д-р Тодор Първанов

Съжалявам, много закъснях но .....бях много зает.



Ако вашето писмо не беше адресирано лично до мен, след прочитането му щях да напиша един кратък съвет-обърнете се към психотерапевт, проблемът ви е решим с помощта на психотерапия.
Но понеже думите ви ми се сториха много разумни, верен на емоциите си, реших да обмисля казуса по-подробно и дам по-подробен съвет. Сега, след като съм прочел поне 5-6 пъти поста ви, ще кажа, че няма какво да добавя към първоначалното си мнение. Само ще отделя повече време д а поясня защо отговорите ми не само към вас, но и към другите питащи са кратки и в тях не фигурират никакви техники и други конкретни методи за справяне с проблема.
Ще започна с това, че както сме отбелязали още при създаването на рубриката, тук не е възможно да се прави психотерапия. Това, което реално можем да правим, е да даваме консултация на дадения човек с най-общи съвети какво да прави като начало за решаването на проблема си. Целта, която аз съм си поставил е само една – когато човек постави проблем, да го анализирам и да му препоръчам един от трите възможни варианта за решаване:
-самостоятелно решение
-решение с помощта на психотерапия
-лечение с медикаменти
-комбинация от горепосочените подходи
На пръв поглед тази задача изглежда много дребна, но за мен тя е изключително важна защото аз ежедневно се срещам с пациенти, не само загубили не само месеци и години, опитвайки се да решат проблема си по грешния начин, но и оставайки в неговото поле на решение, въпреки че самите те вече са убедени в неговата неефективност. Дори вие сте жертва на една такава грешка в подхода, защото ако преди 10 години сте отишли на психотерапевт, нещата най-вероятно щяха да се решат в рамките на няколко месеца. Знам, че твърденията ми са хипотетични, тогава популярността на психотерапията беше почти нулева. За жалост и днес такива грешки са масови. Непрекъснато ме търсят хора, които по повод на тревожно разстройство, вместо да започнат психотерапия, започват да вземат лекарства и то с години. Убедени в последствие, че медикаментите не им решават проблема, те искат да ги спрат. Но това е много труден процес. Труден е, защото човека вече се е научил да разчита на хапчето при всяка трудност, труден е, защото той вече се е убедил, че нещо в мозъка му е болно и винаги, когато се появи стрес, се появява и мисълта, че полудява. А това убеждение най-трудно се повлиява. Каквито и други хипохондрични мисли да имаме – рак, спин и др., те лесно се опровергават, за тях има обективни изследвания. Но когато убеждението е „полудявам, направо съм луд“, срещу него е само думата на психиатъра –нищо ти няма, това е само стрес. И , повярвайте ми, тази дума е много лека, срещу нея стои многогодишното убеждение, внушено от хапчето:нещо в мозъка ми не е наред. Разбира се, има и обратните случаи. Хора, очевидно със сериозни психични заболявания, да го отричат, да се опитват да си помогнат сами ида губят ценно време, в което заболяването напредва и лечението с медикаменти става все по-трудно. Така че преценката за това по кой път ще се насочи човека с психологичен или психиатричен проблем за мен е възлов и аз се чувствам удовлетворен от това, което правя в този сайт.
Защо избягвам да давам повече напътствия? Причините за това са няколко и то, според мен, основателни. Когато преценя, че проблема се дължи на най-обикновен стрес, че човека е разумен и борбен, най-често го пращам в Гугъла за справка и ако срещу думата „стрес“ не открие някой от симптомите си му пиша, да ме пита за пояснение. Второто, което препоръчвам е, да си направи собствена антистресова програма, която да следва. Защо съм толкова кратък и не давам повече съвети? Защото, както казах, съм преценил, че той е разумен и на такъв човек д а поясняваш нещо, за което има хиляди статии, ми изглежда неразумно от моя страна. Разбира се, преценката ми понякога може би не е вярна и човека не може да се справи сам и мисля, че тогава той сам ще се сети кой от оставащите два пътя да поеме- психотерапия или лекарства и ще избере първия. Когато смятам, че човека няма ресурс да се справи сам и не се касае за някакво психично заболяване, изискващо лекарствена терапия, му пиша кратко и ясно:“започнете психотерапия“ Знам, че някои очакват да им дам и други съвети и техники. Аз не мога да го направя. Първо: преценката ми е,че един от факторите – тежест на случая, здрав разум и мотивираща енергия- при този човек не позволява самостоятелно справяне. Давайки му техники и други съвети аз само бих забавил отиването му при психотерапевт. Второ: ако си позволя да му давам техники, а той започне психотерапия от друга школа, много е вероятно моите предварителни съвети да са толкова различни, че да подкопаят вярата му в