bee_bg

За котките е писано че където легнат в новопостроен дом там трябва да е главата на човек при сън т.е това е най положителното място откъм енергии. Описания случай на ОИТ от теб не ми се коментира понеже не съм на ясно макар че като се замисля подобни състояния съм изпитвал(знам за какво говориш) ,но съм скептично настроен че е ОИТ Бих се съгласил с това мнение: Изобщо дали съществува ОИТ в истинския смисъл на думата ? Поразрових се малко из нета и ето какво открих ''Значението на парадоксалния сън не е напълно изяснено. Известно е, че той е необходим за правилното функциониране на нервната ни система. Възможно е да играе роля при психичното разтоварване, прави възможно прочистването на душата. По време на будното състояние често се налага да потискаме различни емоции: страх, нежелание, гняв, радост, страст, тъга. В сънищата всичко е възможно и там можем да ги преживеем.'' Сън Изкуството на Осъзнатото Сънуване Сънят Google

Оплесвам се ,но по мои наблюдения любимо ядене на доста от присъстващите тук е форума спомням си един пост на един мой познат от друг форум цитирам по памет ''че сме мушици примамени от светлината търсейки истини и топлина а всъщност попадаме в един капан на илюзии ''

На мен пък ми хрумна ''Колекция на души'' Сега сериозно всичко сготвено вкусно ми е любимо

Жалко че не мога да се изразявам толкова точно .

Съвсем бегло осъзнавам че съществуват ''Тъмнината и Светлината'' , но така както е пуснат първия пост от темата по-скоро трябва да се говори за силите на доброто и злото в нас...

Има лесно .превключваш канала или направо спираш телевизора но така има и опасност човек да заживее в измислен свят така че ''отсяване'' е нужно .

Медиите какво показват нама значение когато човек е на ясно с нещата и вижда и мисли правилно .

Е аз също просто си говорим(правим форум) за отричането съм съгласен човек трябва да си оставя вратичка особенно за недоказаните и разтегливи неща Прочети ми постовете аз нито напълно отричам нито се съгласявам ))

Уважавам книгите , но написаното за душата съвсем не е сигурно че наистина се случва така просто си е написано... Съгласна съм, но литературата на тибетския будизъм е базирана единствено на преживяно. Или поне така твърдят те. Е това е друго нещо . В такъв случай това което е написано трябва да го е писъл някой ''прероден'' ) иначе няма как да знае целия цикъл. много много не ми се вярва да е възможно да си спомня и да опише по скоро са предположения .

Уважавам книгите , но написаното за душата съвсем не е сигурно че наистина се случва така просто си е написано...

Чудя се щом всеки човек има душа и ако тя не ''умира'' в смисъл е възможно прераждане то излиза че има ''база'' от души в отвъдното за всеки новороден ,а знаем че населението на земята се увеличава... от друга страна излиза че и душите се увеличават и можеби след смърта на човек се сливат в едно цяло . Но първоначално населението на земята е било по малко... явно с моята проста логика няма да стигна до никъде . Личното ми мнение е че душата след смърта на човек преминава в друго състояние и вече нищо не е същото можеби в известнен смисъл настъпва ''смърт'' и на душата . Едно ясно никой не знае какво става точно ))

А питаш ли се защо е така ? И кой дърпа конците ? Случва се да забележа и беспристрасност т.е прилични медии.

Според мен има разлика между глупав човек и глуповат . Продължавам да твърдя ,че безгрижните хора т.е живещите ден за ден в известен смисъл са по- свободни и по-щастливи . Не приемам този безотговорен начин на живот , но понякога им ''завиждам'' .

Всъщност извода от притчата аз намирам в тия думи Според мен има тънък намек отправен към целия форум с тази тема(приказка) можеби Вендор е имал това впредвид )

