Диляна Колева

Разбира се, правя го през притча.
Имало един млад и начетен младеж, който много искал да узнае колкото се може повече за това кой е и какъв е смисъла от неговия живот. Започнал да посещава най- различни школи, преминал през много обучения, разговарял с много учители, приложил много практики, но в него все оставало усещането, че има още нещо, което може да научи.
Така един ден, чул за далечен манастир на върха на една планина, в който живеел мъдър учител и се твърдяло, че той знае истини, които са никому неизвестни /учението чан/. Решил младежът и тръгнал към върха на тази планина. Дълго вървял, дни и нощи. Най- сетне стигнал. Влезнал в двора на огромния манастир и затърсил Учителя. Видял го да седи загледан в далечината и да пие чай. 
- Добър ден, учителю. Идвам от далеч, пътувах дълго, за да стигна до теб. Искам да се посветя на служене при теб и да науча всичко, което е възможно.
След това, без да спира младежът започнал да изброява всички школи, в които е бил, всички знания до които се е докоснал. Учителите, които познава, практиките, които е приложил......
Учителят го спрял и му казал.
- Достатъчно чух, седни сега да изпием един чай.
Изненадан от безразличието на учителя към неговата опитност, младежът седнал сконфузено.
Учителят взел топлият чайник и започнал да налива чай в чашата, която държал ученикът. В един момент, ученикът видял, че чашата се пълни, но учителят не спирал, когато чашата започнала да прелива, ученикът станал и викнал.
- Какво правиш, не виждаш ли, че чашата вече е пълна, защо продължаваш да наливаш?
Учителят казал:
- Виждам, а ти виждаш ли. Твоята чаша е препълнена, каквото и да сложа в нея, то няма да се задържи. Ти не можеш да го ползваш. Сега си върви. Когато си готов за знанието, ела с празната си чаша.  Също като тази чаша и ти си изпълнен с твоите собствени идеи и не възприемаш нищо. Как мога да ти предам учението чан, като не ми предлагаш празна чаша?


Човек_88, ние нямаме вече какво да ти кажем, ти знаеш твърде много. Сега е време да го използваш. Когато го употребиш и има място за новото, върни се.
 

Да разбирам ли, че знаеш по-добре от мен, какво искам да кажа?
Ако е така да ти дам инфо за когнитивна мисловна грешка номер 5:
- Скачане към прибързани заключения: правите отрицателна интерпретация, макар че няма категорични факти, които убедително подкрепят заключението.
А. Четене на мисли: произволно заключение, че някой реагира отрицателно на вас, и не си прави труда да провери това.
Б. Грешката на ясновидеца: очаквате, че нещата ще се развият зле и сте убедени, че прогнозата ви е вече установен факт.
Помисли къде още се проявява тази мисловна грешка и как тя определя изборите ти. Мисля, че е в основата на доста голяма част от преживяването ти.
Подкрепям д-р Първанов, на този етап писането ти тук няма никакъв ефект и добавям, освен ангажиране на аудитория. И повярвай, знам какво казвам, дори и да не го разбираш.

Или да се върнем няколко поста назад към моя въпрос: Как можеш да спреш страха, докато мислиш как да спреш страха?
Просто изключваш наличието на страх, замести го с каквото си искаш. Ясно е, че това не страх, а патологична, нереална форма на проявление. Истинският страх е здравословен и е при реални ситуации.

Ама как на Немислене!? Прочети си поста, не спираш да мислиш за това как да спреш да мислиш за ПРОБЛЕМА.
Ние не можем да Не мислим, това е невъзможно. Но ми е интересно, ако можеше да определиш мисленето си за нормално и този Проблем несъществуващ, какво щеше да е твой приоритет? Какво би правил? За какво би мислил?

Ще ти споделя преживяване от последните си дни. Водих уъркшоп с хора, които поставям в изолирана среда за три денонощия. В това време те имат интензивни игри и случвания, противопоставяния и общуване само по между си. За три денонощия те обменят много, много личен опит и информация, с което помагат много на себе си и на групата. Аз самата се уча много от тях. Сега случването беше уникално за мен, от една страна успях да видя уникалното завъртане, което може да направи психиката с възприятията на човек и той да не вижда всичко онова, което другите виждат и да страда, от друга страна простотата, с която може да се реши един иначе труден за решение проблем.
Едно от споделянията много ми се иска да го споделя с теб, защото то ще ти даде нова насока.
Една жена сподели, че след първата нощ, е решила след излизането да спре цигарите. Но беше скептична към това, че ще успее да се пребори с мислите си за пушенето и с навика да търси цигари. Тогава, друга жена от групата сподели нейният начин, който е уникален в простотата си, но супер ефективен. Тя каза така.
"Една сутрин станах и си казах, че от днес не искам да пуша. Представих си, че цигарите са изчезнали от света. Просто ги няма вече. Така аз нямаше, с какво да се боря и на какво да се противопоставям. Просто приех, че от този ден цигарите са изчезнали. Влизах в магазините и когато видех цигари си представях, че това са някакви картинки и нямат нищо общо с цигарите. Видех, ли някой да пуши си представях, че това е фалшив образ и не го мислех. Просто приех за вярно, че цигарите не съществуват вече. И така успях да ги откажа."
Без да знае, тя е използвала една от уникалните техники на Франкъл, да вкараме в ход изборът какво да си представим и как да се чувстваме.
Ако в историята на жената на мястото на пушенето и мисленето за цигарите, сложиш страхът и мисленето за него, как би продължил фантазията?
Искам да обърнеш внимание, че тук няма борба с желанието за пушенето и СПРАВЯНЕ с проблема. Тук просто е отрязан Проблемът.
 

