Донка

:thumbsup: Анелия! А хармонията може да съществува само ако съществува разнообразие. за въпросите! За мен духовност означава именно хармония, равновесие, балансираност. Замислих се, че наистина може да съществува и фалшив, показен баланс, който всъщност е застой. Застоялата вода не "тече", т.е. не сменя състоянията си, позициите, не обменя информация с околния свят - тя е създала своята "локва" и я е обявила за "целия свят". Може би е нещо такова - но има още за мислене по това... За промените, които настъпват, когато човек се развива духовно - трудно е да се обобщава, мисля... сигурна съм само, че ако няма промени, значи духовното развитие е зациклило... Една единствена нужда на душата? Например каква би могла да бъде тя? Засега съм в периода на хармонизиране на разнообразието...

Анелия! :thumbsup: Колкото до това дали ни учи опита на другите, сега си спомням, че преди време и аз бях много катгорична също като вас, че ние можем да се учим само от собствените си грешки и болки. Но както става с мен обикновено, всеки път, когато кажа нещо категорично, в следващите няколко месеца се случват неща, с които сякаш Бог усмихнато ми казва: "Така ли? Я да проверим дали е невъзможно... " и моята категоричност се стопява. Мисля, че под понятието личен опит и "живеем своя живот" влизат не само ситуациите и постъпките ни, но и общуването с други хора, дори и виртуално, но пълноценно - като нашето тук. Когато някой сподели нещо, което е близко до нашия проблем или живот, ние като че ли изживяваме ситуацията, за която той разказва, и определяме отношението си, преполагаемото си поведение - това също е опит. Когато някой споделя своите размишления, своята гледна точка, това ни дава възможност за обогатяване на гледните точки, през които умът ни преценя ситуациите - дава ни понякога позиция, за която не сме се досетили, но изненадани установяваме, че всъщност точно това решение сме търсили... Поне с мен е така от първия момент тук - и съм ви благодарна за това, приятели. И все пак всчико си зависи от нас самите, състоянието ни в момента, събеседниците ни... (опитвам се да не бъда категорична - научих си урока ) Според мен авторът на темата поставя много важен въпрос, след като ние за себе си сме открили някакво ноу хау и усещаме, че то може да бъде полезно на другите, то как да го направим такова - това и за мен е най-същественият въпрос в момента... Засега съм стигнала до споделяне на опита в подходяща ситуация... но и отново не винаги съм сигурна дали и кога да го правя.

:feel happy: Радвам се за теб, Анелия! И вече няма значение как ще го приеме той, нали? Ти не си преглътнала обидата, мила, ти си я трансформирала... превърнала си загубите в ползи, когато са те ударили по едната буза, ти си обърнала другата... Смел и добър човек си! Поздравления! А и като се замисля, ако тогава той те беше оставил да се връщаш през седмица и не беше действал толкова авторитарно, сега ти нямаше да имаш свой самостоятелен живот, нали? Той ти е помогнал да пораснеш и да започнеш да вземаш решенията си сама - макар и да не е съзнавал това, а е искал обратното...

Моника Отново се възхищавам на искреността ти, не всеки би споделил подобен проблем... а той е важен за теб. И аз съм имала същите периоди, в които дори мисълта за секс ме отвращаваше и те винаги бяха след конфликти у дома. После ми беше много тежко и се опитвах да върна старата страст, интимност преди конфликта - ефекта беше това, за което говориш. Само веднъж се случи друго... Няма а изпадам в подробности как се "оправиха" временно отношенията ни, но желанието ми за близост с него се върна за година (до следващото разваляне на отношенията) - сега си мисля, че това се случи, защото аз се бях отказала окончателно да възстановявам интимността ни от преди брака - смятах я за "виновника" за капана, в който сама бях влезнала. Имах усещането, че това съм нова аз, с нов съпруг, с нови сексуални усещания - желанието беше по-силно отпреди, може би компенсираше... не знам. Вълната му предизвика прилив на творческа енергия и много радост във всекидневието ми - танцувах, пеех, смеех се, играех с децата ми.... докато ревността не показа грозното си лице отново след около година.... и срина всичко. Сега обичам себе си и като жена, която прави секс - не само като майка, приятел, професионалист, домакиня... Преди пренебрегвах това свое лице... дали заради възпитание, дали заради ревността... дали времето ни беше такова... Надявам се моята искреност да ти помогне с нещо... ти си знаеш с какво...

