Донка

Изворът на доброто А може би някои учители не могат да се разбират с учениците, защото се страхуват, че не са харесвани и обичани? Може би и те се показват такива, за каквито ги мислят учениците им? Тогава може би учениците ще имат достатъчно Любов и мъдрост да намерят в тези учители добрите черти, да ги обикнат за тях и да ги преобразят ?

Добре дошъл и от мен sadaj И аз без тази книга все още щях да вярвам в старата си изкривена представа за любов и добро. Мисля, че темата е поставена много точно и навреме. Благодаря, Chris! Не е въпросът дали изобщо в нещо вярваме, а осъзнаваме ли В КАКВО. За себе си мога да кажа, че винаги съм вярвала в любовта, но преди разбирах това понятие по съвсем различен начин- като любов-зависимост. Когато вярваме в любовта - обвързаност и зависимост на хората помежду им, сами превръщаме себе си в нейни жертви, а с това едновременно и в съдници на себе си и на хората, които "обичаме". Как? Стараем се да се харесаме на тези, чиято любов искаме да получим , да "заслужим" и се разочароваме и страдаме, ако не успеем, или сатаранията ни не бъдат забелязани, оценени и възнаградени със взаимност. Очакваме хората, които ни обичат да се стараят да заслужат нашето одобрение, защото любовта, в която ВЯРВАМЕ за нас означава взаимно одобрение и ....."не мога да дишам без теб". И точно вярата в тази "любов" ни довежда до наркотиците - не само истинските, а и психо-социалните (пристрастеността към одобрението и вниманието е не по-малко опасна и убийствена "дрога"). В каква Любов вярвате вие?

Наистина е време да си уточним понятията. За мен желание е образ на ситуация в бъдещето, която съществува в нашето въображение и се енергизира от система от положителни и отрицателни емоции. (За разлика от мечтата, която се енергизира само от положителни емоции и от страха - само от отрицателни). Положителните емоции ни мотивират да се стремим към постигане / реализиране на тази ситуация. Дотук нищо лошо. Отрицателните емоции са: опасението, че нещо или някой ще ни попречи да го постигнем, недоволството от забавянето на реализирането или неговото отлагане (търсим вина и виновни) разочарованието ако не успеем да го реализираме или другите откажат да ни съдействат или окажат съпротива... насилието над себе си и другите в името на реализирането на желанията - ще го постигна на всяка цена! Например - родителят иска на всяка цена да даде добро образование и старт в живота на детето си и определено смята, че професията на юриста е правилният път (особено ако вече има какво да завещае на детето си). Ами ако детето има дарба на музикант или художник и изпитва ужас при мисълта, че трябва да учи право и да прекара живота си в кантора или съдебни зали? (уважавам всички професии) Според мен желанието е добро само дотогава докато можем да се откажем от него без да изпитваме отрицателните емоции. Но тогава аз не го наричам желания, а възможни благоприятни перспективи. За мен това са всички перспективи, защото "Всяко нещо, което ни се случва (не което сме постигнали с борба) е за наше и на другите добро" и "всяко зло за добро".

Това е много старо и отдавна преодоляно схващане за същността на Бог. Бог наистина ни оставя напълно свободни - дори сме свободни да отнемем живота, който ни е дал на нас самите, дори да отричаме съществуването му.... Единствените, които налагат нещо на себе си и другите сме ние хората. Ако освен не обвиним Бог, че ни е "наложил" да дишаме, пием вода, раждаме, растем, умираме, съжителстваме с растенията и животните.... И все пак ние винаги можем да се откажем от това, нали? Нима е наказание от Бог това, което сами сме сторили на себе си с агресивността си? Нима е възнаграждение щастието, което сме постигнали като сме променили начина си на мислене? Вече си мисля, че грешник е този, който приема Бог като свой Господар - строг Бащица (или може би тези, които ни налагат този образ?). И не заради Бог - на него му е все тая. Забелязала съм, че всеки приема Бог като такъв, какъвто той самият се стреми да стане.... Ами то излиза, че когато "овцете" най-сетне се "активират", тогава диктаторите, получават законното право да ги "колят"??? Значи овцата горката защото е кротка, трудолюбива и ни храни и топли - всякак е "грешник" - и като е кротка, и като се "активира". Все на някого мъти водата....