това, което прави с колегата, независимо, че той може да е по-добър от мен в случая. Но най-важната причина да не давам техники за самостоятелно справяне е, че те са толкова сложни, че не биха могли без помощта на специалист, да бъдат приложени самостоятелно, в степен да решат трайно проблема. Тук искам да подчертая думата „трайно“. Временно облекчение е възможно, но от моя гледна точка то не е полезно, защото забавя срещата със специалист и трайното решение. За сложността на една напълно елементарна техника и дори вредата, която може да нанесе, ще дам следния пример: Един от най-често срещаните подходи за преодоляване на страха е срещата с него – как ще се нарече тази техника няма значение- може да е визуализация, съзерцание, конфронтация и т.н. Нека вземем най-често срещаната – визуализация. Да, но една трета от хората работят изцяло с лявото си полукълбо и не могат да създават образи. Представете си, че вие сте в тази група и аз ви посъветвам да визуализирате страха си. Сядате, затваряте очи и……..нищо, пред вас е тъмно. Напъвате се, ядосвате се и започвате да мислите, че от вас нищо не става, че това елементарно визуализиране, което всички могат / Вие не знаете, че 35 процента НЕ ГО могат/ и ви се отщява. Започвате да си мислите, че и тук се проваляте, че няма как да се справите, защото мозъка ви наистина е болен и не ви дава картината. Плюс това вие не знаете, че има десетки други методи и подходи, много по-трайни от визуализирането, чрез които да се справите. Нека си представим, че вие можете да визуализирате страха си. Сядате, виждате страха си заедно с него се вдига и адреналина ви. Той пуска в тялото ви всичките страховити симптоми, от които бягате, включително и блокира работата на мозъка ви, така че да не можете да излезете от ситуацията. Резултатът е такава паническа атака, че сама започвате да се чудите на акъла си как ме послушахте . Резултатът, разбира се, е плачевен за двама ни. Проблемът в осъществяването на тези техники е само в две неща- За да я направите се изисква определено ниво на смелост и спокойствие. Само че вие и другите, с подобни оплаквания, точно за това ме търсите – вас ви е страх и не сте спокойна. Така че за да приложите такава техника, аз трябва поне малко да ви науча да бъдете смела и положа доста усилия да ви науча да успокоявате тялото си. Това става по-бързо при мъжете, което ми отнема около два часа, но при жените може да ми отнеме и половината часове от терапията. В тази връзка аз наистина се възхищавам от упоритостта, труда и времето, което отделя Орлин в постовете си да запознае питащия с различни техники за самопомощ, но за мен това е неоправдано.
Ще дам и друг пример: Потърси ме мъж, който до преди няколко години е имал престижна , творческа работа. Кризата го застига и остава без работа. Постепенно в него се появява чувството на вина и малоценност от това, че жена му работи и издържа семейството. Разбирайки, че тези чувства блокират творческото мислене, той решава да се справи сам. Намира си книги и започва да прави сам техниките, описани там за преодоляване на тревожността. Резултатът беше потресаващ. Беше активирал всички забравени отдавна спомени за извършени от него несправедливости – като се започне от това, че е шпионирал сестра си като дете и се стигне до това, че несправедливо се е скарал и обидил съпругата си. С две думи, човека беше тотално блокирал и объркан. Наистина трябваха много усилия за да се излезе от това състояние, в което се беше вкарал благодарение на техниките за самопомощ. И последно: за да разберете за какво става дума, че разкажа още нещо. В съседната рубрика ‚Психология и психотерапия“ преди години съм дал техника за премахване на посттравматичен стрес. Скоро ми се обади колега, беше прочел техниката и беше започнал да я използва, само че нещата не му се получаваха и искаше да знае защо. Когато започнахме обсъждането, аз направо изтръпнах. Той правеше неща, които не влизаха в техниката и аз започнах да се чудя как съм могъл да ги напиша. Затова веднага след разговора намерих стария си пост и се успокоих- всичко беше описано както трябва. Как колегата ме беше разбрал толкова грешно, не мога да си обясня, но щом психолог може да ме разбере погрешно, какво остава тогава за неспециалист.
И идваме до последния вариант - лекарствата. При съмнение за истинско психично заболяване те са нужни и тук самопомощта е изключена, а делът на психотерапията е ограничен. Представете си човек с тежка депресия и мисли за самоубийство, тук няма какво да се чака депресията да премине или се разчита само на психотерапия, навременното приемане на антидепресант ще намали много риска за живота на този човек.Тогава мога само да кажа да се посети психиатър. Той наистина е компетентен в случая.

