Донка

Интересна и много полезна за всички тема, според мен! Благодаря Еси! Присъединявам се към мненията преди моето . Имам сериозни резерви за обобщението за съвременните хора и поддаването им на емоциите, но само защото по принцип съм резервирана към всички обобщения. Доколкото имам наблюдения над човешкото поведение и бурни емоционални прояви, то те са нещо като вълна - тя възниква, когато по някаква причина се създаде висок потенциал между реалността, в която се движи човекът, и неговите представи за тази реалност. Това се получава, когато намалее приемането и обработката на обективна информация от средата за сметка на предположенията - плод на логическите построения на ума ни. Идва момент, в който стената на мехура, с който сами се ограждаме, не издържа на натиска на реалността и се пропуква - това е подготвителната фаза на емоционалната вълна. Ако се опитаме да защитим мехура, борейки се с натиска отвън, се разразява емоционалната буря - като правило тя е негативна. В този етап не е разумно да и се противопоставяме - твърде късно е станало за това - по-добра идея е да я оставим да "изтече", но както спомена и Добромир, задължително без свидетели. Когато усетим, че енергията вече е толкова паднала, че ни се доспива, можем да пристъпим към "лекуването" - т.е. осъзнаването на причините довели до високия потенциал и уроците на емоционалната вълна. В случая на Еси вълната, според мен, е предизвикана от изненадваща информация, която засяга болезнено място, неоткрито до момента - недостатъчна готовност да "загубим" някого или нещо (ограничили сме свободата му да "си отиде") или подсъзнателен страх от страдание, болка, смърт и т.п. Най-вероятно е имало някакви слаби емоционални сигнали преди вълната, които не сме разпознали до разразяването на бурята. Както споменаха почти всички, най-доброто решение е да не допускаме образуването на високия потенциал - т.е. редовно да проверяваме дали не сме подменили обективната информация с наши предположения, дали не сме се обградили съзнателно или не с мехур и дали не се "варим в собствен сос". Разбира се, никога не можем да изключим появяването на потенциала, нито пък следва да го смятаме за наша грешка или слабост - все пак сме просто хора. Но за мен в тази тема има и още един интересен аспект - създаването на зависимост от тези емоционални вълни. Това е случаят, в който човекът се чувства "жив" само в състоянията с емоционални вълни и смята че без тях животът е сив и скучен. Тогава той започва и съзнателно, и не съвсем да си "осигурява дозата" и с времето и привикването към нея, да ги увеличава...

Доста се замислих над това днес.... И аз правя малко зло - често лъжа децата, които се справят бавно и трудно, че се правят чудесно. Всъщност ако ги сравнявам само с тях самите това наистина е така, но ако ги сложа наравно с другите си е чиста измама. За да не ме гризе съвестта,че съм направила зло като съм ги лъгала и като несправедливо съм поставяла различни по височина "летви" за "чудесно" пред различните деца, обръщам понятията за справедливост и истина с главата надолу. - справедливост сега означава височината на летвата пред всяко дете да зависи от неговите индивидуални качества и състояние в момента. - истина сега означава да отчитам развитието на всеки без да го сравнявам с другите - и дори такова развитие на пръв поглед да няма в момента, да натрупвам троха по троха потенциал за скока, когато детето е готово за него и най-важното! да запазвам любовта му към нашето общуване, вярата му в силите си и доверието в моята любов кюм него.... Ами ако новата справедливост е истинската голяма добра справедливост? И дали новата ми истина не е голямата добра истина?

Днес подложих на проверка вътре в себе си дали имам право да обичам хората, които смятам,че обичам. Ако обичайки един човек, на мен ми се прииска да "направя" другите толкова "добри" като него, значи искам да задържа за себе си удоволствието от неговото присъствие и да направя така, че и другите да ми го доставят... Господ не е там. Ако обичайки един човек, аз го поставям над останалите и търся несъзнателно недостатъци у тях, за да си докажа колко добър е той в сравнение с тях, значи искам да задържа за себе си най-доброто, които виждам и искам да виждам в него. Искам да го задържа такъв, какъвто го обичам.... Господ не е там. Ако обичам един човек без да го сравнявам с другите или с някакъв идеал или модел за добро, значи бих могла да обичам всички по същия начин... Бог е там.