А може би в 21 век часът и дъската вече не би трябвало да изглеждат така както са изглеждали в началото на 20 век. А може би играта, компютъра и "ученето" вече е време да се слеят в едно? Може би забравяме, че Бог е дал играта като единственият начин новото човешко същество да се адаптира към света си? И може би забравяме, че нашият свят все повече става зависим от компютрите? И може би забравяме, че "здрав дух е в здраво тяло", а не в назубрени уроци и бележник пълен само с шестици (зад които често стои само амбиция).

Е, не е чак толкова трудно и гадно да си учител, ако децата за теб не са просто имена на "борци" за оценки... Благодаря за ценната тема. И отново си имам важни за един учител въпроси: Кое в поведението на един учител изгражда стената между него и учениците му? Кое топи разликата във възрастта, опита, позицията и ученикът започва да чувства учителя си достатъчно близък, за да споделя с него....? Благодаря за отговорите и на настоящите и на бившите ученици.

Здравей и добре дошъл Надявам се няма да имате нищо против и участие на възрастни (ако не се опитваме да налагаме мнението си) Имам няколко въпроса като човек, който е на отсрещната страна: Кога ( и защо) влиянието на приятелите и телевизията е по-голямо и решаващо от това на родителите и учителите? Може и с конкретни примери. Как звучи един съвет без опит да "се наложи нещо? А как звучи налагането на съвет? Предварително благодаря на всички млади приятели за отговорите - за нас възрастните тук (и особено учителите и родителите) ще бъде полезно да се видим през очите на децата и учениците си...

Добромир! С едно малко уточнение - за грамотността. Баба ми и дядо ми бяха селски полуграмотни хора, но ако ви напиша тук откъси от нейните писма до мен и мама - без точки и запетаи, с куп правописни грешки.... ще се изумите от "психологическата грамотност (мъдрост), душевно равновесие и делова решимост" на хора, които не бяха се докосвали до нито една "духовна" книга. Когато човек живее сам и не страда от това, е по-лесно да се запази това състояние. Изкуството на хармоничното съжителство се състои в това да се научим да го запазваме и когато непосредствено до себе си сме допуснали друг човек. Моят опит ми показа, че умът е този, който непрекъснато следи дали желанието ни да сме щастливи не се изражда в желание другият да спазва нашите правила или да разменим свободата си (да бъдем себе си и да се обичаме) срещу одобрението на партньора и "мира и любовта". Границата е много тънка и незабележима с просто око - показват я отрицателните емоции.... "Договора" на баба и дядо оцеля до смъртта им - 55 години. Много приличаше на написаното от Добромир, но на техен език звучеше - "разбирам, уважавам, грижа се и оставям свободен". Те нямаха представи как е "редно" да се държи мъжът, а как жената, нямаха желания (дядо беше овчар ), за изпълнението на които да се "борят" - просто ставаха и лягаха с "благодаря ти Господи..." и всеки божи ден всеки от тях правеше това, което имаше да се прави и всичко и само каквото всеки можеше да направи . И аз се опитвам да живея като тях - когато човек живее така, той няма претенции и не се дразни от поведението на другия, но и не допуска насилие върху себе си. И животът никак не е сив, тъкмо напротив - точно тогава се отварят очите за истинската му красота, защото ги няма очилата на желанията (хубаво е това, което отговаря на моето желание и представа за хубаво). Е, ако пък и на двамата партньори им хареса да се "борят"...ами нека се борят... За това е и темата - Обич между хора с (различни) еднакви интереси...

