Донка

:thumbsup: Усещала съм нуждата от Учител, когато "картата" ми на света и взаимоотношенията започна да се разпада и животът ми се превърна в болка. Учителят вътре в мен тогава ми помогна да усетя, че проблемът не е в Злото и в света, а в моята "карта" за него. Учителят, чието име носи този сайт, ми помогна да осъзная, че съм се опитвала да създам свой свят, подчинен на "картата" ми, вместо да намеря мястото си и пътя си в реалния свят. Благодарна съм му за свободата и за щастието, които постигнах. И сега в моменти на колебания и изкушения, трудности и тревоги усещам, че винаги мога да се опра на мъдростта, любовта и добродушната усмивка в думите му. :feel happy: Мисля, че задачата на ученика е не толкова да усвоява каквото му преподават, а по-скоро да "полива и отглежда и раздава плода" на житното зърно, заложено от Бог в него.

Познавате ли лично хора, които смятат "липсата на любов" за свое "богатство"? Как тези хора забогатяват от "липсата на любов"? Как те постигат състоянието на "липса" - като унищожават или скриват от сетивата си любовта, която носят в себе си и , която срещат на пътя си? Човешкото съзнание оценя ли Любовта и Добротата по някакви критерии? Нуждае ли се от сравняването им с противоположни понятия, за да разбере смисъла им? Критериите за любов и доброта, според мен, автоматично делят света на "това е... това не е ..." и създават Злото като опонент на "нашето добро". За мен Любовта и Добротата помагат на съзнанието ни да приеме спокойно усещането за богатството, безкрайността, неизчерпаемостта, динамиката на Вселената. Усещането за недостатъчност и бедност в нещо, според мен, ни насочва към кармата, която ни предстои да изчистим. Как? Като почистим сетивата си и мисленето си от филтрите на "ценностите", за да съзрем богатството в това, което преди сме наричали бедно и недостатъчно... Сещам се сега за "бедността" на троскота, сравнен с "богатството" на орхидеята...

:thumbsup: Диана! :thumbsup: Благодаря ти за точността и искреността Ася Мисля, че нашата лична карта на света (светоглед) се развива и разширява не само за сметка на нашия личен опит и наблюдения. Според мен да "приема" позицията на другия, независимо дали тя е обяснена, защитена или подчинена на логиката, означава да сменя гледната си точка без да сменям личната си позиция. Сменената гледна точка ми позволява да се поставя на мястото на другия и да се опитам да видя света през неговите очи. След това да се опитам да видя същото през очите на неутрален страничен наблюдател. Когато след тази "обиколка" се завръщам в своята лична позиция, тя вече е станала много по-богата и точна. Мисля,че когато се научим да приемаме позициите на хората около себе си по този начин, ние сме открехнали себе си за духовното в човешките взаимоотношения. Сега се замислям как Бог е устроил вселената - тревичките как приемат позициите на бора и на заека :D

Съгласна - по въпроса за безразличието мисля,че си уточнихме позициите (не "истината" ) И още една страна на духовността във взаимоотношенията ни ми стана интересна докато четях мненията тук: - Ако духовност означава откритост и разбиране на мнението и позицията на другите, то не започваме ли в един момент да очакваме (и изискваме и да се борим за) другите да променят мнението си под влиянието на нашето? Ако откажат, да се чувстваме неразбрани, неприети, нападнати, а тях да смятаме за "неразбиращи" и заядливи? Къде според вас минава границата между приемането, разбирането и еднаквостта на позициите? Да приемем позицията на другия означава ли да я споделяме? Какво означава да приемем позиция, която е диаметрално противоположна на нашата? Ако се опитваме да обясним личната си позиция, това означава ли непременно, че отхвърляме несъвпадащата с нашата?

Бих добавила - може да се променят безкрайно и непредсказуемо и начините и средствата за осъществяване на намерението на Цялото... Именно те са оставени на свободната воля.

