mecholari

Господ казва в Писанието: „Сине мой, дай си сърцето“; Той познава и вижда грешките на хората и иска от нас не друго, а да му отворим сърцето си, да влезе Той в него. Ще кажете как? По същия начин, както отваряме прозореца да влезе светлина в нашата стая. Казано е: „Стая, където влиза светлина, лекар не влиза, болест не царува“, или: „Където светлината не влиза, оттам лекар не излиза“; също тъй в онова човешко сърце, в което е влязъл Господ, дявол не влиза. Господ е именно лекарят в този смисъл. Лекарят, като дойде, каже: „Ти трябва да ядеш повече, трябва да пиеш повече, трябва да направиш еди-какво и еди-какво“, и ние търпим, търпим, докато най-после гръбнакът ни се пречупи. Ние често мязаме на онзи камилар, който пътувал през пустинята и чиято камила едва носила товара; като намерил на пътя една лисича кожа, метнал я отгоре на камилата, но от това гръбнакът на камилата се пречупил и товарът останал тогава в пустинята. Гърбът на камилата може да носи само известно количество тежина. Камилата – това сме ние: ние сме, които пътуваме, и ако турим на гърба си повече товар, отколкото можем да носим, един ден ще спънем своето развитие. Аз с това не ви препоръчвам сиромашия; аз ви препоръчвам богатства в трояко направление – не само физическо, не само умствено, но и духовно. Небето иска такива богати хора, защото те могат да бъдат щедри. И когато Христос казва: „Събирайте съкровищата“, Той разбира такива съкровища. Влагайте тоя ваш капитал в Небето, за да може Бог от лихвите да храни бедните хора на земята. Не са ангелите, които изработват нашето спасение, ние сами трябва да извършим това. И имаме всичките условия да го извършим. И когато Христос казва: „Събирайте съкровищата“, Той разбира такива съкровища. Влагайте тоя ваш капитал в Небето, за да може Бог от лихвите да храни бедните хора на земята. Не са ангелите, които изработват нашето спасение, ние сами трябва да извършим това. И имаме всичките условия да го извършим. Законът не е да бъдем всички еднакво учени; всеки трябва да знае толкова, колкото му е потребно. Някой казва: „Мозъкът ми е малък“; аз му отговарям: Ако не можеш да гледаш малък кон, как ще можеш да гледаш по-голям; ако имаш малко сърце и не можеш да го управляваш, как ще управляваш друго, по-голямо сърце, което има по-големи желания? https://beinsa.bg/beseda_s.php?s_type=phrase&id=83&status=1&high=%D0%BA%D0%BE%D0%BD#result_1981533 Тук Учителят прави паралел между „мозък“ и „кон“. Кер на английски значи грижа, ат значи, на което можеш да яздиш. Да яздиш хубав кон, това е керата. https://beinsa.bg/beseda_s.php?s_type=phrase&id=3926&status=1&high=%D0%B0%D1%82#result_1807668 Т.е. „ат“ означава възможно най-хубав кон. Тук може да разгледаме етимологията на Богатство. „Бог“, проявен в „Ат“, който събира съкровища от Небето. Евангелие от Матея, 6 глава 19 Недейте си събира съкровища на земята, гдето молец и ръжда ги изяжда, и гдето крадци подкопават и крадат. 20 Но събирайте си съкровища на небето, гдето молец и ръжда не ги изяжда, и гдето крадци не подкопават нито крадат; 21 защото гдето е съкровището ти, там ще бъде и сърцето ти. Лука 18:25 Защото по-лесно е камила да мине през иглени уши, отколкото богат да влезе в Божието царство. По-горе от Учителя: . Аз с това не ви препоръчвам сиромашия; аз ви препоръчвам богатства в трояко направление – не само физическо, не само умствено, но и духовно. Небето иска такива богати хора, защото те могат да бъдат щедри.

https://www.youtube.com/watch?v=w2TdMUAfuss

Александър, в този сайт Донка затвори темата за Елеазар Хараш. И заради това, не знам дали този пост няма да бъде изтрит.

Кръвта вода не става Поклон пред Вазов, Ботев, Левски! Поклон пред Караджата! По-свети от олтара в Александър Невски по-свидни ми от Свободата. И срам ще бъде пред Паисий, пред Кирил и Методи, народ де Словото прописал да се потъпка, и да се изроди. Вдигнете си главите гордо братя, сега в мисълта ми ви прегръщам, че не е територия страната, при общата ни кръв се връщам. 01.11.2023 г.

Уникално интервю!