Прочети отново това, което ти написах. След това прочети примерите, които даваш от последния си пост. Дори и с реални физически симптоми, ти стоиш в адреналиновия страх /с което съответно усилваш симптома/
Ето ти го като алгоритъм:
1. реален симптом /хрема/ - отношение към симптома /имам хрема/ - реакция /слагам капки, чакам да ми мине/ - следствие /оздравявам/
2. реален симптом /хрема/ - отношение към симптома / "това дали е наистина хрема???? - пускаш код "опастност" - адреналинчето  и съпътстващия страх ДО ТУК СИ С РЕАЛНИЯ СИМПТОМ, започва тревожния процес, който отключваш / - реакция /мисловно предъвкване, ровене за информация, фантазиране/ - следствие / повишена тревожност , между другото хремата си минава/
Това е разликата между твоите реални примери и примерите на другите хора, които даваш. Те са в точка едно, стоят в реалния симптом и не фантазират. Ти си в точка две,  взимаш реалния симптом като база за тревожност/самият симптом изобщо не те интересува, твърде бързо се влиза във фантазии/, няма как след като дадеш такава насока на мозъка, реакцията на тялото да е друга, а чувството страх е активната емоция съпътстваща този процес. 
Проблемът не е чувството за страх, а неумението ти да контролираш фантазиите, с което изчезваш от реалната действителност. После идва страха. Умението да стоиш Тук и Сега е уникално за тези случаи, поинтересувай се.
Не случайно тук не обръщаме внимание на чувството за страх, а на мислите, които го предшестват и умението или неумението за контрол над тях. Затова насоките са да погледнеш на страхът като на приятел, да преминеш през него, да го игнорираш или да постоиш в него, защото реално не това ти е проблема.
 
 

Ще "бутна" малко в следната насока:
Световъртежите, които описваш в изброените примери са следствие на реални физиологични проблеми. Те имат отношение с тялото и Умът знае това. Следователно липсва важният елемент - чувството на страх.
Когато става въпрос за световъртеж, предизвикан от адреналиновите изпълнения той отключва целия процес на първичният ни мозък за оцеляване. Т.е. физиологичната реакция на адреналина върви здраво подплатена с психологичното преживяване на абнормален страх. Природата се е погрижила те да не се разделят. В противен случай, ще видиш динозавъра, мозъка е задал код " опастност" , тялото ще отдели адреналина, но ако не се появи чувството за страх, няма да се съхраниш, няма да го има импулса. 
Това е основната разлика в двата вида преживяване. Страхът е "химично" проявена подкрепяща част в адреналиновото преживяване.

А хипохондричният страх е само изместване, отвеждане на психичното напрежение от по-болезнени характерови конфликти, във фиксацията в болести... Като предпазен клапан е. Хипохондриаза... 
Благодаря за осъзнаването!  

За уточнение, в старите ми постове съм отбелязвал многократно - спорта, намалява тревожността с около 20 процента, медитацията и адаптогените дават още около 20 процента, останалите 60 се постигат с промяна на мисленето ,тоест с помощта на психотерапия.
Казано, по друг начин, основното е психотерапията.Спорта и медитацията ускоряват процеса и, но не са задължителни.Човек може да се справи и без тях, но времето ще е много по-дълго, а и парите много повече.
Само със спорт и медитация, особено при по-стари или тежки състояния, справянето ще е години, десетилетия дори.

Обидата е избор, който определя как да се чувстваш. Ще ти го поясня през една разкошна притча.
Един ден, учителят от планински манастир взел свой ученик и тръгнал с него към близкото село по работа. Пътят бил дълъг  и те седнали да починат. През това време покрай тях минал селянин, който никак не харесвал учението и манастира. Застанал пред учителя и започнал да реди обиди, учителят го изслушал и когато селянинът приключил, учителят не казал нищо в своя защита , а напротив пожелал му да е жив и здрав.
Станал и заедно с ученика си продължил по пътя. Вървели дълго, ученикът видимо бил притеснен и нервен, но нищо не казвал, накрая не издържал и попитал:
- Учителю, 3 години се обучавам при теб, до сега никога не съм имал възражения, но сега не мога да замълча. Този селянин не спря да обижда, нарече те как ли не, а ти не каза нищо, дори му пожела живот и здраве. Защо постъпи така.
Учителят казал:
- Ще ти задам въпрос. Ако на вратата ти почука някой и ти носи подарък, а ти отвориш и не вземеш подаръка, чий е подаръка?
- Ами на този който го е донесъл - отговорил ученикът.
- Ами същото е и с обидата, всеки може да ти я донесе, но ти избираш дали да я вземеш.
Оставям на теб да помислиш, нужен ли ти е този подарък или е време да го изхвърлиш вече.
 

Здравей Александър, разбирам начинът по който се чувстваш. Това е състояние, често срещано при тийнове на твоята възраст. Бунт, гняв и чувство за неразбиране. При толкова много жени край теб /майка, баба, вуйна/ е нормално да не намираш разбиране. Момче на твоята възраст има нужда от мъжко присъствие. Чистене, готвене и прочие при наличието на толкова много жени ми се вижда доста изкривено като изискване от теб. 
Промяната е в свързването с мъжката фигура в твоя живот - баща. При тази семейна ситуация, често тийновете развиват объркване в представата си за сексуалната ориентация. Моята препоръка към теб е да не се подвеждаш по "модата" за разкрепостена сексуална ориентация, а да приемеш това свое объркване като част от периода ти на израстване. Намери начин да общуваш с баща си качествено, запиши спорт, в който да имаш мъж треньор, насочи енергията и духовната си работа към развиване на мъжа в теб.
Ние всички се раждаме с хормони характерни и за двата пола, но не случайно се раждаме с точно определен пол, насоката и пътя на развитие, зависи от хората, които ще се погрижат за това. С жени и готвене край теб, вероятността да се случи нещо, което не е отредено е много голяма.

