Донка

Да, в нас е Бог - но Той никак не седи в нашето знание или желание или оценки за проблемите и техните решения. Това е нашето его тук на земята. Бог в нас - това е тихият глас, който чуваме само когато и след като се молим и смирим гордостта си, че знаем, суетата на желанията си. Четох наскоро в една много хубава книга за егрегорите на Авесалом Подводни - как ще познаете висшите егрегори - те не се чуват, те не говорят, те са само усещане за радост. За да ги усети, човек има нужда да притихне... Колкото по-ясни и силни са посланията, колкото по-императивни са "заповедите", които получаваме вътре в себе си и начините, по които ги реализираме, толкова по-нисък и агресивен егрегора, който ги генерира.

Истинската Любов е изкуството да се разбират и следват вълните на времето и развитието - такива има. Затова тя е безвремие - т.е. проявява се независимо в кой период е индивидуалното време на всеки човек или нещо. За пример: Обичаме малкото невзрачно семенце преди да го посадим, защото вярваме, знаем, че в него е скрит живот и красота... Обичаме го, когато го заравяме на тъмно и влажно, за да изчезне - да се прероди в малко жълто хилаво на вид но с огромна сила стръкче. Оставяме го и търпеливо чакаме само да отвори очи, да подаде главица - изчакваме неговата вълна. После му се радваме такова дребно и крехко и кривичко - пазим го, изчакваме вълната му. Накрая го оставяме да разгъне само красотата си, да даде плодовете си. Не ги късаме зелени - чакаме вълната на узряването... Ето ние се носим по вълните на живота на цветето или дървото и го обичаме неизменно независимо в коя вълна е - точно защото разбираме закона на вълните! И с децата и с възрастните е така - посаждаш вярата в своите сили в едно блокирано от неувереност съзнание и всяко съзнание си има свой ритъм - при някои вълната идва след месец, при други идва след година, при трети се налага търпеливо и с любов да чакаш и "поливаш" нещо, което още не виждаш по няколко години... Важното е Любовта да е неизменна независимо в кой период е вълната - и нашата и на другите...

:thumbsup: И за джунглата - тя няма да те остави да скучаеш ! Целуни я от мен! А за татето - каквото Бог отреди! Той знае какво е най-доброто за нас.

Когато имам вярата, смирението и търпението да оставя детето/ученика да узрее и да дочакам неговата "вълна", резултатите понякога са смайващи дори за мен. Но най-красивото и доброто в тях е, че са дошли със спокойствие и любов.

с вас съм михаило! Всяка сутрин и вечер добавям в молитвата си и по едно изречение за живителен дъжд... Нека бъде волята ти Господи - моля се твоята живителна влага да стигне до земята и твоите рожби както Любовта ти стига до душите ни.

Изневерявала съм и знам,че именно изневярата е робиня "на мнението на комшиите", именно тя е отказа от личната свобода (свободата да не се криеш, ако искаш да бъдеш щастлив). Изневярата дава илюзията за свобода, всъщност след нея се оказваш с двойно надебелени вериги окован към семейство или връзка, които вече са само болезнени - веригите на гузната съвест, лъжата, които ти нашепват :заслужавам си агресията - аз не съм по-добра... Това, което ме възпря да направя тази крачка последният път - Задушавах се в тази "свобода" толкова, че вече не чувах и не виждах какво мислят комшиите или какво ще се случи с мен и децата. Изневярата е заробването, отказът от нея - освобождението! От опит!

Иво! Валентин! Срещнах в една книга по НЛП (невролингвистично програмиране) следната идея: Ако чуете себе си на глас или на ум да казвате "Не мога да направя това..." само променете реда на думите "Мога да не направя това..." и ще се освободите от оковите на собствените си ограничения....

А какво пречи да са и двете в хармония?