Сега си мисля, че може би и това има предвид Христос като казва "Ако не се обърнете на деца, няма да влезете в царството Небесно" "Детскостта" на съзнанието може би се изразява в мотивацията за усвояването на новите знания и умения и начина на тяхното прилагане. Едно отворено за двустранна комуникация, чисто от предразсъдъци, "детско" съзнание регистрира безпогрешно какво конкретно е необходимо да се усвои в настоящия момент, за да се запази хармонията вътре в самото съзнание и хармонията в рамките на по-висшата по разред Цялост. Умът, с който е дарено това съзнание, работи не защото и както е "редно" или престижно, а според нуждата, регистрирана в момента. (Тогава дали самоцелното трупане на неадекватни за момента знания и умения няма да попречи на фокусирането върху нужните и после да се наложи да се търси и създава по изкуствен начин ситуация за прилагането им? ) Прилагането на натрупаната информация и усвоените умения за "детското" съзнание е в синхрон с мотивите и процеса на усвояването им. Дори и да се окаже, че има усвоено нещо "в повече", "детето" не търси начин да демонстрира този факт, за да спечели одобрение, а го превръща в потенциал - "семе", което съхранява за подходяща ситуация в бъдещето. Докато не се замърси от "възрастността" детското съзнание не използва натрупаните знания и умения за сравняване и противопоставяне с личностите на другите съзнания (аз съм по- по- най- от... ) с цел повишаване на "рейтинг" и печелене на одобрение и любов. За "детето" оптималната хармонична ситуация включва равнопоставеност и комплементарност между партньорите в общуването - иначе "се разваля играта". Благодаря ви за възможността да споделя това, което ме вълнува от известно време насам и предварително благодаря за идеите и различните гледни точки към темата, които съм сигурна, че ще получа от вас, приятели.

Благодаря за ценната тема, Аурел! Благодаря и за думите на Учителя, които толкова точно и с любов и разбиране си подбрал! - все повече започвам да харесвам това, че в нашия форум не се бъбри и не се "форумства", а се учим да мислим и живеем заедно с Любов. Имам понякога усещането, че Учителя е някъде тук - усмихва ни се и ни се радва и от време на време "участва" задочно в нашите разговори. От снощи си мисля колко е жизнено важно да разбираме едно понятие правилно и колко е опасно да замърсяваме ума си с "контекстуална синонимия" между думи, които са близки по смисъл, но носят тотално различни пресупозиции и коннотация. Ето например понятието "желание". 1.В едното си значение то е център на семантично поле с агресивен заряд, а именно: - желанието представлява конкретен фантазен образ на събитие в бъдещето, в което участват и други хора. (например: желая баща ми да ми купи колата, която съм си харесал ) - изпълнението на желанието предполага съставянето на план от тип "целта оправдава средствата". - неизпълнението на желанието във вида, в който то е възникнало, води до негативни емоции и реакции - разочарование, недоволство, обида, омраза и т.п. - всяко нещо (човек или обстоятелство), което пречи на изпълнението на плана и желанието е личен "враг" и "лош", срещу, който се започва битка или се обявява за източник на нашите страдания. Според мен това са "желанията", които ни съветват да "убием". Аз лично бих ги изчистила от агресията. Как? 2. Другото значение на понятието "желание" е център на поле с позитивен заряд. За него говори Учителя в цитатите, предоставени от Аурел. - желанието представлява импулс без конкретни измерения и участие на други хора. (в примера: желая да се сдобия с кола, която ще шофирам с любов и ще ми служи за полезни неща). - изпълнението на желанието предполага внимателно проучване на наличните възможности във всеки момент сега и в бъдещето и извличане на максимални ползи без да се нарушава принципа "съхранение на безусловната любов и свобода". - работата върху изпълнението на желанието е съпроводена само от позитивен емоционален фон до степен "благодаря, че не стана точно това, което исках отначало". Или както сполучливо е казал Учителя:

