[В търсене на доказателства]

didi_ts, благодаря за отговора.

Ха помислих си, че някой може да се хване за това, че не могат да се предвидят земетресения, но пък този пример бе първото, което ми мина през ума...

За съжаление аз не мога да определя страха/мисълта си, че ще полудея за ирационален, защото изчетох доста за психозите и..... по-добре да спра до тук, че доста хора четат този форум.

Ще изляза извън контекста на описания пример, понеже страх от земетресения нямам, а и от смъртта както споменах, но едни думи разчоплиха раната, а именно : 

"Варианти винаги има..."

Аз обаче винаги имам само един вариант и той е самоубийство. Ето пресен пример : преди 2 седмици ми дадоха направление за рентген, за да отхвърлим съмненията за една диагноза. Първоначално отказах, т.к. облъчването все пак не е безобидно, а и знаех, че вероятността да съм болна е  минимална, така решихме с личния лекар да изчакаме няколко дни. През този период не съм се притеснявала, на моменти само се присещах и си казвах " е ако излезе това ще се самоубия". Да уточня, е това състояние сигурно в повече от 50% е лечимо, но аз си представях как дните ми ще се нижат в мъчение, с което няма да мога да се справя. Наскоро се срещнах с позната, която пребори рак преди година и си помислих, че аз през това не бих могла да премина, нямам толкова сила, много лесно се предавам, не знам в кой момент от живота си съм загубила борбеността си. От дете живея със суицидни фантазии и винаги когато се изправям пред трудност и мислейки, че няма да се справя, то намирам утешение в тях и само така се успокоявам.

То и затова мисълта, която имах, че мога да се нараня никак не ме тормозеше, но това с полудяването си е право в десетката. Но пък откакто спрях да се страхувам от тази мисъл (нали имам изготвен план за самоубийство), смея да твърдя, че е с доста слаба честота. Когато съм на работа или навън с приятели не мисля за полудяване, но знам че проблемът ми не е решен.

Ще си намеря друг психотерапевт, за мен не е нормално за 3 месеца да нямам напредък. Знам, че имам нужда и от преживяване, имах възможността да играя, но за жалост беше за кратък период.

 

Знаеш ли, не съм психотерапевт, но тъй като ми е интересна психологията, реших да ти напиша нещо.

Прави ми впечатление, че психични проблеми имат най-вече хора, които са склонни да се подсигуряват на 100%. Те искат 100% гаранция за сигурност в едно или друго отношение, искат 100% успеваемост на лечение, искат ... а бе с две думи искат невъзможни неща.

И не искат да проумеят, че просто в живота сигурност няма! Хм, може би дори една удивителна е малко, по-добре да са повече

От тази позиция възможността за отключване на шизофрения при теб в близките да кажем 5 години, е много по-малко вероятна от това да се случи земетресение над 5 по Рихтер в конкретна точка през следващите 5 години. Но, забележи, това теб не те топли, макар че самата ти си склонна да се подсмихваш на страховете на хората от земетресение и да ги наричаш ирационални. Защо? Защото дори и 0,01% вероятност да има, за теб вече е достатъчно. И 0,001% също е достатъчно. А аргументи за 0% вероятност няма как да получиш.

Но дори и да получиш, това пак няма да ти помогне.

Какво имам предвид? Ами ти сега си решила, че най-неприятното и страшно нещо, което може да му се случи на човек в живота е да му се отключи шизофрения. Обаче кажи ми с какво е по-приятно примерно да ме удари тухла по главата, да получа контузия на мозъка и да загубя голяма част от когнитивните си способности, включително може и паметта си да загубя и т.н.? И сега какво, да заобикалям строежите от 20 метра разстояние, вирнала глава нагоре, за да внимавам за падаща тухла, докато именно по тази причина ме блъска кола и прави същото, което и тухлата би направила?! 

Та, мисълта ми е, ето получаваш аргументи, че ти имаш 0% вероятност (както казах, няма такава възможност, но допускаме, че получаваш) да отключиш шизофрения. Е, какво ще бъде следващото според теб, за което пак ще се наложи да търсиш железни аргументи?