Съжалявам, много закъснях но .....бях много зает.



Ако вашето писмо не беше адресирано лично до мен, след прочитането му щях да напиша един кратък съвет-обърнете се към психотерапевт, проблемът ви е решим с помощта на психотерапия.
Но понеже думите ви ми се сториха много разумни, верен на емоциите си, реших да обмисля казуса по-подробно и дам по-подробен съвет. Сега, след като съм прочел поне 5-6 пъти поста ви, ще кажа, че няма какво да добавя към първоначалното си мнение. Само ще отделя повече време д а поясня защо отговорите ми не само към вас, но и към другите питащи са кратки и в тях не фигурират никакви техники и други конкретни методи за справяне с проблема.
Ще започна с това, че както сме отбелязали още при създаването на рубриката, тук не е възможно да се прави психотерапия. Това, което реално можем да правим, е да даваме консултация на дадения човек с най-общи съвети какво да прави като начало за решаването на проблема си. Целта, която аз съм си поставил е само една – когато човек постави проблем, да го анализирам и да му препоръчам един от трите възможни варианта за решаване:
-самостоятелно решение
-решение с помощта на психотерапия
-лечение с медикаменти
-комбинация от горепосочените подходи
На пръв поглед тази задача изглежда много дребна, но за мен тя е изключително важна защото аз ежедневно се срещам с пациенти, не само загубили не само месеци и години, опитвайки се да решат проблема си по грешния начин, но и оставайки в неговото поле на решение, въпреки че самите те вече са убедени в неговата неефективност. Дори вие сте жертва на една такава грешка в подхода, защото ако преди 10 години сте отишли на психотерапевт, нещата най-вероятно щяха да се решат в рамките на няколко месеца. Знам, че твърденията ми са хипотетични, тогава популярността на психотерапията беше почти нулева. За жалост и днес такива грешки са масови. Непрекъснато ме търсят хора, които по повод на тревожно разстройство, вместо да започнат психотерапия, започват да вземат лекарства и то с години. Убедени в последствие, че медикаментите не им решават проблема, те искат да ги спрат. Но това е много труден процес. Труден е, защото човека вече се е научил да разчита на хапчето при всяка трудност, труден е, защото той вече се е убедил, че нещо в мозъка му е болно и винаги, когато се появи стрес, се появява и мисълта, че полудява. А това убеждение най-трудно се повлиява. Каквито и други хипохондрични мисли да имаме – рак, спин и др., те лесно се опровергават, за тях има обективни изследвания. Но когато убеждението е „полудявам, направо съм луд“, срещу него е само думата на психиатъра –нищо ти няма, това е само стрес. И , повярвайте ми, тази дума е много лека, срещу нея стои многогодишното убеждение, внушено от хапчето:нещо в мозъка ми не е наред. Разбира се, има и обратните случаи. Хора, очевидно със сериозни психични заболявания, да го отричат, да се опитват да си помогнат сами ида губят ценно време, в което заболяването напредва и лечението с медикаменти става все по-трудно. Така че преценката за това по кой път ще се насочи човека с психологичен или психиатричен проблем за мен е възлов и аз се чувствам удовлетворен от това, което правя в този сайт.
Защо избягвам да давам повече напътствия? Причините за това са няколко и то, според мен, основателни. Когато преценя, че проблема се дължи на най-обикновен стрес, че човека е разумен и борбен, най-често го пращам в Гугъла за справка и ако срещу думата „стрес“ не открие някой от симптомите си му пиша, да ме пита за пояснение. Второто, което препоръчвам е, да си направи собствена антистресова програма, която да следва. Защо съм толкова кратък и не давам повече съвети? Защото, както казах, съм преценил, че той е разумен и на такъв човек д а поясняваш нещо, за което има хиляди статии, ми изглежда неразумно от моя страна. Разбира се, преценката ми понякога може би не е вярна и човека не може да се справи сам и мисля, че тогава той сам ще се сети кой от оставащите два пътя да поеме- психотерапия или лекарства и ще избере първия. Когато смятам, че човека няма ресурс да се справи сам и не се касае за някакво психично заболяване, изискващо лекарствена терапия, му пиша кратко и ясно:“започнете психотерапия“ Знам, че някои очакват да им дам и други съвети и техники. Аз не мога да го направя. Първо: преценката ми е,че един от факторите – тежест на случая, здрав разум и мотивираща енергия- при този човек не позволява самостоятелно справяне. Давайки му техники и други съвети аз само бих забавил отиването му при психотерапевт. Второ: ако си позволя да му давам техники, а той започне психотерапия от друга школа, много е вероятно моите предварителни съвети да са толкова различни, че да подкопаят вярата му в това, което прави с колегата, независимо, че той може да е по-добър от мен в случая. Но най-важната причина да не давам техники за самостоятелно справяне е, че те са толкова сложни, че не биха могли без помощта на специалист, да бъдат приложени самостоятелно, в степен да решат трайно проблема. Тук искам да подчертая думата „трайно“. Временно облекчение е възможно, но от моя гледна точка то не е полезно, защото забавя срещата със специалист и трайното решение. За сложността на една напълно елементарна техника и дори вредата, която може да нанесе, ще дам следния пример: Един от най-често срещаните подходи за преодоляване на страха е срещата с него – как ще се нарече тази техника няма значение- може да е визуализация, съзерцание, конфронтация и т.н. Нека вземем най-често срещаната – визуализация. Да, но една трета от хората работят изцяло с лявото си полукълбо и не могат да създават образи. Представете си, че вие сте в тази група и аз ви посъветвам да визуализирате страха си. Сядате, затваряте очи и……..нищо, пред вас е тъмно. Напъвате се, ядосвате се и започвате да мислите, че от вас нищо не става, че това елементарно визуализиране, което всички могат / Вие не знаете, че 35 процента НЕ ГО могат/ и ви се отщява. Започвате да си мислите, че и тук се проваляте, че няма как да се справите, защото мозъка ви наистина е болен и не ви дава картината. Плюс това вие не знаете, че има десетки други методи и подходи, много по-трайни от визуализирането, чрез които да се справите. Нека си представим, че вие можете да визуализирате страха си. Сядате, виждате страха си заедно с него се вдига и адреналина ви. Той пуска в тялото ви всичките страховити симптоми, от които бягате, включително и блокира работата на мозъка ви, така че да не можете да излезете от ситуацията. Резултатът е такава паническа атака, че сама започвате да се чудите на акъла си как ме послушахте . Резултатът, разбира се, е плачевен за двама ни. Проблемът в осъществяването на тези техники е само в две неща- За да я направите се изисква определено ниво на смелост и спокойствие. Само че вие и другите, с подобни оплаквания, точно за това ме търсите – вас ви е страх и не сте спокойна. Така че за да приложите такава техника, аз трябва поне малко да ви науча да бъдете смела и положа доста усилия да ви науча да успокоявате тялото си. Това става по-бързо при мъжете, което ми отнема около два часа, но при жените може да ми отнеме и половината часове от терапията. В тази връзка аз наистина се възхищавам от упоритостта, труда и времето, което отделя Орлин в постовете си да запознае питащия с различни техники за самопомощ, но за мен това е неоправдано.
Ще дам и друг пример: Потърси ме мъж, който до преди няколко години е имал престижна , творческа работа. Кризата го застига и остава без работа. Постепенно в него се появява чувството на вина и малоценност от това, че жена му работи и издържа семейството. Разбирайки, че тези чувства блокират творческото мислене, той решава да се справи сам. Намира си книги и започва да прави сам техниките, описани там за преодоляване на тревожността. Резултатът беше потресаващ. Беше активирал всички забравени отдавна спомени за извършени от него несправедливости – като се започне от това, че е шпионирал сестра си като дете и се стигне до това, че несправедливо се е скарал и обидил съпругата си. С две думи, човека беше тотално блокирал и объркан. Наистина трябваха много усилия за да се излезе от това състояние, в което се беше вкарал благодарение на техниките за самопомощ. И последно: за да разберете за какво става дума, че разкажа още нещо. В съседната рубрика ‚Психология и психотерапия“ преди години съм дал техника за премахване на посттравматичен стрес. Скоро ми се обади колега, беше прочел техниката и беше започнал да я използва, само че нещата не му се получаваха и искаше да знае защо. Когато започнахме обсъждането, аз направо изтръпнах. Той правеше неща, които не влизаха в техниката и аз започнах да се чудя как съм могъл да ги напиша. Затова веднага след разговора намерих стария си пост и се успокоих- всичко беше описано както трябва. Как колегата ме беше разбрал толкова грешно, не мога да си обясня, но щом психолог може да ме разбере погрешно, какво остава тогава за неспециалист.
И идваме до последния вариант - лекарствата. При съмнение за истинско психично заболяване те са нужни и тук самопомощта е изключена, а делът на психотерапията е ограничен. Представете си човек с тежка депресия и мисли за самоубийство, тук няма какво да се чака депресията да премине или се разчита само на психотерапия, навременното приемане на антидепресант ще намали много риска за живота на този човек.Тогава мога само да кажа да се посети психиатър. Той наистина е компетентен в случая.

