Диляна Колева

Съвсем сериозно и все по- често започвам да си задавам въпроса- Вегетарианството естествено и близко до природата хранене ли е, или хранене на хора далеч от природата?
Няма как да не ми убегне факта, че хората споделящи вегетарианството са разположени главно в големи градове.
В малките, селскостопанските градчета и селца, вегетарианството е безумие.
Това се дължи на факта, че хората там се грижат и отглеждат по- голяма част от нещата които консумират и изхвърлянето на храна за тях е грехота. Или: голяма част от хората по морските градчета се изхранват с риболова, това е препитание от далечни времена, неяденето на риба за тях е равносилно на смърт- няма храна, няма пари.
Няма да забравя, когато преди 13 години дойдох да живея във Варна и разхождайки се февруари по пазара видях зелени салати. Изумлението ми беше огромно. Зелените салати по нашия край се хапват за първи път на Велигден. Чудех се що за салата е тази февруарската и от къде се е взела по това време. И до днес, въпреки разнообразието зимата зелени салати не купувам. Това е неестествено и далечно от природата.

През зимните месеци в моето детство, че и сега се консумира главно месо, консервиран зеленчук, и сушени зеленчуци( лук, чесън, пипер, картофи) това което масово консумираме сега, като вегетарианци- спанак, ориз, пресни плодове и зеленчуци, варива- често не присъства в достатъчни количества за цялата зима от производството на едно семейство, а в много случаи и не присъства. Това значи, че ако я няма изкуствената среда на пазарите с продукти от цял свят вегетарианството е много трудно постижимо или невъзможно в естествена среда. Да не говорим, ако се ограничат яйцата, млеката, маслата и другите продукти от животински характер.
Непознаването на произхода на храната и начина на добиването и не е и ли тотално откъсване от природата и неразбирането и?
Всичко това ми заприличва на кастите в Индия, където( най- общо казано) долните касти правят всичко, та горните да се развиват духовно. Може би това е начина и това да е справедливото, но нещо не го разбирам. То може и да не е нужно, но ми възниква като въпрос.

Съвсем сериозно и все по- често започвам да си задавам въпроса- Вегетарианството естествено и близко до природата хранене ли е, или хранене на хора далеч от природата?
Няма как да не ми убегне факта, че хората споделящи вегетарианството са разположени главно в големи градове.
В малките, селскостопанските градчета и селца, вегетарианството е безумие.
Това се дължи на факта, че хората там се грижат и отглеждат по- голяма част от нещата които консумират и изхвърлянето на храна за тях е грехота. Или: голяма част от хората по морските градчета се изхранват с риболова, това е препитание от далечни времена, неяденето на риба за тях е равносилно на смърт- няма храна, няма пари.
Няма да забравя, когато преди 13 години дойдох да живея във Варна и разхождайки се февруари по пазара видях зелени салати. Изумлението ми беше огромно. Зелените салати по нашия край се хапват за първи път на Велигден. Чудех се що за салата е тази февруарската и от къде се е взела по това време. И до днес, въпреки разнообразието зимата зелени салати не купувам. Това е неестествено и далечно от природата.

През зимните месеци в моето детство, че и сега се консумира главно месо, консервиран зеленчук, и сушени зеленчуци( лук, чесън, пипер, картофи) това което масово консумираме сега, като вегетарианци- спанак, ориз, пресни плодове и зеленчуци, варива- често не присъства в достатъчни количества за цялата зима от производството на едно семейство, а в много случаи и не присъства. Това значи, че ако я няма изкуствената среда на пазарите с продукти от цял свят вегетарианството е много трудно постижимо или невъзможно в естествена среда. Да не говорим, ако се ограничат яйцата, млеката, маслата и другите продукти от животински характер.
Непознаването на произхода на храната и начина на добиването и не е и ли тотално откъсване от природата и неразбирането и?
Всичко това ми заприличва на кастите в Индия, където( най- общо казано) долните касти правят всичко, та горните да се развиват духовно. Може би това е начина и това да е справедливото, но нещо не го разбирам. То може и да не е нужно, но ми възниква като въпрос.

