Донка

:feel happy: Приятели, Бог ми подари невероятното щастие да ви предам специалните поздрави и благодарности за всички вас тук от Ася - АИМ! Току-що излезе от реанимацията след тежка животоспасяваща операция - гласът и трепереше от любов, вълнение и щастливи сълзи (като моите сега). Помоли ме да ви предам, че благодарение на вас и на Портала, в който тя е сравнително отскоро, благодарение на словото на Учителя, в нея е възкръснало желанието за живот и вярата в Любовта. Ася е човекът, който даде инициативата и изнесе основната тежест на работата по редакцията на книгата Изворът на доброто. Тя ми казваше, че тази книга я лекува по-добре от всичките и лекарства. Бяхме си казали с нея, че ако успеем да подарим на приятелите от Портала тази книга за Рождество, по Великден Бог ще я дари с нов живот. Така и стана по Волята Божия! Благодарим ви за подкрепата и молитвите, прекрасни добри Хора! :feel happy:

:thumbsup2: Алиса! Идвай по-често при нас с твоите свежи и красиви идеи и точни думи! И моят опит показва същото!

Здравей Орлине и на всички, които някога някога сме сънували такива сънища. Моето лично обяснение е по-различно от твоето - бих казала дори противоположно. Човека, когото на времето аз бутнах от скалата беше моето старо аз - онова аз, което ме беше ограничило до "това трябва - това не трябва, ако искаш да те обичат', "ако направиш /не направиш еди какво си - добра си, ще те приемат, ако обратното - лоша си, ще си сама..." Такива ужасии, насилие над себе си, окови, обреченост, робство. Когато разбрах, че съм в плен на собствените си мисловни модели и натрапени ценности - "бутнах ги от скалата"! Да, онова усещане, че ме вкараха в затвора за това, че ги бутам и аз го преживях, но преди да се реша да го бутна. Затова все не се осмелявах да се освободя от оковите си до 45-тата си година - представях си наказанието за това по същия начин като Орлин. После осъзнах, че това с наказанието в онзи затвор ми го нашепват същите тези мисловни модели и ценности, които не се осмелявах да бутна от скалата. Ами то беше гениално просто - те знаеха какво им готвя и се пазеха, като ме заплашваха със затвор! И пак гениално просто беше решението - след като ги бутна всички наведнъж, няма да има кой да ме плаши и затваря вече, нали? Така и стана - онзи "аз" полетя в бездната и никак не ми беше жал за него - благодарих му за всичко добро, което ми беше дал, запазих някои семенца и спокойно му казах сбогом! И животът около мен изведнъж се оказа буден, безгранично свободен и истински, широк и безкрайно разнообразен и непрекъснато променящ се..... :feel happy: (но едва когато мислите в мен се отказаха да го ограничават, разкрасяват, подобряват според техните заспали правила и ценности).

Точно! Благодаря! "Нормална и полезна агресия при децата" на мен - човека, който прекарва сред тях по 8 часа на ден от 26 години насам - звучи като фантазия, родена в ума на психолог, който се вари в соса на прочетената от него куп литература, но определено не познава истинската природа на децата и не ги обича. Когато възрастните не замърсяват с агресия детския свят, когато не им внушават своите агресивни модели на мислене, децата бързо се самопочистват. (Апропо - един доста активен баща преди месец недоволен си прибра детето от школата ми - четвъртокласник - много умно и разбиращо и с голямо сърце дете - но малко тъжно, защото все не можеше да си намери приятели. Каза, че аз съм го превръщала в мекотело, защото съм го учела да си играе с другите глупаци на негова възраст вместо да се защитава от тях и да показва превъзходството си.)