Съжалявам, много закъснях но .....бях много зает.



Ако вашето писмо не беше адресирано лично до мен, след прочитането му щях да напиша един кратък съвет-обърнете се към психотерапевт, проблемът ви е решим с помощта на психотерапия.
Но понеже думите ви ми се сториха много разумни, верен на емоциите си, реших да обмисля казуса по-подробно и дам по-подробен съвет. Сега, след като съм прочел поне 5-6 пъти поста ви, ще кажа, че няма какво да добавя към първоначалното си мнение. Само ще отделя повече време д а поясня защо отговорите ми не само към вас, но и към другите питащи са кратки и в тях не фигурират никакви техники и други конкретни методи за справяне с проблема.
Ще започна с това, че както сме отбелязали още при създаването на рубриката, тук не е възможно да се прави психотерапия. Това, което реално можем да правим, е да даваме консултация на дадения човек с най-общи съвети какво да прави като начало за решаването на проблема си. Целта, която аз съм си поставил е само една – когато човек постави проблем, да го анализирам и да му препоръчам един от трите възможни варианта за решаване:
-самостоятелно решение
-решение с помощта на психотерапия
-лечение с медикаменти
-комбинация от горепосочените подходи
На пръв поглед тази задача изглежда много дребна, но за мен тя е изключително важна защото аз ежедневно се срещам с пациенти, не само загубили не само месеци и години, опитвайки се да решат проблема си по грешния начин, но и оставайки в неговото поле на решение, въпреки че самите те вече са убедени в неговата неефективност. Дори вие сте жертва на една такава грешка в подхода, защото ако преди 10 години сте отишли на психотерапевт, нещата най-вероятно щяха да се решат в рамките на няколко месеца. Знам, че твърденията ми са хипотетични, тогава популярността на психотерапията беше почти нулева. За жалост и днес такива грешки са масови. Непрекъснато ме търсят хора, които по повод на тревожно разстройство, вместо да започнат психотерапия, започват да вземат лекарства и то с години. Убедени в последствие, че медикаментите не им решават проблема, те искат да ги спрат. Но това е много труден процес. Труден е, защото човека вече се е научил да разчита на хапчето при всяка трудност, труден е, защото той вече се е убедил, че нещо в мозъка му е болно и винаги, когато се появи стрес, се появява и мисълта, че полудява. А това убеждение най-трудно се повлиява. Каквито и други хипохондрични мисли да имаме – рак, спин и др., те лесно се опровергават, за тях има обективни изследвания. Но когато убеждението е „полудявам, направо съм луд“, срещу него е само думата на психиатъра –нищо ти няма, това е само стрес. И , повярвайте ми, тази дума е много лека, срещу нея стои многогодишното убеждение, внушено от хапчето:нещо в мозъка ми не е наред. Разбира се, има и обратните случаи. Хора, очевидно със сериозни психични заболявания, да го отричат, да се опитват да си помогнат сами ида губят ценно време, в което заболяването напредва и лечението с медикаменти става все по-трудно. Така че преценката за това по кой път ще се насочи човека с психологичен или психиатричен проблем за мен е възлов и аз се чувствам удовлетворен от това, което правя в този сайт.
Защо избягвам да давам повече напътствия? Причините за това са няколко и то, според мен, основателни. Когато преценя, че проблема се дължи на най-обикновен стрес, че човека е разумен и борбен, най-често го пращам в Гугъла за справка и ако срещу думата „стрес“ не открие някой от симптомите си му пиша, да ме пита за пояснение. Второто, което препоръчвам е, да си направи собствена антистресова програма, която да следва. Защо съм толкова кратък и не давам повече съвети? Защото, както казах, съм преценил, че той е разумен и на такъв човек д а поясняваш нещо, за което има хиляди статии, ми изглежда неразумно от моя страна. Разбира се, преценката ми понякога може би не е вярна и човека не може да се справи сам и мисля, че тогава той сам ще се сети кой от оставащите два пътя да поеме- психотерапия или лекарства и ще избере първия. Когато смятам, че човека няма ресурс да се справи сам и не се касае за някакво психично заболяване, изискващо лекарствена терапия, му пиша кратко и ясно:“започнете психотерапия“ Знам, че някои очакват да им дам и други съвети и техники. Аз не мога да го направя. Първо: преценката ми е,че един от факторите – тежест на случая, здрав разум и мотивираща енергия- при този човек не позволява самостоятелно справяне. Давайки му техники и други съвети аз само бих забавил отиването му при психотерапевт. Второ: ако си позволя да му давам техники, а той започне психотерапия от друга школа, много е вероятно моите предварителни съвети да са толкова различни, че да подкопаят вярата му в това, което прави с колегата, независимо, че той може да е по-добър от мен в случая. Но най-важната причина да не давам техники за самостоятелно справяне е, че те са толкова сложни, че не биха могли без помощта на специалист, да бъдат приложени самостоятелно, в степен да решат трайно проблема. Тук искам да подчертая думата „трайно“. Временно облекчение е възможно, но от моя гледна точка то не е полезно, защото забавя срещата със специалист и трайното решение. За сложността на една напълно елементарна техника и дори вредата, която може да нанесе, ще дам следния пример: Един от най-често срещаните подходи за преодоляване на страха е срещата с него – как ще се нарече тази техника няма значение- може да е визуализация, съзерцание, конфронтация и т.н. Нека вземем най-често срещаната – визуализация. Да, но една трета от хората работят изцяло с лявото си полукълбо и не могат да създават образи. Представете си, че вие сте в тази група и аз ви посъветвам да визуализирате страха си. Сядате, затваряте очи и……..нищо, пред вас е тъмно. Напъвате се, ядосвате се и започвате да мислите, че от вас нищо не става, че това елементарно визуализиране, което всички могат / Вие не знаете, че 35 процента НЕ ГО могат/ и ви се отщява. Започвате да си мислите, че и тук се проваляте, че няма как да се справите, защото мозъка ви наистина е болен и не ви дава картината. Плюс това вие не знаете, че има десетки други методи и подходи, много по-трайни от визуализирането, чрез които да се справите. Нека си представим, че вие можете да визуализирате страха си. Сядате, виждате страха си заедно с него се вдига и адреналина ви. Той пуска в тялото ви всичките страховити симптоми, от които бягате, включително и блокира работата на мозъка ви, така че да не можете да излезете от ситуацията. Резултатът е такава паническа атака, че сама започвате да се чудите на акъла си как ме послушахте . Резултатът, разбира се, е плачевен за двама ни. Проблемът в осъществяването на тези техники е само в две неща- За да я направите се изисква определено ниво на смелост и спокойствие. Само че вие и другите, с подобни оплаквания, точно за това ме търсите – вас ви е страх и не сте спокойна. Така че за да приложите такава техника, аз трябва поне малко да ви науча да бъдете смела и положа доста усилия да ви науча да успокоявате тялото си. Това става по-бързо при мъжете, което ми отнема около два часа, но при жените може да ми отнеме и половината часове от терапията. В тази връзка аз наистина се възхищавам от упоритостта, труда и времето, което отделя Орлин в постовете си да запознае питащия с различни техники за самопомощ, но за мен това е неоправдано.
Ще дам и друг пример: Потърси ме мъж, който до преди няколко години е имал престижна , творческа работа. Кризата го застига и остава без работа. Постепенно в него се появява чувството на вина и малоценност от това, че жена му работи и издържа семейството. Разбирайки, че тези чувства блокират творческото мислене, той решава да се справи сам. Намира си книги и започва да прави сам техниките, описани там за преодоляване на тревожността. Резултатът беше потресаващ. Беше активирал всички забравени отдавна спомени за извършени от него несправедливости – като се започне от това, че е шпионирал сестра си като дете и се стигне до това, че несправедливо се е скарал и обидил съпругата си. С две думи, човека беше тотално блокирал и объркан. Наистина трябваха много усилия за да се излезе от това състояние, в което се беше вкарал благодарение на техниките за самопомощ. И последно: за да разберете за какво става дума, че разкажа още нещо. В съседната рубрика ‚Психология и психотерапия“ преди години съм дал техника за премахване на посттравматичен стрес. Скоро ми се обади колега, беше прочел техниката и беше започнал да я използва, само че нещата не му се получаваха и искаше да знае защо. Когато започнахме обсъждането, аз направо изтръпнах. Той правеше неща, които не влизаха в техниката и аз започнах да се чудя как съм могъл да ги напиша. Затова веднага след разговора намерих стария си пост и се успокоих- всичко беше описано както трябва. Как колегата ме беше разбрал толкова грешно, не мога да си обясня, но щом психолог може да ме разбере погрешно, какво остава тогава за неспециалист.
И идваме до последния вариант - лекарствата. При съмнение за истинско психично заболяване те са нужни и тук самопомощта е изключена, а делът на психотерапията е ограничен. Представете си човек с тежка депресия и мисли за самоубийство, тук няма какво да се чака депресията да премине или се разчита само на психотерапия, навременното приемане на антидепресант ще намали много риска за живота на този човек.Тогава мога само да кажа да се посети психиатър. Той наистина е компетентен в случая.

