mecholari

Кръвта вода не става Поклон пред Вазов, Ботев, Левски! Поклон пред Караджата! По-свети от олтара в Александър Невски по-свидни ми от Свободата. И срам ще бъде пред Паисий, пред Кирил и Методи, народ де Словото прописал да се потъпка, и да се изроди. Вдигнете си главите гордо братя, сега в мисълта ми ви прегръщам, че не е територия страната, при общата ни кръв се връщам. 01.11.2023 г.

Уникално интервю!

Ако някога се обезсърчиш, иди при едно блато и слушай какво прави жабата, как пее. Тя взима известни тонове много чисто. Казваш: Нямам време да се занимавам с жабите. – Жабата е символ, който трябва да се преведе. Тя е студенокръвно животно, което показва, че е хладнокръвна. Жабата гледа на живота философски. Седи спокойно и размишлява като факир – мускул не мърда на нея. Със своето хладнокръвие тя иска да каже на човека: Няма защо да се гневиш, нито да се разгорещяваш. Остави нещата сами да дойдат до тебе. Наистина жабата седи спокойна: кацне муха на носа й, и тя веднага я лапне. След това пак заема същото положение, като че "ни лук яла, ни на лук замирисала". И така, изучавайте постоянството от жабите. Те пеят цели четири месеца в блатата, по цели дни и нощи. Благодарете, че жабите крякат и щурците пеят. Ако те престанат, светът ще мине през големи страдания. Когато минаваш край блатата и чуваш, че жабите крякат, знай, че твоите работи ще се оправят. Ако искаш да знаеш дали работите ти ще вървят добре, дръж у дома си в едно шише с вода една жаба и следи кряка ли тя, или не. Ако кряка, ще успяваш; ако не кряка, няма да имаш успех. – Това е празна работа. – Знай, че всичко, което става в Природата, има дълбок смисъл. В известен случай жабата, щурецът могат да внесат нещо ново в душата ти. Малки същества са те, но някога могат да бъдат полезни. Вървиш и не знаеш накъде води пътят. Спри се пред жабата, тя ще ти посочи правия път. Жабата е надпис, по който можеш да четеш. Не само жабата, но и всяко живо същество може да посочи правия път на човека. От него се иска будност, да разбира нещата. Така той ще осмисли живота си и ще види, че всяко явление, всяка проява в живота има дълбок смисъл. https://beinsa.bg/beseda_s.php?s_type=plus&id=1869&status=1&high=блато#result_789980 Айде слези от високия си пиадестал. Зад всяка случайност е замисълът на Бога, а "случайност" е когато не разбираш неговия замисъл.

За блатата, сещам се жабите. Ако една жаба ми говори истината, аз ще я слушам най-внимателно. https://beinsa.bg/beseda_s.php?s_type=plus&id=258&status=2&high=жаба#2result_262563 ....даже във блатата, в мръсната им тиня... Скопените от чувство за хумор, да си му мислят.

Когато прописах за първи път, седем малки стихотворения ми "дойдоха" за по-малко от час. ИИ - SUNO, сега след повече от 20 години оттогава, ги музицира и изпя: Благодаря!

ИИ по мой текст:

Изкуствен интелект - SUNO , музицира и изпя стихотворението ми "Молитва", текста, който е споделен в предхождащия пост.