Здравей i_kiss

Не знам защо се притесняваш толкова много. Аз в момента уча във Варненския университет. Доста след завършването си в гимназията. Веднага след гимназията бях приета медицина в Пловдив, но по редица причини не завърших, мина известно време и сега ... психология.
На 17 имаш достатъчно време да учиш колкото и каквото искаш.
Университетските знания специално за психологията не са кой знае какво. Много четене и учене извън унито, преди и след него. Много допълнителни мероприятия по специалността от всякакъв вид, много контакти. А след това, никой не може да каже как ще се развият нещата, всичко е индивидуално и зависи от хиляди неща. В крайна сметка ти си имаш изградена някаква пътека, тръгваш по нея и каквото има да видиш, ще го видиш. Разбира се след влизането ти в университета нещата ще се променят много. Колкото и да не ми се иска да го кажа разочарованията ще са много, но в крайна сметка ти не влизаш там, за да се очароваш, а да вземеш( като знания) от кой каквото можеш. Поне моето пребиваване там е под това мото.
Разбира се четирите години психология- бакалавър, няма да значат нищо. От догодина -октомври влиза в сила закон от 2006г според който психолозите бакалаври, няма да могат да работят почти никъде. Така че ще ти предстоят специализации, магистратури и много други неща, което е добре.
Общо взето това е. Учиш, влизаш, завършваш, на 23год. И ако нещо си решила, че си се объркала, без много чудене можеш да си запишеш друго висше. А в момента, някои колеги учат по две специалности в различни университети едновременно. Като комбинация от психология във ВСУ и немска филология в Шумен .
Така че всичко е възможно стига да имаш желание.

Ама статията е много провокиращо написана и много извъртяна извън всякаква логика се свързва убиването на пилета с яйцата.
ХАйде замислете се малко, че то ако не беше толкова трагично щеше да е комично.
Първо това не е практика в люпилните. Това става някъде в Британия в някакви 2 люпилни.
После какво общо имат носачките с убийството на пилета?
По принцип люпенето се контролира.
После мъжките пилета са много "по- ценни" защото главно те се отглеждат за производството на пилетата по магазините.
Как ще се убива мъжко пиле??? Това е провокация.
Женските отиват за продажба за носачки.
Люпилните произвеждат пилета. Не ги убиват, това значи да изхвърлят парите си.
А носачките и носенето на яйца е нещо съвсем друго.
Яйцето само по себе си НЕ Е зародиш. То е хранителен продукт с който се изхранва зародиша след като се появи в яйцето след заплождане.
Яйцето е нещо като склад на хранителни вещества. Които ако няма вътре зародиш отиват на боклука, ако не се консумира от човека.
Когато живеех на село при бабите ми, сутрин те бързаха да приберат яйцата, защото иначе кокошките ги натрошаваха.
Виждала съм и как кокошка на която са сложени яйца за мътене, малко преди да дойде времето за излюпване ги пробива и убива пилетата. И какво ли още не.
Естествено, че масовото производство на каквото и да е, наистина искам да наблегна на каквото и да е - дори и на хляба, в някаква степен се опорчава на някакви нива. Но това означава ли че трябва да спрем да ядем хляб??
Да, видеото е грозно, да, явно това някъде се е случило. Но това нито е практика, нито пък ще го оставят по този начин предполагам.
И пак казвам, не виждам нищо общо с яйцата и яденето им.
А относно спирането на храни и атаките. При мен преди 3 години внезапно спря да ми се яде диня, 3 години не можех да хапна диня, а я обожавах чудех се защо така? И то точно когато спрях да ям месо! Е след 3 години отново проявих интерес към този плод.
Подобно нещо се получи и със сладоледа 2 години не можех да гледам сладолед, който иначе обичах.
И с доста други неща имам периоди на пълно отвращение, вече не се чудя, доверявам се на организма си.

Понеже по късно прочетох статията от писания по- горе пост.
Да обясня, защото съм го наблюдавала многократно. на кокошките дори и домашните се клъцват човките и се подрязват перата на крилата, това е абсолютно безболезнено и е необходимо, защото , кокошките са жестоки животни и при наличието на повече женски в дадено пространство се задейства тяхната самозащите и започват да си изкълвават задниците при което се убиват една друга. Ако има петел кълването е още по жестоко - конкуренция за мъжкия.
Перата се подстригват, за да не ги чупят или да прехвръкват през оградата на курника.
Люпенето на яйца за което става въпрос в статията, няма общо със снасянето.
Люпилните са съвсем различни институции.

Тези цитати, нямат нищо общо нито с темата, нито с храната.
В тази притча на Иоан, хлябът е словото, което слиза от Бог отец, чрез Иисус( в плът и кръв, които олицетворяват пресъздаването на божественото в материално, по начин по който може да бъде видян и разбран от хората). За да даде началото на нов живот, т.е. новото учение- християнското. Тук всички думи свързани с материята са символика, маната за която става въпрос е идолопоклонничеството, езичеството, което трябва да си отиде- смъртта на бащите. Обяснява преминаването на старото верую с новото.
Подобно е положението и с беседата на Дънов.
Не случайно, П. Дънов не е искал да оставя писмена, много от нещата му са строго индивидуални нужни точно на хората за които ги е казал- очи в очи.
А сега по темата, яйца консумираме(нашето семейство) както натурални, така и за приготвянето на различни сладкиши, питки и баници. Ядем ги всекидневно. Купувам ги от магазина, кутии на които пише "кокошки подово отглеждане", разлика с "био-то" като качество няма.
Кокошките които дават яйца, са в изолирана от мъжки петли среда. Яйцата им не са носители на живот по никакъв начин. И да иска да ги измъти дадената кокошка нищо няма да стане, защото не за заплодени.