Именно. Болката и горчивината не са следствие и характеристика на любовта, а на грешни реакции и начин на мислене във взаимоотношенията между партньорите - т.е. те се появяват, когато тези взаимоотношения се отклонят от любовта и се подчинят на зависимостта от някаква ценност или желание, очакване, принципи... Любовта не може да бъде спасявана - точно обратното - връщането към любовта води до осъзнаване на грешката, проявената агресия и промяната на реакциите и мисленето. Последното спасява взимоотношенията между партньорите като възстановява състоянието спокойно светло и свободно щастливо Според мен адът настъпва, когато и двамата или единият от партньорите разбират любовта като изпълнение на техните желания и представи за взаимоотношенията между тях и упорито се опитват да ги "поправят" по своя модел за добро. Тогава запазването на любовта минава през раздялата.

Замислих се защо са ни програмирали да приемем за Истина, че истинската любов минавала непременно през ада? Може би за да отхвърляме като "неистинска" онази любов, която ни носи спокойствие, радост и СВОБОДА? Да я презираме като сива и безлична, слаба и банална? Да смятаме за истинска любов зависимостите си, както наркоманът смята за истински живот наркотичната еуфория и после глада? Изпитвам болка, значи моето Аз е живо и се опитва да завладее и промени времето, света и набелязания от мен човек? Може би за да приемаме ограничаването на свободата ни като проява на любов към нас? Може би за да съществува механизъм за манипулиране на нашите емоции, ум и поведение от типа If... then... / If not... then... И зависи кой ще се добере до стола на програмиста.... Може би за да приемаме безропотно и дори с мазохистично удоволствие страданието, дори да си го търсим, вместо да му учим уроците и да се учим да живеем щастливо и свободно? Защото когато един човек излъчва около себе си щастлива и свободна любов, всички около него ще поискат да са и ще плъзне заразата наречена "любов+свобода=щастие"?

И защо ли наричаме пристрастяванията си с името любов? Може би защото някой някога ни е внушил, че по-красива, истинска и велика е нещастната, страдащата любов? Тя "идва", удря ни, заслепява ни... и т.п. Защо? Защото ние го разбираме като пълно подчинение на емоциите и на ума си на взаимоотношенията с ЕДИН ЧОВЕК! Пълна зависимост от неговите реакции и отношение към нашата личност! Ако ни се усмихва и ни обича - летим в небесата, ако ли не - потъваме в бездните на страданието и болката и отчаяно хвърляме всичко на което сме способни, и свободата си дори, за да си го получим, за да не го ИЗГУБИМ! Случайно да ви намирисва на наркомания и присвояване на живота и свободата на друг човек под предлог, че с нас ще му бъде хубаво (най-вече на нас ще ни е такова - него - кой го пита - нашата "любов" ще го промени! )? За мен вече това не се нарича с думата любов. Това е чудовище с три имена - Гордост Ревност Суета. Бог ни показва всеки миг какво означава истинската любов - да разбираш и обичаш еднакво всички хора и света си (а с един да живееш най-близо) да те е грижа и да помагаш на всички и на света си (а с този, с който живееш да можете да го правите заедно) да оставяш всички хора и света си свободни от своите лични желания (и най-свободен да се чувстваш и да оставяш човека до себе си - с него опасността от зависимост е най-голяма). И не теоретизирам - минах (20 години) през ада на "истинската, заслепяваща трагична любов" ; минах и през чистилището - осъзнаването на самозаблудите и гордостта и суетата си. В рая е.... спокойно светло и свободно щастливо - като с БОГ. И очите и сърцето си са на мястото....

Мисля, че има един вид несъвместимост, за която май не е станало дума още. - позитивно - негативно отношение към света около себе си. Това беше моята грешка, за която платих доста висока цена, защото гордостта ми упорстваше, че с любовта си ще променя отрицателните му нагласи в положителни. Не ви съветвам да опитвате - нека всеки сам отговаря за нагласите си. Не знам как живее отрицателен с отрицателен, но от опит мога да ви уверя, че животът на двама "положителни" партньори е спокоен и красив и слънчев - сега ние и двамата виждаме във всяко нещо и в хората около себе си само доброто. Има и несъвместимост живот по определени правила - уважение към личната свобода на всеки Ако единият партньор уважава личната свобода на другия да живее по своите си правила, то това означава ли, че трябва да спазва чуждите правила в името на мира и любовта между двамата? Взаимното уважение към личната свобода на партньорите изключва ли напълно правилата? При нас по-скоро ги трансформира в мълчаливо съгласие - "и на двамата ни харесва едно и също нещо".