Обидата е избор, който определя как да се чувстваш. Ще ти го поясня през една разкошна притча.
Един ден, учителят от планински манастир взел свой ученик и тръгнал с него към близкото село по работа. Пътят бил дълъг  и те седнали да починат. През това време покрай тях минал селянин, който никак не харесвал учението и манастира. Застанал пред учителя и започнал да реди обиди, учителят го изслушал и когато селянинът приключил, учителят не казал нищо в своя защита , а напротив пожелал му да е жив и здрав.
Станал и заедно с ученика си продължил по пътя. Вървели дълго, ученикът видимо бил притеснен и нервен, но нищо не казвал, накрая не издържал и попитал:
- Учителю, 3 години се обучавам при теб, до сега никога не съм имал възражения, но сега не мога да замълча. Този селянин не спря да обижда, нарече те как ли не, а ти не каза нищо, дори му пожела живот и здраве. Защо постъпи така.
Учителят казал:
- Ще ти задам въпрос. Ако на вратата ти почука някой и ти носи подарък, а ти отвориш и не вземеш подаръка, чий е подаръка?
- Ами на този който го е донесъл - отговорил ученикът.
- Ами същото е и с обидата, всеки може да ти я донесе, но ти избираш дали да я вземеш.
Оставям на теб да помислиш, нужен ли ти е този подарък или е време да го изхвърлиш вече.
 

Обидата е избор, който определя как да се чувстваш. Ще ти го поясня през една разкошна притча.
Един ден, учителят от планински манастир взел свой ученик и тръгнал с него към близкото село по работа. Пътят бил дълъг  и те седнали да починат. През това време покрай тях минал селянин, който никак не харесвал учението и манастира. Застанал пред учителя и започнал да реди обиди, учителят го изслушал и когато селянинът приключил, учителят не казал нищо в своя защита , а напротив пожелал му да е жив и здрав.
Станал и заедно с ученика си продължил по пътя. Вървели дълго, ученикът видимо бил притеснен и нервен, но нищо не казвал, накрая не издържал и попитал:
- Учителю, 3 години се обучавам при теб, до сега никога не съм имал възражения, но сега не мога да замълча. Този селянин не спря да обижда, нарече те как ли не, а ти не каза нищо, дори му пожела живот и здраве. Защо постъпи така.
Учителят казал:
- Ще ти задам въпрос. Ако на вратата ти почука някой и ти носи подарък, а ти отвориш и не вземеш подаръка, чий е подаръка?
- Ами на този който го е донесъл - отговорил ученикът.
- Ами същото е и с обидата, всеки може да ти я донесе, но ти избираш дали да я вземеш.
Оставям на теб да помислиш, нужен ли ти е този подарък или е време да го изхвърлиш вече.
 

Здравей Александър, разбирам начинът по който се чувстваш. Това е състояние, често срещано при тийнове на твоята възраст. Бунт, гняв и чувство за неразбиране. При толкова много жени край теб /майка, баба, вуйна/ е нормално да не намираш разбиране. Момче на твоята възраст има нужда от мъжко присъствие. Чистене, готвене и прочие при наличието на толкова много жени ми се вижда доста изкривено като изискване от теб. 
Промяната е в свързването с мъжката фигура в твоя живот - баща. При тази семейна ситуация, често тийновете развиват объркване в представата си за сексуалната ориентация. Моята препоръка към теб е да не се подвеждаш по "модата" за разкрепостена сексуална ориентация, а да приемеш това свое объркване като част от периода ти на израстване. Намери начин да общуваш с баща си качествено, запиши спорт, в който да имаш мъж треньор, насочи енергията и духовната си работа към развиване на мъжа в теб.
Ние всички се раждаме с хормони характерни и за двата пола, но не случайно се раждаме с точно определен пол, насоката и пътя на развитие, зависи от хората, които ще се погрижат за това. С жени и готвене край теб, вероятността да се случи нещо, което не е отредено е много голяма.

Орлин е отделил много време, за да ти обясни подробно всичко. Силно се надявам, че си го прочел. Но, силно се съмнявам, защото по- горе беше писал, че си прочел Норбеков и че ще обърнеш внимание на "анализа на грешката", а в следващия момент пишеш, точно обратното на онова, което Норбеков простичко е обяснил. Т.е. не е прочетено, още по - малко помислено. 
Защо мисля така, написал си точно същите думи, които Норбеков е написал преди да разясни ЗАЩО се получава така и е описал Анализа на грешката. Думите са: После — с недоумение: защо нищо не помага, хвърлям много повече усилия, отколкото по-рано?! Последва съмнението, а след това — отчаянието, което се превърна в униние. И накрая започнах да се самоизмъчвам с яростта на мазохист.
Ако искаш наистина да си отговориш ЗАЩО се случва така, прочети отново внимателно текста, конкретно анализа на грешката , отвори книгата, прочети следващото и го пренапиши за себе си. 
Търсиш причини във външни фактори и промяна през външни фактори и точно това е нещото, което те държи в това състояние и го обостря периодично. Като след всяко обостряне, мозъкът разпознава като неуспешно всичко което си направил към момента и го отхвърля, като неработещо. Така без да искаш се самосаботираш, защото външните фактори, които могат да ти помогнат не са безкрайни, в един момент просто ще свършат. Ако през това време не си стигнал до справяне със същинския проблем - страх, неувереност, нежелание за поемане на отговорност, и т.н. в един момент нищо външно няма да е в състояние да повлияе състоянието ти.
 

