бих го разбрала и бих му дала свободата да я изживее без да задължавам себе си да го "чакам". Ако един ден се върне и поиска отново да сме заедно... ами зависи в какво състояние ще бъда аз тогава. Имам и един любопитен пример с познато семейство - тя знае, че той е "със слаби ангели" и обича да прелъстява жени. Казвала ми е, че го е знаела и преди да се реши да се омъжи за него. Той я носи на ръце, грижи се, уважава я, живеят пълноценен и спокоен съпружески живот. Тя не изпитва никаква нужда от друг партньор нито се чувства обидена или наранена - напротив. За нея това не е изневяра, нито за него... Какво мислите за такава "изневяра"?

Или моментът, в който поглежда принципите си отстрани и осъзнава, че те са именно причините за отчаянието. Моментът, в който преразглежда старите си ценности и намира в тях светлината и това, което и пречи да го направи щастлив. В един любим филм героят изрече думи, които се врязаха в паметта ми: "Ако прекалено дълго се взираш в Бездната, тя започва да се взира в теб." Живях с това отчаяние твърде дълго - взирах се в Бездната в себе си и смятах това за благородна интелигентност и безпощадна искреност, честност и дълбочина на себепознанието. Това ми сменяше вълните на отчаяние и надежда - всека следваща вълна надежда все по-слаба, всяка следваща отчаяние все по-давеща. Сега се вглеждам в момента на Истината в моя живот - преди повече от 4 години - като във филм, в който играя някаква роля и дори не усещам болка. Само научен урок. Та тогава не отчаянието ме оттласна от дъното, не - то ме притискаше към него. Сили и въздух за връщането ми към живота ми даде светлината в мен - когато обърнах поглед към нея и започнах да и давам път. Или ако перифразирам първата сентенция: "Ако достатъчно дълго се взирате в Любовта, Любовта започва да се проявява във вас" Тогава в последния момент, когато болката от агонията беше толкова силна, че вече заглушаваше логиката, правилата, принципите и крещеше само смърт! - съзрях в очите на децата около мен любов, доверие, радост от това, че бяха с мен. Една мисъл се промъкна през бодливата тел на самообвиненията и самосъжалението: "Може би има нещо светло в мен и красиво, щом тези деца...." Усещането беше като ударен от мълния и веднага последва въпрос на ума - "Какво е?" После започна оздравяването от отчаянието - о, то се съпротивляваше много... Постепенно открих какво беше онова, светлото в мен тогава... Безусловното ми положително отношение към всеки, безусловната вяра в доброто и красивото в тях. Отсъствието на каквито и да било принципи освен тези, които току що споменах, липсата на каквито и да било очаквания и претенции към тях... Радвах се на всички и живеех с тях час за час. Светлината си е била в мен през цялото време и аз съм си я проявявала в професията си - само дето в личния си живот съм се вглеждала в грешното място. Е, започнах и там да отварям място на светлината си.... и отчаянието се стопи. Тъмнината отстъпи пред светлината.