Благодаря на екипа на Портала за днешната И сега си разсъждавам - ако живеем с обречеността, че нямаме свободна воля, дали ще има смисъл да я каляваме да бъде благородна, устойчива, разумна? И може би като всичко, което правим, не е по нашата воля, тогава и отговорни не сме за постъпките си (доста удобно оправдание за злоупотребите със свободната воля)? И като се наложи после да понесем последиците от тях - наричаме го "божие наказание", а то си е на нашата свободна воля резултат. А може би това е смисълът да ни се внушава, че нямаме свободна воля - за да се чувстваме марионетки по рождение и вече да ни е все едно кой казва каква точно е волята Му, на която сме роби? Нали и свободата уж нямаме да избираме - ще се случи каквото някой някъде е "сънувал" за нас? И аз съм сънувала и сънувам неща, които се случват и не знам как точно става това и защо, но със сигурност знам, че мога да променя своето участие в това, което се случило в съня - пробвала съм. Особено когато сънят ме предупреди за загуба на Любовта в определен момент.

Благодаря за "урока" Ето кратка справка за смисъла на понятието безразличие в съвременния български език: безразличие - Уикипедия Благодаря за импулса да проверя в речника! Трудно бих могла да дам толкова точно определение на "бездуховност". С което за себе си смятам проблема с безразличието за приключен, но ми се събудиха други интересни страни на представите ни за духовното: - Дали е право пропорционална зависимостта между духовността и количеството и качеството на усвоените знания и склонността към тяхното демонстриране - Духовното в нашите лични взаимоотношения с конкретен човек - дали то ни помага да опознаем неговата личност и излъчване или ни дава шанс за нов поглед върху себе си? Или и двете? По какъв начин - първото, по какъв - второто?

Да, тамин, искаше ти се да е така . Сега си мисля, че точно "недоразумението" с думичките безразличие и безпристрастност е вратата, прз която "демоничните монади" влизат в световете и ги разрушават. Маскирано с претенции за безпристрастност, безразличието постепенно обезмисля любовта в ежедневието ни и я обявява за "враг" и за сигурен генератор на зависимости. За да се спасят от тях, хората поемат по пътя на безразличието и скоро спират да правят разлика между свободата и безсърдечността. Последствията са ясни.

Да, и на мен ми се струва, че неволно или полуволно се объркват двете понятия, защо ли? Безразличието наистина е тотална липса на Любов и усещане за единство и Живот. И като такова то е "черната дупка" на човека. Безразличието означава пълна откъснатост от Цялото, от което е част нашето цяло (холон), капсулираност, отсъствие на обмен и развитие и творчество. Безразличието, според мен е следствие от пълно господство на Егото (човешкото ни "облекло") над истинското ни Аз, пълно изтриване на "програмата", заложена в нас от Бог и заместването и с измислен от Горд Ум по-съвършен свят. С това за мен безразличието е пълен синоним на бездуховност. Безусловната Любов (любов без привързаности и зависимости) е качествено различно понятие, това е друго измерение на съзнанието. Тя осигурява хармонично функциониране на нашата единица (холон) в организма на Вселената, а това означава свързаност, обмен, развитие, творчество... Живот заедно. Безусловността на Любовта означава запазване на това състояние и на хармонията с Цялото при контакта между света на нашия ум и динамиката на Цялото. Ако съзнанието загубва усещането за любов при конфликт между двете - налице е зависимост от ограничения на ума ни и липса на разбиране, гъвкавост, търпение... Именно развитието на духовността осигурява преодоляване на конфликтите чрез разширяване на света на ума и "настройването" му към Цялото. Нещо като заложения от Бог механизъм в детското съзнание (детско като светоусещане, не като възрастови характеристики). Може би затова Христос казва: "Истина ви казвам: ако се не обърнете и бъдете като децата, няма да влезете в Царството Небесно. (Ев.Матей, 18:3)" Децата - Беинса Дуно И за да не звучи твърде теоретично ... случаят "Андрейчо" ми отвори очите за разликата безразличие - любов без зависимости. Усещах, че губя любовта си към това дете - каквото и да направех, всичко потъваше без следа - нулеви резултати. Един ден, решена да прекъсна уроците като безмислено губене на време, погледнах в очичките му и останах поразена - от тях ме гледаше Любовта - той ме обичаше въпреки че току що на лицето ми се беше изписало искрено разочарование от видяното в тетрадката му.... Прозрението проряза ума ми като мълния. Моята любов към него беше станала зависима от резултатите, които АЗ си бях "набелязала" за постигане и ги очаквах от него и себе си. Смених ги с "ние сме заедно, за да ни е хубаво без значение какво сме постигнали". Андрейчо беше моят "изпит". Още щом изчистих зависимостите си и любовта ми към това дете стана безусловна нещата потръгнаха с изумяваща и за мен скорост! Само че не по начина, по който вървяха с другите деца, а по негов си начин... Андрейчо сега разбира и говори английски с любов, е граматиката.... но той и без нея може...