 

И още нещо - на всичко отгоре такива хора трудно се подлагат на терапия, ако тя не им се струва логична и аргументирана (според тяхната собствена оценка) и още по-трудно им е да повярват в терапевта си (говоря терапия в най-общ смисъл, не само психотерапия, защото имам предвид един мой съученик, който реагира по същия начин по отношение на едно соматично заболяване).

От тази гледна точка и аз смятам, че при теб терапията няма да е кратка, нито лесна.

И първо следва да се наблегне на промяна отношението към живота, а не на конкретното в момента препъни-камъче "шизофрения".

Пиша това, защото забелязвам насреща си един твърде интелигентен човек, който би могъл да разбере смисъла на казаното и да се погледне отстрани.

Разбира се, ако специалистите преценят, че мнението ми по-скоро би навредило, ще го премахнат.

[депресия, тревожност и натрапчиви мисли?!]

horse, пиша ти само, за да ти кажа, че много други сме имали такива обстоятелства в живота и също ни е било тежко. Малката ми дъщеря се роди 1997, в най-тежката криза, имаше един период от година някъде, когато като купим памперси, каши и др.под., платим сметките, храна за нас и ... се налагаше да вземем заем, за да закърпим месеца, на заплата го връщаме, само за да вземем пак другия месец. Вярно, не сме се карали у дома, може би защото имаме еднакво отношение към парите и харченето им и съзнавахме обективната реалност тогава, но пак ни беше тежко. Аз бях в майчинство 5 години (две деца едно след друго, които също гледах сама) и като се върнах на работа, първия ден само от това, че съм попаднала сред повече хора и всеки ме разпитва при това съвсем дружелюбно за мен и децата, мен ме заболя главата, при условие, че по принцип глава не ме боли при каквито и да е обстоятелства. След това постепенно свикнах и въпреки че работата беше лека, в началото се чувствах толкова изморена. А ти си започнала много натоварена и отговорна работа след 4 години у дома само с детето!

Защо се учудваш, че ти е трудно? Ами нормално е това. Нито ти си по-слаба от другите хора, нито ти има нещо, просто на всеки би му било тежко. Не зная дали вече си напуснала работа, но в тази криза сега по-добре недей, постепенно ще свикнеш с новия ритъм на живот и отговорности, като според мен се опитай да говориш с работодателя да започнеш на друга позиция, не толкова натоварена, именно предвид че си загубила тренинг от дългото майчинство. Ако до сега си се справяла добре е много вероятно да ти влязат в положението, добрите кадри се ценят. А заплатата ти ще бъде глътка въздух за семейния бюджет, поне това да не го мислите.

Моят съпруг се оказа много здравомислещ тогава, насърчаваше ме да излизам с приятелки, да се занимавам с хобито си, поемаше децата за известно време, за да си почина, а вечер като ги приспим, правехме заедно йога ...

Д-р Първанов ти е изредил всичко това + други неща, прави ги и съвсем скоро ще забележиш първите положителни признаци. Успех!

[Озеленяване. Попитай специалист по озеленяването тук]

Е, че колко е висока къщата? Или това е блок?

Кипарисите са склонни да си растат вертикално, едва ли ще се изкриви значително. За мен тези 50 см съотнесени към 15 метра са нищо, просто дървото се е устремило към светлината, а има ли защо да бяга към нея, вие знаете - в смисъл каква друга растителност (забележете! - по-висока от него) или по-висока сграда има край него. Няма смисъл нищо да режете, аз не виждам с какво и как би могло нещо да повреди.

[Его]

Не, вижте, тя илюзията е по-скоро в това, че ние в момента (ако трябва да сме честни) се чувстваме НЕсвързани нито с другите хора, нито със света.