Страхът На мен тази стъпка ми е най-интересна от всички. Дали умеем да "възраждаме" нашите мисли и емоции? Дали им даваме шанс да вържат плод, после да се превърнат в семе, т.е. да извлечем от всичко, което сме мислили и чувствали и знаели днес най-същественото, а другото да оставим зад гърба си. После да посеем това семе в почвата на следващия ден, на следващата ситуация и там това семе да се прояви, но като ново, младо растение. Сравнявам тихомълком поколенията - нашето (и младите, които са наследили начина на мислене) още носи бремето на миналото си - съревнованието, критиката, задълженията, вкарването в правия път. Младите (по дух) са толкова свободни, разумни, точни - носят ни Любовта в очите си. Благодаря ви, че ви има - нашите възродени семенца.

:feel happy: :thumbsup: Мисля, че те разбирам Ина и споделям напълно тази "страст" за живот, за която ни говориш. Тя е в гените ни, в природата ни - докато сме запазили детското в себе си! Растем като дърветата, прераждаме се всяко утро, променяме се всеки ден - едни от "игличките' ни окапват, когато им свърши времето за служене, но на тяхно място напират новите! Сега осъзнавам, че съм спокойна за себе си и съзнанието си именно когато усещам тази "страст" - аз я наричам "детска радост". И какво от това, че някой ще ни гледа като "хвърчащи" или утописти- фантазьори - ние нали си знаем, че земята, в която дълбоко са се потопили корените ни кара да се стремим към слънцето. Детската радост, обаче си отива, когато се превърне в болка, недоволство, разочарование... за това говорят тези, които не оставят тези "страдания - страсти" да управляват живота им - и аз съм от тях. Дали е възможно човек да носи страстта за живот и да не попада в плен на страданието?

:feel happy: Толкова се радвам на градинката от насторение и красиви мисли, която посадихте тук, звездички И хайде да поливаме и прекопаваме с любов тази градинка. Много се радвам сега на младите листенца - толкова нежни и малко сгърчени и измачкани се раждат, а с толкова желание за живот и толкова сила и любов към слънцето - Отварят се и растат с часове - Волята Божия изпълняват.

:thumbsup: Благодаря ти Диана! И аз от известно време с интерес наблюдавам какво се случва тук. Мисля си, че не случайно се появяват от време на време съфорумците, които ти толкова добре си описала като поведение. Преди всичко те ни показват как бихме изглеждали самите ние, ако минем от съществени разсъждения и споделяне на опитностите и вълненията си към раздаване на оценки и поучения (простете ми, приятели, ако неволно съм го допуснала някъде някога). Още си мисля, че това е изпит за нас - дали ще усетим себе си лично, позициите си, начина си на мислене и вярата си в Любовта застрашени от позиции и поведение, които са в дисонанс с тях. Дали ще се вдигнем на защита или ще оставим другия спокойно да се изразява и да разкрива себе си и позицията си сам, не с помощта на нашата съпротива, оправдания, реплики. ( много смешно е да наблюдаваш човек, който удря в празно пространство и сам си вдига ръцете за победа, нали) Усетих и една друга тенденция - стараем се някак различномислещите да ги "вкараме в правия път на Любовта", да им "подадем ръка" (която те не са показали, че искат да им бъде подадена), да ги "спасим" (от нещо, което те смятат за свое достойнство). Това според мен ни е добър урок - да не се намесваме в Пътя и кармата на друг човек. Съвсем не смятам, че безразличието е решението - но според мен е достатъчно да сме тук такива каквито сме и да говорим за това, в което вярваме и да споделяме на какво ни е научил Бог. Другото - то не е наша работа и грижа, а Негова. Мисля, че не бива да очакваме всеки, който е влезнал тук да се държи като всички останали - и все пак си има правила на форума Правила на форумите. Харесва ми как си вършат работата администраторите - тихо, спокойно, с Любов. Не съм попадала в толкова жив и в същото време стойностен и незамърсен от лични разправии форум! Радвам се,че оставаме тук всички - щастливи, че сме заедно по Волята Божия! (А в темите всеки ден излизат и страхотни попадения, много дълбоки и точни наблюдения и разсъждения - благодаря на техните автори!)