Щом стана дума за сърца за изстръгване веднага се сетих за един разказ които преди доста време събуди противоречиви мисли и отговори в съзнанието ми . Малко е извън темата но пък си струва да се прочете . автор: Tiranozavar По-скоро го направих от инат. Елисавета пристига винаги в десет. Десет минути по-рано аз съм в коридора, втренчил поглед в кафявата врата със златиста дръжка. Котката както винаги ме гледа подозрително с едното си жълто око. Тя е полусляпа от старост. Когато чуе движение започва да мяука на вратата. И да се гали в глезените ми. - Добро утро, господине. - Добро утро, Елисавета. - Днес времето е хубаво. - Да, Елисавета. Винаги разговаряме така. Това е нашият код. За това й плащам. Трябва да се съгласява. Да върши това, което трябва. Да се движи така, както искам аз. Да идва винаги в десет. Да не стъпва тежко, да не бърза, да не ме гледа изплашено, да е винаги с пола и мека обувка, да има хубава прозрачна бяла риза. Да бъде перфектна. И тя го прави. Без усилие. Не предполага колко я харесвам и затова понякога ме гледа изплашено. Обичам свенливите жени. Това е качество, което проститутките не притежават. Елисавета е проститутка. Поръчах я по телефона. Описах я така, както си я представям на мъжкия дрезгав глас отсреща. - Да. - Искам момиче. - За секс? - Да. - Кога? - Днес. - Къде? Вкъщи глупако, помислих си. - Възможно ли е да е тъмна и не много висока? - Възможно е. - Мога ли да я задържа за една нощ? - Ще ви струва доста. - Цената е без значение. - Ще я пратя с охрана. Никакво насилие. Веднага си представих, че прерязвам гърлото на момичето с кухненския нож или затискам главата й във ваната. Стаята е разхвърляна, високата й черна обувка артистично е полегнала на пода, шапката е върху креслото ми, мирише на чужда жена, на момиче, на младост. Тя обаче се оказа не чак толкова млада. Може би е на 30 или на 35. Може би има дете. Някъде там, зад моята врата. Момичето пристигна бързо. И беше точно такова, каквото си го представях. Елисавета, тъмна и не много висока, с плътни устни, тънък глезен, изящни ключици. Когато я видях, ми се стори, че вече съм я виждал. Може би в списание. Възможно е дори да съм я сънувал. Беше напрегната. Малко надменна. И любопитна. Изгледа котката с отвращение. Попита ме къде е банята. Насочих я. Налях си уиски. Появи се гола. Тялото й е матово. Със стегнати гърди. Не предизвика нищо у мен. Продължаваше да ме гледа в очите, с овладяна усмивка. - Облечи се. Вероятно си е мислила, че съм психопат. Върна дрехите върху себе си. Напрегнато. Вече не ме гледаше. - Седни. Свлече се в креслото. Запали цигара. Изчаках докато дръпне два пъти. - Тук не се пуши. - Извинете. Продължавах да я гледам. Никога не съм предполагал, че това може да се случи с мен. Чуждо момиче или жена срещу мен. Очаква да я докосна или пък просто да бъда груб. Чувствам се сковано. Отново си представих мъртвото й тяло във ваната. И малки мехурчета, които излизат от устата й. Размазаното червило, черните сенки под очите. Учуденият поглед и пръстите на ръцете, вкопчили се в ръба. Плиските намокрят ризата ми. Косата ми е разрошена. Жената е мъртва. - Можеш да спиш тук. - Благодаря. Не ми задаваше въпроси. Не вярвах да й се е случвало. Аз бях възрастният отчаян мъж от разказите на нейните приятелки. Мъжете, на които тя не трябваше да се доверява. Платих й. - Как се казваш? - Елисавета. - Това име е измислено. - Така се казвам. - Ще дойдеш ли утре отново. - Ако желаете. - Желая. Оттогава мина повече от година. Елисавета идваше веднъж седмично. Отначало привечер за час или два. Сега е тук точно в десет. Всеки ден. Вече работи само за мен. Бяха я пребили. Преди време. Тогава я помолих да се откаже от това име. Тя ме разбра. Поискала е да се махне. Не са й позволили. Затворили я. Насилвали са я. Тогава не я видях цяла седмица. Обадих се, за да я повикам. Гласът не беше