Докато четях развълнуваното писмо на Мишелка, вече знаех, че тя е много много близо до своите отговори, дори почти ги е написала - благодаря ти Мишелка! Добре дошла, Мишелка

Днес много си мисля кога изпитвам раздвоение - когато умът не може да се съгласува с безусловната любов, която изпитвам. Раздвоена съм между любовта ми към детето - безусловната - и условията, които поставя ума ми, за да изпитвам положително отношение към него. По-лесно е да подчиня и завържа решението на задачата си за правилата и преценките на ума. Лесно се минава от положително отношение и емоция в негативни, лесно се пада от високо ниво на енергия и фина вибрация към ниските нива . По-лесно ми е да недоволствам,че детето не се държи "прилично" и да го накажа или поучавам. По-лесно е да си обясня с недостатъчна интелигентност или невнимание грешките и да изпитам осъждане, съжаление.... Ако това се случи, съм се подчинила на мерките и правилата на ума си, но ще ми се наложи да се справям с тревогата на негативната емоция. По-трудно е да смиря гордостта на ума и да се подчиня на любовта, когато усетя раздвоението. Но ако го направя, след малко ми просветва истинската причина за несъответствието и раздвоението - умът нещо не е свършил достатъчно добре - не е забелязал всички важни неща или не ги е взел предвид, ограничил е вариантите ми за избор на реакции и гордо-лениво настоява,че неговото решение е правилно и единствено - "верният отговор на задачата". Не мога да му позволя да ме управлява така. Той ми е даден, за да ми служи на Любовта, а не аз да служа на него. Но не го критикувам, не се боря с него - само му казвам, че това не е верният отговор - да се опита да реши задачата отново, но вече да потърси отговора, който е в хармония с безусловната любов в мен. И след малко "зазвучава музика" и всичко става само, без напъни и с усмивка.... с любов.

А дали докато ние си мислим, че даваме великодушно някакво богатство на другия, ние всъщност не му отнемаме възможността той сам да си го намери такова, каквото е най-подходящо за него и в момента, който е най-добър. Не му ли отнемаме възможността да изпита радостта на изкачения връх - самостоятелно!, а го возим на лифта си и отгоре искаме и да ни плати с признание и благодарност?

Благодаря на Моника за споделената болка, причинена и от чувството за вина. Трудно бих могла да дам по-красноречив пример за тезата си. Ако чувството за вина на Моника е, както казвате, пряко следствие от това, че тя е направила погрешка и то е нейният компас да я поправи, то за да го направи, тя би следвало да: -върне времето назад и да вземе друго решение - да остане в България или да вземе детето със себе си. Не е ли гордост да си мисли един човек, че може да управлява времето и да поставя под критика това, което Бог е накарал Моника да направи? Според мен в случая на Моника чувството и за вина се дължи на вкоренения в съзнанието и модел за това как "трябва" да бъде добра майка и какво "трябва" да дава на детето си. Дължи се и на силното и желание, разбираемо за една майка, детето и да расте близо до нея. Имаше период в живота ми, в който и аз се измъчвах от същото, докато синът ми учеше на 350 км от мен сам на 15г. Моника, преди 2 години със сина ми стигнахме до истината, че ако той беше останал у дома тогава, сега щеше да е едно мекушаво мамино синче, мързеливо и капризно и далеч от реалния живот. Той нямаше да си е намерил мястото под слънцето, нямаше да е станал мъж, заради желанието на майка му да си изпълни дълга към него и, хайде да си кажем честно, да контролира развитието му и оформянето му като човек. Всяка сутрин благодаря на Бог, че го отдалечи от мен навреме, за всички трудности, които преживяхме с него, за всички уроци, които научихме. Нима, мила Моника, е толкова невъзможно да повярваш,ч е точно този вариант на твоя живот е бил най-доброто за твоето дете? Още малко търпение и тя сама ще ти го каже. Може би за нея и за теб е било по-здравословно да сте физически разделени, за да останете близки духом? Може би живеейки далеч от нея ти си направила за нея и любовта в нея това, което нямаше да можеш да направиш до нея и дори щеше да развалиш? Ние, майките, често от грижа и нежност обсебваме живота на децата си и когато го осъзнаем, е станало малко късно да го поправим. Мисля,че чувството за вина, което изпитват жени в ситуацията на Моника ги стимулира да променят начина си на мислене, да се опитат да видят Божията воля зад ситуацията и да осъзнаят доброто в злото, за което се винят сами. Тогава вместо да губят енергия и внимание да "поправят" тази ситуация във въображението си, биха намерили най-добрите начини да използват нейната скрита сила и смисъл.

