Обикновено в компания се смея като олигофрен. Трудно ми е да го правя, когато около мене има хора приемащи живота в черни краски. А на тях им е трудно да ме разберът. Обикновено ме питат: "Сега на какво се смееш?". Жал ми е за такива, които се опитват да ме накарат умишлено да замълча, да престана да се смея. Жал ми е за хора, които се приемат твърде насериозно. Признавам си, че започвам да ги иронозирам, особено когато използват епитети, мислейки ,че ме обиждат. А понякога мълча а след това прощавам.
Ето ви едно стихотворение, което написах за иронията:
Какво е тънката ирония-
да бъдеш ти первезно зъл?
да криеш нещо, мания,
в очите да го кажеш щом не би могъл?
Да кажеме, че пишеш стихове,
и с тях целиш да нараняваш,
създаваш собствен свят от митове,
и грозно ти от истината бягаш.
След туй си слагаш маската, самодоволен,
изграждаш с тухли невидима стена,
раняваш хората, уж жест неволен,
и радвайки се тънеш в суета.
И криеш даже сам от себе си,
в сърцето си скръбта,
там пусто е а плаващите пясъци
убиват любовта... със суета.
A това е виц, който днеска прочетох и се смях:
Срещнали се двама талибани.Единият попитал:
-Как си?
�”ругият:
-Бомба съм.
Не ме питайте защо се смях. И аз не знам.