Донка

Любовта в нас не воюва, тя осъзнава, разбира, прощава и променя нещо в нас самите, така че да ни "отключи клетката"... С кого да воюваме за свободата си - със самите себе си ли? Или с някой друг? Какво означава да "воюваме с предразсъдъците си"?

От гледна точка на Човешкото чистата Любов не е утопия - човешкото е проекция на чистата Любов в конкретен момент и място... Ние в момента в сме в света на проекциите... Колкото повече проекции имаме в различни ситуации на различни места, толкова по-хармоничен става човешкият свят на Божествения...т.е. Царството Божие... И стремежът към тази хармония според мен не е копнеж причинен от недостиг на човешка любов, а осъзнаване, израстване, Пътят.... Когато успеем да заобичаме еднакво всичко и всички, а не някого, може би тогава бихме могли да кажем, че обичаме наистина... И никак не съм склонна да смятам, че Царството Божие е привилегия за църквата. Царството Божие за мен е важен, ключов символ от човешката култура... но имаше друга тема за това...

Моята свобода нито може да се отвоюва, нито чакам някой да ми я подари. Тя е наше на двамата (дето живеем заедно) състояние на духа. Но! ние сме тук в тези си тела и личности, за да се учим и си е съвсем нормално понякога да забравяме в ежедневието си за това, че сме свободни - това ни са и уроците...(това последното могат да го разберат само хора, които продължително време са живяли с друг човек под един покрив, в едно легло, на една трапеза и са гледали деца заедно...) Та всеки от нас е поставен до другия, за да му помага да се учи - затова, когато усетя, че той се смята обвързан или задължен за нещо само защото се обичаме и живеем заедно, аз му подарявам напомнянето, че е свободен, той на мен също, когато забележи у мен подобни признаци... И съм съгласна,че само свободен човек може да дарява на другия свободата по начина, по който го правим ние двамата. Но за свободата не се воюва, приятели.... Любовта (с главното Л) отваря вратата на клетката, в която е била заключена от правилата, предразсъдъците, идеалите ни.... И хубаво ни го е казал Учителя - женитбата може да е клетката за свободата ни, но може да е и най-добрият ни учител. Зависи какво ще изберем да бъде...

Малко НЛП опит, който посъбрах през последната седмица... Племенникът ми (на 6 и половина) си търси чорапчето - "е, къде ли е това лошо чорапче, играе ми сега номера, не го искам вече..." баба му: "ти си ги хвърляш чорапите безразборно, после те са ти виновни.." лелята: "чорапчето може би се е изгубило някъде в стаята и сега не може да си намери пътечката за дома като Маша (от приказката)... Хайде да му помогнем като огледаме навсякъде... А следващия път като едно разумно дете - ученик Крис ще си сложи двете чорапчета заедно на леглото, за да го почакат спокойни и сигурни там докато реши да ги сложи на крачетата..." На това му казвам НЛ препрограмиране...

Учителят източник: За семейството и възпитанието на детето Първата женитба може би съм имала в друг живот... Първият ми брак беше вторият вид женитба... Благодаря на Бог, че ме свърза с човека, който ми помогна да си изчистя кармата "господар - слугиня" Сега минавам през училището на третия вид женитба... В момента например се уча на това: "при най-големи негови погрешки ще излива Любовта си към своя другар". Много ми помага като си представя, че същата погрешка и аз мога да я направя и като си го представя си прощавам за нея. Като разбера и простя на себе си, изведнъж той ми става много мил и наистина "изливам".... ох, само ако знаете колко често се налага да се "поливаме" един друг.... А за свободата ни - дар е, но не така, както го пише Силвия... Аз не му дарявам моята свобода, нито искам той да ми дари неговата. Учим се как аз да му дарявам неговата си свобода, когато той се почувства обвързан и той на мен моята, когато забравя, че си я имам...