По-горе писах за връзката между характеровите наличности и симптомите, както и за неслучайната им роля, целяща не мъка, а насочване към промяна и развитие. Не виждам въобще каквато и да е мисъл в тази посока, но затова пък виждам мрънкане и изнасяне на отговорността в някаква презумпция за нещастие, докато всъщност си заливан от стимули за работа в посока смисъл и обич. Мрънкаш ли, потискаш характерови страхове, виждайки ги в "лошото състояние", което онеправдава, потиска, мъчи... Но тях самите не виждаш. Споменах за надхвърлянето на механичната визия и проследяване на ставащото до там, до където упорито те води, но упорито отказваш да погледнеш - собственото несъзнавано.
А старите, тези дълбоко в теб познаваш ли и свързваш ли ги някакси със симптомите? 
Във всеки от нас присъстват психични нива, които са формирани през възпитанието ни. Не са в миналото, а сега, в дългосрочната ни памет (несъзнаваното). Когато в самите себе си не виждаме от какво бягаме и изтласкваме, то се проявява във вид на неврогенни симптоми, които изразяват потиснатото по невротичен начин, както и целят насочването на вниманието ни към части от нас, имащи нужда от любов, грижа, успокояване, трансформиране с разбиране и доверие. Изведнъж, не е точно изведнъж, а се е случило постепенно натрупване на псхиични, тревожни заряди в продължение на дни, месеци или години, "благодарение" на това че сме "силни" и идентифициращи се единствено със съзнанието си, докато потискаме това, което не искаме да видим в себе си. 
 
Не, не замайването засилва нещата. Твоята реакция на него ги засилва. Замайването цели да те заведе до тревожността, за да видиш, че не е идваща от някъде си, а от собственото несъзнавано и програмите в него. Тези програми (вярвания, интроекти) е нужно много добре да опознаеш и преработваш именно благодарение на симптомите, които така щедро те водят към тях.
Писах доста... Ако искаш комуникация, нека е диалогична. Ходиш ли на психотерапия при качествен, успешен в работата си с тревожни р-ва психотерапевт?

По-правилно е било, ти да прекратиш връзката.Във всеки случай, ако пак те потърси не се връзвай да я подновяваш.

21 статии по темата. Ако действително в питането ти стои реално желание за промяна, прочети ги внимателно и коментирай тук. Не бързай, осмисли, почувствай и тогава.

Отговорът е много точно описан от Норбеков, личният му опит с преодоляване на състояния и физически неразположения. Прочети внимателно извадката и обърни внимание на последната част - АНАЛИЗ НА ГРЕШКАТА.
 