Тези цитати, нямат нищо общо нито с темата, нито с храната.
В тази притча на Иоан, хлябът е словото, което слиза от Бог отец, чрез Иисус( в плът и кръв, които олицетворяват пресъздаването на божественото в материално, по начин по който може да бъде видян и разбран от хората). За да даде началото на нов живот, т.е. новото учение- християнското. Тук всички думи свързани с материята са символика, маната за която става въпрос е идолопоклонничеството, езичеството, което трябва да си отиде- смъртта на бащите. Обяснява преминаването на старото верую с новото.
Подобно е положението и с беседата на Дънов.
Не случайно, П. Дънов не е искал да оставя писмена, много от нещата му са строго индивидуални нужни точно на хората за които ги е казал- очи в очи.
А сега по темата, яйца консумираме(нашето семейство) както натурални, така и за приготвянето на различни сладкиши, питки и баници. Ядем ги всекидневно. Купувам ги от магазина, кутии на които пише "кокошки подово отглеждане", разлика с "био-то" като качество няма.
Кокошките които дават яйца, са в изолирана от мъжки петли среда. Яйцата им не са носители на живот по никакъв начин. И да иска да ги измъти дадената кокошка нищо няма да стане, защото не за заплодени.

Понеже по късно прочетох статията от писания по- горе пост.
Да обясня, защото съм го наблюдавала многократно. на кокошките дори и домашните се клъцват човките и се подрязват перата на крилата, това е абсолютно безболезнено и е необходимо, защото , кокошките са жестоки животни и при наличието на повече женски в дадено пространство се задейства тяхната самозащите и започват да си изкълвават задниците при което се убиват една друга. Ако има петел кълването е още по жестоко - конкуренция за мъжкия.
Перата се подстригват, за да не ги чупят или да прехвръкват през оградата на курника.
Люпенето на яйца за което става въпрос в статията, няма общо със снасянето.
Люпилните са съвсем различни институции.

Тези цитати, нямат нищо общо нито с темата, нито с храната.
В тази притча на Иоан, хлябът е словото, което слиза от Бог отец, чрез Иисус( в плът и кръв, които олицетворяват пресъздаването на божественото в материално, по начин по който може да бъде видян и разбран от хората). За да даде началото на нов живот, т.е. новото учение- християнското. Тук всички думи свързани с материята са символика, маната за която става въпрос е идолопоклонничеството, езичеството, което трябва да си отиде- смъртта на бащите. Обяснява преминаването на старото верую с новото.
Подобно е положението и с беседата на Дънов.
Не случайно, П. Дънов не е искал да оставя писмена, много от нещата му са строго индивидуални нужни точно на хората за които ги е казал- очи в очи.
А сега по темата, яйца консумираме(нашето семейство) както натурални, така и за приготвянето на различни сладкиши, питки и баници. Ядем ги всекидневно. Купувам ги от магазина, кутии на които пише "кокошки подово отглеждане", разлика с "био-то" като качество няма.
Кокошките които дават яйца, са в изолирана от мъжки петли среда. Яйцата им не са носители на живот по никакъв начин. И да иска да ги измъти дадената кокошка нищо няма да стане, защото не за заплодени.

Има един съществен проблем: откъде човек да знае каква е Божията воля? Как да я види ясно и недвусмислено? Щото доста често светлината в тунела се оказва идващия влак.

"Портретът на Дориан Грей" - Оскар Уайлд

Бих могла да цитирам цялата книга, защото всяко изречение, което Оскар Уайлд пише е шедьовър за мен, но се ограничавам до две

„Когато очите ни се срещнаха, усетих че пребледнявам. Обзе ме необяснимо чувство на страх. Разбрах че съм срещнал човек с такова обаяние, на което, ако се поддам, би могло да ме погълне целия, цялата ми душа, изкуството ми дори. Никога не съм допускал външни обстоятелства да влияят на живота ми. Ти добре знаеш колко съм независим по природа. Винаги съм бил господар на себе си, поне до срещата с Дориан Грей. И изведнъж… всъщност не знам как да ти го обясня. Нещо сякаш ми подсказа, че съм на прага на критичен момент в моя живот. Изпитах странното усещане, че съдбата се готви да ми предложи изтънчени удоволствия, но и не по-малко изтънчени мъки. Изплаших се и се обърнах да си вървя. Към бягството ме подтикна не съвестта, а някакъв необясним страх. Това, разбира се, не ми прави чест.“

