Диляна Колева

Ето го твоят искрен и точен мотив /Благодаря ти/- страх ме е и искам някой да се пострахува с мен. Затова нищо от написаното не стига до теб, защото всъщност на несъзнателно ниво ти не ни питаш това. Не те интересува смъртта. 
На моята покана от по- горе, в която всъщност ти кавам: "Хей, заинтригувай ме, привлечи ме за събеседник, за участник в твоя живот." 
Първото, което направи, съвсем първосигнално беше пост, с който ми каза: "Няма да полагам такива усилия ти не ме интересуваш, аз съм важна, чуй ме, влез в моя страх и върви с мен."
Аз отказах, с молба да се опиташ все пак: Ти стигна до капитулация - "Ами не мога да вкарам никого в страха. "
Всъщност дори няма значение какъв е страха ти, той се е появил, защото ти липсва нещо, което се намира в живия живот край теб. Дали е сигурност, дали е личност или факт, който се страхуваш да не загубиш, дали е промяна, която несъзнателно те тревожи и не можеш да осмислиш или е просто житейска криза на израстването, това не мога да кажа от няколко поста във форума. Важното е, че тук смъртта няма нищо общо, животът те тревожи, вътрешно и несъзнателно имаш съпротива да влезеш в следващия епизод.
А сега въпреки, че вероятно не разбираш защо, помъчи се да ми обясниш, смисълът на това да си говорим за смъртта.

Бягаш, бягаш, отново бягаш - ти, твоя стрях, твоя терапевт. Осъзнат човек си, остави собственат си важност за малко, обърни ми внимание, поговори с мен, а не със страха си. Кажи ми за смисъла, смисъла да се страхуваме, защо трябва , дай ми мотив. 
Вероятно сега ще се ядосаш, ако излезе гняв СУПЕР, Това е твоето лекарство. Вероятно най- лесно ще ти е да го проектираш върху мен, но те съветвам да помислиш преди това, ако се ядосаш, подразниш или разгневиш, от моето "нахалство" да говорим за мен, какво се случва всъщност с теб? 
 

Ако знаеш, че няма страх от смъртта, а това е всъщност безпокойство от предизвикателствата на живота, какво всъщност искаш да контролираш.

Ето го твоят искрен и точен мотив /Благодаря ти/- страх ме е и искам някой да се пострахува с мен. Затова нищо от написаното не стига до теб, защото всъщност на несъзнателно ниво ти не ни питаш това. Не те интересува смъртта. 
На моята покана от по- горе, в която всъщност ти кавам: "Хей, заинтригувай ме, привлечи ме за събеседник, за участник в твоя живот." 
Първото, което направи, съвсем първосигнално беше пост, с който ми каза: "Няма да полагам такива усилия ти не ме интересуваш, аз съм важна, чуй ме, влез в моя страх и върви с мен."
Аз отказах, с молба да се опиташ все пак: Ти стигна до капитулация - "Ами не мога да вкарам никого в страха. "
Всъщност дори няма значение какъв е страха ти, той се е появил, защото ти липсва нещо, което се намира в живия живот край теб. Дали е сигурност, дали е личност или факт, който се страхуваш да не загубиш, дали е промяна, която несъзнателно те тревожи и не можеш да осмислиш или е просто житейска криза на израстването, това не мога да кажа от няколко поста във форума. Важното е, че тук смъртта няма нищо общо, животът те тревожи, вътрешно и несъзнателно имаш съпротива да влезеш в следващия епизод.
А сега въпреки, че вероятно не разбираш защо, помъчи се да ми обясниш, смисълът на това да си говорим за смъртта.

Мдам, Диди добре описа хистеричните механизми, подлежащи връхчето на хипохондричнo натрапливия страх. Външно заявката е страх от смъртта, но всъщност отдолу е от живота. Хистеричното искам да живея, но не ми стиска и затова измествам напрежението от този конфликт, оттичам го в една външна хипохондрична заявка, явяваща се само "бушон", отклоняване както на собственото, така и на всеки друг внимание. Кои други? Които "се вържат", включително и терапевтите... Хистеричен театър, поддържащ печалбите си чрез едно упорито изхвърляне на вниманието, подобно на шамандура, на повърхността на съзнанието, в замазващата и отклоняваща го от реалния конфликт (а именно, искам да живея, но не ми стиска) фиксация в смъртта. Ето за това от моя статия.В случая за авторката на темата се отнася хистеричната хипохондрия, описана в края на статията. 
 