Идиотът се учи от грешките си, кретенът се учи на дебилизъм от идиота.
Рецепта за мъдрост, измъкната от собствената ми пералня!
Кажете ми, ако обичате, имате ли време за губене, което да похабите за четенето на тази книга?
Имате ли в повече вяра в себе си, която успешно да превърнете в неверие?
Имате ли излишна сила, с която да си навредите?
Ако не, много ви моля да прочетете тази малка глава.
Но може би сте много упорит заблуден, какъвто бях и аз навремето, и имате шест години живот, които не ви е жал да съсипете?
Готов ли сте да хвърлите по осем часа на ден за интензивни каторжни тренировки, а в края на цялата епопея да останете с празни ръце?
Готов ли сте да бетонирате болестта, съмненията, неверието в себе си, а проблемите си да превърнете в непобедимо чудовище?
Готов ли сте да загубите вяра във всичко и да изпаднете в отчаяние заради напразните усилия?
Ако сте отговорили „не“, да си стиснем ръка. И да действаме!
Много ви моля, учете се от чуждите грешки! Днес опитното зайче на лабораторната ви маса ще бъда аз!
Драги мой! И аз навремето като пациент слушах Наставника си и в думите му не откривах никаква връзка със собственото ми заболяване. Понякога това ужасно ме дразнеше. Но сега дори само споменът за онова време ме кара да умирам от срам.
Той непрестанно и досадно ми опяваше за някакви неща, които на пръв поглед нямаха нищо общо с болежките ми.
Той ми дърдореше за някаква си радост, усмивка, нагласа, мързел, неверие в себе си, съмнение… Просто ми губеше времето!
Само от уважение към възрастта му търпях тоя старец с неговия метеоризъм.
Той ми говореше по време на упражненията:
За да не го обидя, изпълнявах всичко това — все едно му правя услуга, а си мислех:
Какво общо има физиономията ми с упражненията? Нали най-важното са тренировките.
А там също разбирах и приемах само физическата страна: загрявка, отпускане, обръщане, поглеждане и т.н. Това поне изпълнявах на принципа „граби, народе“. После следваше нова порция досада в очакване на практическите упражнения.
Представяте ли си: два часа се говори за не знам какво си и само петнайсет минути упражнения, после пак три часа дрън-дрън. Кипвах!
Абе плюл съм на цялата ти философия! Давай най-накрая да действаме!
С други думи, седях и чаках: „Кога най-после ще си затвори плювалника? До гуша ми дойде! Всичко това го знам, всичко ми е ясно — изтъркани истини! Боже мили, докога да го търпя?!“
А Наставникът постоянно ми повтаряше:
И ето сега, като виждам толкова много хора и разпознавам в тях някогашния себе си, безкрайно ме е яд.
Разбрах колко е трудно да им внушиш същината. Те с неприкрито раздразнение търпят „бърборенето“ ми за вътрешната същина и чакат, както аз тогава, практическите упражнения. Виждам в очите им до болка познат израз, все едно имат шило в задника. Гледат на мен като на досадник.
Оказах се в ролята на моя Наставник, лека му пръст. И осъзнах, че почти всички хронично болни са същите.
И вие, събеседнико мой, сигурно също ще тръгнете по пътя на нетърпеливото очакване на практическите упражнения. И на вас ще ви се струва, че твърде дълго говоря за неща, които не се отнасят за зрението ви, но какво да направя, именно тук са главните ключове за решаване на проблема!
Още веднъж настоявам да обърнете внимание на мъничката грешка, която се превърна в шестгодишен каторжен безрезултатен труд.
Внимание, лична грешка!
След като едва си излекувах бъбреците под ръководството на Наставника, останах сам с още един свой нерешен проблем, за който се срамувах да говоря. Сега го споделям спокойно.
Впоследствие се излекувах и не само се излекувах, а създадох своя школа. В нея прииждат на талази мъже, които не само че правя силни в сексуално отношение, но и превръщам в ротори, работещи двайсет и пет часа в денонощието трийсет и три дни в месеца.
Но това се случи по-късно, отначало загубих години от живота си, докато разбера, че не упражнението е най-важното, а същината, която влагаш в него, и начинът, по който го изпълняваш.
Обърнете внимание на долуизброените точки. Това е МНОГО важно!
От едно и също упражнение може да има:
1. полза,
2. вреда,
3. никакъв резултат.
Когато трябва да работя самостоятелно върху свой проблем, се оказва, че съм забравил или не съм обърнал внимание, или по-скоро съм пренебрегнал най-важните, но според мен второстепенни, неща. Става дума за изкуствено създаваната вътрешна нагласа, необходима за оздравяването.
Изпълнявам упражненията, посочени от Наставника, една седмица, един месец — никакво подобряване.
Тогава започнах да „подобрявам“, „подпирам“, „подсилвам“, „обогатявам“ с нови упражнения неговата методика.
Първо ги допълних с бягане. Отначало с 300–400 метра всеки ден, за една година стигнах до 10-километров пробег дневно. Всеки божи ден!
Не помогна!
Продължих. През зимата пробягвах трасето бос по шорти. Представете си: тича полугол младеж, в косата му звънтят ледени висулки. Но и с това не постигнах нищо.
Добавих къпане в ледена вода. Не ще и не ще!
В стаята си специално махнах стъклата от прозорците. През цялото време, може да се каже, живеех в полеви условия: навън — минус двайсет, и в стаята — горе-долу толкова.
Но всуе! Всичките ми усилия работеха срещу мен. Явно нямаше да видя подобрение, както не мога да видя ушите си без огледало!
Сутрин бях зает, затова по обедно време се прибирах и си полягвах на дъска един на два метра, цялата в остри пирончета. И дори успявах да поспя!
По това време епопеята ми продължаваше вече две години.
За малко да забравя. Вечерите ми също бяха заети с тричасови тренировки по източни бойни изкуства.
Не можех да простя на онези мерзавци, които ме бяха пребили в казармата. И досега не знам защо ме превърнаха тогава в инвалид. Трябваше да се науча да се бия, за да мога да давам отпор.
Впоследствие бях сребърен медалист на шампионата на СССР по карате в моята категория. Станах треньор, обучавах другите как да побеждават, а собствената си болест не можех да победя! Целият този безсмислен труд ми костваше по шест-осем часа дневно.
Шест години упоритост не донесоха грам полза. Както си бях импотентен, така си останах. Защо?
Защото правех всичко отначало с ентусиазъм — все пак си бях излекувал бъбреците!
После — с недоумение: защо нищо не помага, хвърлям много повече усилия, отколкото по-рано?! Последва съмнението, а след това — отчаянието, което се превърна в униние. И накрая започнах да се самоизмъчвам с яростта на мазохист.
Анализ на грешката
Да видим сега. Значи отначало съм тренирал тялото, волята, упоритостта си. О, Всевишни! Вътрешната същност се е формирала синхронно с тялото ми. Първо по време на тренировките:
— съм развил до най-висока степен недоумение и хаос в душата си;
— укрепил съм съмнението в оздравяването си до състояние на непобедимо чудовище;
— това е преминало в състояние на твърдо неверие в успеха на начинанията ми;
— след това, оказва се, съм тренирал отчаянието си;
— с магарешка упоритост съм множил унинието си ден след ден;
— и накрая съм започнал да се самоизтезавам, да се саморазрушавам с омраза към всичко, и то в специално заделено за целта време!

Отговорът е много точно описан от Норбеков, личният му опит с преодоляване на състояния и физически неразположения. Прочети внимателно извадката и обърни внимание на последната част - АНАЛИЗ НА ГРЕШКАТА.
 