Когато видях отворена тази тема, си помислих точно това, което написа преди мен Силвето. Реших,че няма смисъл да го пиша.... Но, както обикновено, Бог се присмива на всяка моя категоричност. Когато първият ми сигурен отговор се "утаи", т.е. позабравих го, в съзнанието ми изплува една много необичайна среща - 3 дни преди да бъде пусната темата. Моя съученичка, никога не сме били приятелки, но сме имали добри чувства една към друга, туркиня, емигрантка, мюсулманка от няколко години, ми се обади най-неочаквано с много странна молба - да идва при мен веднъж в месеца (От Турция!)и да учи английски. Стори ми се много несериозно, но тя наистина дойде в школата в събота вечерта. Оказа се,ч е наистина има мотив и готовност, както и доста добра схватливост и общи впечатления от езика. И все пак още не можех да си обясня защо се появи при мен..... Уговорихме се за около 15-на мин. и после тя изведнъж започна да ми разказва за сина си и за болката и съмненията си, свързани с постъпка, за която съжаляваше. Оставих я да разсъждава, но когато искаше мнението ми, винаги казвах,ч е такава е била Божията воля за нея и сигурно има някакъв урок да научи, но само тя знае какъв е. Тя изведнъж просветляваше и започваше сама да намира причината за страданията си - "моята гордост и правила" както сама казваше. После започна да споделя за майка си, за покойния си баща, за баба си - все тежки странни съдби. И винаги стигаше до Любовта - сама. От мен се искаше само да я слушам и да я подкрепям и да я уверявам,че всичко, което се е случило и е направила, дори грешките, са били за нейно и на близките и добро. Тя сама откриваше защо. Никак не си мисля,че ставам за изповедник, но през цялото време имах усещането,че някаква сила ме държи там с нея само за да има с кого да говори и кой да я гледа с любов и да и дава кураж. Покрай нея и размислите и просветлението, което преживяваше пред очите ми, и аз доста размислих за себе си, живота си.... и на мен доста неща ми просветнаха. Затова вече не съм толкова категорична... за изповедта.

А общоприетото разбиране е,че с най-близките си, с братята (не само кръвните) сме обвързани и сме длъжни с нещо един на друг. И колко "братства и роднинства" са изгнили и са се разпаднали, защото ги разбираме по обратен начин. И с разумните и неразумните същества може би сме в същите отношения, когато те се намесват в мислите ни. Разумните ни оставят свободно да мислим - те следват Божията воля. неразумните ни налагат тяхната воля. Ако усетим в мисълта си - "мога", това е мисъл, управлявана от разумно същество. Ако "чуем" - "трябва", значи се опитва да ни управлява неразумно..... може би....