На практика всичко е свързано, но до момента, в който ясно сме виждали/усещали това, просто е нямало начин да развием свои собствени качества, добродетели и т.н. Явно по тази причина се е наложило да потънем в по-грубата/твърда материя, за да стане все по-затруднително осезанието ни за по-фините светове и да успеем да се заблудим, че сме отделни, че сме сами за себе си. Това е именно изгонването от Едем и човекът се почувствал сам/изоставен, това е въпросната мая - живеем в илюзията на материалния свят, че всичко е само за себе си отделно тяло/предмет.

Имаме ли усещане за перманентната си свързаност, не може да развием индивидуалност, следователно не можем да развием лични качества, не можем да се научим сами да различаваме примерно добро и зло, не можем да се научим да мислим и т.н., просто защото винаги бихме се осланяли на Цялото.

Това ме навежда на мисълта, че за човека е предвидена/предстои (в неблизкото бъдеще, разбира се) по-сериозна задача, която изисква да имаме развити и изтренирани/отработени всички тези неща.

[Пречи ли ви Вярата...]

O, mvm, ами те не го възприемат като зомбиране.

А ако погледнем от друга страна, то всички сме зомбирани - дори и атеист да е човек, т.е уж не принадлежи към никоя религиозна група, то и на него някой му е налял в главата, че няма Бог примерно, че теорията на Дарвин е абсолютната истина и всевъзможни неща ...

И ... човек е склонен да се фанатизира по всякакви въпроси, не е само до религията - ето погледни привържениците на разни националистически партии примерно.

Така че няма нищо чудно и невероятно, както казах, за някои хора дори е по-добре да са там, отколкото някъде другаде (примерно под моста със спринцовка хероин, или в група за мокри поръчки, или ...)

[Непоносимост към сърдене]

Странното е че тя не се държи агресивно, като я попитам какво и има тя отговаря че нищо и няма, но изцяло без живец все едно съм продавача на вестници пред блока, но подчертава че си въобразявам и че ме обича пак със същия меланхоличен тон и после все едно пак ме няма. Това отношение ме изяжда, определено не си въобразявам както тя ми казва защото сме заедно от 9 г. и много добре я познавам. Аз ли съм грешния че се афектирам от отношение което ми е непривично и чуждо и какво да направя

Oще нещо - от кога се държи така? Веднага ли започна със сегашната честота сърденето й, или в началото беше по-рядко?

 

Здравейте, това с открития разговор е наистина страхотно и логично. Пробвал съм го 100тина пъти като всеки следващ си мисля че няма как да не се получи но уви, разговора се избягва с мълчание, нищо ми няма и произволни

Не можах да разбера - ти провеждал ли си точно такъв разговор, какъвто предложих, или съвсем друга версия, вкойто пак я питаш какво й е, щом тя отговаряла - "нищо ми няма".

 

Знаеш ли, другите са прави, че най-вероятно тя се опитва да те манипулира с това сърдене (в което няма нищо ново под слънцето - едни жени крещят и чупят чинии, други припадат, трети отказват секс, четвърти като твоята се цупят и т.н.), въпросът е - защо и от самото начало ли е така?

[непоносимост към агресията и интригите към мен и около мен...]

Е, чакай сега, ти проявяваш добронамереност, Ок, но откъде следва, че трябва да се върне добронамереност и то непременно от посоката, където я изпращаш? То така никак ли няма значение според теб към кого я отправяш тази добронамереност? Наистина имаш необосновани очаквания. Човекът отсреща реагира така, както може, толкоз.

 

Поговорката "Каквото повикало, такова се обадило." е вярна на 100%, само що се отнася до отговора на Абсолюта спрямо теб. Иначе - не винаги.

[Пречи ли ви Вярата...]

 

А, защо? На някои от тези хора сигурно пречи, но на други дори помага. Зависи човекът какъв е, от къде тръгва ...

Защото и шестимата потвърдиха, че само Бог може да помогне. Обясниха ми, че само вярващите ще бъдат спасени. Аз казах, а какво ще стане с добрите хора, които са атеисти, но вършат добри дела. Те вкупом отговориха, че ще бъдем спасени не толкова чрез дела, а чрез вяра по благодат. Повярвай ми, попаднах на съмнителни и луди хора. 