Идиотът се учи от грешките си, кретенът се учи на дебилизъм от идиота.
Рецепта за мъдрост, измъкната от собствената ми пералня!
Кажете ми, ако обичате, имате ли време за губене, което да похабите за четенето на тази книга?
Имате ли в повече вяра в себе си, която успешно да превърнете в неверие?
Имате ли излишна сила, с която да си навредите?
Ако не, много ви моля да прочетете тази малка глава.
Но може би сте много упорит заблуден, какъвто бях и аз навремето, и имате шест години живот, които не ви е жал да съсипете?
Готов ли сте да хвърлите по осем часа на ден за интензивни каторжни тренировки, а в края на цялата епопея да останете с празни ръце?
Готов ли сте да бетонирате болестта, съмненията, неверието в себе си, а проблемите си да превърнете в непобедимо чудовище?
Готов ли сте да загубите вяра във всичко и да изпаднете в отчаяние заради напразните усилия?
Ако сте отговорили „не“, да си стиснем ръка. И да действаме!
Много ви моля, учете се от чуждите грешки! Днес опитното зайче на лабораторната ви маса ще бъда аз!
Драги мой! И аз навремето като пациент слушах Наставника си и в думите му не откривах никаква връзка със собственото ми заболяване. Понякога това ужасно ме дразнеше. Но сега дори само споменът за онова време ме кара да умирам от срам.
Той непрестанно и досадно ми опяваше за някакви неща, които на пръв поглед нямаха нищо общо с болежките ми.
Той ми дърдореше за някаква си радост, усмивка, нагласа, мързел, неверие в себе си, съмнение… Просто ми губеше времето!
Само от уважение към възрастта му търпях тоя старец с неговия метеоризъм.
Той ми говореше по време на упражненията:
За да не го обидя, изпълнявах всичко това — все едно му правя услуга, а си мислех:
Какво общо има физиономията ми с упражненията? Нали най-важното са тренировките.
А там също разбирах и приемах само физическата страна: загрявка, отпускане, обръщане, поглеждане и т.н. Това поне изпълнявах на принципа „граби, народе“. После следваше нова порция досада в очакване на практическите упражнения.
Представяте ли си: два часа се говори за не знам какво си и само петнайсет минути упражнения, после пак три часа дрън-дрън. Кипвах!
Абе плюл съм на цялата ти философия! Давай най-накрая да действаме!
С други думи, седях и чаках: „Кога най-после ще си затвори плювалника? До гуша ми дойде! Всичко това го знам, всичко ми е ясно — изтъркани истини! Боже мили, докога да го търпя?!“
А Наставникът постоянно ми повтаряше:
И ето сега, като виждам толкова много хора и разпознавам в тях някогашния себе си, безкрайно ме е яд.
Разбрах колко е трудно да им внушиш същината. Те с неприкрито раздразнение търпят „бърборенето“ ми за вътрешната същина и чакат, както аз тогава, практическите упражнения. Виждам в очите им до болка познат израз, все едно имат шило в задника. Гледат на мен като на досадник.
Оказах се в ролята на моя Наставник, лека му пръст. И осъзнах, че почти всички хронично болни са същите.
И вие, събеседнико мой, сигурно също ще тръгнете по пътя на нетърпеливото очакване на практическите упражнения. И на вас ще ви се струва, че твърде дълго говоря за неща, които не се отнасят за зрението ви, но какво да направя, именно тук са главните ключове за решаване на проблема!
Още веднъж настоявам да обърнете внимание на мъничката грешка, която се превърна в шестгодишен каторжен безрезултатен труд.
Внимание, лична грешка!
След като едва си излекувах бъбреците под ръководството на Наставника, останах сам с още един свой нерешен проблем, за който се срамувах да говоря. Сега го споделям спокойно.
Впоследствие се излекувах и не само се излекувах, а създадох своя школа. В нея прииждат на талази мъже, които не само че правя силни в сексуално отношение, но и превръщам в ротори, работещи двайсет и пет часа в денонощието трийсет и три дни в месеца.
Но това се случи по-късно, отначало загубих години от живота си, докато разбера, че не упражнението е най-важното, а същината, която влагаш в него, и начинът, по който го изпълняваш.
Обърнете внимание на долуизброените точки. Това е МНОГО важно!
От едно и също упражнение може да има:
1. полза,
2. вреда,
3. никакъв резултат.
Когато трябва да работя самостоятелно върху свой проблем, се оказва, че съм забравил или не съм обърнал внимание, или по-скоро съм пренебрегнал най-важните, но според мен второстепенни, неща. Става дума за изкуствено създаваната вътрешна нагласа, необходима за оздравяването.
Изпълнявам упражненията, посочени от Наставника, една седмица, един месец — никакво подобряване.
Тогава започнах да „подобрявам“, „подпирам“, „подсилвам“, „обогатявам“ с нови упражнения неговата методика.
Първо ги допълних с бягане. Отначало с 300–400 метра всеки ден, за една година стигнах до 10-километров пробег дневно. Всеки божи ден!
Не помогна!
Продължих. През зимата пробягвах трасето бос по шорти. Представете си: тича полугол младеж, в косата му звънтят ледени висулки. Но и с това не постигнах нищо.
Добавих къпане в ледена вода. Не ще и не ще!
В стаята си специално махнах стъклата от прозорците. През цялото време, може да се каже, живеех в полеви условия: навън — минус двайсет, и в стаята — горе-долу толкова.
Но всуе! Всичките ми усилия работеха срещу мен. Явно нямаше да видя подобрение, както не мога да видя ушите си без огледало!
Сутрин бях зает, затова по обедно време се прибирах и си полягвах на дъска един на два метра, цялата в остри пирончета. И дори успявах да поспя!
По това време епопеята ми продължаваше вече две години.
За малко да забравя. Вечерите ми също бяха заети с тричасови тренировки по източни бойни изкуства.
Не можех да простя на онези мерзавци, които ме бяха пребили в казармата. И досега не знам защо ме превърнаха тогава в инвалид. Трябваше да се науча да се бия, за да мога да давам отпор.
Впоследствие бях сребърен медалист на шампионата на СССР по карате в моята категория. Станах треньор, обучавах другите как да побеждават, а собствената си болест не можех да победя! Целият този безсмислен труд ми костваше по шест-осем часа дневно.
Шест години упоритост не донесоха грам полза. Както си бях импотентен, така си останах. Защо?
Защото правех всичко отначало с ентусиазъм — все пак си бях излекувал бъбреците!
После — с недоумение: защо нищо не помага, хвърлям много повече усилия, отколкото по-рано?! Последва съмнението, а след това — отчаянието, което се превърна в униние. И накрая започнах да се самоизмъчвам с яростта на мазохист.
Анализ на грешката
Да видим сега. Значи отначало съм тренирал тялото, волята, упоритостта си. О, Всевишни! Вътрешната същност се е формирала синхронно с тялото ми. Първо по време на тренировките:
— съм развил до най-висока степен недоумение и хаос в душата си;
— укрепил съм съмнението в оздравяването си до състояние на непобедимо чудовище;
— това е преминало в състояние на твърдо неверие в успеха на начинанията ми;
— след това, оказва се, съм тренирал отчаянието си;
— с магарешка упоритост съм множил унинието си ден след ден;
— и накрая съм започнал да се самоизтезавам, да се саморазрушавам с омраза към всичко, и то в специално заделено за целта време!