Радвам се, че в професията ни влизат млади педагози като теб, Ина! И съм сигурна,че децата и родителите им, не директори и експерти, оценят всичко което правиш за тях и любовта ти към тях. Коментари винаги сме чували и ще чуваме, ще чуваш и обвинения... нормално, когато си различна и ти се работи и виждаш във всяко дете Божествена искра. Знам колко ти е трудно - винаги е било така... Един ден когато бях млада ми се скапа касетофона със записа в часа - сигурно съм изглеждала разстроена, защото едно малко момиченце се приближи, хвана ме за ръката и ми каза "по-добре ти да я изпееш песничката - ти пееш по-хубаво от него". Никога няма да забравя това - това малко дете ми "преподаде" най-ценния ми урок в педагогиката - децата искат мен и моята "песен" и очакват да пея и играя с тях, а не да им преподавам и да ги изпитвам. И ако го правя, нека пак да е като на игра... А защо се бориш? Плувай. Децата са течението. Бездушието и недоимъка са бентовете, които спират течението, но са от клечки, когато с любов насочиш потока към тях. Вдъхни на децата вяра в силите им и любов към това което правят и ги остави - те ще се справят с трудностите много по-лесно и добре от теб. И сега - по време на стачката, повикайте родителите да застанат до вас - не за вашите заплати само, а за децата си и тяхното бъдеще. Нека се "събудят"училищните настоятелства и поискат делегиране на всички средства от бюджета и контрол при изразходването им.

Благодаря ти за мнението, Дианче.... Нали няма да има паралелки... Значи няма и престижни групи. А и съставът на групите непрекъснато се мени.... няма такова нещо като А-клас.... Децата са различно "силни и умни" по различните дисциплини и сфери на работа и развитие. Няма никакъв шанс едно и също дете да бъде във всички "бавни групи" - и по езика, и по математика, и по спортни игри, и по труд и техника.... По всяка дисциплина детето работи с различни деца - дори може да са и на различна възраст - свързва ги сходното темпо и начинът на усвояване на уменията и навиците и обработка на информацията. В една група са "логическият тип", в друга са "емоционално - образният" и така... А един добър педагог знае как да сменя подхода при различните деца. Ето - Ина с изобразителното изкуство - в едни групи ще бъдат децата с талант и усет, в други - "слепите за цветовата гама- все още", в друга ще са тези, които не рисуват, но усещат и разбират изкуството, в друга тези, които все още са далеч и имат нужда от искрата на Ина - да отвори очичките и сърцата и умовете им. Когато всички са заедно - Ина нищо не може да направи, защото всяка група се нуждае от тотално различен подход и занимания. Ина го знае и го може - остава само да и дадат възможност... Само родителите са в състояние да го направят и само ако Ина не пише оценки на децата им, а им предава любовта си към изкуството с любов към всяко от тях, не по програмите на министерството..... Двете неща са несъвместими - това ми казва 26 годишният ми опит.

:thumbsup2: Благодаря ти Дина за това писмо! Ето кой оценя истински и реално труда и ролята и способностите на нас - учителите - родителите и децата. Ако сега можех да съм в редиците на стачкуващите реално, а не само духом, бих стачкувала за това - да се обърне пирамидата на образователната ни система така, че в нея главната и решаващата роля да имат тези, заради които тя съществува. Средствата от бюджета да се дадат в ръцете на тези, които ги внасят и чиито деца се ползват от него. Нека всеки родител има ваучър за образование и да го "инвестира" както той смята за най-добре за детето си. Мислите ли,че един родител ще "инвестира" в раздута администрация? Или в лош учебник на "наш човек" парите, оставени му за неговото собствено дете? Мислите ли,че ще ги разпилее като сключи неизгодни договори за ремонти с фирми на роднини на кмета или някой отговорен чиновник? Тогава изведнъж ще се окаже,че и сега си има достатъчно пари за заплати и учителите, за които говори с уважение бащата по-горе, няма да са богаташи, но и няма да продават магданоз, за да оцеляват - ще го отглеждат заедно с децата в градините на училищата, за да отварят умовете и сърцата им за Бог и Любовта - както пише в книгата си Боян Боев, както ни учи и Учителят. И защото и аз самата не вярвах в това, което написха по-горе, Бог ме застави да излезна сама и без договор и постоянна заплата на пазара на труда - само с любовта си към децата и с професионализма си. Остави ме на преценката и волята на родителите и децата, не на експерти, не на директор. През тези 8 години аз се научих да разбирам и живея с децата - не да ги обучавам, изпитвам и оценям. Като казах последното - това е другото ми предложение: - Учителите да бъдат освободени от проверката и оценката на постиженията на учениците си - за това да си има специална независима и анонимна тестова комисия. Учителите само да общуват с децата и да ги подготвят за минаването от едно ниво в друго. - За нивата - всеки учител знае,ч е децата се развиват скокообразно и всяко дете си има свое темпо и посока на развитие. Сега системата усреднява всички - в паралелките да има и бързи, и бавни и нормални. Това е погубване - психическо и интелектуално и емоционално и нравствено на всички групи. Защото не можело да се организира по друг начин. Може. За всяко дете може да се води персонален фаил и да се осигурява най-подходящата за него среда и група по различните предмети. И отново не вярвах в това докато не получих от Бог възможност да го направя в школата си. Е, да, иска много любов към всяко дете, много вяра и внимание към него. Иска мислене, много работа, наблюдение, пренастройване, избор и проба на методи и учебници, които са подходящи за съответната група деца, много четене, работа над себе си - не спазване на разпределения и спуснати програми и писане на материала в книгата. И ще се върна отново на родителите и децата - те високо ценят вниманието, разбирането и уважението на учителя към децата им и към тях. Знаете ли, мисля, че не само учителите - по-скоро родителите трябва да излезнат и да поискат "властта" в образователната система. Родителите като бащата, написал писмото по-горе.