Георги Лефтеров - Майстора. 4 октомври в 13:11 · Plovdiv, Област Пловдив · Две ракии Украйна. 2024 година. Над две години продължаваше войната. Тази безсмислена, гладна за кръв машина, която бе превърнала най-плодородните полета в Европа в кървав ад. Някога по тези земи са растяли жито и слънчоглед, а сега — само тръни, гилзи и мълчание. Беше горещ летен ден — от онези, в които въздухът стои неподвижен, сякаш и той е уморен от човешката глупост. В напълно разрушеното от бомбите село беше тихо. Прекалено тихо. Щурците пееха своята вечна песен — сякаш природата умишлено се правеше, че не забелязва ужаса на хората. От време на време песента им се заглушаваше от жуженето на разузнавателен дрон — новите „пчели“ на човечеството, които не събират мед, а смърт. Мирното синьо небе беше станало като стара ръждясала каска — грозно, опасно и излъчващо студ. Едно утро, след поредната заповед — а знаете, както е писал Хашек, че „войната вървеше отлично, докато не дойдоха генералите“ — отново започна атака. Едните нападаха, другите се защитаваха, а накрая всички умираха еднакво — в калта, без значение какъв цвят е униформата им. В суматохата на боя, в прах, кръв и дим, двама войници — от двете страни — се оказаха ранени в една и съща разрушена къща. Единият лежеше от едната страна на зида, другият — от другата. Делеше ги само една тухла и съдбата, която обича да се шегува с хората. Боят затихна. Щурците пак запяха. Интересни същества са — пеят една и съща песен и над любовта, и над гробовете. Мина час. После още един. Двамата дишаха тежко, без да се виждат, но усещаха присъствието един на друг — като двама непознати в тъмна стая. — Слышишь, укроп? Ты живой? — обади се гласът на единия, груб, изморен. — Живой я, кацап проклятый! — отвърна другият през болка. — Не укроп я, я болгар! Настъпи тишина. После се чу слабо издишане — почти усмивка. — И аз съм българин, а не кацап — каза първият. — Христо се казвам. От Мелитопол. — А аз съм Васил, от Одеса… И така, без да се видят в очите, в праха на една паднала стена, се срещнаха двама българи — всеки воюващ за различна армия, но с една и съща болка. — Къде те удари? — попита Васил. — В левия крак — отвърна Христо. — А теб? — В десния. Болката е като куче — не пуска. Слънцето залязваше, а в небето вече светеше луната — старата свидетелка на всички човешки безумия. Тишината се сгъсти като тесто преди втасване. — Василе, имаш ли семейство? — попита Христо. — Имам. Жена и две деца. В България са. В Пловдив. — каза Васил и въздъхна. — А ти? — И аз имам. Яна се казва. С двете ми щерки е. В Бургас са бежанки. Като ги изпращах, им обещах, че ще дойда при тях… ама ето ме тук, при тебе. Настъпи кратка тишина. После двамата се засмяха — не от радост, а от абсурдност. — Значи и моите, и твоите са в България. — каза Васил. — И ние тука се стреляме, а те вероятно чакат на една и съща опашка за хляб. — Може и да си купуват от една и съща пекарна — добави Христо с пресипнал глас. — И да не знаят, че мъжете им умират от глупост. — А защо си тук, Христо? Защо воюваш за тях? — попита Васил. — Не воювам за тях — отговори той. — Хванаха ме. Предложиха ми — или затвор, или фронт. И обещаха, че ще нахранят семейството ми. Подписах. После ги пуснаха да тръгнат към България. А ти? — И мен ме хванаха — каза Васил. — На пазара. Търсех картофи. Натъпкаха ме в микробус и след три седмици „обучение“ — ето ме на фронта. — Значи една и съща кучка ни е съдбата — каза Христо. — Да — отвърна Васил. — Кучка, която лае от всички страни. Щурците отново запяха, сякаш нищо не се е случило. Над селото се издигна зелена сигнална ракета — знак, че групите за събиране на трупове излизат. Двамата знаеха, че ако останат заедно, единият ще бъде убит — така работеше войната, с глупави правила и трагичен ред. — Василе, ако чакаме спасение — твоите ще убият мен, а моите — теб — каза Христо. — Ще можеш ли да пълзиш? — Ще мога. Само ми дай малко време… — изстена Васил. — Имаме цяла вечност, братле. — усмихна се Христо. — Аз също ще пълзя. Нали за това сме хора — да стигаме някъде, дори и в калта. Двамата замълчаха. Луната хвърляше сянката си върху стената, която ги делеше, а в тази сянка сякаш стоеше България — далечна, мирна, топла. Семействата им сигурно вече спяха. Може би децата им сънуват море. — Василе! — извика Христо, преди да се разминат. — Като оцелеем — ще се намерим. Във Варна! Винаги съм мечтал да видя Варна. — Добре! — отвърна Васил, вече пълзейки. — Ще се видим във Варна! И ще пием по две ракии! — По две! — изсмя се Христо, въпреки болката. — Ама за твоя сметка! Смехът им се разля в нощта, между праха и тишината. После всичко отново замлъкна. Щурците продължаваха да пеят — сякаш подреждаха невидим венец над двама непознати, които за един кратък миг си спомниха, че са хора. И че в свят, където всички се делят на „свои“ и „чужди“, истината понякога се намира между две ракии и един зид. Майстора

Видно е, че се разпозна. Но никой не те мрази за това.

Александър, като прочетох поста ти, се сетих за един стар български обичай. Когато в къщата идва гост, стопанинът го прекарва през обора да го помиришат конете и кучетата, дали е добър човек. Ако бъде приет от тях, чак тогава му се позволява да влезе в къщата. Иначе не за бъдещето но за миналото и настоящето. Отглеждам зеленчукова градина. Уважавам моите съседи, които правят същото. Менкаме си още от расада. После - магданоз за тиквички, доматки или краставички, лук, копър. Няма пари, ддс и подобни,и какво Господ даде. Дядо ми викаше: предприятие под небето. Тази година иначе нямаме плодно дръвче, което да е родило. Измръзнаха пролетта от сланите. Така че, както Господ даде. Иначе световната мафия се опитва да ни продава семената. Всяка година - хибриди, които се не размножават, другата година да си купиш пак. Посегнат ли ни на земята, семената, водата ние сме пътници. Иначе в селата хората знаят как да оцеляват, и дори подаряват от своя излишък. На някоя немощна вече баба или дядо. И така.