дрезгав. Мъжът, с когото говорих бе рязък. Глухо му заявих, че след час ще бъда там. Не знаех къде е това там. Но след час Елисавета бе тук. С подпухнало лице. Имах желание да я прегърна, искаше ми се за я задуша. Да бъда нежен. Много внимателен. Да я нося на ръце. Да й пусна музика. Може би и тя очакваше това от мен. Очите й бяха изпъкнали. Приближих се и разроших косата й. Сцената на удавянето отново изникна пред мен. Сякаш някой ме обля с вода. Ризата ми се овлажни. Ръката ми се стегна. Вече исках да я ударя. - Биха ли те? - Да. Посегна да ме прегърне. Двете й ръце се вкопчиха в мен. Надигна се на пръсти и ме целуна. Зашлевих я. Удрях я докато падна на земята. Биех я където сваря. Превъзбудено. Кожата от пръстите ми се обели. Тя плачеше тихо. Не понечи да ме спре. Задъхвах се. Котката започна да вие. Спрях малко преди да я убия. Бях й счупил ръцете. Лицето й обаче бе непокътнато. След това й платих. Разписах й чек. Не бе мечтала никога за такава сума. Поръчах цветя по телефона. Отсреща бе женски глас. Много орхидеи. Орхидеи, които да затрупат цялата къща. Всички стаи. Цветя до небето. Когато Елисавета дойде в съзнание ми се усмихна. Мина ми безумната мисъл да я осиновя. Всички жени, които не можех да имам, можеха да ми бъдат дъщери. А Елисавета ми принадлежеше. Тя се привърза към мен. След първия ми сън. Сънувах, че се любя с нея. Бе грубо, но сладострастно. Елисавета бе бременна. Връщах се у дома и я биех. Удрях с юмруци големият й корем и след това я карах да коленичи с лице към скута ми. В тези моменти чувах писъка на бебето. Още едно момиче. Истинската ми дъщеря. Зачената в съня ми. Елисавета притваряше очи, ръцете й държаха бебето като в кошница, миглите й потръпваха. Виждах пръстена си в косите й. Роша косата й, а бебето пищеше докато оглушея. - Сънувах те. - Хубав ли беше сънят, господине? Господине, господине, господине. Едно добре възпитано момиче. Повече не я докоснах. Елисавета е нещо като котката ми. Минава край мен, мълчи. Понякога сяда в скута ми и ми държи ръката. Тогава затварям очи и си налагам да остана спокоен. Или си я представям като котка. Когато отворя очи ушите й вместо встрани ще изпъкват от челото й. Зъбите й ще са мънички и редки. Краката и ръцете й ще бъдат окосмени. А тялото ще си остане женско. Тя е моята робиня. Днес поръчах торта. А може би не беше нужно. Елисавета ме погледна и се хвърли на врата ми. - Ти имаш рожден ден. - Нямам, Елисавета. - Каква е тази торта? - Ти имаш рожден ден. Иска ми се да й кажа моето момиче. Да я вдигна на ръце. Да се въртя с нея из цялата къща. Да я сложа на леглото. Да я съблека и да я целувам, докато изпадне в безсъзнание. Да целувам белезите по ръцете й. Там, където присадиха пироните. Да я стопя. - Нямам, господине. - Имаш. Тя отново ме погледна с онзи поглед. Затворих очи. Елисавета бе моята малка дъщеря, която днес става на една година. Първият й рожден ден след въображаемото осиновяване. Елисавета реже тортата. Усмихва се, но очите й са насълзени. Може би това е последният ми ден с нея. Може би утре ще съм мъртъв. Ще лежа студен в леглото, а тя навела се над мен ще ми пее. Ще ме вика. Ще съжалява, че не е родила онова момиче, моята дъщеря. Внучката ми. Или мъртвата ще е тя. Тялото й бавно ще се сковава, а аз ще изследвам кожата й. Ще я натискам като лекар, за да разбера какво я боли. Ще оставя очите й отворени. И ще местя зениците с карфица. Елисавета ще гледа винаги в мен. Сяда срещу мен. Тортата е от сметана. Спокойно може да бъде част и от моя бял дроб. От дланите ми… - Елисавета. - Да, господине. - Днес ще се самоубия. Тя спира. Приборът с парчето торта застива пред гърдите й. Когато прострелям слепоочието си, ще опръскам тортата с кръв. Тя може да се представи, че това са ягоди. Може да я опита. - Грижи се за котката. - Да, господине. Елисавета е едно дете… //вероятен источник Хулите нет