Ето го твоят искрен и точен мотив /Благодаря ти/- страх ме е и искам някой да се пострахува с мен. Затова нищо от написаното не стига до теб, защото всъщност на несъзнателно ниво ти не ни питаш това. Не те интересува смъртта. 
На моята покана от по- горе, в която всъщност ти кавам: "Хей, заинтригувай ме, привлечи ме за събеседник, за участник в твоя живот." 
Първото, което направи, съвсем първосигнално беше пост, с който ми каза: "Няма да полагам такива усилия ти не ме интересуваш, аз съм важна, чуй ме, влез в моя страх и върви с мен."
Аз отказах, с молба да се опиташ все пак: Ти стигна до капитулация - "Ами не мога да вкарам никого в страха. "
Всъщност дори няма значение какъв е страха ти, той се е появил, защото ти липсва нещо, което се намира в живия живот край теб. Дали е сигурност, дали е личност или факт, който се страхуваш да не загубиш, дали е промяна, която несъзнателно те тревожи и не можеш да осмислиш или е просто житейска криза на израстването, това не мога да кажа от няколко поста във форума. Важното е, че тук смъртта няма нищо общо, животът те тревожи, вътрешно и несъзнателно имаш съпротива да влезеш в следващия епизод.
А сега въпреки, че вероятно не разбираш защо, помъчи се да ми обясниш, смисълът на това да си говорим за смъртта.

Мисля, че не ме разбра. Твоят страх е ясен на всички нас и има милиони като теб с тревожност, която ги "удря" по същия начин. И не става въпрос за Тук и Сега изобщо, на този етап това понятие за теб е абсолютно невъзможно нито за проумяване , нито за проявяване.
Става въпрос за друго: По каква невероятно важна причина трябва да изгубя днешния ден, за да мисля за нещо, което го няма, дай ми цел, мотив да си губя времето в мисли, вместо да свърша нещо, което ми доставя удоволствие. Ако ми дадеш поне една причина, заради която си заслужава на сто процена да се лиша от днешното удоволствие на деня, заради фантастични предположения, ще ти дам интересна концепция.

Това е процес. Но аз искам да ми дадеш една причина поради която да седна днес и да мисля за това смъртта има ли я, няма ли я и каква е. Дай ми поне една причина да го направя. След това ще ти дам концепции, които изобщо не са ти нужни и са си моя път, но ще ти ги дам. Първо се опитай да ме мотивираш да мисля днес за това.

Това е процес. Но аз искам да ми дадеш една причина поради която да седна днес и да мисля за това смъртта има ли я, няма ли я и каква е. Дай ми поне една причина да го направя. След това ще ти дам концепции, които изобщо не са ти нужни и са си моя път, но ще ти ги дам. Първо се опитай да ме мотивираш да мисля днес за това.

Не си. Затова пишеш тук. 
Когато гледах финала на живота на Кастанеда, си казах: Това ли е ? Тъпо. Никаква градация, само деградация, нищо смислено, нищо за другите. После минах през познанства с хора, които лично ми потвърдиха, провала на психиката при употребата на вещества търсещи стигането до бързи отговори , през прескачане на развиването на духовността, която е заложена в това времепространство. Тук имаме много, много важна задача. Пропуснеш ли я, всичко останало губи смисъл. Все едно да станеш на 40години, след 28, без да си преживял 30тте. Нещо подобно. 
Не прескачай пространството, в което се намираш, то е много важно. 
Преживяването ти с морето /ако не си бил под въздействие на вещества и това е точният времеви интервал/ е впечатляващо, то идва да ти каже, че човешките възможности са неограничени. Просто трябва да се научим да ги ползаваме. 
Между другото има медитативни практики, които привеждат съзнанието до същите преходи и преживявания както и веществата, не е необходимо да стимулираш с химия, ти я имаш в себе си.

Това е най- силната връзка с този свят - планини,морета...... Имаме работа тук, това е. Важно е да я открием. А дрогата / само да уточня - дрога е всеки извлек от растения, включително голяма част от лекарствата/ тя е за хората, които се страхуват да живеят сега.
Предполагам чел си Кастанеда, надявам се знаеш и края на историята. Трипове, преходи, чудеса, всичко има на този свят. Въпросът е: Каква е работата ми Тук? Не някъде другаде, а тук. Понякога изгубването не е лошо, то е началото на търсенето. Важно е да се не се изтърве момента.