Може би ние сме имали винаги Живота вечен и сме били в него, но сами се отделяме от него като "пускаме крадеца" да коли и беси в умовете и сърцата ни. Как го пускаме и защо и кога? Може би когато се подчиним не на Божията воля за нас, а на желанието си ние да "колим и бесим" - т.е. да съдим кое е добро и кое зло. Това за обвивките на семката - много е точно и хубаво и мъдро. Обвивките са нашите предразсъдъци и ценности и правила - семката е Любовта в нас. Така го разбирам...

Живот вечен - Беседа от Учителя, държана на 29 април 1923 г. в София Живот вечен - Двадесет и девета неделна беседа 16 април 1933 г., неделя, 10 часа

А може би си струва да се замислим как и защо един феномен в един случай е лекарство, а в друг - отрова, както посочва Ана. (добре дошла Ана! Много ти се радвам!) И понеже съм човекът, който 40 години е живял с това чувство - т.е. доста добре го познавам, както и последствията му - ще се опитам да поразсъждавам над впечатленията си от "вътре вината" и "над вината". Има само един начин да се притъпи или избегне чувството за вина - то е да се прехвърли върху другите, света, Бог - и да се продължи живота сякаш всичко е наред - т.е. аз съм си наред - Те са виновни, че не е така както аз смятам за "добро". Такива хора не са проядени от вината, а от противопоставянето си и негативизма си към всичко около тях. Е, аз не бях от тези, които притъпяваха, а от тези, които следваха и дори изостряха чувството си за вина, защото също като част от пишещите тук го смятах за "благородно" и за "лекарство". Винаги, когато го изпитвах, аз усърдно се стараех да "поправям" грешките си и да се извинявам. Резултатът? Научих хората около мен да ме управляват, да ме товарят с техните отговорности и да ме винят за всичко, което не им харесваше. Това определено ги разврати до патологична степен. Изпаднах в много силна зависимост от объркана система от ценности - мои и на близките ми, която се опитвах да "спазвам" и да доказвам на всички колко съм "добра". Замених Божията воля за мен и другите с думите " аз трябва, как можах, срам и т.п.". "Поправяйки" грешките от чувство за вина, ние се опитваме да си върнем контрола над ситуацията и над отношението на другите към нас и този път да постигнем "по-добри" резултати - т.е. засилваме гордостта си. Това никак не е лечение на частица от себе си - точно обратното... Когато вместо вина, ние изпитваме Любов и вяра в Божията воля, ние се опитваме да разберем защо сме попаднали в дискомфортната ситуация (която първо ни се иска да върнем обратно и да постъпим по друг начин) и за какво важно за нас нещо в самите нас и около нас се опитва да ни покаже тя. Т.е. вместо да я "поправяме", ние я изучаваме и следваме с Любов, не с гордост и осъждане. Сега благодаря на Бог за всички грешки, които ме е допуснал да направя, защото от тях съм научила най-големите и ценните си уроци. Но на въпроса кога и защо вината е "лекарство" - ами може би е като в хомеопатията - когато организмът не може да се ориентира още за патогените в него, вкарват му ги отвън, за да го "убедят" да се погрижи за хармонията си и да се изчисти от същото това, което му вкарват - т.е. отровата на вината.