:D Ами ето например да имам своя воля, която изпълнява волята Божия според мен означава като ми каже някой, че няма вече какво да ми каже да си наложа волята над онова човече в мен дето иска непременно точно определен човек да направи точно определено нещо по точно определен от мен начин - да укротя това тропащо с крак човече и да го заставя да си отвори очите и ума и да разбере защо това е за негово и на другите добро. Ето днес едно детенце отказа да спре да превежда изреченията, които аз настоявах да преведе у дома. Успях да се удържа и след минута разбрах Волята Божия - то си е усещало, че няма да успее да се справи само. Тогава ми светна да му дам подобни изречения със същите думи..... Стана много по-добре за него, отколкото го бях замислила преди.

Ако някаква емоция или отношение може да се преосмисли и след преосмислянето да се превърне в омраза, то това дали изобщо е било любов? Омразата се ражда, когато другият отказва да се подчини на чуждата представа за любовта. Или омразата се оказва преосмислена "любов", когато "любовта" всъщност се е изразявала в чувство за собственост.

:D Страхотни сте, приятели! Благодаря ви, че ви има и сме тук заедно! По Божията воля сигурно е така и затова ни е радостно, спокойно, силно, пълно, щастливо! Мисля си и какво НЕ е изпълнение на Волята Божия. Например когато ние се нагърбим да отсъдим какво е правилно и какво грешно, какво е добро и какво лошо, кой е глупав и кой умен.... Или още когато отхвърляме с презрение всичко, което не съвпада с нашето мнение. Или когато определяме с лека ръка кой какво трябва или не трябва да направи....

Ако ми позволиш, Ники, едно допълнение - Омразата е лесно да бъде излекувана. Лекуването на омразата става чрез Любовта. За мен на практика това става на три стъпки: -приемам, че тя съществува и се проявява някъде близо до мен -влизам в гледната точка на мразещия и разбирам причината за натрупването на негативната енергия -неутрализирам я с любов. Последното всеки път зависи от данните, постъпили при анализа на причините. Ако човекът, който изпитва омраза, е склонен да смени гледната си точка и да се освободи от омразата - лечението е успешно. Постепенно той свиква да се лекува и сам и да се поддържа чист. Ако упорито се стиска за омразата си, остава да се пържи в нея сам. Имам една много интересна група момченца от 4 клас, в която едното дете проявява явна агресия към останалите и понякога към мен. Когато разбрах причините (в наследена карма и агресивно възпитание), научих другите момчета да му отговарят с любов и усмивка всеки път, когато ги нападне и вместо да се защитават и оплакват, да му казват "Много те обичаме и харесваме Павле". А аз добавям тихо - истинските силни мъже обичат и се грижат за хората - като Херкулес (от филма). Той отначало подскача като петле, но след малко се укротява и става лъчезарен и спокоен.

Снежи! За всичко написано и в тази тема и в другите! И аз работя с хора от най-различни възрасти от 25 години насам. Наистина е по-вероятно да срещнеш омразата сред учените хора, но това не означава, че я няма и сред необразованите. Невежеството за мен означава друго - конкретен човек проявява "невежество", когато не желае да осъзнае богатството на света, който го заобикаля и смята, че той знае всичко за него. Такива хора са спрели развитието си, затворили са своята "карта" на действителността и са я абсолютизирали. Те се опитват да заставят хората и нещата около себе си да бъдат "правилни" - т.е. да съответстват на картата им. (Това според мен обяснява по-високия процент учени сред мразещите) Омразата се ражда, когато някой откаже да се подчини на "поправката", а "законодателят" не притежава достатъчно сила, за да го застави. Тогава агресивната енергия изпратена, за да "поправи" човека или ситуацията, се връща обратно към изпращащия и той започва да се задушава в нея. Това според мен може да се нарече омраза. Изпитващият я човек се опитва да се освободи от нея, като я "изсипе' в полето на понякога нищо неподозиращи и несвързани неуспешните му атаки хора. Затова има дума: "Изкарва си го на мен". Когато не разбирах механизма на омразата по този начин, често се поддавах и се оставях да стана "кошче". Всички знаете колко омърсен се чувства човек... Имаше и случаи, в които умишлено се "отварях", за да разтоваря любимия си човек от агресивността. Така разбирах любовта си към него. Той се успокояваше и усмихваше, когато аз започвах да се гърча от мъка. Не го правете. Дозите стават все по-големи и вместо да промени начина си на мислене и да започне да приема света си с Любов, той с удоволствие изживява моментите в които натрупаната омраза се излива в другия..... Сега отвръщам с усмивка и "пращам вълна - любов" към източника на омразата. Повечето кротват след минута максимум. два пъти съм виждала на хора да посиняват устните.