Хе колко патетично и лесно е на думи ,но всъщност хич не е така а можеби е така стига човек донякъде да е ''проумял'' живеенето .

Е започна се чудех се кога ли най сетне ще се спомене бог и вообще възможно ли е да разисквате тема без него ?

Лесно се живее живота а понякога трудно смятам че наглед по ''глуповатите'' хора т.е които не му мислят много много са по-щастливи...

Всички пчелни продукти съдържат имуностимулатори-> мед, восък,прополис,перга(прашец),пчелна отрова ,но най-вече пчелното млечице . Комбинацията от мед прашец и пчелно млечице става уникален имуностимулатор .

Хе че той отговора си го има в заглавието ->разумно Неслучайно е казано ) ''От много работа богат не се става а гърбат''

Вярно е . Имало е моменти от живота ми в които съм го правил на 100% съчетаване на приятното с полезното т.е това което най много ми харесва и съм способен с умения да върша . Наистина има успех , но в живота често се случва външни фактори които не зависят от нас самите и които нямаме възможности да променим веднага да ни пречат да постигаме този упех .

Освен изброените случаи пораждащи ревноста случва се и самия обект да дава поводи за ревност, тогава болката е само на една крачка а изневярата чука на вратата ,затова и споменах че човек трябва да се научи да подхожда по освободено към тези взаимоотношения .

М да и силните и твърдите сърца могат да обичат и не искат да бъдат самотни .