„Колко е тъжно! — прошепна Дориан Грей, без да откъсва поглед от портрета си. — Колко е тъжно! Аз ще остарея, ще стана уродлив и отвратителен, а портретът ще си остане вечно млад. Никога няма да надмине възрастта на днешния юнски ден… Ако можеше да стане обратното! Ако можеше аз да остана вечно млад, а да се състари портретът! За това… за това… бих дал всичко! Да, за това не бих пожалил нищо на този свят! Бих дал душата си!“

Искам да уточня, че застаряването и демографския проблем, не са само в България.
Цяла Европа + САЩ например. Всичко това за сметка на страни като Китай, Индия, Турция и т.н.
Проблемът в България е и като този в целият "цивилизован" свят - световен егоизъм и материализъм.
В момента в който се слага знак равно - дете = кола, в стълбицата на ценностната система двойката поставяща това равенство или избор, да се вгледа в себе си. ако не успее ще си сърба попарата, каквато си я надроби.
Когато се разглежда "проблема" първо апартамент или първо дете = сметкаджийство и то тънко материалистично. "После" дете може и да няма.
Много често наблюдавам майките и бащите при които детето се е появило като екстра на вече уредения материален живот, интересни взаимоотношения. Детето е "Моето дете", то е идея фикс за успехи и лична реализация на родителя. поредният материален "продукт" на планирания живот, който задължително трябва да е "The Best".
И така, какво очакваме от така програмираните деца!? Всъщност не знам какво очакваме, но да раждат деца е последното, което можем да очакваме. И ето го демографския срив. И когато момичето стане на 35г и помисли, че би било добре да има едно дете и не за друго, ами защото вече е на 35 и вече и е някак си пусто....... Детето не е пълнеж на самотата. Резултата - депресирана нация. И не само България... Европа.
Може ли депресирана нация да създава любов? Децата са любов, те не са продукт, не са лукс, не са материална прищявка.
Когато изключим първото и оставим следващите три определения..... ето го и стареенето.

Онази вечер сънувах сън. Понеже е точно за тази тема, ще го споделя тук и понеже, често живея в съня си ситуации, които реално не приемам по никакъв начин и след размисъл, доста обстоен, стигам да разбиране ми се иска да споделя и тук този сън- размисъл. Трябва само да уточня, че го сънувах няколко дена след практически семинар, към университета в клиниките по токсикология и шокова зала при работа със самоубийци ( действие, което не разбирам и не мога да приема, но трябваше да го направя реално)
Та, намирам се в не голяма къща на брега на океан. Бреговете са високи, отвесни. В далечината се виждат силуети на острови и една къща също на брега, но отсреща.
В къщата има голямо движение. Идват хора, цели семейства, спят и си заминават. След втората нощ разбирам, че това е крайна спирка на осъдени на смърт. Разбирам го след като идва младеж и ми разказва за дребен проблем, който е видимо разрешим без особени последствия, но хората в съдилището са го осъдили на смърт. Изпълнението на смъртната присъда е само една - осъдения трябва сам да скочи от високите брегове в морето където умира. Недоумявах, защо се случва всичко това. След този младеж при мен дойде жена, която плачеше имаше семейство и две малки деца и беше осъдена за някаква дреболия, в мен се надигаше голям бунт, не можеше това да е непроменимо, не е възможно това да не може да се спре. Но не можех да направя нищо. Докато го мислех жената тръгна да изпълни сама присъдата си. В този момент при мен дойде сина ми, за мой ужас той също беше осъден за някакво дребно провинение в училище. Стоеше пред мен, а аз нямаше какво да направя, изживявах целия ужас на майка, която трябваше да види как детето и изпълнява нещо, което винаги съм отричала и не приемала. Знаех, че нищо не мога да направя, виках, плаках, опитвах се да му обясня, че ще влезе в състояние в което няма да може да си отиде, и ще бъде тук край нас дори и мъртъв много дълго време, не можех да разбера, защо не мога да направя нищо при видимо безмислено осъждане. Събудих се реално преживявайки емоционално състояние на силна мъка.
Дадох си сметка, колко повърхности и безхаберни са отношенията между хората.
Как с лека ръка всеки размахва пръсти, и в рамките на няколко целенасочени обвинения е в състояние да срине живота на човек до себе си. Дадох си сметка, колко изречения без смисъл се изговарят на ден. Помислих си, колко малко трябва да говори човек, ако трябва да каже само това което е наистина нужно. Разбрах, че ако всеки се занимава повече със себе си и по- малко с другите света би бил повече добър за всички.
Усещах, че нещо във взаимоотношенията е силно сбъркано, но как да се възстанови не знам.
С краят на живота смисълът на съденето свършва.