Добре дошла при нас, мило момиче! Благодаря ти за искреността и Любовта, с която ни разказа за преживяното от теб! Благодаря ти, че си успяла да запазиш в себе си образа на изгубения в този живот скъп човек красив и добър! Благодаря за това, че ни показа на нас - възрастните, какво означава мъдрост - да запазиш Любовта и вярата в нейната сила и през най-тежките загуби и страдания! Да превърнеш болката в прозрение и пречистване. Благодаря на Бог, че ни е дарил с деца като теб! Моля се да ни даде светлина в умовете ни и топлина в сърцата ни да прозрем Уроците, които ни праща с вас!

И какво им е лошо на овцете - и те са божии същества като лъвовете! Според мен грях (не грешник) е да се загубим Любовта и свободата в ума и емоциите си. Според мен: Грях е да презираме "овцете" и да изискваме от себе си или другите "лъвско поведение". Грях е да се надсмиваме над "пенсионерския клуб" от "висотата на своята Сила и Власт". Грях е да обичаме само един мъж или жена - Бог обича всички по равно и оставя всички ни свободни. Ние ще му "редактираме" Любовта ли? Грях е да отхвърляме това, което е различно от нас самите, напр. хомосексуалистите. Грях е ние тях, а те нас да се опитват да направят като себе си. Грях е да поставяме критерии за "пасивен" и "активен" и да съдим поведението на хората по тези критерии.... Грях е да съдим кой е праведен и кой грешен и да се опитваме да "поправим" грешниците. Дори и да сме били слаби, да сме отстъпили, да сме сбъркали или самозаблуждавали, да сме се уплашили.... това не е грях ако сме разбрали себе си, простили сме си, научили сме уроците си и сме продължили да живеем с любов - това значи че сме готови да разберем, простим и продължим да обичаме всички около себе си и далеч от нас независимо от техните мисли и постъпки. А за думите на Саддам - силно се съмнявам в тяхната искреност - та нали той заповяда да избият толкова хора, защото се страхуваше за властта и живота си след атентата!!! За някои хора смелост означава да избиеш тези, които те застрашават (по негова лична преценка - нет человека - нет проблема!). За такива "герои" Христос изглежда "овча душа".

Какво означава "споделям открито"? В началото и аз го правех, но ефектът беше по-скоро обратен. Прави са хората (и децата) скептично да се отнасят към "духовни атаки" на "спасители" от най-различни църкви, секти и т.п. Наистина е нужно да се усетят подходящото време, подходящото място, хора и начин, по който да се посее Словото. За мен особено ценен е моментът, в който човекът се колебае и губи вяра в силите и способностите си, но все още не е готов да се предаде. Ако в този момент намерим подходящите думи (и никак не е нужно да цитираме или сочим имена на авторитети или да споменаваме Учителя) - с любов и подкрепа и одобрение на всеки опит в очите и поведението ни - и особено ако с търпение и смирение изчакаме всеки и най-малък резултат и му се зарадваме искрено... съзнанието постепенно започва да сваля бариерите на предразсъдъците и наслоените модели на мислене. Спомням си как моя ученичка (и връстница), която след едногодишен курс по английски, тотално промени отношението към себе си и света си, една вечер ми препоръча "невероятна книга", която прочела наскоро и сигурно щяла да ми допадне... на масата лежеше "Изворът на Доброто"... Дочакала бях момента да споделя открито... С децата е съвсем различно - те носят Словото в себе си - при тях само е необходимо да се раздвижи мисленето, за да осъзнаят силата на Любовта и Доброто в себе си и света, който ги заобикаля, в ежедневието си. Особено е важно да се разговаря с тях като със свободни и възрастни хора - биха ви изумили с въпросите и искреността си. Ето един въпрос на шестокласник: "Защо в живота на човека има проблеми?"

Може би с малко допълнение го усещам за себе си така: - няма "схванати" - това е нашето определение за хората, които не мислят и не живеят като нас. - да не обръщаме внимание на изкушението си да ги наричаме схванати, а да се учим да откриваме ценното, доброто, силното, Любовта, божествената искра във всеки и във всичко около себе си. - да не обръщаме внимание на изкушението да спасяваме другите хора от тях самите - да "помагаме" с помощ, която не е поискана и е несъвместима с другия е равносилно на ограничаването на неговата свобода и съвсем не е нито Добро, нито Любов. Според мен вниманието е хубаво да насочим предимно към себе си и своята промяна и поведение и към децата - за да ограничим до минимум замърсяването на съзнанието им с ценности, които после ще им се наложи да изстрадват....

ЧЕСТИТА НОВА ГОДИНА, приятели! Благодаря за Любовта, която ни съпровождаше през миналата! Благодаря за всичко Ново, което тя ни донесе! Моля се с Любов да отгледаме в сърцата и живота си семената на Новото, което ще покълне, узрее и пожънем през настъпващата! Амин!

Първо, смея да напомня, че между отрицателни емоции и критика и самокритика има разлика. Има разлика и между осъзнаване на грешките и самокритиката. Бихме могли да обсъдим тази разлика....в друга тема например... Доколкото мога да събирам две и две следващия пост на искрено уважавания от мен автор обяснява появяването на "отрицателни емоции", които пък се нуждаят от изчистване или катарзис: А как са били деформирани тези психики? С критика! После пак е нужна но в лечебна доза.... Колкото до учителите, те не ни критикуват, а ни предупреждават до какво води определено поведение или начин на мислене или обясняват неприятностите и страданията ни с нашия начин на мислене и нашето отношение към себе си и света си. При това както точно допълва Добромир, те винаги съпровождат това предупреждение с позитивната алтернатива. Тъй като моят житейски път е типичен пример за коренна промяна на личността мога да споделя личните си наблюдения, които съвсем не абсолютизирам. Докато се вслушвах в критиките на доброжелателите си и близките си - затъвах. Докато се самокритикувах, не постигах нищо повече от усложняване на състоянието и на зависимостите си. Спрях. Обърнах начина си на мислене - вместо да се критикувам и да "слушам" критики, наложих безусловна любов към себе си каквато бях. Тази безусловна любов към своето аз автоматично ме принуди да разбера какви са причините за страданието ми - осъзнах зависимостите си. Нямаше грешки и виновни - просто не бях на Пътя си и това е. И все пак ако бях останала само с това осъзнаване, промяната нямаше да е пълна и щях да заместя едни зависимости с други. Ето тук ми помогна Учителя. Няма нужда да го цитирам. Първата книга, която прочетох и която все още чета и още ми помага е Изворът на доброто. Ето няколко реда от нея: Изворът на доброто

Благодаря! И аз го разбирам точно така! И на това му казвам - Бог събира екипа и казва на всеки какво и кога и как да направи за свое и на другите добро... И не бързайте с написаните планове - и без тях се справяте страхотно! Много ще съм благодарна и на всички, които тук споделят своите опитности с организираност без организации.

Благодаря ти Благост! Как разбирате група хора да бъдат организирани, но да не бъдат организация? Отново се обръщам с молба към екипа на този сайт да споделят как успяват да са организирани без да са организация?

Стремежът към по-доброто и качественото, към организираността и дисциплината според мен се реализира с избор на по-доброто и качественото, с повишаване на организираността и дисциплината - защо да си хабим енергията и времето да критикуваме обратното? Когато критикуваме, ние се свързваме с това, което НЕ искаме, забравяйки, че човешкият мозък и подсъзнание са лишени от режим на отрицание - ако кажете на ума си "НЕ падай" - той чува само "падай". Когато внушим на себе си - "НЕ искам да съм разпилян.." - умът ни чува само "искам да съм разпилян" За нас педагозите е ежедневие - кажи на детето какво да НЕ прави и вече си му напомнил какво може да направи, че и си му подсказал как може да прояви личната си воля и да провери търпението и любовта ти.

Обичам усещането - "всичко, което Бог ми изпраща сега е за мое и на другите добро, но искам да разбера защо!" Обичам усещането - "той се смята за мой противник - аз го смятам за мой ценен приятел - искам да разбера защо" Обичам и усещането - "удариха ме по едната буза - сега е мой ред да успея да обърна към посоката на удара другата"

Да се възродят в сърцата и умовете ни като Исус в земните недра Христовата Любов към ближния - без условия и отплати; Христовата мъдрост да разбираме, приемаме и прощаваме, което ни е било неразбирамо, неприемливо и непростимо; Христовата сила - смирение и търпение - Да бъде Твоята Воля Господи!

Благодаря за интересната тема - нужна ни беше - ето - пратиха ни я. Моите опитности с ума в този свят (като изключим моя личен инструмент ) са от наблюденията и работата ми с децата преди всичко. Малкото дете, което все още не пораснало достатъчно, за да му бъдат внушени ценностите и правилата на обществото, изполва генетично заложения му ум по предназначение - за усвояване на средата и адаптация към нея. Това наричам "умът люби Господа своя Бог". В този стадий умът приема всяко нещо, с което се среща без оценки "добро-зло". Опарването от ютията не е зло, а урок за сензорите. Ожулените коленца не са зло, а необходим опит при усъвършенстването на опорно двигателния апарат и адаптацията му към условията на земната гравитация. Периодът на усвояването на езика - умът се учи да обобщава конкретните опитности в понятия, да общува с умовете на заобикалящите го възрастни индивиди с техните думи и изгражда представата за "аз". Ами безкрайните въпроси - какво, защо, кой, къде, как... в периода на изграждане на логическото мислене... Детето търси информация, за да изгради картината на света около себе си, като непрекъснато попълва и променя тази картина, а не се опитва да натика света в някаква зададена от него рамка... Любовта на детския ум към себе си и заобикалящия го свят е божествена - той приема с интерес и радост всяка среща, учи се от нея, няма предварителни очаквания, няма разочарования, няма желания, няма налагане на своите модели за "правилно - неправилно"... докато възрастните не го научат на това... А може би е крайно време възрастните да се учат от детския ум - а не обратното?... Може би Бог ни праща детския ум не ние да го "възпитаваме", а за да ни припомни защо ни е дал нашите?...

И наистина ги изпраща - нашата работа е само да ги посрещаме с Любов, да правим всичко и само това, за което сме създадени, и да си ги изпратим с Любов, когато му дойде времето... А нека те самите решат дали са постигнали своето щастие... Търсещите промяна души са търсещите щастието си души. Никой не може да направи другия щастлив... Усещането, че сме щастливи, защото правим някого щастлив е зависимост и агресивност от духовен тип. (Ами ако този някой има критерии за щастие по-различни от нашите?) Хубаво е да се работи за добри каузи - нека всеки го прави от мястото, на което Бог го е поставил... Ако Бог е решил Майкъл да си направи екип, защото това е само начинът той да бъде полезен на хората - нека направи всичко, което зависи от него! Успех! Други сме сложени на места, където екипът не помага, а пречи като формализира взаимоотношенията ни с тези, които "са пратени при нас". И нали сега няма да се състезаваме и отчитаме резултати и чертаем насрещни планове??? Много ще съм им благодарна на създателите на този сайт, които ни събират тук и ни предоставят всичкото това богатство, ако споделят опита на своя екип. Според мен те са примерът, който Бог ни е оставил пред очите ни да се учим и работим