Парадоксално намерение (Франкъл и Скинър), предписване на симптома (краткосрочни подходи, ериксонова терапия), емоционална десензитизация и имплозия (когнитивно поведенческа психотерапия), премахване механизма на изтласкване и преработка на интроектите (психоанализа) - само някои от наименованията не само на метода, но и на принципа зад метода, от различни школи. Без това премахване на изтласкването, вършим само замазваща, капсулираща и всъщност хронифицираща работа. 
Това е проекция на автоагресивна част от собствената ниска себеоценка, свързана с етническия и автобиографичен произход и заложености - и нищо повече.
Общувам с водещи световни терапевти и мога да кажа, че добрите в България по нищо не отстъпват и дори надхвърлят техните годности по обхват на дейността си, широките си познания, терапевтичните си умения.
Ти сам казваш, че всъщност страхът тук не е от тревожните атаки, а от излагането. Терапевтът ти звучи като талантлив такъв и работата със социалната тревожност може да се върши по много начини, а част от нея е резонирането с разбиранията на клиента, което той прави с теб. Така че, генерализираните сравнения са излишни. 
Успехи!

Реалният ти проблем зад паниката е - страхът ти от излагане, вериятно и от критика. Този страх на несъзнателно ниво се активира и самоактивира, непрекъснато. Ето защо паниката те притеснява точно в тази част - да не ме видят. Фиксирането в паническия пристъп и разглеждането му като проблем, стопира справянето с реалния проблем. Идеята да предизвикаш паниката, особено в среда от колеги е пряка конфронтация с основния страх от излагане и вторично със самата паника. Това е методика описана многократно и работеща доста добре. Това ти се предлага тук.
Завършила съм Психотерапевтичната школа на Песешкиян , сертифицирана в Германия Висбаден. Уверявам те, не всички немски терапевти работят така, въпрос на методика е. С тревожните състояния има бързо работещи методики и бавно работещи такива и такива, които изобщо не сработват. Това което ти предлага твоя терапевт, не е цялостен процес, ефект дори и да има ще е временен. Ако се ползва това което ти казва терапевта, първо трябва да сте работили с основния страх - излагане, неувереност, критика.
Това което ти се предлага тук е съвсем друга методика, доста по- бързо действаща, но в едно си прав, важно е да имаш добър водач, в който имаш голямо доверие. 
 

Реалният ти проблем зад паниката е - страхът ти от излагане, вериятно и от критика. Този страх на несъзнателно ниво се активира и самоактивира, непрекъснато. Ето защо паниката те притеснява точно в тази част - да не ме видят. Фиксирането в паническия пристъп и разглеждането му като проблем, стопира справянето с реалния проблем. Идеята да предизвикаш паниката, особено в среда от колеги е пряка конфронтация с основния страх от излагане и вторично със самата паника. Това е методика описана многократно и работеща доста добре. Това ти се предлага тук.
Завършила съм Психотерапевтичната школа на Песешкиян , сертифицирана в Германия Висбаден. Уверявам те, не всички немски терапевти работят така, въпрос на методика е. С тревожните състояния има бързо работещи методики и бавно работещи такива и такива, които изобщо не сработват. Това което ти предлага твоя терапевт, не е цялостен процес, ефект дори и да има ще е временен. Ако се ползва това което ти казва терапевта, първо трябва да сте работили с основния страх - излагане, неувереност, критика.
Това което ти се предлага тук е съвсем друга методика, доста по- бързо действаща, но в едно си прав, важно е да имаш добър водач, в който имаш голямо доверие. 
 