:thumbsup: Съгласна! Може и бавно и невидимо и неусетно за самия обиден човек да "пресуши" желанието му за живот. И вече не може да се каже кое е по-опасно - взривът или бавната агония... Но все пак смятам, че изливането и в семейни скандали е подходящо само за хората, които се съживяват от подобни събития. Мен лично те ме "изпиваха". Скандалите като алтернативно решение, според мен, по-скоро ще отложат трансформирането на обидата в мир и спокойствие, а именно последното решава проблема с обидата. Трансформирането не е чак толкова трудно колкото изглежда. Е, за 1-2 минути не винаги може - зависи от ситуацията. Ето в случая на Анелия и обидата, която тя изпитва към баща си. Като сърдечен и добър човек, който обича хората, разбира ги, дава всичко от себе си, тя може би очаква съзнателно или подсъзнателно същото отношение и от тях, или поне подобно. Или както казва майка ми: "Ако любов даваш, любов ще получаваш". Много хубаво, но като се замисли човек излиза, че когато даваме любовта си, ние сме зависими от "връщането" и. Обиждаме се, ако усетим, че не оценят любовта ни, не я забелязват и дори и отговарят с точно обратното отношние. Колкото се стараем да разбираме другите, толкова повече те започват да ни налагат волята и оценките си. Толкова познато... болезнено е... Мисля, че разговор с бащата в такова състояние само би усложнило и задълбочило обидата - нещо като сол в раната. На нея не и трябва сол, нито карантина, нито скандал - вентил, а лечение с любов - осъзнаване на зависимостта, която е "завързала възела" на конкретната обида. Не се смятам за голям специалист, че да твърдя - 99.9 % знам как и мога да се справя, но реших този проблем в личния си живот и често ми се налага да го решавам с учениците ми(децата лесно се обиждат - това е характерно за израстването им). Ако Анелия конкретизира какво е предизвикало обидата, бих могла да предложа вариант за решение от личната ми гледна точка - съвсем не мисля, че непременно ще помогне... Може и на лични...

:thumbsup: Добромир! И аз се опитвам. Благодарна ще съм, ако разкажеш за твоя начин да "прогледнеш" през вълната. Това означава ли да заемеш третата точка - върха на триъгълника - наблюдавайки едновременно човека, който ти влияе и влиянието, което усещаш като емоция, реакция и мисъл в себе си? Или нещо по-различно?

shelter :thumbsup: За темата и наблюденията! Ние сме свързани и това вече май няма нужда от доказателства. По-скоро като сме приели този факт, започваме да се учим на тази връзка и от нея. Струва ми се, че когато пишем нещо на някого, ние "отваряме" себе си на страницата, която ни свързва. Така започваме да възприемаме себе си през две гледни точки едновременно - нашата собствена и неговата. Това ни помага да осъзнаем ситуацията и своето място в нея далеч по-реално, отколкото ако се "варим в собствен сос". Може би затова общуването помежду ни е тласнало и все по-силно тласка развитието на ума, личността и сензитивността ни. Често ми се случва, по-скоро професията ми непрекъснато го изисква, да предизвиквам това интуитивно възприемане на другия съзнателно. Малко е трудно отначало да се спре анализа, който прави ума и съжденията му - а е необходимо, защото умът налага моделите си на мислене, а те пречат да се възприеме адекватно състоянието на другия в момента. Помага ми много т.нар. подстройка - опитвам се да наподобя позата на тялото, жестовете, изражението на лицето, дишането.... мислено изговарям със същата интонация изреченото от него... постепенно започвам да усещам това, което споменава Ина - някаква невидима връзка между нас. Усещам дали е разтревожен или разконцентриран, уморен или има излишък от енергия, на еуфорична или на меланхолична "вълна"... Не се опитвам да анализирам, защото знам, че всеки опит би смесил моето състояние с неговото. Има и още един момент, който също ми е бил интересен винаги - когато усетим интуитивно силно влияние на друг човек, което нарушава равновесието ни - и в двете посоки - или ни хвърля в бурна радост, или в бурни негативни емоции. Вие как реагирате в подобни ситуации - оставяте се на "вълната" или предпочитате да контролирате влиянието и върху вас?