Ако някога се обезсърчиш, иди при едно блато и слушай какво прави жабата, как пее. Тя взима известни тонове много чисто. Казваш: Нямам време да се занимавам с жабите. – Жабата е символ, който трябва да се преведе. Тя е студенокръвно животно, което показва, че е хладнокръвна. Жабата гледа на живота философски. Седи спокойно и размишлява като факир – мускул не мърда на нея. Със своето хладнокръвие тя иска да каже на човека: Няма защо да се гневиш, нито да се разгорещяваш. Остави нещата сами да дойдат до тебе. Наистина жабата седи спокойна: кацне муха на носа й, и тя веднага я лапне. След това пак заема същото положение, като че "ни лук яла, ни на лук замирисала". И така, изучавайте постоянството от жабите. Те пеят цели четири месеца в блатата, по цели дни и нощи. Благодарете, че жабите крякат и щурците пеят. Ако те престанат, светът ще мине през големи страдания. Когато минаваш край блатата и чуваш, че жабите крякат, знай, че твоите работи ще се оправят. Ако искаш да знаеш дали работите ти ще вървят добре, дръж у дома си в едно шише с вода една жаба и следи кряка ли тя, или не. Ако кряка, ще успяваш; ако не кряка, няма да имаш успех. – Това е празна работа. – Знай, че всичко, което става в Природата, има дълбок смисъл. В известен случай жабата, щурецът могат да внесат нещо ново в душата ти. Малки същества са те, но някога могат да бъдат полезни. Вървиш и не знаеш накъде води пътят. Спри се пред жабата, тя ще ти посочи правия път. Жабата е надпис, по който можеш да четеш. Не само жабата, но и всяко живо същество може да посочи правия път на човека. От него се иска будност, да разбира нещата. Така той ще осмисли живота си и ще види, че всяко явление, всяка проява в живота има дълбок смисъл. https://beinsa.bg/beseda_s.php?s_type=plus&id=1869&status=1&high=блато#result_789980 Айде слези от високия си пиадестал. Зад всяка случайност е замисълът на Бога, а "случайност" е когато не разбираш неговия замисъл.

За блатата, сещам се жабите. Ако една жаба ми говори истината, аз ще я слушам най-внимателно. https://beinsa.bg/beseda_s.php?s_type=plus&id=258&status=2&high=жаба#2result_262563 ....даже във блатата, в мръсната им тиня... Скопените от чувство за хумор, да си му мислят.

Когато прописах за първи път, седем малки стихотворения ми "дойдоха" за по-малко от час. ИИ - SUNO, сега след повече от 20 години оттогава, ги музицира и изпя: Благодаря!

ИИ по мой текст:

Изкуствен интелект - SUNO , музицира и изпя стихотворението ми "Молитва", текста, който е споделен в предхождащия пост.