Когато усетите, че идва страхът, започнете да прехвърляте чувството върху предмети от обкръжаващата ви среда, използвайки следната формулировка: “столът се страхува от ..., не аз, масата се страхува от ..., не аз, лампата се страхува от ..., не аз, ролката тоалетна хартия се страхува от ..., не аз” и така нататък, до насищане на играта или докато ви стане смешно.
Друг вариант да преместите фокуса от себе си, е да си очертаете един център (на пода), от който буквално да излизате, като поставяте нещо друго на вашето място – може да е листо, ваза, салфетка... Колкото по-абсурдно, толкова по-добре. Наистина има много варианти, зависи от вашата нагласа. Един по-весел начин би бил да пуснете страховете си “да пасат” – нещо като “щастливи кокошки” (може наистина да си нарисувате кокошки или да назначите клечки за уши в тази роля, да ги именувате със страхове, след което да ги пуснете в градинката зад блока).
В заключение, ако сте пропуснали книгата на Ивинела Самуилова “Къде отиваш, пътнико?”, препоръчвам да я прочетете. В нея става въпрос именно за  Ади, която се оказва изправена пред най-голямото предизвикателство: да разбере какъв е смисълът да живеем, след като ще умрем.
Всичко започва в деня, когато Ади „случайно“ се натъква на мъртвец малко след като в ръцете на Алексей, нейния необикновен приятел психолог, също е умрял човек. Съвпаденията обаче не спират дотук. Броени дни след срещата с чуждата смърт, мисълта за която не й дава покой, на Ади й се налага да погледне собствената си смърт в очите. И точно тогава, в мига на най-голямо отчаяние, за Ади настъпва „часът на Бога”. Моментът, в който всички външни опори губят значение и вярата остава единственото й упование. И Ади с ужас разбира, че е извършила най-големия от всички грехове: изгубила е Бог. Затова решава да поеме по известния поклоннически път на Сантяго де Компостела с надеждата да преоткрие Бог в сърцето си.
Типично в неин стил Ади попада на различни хора и ситуации, които я карат да разбере по-добре себе си и света. И осъзнава, че целият страх и ужас от смъртта е заради това, че умираме, преди да сме открили отговорите за живота.
 

"Аз съм жена ...... не съм сигурна къде се корени проблемът ми ........ чувствам сякаш съм във някой филм .........  Сякаш не съм аз а някой друг .......... не можех да се справя сама ............ всички около мен не забелязват промяната, .................. гледам в огледалото и виждам непознат ."
Избрах тези твои думи,защото така те чух. Ако не беше написала на колко си години щях да си помисля, че пише 30 годишна жена. Прочети извадката, но не като физически симптом, а като душевно преживяване. Само извадката. Как го чуваш?
За физиологията на симптомите сме писали много, няма да те насочвам към това. Ще ти дам малко аналитичен поглед. Това което усещаме като симптоми е всъщност външното проявление на това как се чувстваме като личности, като души, като хора. Ето така се чувстваш, но логиката, разума, рациото до сега го е подтискал и някак си го е превъртал в живеене. 
Може би твърде рано си пораснала, може би "всичко е наред" всъщност означава "искам да виждам всичко така". Не е нужно в живота ни да има драми и тежки събития, за да влезем в конфликт със себе си. Много често това се случва, точно в моментите, когато истинското ни АЗ иска да заживее своя живот, а околната действителност някак си не му позвалява. И тук идват нервните кризи, в тази възраст аз ги наричам кризи на порастването. Не случайно точно тази е възрастта, в която взимат момчетата войници. Така те по- лесно правят отделянето от семейството и то в екстремна среда и постоянна физическа и психическа ангажираност. Не случайно само до преди 20 години твърдо се вярваше, че това е и най- добрата възраст за момичетата да порастната и се отдалят, като станат майки. Всичко това днес някак се обърка. И рамките, които казваха как трябва - паднаха и социума съвсем се обърка в нравите, морала и ценностите си и хората започнаха все по - трудно да преживяват отделянето си и себеоткриването.
Имаш тези кризи, защото може би от година имаш някакви вътрешни противоречия. Какви са? Не знам. Но там е отговора. Физическите симптомите минават бързо с правилна насоко, проблемът е, че докато не решиш вътрешните противоречия те ще се появяват периодично всеки път, когато се сблъскаш с усещането за това противоречие. 