 

Разбирам те, мисълта ми беше друга - някои хора тръгват от много ниска кота и тези дори и фанатични разбирания, дори и някак натрапени добродетели, все пак им идват в плюс.

 

Към Стан - да, често се чудя и аз, някаква сляпа и безрезервна вяра ли е все пак това или упорито желание нещата да са такива, каквито са ни представени и каквито искаме да са. Има и друго - много хора попадат в такива религиозни общества по причина, че се чувстват аутсайдери спрямо тяхното обкръжение. Една такава общност обикновено е много задружна, подкрепят се ... Споделянето на някои дори абсурдни разбирания е необходимо условие да си "един от тях". Дори и разума да казва друго, такъв човек има подсъзнателна бариера и отказва да разсъждава логично по върпоси, касаещи убежденията на религиозната общност, която е избрал, защо това автоматично го заплашва отново да стане аутсайдер.

[Пречи ли ви Вярата...]

А, защо? На някои от тези хора сигурно пречи, но на други дори помага. Зависи човекът какъв е, от къде тръгва ...

[Свободната воля]

Забелязах, разбира се.

И ти отговорих  в същия дух - че е напълно възможно иначе щях да кажа: сигурно е.

Пък и ти предложих потенциална причина - това, че евентуално нямаме свободна воля, не означава, че сме ненужни. Защо - обяснила съм, но ще повторя. Защото можем да събираме опитност и само като поставени в определена роля, без да можем да я променим, а само като изпитваме на собствен гръб това, което се случва с нашия "герой" според сценария. А докато не сме го преживели, не можем да разберем, не можем да научим. Ето примерно ти може много да четеш, слушаш, гледаш и т.н., как на нечии родители детето умира съвсем малко. Но колкото и да им съчувстваш, да съпреживяваш и т.н., е, няма да е същото, ако ти сам не го преживееш. Мисля достатъчно обстоятелствено съм се изразила в тази посока в горния ми пост.

И тогава, когато нашата душа е събрала пълната гама от преживявания, събрала и осмислила, затвърдила, то тя несъмнено става разбираща, става зряла, става мъдра и тогава вече, израснала и помъдряла, може да поеме други по-сложни задачи и отговорности.

Дали е така със сигурност - все още не знам; просто ти го предлагам за размисъл.

[Непоносимост към сърдене]

Знаеш ли, човек често бърка, когато започне да тълкува нечие поведение, особено, когато се касае за хора, към които не сме безразлични, тогава всичко се изкривява от нашата пристрастност, нашите желания и т.н.

Защо не поговориш открито със съпругата? Но не така да я разпитваш нея - как се чувства, или защо изглежда сърдита, безразлична и т.н., а по-скоро й разкажи за себе си, така, както разказваш на нас: че ти тежи нейното хладно отношение, че ти е трудно да понасяш сърденето и би искал отново да бъде както преди, че допускаш, че може ти неволно да си причина за някои от тези нейни настроения, но не разбираш какво точно и ти се струва, че не заслужаваш такова отношение ... Въобще както ти го усещаш и разбираш, но говори предимно за себе си, не за нея! За твоите чувства, за твоите усещания, за твоите желания да се смеете и шегувате заедно и т.н. Нека не се чувства нотка на упрек или забележка към нея (макар че ще ти бъде трудно); коментирай нещата така, все едно нейното поведение е даденост, а ти разказваш за това, как се отразява то на теб самия. След един или няколко такива разговора или ще се разбере за какво иде реч или тя ще отбягва разговора, няма да отгаваря нищо конкретно. В такъв случай пак пиши, защото вариантите са основно два, да ги изкоментираме.

[Его]

И нима "разглеждането" е свързаност?

 

Когато решиш, че си намерил място в Цялото, това е най-голямата заблуда.

Когато Цялото реши, че е намерило място в теб, това е липса на заблуди.

Клетките, изграждащи нашия организъм свързани ли са или не са?