Струва ми се, че няма универсална рецепта за това. Всеки си намира своя начин - по интуиция или с "опити и грешки" на техники, които е срещал в книги или в опита на други хора... При мен подейства една техника, която намерих в книгите на Лазарев. Започва се от визуализацията на събитие, което предизвиква у нас радост, спокойствие и благодарност. Запомняме усещането, което сме преживяли. После визуализираме събитие, което ни е оставило безразлични, и даваме задача на ума си да намери в него смисъл, който ще събуди в нас същото усещане. Когато го постигнем, продължаваме работата със събитие, което е оставило в нас лека и лесно преодолима негативна емоция... и така докато стигнем (постепенно! - бързането и прескачането на нива на негативност именно води до силна съпротива и отказване) до събития, за които дори се страхуваме да мислим и да си представяме, защото предизвикват в нас непоносима болка или гняв. Много важна роля в тази техника играе умът ни - той всеки път сменя гледната точка, която е изградил преди и често обръща преценките си наопаки. Това никак не е лесно, защото егото се съпротивлява - това му се струва отказване от себе си - нещо като самоубийство. Затова е хубаво да го тренираме в смирение (не примирение!). А умът работи най-ефективно, когато му представим задачата не като "старата ти преценка е грешна.." , а като "сглоби от старите парченца лего ново нещо"- т.е. не с критика, натиск, задължение, а като творческо предизвикателство! Много е важно да се остави достатъчно време на ума и личността ни да обработят и свикнат с новата игра. Свикнат ли веднъж, сами искат да я играят, защото усещат, че светът изведнъж става по-светъл, добър и спокоен. Важно е също непрекъснато да се дава достатъчно материал на ума - подходяща литература или общуване с хора, които имат позитивна оптимистична настройка и генерират нови положителни "решения" на ситуациите, за които умът ни преди е давал отрицателна оценка. Много беше важно за мен и да отрежа влиянието на "болковото тяло"(Е.Тол) - това стана с един замах. Просто един ден си казах,че болката, недоволството, които усещам, не са признак на благородство и свръхчувствителност, а обратното - на свръхагресия.

Здравейте! Един страхотен подбор от ретро хитове: Retro The Best Hits Ever.torrent

И аз така си мислех преди. Оказа се, обаче, обратното. Зависи какво се приема като осъзнат човек. Наскоро четох едно стихче, което завършваше така: "...Пазете се от човека, който знае как трябва". Смях се до сълзи - точно така изглеждаше моята предишна осъзнатост - все търсех, исках да направя и да знам "как трябва" и все ме болеше от всичко и все страдах за всичко, критикувах себе си явно, другите тайничко и от себе си. Сега ми се струва - не знам как е с другите - че когато човек даде на себе си и на другите безусловната си любов и свободата - (Станимир- "човек осъзнава, че не всичко може да постави под свой контрол и не всичко зависи от него." ), тогава спира да изпитва болка от поведението и реакциите на другите, Вярата му не страда, а напротив - тя му е пръв помощник и Учител. Това сега за мен означава "осъзнатост". Обществото.... в него има не само меркантилизация и мръсотия, нали? Има и прекрасни хора с добри сърца, които се радват на живота и света си, защото умеят да видят на какво да се зарадват...

:thumbsup2: И аз! Тази сутрин имах "упражнение" по виждане на красивото. Една кисела и сърдита на целия свят служителка се нахвърли върху мен още с влизането ми в стаята. Загледах се внимателно в нея и успях да видя красивата жена зад смръщеното изражение на лицето - само след минута ми говореше спокойно, а на излизане дори ми се усмихна и ми каза довиждане.

Moonlight, добро попадение! Ето как две само изречения, казани от друг, тласкат напред нашето собствено осъзнаване - дори и този човек да е напълно далечен и непознат. Думите на moonlight ме накараха да се замисля над въпроса: Кога и защо човек може да усети вярата в себе си поразклатена? Първите отговори, които ми минаха през ума тази сутрин бяха от моя личен опит: Когато съм я поставяла в някаква зависимост от поведението, отношението и мисленето на хората около себе си, особено на авторитетите си, близките и любимите. Когато съм изграждала някаква своя представа и очакване за тях и оформяла свои лични критерии за истина/лъжа, искреност/фалш Когато съм поставяла вярата в себе си в зависимост от реализацията на някакви свои цели и желания. ... Сигурно има и още...

:thumbsup2: Красотата се познава по това, че дава свобода и Живот на всичко - без критерии, мерки и ограничения. Като Любовта. Ако една красота е способна да отнеме живот, то тя е загубила Любовта, а с това и Красотата си.

:thumbsup: Всеки от нас съдържа в себе си всички въпроси и отговори . Само че си ги задаваме и им отговаряме един по един. Всеки различен момент за всеки различен човек има различен правилен въпрос - така ми се струва напоследък. Значи темата има смисъл, ако не търсим един генерален правилен въпрос, а този, който е в хармония с конкретната ситуация... Дали е в хармония как ще разберем - може би както предлага Станимир по-горе... Или може би като "ритнем гърнето" - т.е. изживеем ситуацията? А може би и двете...?

Приятели, прииска ми се да споделя с вас това, което прочетох днес: Божествени състояния-Утринни Слова 09.11.1930 05:00 Неделя, София

Станимир! Според мен логическите заключения, за които говори Станимир, много добре илюстрират как може със силата на словото (и особено на изкусно разтегнатото и позаплетеното) да защитим теза от рода: "Вълкът е овцата, а овцата е вълкът!" Но по темата: Днес си мислех за свободата на всеки участник в диалога. Какво разбираме под свобода зависи... Дали е свободен този, който се чувства нападнат от другия участник или напира да му "отвори очите за истината"(своята, но издигната в ранг универсална? Проява на свобода ли е да критикуваме мнението на другия от нашата позиция? Според мен критиката е многопланово обвързване: - със собствената си гледна точка, която не подлежи на промяна и развитие, за да има стабилна изходна позиция за критика - със собствената си личност и тази на другия участник - аз влизам в роля "критикуващ", а него слагам в роля "криткуван" с всички последствия за егрегорите ми... - със позицията на другия, която привлича вниманието и енергията на критикуващия към себе си.. Сигурно още могат да се изредят... А дали критикуването на другия е изкуството или израждането на един диалог? Когато даваме своето мнение и то се различава от това на другия, това критика ли да го наричаме?