"Аз съм жена ...... не съм сигурна къде се корени проблемът ми ........ чувствам сякаш съм във някой филм .........  Сякаш не съм аз а някой друг .......... не можех да се справя сама ............ всички около мен не забелязват промяната, .................. гледам в огледалото и виждам непознат ."
Избрах тези твои думи,защото така те чух. Ако не беше написала на колко си години щях да си помисля, че пише 30 годишна жена. Прочети извадката, но не като физически симптом, а като душевно преживяване. Само извадката. Как го чуваш?
За физиологията на симптомите сме писали много, няма да те насочвам към това. Ще ти дам малко аналитичен поглед. Това което усещаме като симптоми е всъщност външното проявление на това как се чувстваме като личности, като души, като хора. Ето така се чувстваш, но логиката, разума, рациото до сега го е подтискал и някак си го е превъртал в живеене. 
Може би твърде рано си пораснала, може би "всичко е наред" всъщност означава "искам да виждам всичко така". Не е нужно в живота ни да има драми и тежки събития, за да влезем в конфликт със себе си. Много често това се случва, точно в моментите, когато истинското ни АЗ иска да заживее своя живот, а околната действителност някак си не му позвалява. И тук идват нервните кризи, в тази възраст аз ги наричам кризи на порастването. Не случайно точно тази е възрастта, в която взимат момчетата войници. Така те по- лесно правят отделянето от семейството и то в екстремна среда и постоянна физическа и психическа ангажираност. Не случайно само до преди 20 години твърдо се вярваше, че това е и най- добрата възраст за момичетата да порастната и се отдалят, като станат майки. Всичко това днес някак се обърка. И рамките, които казваха как трябва - паднаха и социума съвсем се обърка в нравите, морала и ценностите си и хората започнаха все по - трудно да преживяват отделянето си и себеоткриването.
Имаш тези кризи, защото може би от година имаш някакви вътрешни противоречия. Какви са? Не знам. Но там е отговора. Физическите симптомите минават бързо с правилна насоко, проблемът е, че докато не решиш вътрешните противоречия те ще се появяват периодично всеки път, когато се сблъскаш с усещането за това противоречие. 

Здравей, чудя с се с тази настройка, как изобщо стигаш до решението да тръгнеш да правиш новите неща в живота си. Правиш си страхотно самовнушение - слаб съм, за нищо не ставам, смотан съм. И по - лошо - вярваш си. Как можеш да покажеш нещо различно? Как може друг да види в теб нещо, което ти самият не си позволяваш да видиш в себе си?
Не разчитай на терапевтите- те не са панация. Никой терапет на света не може да те направи смел без твое участие, това е лична кауза. Методите също са много лични. Виктор Франкъл е казал нещо много ценно по въпроса, той говори за метода на логотерапията, но то е идентично за всички методи:
 

"....какво всъщност е логотерапията, препоръчително е първо да кажем какво тя не е: тя не е панацея] Определянето на „метода на избора" във всеки отделен случай се свежда до уравнение с две неизвестни:
у = х + у,
при което х е неповторимостта и своеобразието на личността на пациента, а у - не по-малко неповторимата и своеобразна личност на терапевта. С други думи, нито всеки метод може да бъде използван във всеки случай с еднакви изгледи за успех, нито всеки терапевт може да прилага всеки метод с една и съща ефикасност."
 
 
 
Аз бих добавила, че какъвто и да е метода, трябва да имаш доверие на терапевта си и когато той ти даде насока да я приемеш като най- доброто, което можеш да направиш за момента. Ако не можеш, значи не си готов или имаш съпротива спрямо човека, специалиста и т.н. Отиваш и намираш своя.
 
Сега очаквам резултат от поведенчески експеримент на клиент, който има за задача да тренира отказване и сблъсък с чувството за излагане и отхвърляне. Задачата му е, да влезе в максимален брой магазини да премери по 5 ризи и да си излезе, като откаже да купи която и да е. Има насоки какво да наблюдава в себе си. Ако не успее сам ще отидем двамата /динамична консултация/ Така той влиза в конфронтация. Но той е готов приема това с желание и интерес въпреки страховете си. При теб явно е приложен същият експеримен, но с момичета, Не си бил готов, или не си чул насоките или настройката ти е била да си успешен от първия път, нещо което е немислимо. Необходимо е да го правиш с настройката, колко от тях ще ти откажат и как ще се случи това. Едва тогава има конфронтация. Ти просто си я отхвърлил. Това е най- бързия метод. Другото е поредица от вайкане и спор със себе си и специалистите, колко не можеш, а това отнема време. Съпротивата е най- голямата спънка в терапветичния процес, особено когато е подплътена с нещо невротично.
 
Така че поведенческата техника е добра, но не се самонадъхвай, преди да отидеш при момичето, а отиди с любопитство и готовност да приемеш всико което ще се случи, приеми го като експеримент със себе си, а не като война, която трябва да спечелиш.