Благодаря ти Ина за Любовта и Живота, който носиш в себе си и споделяш с нас тук! Възможно е, реално е, приятели, ежедневието ни с всичките му дреболии и грижи да е духовно така, както прекрасно го е описала Ина! И свободната ни воля е дадена да го творим такова. И ключът е точно този, за който ни е казала - "преодолеем ли собствените си граници и условия" - това от собствения си опит и аз съм го разбрала и се убеждавам всеки божи ден.

Аз съм на 2х24 години. И участвам тук само когато и за каквото ме "потегли" - без намерения и отчитане на резултати в "приемане" и "излъчване" нито за себе си, още по-малко за другите. Дали и кой изразява егоцентризъм това не е моя работа. Чета постингите на всички без да се старая да оценям и дори да разбирам какво точно е искал да каже авторът. За мен е важно да усетя какво ми казва Бог като ги слага пред очите и в съзнанието ми. Много много са ми помагали - избистрят ми собствените мисли и емоции, "израждат" ми каквото не съм си доизказала на себе си, добавят ми още погледи към света ни, за които не съм и подозирала преди....ИМА обмен. Благодаря ви че ви има и сме заедно, приятели.

Бог не "накарва" никого да прави нещо. Бог няма нужда да бъде обичан. Човекът има нужда да обича Бог и да бъде във връзка с него. Сега ми идват редовете от молитвата: Добрата молитва Ние сме свободни да "правим" воля, но се молим да ни научи как да правим Неговата като своя свободна воля. И същата тази наша свободна воля свободно ще приложим, за да пазим Неговите заповдни и повеления. И не защото сме негови роби и роби на нещо твърдо предначертано, а защото сме част от Него и Той е в нас. Ако ни е осветен духа и просветени сърцата и умът ни, нашата свободна воля е всъщност Неговата. Какво се случва, ако нашата свободна воля и избор НЕ са в хармония с Неговия основен закон - на Любовта? Дисхармонията, която сме сътворили със свободната си воля, ни причинява страдания. Тогава отново имаме свободна воля да изберем дали да стискаме зъби и да продължим да страдаме "на инат" или да преосмислим свободния си избор (воля) и да "да се учим от Твоето Слово и да пребъдваме в Твоята Истина." За мен моята свободна воля и избор се проявява, когато изрека съзнателно и искрено:

