Диляна Колева

Добре дошли в Порталът 2.0,

Благодарение на усилената работата от началото на годината до сега и на финансовата помощ на всички, които се отзоваха, имам удоволствието да ви представя:

Порталът 2.0

Какво е новото в тази версия на сайта:

- напълно нова навигация на основния сайт
- напълно нова структура и дизайн
- напълно нов модул за статии
- напълно нов модул за клипове
- множество други дребни подобрения
(остават някои довършителни работи)

Наслаждавайте се!

Денят е прекрасен, bTV, 19.07.2010 г.

Родителите са тези от които взимаме пример, разбираме това кое е правилно и кое не.Има родители,които държат прекалено изкъсо децата си и им забраняват много работи,има и такива,които им позваляват твърде много.За щастие моите родители са някъде посредата.Когато не ми разрешат нещо аз се цупя и се питам защо не ми дават,но след време рабирам че така е по-правилно.Аз се рабирам много добре и с майка ми и с баща ми.Маика ми е като приятелка и и споделям абсолютно всичко за мен 

А всъщност ........ защо правите сравнения- България ....и .... неБългария.
България никога няма да бъде Германия и не е нужно да се стреми, защото ще изгуби идентичността си.
А я да сравним България и .... Индия, например или може би Албания, или да речем Македония!!!???
Всяка държава е различна, като хората, които живеят в нея и това прави уникални народите.
Аз не искам да приличаме на Англия, Германия, Австрия, САЩ. Аз искам да живея в България с българите, ако исках друга държава, щях да отида да живея там.
България няма нужда от сравнения, както хората нямата нужда да се сравняват по между си.
България си се слави с бай Ганьовщината, както Германия с кобилестите жени, Полша с пияндетата( за първи път там видях толкова много силно пияни хора по улиците), Англия с консерватизма си и т.н. и т.н.

А що се отнася до учителите....да П.Дънов е българин, но не е нужно да си в България, за да четеш неговата литература, както не е нужно да си в Индия за да се запознаеш с писанията на Буда и се в този ред на мисли...... всяка държава ще я бъде по начина по който хората я подредят. Щом не сме си изчистили къщата ще си дишаме праха и какво от това..... има стерилни хора има и чергари, всеки живее така както е намерил за добре, явно за момента толкова можем, толкова правим .......

А всъщност ........ защо правите сравнения- България ....и .... неБългария.
България никога няма да бъде Германия и не е нужно да се стреми, защото ще изгуби идентичността си.
А я да сравним България и .... Индия, например или може би Албания, или да речем Македония!!!???
Всяка държава е различна, като хората, които живеят в нея и това прави уникални народите.
Аз не искам да приличаме на Англия, Германия, Австрия, САЩ. Аз искам да живея в България с българите, ако исках друга държава, щях да отида да живея там.
България няма нужда от сравнения, както хората нямата нужда да се сравняват по между си.
България си се слави с бай Ганьовщината, както Германия с кобилестите жени, Полша с пияндетата( за първи път там видях толкова много силно пияни хора по улиците), Англия с консерватизма си и т.н. и т.н.

А що се отнася до учителите....да П.Дънов е българин, но не е нужно да си в България, за да четеш неговата литература, както не е нужно да си в Индия за да се запознаеш с писанията на Буда и се в този ред на мисли...... всяка държава ще я бъде по начина по който хората я подредят. Щом не сме си изчистили къщата ще си дишаме праха и какво от това..... има стерилни хора има и чергари, всеки живее така както е намерил за добре, явно за момента толкова можем, толкова правим .......

А всъщност ........ защо правите сравнения- България ....и .... неБългария.
България никога няма да бъде Германия и не е нужно да се стреми, защото ще изгуби идентичността си.
А я да сравним България и .... Индия, например или може би Албания, или да речем Македония!!!???
Всяка държава е различна, като хората, които живеят в нея и това прави уникални народите.
Аз не искам да приличаме на Англия, Германия, Австрия, САЩ. Аз искам да живея в България с българите, ако исках друга държава, щях да отида да живея там.
България няма нужда от сравнения, както хората нямата нужда да се сравняват по между си.
България си се слави с бай Ганьовщината, както Германия с кобилестите жени, Полша с пияндетата( за първи път там видях толкова много силно пияни хора по улиците), Англия с консерватизма си и т.н. и т.н.