В случая трябва да започнеш и психотерапия. За капките ще ти отговори друг, но според мен, в случая те биха били само спомагателно средство.

Здравей!
Ще се опитам да поясня с две думи. Мозъкът се състои от две части - стара и нова.
В старата част се намират центровете за управления на жизнените функции на тялото-дихателната, сърдечно съдовата, съня и т.н.. В новата част се намират центровете, засягащи мисленето и психичната дейност .
Ако инсулта засегне старата част-дишане и сърдечносъдова система, често човекът не може да бъде спасен, особено ако е хеморагичен. Когато той засегне предимно новия мозък, имаме по-леки отпадни проблеми и психични такива. Те се дължат на това, че при инсулта в резултат на нарушеното кръвообращение загиват стотици хиляди клетки , а други остават с различна по трайност увреда. Тоест невроните, които обуславят психичната дейност и нейната адекватност ги няма, а много от тези, които са налице, са увредени в различна степен. По тази причина и психотропните лекарства не са много ефективни - голяма част от клетките, с които те трябва да се свържат и нормализират дейността им, ги няма или са необратимо увредени. За това депакина и хедонина не са подействали, действието на рисполукса също не може да бъде изразено.
В случая трябва да се направи опит да се използва успокоителното и дори антипсихотично действия на естественият сън. Това става като се ,,подсили “ центъра на съня с прибавянето на мелатонин-хормона на съня. Въпреки че баща ви има безсъние, центъра на съня, който е в старата част на мозъка, не е засегнат - безсънието, което той има, е вторично, в резултат на увредата на психиката/ новият мозък/. По тази причина може да се очаква след подобряване на неговият естествен сън, ,,психичният ‘‘ мозък да се успокои и състоянието му да се подобри.
Разбира се, всеки случай е различен и при вашият баща това може да не стане, но статистиката показва, че този подход в лечението на органичните психози при хора над 40 години е по-ефективен.