Онази вечер сънувах сън. Понеже е точно за тази тема, ще го споделя тук и понеже, често живея в съня си ситуации, които реално не приемам по никакъв начин и след размисъл, доста обстоен, стигам да разбиране ми се иска да споделя и тук този сън- размисъл. Трябва само да уточня, че го сънувах няколко дена след практически семинар, към университета в клиниките по токсикология и шокова зала при работа със самоубийци ( действие, което не разбирам и не мога да приема, но трябваше да го направя реално)
Та, намирам се в не голяма къща на брега на океан. Бреговете са високи, отвесни. В далечината се виждат силуети на острови и една къща също на брега, но отсреща.
В къщата има голямо движение. Идват хора, цели семейства, спят и си заминават. След втората нощ разбирам, че това е крайна спирка на осъдени на смърт. Разбирам го след като идва младеж и ми разказва за дребен проблем, който е видимо разрешим без особени последствия, но хората в съдилището са го осъдили на смърт. Изпълнението на смъртната присъда е само една - осъдения трябва сам да скочи от високите брегове в морето където умира. Недоумявах, защо се случва всичко това. След този младеж при мен дойде жена, която плачеше имаше семейство и две малки деца и беше осъдена за някаква дреболия, в мен се надигаше голям бунт, не можеше това да е непроменимо, не е възможно това да не може да се спре. Но не можех да направя нищо. Докато го мислех жената тръгна да изпълни сама присъдата си. В този момент при мен дойде сина ми, за мой ужас той също беше осъден за някакво дребно провинение в училище. Стоеше пред мен, а аз нямаше какво да направя, изживявах целия ужас на майка, която трябваше да види как детето и изпълнява нещо, което винаги съм отричала и не приемала. Знаех, че нищо не мога да направя, виках, плаках, опитвах се да му обясня, че ще влезе в състояние в което няма да може да си отиде, и ще бъде тук край нас дори и мъртъв много дълго време, не можех да разбера, защо не мога да направя нищо при видимо безмислено осъждане. Събудих се реално преживявайки емоционално състояние на силна мъка.
Дадох си сметка, колко повърхности и безхаберни са отношенията между хората.
Как с лека ръка всеки размахва пръсти, и в рамките на няколко целенасочени обвинения е в състояние да срине живота на човек до себе си. Дадох си сметка, колко изречения без смисъл се изговарят на ден. Помислих си, колко малко трябва да говори човек, ако трябва да каже само това което е наистина нужно. Разбрах, че ако всеки се занимава повече със себе си и по- малко с другите света би бил повече добър за всички.
Усещах, че нещо във взаимоотношенията е силно сбъркано, но как да се възстанови не знам.
С краят на живота смисълът на съденето свършва.

Онази вечер сънувах сън. Понеже е точно за тази тема, ще го споделя тук и понеже, често живея в съня си ситуации, които реално не приемам по никакъв начин и след размисъл, доста обстоен, стигам да разбиране ми се иска да споделя и тук този сън- размисъл. Трябва само да уточня, че го сънувах няколко дена след практически семинар, към университета в клиниките по токсикология и шокова зала при работа със самоубийци ( действие, което не разбирам и не мога да приема, но трябваше да го направя реално)
Та, намирам се в не голяма къща на брега на океан. Бреговете са високи, отвесни. В далечината се виждат силуети на острови и една къща също на брега, но отсреща.
В къщата има голямо движение. Идват хора, цели семейства, спят и си заминават. След втората нощ разбирам, че това е крайна спирка на осъдени на смърт. Разбирам го след като идва младеж и ми разказва за дребен проблем, който е видимо разрешим без особени последствия, но хората в съдилището са го осъдили на смърт. Изпълнението на смъртната присъда е само една - осъдения трябва сам да скочи от високите брегове в морето където умира. Недоумявах, защо се случва всичко това. След този младеж при мен дойде жена, която плачеше имаше семейство и две малки деца и беше осъдена за някаква дреболия, в мен се надигаше голям бунт, не можеше това да е непроменимо, не е възможно това да не може да се спре. Но не можех да направя нищо. Докато го мислех жената тръгна да изпълни сама присъдата си. В този момент при мен дойде сина ми, за мой ужас той също беше осъден за някакво дребно провинение в училище. Стоеше пред мен, а аз нямаше какво да направя, изживявах целия ужас на майка, която трябваше да види как детето и изпълнява нещо, което винаги съм отричала и не приемала. Знаех, че нищо не мога да направя, виках, плаках, опитвах се да му обясня, че ще влезе в състояние в което няма да може да си отиде, и ще бъде тук край нас дори и мъртъв много дълго време, не можех да разбера, защо не мога да направя нищо при видимо безмислено осъждане. Събудих се реално преживявайки емоционално състояние на силна мъка.
Дадох си сметка, колко повърхности и безхаберни са отношенията между хората.
Как с лека ръка всеки размахва пръсти, и в рамките на няколко целенасочени обвинения е в състояние да срине живота на човек до себе си. Дадох си сметка, колко изречения без смисъл се изговарят на ден. Помислих си, колко малко трябва да говори човек, ако трябва да каже само това което е наистина нужно. Разбрах, че ако всеки се занимава повече със себе си и по- малко с другите света би бил повече добър за всички.
Усещах, че нещо във взаимоотношенията е силно сбъркано, но как да се възстанови не знам.
С краят на живота смисълът на съденето свършва.