А що се отнася до учителите....да П.Дънов е българин, но не е нужно да си в България, за да четеш неговата литература, както не е нужно да си в Индия за да се запознаеш с писанията на Буда и се в този ред на мисли...... всяка държава ще я бъде по начина по който хората я подредят. Щом не сме си изчистили къщата ще си дишаме праха и какво от това..... има стерилни хора има и чергари, всеки живее така както е намерил за добре, явно за момента толкова можем, толкова правим .......

А всъщност ........ защо правите сравнения- България ....и .... неБългария.
България никога няма да бъде Германия и не е нужно да се стреми, защото ще изгуби идентичността си.
А я да сравним България и .... Индия, например или може би Албания, или да речем Македония!!!???
Всяка държава е различна, като хората, които живеят в нея и това прави уникални народите.
Аз не искам да приличаме на Англия, Германия, Австрия, САЩ. Аз искам да живея в България с българите, ако исках друга държава, щях да отида да живея там.
България няма нужда от сравнения, както хората нямата нужда да се сравняват по между си.
България си се слави с бай Ганьовщината, както Германия с кобилестите жени, Полша с пияндетата( за първи път там видях толкова много силно пияни хора по улиците), Англия с консерватизма си и т.н. и т.н.

А що се отнася до учителите....да П.Дънов е българин, но не е нужно да си в България, за да четеш неговата литература, както не е нужно да си в Индия за да се запознаеш с писанията на Буда и се в този ред на мисли...... всяка държава ще я бъде по начина по който хората я подредят. Щом не сме си изчистили къщата ще си дишаме праха и какво от това..... има стерилни хора има и чергари, всеки живее така както е намерил за добре, явно за момента толкова можем, толкова правим .......

Е не само в България е така Максим, ама никак даже.
Това е въпрос на личностни качества, а не на националност.
А това за кой къде какво пъха, темата не е клюкарска, а чисто и просто разглеждане на определен вид взаимоотношения, които ги има навсякъде по света.
Мисля че няма нищо лошо да се коментира, иначе бих казала, че в тоз ред на мисли( за клюкарстването) психолозите излиза, че са най- големите клюкари.

По принцип доброто и егоизма вървят ръка за ръка.
Правим нещата по най- добрия за нас начин, винаги. Другото наричаме компромис, или жертва, или неправилно отношение у другия.
Когато нещата са приемливи за всички и най- вече за нас тогава сме добри. И всички са добри и обичаме.
Но това е в реда на нормалните човешки взаимоотношения. Това не е лошо освен ако някой криворазбиращ лошото го заклейми като такова.
Ето и едно примерче( което не е мое).
Кой е по- добър!?
Когато имаме група хора, и става студено, а аз имам повечко дрехи.
1вариант- раздавам всичките си дрехи с риск да измръзна от студ.- безумец, опасен за себе си, но с очаквания да бъде обявен за добър
2вариант- обличам се добре призовавайки всички да се облекат, но без да дам от дрехите си.- човекът теория, изолиращ се създавайки собствен комфорт, без значение от обстоятелствата и хората.
3вариант- запалвам огън, за да се стоплят всички, включително и аз.
Кой е по- добър?
Или по друг начин:
Бъдете добри, като мен, с цената на всичко.
Бъдете добри, като мен, но се оправяйте сами, аз не мога да ви помогна.
Нека заедно поработим, за да станем по- добри.
Всеки е на различно стъпало, приблизително това е стълбицата.
Аз лично не мога да кажа, че съм стигнала до третото стъпало. Анализирайки действията и постъпките си до тук се виждам на второто. Може би то е естествена компенсация от прераздаването в първото стъпало, когато човек отстъпва всичко в живота си с желание да помогне, изгубва себе си. След това се научава да гледа отстрани, вижда, анализира и дава до толкова, до колкото да не му се отрази на личното съществуване. И едва след това стига до стъпалото на обединител, в което има мъдростта и познанията за това, как да организира живота и действията си, в полза на другите, без да изолира себе си, но и без да си пречи.
За обичането от далеч, за което стана въпрос, за мен е все още второ стъпало. В което аз съм се погрижил за себе си, но нямам възможност да помогна, ако другия не се е погрижил да си помогне сам. Мога да му дам съвет, и то ако това не ми носи дискомфорт. Искам всички край мен да са добри, но нямам умението да създам обстановка, нямам познанието да ги предразположа, нямам мъдростта да ги науча. Това според мен е стъпалото на Учителите и ние всички се стремим натам, но това не никак лесно за постигане, което не означава, че никой не го владее. Често то се проявявав в отделни ситуации и това ни дава стимул и увереност, че все пак можем, след това отново се затваряме и така, напред