Не помня, четейки постовете в сайта, да съм бил толкова несъгласен с подхода на пишещите. Отговорите са някак си осъдителни, все едно не пита майка за детето си/макар и голямо/, а някой, който иска да го посъветваме, как да направи магия на врага си.
Аз няма да взема отношение по зададените въпроси. Ще разкажа обаче един случай. Преди години в кабинета ми влезе разплакана жена. /тогава работих в ин витро клиника/ След като се успокои тя започна с думите,,Аз не знам как какво да правя“. После поясни , че със съпруга си нямат деца. Когато дошли в клиниката, се оказало, че съпругът и няма жизненоспособни сперматоиди и единственият изход е донорство. Въпреки нежеланието на съпруга, жената се беше подложила на ин витро с донорски сперматозоиди и току що излизаше от трансфера. Първото, което бе и казал съпруга и беше ,,Ако ти забременееш , аз се развеждам с теб‘‘ и сега жената не знаеше за какво да се моли, да има дете или да има съпруг. Предложих и да поговоря със съпруга , но тя каза, че той не иска да говори с никой и я чака в колата да си ходят. Тогава я попитах умен ли е той. Тя ми каза, че дори е много умен. Без да говоря повече с нея излязох и отидох в колата им. Не помня вече какво сме говорили със съпруг а и , но това не беше разговор между психотерапевт и клиент , а между двама умни мъже. Продължи не повече от 10 минути, след което той дойде с мен в кабинета ми, прегърна жена си и двамата си отидоха. Когато детето им се роди, той редовно идваше със съпругата си на детска консултация.
ПП. И понеже съм нещо като ,,експерт‘‘ в тази област- в моята фамилия и дори семейство има случаи на невъзможност за собствени деца, някои завършили с осиновяване, а други не, ще кажа твърдото си мнение по този въпрос/ мога да го обоснова поне на 5-6 страници , но нямам време за това/ , не бива да се остава без дете. Независимо как е заченато, или е пък е осиновено.

Не помня, четейки постовете в сайта, да съм бил толкова несъгласен с подхода на пишещите. Отговорите са някак си осъдителни, все едно не пита майка за детето си/макар и голямо/, а някой, който иска да го посъветваме, как да направи магия на врага си.
Аз няма да взема отношение по зададените въпроси. Ще разкажа обаче един случай. Преди години в кабинета ми влезе разплакана жена. /тогава работих в ин витро клиника/ След като се успокои тя започна с думите,,Аз не знам как какво да правя“. После поясни , че със съпруга си нямат деца. Когато дошли в клиниката, се оказало, че съпругът и няма жизненоспособни сперматоиди и единственият изход е донорство. Въпреки нежеланието на съпруга, жената се беше подложила на ин витро с донорски сперматозоиди и току що излизаше от трансфера. Първото, което бе и казал съпруга и беше ,,Ако ти забременееш , аз се развеждам с теб‘‘ и сега жената не знаеше за какво да се моли, да има дете или да има съпруг. Предложих и да поговоря със съпруга , но тя каза, че той не иска да говори с никой и я чака в колата да си ходят. Тогава я попитах умен ли е той. Тя ми каза, че дори е много умен. Без да говоря повече с нея излязох и отидох в колата им. Не помня вече какво сме говорили със съпруг а и , но това не беше разговор между психотерапевт и клиент , а между двама умни мъже. Продължи не повече от 10 минути, след което той дойде с мен в кабинета ми, прегърна жена си и двамата си отидоха. Когато детето им се роди, той редовно идваше със съпругата си на детска консултация.
ПП. И понеже съм нещо като ,,експерт‘‘ в тази област- в моята фамилия и дори семейство има случаи на невъзможност за собствени деца, някои завършили с осиновяване, а други не, ще кажа твърдото си мнение по този въпрос/ мога да го обоснова поне на 5-6 страници , но нямам време за това/ , не бива да се остава без дете. Независимо как е заченато, или е пък е осиновено.

Не помня, четейки постовете в сайта, да съм бил толкова несъгласен с подхода на пишещите. Отговорите са някак си осъдителни, все едно не пита майка за детето си/макар и голямо/, а някой, който иска да го посъветваме, как да направи магия на врага си.
Аз няма да взема отношение по зададените въпроси. Ще разкажа обаче един случай. Преди години в кабинета ми влезе разплакана жена. /тогава работих в ин витро клиника/ След като се успокои тя започна с думите,,Аз не знам как какво да правя“. После поясни , че със съпруга си нямат деца. Когато дошли в клиниката, се оказало, че съпругът и няма жизненоспособни сперматоиди и единственият изход е донорство. Въпреки нежеланието на съпруга, жената се беше подложила на ин витро с донорски сперматозоиди и току що излизаше от трансфера. Първото, което бе и казал съпруга и беше ,,Ако ти забременееш , аз се развеждам с теб‘‘ и сега жената не знаеше за какво да се моли, да има дете или да има съпруг. Предложих и да поговоря със съпруга , но тя каза, че той не иска да говори с никой и я чака в колата да си ходят. Тогава я попитах умен ли е той. Тя ми каза, че дори е много умен. Без да говоря повече с нея излязох и отидох в колата им. Не помня вече какво сме говорили със съпруг а и , но това не беше разговор между психотерапевт и клиент , а между двама умни мъже. Продължи не повече от 10 минути, след което той дойде с мен в кабинета ми, прегърна жена си и двамата си отидоха. Когато детето им се роди, той редовно идваше със съпругата си на детска консултация.
ПП. И понеже съм нещо като ,,експерт‘‘ в тази област- в моята фамилия и дори семейство има случаи на невъзможност за собствени деца, някои завършили с осиновяване, а други не, ще кажа твърдото си мнение по този въпрос/ мога да го обоснова поне на 5-6 страници , но нямам време за това/ , не бива да се остава без дете. Независимо как е заченато, или е пък е осиновено.