Онази вечер сънувах сън. Понеже е точно за тази тема, ще го споделя тук и понеже, често живея в съня си ситуации, които реално не приемам по никакъв начин и след размисъл, доста обстоен, стигам да разбиране ми се иска да споделя и тук този сън- размисъл. Трябва само да уточня, че го сънувах няколко дена след практически семинар, към университета в клиниките по токсикология и шокова зала при работа със самоубийци ( действие, което не разбирам и не мога да приема, но трябваше да го направя реално)
Та, намирам се в не голяма къща на брега на океан. Бреговете са високи, отвесни. В далечината се виждат силуети на острови и една къща също на брега, но отсреща.
В къщата има голямо движение. Идват хора, цели семейства, спят и си заминават. След втората нощ разбирам, че това е крайна спирка на осъдени на смърт. Разбирам го след като идва младеж и ми разказва за дребен проблем, който е видимо разрешим без особени последствия, но хората в съдилището са го осъдили на смърт. Изпълнението на смъртната присъда е само една - осъдения трябва сам да скочи от високите брегове в морето където умира. Недоумявах, защо се случва всичко това. След този младеж при мен дойде жена, която плачеше имаше семейство и две малки деца и беше осъдена за някаква дреболия, в мен се надигаше голям бунт, не можеше това да е непроменимо, не е възможно това да не може да се спре. Но не можех да направя нищо. Докато го мислех жената тръгна да изпълни сама присъдата си. В този момент при мен дойде сина ми, за мой ужас той също беше осъден за някакво дребно провинение в училище. Стоеше пред мен, а аз нямаше какво да направя, изживявах целия ужас на майка, която трябваше да види как детето и изпълнява нещо, което винаги съм отричала и не приемала. Знаех, че нищо не мога да направя, виках, плаках, опитвах се да му обясня, че ще влезе в състояние в което няма да може да си отиде, и ще бъде тук край нас дори и мъртъв много дълго време, не можех да разбера, защо не мога да направя нищо при видимо безмислено осъждане. Събудих се реално преживявайки емоционално състояние на силна мъка.
Дадох си сметка, колко повърхности и безхаберни са отношенията между хората.
Как с лека ръка всеки размахва пръсти, и в рамките на няколко целенасочени обвинения е в състояние да срине живота на човек до себе си. Дадох си сметка, колко изречения без смисъл се изговарят на ден. Помислих си, колко малко трябва да говори човек, ако трябва да каже само това което е наистина нужно. Разбрах, че ако всеки се занимава повече със себе си и по- малко с другите света би бил повече добър за всички.
Усещах, че нещо във взаимоотношенията е силно сбъркано, но как да се възстанови не знам.
С краят на живота смисълът на съденето свършва.

Искам да уточня, че застаряването и демографския проблем, не са само в България.
Цяла Европа + САЩ например. Всичко това за сметка на страни като Китай, Индия, Турция и т.н.
Проблемът в България е и като този в целият "цивилизован" свят - световен егоизъм и материализъм.
В момента в който се слага знак равно - дете = кола, в стълбицата на ценностната система двойката поставяща това равенство или избор, да се вгледа в себе си. ако не успее ще си сърба попарата, каквато си я надроби.
Когато се разглежда "проблема" първо апартамент или първо дете = сметкаджийство и то тънко материалистично. "После" дете може и да няма.
Много често наблюдавам майките и бащите при които детето се е появило като екстра на вече уредения материален живот, интересни взаимоотношения. Детето е "Моето дете", то е идея фикс за успехи и лична реализация на родителя. поредният материален "продукт" на планирания живот, който задължително трябва да е "The Best".
И така, какво очакваме от така програмираните деца!? Всъщност не знам какво очакваме, но да раждат деца е последното, което можем да очакваме. И ето го демографския срив. И когато момичето стане на 35г и помисли, че би било добре да има едно дете и не за друго, ами защото вече е на 35 и вече и е някак си пусто....... Детето не е пълнеж на самотата. Резултата - депресирана нация. И не само България... Европа.
Може ли депресирана нация да създава любов? Децата са любов, те не са продукт, не са лукс, не са материална прищявка.
Когато изключим първото и оставим следващите три определения..... ето го и стареенето.

Остаряваме бавно,
остаряваме бавно
неусетно почти.
Много видимо аз
много видимо аз
по-невидимо ти.