Орлин! Хамелеона! :thumbsup2:

Не се свързваме, а по-скоро си спомняме, че сме свързани с Бог. А има ли зависимост между представата на един ум за понятието Бог и връзката на неговото съзнание с Бог? Може би по начина на мислене, живот, отношения се проявява с какво ниво на човешката представа за Бог е свързано съзнанието ни?

Съгласна съм,че тук наистина сме в наши проекции - при това непрекъснато ги променяме - и това му е хубавото. А дали проекциите могат да спорят и да споделят - в това съм на обратното мнение. Именно проекциите, според мен, спорят и споделят - точно защото са проекции. Реалният човек в живия живот не спори и не споделя - той просто живее живота. Когато, обаче, реалният човек осъзнава този живот, той го прави именно чрез проекциите си - наблюдава сянката си в различни ситуации и поведение; наблюдава и сенките на тези, с които общува. После умът обобщава данните и променя ситуацията, сенките и гледната точка.... Според мен в това се състои приносът на диалога за осъзнаването ни. Изкуството на диалога тогава би трябвало да осигурява максимално точно обобщение. Питам се сега- спорът или споделянето биха ни осигурили тази точност и защо? А може би оптимална комбинация от положителните качества на двете?

Мисля,че първото изречение пояснява второто. Бог е Живота, в който едното става много. Значи в Живота Бог става многолик - всеки е свободен да си го приема и почита по своя начин и разбиране. Така се раждат и религиите - в различните култури разбирането за Бог е различно - зависи от средата, характера на труда и начина на живот... Ако има една религия за всички, значи се отрича многообразието на проявите на Бог в живота на хората и свободата им да го осъзнават по различен начин Бог говори на всеки на неговия (на човека) език.

Обичам когато чувам и виждам мислите и чувствата си, изказани от някой друг по-добре, отколкото мога да си ги изкажа аз!

:thumbsup: Често съм се питала кое е усещането, за което говори Кристиян - струва ми се, когато до мен някой проявява такава Любов, имам чувството, че ми поникват крила и около мен става по-светло и меко, спокойно-радостно и сигурно. Изчезват миналото и бъдещето, има само настояще.... Най-често ми се е случвало при децата, когато се заиграем или пеем нещо с удоволствие...

Диана! Докато четях дългите "пледоарии", си мислех, че тази тема, замислена от автора и да ни покаже, че изкуството да водим диалог означава изкуство да спорим, всъщност ни убеди и продължава да ни убеждава в обратното. Ето - в света на спорещите има -"пирамида" и засатанали на върха и хора, които ламтят за власт над човешките души -"зверове-модератори", които само дебнат да изтрият нещо, -има личности, скрити зад псевдоними, които умират да характеризират (чудя се кои ли са?), -но се сърдят, когато тях ги характеризират (аз никога на нищо не съм се сърдила - бях обект и благодаря за характеристиката си, полезно ми беше да видя себе си, стила си през очите на спорещия ум, който търси атакуващия и атаката, но не ги получава и страда от "глад" за адреналина на сблъсъка.) В "измерението" на споделящите тези "очевидни факти" просто не съществуват. На тяхно място има -свободно събрали се равни по позиция хора, които общуват доброволно -модератори май скоро не са се мяркали насам с метла просто защото посетителите пазят чистота. -доколкото си спомням тези, които характеризират май имат същите никове като тези, които обвиняват някого в характеризиране. Те се и сърдят - т.е. варят се в собствен сос, докато другите си говорим за нещо интересно без да спорим един с друг и с тях. Замислям се сега дали изкуството да водим диалог включва диалог (ползотворен поне за едната страна) между един спорещ и един споделящ? Или казва "гърнето да се търкулне и да си намери похлупака" и "всяка жаба да си знае гьола"?

Може би един от "създателите" на страх е и умението ни да живеем не само в настоящето, но и в миналото и бъдещето. Зависи, обаче, дали владеем това изкуство с любов. Всяка благословия лесно и неусетно може да се превърне в проклятие, както и проклятието в благословия. Да, избираме светлината - светлината от миналото намираме сега и проектираме в бъдещето - така запазваме любовта. Ако в миналото намерим тъмнината... и с нея правим същото...