А последното изречение - липса на заблуди при мен или липса на заблуди при Цялото?

 

Знаеш ли, много лесно раздаваш едни категорични становища - това е заблуда, това не е заблуда и то без никакви обяснения. Ако на теб ти изглежда очевидно, за другите не знам, но поне за мен не е. Та ако искаш да те разбираме, обоснови се.

Станимир е прав, че тук може би сме събрани хора, които имаме по-различно разбиране за нещата. Но, поне за себе си пак, мога да кажа - да, отворена съм към други гледни точки, но нека тези гледни точки не са така - хоп, от въздуха.

А твоите думи (те може би не са твои, а прочетени например от някоя източна школа, но тогава би било коректно да се позовеш на източника) звучат така, все едно си напълно наясно с Цялото. Обаче аз само като чуя такива антропоморфични съждения от типа "Когато Цялото реши ..." и ставам скептична. Не съм много наясно с това Цяло, обаче съм убедена, че то не "решава", просто защото при него нещата се базират на заложените закони (няма и изключения, каквато максима се шири сред нас хората, че "Изключенията само потвърждавали правилото/закона.) и такива неща като избор и решение не съществуват за него.

[Победа или загуба?]

Да, съгласна със Стан.

Ииии ... защо се осланяте на преводачите, можем и сами да размислим. Настъпването не води непременно към победа, затова преходът е логически неиздържан, както правилно беше отбелязано.

[Свободната воля]

Ето, за това си говорим.

На практика е напълно възможно всичко да се случва по необходимост, както казваш. И това по принцип също би било достатъчно добро упражнение/опит за нас. Според мен всеки от нас през животите си преминава през всички възможни ситуации и състояния; вкл. и тези, които ще шокират (не за друго, ами просто защото вече е преминал през тях) всеки средностатистически съвременен човек - имам предвид, че най-вероятно всеки от нас е преживял живот, в който е бил убиец, друг (или същия), в който е бил жертва на убийство, живот, в който е бил крадец, в който е бил учител и т.н. и т.н. Просто както никой не може да се научи да плува само от обяснения, как се прави това, така и никой не може да разбере какво е еди какво си, ако сам не го е преживял. Е, от един момент нататък може би е възможно да се учим и само от чуждите грешки, но ... не съм съвсем убедена в истинността на тази мисъл.

 

Та, мисълта ми е, за душата ни е достатъчно да разбере/научи, как се чувства човек, който е убиец, как - като жертва на убийство, как като крадец и как като този, когото са обрали и т.н. и т.н. Събрала достатъчно опитности, тя може да изпълнява по-сложни задачи и вече няма да се "изкушава". Паралелно с трупането на опитности, развиваме ума, след това идва ред и на волята. Те, заедно с всички опитности, ще ни позволят в бъдеще едно напълно съзнателно изпълнение на т.нар. Космическа или Божия воля.

[Его]

Индивидуалността не е проблем.

Проблем е, когато тя не е свързана съзнателно с Цялото.

За мен не е проблем да разглеждам Цялото като съвкупност от индивидуалности.

[Коя е силата, която задвижва света?]

Според мен се спекулира с тази илюзия.

За мен "мая" просто е физическата невъзможност на навлезлия (пропадналия) в твърдата материя човек да вижда/усеща по-фините светове и респ. всички връзки и зависимости между процесите и явленията. Преди човекът е имал директно възприятие за нещата, но е нямал развити ум, воля и т.н. Постепенно възприятията ни се ограничават и в един момент вече имаме такива само за материалния свят.

 

Иначе да, генетиката няма как  да не отразява нас, такива каквито сме, с всички, вкл. непроявени/потенциални подтици, стремежи, намерения. Просто все нещо в нас трябва да бъде носител на тези неща, нали. Но това не е проблем. Какво значи робот? Отива се в крайности така.

[Направете си сами...]

Преди седмица ми подариха бижу, направено по техниката soutage.

Много оригинално и достъпно за всеки да твори!

[За мисленето и решенията]

И в такъв случай според теб нямаме връзка с управляващата сила или?