:thumbsup2: Сега си мисля, че човешката любов е като слънчев лъч, а Божествената Любов е самото слънце... Слънцето се проявява в лъчите си - във всеки поотделно и всички заедно. Ако ние проявяваме любов само към определени от нас неща само при определени от нас условия, това вече не е слънце... Или по-скоро това е слънцето на Любовта в нас, но затворено в сферата на човешката ни личност, която си е присвоила правото да пуска по някой лъч навън според нейните желания... В света на такава личност цари тъмнина и всичко има сенки... Ако личността ни започне да пропуска лъчите на това слънце през себе си във всички посоки и без условия, в човешката ни любов, би се проявила Божествената. Ако откъсна цвете, защото ми харесва и искам да си го занеса у дома, това е първият случай... Ако се порадвам на цветето и го оставя живо, а у дома занеса образа и изпитаното чувство - това е вторият случай. Ако давам много любов, но искам любимият ми човек да е винаги близо до мен, защото съм щастлива с него, това е първият случай.... Ако не насочвам специална вълна любов и оставям свободен любимия човек да бъде там, където на него му е хубаво и съм щастлива, защото той е щастлив, където и да е... това е вторият случай.... според мен...

Имам дъщеря на 20 - почти 21 години и наблюдавам развитието и (особено сексуалното) много внимателно по други причини. Тя проявяваше любопитство, а не сексуалност до 18-тата си година. От 18 до 20 любопитството постепенно се трансформира в сексуалност - успях тогава да запазя близостта си с нея и тя споделяше всичко с мен като с приятелка. Мина през разочарованията, опозна себе си... на 19 започна да търси в сексуалния партньор любимия мъж, с който се чувства спокойна, защитена жена. Намери го, благодаря на Богородица, на която се молех непрекъснато тогава. Живее с него от година и половина. Скоро ще навърши 21 и докато слушах разговора с любопитната и баба, майчиното ми сърце трепереше от радост - тя е станала жена.... При мен не се получи толкова бързо и лесно - задръжките и предразсъдъците на нашето време....

И все пак според мен не може да се нарече манипулация действие, което няма за цел да предизвика точно определена ответна реакция у другите. Иначе Добромир ще се окаже прав. Това че променям себе си, средата си, общуването си - това си е моята реакция - независимо какво я е предизвикало... Естествено, аз си давам сметка, че тази промяна ще повлияе на другите, но как - това си е тяхната свобода и аз мога само да наблюдавам... Например, когато усетя, че децата са уморени или отегчени, сменям дейността и това веднага предизвиква промяна в състоянието им. Това не означава, че ние се манипулираме взаимно. Аз съзнателно и по моя свободна воля сменям дейността. Промяната в тяхното състояние не е манипулирана от мен - те сами са я поискали като са проявили признаците на умора и отегчение... Друг пример: Детето е уморено или отегчено, но възрастният го заставя да довърши дейността или със заплаха от наказание или отнемане на одобрението, или като демонстрира, че е засегнат от това - т.е. приема поведението на детето като неуважение или не-любов към личността и задачата... Възрастният манипулира поведението на детето, защото не се съобразява с неговото състояние, а само със своите желания и модели на поведение... Да, наистина не е лесно да се сложи чертата... но все пак има такава черта... За нея говорим...

Молитва за всеки ден Бог ме прави силен Да се стремя към сила може би означава да намеря Бог в себе си, който ме прави силна... Бог в мен това е Любовта ми - безусловната, към всички и всичко равна. Използвам я да се повдигна? Наистина след като оставя Любовта в себе си да реши някакво противоречие, трудност, недоволство в ежедневието си, усещам като че ли малко съм пораснала над това, което съм била преди това... За знанието - не винаги знанието е просветление на ума, уви... Може би зависи от това дали са съгласувани сърцето и ума при усвояването му. Срещала съм хора с малко фактическо знание и светъл ум, и обратното - ум натъпкан със знания и блокиран от тях... но също съм имала щастието да общувам с личности с много голям "багаж" от знания и светъл ум... А какво разбирате под "просвети ума ми"? Има ли връзка със знанията?

А питам се защо ни е притрябвало да го караме... Може би защото нещо не можем да направим помислим почувстваме сами, зависими сме от някакъв страх, слабост. Ако ние можем да сме щастливи и без да се налага да "караме" другия да прави нещо, то защо да си правим този труд? Друг е въпросът ако реорганизираме средата и взаимоотношенията си с този човек така, че той сам да пожелае да направи нещо - но какво точно - това вече си е неговото свободно решение. Тогава манипулация ли да го наричаме? Ами ако внимателно наблюдаваме свободно възникващите желания, импулси в човека и само създаваме подходящата среда, за да ги насочим в определена посока? Това манипулация ли е?