Здравей вева, това което искам да допълня към всичко казано е като те препратя към една статия, която накратко, но много точно обяснява проблема, за който говориш. http://megavselena.com/revnostta-e-mozychno-zabolyavane/
 
Прочитайки я ще разбереш, че това което си направила като "споделяне" е изключително противопоказно в тези ситуации и препоръката на психолозите е никога да не се прави. Другото е, че това състояние може да се задълбочи, ако не се работи по него с професионалист и то само при желание от страна на приятеля ти, дори и тогава крайният положителен резултата не е гарантиран. 
Знам, че би ти се искало нещата да стоят по различен начин и би направила всичко възможно, но за съжаление не ти си човекът, който може да направи каквото и да е по промяна на състоянието му.

Здравей, чудя с се с тази настройка, как изобщо стигаш до решението да тръгнеш да правиш новите неща в живота си. Правиш си страхотно самовнушение - слаб съм, за нищо не ставам, смотан съм. И по - лошо - вярваш си. Как можеш да покажеш нещо различно? Как може друг да види в теб нещо, което ти самият не си позволяваш да видиш в себе си?
Не разчитай на терапевтите- те не са панация. Никой терапет на света не може да те направи смел без твое участие, това е лична кауза. Методите също са много лични. Виктор Франкъл е казал нещо много ценно по въпроса, той говори за метода на логотерапията, но то е идентично за всички методи:
 

"....какво всъщност е логотерапията, препоръчително е първо да кажем какво тя не е: тя не е панацея] Определянето на „метода на избора" във всеки отделен случай се свежда до уравнение с две неизвестни:
у = х + у,
при което х е неповторимостта и своеобразието на личността на пациента, а у - не по-малко неповторимата и своеобразна личност на терапевта. С други думи, нито всеки метод може да бъде използван във всеки случай с еднакви изгледи за успех, нито всеки терапевт може да прилага всеки метод с една и съща ефикасност."
 
 
 
Аз бих добавила, че какъвто и да е метода, трябва да имаш доверие на терапевта си и когато той ти даде насока да я приемеш като най- доброто, което можеш да направиш за момента. Ако не можеш, значи не си готов или имаш съпротива спрямо човека, специалиста и т.н. Отиваш и намираш своя.
 
Сега очаквам резултат от поведенчески експеримент на клиент, който има за задача да тренира отказване и сблъсък с чувството за излагане и отхвърляне. Задачата му е, да влезе в максимален брой магазини да премери по 5 ризи и да си излезе, като откаже да купи която и да е. Има насоки какво да наблюдава в себе си. Ако не успее сам ще отидем двамата /динамична консултация/ Така той влиза в конфронтация. Но той е готов приема това с желание и интерес въпреки страховете си. При теб явно е приложен същият експеримен, но с момичета, Не си бил готов, или не си чул насоките или настройката ти е била да си успешен от първия път, нещо което е немислимо. Необходимо е да го правиш с настройката, колко от тях ще ти откажат и как ще се случи това. Едва тогава има конфронтация. Ти просто си я отхвърлил. Това е най- бързия метод. Другото е поредица от вайкане и спор със себе си и специалистите, колко не можеш, а това отнема време. Съпротивата е най- голямата спънка в терапветичния процес, особено когато е подплътена с нещо невротично.
 
Така че поведенческата техника е добра, но не се самонадъхвай, преди да отидеш при момичето, а отиди с любопитство и готовност да приемеш всико което ще се случи, приеми го като експеримент със себе си, а не като война, която трябва да спечелиш.

Всъщност ми се струва, че още сте прекалено  ГОЛЯМА  за да го разберете и прекалено центрирана в себе си, за да успеете да приложите. Всъщност не сте длъжна - всеки си има своя път. Идеята, която следваме ни е помогнала и ни помага да се учим от болките, прималяванията, глада си и грешките си. Както и от страданията, които не зависят от нас, но ни се налага да приемем с любов. Да се учим и да растем всеки сам и заедно да си помагаме... Това е. Другото е онова, в което живеете  вие. 