[Апатия и деградация]

Мда, да се присъединя към казаното за девойките, а и не само за тях

Знаеш ли, зависи към какви хора се стремиш. Явно се стремиш към, както хубаво го е казала mvm, "по-засуканите" хора (не само девойки), но ти определено не се вписваш и те искат да се дистанцират/отърват от теб, като се държат надменно. Аки искаш да си с тях и да те приемат като равен, ти трябва ни повече, ни по-малко да станеш като тях; при това не толкова като собственик на определено количество финикийски знаци, ами като ценности, като начин на живот, като интереси и т.н. А аз не вярвам да искаш и да можеш да бъдеш като тях.

При това положение просто търси хора, които са като теб!

Вярно, че онези, другите, се държат много нахакано, приличат на доволни, на успели, на победители - повярвай ми, не е така; това са комплексарски изпълнения. Да не говорим, че много от хората с наистина много пари, някои несъзнателно, но други съвсем съзнателно, са в шок и ужас - по дяволите, имам толкова много пари, а животът ми нито е щастлив, нито е подреден, нямам истински приятели, нямам истински любим/а, не виждам смисъл ... и т.н. И наистина, като се замислим, какво могат да ти дадат многото пари - Ок, ще си купуваш все по-скъпа кола, после яхта, после самолет и ... после какво?!?

 

Намери своя си път в живота, според своите си разбирания и такъв, какъвто го харесваш.

Лошото е, че според мен си живял с едни илюзии, как малкия град, от който си, е хубав, но големия е по-хубав, по-перспективен, въобще по-привлекателен; твоите приятели и роднини в малкия град са добри, но в големия град хората са по-силни, по-умни, по-успели. Ако е така и след като си се убедил как е на едното место и как на другото, прецени кое е по-ценно за теб. Включително усещам, че за теб връщането в родния град е равносилно на провал, на несправяне. Малкият град има и недостатъци - всички се познават, всеки знае (почти) всичко за другите и е съвсем нормално да те разпитват за личния ти живот, може и да има шушукане и коментари, как големият град се е оказал "голяма лъжица за твоята уста". Не се впечатлявай от това. Остави хората да си мислят и говорят каквото си искат. Хорското мнение никога на никого не е помогнало. И ако се огледаш, ще забележиш, че другите се съобразяват повече с тези хора, на които не им пука от общественото мнение. Гледай своя си живот.

 

П.С. Не знам какво образование имаш, но в момента има много програми, по които човек може да направи свой малък агробизнес например или нещо друго; огледай се и помисли и в тази насока.

[Човешко, твърде човешко]

Говорим на съвсем различни езици.

Да, съгласна съм. Ти използваш ето такъв език:

"Всички човеци са двукраки същества.

Петелът е двукрако същество.

Извод - петелът е човек."

Твърденията са верни, изводът е очевидно неверен.

Но не е толкова очевидно, когато се борави с по-абстрактни понятия и когато конструкцията е по-дълга. Тогава не всички успяват да забележат, какво е пропуснал авторът на въпросния "извод".

 

Веднъж позната привърженичка на една религиозна група ми каза - О, аз имам една книга, авторът е от нашата църква, инженер, съвсем строго и научно е обяснил много неща, които ние твърдим и ми я даде да я чета. Започнах аз и какво да видя - човекът пише, пише едни съвсем издържани твърдения, но току пропусне нещо или вмъкне нещо неверно и след това продължава пак точно и логично, но както може да се досетите, изводите са тъкмо такива, каквито на него му харесват. Тогава взех едно червено моливче и си поиграх да подчертая неверните твърдения или да вмъкна пропуснатите такива само в първата глава. Червеното не беше много - средно 1-2 бр. на страница, но и само едно да беше в цялата глава е напълно достатъчно. Върнах я на жената, която между другото е висшистка, отговорът й беше, че не е забелязала и дори в първия момент тръгна да се усъмнява в мен - ами тъй де, много стройно и уж логично се е изказал човекът, цяла книга е написал по този начин, така някак авторитетно звучи - "автор на книга"

[Човешко, твърде човешко]

О, не, защо смяташ така? Аз допълних думите ти, иначе не е коректно. Именно с такива полвинчати твърдения се правят грешните изводи.