:thumbsup2: Ина! Лесно е да се усвои манипулирането на другите - да, така е. Само дето "преподавателите" на това умение "забравят" да споменат една съпътстваща го подробност: - владеещият това умение носи отговорност за всяко свое действие с него по стария закон "който гроб копае другиму сам пада в него" а именно - манипулаторът е двойно по-манипулиран от жертвата си, отколкото тя от него. Примери можете да видите около себе си изобилни, ако надникнете зад привидността на отношенията манипулиран- манипулатор. Как да противостоим на "усмивка, дълбок поглед и желязно хладнокръвие" или на " безкрайна поредица от мудри."? Ами с почти същото, но заредено с Любов - искрена усмивка (не манипулираща), дълбоко разбиране на нуждата на другия да ни манипулира в тази ситуация, меко спокойствие и концентрация и кратка молитва-медитация. След такова противостоене манипулаторът, който не е имал агресивни намерения, се самозарежда с енергия и няма нужда вече да ни манипулира. С тези с черните намерения не ми се говори какво се случва пред очите ви....казах го малко по-горе...

А според мен равнодушието е това, което остава от спокойствието, ако от него извадите Любовта. Предпоставката и средата за спокойствието за мен е Любовта - безусловната. Равнодушието е бягството от нея - то е "спасителния изход" и се появява тогава, когато човек не може да приеме с любов това, което нарушава равновесието му. Равнодушието казва - това не ми харесва, значи то за мен повече не съществува, за да не нарушава спокойствието ми. Спокойствието казва - любовта ми помогна да разбера защо това наруши равновесието ми и как да го приема с благодарност.

Мнението съществува само отвъд ограниченията на оценяващото съзнание. На това ме научи ежедневието ми с децата. Как усещам границата? Мнението дава на изказващия го и на останалите свободата да бъдат себе си - оценката ги оковава с веригите на някакви субективни критерии, които оценящият налага на оценяния. (Казвам го от позицията на професия, в която се изискват оценки буквално всеки ден) Пример: 1. Мисля си сега, че ти е било трудно да се съсредоточиш, когато си писал това...дали наистина е така? 2. Това, което си написал е объркано и без смисъл. Не си бил достатъчно внимателен. или 1. Много ми беше радостно докато те слушах как разказваш! Хареса ми как произнасяш думите и строиш изреченията си... 2. Отлично разказа историята! Нямаше грешки и говореше гладко с добро произношение... Според вас кое от цитираните по-горе е мнение и кое оценка? Губи ли се границата между тях в субективността? Можете ли да посочите примери, в които границата между мнението и оценката се губят в субективността?

Днес научих моя племенник на 7 години да казва "благодаря доматче, много си вкусно" преди да сложи парченцето в устата си, и не само доматчето.... Много се зарадва и искрено казваше благодаря и на млякото и на ябълката и на хлебчето си... Простих си, че не научих моите собствени деца на същото, когато бяха малки, защото аз самата не знаех тогава колко е важно това. Един ден може би ще науча техните деца, а те ще научат тях....

Ами ако съчувствието и одобрението и разбирането са искрени? Дали в старанието си да различим откровеността от лицемерието не рискуваме да обявим всяка проява на любов и подкрепа и разбиране за маска и лицемерие и всяка агресивност за откровеност? Как ги различавате? А как различавате крокодилските сълзи от искрените?