По принцип доброто и егоизма вървят ръка за ръка.
Правим нещата по най- добрия за нас начин, винаги. Другото наричаме компромис, или жертва, или неправилно отношение у другия.
Когато нещата са приемливи за всички и най- вече за нас тогава сме добри. И всички са добри и обичаме.
Но това е в реда на нормалните човешки взаимоотношения. Това не е лошо освен ако някой криворазбиращ лошото го заклейми като такова.
Ето и едно примерче( което не е мое).
Кой е по- добър!?
Когато имаме група хора, и става студено, а аз имам повечко дрехи.
1вариант- раздавам всичките си дрехи с риск да измръзна от студ.- безумец, опасен за себе си, но с очаквания да бъде обявен за добър
2вариант- обличам се добре призовавайки всички да се облекат, но без да дам от дрехите си.- човекът теория, изолиращ се създавайки собствен комфорт, без значение от обстоятелствата и хората.
3вариант- запалвам огън, за да се стоплят всички, включително и аз.
Кой е по- добър?
Или по друг начин:
Бъдете добри, като мен, с цената на всичко.
Бъдете добри, като мен, но се оправяйте сами, аз не мога да ви помогна.
Нека заедно поработим, за да станем по- добри.
Всеки е на различно стъпало, приблизително това е стълбицата.
Аз лично не мога да кажа, че съм стигнала до третото стъпало. Анализирайки действията и постъпките си до тук се виждам на второто. Може би то е естествена компенсация от прераздаването в първото стъпало, когато човек отстъпва всичко в живота си с желание да помогне, изгубва себе си. След това се научава да гледа отстрани, вижда, анализира и дава до толкова, до колкото да не му се отрази на личното съществуване. И едва след това стига до стъпалото на обединител, в което има мъдростта и познанията за това, как да организира живота и действията си, в полза на другите, без да изолира себе си, но и без да си пречи.
За обичането от далеч, за което стана въпрос, за мен е все още второ стъпало. В което аз съм се погрижил за себе си, но нямам възможност да помогна, ако другия не се е погрижил да си помогне сам. Мога да му дам съвет, и то ако това не ми носи дискомфорт. Искам всички край мен да са добри, но нямам умението да създам обстановка, нямам познанието да ги предразположа, нямам мъдростта да ги науча. Това според мен е стъпалото на Учителите и ние всички се стремим натам, но това не никак лесно за постигане, което не означава, че никой не го владее. Често то се проявявав в отделни ситуации и това ни дава стимул и увереност, че все пак можем, след това отново се затваряме и така, напред

Състоянието на устната кухина е огледало на здравословното състояние на човек-на саматичното и психичното му здраве.А те,както е добре известно,са функция на душевната ни нагласа.Наистина,при наличие на сложен,затормозяващ житейски казус се наблюдава срив.Той може да се изрази с гнойни абсцеси,с дълго и болезнено възстановяване след екстракция на зъб,с проблеми от страна на лигавиците,венците,спромяна даже на вкусовите възприятия и т.н.Хора,бъдете добронамерени,постъпвайте така,както ви нашепва съвестта и ще се радвате на чудесна усмивка