Отговорът е много точно описан от Норбеков, личният му опит с преодоляване на състояния и физически неразположения. Прочети внимателно извадката и обърни внимание на последната част - АНАЛИЗ НА ГРЕШКАТА.
 
Идиотът се учи от грешките си, кретенът се учи на дебилизъм от идиота.
Рецепта за мъдрост, измъкната от собствената ми пералня!
Кажете ми, ако обичате, имате ли време за губене, което да похабите за четенето на тази книга?
Имате ли в повече вяра в себе си, която успешно да превърнете в неверие?
Имате ли излишна сила, с която да си навредите?
Ако не, много ви моля да прочетете тази малка глава.
Но може би сте много упорит заблуден, какъвто бях и аз навремето, и имате шест години живот, които не ви е жал да съсипете?
Готов ли сте да хвърлите по осем часа на ден за интензивни каторжни тренировки, а в края на цялата епопея да останете с празни ръце?
Готов ли сте да бетонирате болестта, съмненията, неверието в себе си, а проблемите си да превърнете в непобедимо чудовище?
Готов ли сте да загубите вяра във всичко и да изпаднете в отчаяние заради напразните усилия?
Ако сте отговорили „не“, да си стиснем ръка. И да действаме!
Много ви моля, учете се от чуждите грешки! Днес опитното зайче на лабораторната ви маса ще бъда аз!
Драги мой! И аз навремето като пациент слушах Наставника си и в думите му не откривах никаква връзка със собственото ми заболяване. Понякога това ужасно ме дразнеше. Но сега дори само споменът за онова време ме кара да умирам от срам.
Той непрестанно и досадно ми опяваше за някакви неща, които на пръв поглед нямаха нищо общо с болежките ми.
Той ми дърдореше за някаква си радост, усмивка, нагласа, мързел, неверие в себе си, съмнение… Просто ми губеше времето!
Само от уважение към възрастта му търпях тоя старец с неговия метеоризъм.
Той ми говореше по време на упражненията:
За да не го обидя, изпълнявах всичко това — все едно му правя услуга, а си мислех:
Какво общо има физиономията ми с упражненията? Нали най-важното са тренировките.
А там също разбирах и приемах само физическата страна: загрявка, отпускане, обръщане, поглеждане и т.н. Това поне изпълнявах на принципа „граби, народе“. После следваше нова порция досада в очакване на практическите упражнения.
Представяте ли си: два часа се говори за не знам какво си и само петнайсет минути упражнения, после пак три часа дрън-дрън. Кипвах!
Абе плюл съм на цялата ти философия! Давай най-накрая да действаме!
С други думи, седях и чаках: „Кога най-после ще си затвори плювалника? До гуша ми дойде! Всичко това го знам, всичко ми е ясно — изтъркани истини! Боже мили, докога да го търпя?!“
А Наставникът постоянно ми повтаряше:
И ето сега, като виждам толкова много хора и разпознавам в тях някогашния себе си, безкрайно ме е яд.
Разбрах колко е трудно да им внушиш същината. Те с неприкрито раздразнение търпят „бърборенето“ ми за вътрешната същина и чакат, както аз тогава, практическите упражнения. Виждам в очите им до болка познат израз, все едно имат шило в задника. Гледат на мен като на досадник.
Оказах се в ролята на моя Наставник, лека му пръст. И осъзнах, че почти всички хронично болни са същите.
И вие, събеседнико мой, сигурно също ще тръгнете по пътя на нетърпеливото очакване на практическите упражнения. И на вас ще ви се струва, че твърде дълго говоря за неща, които не се отнасят за зрението ви, но какво да направя, именно тук са главните ключове за решаване на проблема!
Още веднъж настоявам да обърнете внимание на мъничката грешка, която се превърна в шестгодишен каторжен безрезултатен труд.
Внимание, лична грешка!
След като едва си излекувах бъбреците под ръководството на Наставника, останах сам с още един свой нерешен проблем, за който се срамувах да говоря. Сега го споделям спокойно.
Впоследствие се излекувах и не само се излекувах, а създадох своя школа. В нея прииждат на талази мъже, които не само че правя силни в сексуално отношение, но и превръщам в ротори, работещи двайсет и пет часа в денонощието трийсет и три дни в месеца.
Но това се случи по-късно, отначало загубих години от живота си, докато разбера, че не упражнението е най-важното, а същината, която влагаш в него, и начинът, по който го изпълняваш.
Обърнете внимание на долуизброените точки. Това е МНОГО важно!
От едно и също упражнение може да има:
1. полза,
2. вреда,
3. никакъв резултат.
Когато трябва да работя самостоятелно върху свой проблем, се оказва, че съм забравил или не съм обърнал внимание, или по-скоро съм пренебрегнал най-важните, но според мен второстепенни, неща. Става дума за изкуствено създаваната вътрешна нагласа, необходима за оздравяването.
Изпълнявам упражненията, посочени от Наставника, една седмица, един месец — никакво подобряване.
Тогава започнах да „подобрявам“, „подпирам“, „подсилвам“, „обогатявам“ с нови упражнения неговата методика.
Първо ги допълних с бягане. Отначало с 300–400 метра всеки ден, за една година стигнах до 10-километров пробег дневно. Всеки божи ден!
Не помогна!
Продължих. През зимата пробягвах трасето бос по шорти. Представете си: тича полугол младеж, в косата му звънтят ледени висулки. Но и с това не постигнах нищо.
Добавих къпане в ледена вода. Не ще и не ще!
В стаята си специално махнах стъклата от прозорците. През цялото време, може да се каже, живеех в полеви условия: навън — минус двайсет, и в стаята — горе-долу толкова.
Но всуе! Всичките ми усилия работеха срещу мен. Явно нямаше да видя подобрение, както не мога да видя ушите си без огледало!
Сутрин бях зает, затова по обедно време се прибирах и си полягвах на дъска един на два метра, цялата в остри пирончета. И дори успявах да поспя!
По това време епопеята ми продължаваше вече две години.
За малко да забравя. Вечерите ми също бяха заети с тричасови тренировки по източни бойни изкуства.
Не можех да простя на онези мерзавци, които ме бяха пребили в казармата. И досега не знам защо ме превърнаха тогава в инвалид. Трябваше да се науча да се бия, за да мога да давам отпор.
Впоследствие бях сребърен медалист на шампионата на СССР по карате в моята категория. Станах треньор, обучавах другите как да побеждават, а собствената си болест не можех да победя! Целият този безсмислен труд ми костваше по шест-осем часа дневно.
Шест години упоритост не донесоха грам полза. Както си бях импотентен, така си останах. Защо?
Защото правех всичко отначало с ентусиазъм — все пак си бях излекувал бъбреците!
После — с недоумение: защо нищо не помага, хвърлям много повече усилия, отколкото по-рано?! Последва съмнението, а след това — отчаянието, което се превърна в униние. И накрая започнах да се самоизмъчвам с яростта на мазохист.
Анализ на грешката
Да видим сега. Значи отначало съм тренирал тялото, волята, упоритостта си. О, Всевишни! Вътрешната същност се е формирала синхронно с тялото ми. Първо по време на тренировките:
— съм развил до най-висока степен недоумение и хаос в душата си;
— укрепил съм съмнението в оздравяването си до състояние на непобедимо чудовище;
— това е преминало в състояние на твърдо неверие в успеха на начинанията ми;
— след това, оказва се, съм тренирал отчаянието си;
— с магарешка упоритост съм множил унинието си ден след ден;
— и накрая съм започнал да се самоизтезавам, да се саморазрушавам с омраза към всичко, и то в специално заделено за целта време!