"Когато някой срещне някой в цъфналата ръж" се нарича с думата изневяра от този, който смята,че партньорът му е длъжен да се движи в някакви рамки и да спазва ограниченията, които той самият е наложил на своите желания. Където свободата е пожертвана в името на правилата, там се ражда "изневярата". От многото хора, които познавам, ми е правило впечатление, че най-са склонни да "изневеряват" и да им изневеряват тези, които най-много държат на принципи и правила в семейството. Изглежда това е урокът им. Господ си знае работата....

Станимир! А според мен прекомерно горд е точно този, който изпитва чувство за вина. Защо? Ами защото той явно е имал претенции към себе си (и света си) да моси отговорност за протичането и изхода на една ситуация, т.е. да я контролира. И когато тя се изплъзне изпод контрола му, той страда - или се гневи и осъжда - т.е. хвърля вината на другите, или се чувства виновен - т.е осъжда себе си. Но във всеки случай той иска събитията да се развият според неговите представи за правилно и добре. От чувството за вина може да се избяга само в обвиненията и осъждането на другите. и не натрапва на света и ситуациите своите желания и правила, а с любов приема Божията воля и се опитва да я осъзнае и изпълни за себе си - без да се занимава с другите.

:thumbsup: Благодаря на Диди - присъединявам се към нейния отговор 100%. Хората, които още са изпълнени с чувство за вина - своя и на другите - намериха ли пътя към прошката, Бориславе? Или се опитват да избягат от нея като избягат от себе си и спомените? Или като се спасяват от самообвиненията обвинявайки всички наред за всичко? Кой намери пътя към душите на децата, които си заминаха там? Не са ли тези, които вместо вина за случилото се изпитват само любов - същата, каквато са изпитвали към децата, когато са били живи - като теб? И не е ли книгата Свидетелството за различните пътища и плодове на Любовта и Вината? Бориславе, (прости ми че ти задавам толкова тежки въпроси пред всички, но може би имаш нужда от тях, щом ми излизат сега и тук) - ти през чувството за вина ли мина докато вървеше към своята Истина, споделена в книгата ти? За какво се чувстваше виновен? И смяташ ли за виновни тези, които се чувстват виновни още? Или може би носиш някаква вина, че не можа да ги защитиш така, че всички да ти повярват? Или че вместо с любов и прошка родителите ти отвърнаха .... знаеш с какво? Тях нали не смяташ виновни за това, че болката им се излива в нещо по-различно от любов и прошка? Появата на чувство за вина - няма значение своя или чужда - и според мен е сигнал, че се опитваме да излезем през "другата врата", защото тя се отваря по-лесно и защото заедно със себе си ще вземем и други.... Сигнал да съберем силата на Любовта в себе си и да стъпим на другия Път, да излезем през вратата на обръщането към Бог и покаянието, а тя се намира в обратната посока.... Лесно е да се чувстваш виновен (затова разбирам хората, които избират вината - нали и аз живях така толкова време - всеки се излюпва от пашкула си, когато Бог прецени,че е узрял за това и ще може да отвори криле....)- трудно и страшно е за гордостта в нас да се откаже от старите си ценности, с които е дишала до днес, да се стопи и да остави Любовта да ни управлява...