Познавам си в горните думи зависимостта, която вгорчи 45 години от живота ми. О, да именно любовта, която не изпепелява, а синтезира, слива, е истинската любов. Смея да твърдя това, защото макар и малко късно и позволих да се случи в живота ми. Сега ги познавам и двете - и изпепеляващата и възраждащата - втората, както казва Станимир(!!) е проява на Божествената Любов. Да твърдим, че няма такава или че тя е непълноценна - напомня ми за оня виц за шопа и жирафа - "такова животно нема и не може да има" оти по наше село го нема.... Първо опитайте от двете, момичета, и после решавайте коя е по-пълноценна. Аз опитах и реших за себе си. За девствеността - според мен дали е подарък за любимия могат да кажат само мъжете. За личния си опит - девствеността ми и предразсъдъците свързани с нея (прочетох ги в някои постове по-горе) беше със сигурност спирачката, която ме "предпази" да изживея пълноценно ранната си младост.

Поздравления за темата и въпросите! За себе си мога да кажа, че докато се опитвах да постигам равновесие по някакви правила, се оказваше,че попадам в плен на тези правила и вместо равновесие отново залитам в едностранчивост. Мисля, че един от ключовете към отговора на въпроса "как да се изцерим от едностранчивостта?" е в самия въпрос - като се опитаме да отворим очите си и за другите страни, да сменяме гледните си точки и дадем право на своето аз да се проявява свободно. Или център на равновесието се получава, когато има няколко различни точки на прилагане на сила и никоя от тях не доминира над другите. В житейски пример: Позволявам на себе си (и другите) в един момент да бъда сериозна и съсредоточена, в друг - да ловя комичните моменти на ситуациите, да не се вземам насериозно и да прелитам от мисъл на мисъл като пчеличка. В един момент внимателно обмислям всяко действие, в друг се нося по вълната на ситуацията и се оставям на интуицията си - всяко нещо с времето и мястото си...

А защо да не допуснем, че любовта може да бъде "гореща" и вълнуваща и без страдания? Защо смятаме, че източникът на най-разтърсващите емоции е страданието? Или може би защото така са ни програмирали.... защо ли? Ето например - сексът - нали сме в тази тема - ако сексът включи в себе си страдание - физическо или душевно, то автоматично блокира или осакатява, или изопачава до уродливост сексуалното преживяване. Имала съм и двата вида секс - мога да направя разликата между двата "огъня" - единият наистина изпепелява всичко добро и прилича на енергията, отделена при разпадането, другият е "огъня" на хармонично сливане, синтез - като на Слънцето. И двата процеса отделят огромна енергия, но са качествено различни. Така е и с любовта - ако една любов изпепелява личността или душата, ражда агресия, то това вече не е любов, а робство на предразсъдъци, измислени идеали, обществени норми. Мисля, че точно това са се опитвали да ни кажат класиците - и европейските и латиноамериканските. Друг е въпросът кой как ги разбира и тълкува (на другите).

:thumbsup: И не само по филмите - това е културата на фаталната страст, която се нарича с думата - голяма и истинска любов. Всъщност това е не просто и не само манипулация, това е голямата и истинска (само)заблуда и агресия. Тази култура вече 2 столетия почти промива мозъците на поколения и възпроизвежда мита, че голямата любов е тази, в която човек не може да диша без любимия, забравя за себе си и околния свят, способен е да убие от любов и още куп подобни внушения, които налагат агресивност и зависимости в замяна на Силата, която управлява Вселената. Същата тази култура обявява за еснафско спокойствие, безчувственост и посредственост на емоциите и връзките безусловната любов и хармоничните сексуални отношения, които дават на човека свобода и щастие и спокойна радост.