Добре дошъл/ла Ахам! Малко преди да стигна до поста ти си помислих нещо подобно - А как се лекува омразата? Но първо на твоя въпрос. Очевидно питаш как се лекува онова човешко чувство, което наричаме с името любов и което води до ревност и омраза и т.п. Според мен просто му даваме истинското име - спираме да наричаме с думата любов привързаността, страстите, съжалението, обожествяването на друг човек, чувството за собственост, желанието да го направим "добър" за негово "добро"и т.п. И всичко си отива по местата и няма нужда от лечение. И защо ни се струва толкова нормално човешката любов да е различна от Божествената? Според мен първата е проекцията на втората в човешките взаимоотношения. Ако не е точна проекция, значи не можем да я наричаме любов. Та за мен въпросът беше "Как да лекуваме омразата?" И отговорът отново е само с една дума - с Любов. Мисля, че Христос ни е подсказал малко: "Обичайте враговете си (тези, които смятате за такива - т.е. мразите) повече от приятелите си. Само че преди да сменим омразата с любов, е нужно да си дадем сметка защо точно сме ги мразили. Причината не е в мразените, а в самия мразещ. Когато умът успее да каже благодаря (искрено) за това, заради което преди е мразил - трансформацията е инициирана. А дали можем и дали имаме право да се опитваме да лекуваме човека, който мрази нас?

Историята е много красива наука. Особено когато е "подплатена" с автентични документи(не с приказки и предположения) Без автентични документи разговорите за висша, богоизбрана...най-най-нация(раса) се превръща в нихилизъм, водещ до песимизъм и радикален скептицизъм. От тук до фашизма е само крачка. А Българската нация не е съставена от такива личности! Поне ми се иска да е така.

Това със сънищата.... ами мисля, че ние запомняме и обръщаме внимание само на онези, които са се сбъднали. Но има и много други, които просто забравяме или си казваме... добре че не стана така. И аз винаги знаех какво приблизително ще се изтегли на изпитите, но вече предпочитам да не "ровя" в интуицията си след един случай, който ми "размаха пръст". Сутринта преди изпита вече знаех кои въпроси ще изтегля, но за разлика от друг път, в който само ми ставаше смешно и си казвах "ако са тези, добре, ако не са пак добре, каквото мога това ще пиша", този път с облекчение си казах "ох, отървах nexus constr." И какво стана? Колегата, който изтегли точно преди мен, внезапно се обърна и измъкна точно изпод ръката ми "моя билет" с молбата да смени своя. Познайте какво изтеглих - да, "nexus....". Колкото до предначертаното - да има го, но е като паяжина с кръстопътни точки. От нашата свободна воля зависи накъде ще тръгнем и какво ще последва до следващия кръстопът. Не можем да променим нещата, които ще ни се случат по избрания път, но можем да изберем пътя и на следващия кръстопът отново имаме свободната воля да изберем дали да продължим по него или да завием. Проблемът според мен е в това, че правото на свободна воля при избора ни дава лъживото усещане, че имаме власт и над Пътя. И обратно - предопределеността на Пътищата ни парализира и не си отваряме очите за кръстопътните точки и за емоционалните ни ориентири при избора.

Мисля, че Бог "използва" само едно средство - Любовта. Омразата генерират и използват хората, които искат да защитят своя свят на зависимости, сенки, конфликти, борба, страсти от Светлината на Любовта. Омразата е стената, с която те го пазят от Любовта. Ето защо омразата не може да отрови никого друг освен света, който се е оградил с нея. На Бог и Любовта тези стени не пречат. И да, Бог е дал на всеки от нас освен Любовта, също и Свободата да избира дали да живее по Неговите закони или да си "загради" своя територия и там да живее по законите, които сам си пише.

Омразата и Любовта нямат нищо общо помежду си. Омразата завладява душата, сърцето и ума, в които няма Любов. Ако една емоция, която сме наричали с името "любов", е в състояние да премине в омраза, това не е била, не е и никога няма да стане Любов. Това винаги е било, е и ще бъде Паразитът в съзнанието ни, роден от Гордостта, Суетата и Ревността - Паразитът, който ни превръща в "благородни" Жертви и "справедливи" Съдници. Паразитът си слага маската на любовта, но си остава Паразит и нищо друго освен Омраза не може да посее в човешките души. Как ще го познаем? Емоцията, която Паразитът нарича с името "любов" винаги е зависима от нещо, винаги поставя условия, има очаквания, желания, везни, на които тегли и мери себе си и другите, съответно е доволен, ако... и разочарован, ако не.... Омразата се ражда, когато този свят откаже да се подчини на нашето Гордо Аз - тя оковава душите, които искат да оковат Вселената. Любовта означава естествено постигнато осъзнато (не примирено) единство със света около нас. Любовта съществува само там, където е жива Свободата. Любовта е съвместима само с щастието и радостта - безусловните!