А според моите разбирания, които оформих четейки Учителя, за да има покаяние, трябва да има обръщане към Бог. Пътища и методи за влизане във връзка с Невидимия свят - Влад Пашов Нима сега ще ми кажете, че чувството за вина е проява на Любовта и нима Бог иска от нас да се чувстваме виновни? С чувството за вина ли ни събужда Бог - или може би с Любовта? Според моите опитности на 40 години живот с чувство за вина представяно като съвест и отговорност и признак на духовност и морал - ами нито веднъж през тези 40 години нямах усещането за това, което е написал Влад Пашов. Нито имаше обръщане към Бог, нито покаянието, описано по-горе. Напротив. Имаше болка и повтаряне на грешките в нов вариант и още повече чувство за вина и !! хванах себе си,че деля хората на "морални", т.е. с чувство за вина и "неморални" т.е. - живеещи без това чувство. В един момент (40 г. са много време) се улових, че за да уважавам себе си, т.е. за да бъда морална и съвсетна, аз имам нужда от чувството за вина... и си го осигурявам несъзнателно - т.е. сервирам си глупост след глупост, за да се чувствам виновна и както правилно отбеляза Мона по-горе - за да се накажа или да бъда наказана. Абсурдно, но факт! Нима сега като живея без него, нямам съвест? Точно сега имам истнска съвест и отговорност - защото когато усетя, че нещо ме "боцка", вместо да хленча и да се тюхкам и да се извинявам, вкарвам енергията и вниманието си в това, да разбера какъв е бил урокът от грешката ми и "завивам" и заставам на мястото си. Не позволявам на никого да ми се "извинява" - няма защо. Дори му благодаря, ако ме е засегнал, защото съм си открила болното място. Вината е "другата врата", през която минават тези, които се страхуват да обичат себе си и другите така, както Бог ни обича.

Чета написаното и то силно ми напомня онова време, когато напусках. Пак имаше разправии, пак лозунги, пак нагряване и нахъсване и общи приказки и... пак не се пипа най-важното! Пак никой не пита (или не му позволяват) - къде и как се разпределят парите от сегашния бюджет на образованието? - в конкретни пера и суми - в Държавен вестник! С подпис и съдебна отговорност за заблуда на обществеността! Никой не пита - как точно и от кого ще се разпределят новите суми - които се спускат и които се искат! Защото ако с тези суми процентно се увеличат и заплатите на същите тези измислени чиновнически места - вие осъзнавате ли кой има интерес да ги иска най-много и чии кестени вадят от огъня сега гладуващите учители? Колко е 25% от 300 и колко от 600? За стачката съм - но само ако първото искане е прозрачност и обществено одобрение за бюджета на образованието - на целия! Всички чиновнически места - под списък и какво точно вършат и колко получават. Същото и за учителите - колко получават за колко труд. Същото и за учебниците и колективите им - колко и какво излиза в резултат. Прави са всички, които казват,че и образованието е подчинено на същите закони като икономиката и страда от същото - централизацията, корупцията, тромава раздута администрация.... Да не се окаже че наливаме пари в тях?? Защото преди години точно така стана - но се замълча - учителите си получиха трохите, а останалите - кълките. Мълчешком отвориха новите места за чиновници с двойни заплати, мълчешком си раздадоха поръчките за учебниците.... със същия този бюджет. И запазиха "къщата" пребоядисана. И още за нещо ми е болно - думите, изплъзнати за нашите деца тук, в тази тема. Няма да ги повтарям, защото любовта ми към тях като майка и педагог не ми го позволява.

:thumbsup: Асен! Затова вярвам,че няма вина и виновни - чувството за вина според мен е измислено с цел взаимна емоционална зависимост и манипулация.