,,Единственото нещо което ми дава кураж е да подръжавам на изпълнител които са го убили, но се е борил.''

Борбата е нещо, което има стратегия и тактика. Ти си правил нещо, но то не е борба. Било е нещо хаотично, разпиляно по скоро приличащо на ,,пиле в кълчища''. Намери си треньор / психотерапевт/, който да ти каже какво да правиш. Според мен щом си доволен от предният психотерапевт, продължи работата си с него.

Успех!

,,Единственото нещо което ми дава кураж е да подръжавам на изпълнител които са го убили, но се е борил.''

Борбата е нещо, което има стратегия и тактика. Ти си правил нещо, но то не е борба. Било е нещо хаотично, разпиляно по скоро приличащо на ,,пиле в кълчища''. Намери си треньор / психотерапевт/, който да ти каже какво да правиш. Според мен щом си доволен от предният психотерапевт, продължи работата си с него.

Успех!

Мисля,че на този етап може да трябва да опиташ сам.Някой обаче трябва да те научи на медитация, а и йогата не се прави сам-в група е по-добре.Спорта няма какво да го коментираме, може да е всякакъв.Дай си и време, поне 4-6 месеца.Нещата стават бавно.
Ако няма ефект в този времеви диапазон, нещо в което не вярвам, потърси психологична помощ.

Успех!

Действителността, в която обичта е основана на страх, доминира в изживяването ви на обич и всъщност тази действителност го създава. Вие не само виждате как получавате обич при определени условия, но и наблюдавате как самите вие я давате по подобен начин. Докато обаче се въздържате, отдръпвате и поставяте условията си, частица от вас знае, че това не е истинската обич. И все пак изглежда сте безсилни да промените начина, по който раздавате обичта. "Научил съм се от горчив опит" си казваш "и проклет да съм, ако се оставя отново беззащитен". Истината обаче е, че ще си проклет, ако не се оставиш.[Със собствените си (погрешни) мисли за обичта вие проклинате сами себе си никога да не я изпитате в чистия й вид.
Всяко действие предприето от хората(не само отнасящо се до личните отношения), се основава или на обич, или на страх. Решения, засягащи бизнес, индустрия, политика, религия, образование на младите, социални правила на нациите ви, икономическите цели на обществото ви; избори, предизвикващи война, мир, нападение, отбрана, агресия, подчинение; намерения да искаш или да даваш, да трупаш или да поделяш с другите, да обединяваш или да разединяваш - всеки свободен избор, който някога правиш, възниква от една от двете възможни мисли, които съществуват: мисъл на обич или мисъл на страх.
Страх е енергията, която се свива, затваря, дърпа навътре, бяга, крие се, запасява се, наранява.
Обич е енергията, която се разширява, отваря, изпраща навън, остава, разкрива, споделя, лекува.
Страхът увива телата ни в дрехи, любовта ни позволява да ги открием. Страхът сграбчва и стиска всичко, което имаме, обичта го раздава. Страхът иска нещо или някой да са му наблизо, любовта иска те просто да й бъдат мили. Страхът сграбчва, обичта пуска. Страхът измъчва, обичта успокоява. Страхът атакува, любовта лекува.
Всяка човешка мисъл, дума или деяние се основава или на едното, или на другото чувство. Нямате друга възможност, защото просто няма нищо друго, от което да избирате. Но имате свободен избор кое от двете чувства да предпочетете.

Нийл Д. Уолш

Тук колебание в избора не може да има.За да може да работиш успешно като психолог или психотерапевт, ти трябва да имаш много богат психологичен и социален опит, нещо което обучението не може да ти даде. Това е и причината за лошата реализация на голяма част от завършилите - те нямат почти никакъв житейски опит. А той се трупа с годините и начина на живот. Завършването на корабоплаване е една от предпоставките да добиеш много разнообразен и полезен опит.
Той вече ще бъде в основата на успеха ти като психолог. Погледни Орлин, той започна да практикува след тридесетата си година, като доколкото знам е минал и през работа на корабите. Аз също започнах да работя като психотерапевт на 34 години и определено богатият ми соц.опит е в основата на успехите ми и днес.
С две думи - започни да учиш само корабоплаване и едновременно с това трябва да започнеш сериозна терапия за преодоляване на тревожността и натрапливостите/ в случая гледай на психотерапията като на част от психологичното си обучение/.

,,,Оказва се , че съм изтъкана от вътрешни конфликти, противоречия и страхове.''