Само бих сменила думата компромиси с думата разбиране и приемане на партньора с любов. Ние не правим компромиси със себе си в интерес на добрите ни взаимоотношения. По-скоро всеки от нас дава право и на двамата да бъдем "себе си" по своите си начини. И не просто дава право - ние обичаме един в друг онова, по което се различаваме точно толкова, колкото и онова, по което си приличаме. Компромис може би правим с конкретни ситуации в ежедневието - сравняваме гледните си точки и вариантите за поведение и търсим решение, което да бъде "връх на триъгълник" с основа отсечката между моята и неговата позиция. Когато две позиции намират общата си точка в средата на отсечката между тях, остава усещане за деление, жертва и отстъпление - компромис със себе си. Когато заедно извървим пътя до трета, обща позиция, ние сме се издигнали над старото себе си - всеки от нас е пораснал. Новата позиция не е компромис, а постижение, за което можем да сме благодарни само на Любовта.

Във всички епохи на нашата цивилизация са живели хора, които са смятали Волята Божия за книжна и изпразнена от конкретно съдържание фраза. Живели са и хора, които са се учили да чуват, разбират и изпълняват това, което са наричали образно Волята Божия. Как я разбираме ние - хората от 21 век? Старомодно, изтъркано, книжно ли звучи това понятие, изписано на клавиатурите на компютрите ни и във виртуалното пространство? Много ще съм благодарна на всички приятели, братя и сестри за мненията, споделените опитности и разсъжденията. Какво ни е завещал Учителят за изпълението на Волята Божия? Нека споделим негови и на други Учители думи, близки до сърцето ви и оставили следа и променили живота ви?

:D Твърде удобно е да лепим етикети от рода "абсурден въпрос, глупост, девалвирала и опустошена от времето фраза" на неща, чийто смисъл не разбираме (или не желаем да разберем). Ето една цел например (не крайна и постижима): Да се научим да сменяме гледните си точки и да поддържаме ума си в непрекъсната връзка с Вселената около нас. Как да го постигнем? Може би като спрем да мислим с фрази - етикети, изградени върху глагола съм, номинализации и глаголи с неустановени референтни индекси. Може би като убедим егото си, че светът не отговаря на картата за него в нашето индивидуално съзнание. Но въпросът "Какво означава Волята Божия?" ми допадна. Струва си да се отвори или раздвижи тема за тази "опустошена фраза".

:thumbsup2: Точно това е Руми! Само с една малка корекция - ние можем и един без друг - това осигурява нашата свобода и не-обсебеност. След години нещастно семейство и години щастливо за себе си научих един важен урок: Щастието на семейството се постига, когато двамата могат да живеят заедно. Има много нещастни семейства, които не могат да живеят един без друг и без болката която си причиняват. (старото ми беше от тях)

Хората не са ли част от Вселената? Какви доказателства можете да предоставите (конкретни), че хората не еволюират? Какво отличава хората от Човека? Къде и кога сте срещали Човека? Според мен Човекът не съществува отделно от хората - той се изразява чрез и във всеки от нас. Ако има Човек, съществуващ отделно от хората, то това е абстракция на ум, който обича да се вари в соса на собствените си мисли и да се възхищава на супата си. :D Междувременно около него хората и Човекът в тях еволюират заедно с вселената си, но няма кой да го види, защото сетивата са заети да доказват правотата на Егото си.