И от мен единомислие. Аз "стачкувам" от 8 години. Останах учителка вън от училище - работя по 10 часа на ден. Напуснах, защото видях,че никой не иска промяна или не вярва в нея. Напуснах, защото исках да работя само като учител и не "на 2 стола". Тогава учителите спяха. Сега духом съм с тях, но според мен твърдението "промяната на системата не е наша работа - искаме си само парите" - не е излезнало от устите на учителите, а на тези, които искат да ги компрометират и да запазят статуквото. Това, което написах по-долу никога не би излезнало от едно профсъюзно събрание в публичното пространство - преди 8 години разбрах,че синдикатите са създадени, за да запушват устите на учителите и да служат като буфер, защитавайки министерските чиновници, ретроградността на системата и засмукването на парите по нечии джобове. За мен ключът към решението и промяната са любовта, свободата, истината. - Образованието и средствата, които отделя бюджетът за него, принадлежат на родителите. Родителите, обаче нямат никаква представа как се харчат парите им. Ако се извоюва обществена прозрачност на разпределението на бюджета за образование и право на родителите да влагат парите, които им принадлежат по право, там, където те намерят за най-подходящо - ще има пари и за достойно заплащане и за модерни училища. Няма да има пари за измислени постове и лоши учебници в 12 варианта по всеки предмет. - Учителите дават частни уроци, защото нормативите не им позволяват да работят с нормалната си заетост. Ако на един учител се даде свободата да работи не 4-5, а 6-8 часа на ден и летни ангажименти с децата (т.е. нормална отпуска и работно време като на всички останали съсловия), той няма да ходи на допълнителна работа и няма да дава частни уроци. Тогава тези, които стоят в системата, за да им плаща тя вноските за пенсии и здравните осигуровки (има и такива), ще бъдат принудени да избират - частният им бизнес или учителската професия. В училището ще останат само тези, които са учители по сърце и призвание. На тях работата с децата не им тежи, защото я вършат с много любов - като Ина, например. - Крайно време е да се промени системата на "паралелките" и оценяването на учениците. Учителите не са и не трябва да бъдат оценителите - Борислав много добре обясни защо. Но това вече е друга тема.... - Крайно време е да се промени системата на възлагане и писане на учебниците, но това вече май е опасна тема....

Не виждам противоречие между моята и вашата логика. Напротив. Божията воля е като гравитацията. Нашата свободна воля е дали да скочим. Ако решим да скочим без да знаем какво ще се случи по Божията воля като следствие, ударът е добро обучение. Вместо чувство за вина е по-логично да благодарим на опита си - той ни е ориентирал какви са закономерните (а не предполаганите и исканите от нас) последствия от нашите действия, и вече знаем как да се отнасяме и какво да очакваме като резултат от тях. Ако решим да скочим за пореден път, надявайки се, че този път ще ни се размине, ударът е още по-добър урок....Вместо чувство за вина,че сме повторили грешката или че сме се надявали да променим закона за гравитацията в своя полза, благодарим, че има закони, които хората не могат да променят според желанията си. Прощаваме си сервирането на глупостта за закуска, обяд и вечеря (Ася! ) и си избираме нещо друго от менюто. За предопределението и наказанието: Предопределени са пътищата, не нашите действия и решения. Ако тръгнем в посока Бургас ще отидем в Бургас, не в Петрич. А дали сме знаели накъде сме тръгнали или сме смятали,че пътят ще извие заради нашето желание.... това вече не е предопределение, а свободата ни да избираме. Това че вместо в Бургас с изненада установяваме,ч е сме пристигнали в Петрич, за наказание ли да го смятаме, чувство за вина ли да изпитваме или просто за урок да си гледаме добре картата и табелите по пътя за в бъдеще?

Та нали всичко, което се е случило и сме направили е част от Божията воля. И ако то е наша грешка с негативни последствия, то тя също има своя смисъл и важна роля за развитието и израстването ни. Да се чувстваме виновни, това означава да оспорваме и да искаме да се върнем в миналото и да променим Божията воля вместо да си извлечем поуката и да се променим. Ако се чувстваме виновни за нещо, което друг е или не е направил, това е пряка агресия към неговата свобода и амбиция да управляваме неговия живот за негово добро.... Човек, който изпитва чувство за вина, обикновено осъжда не само себе си, но и другите, и очаква от тях да изпитват същото чувство, когато той прецени, че са сгрешили.... Пътят към прошката не минава през чувството за вина. То е в обратната посока - през Любовта към Бог и ближния и себе си.