Здравей, много си уплашен, а няма смисъл от това. Уплахата ти към новата ситуация, в момента те вкарва в съмнения и колебания, а това води до ступор. Това е естествен процес на това състояние.
Преди всичко е добре, двамата с приятелката ти да се запознаете с това какво представлява тревожното състояние. Да поговорите за начините за преодоляване и тя готова ли е да ти съдейства или не. В този етап е добре партньора да е разбиращ, и да е наясно с поведението и мислите които се случват.
Най- големия ти страх в момента е, че осъзнаваш мислите и нервната криза която преживяваш, но не можеш да я спреш. Вместо подкрепа те изправят пред нова плешеща за теб ситуация и това води до ступора.
Не си овладял на време хипохондричните мисли, вероятно защото не си усвоил механизма за разпознаването и овладяването им. Това постепенно е отключило страха, страхът работи с фантазията, тя когато работи за страха не е особено приятна. Следствието е, че си останал твърде дълго в състояние на безпокойство и това е довело до рязко и бързо увеличение на тревожността, а тя пък се е проявила през паник атаките.
Това се случва с теб.
Сега запознаваш с това приятелката си и двамата вземате решение как да процедирате, за да излезеш от нервната си криза. Нищо необичайно не се случва с любовта ти към нея. Всичко си е наред, просто чувството страх в тази "доза" смачква всички останали чувства. Те са там, но нямаш енергия, сила да стигнеш до тях. Когато страхът се върне в нормата всичко ще си дойде на място.
В такива състояния, в никакъв случай не се взимат житейски решения и не се правят промени. Това е важно.

Здравей, много си уплашен, а няма смисъл от това. Уплахата ти към новата ситуация, в момента те вкарва в съмнения и колебания, а това води до ступор. Това е естествен процес на това състояние.
Преди всичко е добре, двамата с приятелката ти да се запознаете с това какво представлява тревожното състояние. Да поговорите за начините за преодоляване и тя готова ли е да ти съдейства или не. В този етап е добре партньора да е разбиращ, и да е наясно с поведението и мислите които се случват.
Най- големия ти страх в момента е, че осъзнаваш мислите и нервната криза която преживяваш, но не можеш да я спреш. Вместо подкрепа те изправят пред нова плешеща за теб ситуация и това води до ступора.
Не си овладял на време хипохондричните мисли, вероятно защото не си усвоил механизма за разпознаването и овладяването им. Това постепенно е отключило страха, страхът работи с фантазията, тя когато работи за страха не е особено приятна. Следствието е, че си останал твърде дълго в състояние на безпокойство и това е довело до рязко и бързо увеличение на тревожността, а тя пък се е проявила през паник атаките.
Това се случва с теб.
Сега запознаваш с това приятелката си и двамата вземате решение как да процедирате, за да излезеш от нервната си криза. Нищо необичайно не се случва с любовта ти към нея. Всичко си е наред, просто чувството страх в тази "доза" смачква всички останали чувства. Те са там, но нямаш енергия, сила да стигнеш до тях. Когато страхът се върне в нормата всичко ще си дойде на място.
В такива състояния, в никакъв случай не се взимат житейски решения и не се правят промени. Това е важно.

Обясниха ти, че чувството на глад се дължи на тревожността така, както и всеки друг неин симптом, на който реагираш хипохондрично вкопчила се в гордостта на егонцето да опази животеца видите ли... А гладът, освен физиологична реакция на стреса, има и символичен смисъл - глад за сигурност, глад за смисъл, глад за самоуверено доверие в Себе си, живота, в Бога... А за да се случи това доверяване, се извървява пътечка. Някакси "бях с психолог" не ми се връзва със степента на осъзнаване, преживян смисъл, променена позиция в мисленето... Казвам същото: психотерапия при качествен психотерапевт, с много отдаване на процеса ѝ от твоя страна! 
 

Здравей Вероника, това което споделяш тръгва от страха. Много майки сблъскващи се с отглеждането на децата, особено когато са сами започват да изпитват силна тревога дали ще се справят. Тази тревога си има опашка. Първо идва уплахата, нещо те е уплашило, че не можеш да се справиш, не си получила подкрепа навреме и се е появило чувството на безсилие, то събужда страха, страхът работи с въображението, а когато въображението започне да обслужва чувството страх става много неприятно. Задържайки се дълго време в този цикъл човек започва да се чувства трайно тревожен. Тази мисъл си има име, нарича се натраплива, тя е без съдържание и няма смисъл, въображението я ползва като пусков механизъм за поддържане на страха. Повечето начини за справяне с това са отново свързани с въображението, дали ще е разфокусиране, разсейване, превръщането и в смешна, нереална, преувеличена или позитивна, това е все работа с въображението. То е основния механизам за създаването и на мечти, вълнения, радости........ Обърни се към въображението и го изпозвай за създаването на друго чувство.