За никого не е тайна, че сме един от най-застаряващите народи, ако не и най-застаряващия.
Покрай мен е пълно с хора на възраст 20-40 години, които нямат деца. Причините за това са много: социална нестабилност, безработица, несигурност в бъдещето, бедност, беззаконие и престъпност, дори факторът "2012" и пр.
Най-лошото в цялата ситуация е, че практически е блокирана естествената потребност на човек от създаване на потомство. Много хора искат, но не могат да имат поради споменатите пречки. А да отгледаш дете е част от собственото израстване на всяка душа - да се научиш да раздаваш, да се научиш да се грижиш, да се научиш да се жертваш и в същото време да се радваш на любовта на малкото човече или човечета. Сега какво имаме - сякаш младите са погълнали найлонова торбичка, която е заседнала в червата им и е блокирала нормалните функции на организма. Резултатът - нервни сривове, психози, неврози, междуполови войни, меджупоколенчески войни (старите и те мрънкат за внучета) и всякакви подобни драми.

Положението е трагично, така бих го определил. А вие какво мислите?

Взаимно привличане и любов.
Те нямат много общо по между си.
Привличането е химия, игра на физиката- движение, аромат, смътен спомен,желана форма, асоциация, копнеж по нещо желано, просто сходна визия.
Ако с това описание се рамкира прехода към любавта, което често става, се преминава през дълъг тромав тунел от объркани чувства и емоции.
Привличане може да има постоянно, хората се привличат по между си непрекъснато, създавайки добро впечатление за себе си в кръга в който искат да пребивават. За да съществува там, всеки трябва да умее да привлича. Друг е въпроса с каква цел го прави. Може да е с цел приятелство, с цел интимност, с цел лична изгода някаква.
Привличането е подсъзнателна цел, това е началната точка на всяко познанство, то е необходимо за общуването.
Любовта сякаш ми тежи, ако я сложа до привличането.
Тя може да се прояви много след като привличането е надживяно, много след като движението е станало форма, споменът се е превърнал във визия, а ароматът в смътен спомен за копнежа.

С рак на гърдата съм, имам две деца, живи родители и две сестри. Мисълта, че може да умра и че смъртта ми няма да рефлектира върху близките ми, не ме плаши, но при представата какво ще изживеят децата ми, родителите ми... това ме кара да се инатя и да се страхувам! Освен това има и един егоистичен момент - искам да видя децата си порастнали, да се радвам на техните деца, да съм около родителите ми, когато закъсат, да ушия 100-ната гоблена, които съм запланувала, да отгледам градината на мечтите си ( на всяко дърво в нея му трябва десетилетие, за да се оформи в исканата визия ), да остарея редом до съпруга си, така, че - ДА, страхувам се от смъртта, но не като лично преживяване, а като причина да не изживея нещата, които описвам по- горе.

Със смъртта съм се сблъсквала много пъти покрай 18 год. стаж в операционна зала и това, което ме е разстройвало е реакцията на близките на починалия, особено, когато се касае за млад човек. Освен това покрай заболяването ми, което датира от 2004 год, ми се наложи да изпратя много мои "колежки" по болест, което ми напомня какво ме чака и ме кара да се чувствам като участник в руска рулетка - непрекъснато чакаш куршума при всеки следващ изстрел ( респ. при контролен преглед на всеки 6 месеца).

В цялата тази ситуация има нещо, за което съм благодарна - не знам колко време ще живея, но знам че ще го живея по моите правила, вероятността да умра ми показа ценностите в живота, които не се измерват в пари, власт или кариера, научи ме да се радвам на малките неща около мен, за които преди заболяването си никога нямах време и винаги отлагах... Затова си мисля, че колкото по- рано човек осъзнае колко е временен, толкова повече време ще има да си научи уроците.

Последния ден от живота ми... надявам се да не е с нищо по- специален или различен от останалите дни. Освен може би да получа прошка от хората, които съм наранила през изминалите години...

Ако аз бях прочел някои цитати от по-горе преди десетина години, може би никога, ама никога повече през този си живот нямаше да прочета каквото и да е от Учителя. Имам предвид цитатите на Велина, които противопостави на мнението на Борислав. Просто Борислав писа за едно, а цитатите се отнасят за съвсем различно нещо. Сега познавайки в по-голяма степен отколкото преди беседите на Учителя, аз мога да съобразя това, но дали всеки може да го направи? Преди 10 години най-вероятно не бих могъл. „Обезличаване“ според Учителя означава човек да постави себе си в служба на другите, на цялото. Да се откаже от дребните си егоистични желания и стремежи, но не и от духовните си качества и добродетели. От силни или от слаби служители има нужда Бог? „Обезличаване“ означава земната личност да отстъпи на волята на духа – човекът да изяви истинската си духовна същност в живота си. Ако човек разглежда себе си като личността, то той е нужно да се обезличи. Това е имал в предвид и Учителя. Ако човек разглежда себе си като дух, то личността не е нищо повече от послушен инструмент в ръцете на духа и чрез нея вече се проявява духът. В този случай обезличаване би означавало отхвърляне проявлението на духа.