По принцип доброто и егоизма вървят ръка за ръка.
Правим нещата по най- добрия за нас начин, винаги. Другото наричаме компромис, или жертва, или неправилно отношение у другия.
Когато нещата са приемливи за всички и най- вече за нас тогава сме добри. И всички са добри и обичаме.
Но това е в реда на нормалните човешки взаимоотношения. Това не е лошо освен ако някой криворазбиращ лошото го заклейми като такова.
Ето и едно примерче( което не е мое).
Кой е по- добър!?
Когато имаме група хора, и става студено, а аз имам повечко дрехи.
1вариант- раздавам всичките си дрехи с риск да измръзна от студ.- безумец, опасен за себе си, но с очаквания да бъде обявен за добър
2вариант- обличам се добре призовавайки всички да се облекат, но без да дам от дрехите си.- човекът теория, изолиращ се създавайки собствен комфорт, без значение от обстоятелствата и хората.
3вариант- запалвам огън, за да се стоплят всички, включително и аз.
Кой е по- добър?
Или по друг начин:
Бъдете добри, като мен, с цената на всичко.
Бъдете добри, като мен, но се оправяйте сами, аз не мога да ви помогна.
Нека заедно поработим, за да станем по- добри.
Всеки е на различно стъпало, приблизително това е стълбицата.
Аз лично не мога да кажа, че съм стигнала до третото стъпало. Анализирайки действията и постъпките си до тук се виждам на второто. Може би то е естествена компенсация от прераздаването в първото стъпало, когато човек отстъпва всичко в живота си с желание да помогне, изгубва себе си. След това се научава да гледа отстрани, вижда, анализира и дава до толкова, до колкото да не му се отрази на личното съществуване. И едва след това стига до стъпалото на обединител, в което има мъдростта и познанията за това, как да организира живота и действията си, в полза на другите, без да изолира себе си, но и без да си пречи.
За обичането от далеч, за което стана въпрос, за мен е все още второ стъпало. В което аз съм се погрижил за себе си, но нямам възможност да помогна, ако другия не се е погрижил да си помогне сам. Мога да му дам съвет, и то ако това не ми носи дискомфорт. Искам всички край мен да са добри, но нямам умението да създам обстановка, нямам познанието да ги предразположа, нямам мъдростта да ги науча. Това според мен е стъпалото на Учителите и ние всички се стремим натам, но това не никак лесно за постигане, което не означава, че никой не го владее. Често то се проявявав в отделни ситуации и това ни дава стимул и увереност, че все пак можем, след това отново се затваряме и така, напред

Impulsa

По принцип да, можем да обичаме всичко и всички, но докато не се наложи да спим с нещото или с някой в една стая един месец например.

Няма такова всеобичане. Твърде различни сме, за да можем да се нагодим към всичко и към всички, или да приемаме различията на всички, или да мислим над всяка издразнила ни ситуация.
В примера си от първия пост казах, стени има между нас, и то не малки и не тънки и не ненужни. Те са ни необходими, за да изградим индивидуалностите си и да се научим да ислезем от тях. Това обаче не означава, че постройката без прозорци на човека до мен трябва да ми хареса. Не, не ми харесва и тук е момента да се научим да го виждаме, да го разбираме и да го изразяваме. Няма смисъл да се взирам в зида, през който не мога да проникна и да видя кой стои отзад и да търся красиви думи с които да го опиша. Просто е- не ми харесва, обръщам се и продължавам.
Ако вътре обаче има чувство, има усещане има нещо, което ме кара да стоя край тази стена, мога да остана, да се опитам да говоря през нея, но не все едно я няма, а през нея, мога да положа много усилия, мога да дам много от себе си и заедно с човека зад стената да направим прозорец, за да се срещнем. Но колко хора в един човешки живот си заслужават това!??? Един, двама , трима , десет. Не е нужно да се взираме във всяка тъмна стена, за да разбираме кой стои отсреща, защото ще спрем да вървим напред.

Хората са различни и това е добре, но не са прекрасни в различността си. Често са груби, нехаресващи, егоисти, самотни, философи, умници, глупаци и какви ли още не. Но това са си те, не е моя работа нито да ги променям, нито да ги разбирам, ако това ми носи някакъв дискомфорт. Мога единствено да видя различността и да реша за себе си, колко от нея мога да приема и с коя част от нея мога да комуникирам.

Донка,
Според мен неутралитетът има много аспекти и не винаги е проява на обич......
Тук не се доизясниха някои неща и всеки вложи своите асоциаци.Така и не разбрах как може да обичаш отдалеч и при какви случаи се препоръчва.Каква е тази дистанция,къде са границите.Стана много сложно и с възможност за многостранно изтълкуване.Това,че съм толерантна към нечии навици и уважавам правото на избор на човек да живее така както го чувства,без съответно да му позволявам да нарушава моето такова,не значи непременно любов,нито добрина.Тези неща са отвъд толерантността.Аз не разбирам наистина това обичане отдалеч,прилича ми на неумението да обичаш дадения човек.Моля те бъди по-конкретна с примери,за да те разберем.
Ето например аз работя по въпроса да усиля обичта си към много близки на мен хора,които обаче ми бяха трудни за разбиране и чужди като душевност,с всички произлизащи от това минали разочарования и за двете страни.Колко лесно беше да ги "обичам",когато бяха далеч от мен.Но това не беше истинската обич,топлата,обгръщащата.Ето че се случи така,че с огън и жупел отново поставена в ситуация до тях трябваше да се отърся от очаквания,разочарования в душата си и погрешни представи и да ги разбера,да ги видя,всеки в неговия собствен свят и да ги заобичам лекичко полекичко,но този път истински с приемане,разбиране и без никакви очаквания.Колко по-лесно щеше да ги обичам отдалеч,пазейки се от големия огън,но не мисля,че това щеше да любов истинска.
Трудно е да признаем понякога,че макар по презумция да обичаме всички хора,ние все пак не умеем да намерим път за любовта си към някои от тях.И тези някои са нашите истински задачки,от които най-много ни се иска да отложим.