:thumbsup: Диана! Добромир! Бях чела някъде, че здравословната доза доверие е тази, която можем да дадем на другия и да забравим за това. Тогава се замислих какво означава това за моето ежедневие? На мен всеки ден и час ми се налага да работя с доверието. Според мен доверието е позитивна обмяна на енергии докато дава неограничена свобода на другия и оставя отговорността за мислите и поведението на него самия. Тогава този, който се доверява на друг човек не го обвързва с някакви рамки, очаквания, модели и съответно няма как доверието му да бъде засегнато или измамено, неоправдано. Ако последното се случи все пак, това означава, че по някакъв начин сме засегнали личната свобода на човека, на когото сме се доверили. Лекарството е - любов към себе си и него, любов, която прощава и разбира и се учи и развива.

Моята приятелка Ася - АИМ - съдбата ни събра тук и я усещам като сестрата, която винаги съм искала да имам. Ася носи в себе си Живота, който толкова много обича и цени. Тя умее да намира щастието и благословията си в нещата, които други биха нарекли лош късмет. Тя е прекрасна майка на двама добри и умни и грижовни като нея синове. Ася заразява с оптимизма, чувството си за хумор, смеха си и здравия си разум, с който гледа на живота. (Само дето още прави възпитателни забележки на момчетата - но те и аз си я обичаме и така. ) Котето на аватара е неин домашен любимец - тя се отнася с него като с член на семейството - с много любов, грижа и уважение. Ася и всичко, което се случи и случва с нея и с нас двете откакто я познавам, за мен са най-ценният урок по Живеене. Благодаря на Бог за това, че ни сложи една до друга!

Благодаря ви, приятели. Много ми помагате винаги! Напоследък стоя на един труден кръстопът - очевидно поредният урок по пътя ми. Днес случайно се досетих за тази тема - не е било случайно може би. Когато сте поставени в ситуация да наблюдавате съзнателно агресивно налагане на ценности, светоусещане..и вие сте част от тази ситуация, разполагате с ноу-хау да компенсирате процеса и може би да балансирате негативното влияние с позитивно от друга страна вътрешното ви усещане се колебае дали да не остави на свобода агресията, защото тя представлява и спаринг на позитивните енергии у всеки. Ако се намесите - вие ще лишите изложените на негтивно влияние от шанса да се научат да различават агресията и да я компенсират сами, т.е. да се сдобият със своето лично ноу хау. Е, спокойствие или равнодушие да наречем осъзнатото бездействие в такива моменти? Или може би има и други решения на ситуацията и поведението на нейните участници - нещо в златната среда, нещо нестандартно? Вашите размисли и опит са много ценни за мен. Благодаря ви предварително.

:feel happy: Цвети! wonderful! Не знам дали осъзнавате колко сте близо до истината! Ще се убедите в това окончателно, когато същите тези деца пораснат и разгърнат окончателно себе си, започнат да живеят своя живот свободно, но винаги ще ви носят в сърцата си и ще се грижат за вас със същата любов, както вие сте се грижили за тях - като моите деца. Благодаря на Бог, че ме дари с невероятното щастие и доверие да бъда до тях докато проглеждаха и прохождаха в този свят.

И аз.

Цвета! Възхищавам се на зрелостта ти! Това е най-красивата майчина молитва, която съм чувала! Благодаря ти!

Елеазар Хараш Като човек, който дълго време се е занимавал с изучаване на човешката психика, мога да догбавя само, че анализът на човека според мен се отнася към истинския човек като хербаризираният екземпляр към живото растение. Отдавна съм смирила желанието си да го правя, дори и само на себе си. Мога да анализирам само поведение и състояния, които наблюдавам в момента, но като отчитам своята субективна позиция не им давам повече от 50-60 %точност. Винаги си оставям на себе си и на човека свобода за проверка и промяна...

Доколкото имам понятие от семиотика, тълкуването на сложен знак с високо ниво на субективност като аватара на непознат човек всъщност дава представа не за този, който го е сложил за свой символ, а много повече за човека, който го тълкува. За мен е много по-интересен въпросът защо ние изпитваме толкова силен интерес към начина, по който другите ни виждат от своята гледна точка... Какво ни дава мнението на другите за нашата личност и всичко свързано с нея? Обратната страна на въпроса е - защо изпитваме толкова силен порив да направим наша характеристика на друг човек, какво ни дава това? Или може би какво ни заменя?