Започни с това, че имаш нужда от помощ, интересувал си се и си разбрал при какъв специалист е добре да отидеш. От тях искаш само подкрепа. Дори и да започнат да говорят осъдително, остави ги да се изговорят, не казвай нищо, накрая повтори онова, с което си започнал - нужда от помощ, подкрепа. Родители са, обичат те, ще те чуят, дори и да дуднат в някакъв момент.

Започни с това, че имаш нужда от помощ, интересувал си се и си разбрал при какъв специалист е добре да отидеш. От тях искаш само подкрепа. Дори и да започнат да говорят осъдително, остави ги да се изговорят, не казвай нищо, накрая повтори онова, с което си започнал - нужда от помощ, подкрепа. Родители са, обичат те, ще те чуят, дори и да дуднат в някакъв момент.

Здравейте! 
Обръщам се към хората които имат горепосочения проблем с надеждата да им дам кураж. 
В последните  2, 3 години започнах да изпитвам ужастното чувство на дереализация и имах обсесивни мисли. (в последствие разбрах, че се наричат така). Изпробвах всякакви мисловни методи за да контролирам състоянията, но естествено без успех. И тогава разбрах, че се нуждая от психотерапия, знаех също, че хапчетата няма да ми помогнат. 
Започнах терапия при психотерапевт (на който не искам да му споменавам името, защото това не го  пиша с цел да го рекламирам , но съм му много благодарен! ). 
Терапията вървеше постенно, а на мен естествено ми се искаше да хвърчи. Преминах през много етапи и проумях и вдях много неща които бяха пред мен, но аз не ги виждах до тогава . Окр-то те отделя много силно от реалния живот,създава един мисловен затвор. Никой друг около теб не забелязва, че ти има нещо, но ти си твърдо убеден и вярваш в една измислица на твоя мозък. Целта на ОКР-то е да те контролира да виждаш и отделяш внимание само на него. Да го анализираш, да влизаш в омагьосания кръг и да не виждаш реалноста, защото ако я видиш то вече няма да може да те контролира! 
Трябва да имате доверие на терапевта ви и да усетите, че е вашият човек. 
Разбира се, че имаше моменти които си казвах, нищо не може да направя повече. Явно така ще си остана, но на следващия ден тези мисли ми се струваха доста далечни. Знаех, че това са обсесии. 
И така дойде деня в който както си стоях във нас и си казвам:нали ми имаше нещо къде са обсесиите къде е дереализацията? Нямах спомен от това което бях изипитал  Тогава разбрах, че съм излязъл от тази мисловна яма. 
Всеки терапевт вси има метод за справяне с ОКР, следвайте терапевта си и неговите техники. И най-важното има изход! 
 
 
 

Описваш състояние, което е с епидемичен характер напоследък. Т.е. всеки втори човек повече или по-малко има подобни усещания. 
Първото и най-важно нещо е да знаеш, че не се случва нещо , с което не можеш да се справиш. 
Второто е, че ти трябва точната информация, и точните насоки. Тук във форума има много по темата, започни да четеш. /Ако искаш да е индивидуално и конкретно за теб запиши си консултация при психолог/
Трето, но никак по -малко важно е да спреш да четеш безразборно по форуми и интернет, защото ще се объркаш.
Изготви си дневен режим и започни спорт, кардио.