Връзката става ясна, когато проверим дълбоките структури на двете твърдения. Крайната цел - да станем богове - съдържа пресубпозиция - "ние не сме богове, но искаме и можем да станем такива. Има много богове и те имат за мен човешка форма и произход, защото това е единственият начин, по който мога да си обясня понятието Бог. Бог се "става" по някакъв начин." Крайната цел - да изпълняваме волята Божия (да се научим да го правим бих допълнила) противопоставя друга пресубпозиция - "Има един Бог и той няма лице, защото е всичко, навсякъде и винаги - ние хората можем само да осъзнаваме и изпълняваме Волята Му с Любов като своя свободен избор и воля и да я материализираме в отношенията си, поведението си тук на земята." :thumbsup2: Благодаря за точното описание на Детето в нашето съзнание.

Умът на човека е устроен така, че да вижда в хората и света около себе си само понятията, които съществуват в самия него. Няма маса от хора - всеки човек представлява уникален свят. Само че егото усеща стойността на другите като заплаха за своята собствена стойност. И за да бъде то Стойностно, свежда останалите до "маса, сравнима със свлачище". А какво му е не-стойностното на свлачището? И то си има своя добра красота - ако го нямаше планините и бреговете ни щяха ли да са толкова красиви? Камъкът има неизмеримо голям потенциал ! Както и потенциалът на всеки човек поотделно е неизмерим с човешки стандарти... И това е реалността - повярваме ли в нея, тя се случва. Повярваме ли в идеята си за нея, съзнанието ни се самоприспива, самозамразява. И откъде може да бъде някой толкова сигурен какво знаят "другите"? На колко "други" и по какви критерии сте измерили знанието? И защо сте толкова сигурни, че те сега знаят точно толкова, колкото са знаели когато сте ги "мерили"? Ами ако тези други знаят неща, за които вие дори нямате идея,че съществуват, тогава вашите измервания валидни ли са пак? :hmmmmm:

Съ-страдателност - Азът на един човек приема да страда заедно с аза на друг човек. Защо? - първият аз може би е зависим от болката - отсъствието и, тишината и спокойствието му напомнят за покоя на смъртта и болката е "симптом - жив съм". В този случай чуждата болка играе ролята на поредната доза... - друг може би благородно се жертва, за да поеме част или цялата тежест на страданието на близък. Имаме ли право да го лишаваме от уроците на болката и да го заблуждаваме, че може да си продължи да живее и мисли по стария начин и да прехвърля последствията върху човека, който го обича. Един ден няма ли да стане зависим от приемащия неговата болка и присъствието му? Ако и когато избера да споделя страданието на друг човек, то струва ми се, го правя, за да се опитам да погледна света през неговите очи и сърце - но не за да преживея или поема неговата болка, а за да осъзная какво я е предизвикало и как съзнанието му може да се самопочисти и да повиши вибрациите си. Ако страдащият се стреми към същото като мен, ние си помагаме взаимно - той намира Светлината, мира, радостта, Любовта, двамата заедно учим уроците си.

Едва ли има човек, който не е срещал хора, с които е физически и психически и енергийно несъвместим. Дискомфортът, който изпитваме в присъствието на подобен човек може ли да се окачестви, според вас, като трудност и изпитание? Защо да или защо не?

А според мен оптимист може да нарече себе си човек, който не се измъчва сам, защото приема живота и хората около себе си такива каквито са (не такива каквито той ги Иска). Ако си изберем позицията на оптимиста, ние вярваме, че всяко нещо, което ни се е случило, случва се и ще ни се случи е за наше добро. Ето едно от определенията на щастието. :feel happy:

:thumbsup: Точно казано, Ян! Подкрепям напълно. Благодаря!

А може би ако фантазията и опитът успеят да създадат хармонично семейство в съзнанието ни, им се ражда дете на име Щастлив живот. :feel happy: