Донка

Орлин! За едно ограничено за негово добро човешко съзнание е невъзможно да обхване смисъла на "мениджмънта на Бог" както клетката на мускула и на черния дроб едва ли осъзнават хомеостазата на организма, част от който са ( макар и да носят в ядрото си информацията за нея). И може би точно затова всяка клетка си знае "за какво е родена" и това и работи. Само че наистина как да разберем за какво сме родени? Как го разбира клетката? - Тя се "ражда" с някои допълнителни дадености, които я отличават от другите клетки и благодарение на тях тя изпълнява определени функции. Значи ако разберем какви са ни допълнителните дадености, ще се ориентираме за какво сме родени. Какво правим с лекота по-добре от другите и сме в състояние да правим само това без да ни досади, можем да го правим за другите без да чакаме отплата, защото както спомена и Хамелеона (Илиана) отплатата е радостта, която ни носи самата работа. На клетките им е лесно - те се раждат в органа си и работят заедно със "сестричките" си. Ние сме свободни и сами трябва да си намерим мястото и професията, в която ще работим "това, за което сме родени". Може би ни пречат предразсъдъци и ценности и чужди съвети. Може би ако обичаме и разбираме повече себе си и не се борим с живота, не се гнусим от света около себе си, а живеем всеки миг от настоящето си с Любов (Благодаря ти братко Синева!), ще успеем да постигнем щастието си "тук и сега"

Щастлива съм и аз, че съм с вас , приятели. И благодаря на Бог в молитвата си, че ни събра тук. Моля се светлината и топлината, които излъчват думите на Ники - Синева и на Таня да стигнат до сърцата и умовете на всички наши братя и сестри, които все още носят в душите си вина и страхове и съмнения и разочарования от живота си. Любовта и Вярата в нейната сила ще спасят света ни

Изброените автори са изразители на философски течения от своето време, които разкриват перспективата на едно човешко съзнание, попаднало под властта на негативното отношение към себе си, света и хората - пълно разрушение, отричане от всичко красиво и добро, омраза към живота. И те, и всички като тях предупреждават с творбите си - "ето - в това ще превърнете себе си, съзнанието си и света си, ако смените Любовта в сърцето си с измислен от вашия Горд ум Идеал за добро и красиво и се опитате да натикате живота в неговото прокрустово ложе." Може би наистина погнусата ще може да се приравни към тотална "осъзнатост", ако тази "осъзнатост" = "Осъзнавам колко несъвършен и грозен и несправедлив свят е създал този некадърник - Бог! Аз - гениалният Пръв Ангел имам перфектен план за един Идеален свят, с който ще сменя Неговото гнусно творение!" И слава богу, че винаги е имало хора, които са носили светлината и топлината на Любовта към Бог, към всичко, създадено от него и тихичко са я засявали в сърцата и умовете на своите събратя...

Може би въпросите си остават незададени, защото учениците предполагат, че учителят ще го приеме като "критика", задето не е обяснил урока добре. Само че те съдят по себе си - ако учителят им задава въпроси, значи не са си разказали урока добре. Е, има и учители, които още си носят ученическите изживявания и смятат, че учениците ги "изпитват". Има и такива, обаче, които се радват на въпросите на учениците - това за тях означава, че са събудили интерес към науката или изкуството, което са направили смисъл на живота си. Така че може би е необходимо да се намери златната среда. Ами ако напишете въпросите си на лист, така че да не се знае кой точно ученик ги задава? И дадете на учителя време той да определи кога и как да отговори на тях? Докато ги записвате от името на целия клас, току виж се окаже, че А. знае отговора или може да обясни каквото не разбира Б. и няма смисъл да го задавате този въпрос на учителя. (То аз така и станах учител - все обяснявах на междучасието "с думи прости" . А обяснявах, защото усещах, че докато помагах на другите да разберат нещо сложно, самата аз го осъзнавах и запомнях по-добре. )

А дали животът не ми се струва краен, защото съм крайна аз (все още) ? Дали животът около мен не ми изглежда крясък, защото на мен ми се крещи (и се опитвам да го припиша на живота)? Има сладка умора и смазваща такава... от какво ли зависи как ще сме уморени? Може би отегчението и досадата, които изпитваме от живота (който сам по себе си никак не е отегчителен) ни "казват", че не работим това, за което сме родени и не сме намерили мястото си още? Погнусата, обаче според мен е симптом на неосъзната гордост. От какво, например, бихте се погнусили?

Когато учех Добрата молитва, забелязах, че всеки път забравям един и същ ред: "Ръководи ме във всичко, което мисля и върша..... " Досетих се и защо - това, за което говори Орлин по-горе! Моят навик и желание да ръководя живота си според моите понятия за добро и правилно се съпротивляваха тайничко! Разбрах, че не трябва да ги измествам със сила, а само да сменя приоритетите им - убедих ги, че ще продължа да ръководя своя само живот и да нося отговорност само за него (и да оставя другите да отговарят за техните) , но няма да се подчинявам сляпо на нещо измислено от някой друг или от самата мен, а на ситуацията, в която съм попаднала в момента. Вместо аз да определям дали тази ситуация е добра или лоша и да се опитвам да я поправям, възложих на "ръководителя" си да направи всичко възможно да извлича ползите от загубите и да намира хубавото в лошото. Сега се хващам, че повтарям това изречение три пъти подред - не умишлено! - и това ми действа като медитация...

Щом започваме да се замисляме над силата им и да я изучаваме, щом започваме да се вслушваме и внимаваме какво изричаме и какво чуваме и четем, значи започваме да подготвяме самосъзнанието си за тях... За Дон Мигел Руис и "Четирите споразумения" -

Оглеждам се около себе си и виждам: - синът ми е щастлив, че работи като програмист и наистина смята, че се занимава с това, за което е роден. Обича и да бъде сред природата, разбира се, но знае с какво може да бъде най-полезен на другите... - дъщеря ми е щастлива, че работи като консултант в магазин за козметика и парфюмерия. мечтае да стане "консултант по естетичен външен вид на човека" - така нарича специалността си - и смята, че за това е родена и така ще бъде полезна на останалите и ще допринася за тяхното щастие. И тя има други занимания, но те по-скоро допълват и развиват основното... - аз и съпругът ми и родителите ми сме педагози - в състояние сме по 10-11 часа на ден да общуваме с деца без да усетим как лети времето. Ние сме щастливи, защото целият ни съзнателен живот бе и е посветен на това, за което сме родени. И ние си имаме градинка, но и там растат "наши деца". ... Опитвам се да си представя нашия живот в самодостатъчна ферма.... не мога. А и всеки път, когато искрено си представя как всички живеем в такива ферми, ми минава мисълта - някак всички ще станем еднакви... Поглеждам към това, което е създал Бог - природата около нас и тялото ни - представяте ли си да сме изградени от почти еднакво функциониращи самостойни клетки? Да, вярно е че клетките си приличат, но всяка е специализирана и е на мястото си в съответния орган и всички образуват сложно хармонично единство, наречено организъм.... Може би Бог ни показва и нашия Път?

По темата Ами ако преподавателите са се усетили застрашени от това, че учениците може би са прочели или научили нещо ново, с което да поставят под въпрос техния "авторитет"? Какво според вас - учениците гради авторитета на един учител?

"морковът" и "тоягата" ... и все пак това вече безнадеждно старее... поне това ми го казва всекидневието ми с децата... Остави какво пише в древните учебници дето и аз съм ги държала на изпити... Оказа се, че можело и само с разбиране и с "благодаря за грешката - тя ни научи на още нещо..." - че истинската радост не е наградата - оценка, а откритието на нещо ново и усещането "знам и мога" Защо е трудно общуването с някои преподаватели? - Ами може би точно защото много от нас (учителите) предлагат моркова на шестиците и усмивките срещу сериозното отношение към предмета си и "тоягата" на слабите оценки и проблемите с родителите при слаб интерес. И разбира се учениците са свикнали с това и се включват в играта... Но напоследък все повече от тях се отказват, съзирайки неадекватността на тази игра с драстично променените изисквания на живота... Може би ако вие - учениците се опитате да вземете в своите си ръце образованието си? Ако вие например си зададете въпроса - защо ще ми е необходима химията в живота?

Много се радвам за вас Транс! А за разногласията между учителите - нека те си ги решават сами - това си е техен проблем. Знам, че се опитват да го прехвърлят върху вас, но както и Пиисмеикър спомена, нека не се вторачваме в проблема, а да се издигнем над него. Учителите също сме хора със своите слабости и самозаблуди. Може би ако приемете предмета като по-важен от преподавателя и вместо да се впускате в анализ на личното му отношение към някого, го "отворите" да разговаря за своята наука извън даденото в учебника, той ще забрави чии ученици сте?... Струва си да опитате. На времето ние така "укротихме" химичката ни - оказа се, че химията не била само скучни формули и реакции.... Много точно според мен! А как радостта ще помогне за решаването на един проблем?

Благодаря ти Кари и за пожеланията и за милите думи за нашия форум. Искрено се радвам, че при нас попадна още един прекрасен човек като теб. Добре дошъл /ла! С интерес очаквам твоето мнение не само по тази тема. И аз като теб съм изпратила скъпи за мен хора и усещам същото като теб - нещо повече - понякога имам усещането, че са наблизо и ми помагат или се радват заедно с мен и ме успокояват, когато се разтревожа. Особено е усещането с майката на съпруга ми, която си е заминала от този свят доста преди да се срещнем с него, така че никога не съм общувала с нея приживе. И въпреки всичко понякога усещам колко се радва, че синът и е спокоен и щастлив и като че ли иска да го погали и прегърне - с моите ръце...

Здравей и от мен и добре дошъл / дошла сред нас. Защо смяташ, че понятията чест и доблест са забравени в днешно време? Има ли "тихи" чест и доблест, които може би понякога ние отминаваме без да забележим? Според теб едно и също ли означава да имаме чест и да сме честни? Може би и да обичаме себе си достатъчно, за да си дадем сметка, че в момента сме объркани, раздразнени или изплашени от нещо и по някаква причина, или че сме тръгнали по грешен път, защото не сме разбирали ситуацията, себе си и хората напълно....

Здравей nofunatall Добре дошъл / дошла Когато и докато самочувствието ни се изгражда и зависи от мнението на другите около нас и тяхното отношение, ние сме като марионетки и съответно подсъзнателно приемаме и другите хора като марионетки. Те дърпат конците не само на нашето самочувствие, но и на емоциите, мислите, поведението ни. Ние пък на свой ред избираме кой точно да го прави и го държим отговорен за нашето самочувствие и щастие. След като някой дърпа нашите конци с мнението си за нас, ние също се чувстваме в правото си да дърпаме конците на хората около себе си с нашето мнение за тях.... Картинката май стана мрачна... А според вас възможно ли е самочувствието ни да зависи само и единствено от нас самите? Познавате ли такива хора? Какво е поведението им и щастливи ли са те според вас?

Благодаря за превода Под "налагане на чужди стандарти на изказване" може би се има предвид поддържането на на добър съвременен български език - разбираем за всички участници във форума и за гостите на сайта (с което според мен екипът на портала се справя отлично). Това, мисля, има връзка и с темата - Критерии за истинност. Спомням си думите на моя професор по литературознание: "Колкото по-неразбираемо и "научно" е написан един текст, толкова по-слабо и мъгляво разбира темата и смисъла му самият автор.... И най-сложните неща имат ясни и точни обяснения за този, който ги разбира добре..." Прекрасен пример за такъв критерий за истинност е наследството, оставено ни от Учителя. Сигурно и той е можел да се изразява по предложения ни от уважавания от мен Виктор начин. Но той е можел и нещо повече - да каже същото така, че да го разберат и неграмотни хора, и деца дори.... Според мен критерият за истинност на едно духовно учение е точно този: - Да достига до ума и сърцето на всеки човек на неговия език - без да изисква праг на образование, интелект, та дори и възраст...

Обръщам се с покорна молба към Гностичния лъч, проникнал в нашето царство на мрака да преведе на нашето диалектично средство за комуникация, наречено български език следното: Ако пък наистина това е под достойнството или не е по силите на Великия Гностичен Лъч, който ни е удостоил по-горе с "топлината на Истината си", то може ли да ни посочи нещо като "пътеводител" или речник, за да си преведем Мъдростта на думите му?

Изворът на доброто А може би някои учители не могат да се разбират с учениците, защото се страхуват, че не са харесвани и обичани? Може би и те се показват такива, за каквито ги мислят учениците им? Тогава може би учениците ще имат достатъчно Любов и мъдрост да намерят в тези учители добрите черти, да ги обикнат за тях и да ги преобразят ?

Добре дошъл и от мен sadaj И аз без тази книга все още щях да вярвам в старата си изкривена представа за любов и добро. Мисля, че темата е поставена много точно и навреме. Благодаря, Chris! Не е въпросът дали изобщо в нещо вярваме, а осъзнаваме ли В КАКВО. За себе си мога да кажа, че винаги съм вярвала в любовта, но преди разбирах това понятие по съвсем различен начин- като любов-зависимост. Когато вярваме в любовта - обвързаност и зависимост на хората помежду им, сами превръщаме себе си в нейни жертви, а с това едновременно и в съдници на себе си и на хората, които "обичаме". Как? Стараем се да се харесаме на тези, чиято любов искаме да получим , да "заслужим" и се разочароваме и страдаме, ако не успеем, или сатаранията ни не бъдат забелязани, оценени и възнаградени със взаимност. Очакваме хората, които ни обичат да се стараят да заслужат нашето одобрение, защото любовта, в която ВЯРВАМЕ за нас означава взаимно одобрение и ....."не мога да дишам без теб". И точно вярата в тази "любов" ни довежда до наркотиците - не само истинските, а и психо-социалните (пристрастеността към одобрението и вниманието е не по-малко опасна и убийствена "дрога"). В каква Любов вярвате вие?

Наистина е време да си уточним понятията. За мен желание е образ на ситуация в бъдещето, която съществува в нашето въображение и се енергизира от система от положителни и отрицателни емоции. (За разлика от мечтата, която се енергизира само от положителни емоции и от страха - само от отрицателни). Положителните емоции ни мотивират да се стремим към постигане / реализиране на тази ситуация. Дотук нищо лошо. Отрицателните емоции са: опасението, че нещо или някой ще ни попречи да го постигнем, недоволството от забавянето на реализирането или неговото отлагане (търсим вина и виновни) разочарованието ако не успеем да го реализираме или другите откажат да ни съдействат или окажат съпротива... насилието над себе си и другите в името на реализирането на желанията - ще го постигна на всяка цена! Например - родителят иска на всяка цена да даде добро образование и старт в живота на детето си и определено смята, че професията на юриста е правилният път (особено ако вече има какво да завещае на детето си). Ами ако детето има дарба на музикант или художник и изпитва ужас при мисълта, че трябва да учи право и да прекара живота си в кантора или съдебни зали? (уважавам всички професии) Според мен желанието е добро само дотогава докато можем да се откажем от него без да изпитваме отрицателните емоции. Но тогава аз не го наричам желания, а възможни благоприятни перспективи. За мен това са всички перспективи, защото "Всяко нещо, което ни се случва (не което сме постигнали с борба) е за наше и на другите добро" и "всяко зло за добро".

Това е много старо и отдавна преодоляно схващане за същността на Бог. Бог наистина ни оставя напълно свободни - дори сме свободни да отнемем живота, който ни е дал на нас самите, дори да отричаме съществуването му.... Единствените, които налагат нещо на себе си и другите сме ние хората. Ако освен не обвиним Бог, че ни е "наложил" да дишаме, пием вода, раждаме, растем, умираме, съжителстваме с растенията и животните.... И все пак ние винаги можем да се откажем от това, нали? Нима е наказание от Бог това, което сами сме сторили на себе си с агресивността си? Нима е възнаграждение щастието, което сме постигнали като сме променили начина си на мислене? Вече си мисля, че грешник е този, който приема Бог като свой Господар - строг Бащица (или може би тези, които ни налагат този образ?). И не заради Бог - на него му е все тая. Забелязала съм, че всеки приема Бог като такъв, какъвто той самият се стреми да стане.... Ами то излиза, че когато "овцете" най-сетне се "активират", тогава диктаторите, получават законното право да ги "колят"??? Значи овцата горката защото е кротка, трудолюбива и ни храни и топли - всякак е "грешник" - и като е кротка, и като се "активира". Все на някого мъти водата....

А може би в 21 век часът и дъската вече не би трябвало да изглеждат така както са изглеждали в началото на 20 век. А може би играта, компютъра и "ученето" вече е време да се слеят в едно? Може би забравяме, че Бог е дал играта като единственият начин новото човешко същество да се адаптира към света си? И може би забравяме, че нашият свят все повече става зависим от компютрите? И може би забравяме, че "здрав дух е в здраво тяло", а не в назубрени уроци и бележник пълен само с шестици (зад които често стои само амбиция).

Е, не е чак толкова трудно и гадно да си учител, ако децата за теб не са просто имена на "борци" за оценки... Благодаря за ценната тема. И отново си имам важни за един учител въпроси: Кое в поведението на един учител изгражда стената между него и учениците му? Кое топи разликата във възрастта, опита, позицията и ученикът започва да чувства учителя си достатъчно близък, за да споделя с него....? Благодаря за отговорите и на настоящите и на бившите ученици.

Здравей и добре дошъл Надявам се няма да имате нищо против и участие на възрастни (ако не се опитваме да налагаме мнението си) Имам няколко въпроса като човек, който е на отсрещната страна: Кога ( и защо) влиянието на приятелите и телевизията е по-голямо и решаващо от това на родителите и учителите? Може и с конкретни примери. Как звучи един съвет без опит да "се наложи нещо? А как звучи налагането на съвет? Предварително благодаря на всички млади приятели за отговорите - за нас възрастните тук (и особено учителите и родителите) ще бъде полезно да се видим през очите на децата и учениците си...

Добромир! С едно малко уточнение - за грамотността. Баба ми и дядо ми бяха селски полуграмотни хора, но ако ви напиша тук откъси от нейните писма до мен и мама - без точки и запетаи, с куп правописни грешки.... ще се изумите от "психологическата грамотност (мъдрост), душевно равновесие и делова решимост" на хора, които не бяха се докосвали до нито една "духовна" книга. Когато човек живее сам и не страда от това, е по-лесно да се запази това състояние. Изкуството на хармоничното съжителство се състои в това да се научим да го запазваме и когато непосредствено до себе си сме допуснали друг човек. Моят опит ми показа, че умът е този, който непрекъснато следи дали желанието ни да сме щастливи не се изражда в желание другият да спазва нашите правила или да разменим свободата си (да бъдем себе си и да се обичаме) срещу одобрението на партньора и "мира и любовта". Границата е много тънка и незабележима с просто око - показват я отрицателните емоции.... "Договора" на баба и дядо оцеля до смъртта им - 55 години. Много приличаше на написаното от Добромир, но на техен език звучеше - "разбирам, уважавам, грижа се и оставям свободен". Те нямаха представи как е "редно" да се държи мъжът, а как жената, нямаха желания (дядо беше овчар ), за изпълнението на които да се "борят" - просто ставаха и лягаха с "благодаря ти Господи..." и всеки божи ден всеки от тях правеше това, което имаше да се прави и всичко и само каквото всеки можеше да направи . И аз се опитвам да живея като тях - когато човек живее така, той няма претенции и не се дразни от поведението на другия, но и не допуска насилие върху себе си. И животът никак не е сив, тъкмо напротив - точно тогава се отварят очите за истинската му красота, защото ги няма очилата на желанията (хубаво е това, което отговаря на моето желание и представа за хубаво). Е, ако пък и на двамата партньори им хареса да се "борят"...ами нека се борят... За това е и темата - Обич между хора с (различни) еднакви интереси...

Именно. Болката и горчивината не са следствие и характеристика на любовта, а на грешни реакции и начин на мислене във взаимоотношенията между партньорите - т.е. те се появяват, когато тези взаимоотношения се отклонят от любовта и се подчинят на зависимостта от някаква ценност или желание, очакване, принципи... Любовта не може да бъде спасявана - точно обратното - връщането към любовта води до осъзнаване на грешката, проявената агресия и промяната на реакциите и мисленето. Последното спасява взимоотношенията между партньорите като възстановява състоянието спокойно светло и свободно щастливо Според мен адът настъпва, когато и двамата или единият от партньорите разбират любовта като изпълнение на техните желания и представи за взаимоотношенията между тях и упорито се опитват да ги "поправят" по своя модел за добро. Тогава запазването на любовта минава през раздялата.