Така е всеки си има своите начини за водене на диалог и учене.
Като се замисля, май няма много смисъл от тази тема, защото нито цитиращите ще започната да пишат, нито пишещите ще започнат да цитират.
Най- много всеки да си каже своето мнение и това е. В което няма нищо лошо, но и нищо съществено.
Аз вече казах как стоят за мен нещата.
Поредица от последователни постове само с цитат = загуба на диалог и замиране на темата.
Права е Розалина че има форум За Учителя и Учението в който действително се използват главно цитати.
Хубаво е обаче в останалите форуми, които са дискусионни, а не информационни да има реален и жив диалог.
А живият диалог се подхранва с лични мнения. За себе си лично, мога да кажа, че постове в които има само цитат не чета, защото изобщо нямам идея, пусналият поста, какво иска да каже с този цитат. За мен дадения цитат си е такъв какъвто го разбирам аз, за други хора предположения не мога да правя. А след като няма желание за пояснение при мен интерес липсва.

Изцяло заставам зад това мнение по няколко причини.
Първо повечето от цитираните източници доста от потребителите тук са ги чели.
Второ когато влизам в дискусия се очаква да има различни мнения, в пост изграден само от цитат няма личност.
Трето, често когато повече хора четат едно и също нещо разбират различни неща, просто показването на даден текст няма смисъл за дискусията, защото никой не може да разбере, каква е идеята на цитиращия.
Когато се разискват мненията на различните потребители по дадения цитат, включително и идеята на този който го пуска дискусията става много по- ползотворна.
Това от личен опит го казвам. Като студент задочно обучение имам тежката задача, да разработвам цели учебници с тежка терминология и съдържание сама. Установихме с колегите, че когато преди изпит се съберем и всеки изкоментира своите разработки на учебника написано се изяснява и често придобива съвсем различен смисъл за някои от участващите.
Изненадвала съм се колко различно и често погрешно може да протича мисълта.
Така че според мен цитати е хубаво да има, но да е ясно какво точно мисли потребителя пуснал дадения цитат.
При това положение, може много от потребителите да видят по друг начин прочетените лекции. Убедена съм в това.

Така е всеки си има своите начини за водене на диалог и учене.
Като се замисля, май няма много смисъл от тази тема, защото нито цитиращите ще започната да пишат, нито пишещите ще започнат да цитират.
Най- много всеки да си каже своето мнение и това е. В което няма нищо лошо, но и нищо съществено.
Аз вече казах как стоят за мен нещата.
Поредица от последователни постове само с цитат = загуба на диалог и замиране на темата.
Права е Розалина че има форум За Учителя и Учението в който действително се използват главно цитати.
Хубаво е обаче в останалите форуми, които са дискусионни, а не информационни да има реален и жив диалог.
А живият диалог се подхранва с лични мнения. За себе си лично, мога да кажа, че постове в които има само цитат не чета, защото изобщо нямам идея, пусналият поста, какво иска да каже с този цитат. За мен дадения цитат си е такъв какъвто го разбирам аз, за други хора предположения не мога да правя. А след като няма желание за пояснение при мен интерес липсва.

Все по-често виждам мнения, в които има много дълги цитати от беседи на Учителя /и не само от тях/.Това на

мен не ми харесва по две причини. Първо- авторът на текста почти не е изразил собствено мнение.Все пак то /мнението/е препратка и към него/автора/. Той само ни е представил един текст ,който и сами можем да намерим с някоя търсачка/ако сме по-упорити и го има в нета/. Второ - дори Учителят е коментирал само един или няколко стиха от Библията.,а е можел да ни представи поне глава от нея. Когато бяхме ученици ,ни казваха ,че прекалената употреба на цитати в писмената работа води до...двойка. А когато бях студент и пишехме домашни работи в една от младежките групи на Братството, ние показвахме нашето лично отношение към темата. Така е било и по времето на Учителя.

Не знам откъде се появи тази ''мода '''на дългите цитати.Може би е''просветителска'''и идва от желането да покажем на българите Учението.Но погледнато чисто професионално/филологически/ тя е липса на възможност на автора да пресее кое е най-важно и да подбере своите аргументи ,за да защити тезата си. В нашето динамично време това често отблъсква четящите. Защото те търсят лично мнение по дискусията/темата/. Естествено,има и по-упорити и любознателни ,които се радват на посочения /представения/цитат. Но те са много по-малко.

Очаквам вашите мнения относно цитирането в мненията от форума.