Мона, тези постове са изтрити отдавна, но ти ги цитираш постоянно и ми е трудно да го изкарам от контекста на твоите постове.

Има!
По принцип до хубавите неща не се стига лесно. Но когато човек ги обяви за себе си за не лесни, става изключително трудно.
Като за начало може би е добре да изключиш материалния фактор. Кой как, колко имал, колко говорел и т.н. това са неща които не са свързани с теб. Всяко нещо което не е свързано с теб, а си е дело на другия не бива да те занимава. Не трябва да ти прави впечатление, дори.
Празниците и кафетата са въпрос на вътрешна настройка. Човек може да е в пълна хармония пиейки кафе на изгрев сам на плажа. Празници са само тези, които будят вътрешно удоволствие и човек умее да ги изживява с усмивка дори и да няма с кой да ги сподели.
В малкия град наистина е трудно да се влезе във вече изградени компании. Но действително искаш ли да влизаш в тези малки градски компании!? Дали ще се чувстваш комфортно там. А и кой казва, че трябва да живееш и да имаш компания на място на което не се чувстваш комфортно!?
Изграденото мнение винаги може да се промени, но дали има смисъл в този град за тези хора!?

Всъщност до тук изброих само оправдания за това, че не трябва да се променяш.
Но да уточня, не се променяй, ако не искаш.
Ако искаш да се промениш, всяко едно от нещата които си изброил трябва да се научиш да го виждаш от различни гледни точки. Не се оправдавай, а се изявавай, не се подтискай, а се натискай.
Търси, само когато имаш какво да дадеш.
Аз например не бих се обадила и не бих търсила компанията на човек, който не ми се е обаждал отдавна, който е недоволен от себе си и от света около себе си, който няма лични интереси, които да ме научат на нещо, който заявява, че съществуването му е безинтересно и безлично.
Не за друго, а защото нямам какво да му дам. В една друга тема бях писала за съзидателното предсказание. Често хората стават жертва на него.
Например: Често си повтаряш - Ето на мен никой не ми се обажда и никой няма да ми се обади - и наистина ти си правиш потенциална проекция за това.
Казваш че си студент, нима там никой не те е заинтригувал с нещо? Или просто ти не желаеш да дадеш на никого нищо. Приятелите се печелят, а това изисква много отдаване. Много приемане. Много желание за обмен.
Хората се оглеждат, оформят се в групи в които всеки дава по нещо, никой няма да те покани никъде, ако ти не заявиш желание да дадеш, ако не потърсиш контакт, ако не проявиш инициатива.
Но всичко това подлежи на промяна. Вслушай се в себе си. Помисли какво искаш, какво ти е интересно, намери хората и средата където да се изявиш. Ти си човека, който трябва да потърси. Ето аз имам какво да дам, имам какво да покажа имам желание да споделя, искам да бъда с вас. Просто някаква компания и просто някакви приятели са губене на време и енергия.

Мона, тези постове са изтрити отдавна, но ти ги цитираш постоянно и ми е трудно да го изкарам от контекста на твоите постове.

За съжаление изграждаме стени от суета, претенция и мнителност около себе си.
Всеки е изградил своя свят в рамките на няколко квадрата, оградени стриктно от четири стени, обикновено без прозорци, как да влезе външен лъч!?
Всеки грее в собственото си пространство и трудно пропуска или приема светлина. Който все пак е оставил прозорци, пропуска светлината много избирателно и стриктно проверено.
И аз се задушавам от този тип организация на взаимоотношенията.
Но си представи образно, че няма стени около теб и можеш свободно да виждаш постройките на околните, от някъде ще виждаш лека светлина, от другаде никаква, а може и да срещнеш други без ограждения. Не се хаби да чукаш по тъмните стени, не се опитвай да видиш проблясъците от нечии тесни прозорчета, няма смисъл. Тях може просто да ги наблюдаваш. Търси тези които нямат стени около себе си, които можеш да прегърнеш и те да те прегърнат, с които можеш да светиш заедно, с тези хора можеш да образуваш слънце и да грееш, докато другите решат да рзчупят стените си.
За сега виждам това само в децата, те са нашето слънце, което за съжаление се опитваме бързо да оградим в рамките на нашата компетенция и възгледи за добро, зло, за света. Радвай се на тях като за начало, а може и да срещнеш някой без стени или поне такъв, който е започнал да ги събаря.