Сънят на дракона автор: Eredia74 Имало една гора. Била гъста и непрогледна, с високи борове, които след росата сутрин ухаели на смола, а пръстта под тях била така мека, че било трудно да чуеш сам стъпките си. Но през нея не минавал никой. Може би защото била винаги мрачна и тъжна, потънала в мъгли и сенки, и тишина в която всеки шум се губел. Някъде там, в тази гора живеел дракон. Той мъничко приличал на гората, мълчалив и мрачен като нея, и през лицето му често пробягвала сянката на тъгата, а очите му помътнявали. Тогава той навеждал глава и я извъртал в страни, като да валяло дъжд, който влиза в очите, но когато правел така, в гората не валяло и навярно дъжда бил единственно вътре в него. Една сутрин, докато гледал как слънцето топли мъглата между клоните, до него кацнала птица. Била мъничка, не от тези, които пеят, но била крехка и красива и когато я видял, за миг притихнал а после отместил поглед, като да си спомнил нещо. -Здравей, -казала му птицата -тази нощ те чух . Бях се свила в клоните на дървото, което расте само на хълма. Тогава ти дойде и погали кората му, след това седна до него и му разказа колко самотни са звездите и как нощта е тъжна и безсънна, когато никой не те прегръща и не ти пожелава "лека нощ", една целувка време, преди да е дошъл съня. Разказа и за съня без сънища, в който само не помниш нищо, и затова го чакаш, нощ подир нощ. Дървото те слушпаше и мълчеше, а аз се натъжих и затворих очи, а после заспах, и макар да бях тъжна, не се чувствах сама. На сутринта те нямаше край него. Тогава поисках да те намеря и те открих. Ето тук. Драконът се вгледал в нея и с нежност в гласа попитал тихо: -А ти коя си? Птицата отвърнала: -А защо му е на някой да знае коя съм? След това разтворила криле и отлетяла в синьото на небето. Вечерта дракона отново се качил на своя хълм, при своето дърво, докоснал кората му и седнал сред тревата, а после, без да откъсва очи от звездите, казал: -Зная, че си тук. -някъде над него, скрита в листата птицата отвърнала: -Знаех, че ще дойдеш. След това полетяла тихо, кацнала до него и се усмихнала: -Тъжна ли е сега нощта? -Може би не е. -отвърнал дракона -Коя си? -Защо ти е да го разбираш? Аз знам, но искам да забравя. Дракона навел глава. -Затова ли през онази нощ дойде тук на хълма? -А ти? -И аз. -затворил очи и и пошепнал: -Знам, че си тъжна и сама отвътре. Птицата се сгушила с криле и също му прошепнала: -А ти? -Сега не съм. -Ще дойдеш ли и утре? -Обещавам. -Лека нощ -казала му птицата. -Лека нощ. -усмихнал и се той. Всяка вечер дракона се качвал на хълма, затварял очи и се заслушвал в шума от тревата и листа, а когато ги отворел, до него била кацнала птицата. Докато една нощ тя попитала: -Какво означава "обичам"? -А нима не знаеш? -учудил се той. -Може би забравих. Кажи ми ти какво е. -"Обичам" е "обичам". Когато ти се случи истински, разбираш че не може да го разкажеш. Ако можеш, значи не е било наистина. -А какво е да се сбогуваш с някой, преди да си успял да кажеш колко много го обичаш? -Това го знам. -въздъхнал тъжно дракона- Това е болка в дланите, след като си го прегърнал на раздяла. Птицата протегнала грациозно шия: -Ако някой ден трябва да заминеш, ми кажи. Не искам да се досещам сама, когато не те намеря тук. -Обещавам да не заминавам. -казал дракона. -Не, не искам да ми обещаваш такова нещо. Трябва само да ми кажеш, ако тръгнеш за някъде. Той завъртял глава: -Обещавам същото. -Кое? -Да не тръгвам. Птицата се усмихнала и нещо в погледа и се променило, а той се сетил, че отдавна никой не го е гледал по този начин. Нощ след нощ птицата долитала в клоните на дървото и чакала дракона да дойде от тъмнината и да седне тихо, заслушан в шума на вятъра. Когато за пореден път се сгушила в тревите до него, незнайно защо застанала неподвижна и вкаменена, без да отделя поглед от очите му. -Какво има? -разтревожил се той. -Не бива да се привързваш към мен. -Защо? -Ще те нараня. Разбираш ли? Драконът се свил сред тревите. -Не. -Някой ден ще си замина. -Нищо не разбирам. Тя запляскала нервно с криле. -Може би ще реша да ида другаде, може би ще поискам да съм с някого завинаги. -Разбрах. -тихо и отвърнал той, и си помислил: "-Обикновено така ти казват, когато всъщност премълчават, че си непотребен" Птицата все така не откъсвала поглед от него. -Ето, нараних те. Драконът опитал да и се усмихне: -Не, не си. -А защо очите ти са влажни? Той погледнал тъжно в страни, където в тъмното била гората. -Не е нужно да си загрижена за времето в мен. Дори ако там сега вали. Птицата кимнала и тихо казала: -Добре. Над тях листата на дървото шептели на вятъра, а тревите се превивли тъжни, прегърнати една в друга. След още вечери драконът отишъл отново под дървото, погледнал звездите и видял колко са самотни, а нощта край него е тъжна и безсънна, както когато няма никой, който да ти пожелае "лека нощ". -Знам, че я няма. -казал той, и очите му се забулили в мъгла. -Знаеш че я няма. -прошепнало му с листата си дървото. -Знаех, че ще си замине. Дървото кимнало: -Не я прегърна за раздяла. -Но дланите пак болят -въздъхнал дракона. -А сега? -попитало дървото. -Сега ще спя, защото само докато спя, не сънувам и не помня ка не ставам за обичане. Не помня нищо. -Но сънят ще свърши. -Ще го чакам следващата нощ. Сън без спомени. Дървото тъжно отпуснало клони, а драконът докоснал кората му и заслизал надолу по хълма, навел глава и загледан на страни, както когато вали дъжд и влиза в очите. Пред него гората пак била тъжна и мрачна и в тишината и всички звуци на нощта се губели и оставали неми. Неми както онова "обичам", което драконът не посмял да каже, и което скрил дълбоко вътре в сърцето си. Един от следващите дни вятъра го стигнал сред дърветата и го заговорил: -Трябва да ти кажа нещо. -Не сега -отвърнал дракона. -Това е важно. Тази вечер тук ще дойдат ловци на дракони. Замини далеч. -Не мога. -отвърнал тихо дракона. -Как не можеш? Имаш криле както птиците. Ще отлетиш. Когато опасността отмине, се върни отново. -Птиците просто разтварят криле и отиват където поискат. Драконите не се като тях. За да полетим наистина трябва да полетим първо в сърцето си. Моето отдавна е от от олово и тежи. Не помня от кога не е летяло. Вятъра се завъртял объркан: -Ще те убият. Нима не го разбираш? Дракона въздъхнал тъжен: -Смъртта е също сън, но сън без болка от събуждане. После спрял да слуша вятъра и се свил в тревите, с притворени очи. Когато звездите изгрели отново, дошли ловците и дълго забивали копията си в неподвижното му тяло, учудени, че е така притихнал. Тогава пристигнала смъртта, невидима за всички освен него, застанала там, където всяка вечер стоял съня, прегърнала го нежно и тихо му прошепнала: -Лека нощ. Той и се усмихнал и заспал щастлив, спомнил си как е хубаво да те прегърнат докато спиш. Вятъра простенал и се залутал в клоните, а след това се издигнал над гората, станал облак и дълго плакал. София 2005 источник