Георги Лефтеров - Майстора. 4 октомври в 13:11 · Plovdiv, Област Пловдив · Две ракии Украйна. 2024 година. Над две години продължаваше войната. Тази безсмислена, гладна за кръв машина, която бе превърнала най-плодородните полета в Европа в кървав ад. Някога по тези земи са растяли жито и слънчоглед, а сега — само тръни, гилзи и мълчание. Беше горещ летен ден — от онези, в които въздухът стои неподвижен, сякаш и той е уморен от човешката глупост. В напълно разрушеното от бомбите село беше тихо. Прекалено тихо. Щурците пееха своята вечна песен — сякаш природата умишлено се правеше, че не забелязва ужаса на хората. От време на време песента им се заглушаваше от жуженето на разузнавателен дрон — новите „пчели“ на човечеството, които не събират мед, а смърт. Мирното синьо небе беше станало като стара ръждясала каска — грозно, опасно и излъчващо студ. Едно утро, след поредната заповед — а знаете, както е писал Хашек, че „войната вървеше отлично, докато не дойдоха генералите“ — отново започна атака. Едните нападаха, другите се защитаваха, а накрая всички умираха еднакво — в калта, без значение какъв цвят е униформата им. В суматохата на боя, в прах, кръв и дим, двама войници — от двете страни — се оказаха ранени в една и съща разрушена къща. Единият лежеше от едната страна на зида, другият — от другата. Делеше ги само една тухла и съдбата, която обича да се шегува с хората. Боят затихна. Щурците пак запяха. Интересни същества са — пеят една и съща песен и над любовта, и над гробовете. Мина час. После още един. Двамата дишаха тежко, без да се виждат, но усещаха присъствието един на друг — като двама непознати в тъмна стая. — Слышишь, укроп? Ты живой? — обади се гласът на единия, груб, изморен. — Живой я, кацап проклятый! — отвърна другият през болка. — Не укроп я, я болгар! Настъпи тишина. После се чу слабо издишане — почти усмивка. — И аз съм българин, а не кацап — каза първият. — Христо се казвам. От Мелитопол. — А аз съм Васил, от Одеса… И така, без да се видят в очите, в праха на една паднала стена, се срещнаха двама българи — всеки воюващ за различна армия, но с една и съща болка. — Къде те удари? — попита Васил. — В левия крак — отвърна Христо. — А теб? — В десния. Болката е като куче — не пуска. Слънцето залязваше, а в небето вече светеше луната — старата свидетелка на всички човешки безумия. Тишината се сгъсти като тесто преди втасване. — Василе, имаш ли семейство? — попита Христо. — Имам. Жена и две деца. В България са. В Пловдив. — каза Васил и въздъхна. — А ти? — И аз имам. Яна се казва. С двете ми щерки е. В Бургас са бежанки. Като ги изпращах, им обещах, че ще дойда при тях… ама ето ме тук, при тебе. Настъпи кратка тишина. После двамата се засмяха — не от радост, а от абсурдност. — Значи и моите, и твоите са в България. — каза Васил. — И ние тука се стреляме, а те вероятно чакат на една и съща опашка за хляб. — Може и да си купуват от една и съща пекарна — добави Христо с пресипнал глас. — И да не знаят, че мъжете им умират от глупост. — А защо си тук, Христо? Защо воюваш за тях? — попита Васил. — Не воювам за тях — отговори той. — Хванаха ме. Предложиха ми — или затвор, или фронт. И обещаха, че ще нахранят семейството ми. Подписах. После ги пуснаха да тръгнат към България. А ти? — И мен ме хванаха — каза Васил. — На пазара. Търсех картофи. Натъпкаха ме в микробус и след три седмици „обучение“ — ето ме на фронта. — Значи една и съща кучка ни е съдбата — каза Христо. — Да — отвърна Васил. — Кучка, която лае от всички страни. Щурците отново запяха, сякаш нищо не се е случило. Над селото се издигна зелена сигнална ракета — знак, че групите за събиране на трупове излизат. Двамата знаеха, че ако останат заедно, единият ще бъде убит — така работеше войната, с глупави правила и трагичен ред. — Василе, ако чакаме спасение — твоите ще убият мен, а моите — теб — каза Христо. — Ще можеш ли да пълзиш? — Ще мога. Само ми дай малко време… — изстена Васил. — Имаме цяла вечност, братле. — усмихна се Христо. — Аз също ще пълзя. Нали за това сме хора — да стигаме някъде, дори и в калта. Двамата замълчаха. Луната хвърляше сянката си върху стената, която ги делеше, а в тази сянка сякаш стоеше България — далечна, мирна, топла. Семействата им сигурно вече спяха. Може би децата им сънуват море. — Василе! — извика Христо, преди да се разминат. — Като оцелеем — ще се намерим. Във Варна! Винаги съм мечтал да видя Варна. — Добре! — отвърна Васил, вече пълзейки. — Ще се видим във Варна! И ще пием по две ракии! — По две! — изсмя се Христо, въпреки болката. — Ама за твоя сметка! Смехът им се разля в нощта, между праха и тишината. После всичко отново замлъкна. Щурците продължаваха да пеят — сякаш подреждаха невидим венец над двама непознати, които за един кратък миг си спомниха, че са хора. И че в свят, където всички се делят на „свои“ и „чужди“, истината понякога се намира между две ракии и един зид. Майстора

Видно е, че се разпозна. Но никой не те мрази за това.

Александър, като прочетох поста ти, се сетих за един стар български обичай. Когато в къщата идва гост, стопанинът го прекарва през обора да го помиришат конете и кучетата, дали е добър човек. Ако бъде приет от тях, чак тогава му се позволява да влезе в къщата. Иначе не за бъдещето но за миналото и настоящето. Отглеждам зеленчукова градина. Уважавам моите съседи, които правят същото. Менкаме си още от расада. После - магданоз за тиквички, доматки или краставички, лук, копър. Няма пари, ддс и подобни,и какво Господ даде. Дядо ми викаше: предприятие под небето. Тази година иначе нямаме плодно дръвче, което да е родило. Измръзнаха пролетта от сланите. Така че, както Господ даде. Иначе световната мафия се опитва да ни продава семената. Всяка година - хибриди, които се не размножават, другата година да си купиш пак. Посегнат ли ни на земята, семената, водата ние сме пътници. Иначе в селата хората знаят как да оцеляват, и дори подаряват от своя излишък. На някоя немощна вече баба или дядо. И така.