Психичните заболявания, нямат връзка с яденето или не яденето на месо или поне до момента не съм чувала някой да е доказал подобно нещо.

Обикновенно хората, които се замислят над това какво консумират се замислят и над духовния си живот и над отношенията си с хората , сменят идеологии и т.н. Обикновенно това са обвързани процеси. Вероятно и затова вегетарианците са с по- различни възгледи и отношение към заобикалящата ги среда.

При мен спирането на месото стана рязко от днес за утре, и се случи паралелно с дълбока духовна промяна съпътствана с редица физически явления. Сега съм по- спокойна и с много по- различно отношение към живота не защото не ям месо, а защото фокуса на моите мисли, ръзсъждения и т.н. се промени завинаги. Не съм вегетарианец, защото ям риба, от самото начало реших, че нея трябва да я ям, това е дълбоко усещане, на което си вярвам.


Като цяло всичко влияе на всичко, но да се правят генерални заключения точно за храна- психика, мисля че най- малкото не е коректно към ядящите месо, които никак не са малко. В противен случай едните обявяват другите за невротици........ което не е реално.

Психичните заболявания, нямат връзка с яденето или не яденето на месо или поне до момента не съм чувала някой да е доказал подобно нещо.

Обикновенно хората, които се замислят над това какво консумират се замислят и над духовния си живот и над отношенията си с хората , сменят идеологии и т.н. Обикновенно това са обвързани процеси. Вероятно и затова вегетарианците са с по- различни възгледи и отношение към заобикалящата ги среда.

При мен спирането на месото стана рязко от днес за утре, и се случи паралелно с дълбока духовна промяна съпътствана с редица физически явления. Сега съм по- спокойна и с много по- различно отношение към живота не защото не ям месо, а защото фокуса на моите мисли, ръзсъждения и т.н. се промени завинаги. Не съм вегетарианец, защото ям риба, от самото начало реших, че нея трябва да я ям, това е дълбоко усещане, на което си вярвам.


Като цяло всичко влияе на всичко, но да се правят генерални заключения точно за храна- психика, мисля че най- малкото не е коректно към ядящите месо, които никак не са малко. В противен случай едните обявяват другите за невротици........ което не е реално.

Всяка проява на насилие (физическа, психическа, емоционална) е изразяване на безсилието на човека, който я проявява.
Ако дадена ситуация се изроди до желание за насилие, значи сме забравили първоначалната цел.
Има много такива ситуации, почти ежедневно в живота ни, но в описания случай ( за жената и плюнката), ясно е, че плюещата жена е психически неуравновесена, да се ядосам на това, означава да забравя за къде съм тръгнал и да се наежа на болен човек или аз самата да споделя за миг лудостта. Същото е във всички други подобни ситуации, в такъв момент е хубаво да си напомним първоначалната си цел, която ни е срещнала с даден човек и да се върнем към нея.

Всяка проява на насилие (физическа, психическа, емоционална) е изразяване на безсилието на човека, който я проявява.
Ако дадена ситуация се изроди до желание за насилие, значи сме забравили първоначалната цел.
Има много такива ситуации, почти ежедневно в живота ни, но в описания случай ( за жената и плюнката), ясно е, че плюещата жена е психически неуравновесена, да се ядосам на това, означава да забравя за къде съм тръгнал и да се наежа на болен човек или аз самата да споделя за миг лудостта. Същото е във всички други подобни ситуации, в такъв момент е хубаво да си напомним първоначалната си цел, която ни е срещнала с даден човек и да се върнем към нея.