Първо, искам да кажа, че съм един от 604 000-те, които са се подписали за провеждане на референдум за запазване на българския лев. Но сега ще споделя размисли до какво ще доведе въвеждане на дигитална валута. Масова практика за пране на пари е да имаш хотел, да пишеш фалшиви престои на хора, които и хабер си нямат за това. Някога може да са били посетители на хотела, и така собствениците да им имат необходимите данни. Така кеша от наркотици, проституция, хазарт излиза на светло през законен бизнес. Това е пример, а законният бизнес може да бъде летене с делта планер, бънджи скок, или превоз с лодка на морето. Каквото и да е. Но какво става, ако парите са дигитални? Има движение от банковата сметка на клиента… Край на милиардите кеш. Как ще дадеш на някого пари да гласува за теб? Как ще работиш на осигуровки за четири часа, като работиш цял ден, а другото ти се дава „на ръка“? Как ще си купиш автомобил, а джамбазите ще го пишат на половин цена, като си им дал още толкова? И да не продължавам, но всичко ще бъде проследимо. И на реална цена. Страшно е за хората с голям кеш…

За пръв път през 2007 година, април месец, във хижа Пионерска срещнах две сестри, които споделиха, че са последователи на Учителя. Сториха ми се коренно различни, едната сприхава и „гледаше лошо“ а другата „блага“ и все едно от очите й излизаше мекота и светлина. Благата ме попита: -Чел ли си, четеш ли Учителя? Аз: -Ами не, аз тези работи си ги знам. Благата се усмихна, а сприхавата видимо „избухна“, а на мен ми стана смешно. -Как така си ги знаеш? -Ето, днес написах стихотворение. Заемаха позиция на слушатели, подканиха ме да им го изчета: МОЛИТВА Аз често се питам на света дали съм му нужен, какво бих допринесъл за общото благо? Да оцелееш в света бих казал егоизъм е нужен, и никой не чува те когато говориш му благо. Поглеждам в очите на хората дълбоки и тъжни и мъка облива ме черна на тласъци. Те хората във свойта вселена сами са си важни, защо да ги будя със мои проблясъци? Обичам дърветата, животните, птичките, цветята, водата, пчелите, тревичките, че те са тъй горди, тъй силни, смирени, приемат смъртта в красота, извисени! Смъртта им дава живот на по-силния, приспособимия, не отнемат тъй на посоки, не убиват за кеф, не оставят след себе си разрушения, егоистични решения, не превръщат Земята във гнусен и мръсен кенеф. Когато умират изчезват телата им, и всяка частичка от тях е във полза, завещават тази нагласа добра на децата им... А човекът жесток е, не виждам от него аз полза. Господи, казват, че измислен си от тези страхливо чакащи смъртта. Един въпрос тревожи ме, отговори ми, къде у хората да намеря доброта? Да знаеш, че сърдя ти се малко, предпочитам мравка аз да бъда, създание уж жалко. Копнея гълъб да бъда, или друга някаква птица, да летя, после да кацна, да пея, да пийна водица. Благодарен да бъда за всяка глъдчица въздух, да пея щастлив всеки миг, всеки ден. Когато животът отнемеш ми, малкият дух, да умра знаейки да обичам, благословен. Сега не намирам голям смисъл в живота и срам ме е да бъда човек, защото да убивам ме учат, това е кивота, алчна смърт да нося на бъдния век. Да трупам мангизи, машини, богатство, да складирам успехи, да бъда велик. Не виждаш ли?-место не намирам в човешкото братство, прости ми , смили се, дай ми пера в този миг. Защо си ми дал да нося отговорност, сред глухи и слепи капути носещи смърт? Копнея, желая птичата волност, без шум да умра, щастлива да бъде моята смърт. …………… Благата се усмихна и ми повтори: - И да започнеш да четеш Учителя! Като се върнах от планината, попаднах на този сайт и се регистрирах на 10 Април. Научих изключително много, за което - благодаря! Дали съм открил „човешкото братство“, търсено в стихотворението? Бих казал – на моменти и за кратко.

След 18 години, откакто съм написал горното съм готов да допълня разказа в по-големи подробности. Маститият чичко беше Георги Мантарков, който пиян и надрусан ми извади пистолет, а три седмици след това беше убит от Злати Златев - Златистия. Значи, който пистолет вади от пушка умира. Какъвто и да е Златистия съм сигурен, че така е спасил други невинни юноши, деца и е направил майките им да не плачат. https://mirogled.com/news-view/iedin-ot-nai-izviestnitie-banditi-na-iughozapada-izliezie-na-svoboda Заради този сън и "как е възможно всичко това", започна моето търсене, първо в книгите за Ванга, и после във всякаква литература свързана със сънищата.

20 юни 2024· Лети и Българският Дух несъкрушен над пепелта, и в Майката Родина кълнат се нейните деца, и нейна кръв и нейна плът са Божии Чада, не ще се спрат и предадат, щом тях ги води Любовта. Величие, Родино! Не ще да бъдеш унижена и оплюта, изедници да късат твоя плът, туй време вече ни отмина вървиме ние в новий път! Във царственост и сила свята, за нашите бащи и за децата, Кълна се Майко в този час, пред Господ Бог, пред всички вас, не ще отстъпя и притиснат до стената да ви наричам българите – братя. И всичките богатства на света не струват ни и капка от кръвта….