Диана! и аз. И сутрин рано, когато умът ми е още по детски чист и не съм се раздвижила. И когато отивам да посрещам изгрева в горичката до нас - там ми идва сама... Т.е. с Кого да разговаряме, или на Кого да говорим? В съзнанието си представям Бог. Така както аз го възприемам. Това включва много неща. Има обаче молитви, които са написани от други хора и според мен са много вдъхновени и издържали времето. Изговарянето им изразява много добре дадени мои състояния и тогава ги използвам. Моля се когато искам и мога Моля се колкото искам Мисля, че мога да се моля за всичко. Не мисля, че има някакво ограничение и сигурно никой няма да ми се разсърди, ако се моля и за доста дребни неща. Но на практика си мисля, че в молитвата включвам съществени неща. Напоследък наистина имам да благодаря за много събития и благословения в живота ми. Добре дошъл Веско!

Боян Боев - Учителят за образованието - Сила и Живот - Бургас 1994 И тези редове са написани през далечната 1943! Днес - 64 години по-късно, можем ли ние - хората на 21 век да се похвалим, че нашите деца учат в такова училище-живот? Ние, педагозите някак сме свикнали с мисълта, че ние подготвяме децата за живота. Може би и на нас ни блесва понякога, че май е по-добре да живеем с децата техния живот, но все се оправдаваме с програми, изпити, изисквания на родители и министерство, време, отношение, финанси и куп още. Мисля, че и на учителите тук, и на родителите, а и на настоящите и бившите ученици ще бъде интересно да споделим какво в днешното училище "пречи на децата ни да живеят своя детски живот в пълнота" и какво да променим, за да го постигнем. Интересува ли се училището ни днес от силите и заложбите на всяко дете или ги слага в калъпа на "добрият ученик трябва да...."? Как да обърнем внимание на всяко дете и да развием у един едно, у друг друго? Може би е време да променим критериите или поне да ги направим по-гъвкави?....

И вече за каквото ни е нужно това общение в момента, такова се получава. На мен, имаше момент - помогна да просмисля и намеря истинското себе си, да намеря свободата и да осъзная каква е разликата между човешката и Божествената Любов. Сега ми е повече без думи - или с много малко, но ключови. Исках да спомена и че думата молитва може би дава неадекватни асоциации с моля се в български само. Молба и молитва са много много различни понятия. Молбата е свързана с обръщение към някого с цел да предизвикаме действие, желано от нас. Моливата е състояние на връзка с вътрешното Аз - Бог в нас и с цялото, от което се усещаме част. (Поне аз така го разбирам). Или така, както го е казала Благост по-горе. Така, че това, за което говори Диди няма нищо общо с моята представа за молитва. Но все пак съм съгласна, че ако молитвата е това, за което говори диди, по-добре да не се молим изобщо.

Добре дошла Сара! И аз се чувствах като теб, когато открих това място преди точно 3 години! Надявам се, вярвам, че то ще помогне на теб поне толкова, колкото помогна на мен.

:thumbsup: Благост! Което не изключва и натрупаните опитности в подсъзнанието - те вече са загубили материалността и конкретността си.

:thumbsup: Ако не е привързано към резултати, човек и не го усеща като жертване на нещо от себе си - за него даването безвъзмездно на най-доброто, на което е способен, само по себе си е удоволствие и награда. Ако другият се отплати с нещо, по скоро отплатата я приемаш за да може той да е спокоен, че не е останал в дълг и че по своя си начин и с това, което има и може, е проявил своята благодарност. Понякога дори само добрата дума пред други хора връща повече отколкото материалната отплата. А и изгорената карма означава, че някак започва всичко да върви леко за човека и само добри неща му се случват без да се бори или желае или очаква нещо конкретно. Просто протяга ръка за да ги получи, защото те са винаги близо до него. И въобще, мисля, че Бог най-добре знае как да ни върне доброто, което правим - и когато той се погрижи, това добро е многократно увеличено и е във вид, за който ние никога не бихме се досетили да си го представим. Както в примерите на Валентин...