А може би има и такива, които нямаме нужда от и леки дори наркотици, за да преживеем, да усетим Любовта. И защо е нужно да сме шамани или гадатели? Когато посрещаш живота и хората около себе си с безусловна Любов и радост и животът е молитва през повечето време.... няма нужда от заместители.... Дори ми се струва, че те само биха замъглили ясното "виждане".

Благодаря Валентин! Напомни ми (сигурно не само на мен) какво толкова ми харесва в беседите - Учителят притежава уникалния талант да каже с обикновени човешки думи нещо, което ние можем само да усетим, преживеем.... Като че ли разговаря и с ума и с душата ни едновременно. Колкото до цитатите - всяка подборка кротко и скромно, но много точно говори за състоянието на душата и мислите на човека, който я предлага.

Благодаря за темата и точните въпроси. Според мен въображението ни е безценен дар (който както всички други не винаги разбираме и използваме по предназначение). Когато работя над развитието на моето собствено и това на децата и учениците, главните приоритети са: - плуралистичност на въображаемите варианти - да се научат да "въобразяват" различни, понякога противоположни варианти на развитие на определена ситуация, които да съществуват едновременно - ефектът - ако... тогава... - положителна емоционална подкрепа за всички създадени въображаеми ситуации - да виждаме в тях добрите страни, уроците, да ги приемаме с любов и благодарност. - лична необвързаност с никой от вариантите - всички са мои и са добри. Както и приемане с любов и вариантите на другите. - необвързаност на въображението с възприятията ни за настоящето, преценките ни за минали събития, желания, планове и т.п. Има и още сигурно....

Благодаря за искреността, светлината, топлината и доброто ти сърце, Максим.

Добре дошла сред нас Сев! Благодаря за искреността, светлината и Любовта, които ни носиш. Напълно споделям мислите ти. Всъщност опасностите са опасности дотогава докато не ги осъзнаем. От този момент те стават част от личния ни Път. Много са точни наблюденията за самоубеждаването в собствения си напредък - мисля, че това не е лошо докато не премине в сравняване на нашия собствен напредък с този на другите. Както сама каза - всеки Път е уникален и няма два Пътя, които могат да бъдат сравнявани механично като количество и качество. Мисля, че и проблемът с бързането до голяма степен е производен от сравняването - този път не само с другите, а и с това, което сме били вчера - забравяме, че вчера ние не сме били същия човек, който сме днес и не сме били в същите обстоятелства, така че отново сравненията са механични и безпочвени. Някак се опитваме да намерим "мерна единица" за напредък и да "увеличим скоростта". Дали защото не наричаме развитието си образно с думата "Път"?

Спомена се нещо за духовността и самотата. И аз съм ги свързвала доста дълго време. Но сега съм склонна да мисля, че усещането за самота е по-скоро симптом за опитите на Егото да вземе властта и да представи духовното като някакъв особен ефирен свят, който съществува само в нашето съзнание и е НАД ежедневието ни. Според мен духовността и нейното развитие по-скоро ни свързва с всички и всичко около нас и ни дава усещането за единство с тях - единство, което минава през небето, през Божественото. Дали ще вървим този Път към единението самостоятелно (не самотно) или с друг човек, или с група, школа, според мен е въпрос на личен избор, нагласа, съдба... Но рано или късно Пътят ни събира - както ни е събрал тук. Благодаря на Екипа на портала, че ни е вързал тук като мартеница Много ще съм благодарна на Максим, ако сподели с нас какво е усещането за духовно израстване в школа с Учител. До каква степен той е развивал духовното в себе си самостоятелно и какво бе и е влиянието на хората, сред които е бил.