И наистина ли смяташ, че като си премълчал нещо, то си успял да го прекрачиш?

А дали можеш да прекрачиш субективността, не само с премълчаване, ами въобще, е силно съмнително. Не обичам категоричните изказвания, но това е един от случаите, когато мога да кажа с голяма доза сигурност, че е невъзможно, както и за мен, както и за всички други, дори и много по-напреднали от нас същества.

[Човешко, твърде човешко]

Мммм, не, не, не бих се съгласила, премълчаваш разни неща, по неизвестни за мен причини (дано не е нарочно, за да обосновеш тезата си).

Ето какво бих вмъкнала в твоя текст, за да бъде коректен:

 

Хората се стремят (които се стремят) към осъзнатост заради желанието да променят жизнените си условия (не непременно, това по-скоро е само при началния подтик, след това - не). Подобна реализация обаче е невъзможна.

Осъзнатостта
е (частична) обективност.
Обективността
е пребиваване извън нещата.
То е независимост.
Независимостта
е необвързаност (не непременно).
Необвързаността с условията
изключва всякакво желание за въздействие върху тях.(напротив, тогава също се въздейства върху условията, но съобразно висшата воля)

...грешен път...

[За невчесаните, неумитите, с пластмасова чашка кафе в ръка]

О, няма да се предаваш, недей!

Какво, ще се оставиш да се удавиш в море от невчесани и неумити ли? Ами че помисли, ти можеш да си едно светло петънце в това море и постепенно около теб да се насъберат още светулки. Просто приеми от сърце околните и те ще откликнат. Е, колкото могат, но колкото - толкова.

А постепенно ще привлечеш наоколо и хора с твоя поляритет

 

П.С. Което не пречи, някои хора да отпаднат от живота ти, де. Но те дори доста автоматично ще вземат да отпадат в един момент, когато спреш да се дразниш от тях или пък тотално ще променят отношението си; поне към теб.

[Смисъл на живота]

 

 

Та, какво мога да кажа към момента. Ние хората, не само сме важна брънка във веригата от царства (минерално, растително, животинско, човешко, ангелско и т.н.), но в нашите тела (не само във физическото, но и в него) има записана информация, най-вероятно в ДНК, която е важна, която ще бъде база за създаване на следваща йерархия същества, а създаването и усъвършенстването на сегашните ни тела, за което и ние имаме принос, са като записи във "вселенската библиотека" и могат да бъдат използвани, когато има необходимост.

 

 

 

Излиза, че ние проиграваме  сценарии от някакъв земен театър, за да бъдат записани в Акаша, за да може да ги ползва Нероден Петко?

 

Мда, нещо такова се получава.

 

 

 

 

Помня, че особено много ме терзаеше това в гимназията. Четях различни философи, отделяла съм часове наред за размисъл и ... се чувствах много странно. След известно време установявах, че мога да "наблюдавам" някак отстрани как мисля В главата ми се визуализараше следното - гъста мрежа от нишки/проводници, която пулсира и се оцветява в различни цветове; в основата мрежата е много гъста, нагоре става все по-рядка и нишките-проводници на са оцветени, а са някак сиви; една мисъл/импулс се заражда някак отдолу; когато аз се стремя да стигна до решение/отговор на някой въпрос, тогава от една част на мрежата тръгва светлина нагоре; понякога въпросът се разрешава, а когато не може, се вижда как импулсът, издигайки се нагоре, му става все по-трудно да се изкачва и постепенно намалява, замира и угасва. Точно това се случваше винаги, когато се замислех за смисъла на живота. Струваше ми се, че още малко не ми достига, че още малко по-нагоре трябва да стигна и все някак не ми достигаше енергия ли или знам ли какво, за да изкача импулсите на мисълта ми достатъчно нагоре, за да намеря решението на този въпрос.