Секса не е само даване, понякога е взимане.

luciddreamm




Първо, може би трябва да уточниш за себе си от какво точно те е страх!? Страхът от тъгата? От депресията? От какво? Защото страхът на всеки човек е свързан с него самия. Не може да те е страх, заради някой друг.
Депресията....тъгата... това са състояния които човек най- добре преодолява, когато ги изживее. Не да живее в тях, а да ги изживее, да потъне, да преоткрие себе си и да излезе по- силен от преди.
Загубата на близък човек, често е съпроводена от чувството- тъга. Няма по- добро средство от това да я изживееш напълно. Ако ти е тъжно, говори за това, казвой го на глас, слушай се дори и да не те слушат, плачи, викай, каквото е вътрешното ти състояние, но в никакъв случай не се затваряй, не се опитвай да я игнорираш или да си мислиш, че ще я победиш.Тук не е нужна борба(всъщност тя никъде не е нужна). Различните състояния ни обземат, за да оформят в нас нещо ново, ние трябва да ги слушаме, да мислим да потъваме в тях, но да не спираме да крачим, след излизането от дадено състояние, обръщайки се назад, човек винаги казва- "аз бях друг човек".
В такива случай най- добре е да бъдеш с хора преживели вече тъгата, те са най- добрите учители. Всичките учения на света не могат да докоснат сърцето и мислите ти така както няколко думи от човек излезнал от там.
Тъгата е емоционален имунитет, преминавайки през нея имаш големи шансове да се научиш да приемаш нещата, такива каквито са. Тогава животът става доста по- лесен. Има неща, които можем да променим, има и такива, които не можем, вторите ни хвърлят обикновенно в различни нежелани от нас състояния и точно те ни учат на приемането.
Хората умират, това е факт. Какво става с тях след това никой не може да каже със сигурност, а и каквото и да ни казват, това не може да ни помогне да прескочим тъгата. Не за друго, а защото трябва да приемем този факт. В него няма нищо лошо, нищо хубаво, нищо необичайно, нищо специално, това е просто естествения край на всяко човешко същество. Приемането на този факт не означава, че трябва да спрем да дишаме или да вървим, означава да преминем през него, да стигнем съзнателно до момента в който ще проумеем, че можем да спрем да чувстваме, ще си починем и след това с нови сили, с нови чувства и с нови емоции ще продължим напред.

luciddreamm




Първо, може би трябва да уточниш за себе си от какво точно те е страх!? Страхът от тъгата? От депресията? От какво? Защото страхът на всеки човек е свързан с него самия. Не може да те е страх, заради някой друг.
Депресията....тъгата... това са състояния които човек най- добре преодолява, когато ги изживее. Не да живее в тях, а да ги изживее, да потъне, да преоткрие себе си и да излезе по- силен от преди.
Загубата на близък човек, често е съпроводена от чувството- тъга. Няма по- добро средство от това да я изживееш напълно. Ако ти е тъжно, говори за това, казвой го на глас, слушай се дори и да не те слушат, плачи, викай, каквото е вътрешното ти състояние, но в никакъв случай не се затваряй, не се опитвай да я игнорираш или да си мислиш, че ще я победиш.Тук не е нужна борба(всъщност тя никъде не е нужна). Различните състояния ни обземат, за да оформят в нас нещо ново, ние трябва да ги слушаме, да мислим да потъваме в тях, но да не спираме да крачим, след излизането от дадено състояние, обръщайки се назад, човек винаги казва- "аз бях друг човек".
В такива случай най- добре е да бъдеш с хора преживели вече тъгата, те са най- добрите учители. Всичките учения на света не могат да докоснат сърцето и мислите ти така както няколко думи от човек излезнал от там.
Тъгата е емоционален имунитет, преминавайки през нея имаш големи шансове да се научиш да приемаш нещата, такива каквито са. Тогава животът става доста по- лесен. Има неща, които можем да променим, има и такива, които не можем, вторите ни хвърлят обикновенно в различни нежелани от нас състояния и точно те ни учат на приемането.
Хората умират, това е факт. Какво става с тях след това никой не може да каже със сигурност, а и каквото и да ни казват, това не може да ни помогне да прескочим тъгата. Не за друго, а защото трябва да приемем този факт. В него няма нищо лошо, нищо хубаво, нищо необичайно, нищо специално, това е просто естествения край на всяко човешко същество. Приемането на този факт не означава, че трябва да спрем да дишаме или да вървим, означава да преминем през него, да стигнем съзнателно до момента в който ще проумеем, че можем да спрем да чувстваме, ще си починем и след това с нови сили, с нови чувства и с нови емоции ще продължим напред.