Моите деца поискаха от мен да се разведа и да се опитам да заживея нов живот. Те поискаха от мен да съм щастлива - нищо повече. Само така можели те да бъдат щастливи. Послушах ги и сега всички сме спокойни и щастливи всеки по своя начин. И децата не искат да се събираме - искат ни така - поотделно ни виждат и ни се радват, приемат мъжа, с когото съм щастлива сега като много близък свой приятел. Не са ни чужденци - напротив, остават си най-скъпото с което Бог ни е дарил. Съгласна съм с тези, които пишат, че всичко зависи от хората, ситуацията. Само не врагове - това наистина наранява децата. Анелия е права. За себе си съм приела, че проява на приятелство към бившия ми съпруг, с който преживяхме заедно 20 тежки години, сега е да не се намесвам в живота му повече. Преди все се опитвах да му давам щастие и любов и спокойствие и все не ставаше. Сега се радвам, че поне не го измъчват подозренията, ревността, моето присъствие със всичките ми слабости, които толкова го дразнеха. Радвам се, че узрях да го оставя сам да се справя с живота си и повярвах, че няма нужда от мен, за да диша. Анелия, аз съм приблизително на възрастта на твоите родители - моите деца са на твоята. Опитай се да ни разбереш и да ни простиш. Когато ние се събирахме в семейства, светът не ни позволяваше да проверим дали ще можем да живеем заедно и пълнеше умовете ни с предразсъдъци и агресия. После минахме през страшното време на прехода с купоните и кризите, когато нямаше с какво да ви храним. Някои успяхме да се променим, други все още не. Само едно може да ни лекува - вашата прошка и любов и разбиране към нас. Които може би не всеки от моето поколение може да ви даде на вас. Вие сте по-добри от нас... и по-мъдри... знам го по децата си и учениците си..и по младите хора тук... Благодаря ви...

:thumbsup: А какво в тези диалози ще бъде ползотворно за участниците в тях? Мисля, че една от ползите е гъвкавостта на гледната точка, която осигурява разширяването на съзнанието, и.е. развитието ни. На мен ии беше например много полезно да погледна през позицията, че спорът е истинският ползотворен диалог. В нея намерих ценни положения, които приложени в диалог - споделяне, биха го направили по-ползотворен. Например спорът изисква отговор на отсрещното становище. Споделянето позволява разконцентриране и изместване на фокуса на диалога. Ако участниците в диалог-споделяне успеят да се фокусират без да втвърдяват позициите си и без да се опитват да доказват на другия правотата си, може би синхронизираните размисли на двамата ще тласкат всеки да развива позицията си. При това никак не е задължително да стигнат до единодушие...

Анелия! Напоследък ме изумява и разплаква от радост зрелостта, мъдростта, която ни носят тук младите ни приятели! Да, Анелия, точно така е, мила! Истината е в добротата и в безусловната Любов. Разбирането и подкрепата са проявленията на Любовта в живота ни, в отношенията ни и те ни помагат. За ангела в човека - права си и тук! И това има много общо със секса. Ангелът в нас е чистотата и любовта, свободата и добротата, с която се отнасяме и правим всичко, включително и секс с нашия любим човек. За ангелите няма нищо мръсно, щом то е от Бог на човека дадено. Сексът е красота и доброта и щастие и събужда Божественото в нас, когато оставим ангела си да ни води в него... не човешките предразсъдъци и страсти. За искреността - поздравления! Това е начинът да се освободиш от тежестите си - да ги споделиш. Обърни се назад в детството си и се опитай да си спомниш дали нещо или някой в ранните ти момичешки години не ти е оставил тази "котва" с добрите намерения да те предпази от нещо опасно... Дали авторитет за теб не е предизвикал това отношение. Ако успееш да откриеш нещо такова има начин да се освободиш от него... Пиши, мила, тук наистина много те обичаме и уважаваме!

Цвета! Аделаида - благодаря! Вярно е - сълзите измиват болката, напрежението, всичко негативно, което сме били натрупали в себе си - благодаря на Бог, че милостиво ни е дарил с това облекчение. Но ако само на него разчитаме - то е временно. Сълзите са и предупреждението на емоциите ни, че нещо в мисленето ни не е съвсем наред, време е да го лекуваме с любов... Не винаги обаче плача, когато ми излизат сълзи - аделаида чудесно го е обяснила в поста си. Сълзи ми потичат, когато се смея от сърце... Има и сълзи от радостно вълнение - и на тях благодаря - може би защото сърцето не би ми издържало без тях! Тях не ги крия, защото близките ми разбират, че не мога без тях... Плаках от щастие, когато чух гласа на Ася след операцията... Не знам защо, но сами ми потичат и когато благодаря в молитвата си на Богородица задето закриля децата ми и отваря сърцата и умовете им за Любовта и щастието. Хубава тема! Ее, ама са ми на мокро място очите...