 

 

 

Средношколски видения из областта на невежеството и мъките на девойките из учебниците по физика.

...

Ами не точно; най-малко по физика бях от най-добрите, ходех по олимпиади

Идеята ми беше, че ние може би по принцип не успяваме да стигнем до същината на нещата все още. Не е невежество, а невъзможност по-скоро, съвсем обективна, обусловена от формата, телата с които боравим, такива неща ... Но знае ли човек, може и да не е така.

 

 

В глобален план може да се каже, че животът е канал, по който тече волята. Няма значение кой какъв смисъл намира в живота. Неговата цел е да утвърди волята. Без живот няма воля, следователно няма съществуване. Семето пробива почвата. Това е сляпа воля. Не е ли същото със стремежите ни, желанията ни, мислите ни... Ние сме принудени, подобно на семето да растем. Да, можем да изберем посоката, но все нанякъде трябва да поемем, принудени сме. Все пак този въпрос е от такова естество, че размишленията по него водят до главоболие. Да живеем, ако можем и ако ни се струва приемливо, ако ли не, ние имаме свободата да прекратим живота си още сега. Природата никого не е ощетила.

 

Да, Viva, съгласна съм с теб за волята. И съм си мислела дори обратното - без воля няма живот. Нямам предвид човешката воля, а тази, която се усеща във всемира или поне е някакво подобие на това, което ние наричаме воля.

Пък вече дали е сляпа - аз напоследък взех силно да се съмнявам. Ето и Станимир често употребява такива изрази - слепите природни стихии, слепите природни закони ... Никак не съм сигурна, но и не знам вие какво влагате в думата слепи, де. За мен са доста разумни тези закони, стихии. Е, разбира се, не с нашата човешка разумност, но не е по-малка, напротив, по-глобална такава и може би по- .... хм, как да кажа, студена, безпристрастна ..., но това са пак човешки категории. И наистина е точно така  - семето изпълнява тази воля, ние изпълняваме тази воля - раждаме се, растем и т.н.

[За невчесаните, неумитите, с пластмасова чашка кафе в ръка]

Ами не знам - аз това, което казва Александър съм го пробвала и действа; като няма нужда да се чака, за да се забележи резултатът.

На всичко отгоре никак не е задължително да съм непременно любезна. Много пъти съм съвсем пряма, дори неприятно пряма (за съжаление така ми идва отвътре; е, с годините съм поомекнала малко, но още ми е трудно с това), но когато съм искрено добронамерена, хората някак се усещат и реагират добре. При това няма значение колко невчесан и неумит е отсрещния, все едно, отлично разбира моята добронамереност.

 

А сега някой да не реши, че съм ангелче с крилца. Понякога и на мен ми кипва, изморена съм примерно и се раздразвам от хората край мен - тогава по правило ставам външно любезна, но вътрешно неприязнена и това пак чудесно се усеща. И си го получавам дето се вика - хем започват повече такива "готини" хора да се появяват около мен, хем дори традиционно добронамерените се оказва, че и те са станали накриво също като мен, ей такива едни работи се получават.

 

Та, мисълта ми беше - няма значение външно какви сме, любезни или невчесани; той и Александър това казва - може цветя да подаряваш, ама като не е с добро чувство, ами ей така от куртоазия или дори с прикрити негативни чувства, все едно, отсреща усещат и разбират.

 

Ти си интелигентна жена, с разностранни интереси, може би нямаш около себе си подходящо обкръжение и ако това ти тежи и несъзнателно ти самата не се чувстваш комфортно в тази среда, защо се учудваш, че срещаш негативност, нормално е. Единственият ти ход е да приемеш и то съвсем от сърце цялата тази посредственост, битовизъм и каквото и да е в другите край теб; едва тогава (и то доста бързо) ще се отвори тяхната положителна страна на личността им към теб. Забележи - казвам към теб, защото за останалите ще продължат да са си същите невчесани и неумити. В това е разковничето! Успех!