Мисля, че Любо много точно е намерил причината. И според мен Анелия вече се отърсва от натрапените и предразсъдъци и бариери. Доказателство за това е, че вече е осъзнала проблема и постепенно започва да освобождава естествената си сексуалност... Скоро сама ще излезе от пашкула си и ще познае истинското себе си.

Бенита! Благодаря и от мен. Цвета! На мен ми направи впечатление и още нещо - тримата мъдреци са отишли да изпитат мъдростта на султана (а що за мъдрост е това да изпитваш мъдростта на другия??) Тримата задават въпроси, чиито отговори не могат да се проверят (мъдрост ли е нещо, което не може да се изживее?) Мъдростта на Молла Насредин? - труден въпрос. Може би той съпоставя едната неопредленост с друга също такава неопределеност и посочва какво ги свързва - невъзможността да бъдат доказани, проверени, изживяни... с което и въпросите и отговорите им загубват смисъл... Дали и в живота си понякога не се опитваме да намерим центъра на земята и да преброим звездите...?

Не съм сигурна, че знам същото, което има предвид Багира, Ако това може да се нарече единствената нужда на душата, то за мен тя е точно хармонията на разнообразието. Имаше период в живота ми, когато си мислех,че единствената нужда на душата ми е Любовта. Може би наистина е било така тогава, но по-късно осъзнах,ч е душата не се нуждае от Любовта, защото я носи в себе си и е част от Нея, Нейно проявление... Да, наистина всички опити и старание да хармонизирам разнообразието преди да осъзная написаното по-горе бяха провал. Сега е друго - не се опитвам аз да създавам хармонията на разнообразието - тя си съществува и без мен. Любовта в душата ми помага да осъзнавам тази хармония и да бъда (съзнателно) на мястото си в нея - всеки миг от живота си. Това за мен означава да "търся царството Божие.." Това е и начинът, по който се опитвам да "изцерявам" едностранчивостта, която май е нашето човешко изкушение и слабост и изпитание... може би...

:thumbsup: Затова Бог ни събира заедно да мислим, заедно да чувстваме, да се усещаме и да си говорим - да общуваме и така всеки сам но един до друг да живеем и да разширяваме съзнанието си. Понякога няма нужда да блъскаме главата си наистина в стената и то упорито няколко пъти, за да разберем, че някъде наблизо има врата и прозорец. Няма нужда да ни блъска кола, за да разберем, какво ли ще се случи ако и пресечем пътя - достатъчно е само да си го представим и да съобразим поведението си... Между другото това е най-добрият начин да се учат малките деца - не със заповеди, забрани и дори не със съвети - действат два подхода: - възрастният споделя свое преживяване - децата много обичат да слушат - не е случайно сигурно! - да стимулираме въображението на детето и да му помогнем да преживее някаква ситуация с негова помощ. (Децата имат способността да "отъват и да се идентифицират с въображаемия си свят) Заедно да се опитаме да наблюдаваме усещанията си във въображаемата ситуация и поуките от тях. И двете техники работят безотказно и много помагат на децата като при това запазват тяхната свобода и ги учат на самостоятелност- знам го от дългогодишен опит.

Анелия! Станимир! :thumbsup2: Интересен въпрос! За себе си мога да кажа, че в моментите, когато се налага да сменям рамка или модел на мислене и отношение (Добромир! ), първо им благодаря, че са ми осигурявали някакви решения и хармония до промяната на обстоятелствата - не ги критикувам. От себе си съм доволна, че съм успяла да забележа нуждата от смяна и се опитвам да намеря хармонията в новите условия. За да избегна критичността към направеното от мен (тя веднага се прехвърля и върху направеното от другите), си казвам, че на това съм била способна в предишния момент, сега съм способна на друго, утре ще съм научила повече - казвам си браво за успехите, на грешките и болките благодаря - те са ценни уроци...

Мисля, че Любовта се проявява точно когато в нея вече няма роли - родител-дете, съпруг - съпруга, приятели... Когато започне човек да усеща всички други равни на себе си, а своето себе си успее да отдели от ролите си в този си живот.