Няма такова нещо.Напротив ти си едно напълно обикновено психически здраво момиче.
За да ти докажа, ще ти дам пример- http://www.beinsadou...showtopic=11997
тук момиче иска съвет относно натрапливости .
Това е съвета ми-,,Съвет към всички, които имат натрапливости, независимо дали са мисли или ритуали- търсете още в началото специализирана помощ.''
И той е повтарян от мен поне още няколко пъти във форума. Защо не ти го давам и на теб? Нима съм станал по- малко отговорен или пък по незнайни причини не искам да ти помогна? Няма такова нещо. При теб чистенето е просто навик. Навик като това, да си миеш сутрин зъбите, да се къпеш поне един път дневно и още десетки такива навици които, всеки човек има. Разбира се, като всеки навик, когато нещо ни попречи да го направим, ние се чувстваме дискомфортно и напрегнато. Точно тази тревожност от неизпълнението им ни кара да ги спазваме, дори когато нямаме логично обяснение за правенето им. Така че ти, както и всеки обикновен човек включително и мен, имаш един безсмислен навик. Лошото в случая е, че той ти отнема много време и ти пречи. Нищо необичайно или болестно няма в това. Просто трябва да се направят някои стъпки за да може точни навик да се преодолее. Дадох ти идея какво да правиш и ако ти сериозно се захванеш с това, което ти препоръчах, аз ще бъда сериозно изненадан ако в рамките на 3 месеца не си го променила. Просто се иска време все пак.

,,Hяма да пиша тук, докато не стигна до нещо по-дълбоко и същностно.''

Най-сигурният начин да останеш в проблема е да започнеш да го анализираш. Интернет форумите са пълни с хора, които години наред се самоанализират и търсят дълбокото и същностно нещо, което ще ги накара да се осъзнаят.

И една притча:

Веднъж по пътя към къщи Хинг Ши срещнал човек, който толкова бързал, че разминавайки се с мъдреца го блъснал. Хинг Ши спокойно и вежливо се обърнал към пътника с въпрос:
-Кажи, уважаеми, за къде толкова бързаш, че не забелязваш нищо по пътя си?
-Моля за извинение, - отговорил странникът без да забавя ход - бързам, защото съм зает с търсенето на смисъла на живота и нямам право да се бавя, докато не достигна своята цел.
-Е, какво пък, - промълвил Хинг Ши - чувал съм за един човек, който търсил цял живот този смисъл.
-Надявам се, че истината му се е открила? - полюбопитствал нетърпеливият пътник.
-Да, той умрял, достигайки просветление и успял да прошепне на тези, които били край него, какво е проумял, едва когато вече умирал.
-И какво казал той?
-Казал, че смисълът е в избора...
-Благодаря ти за беседата! - казал човекът, поклонил се на мъдреца и продължил пътя си почти бегом.
- ... избора или да живееш, или да загубиш целия си живот в търсене на същия този смисъл- завършил Хинг Ши, но гласът му прозвучал в пустота.
Пътникът бил вече далеч. Той бързал.

Повечето хора не осъзнават, че когато мислят за нещо, те канят това „нещо" в живота си.


Когато насочваш вниманието си към нещо - идея, спомен, ситуация, която наблюдаваш, мечта или фантазия, която си представяш..., ти всъщност активираш вибрация. И когато съсредоточаването ти активира вибрация, тя става твоя нова точка на привличане. Когато мислиш за нещо, неговата вибрация става активна част от твоята вибрационна същност - и това, към което си насочвал вниманието си, започва да се движи към теб.

Естер и Джери Хикс

Здравейте!
Много е възможно човека до вас да не подозира как се чувствате.Нещо повече, възможно е той да мисли,че вие се чувствате добре, а той е страдащият. За това, подробно и сериозно трябва да му поясните как се чувствате, как според вас изглежда във вашите очи поведението му и какво би трябвало да промени той за да бъдете взаимно удовлетворени в тази връзка. Възможно е в началото съпругът ви да избягва темата, това е типично за мъжете, но вие трябва да сте настойчива и той трябва да се убеди, че намеренията ви за раздяла са сериозни.Разбира се, един такъв разговор ще е само началото. Ще трябва доста още да обсъждате темата на вашите взаимоотношения за да постигнете нужната промяна.Направете това и си дайте няколко месеца за постигането на резултатите. Наистина, по-добре ще е да потърсите и съдействието на псхотерапевт, но това не е задължително. Ако въпреки усилията ви резултат няма, аз ви съветвам вие самата да потърсите помощ от психотерапевт и едва след това предприемете евентуални стъпки за развод. Понякога развода е нещо трудно и мъчително и малко психологична помощ винаги е нужна.

Само две много важни уточнения-

--Според мен има значение дали тръгваш от Ловеч по първокласен път или от Варна по настилка от чакъл, на която си се спъвал и падал много пъти, тези остри камъни са ти оставяли белези и болката е била жестока.--

Уточнение : ЗА ЕДИН БИТ, СТО НЕ БИТИ ДАВАТ. Казвам тази пословица с цялото си уважение, към хората които са страдали пет, десет дори двадесет години.Губили са надежда и са се предавали и въпреки това са събирали сила за едни последен опит, който се е оказвал успешен.

--Аз ако можех да помогна дори на една нищожна част от хората, на които Вие сте им "изчистили душите" от мръсотията--

Уточнение: Нито за момент не бива да ти минава мисъл,че в теб или някой друг има нещо такова като мръсотия.Някои от колегите дори биха се обидили, ако човек им каже,че вършат такава работа.По - просто е, това което кара теб и другите ни клиенти да страдат е СТРАХЪТ.Просто един, нищо и никакъв страх, насаден им от техните родители. В мента в който го преодолееш идва края на страданието.

Можеш да помогнеш.Поеми по пътя и споделяй с другите своят опит. Дори да не го победиш, хората ще знаят ,че има един борбен човек който да им бъде пример.А и ще знаят,че начина по който го правиш не е най-успешният и за себе си ще търсят други варианти.

,,,Някои твърдят, че състоянието НВД е едно изпитание, което по принцип е адресирано само към силните личности..... е ако е така аз не издържах теста, което може би е показно колко съм слаба...’’’

Слушал съм и други такива самозаблуди, като тази, че от ПР страдат само интелигентните хора и т.н..
С риск да ви разочаровам ще кажа, че това не е така.
Ще ви поясня с няколко думи:С понятието „Невровегетативна дистония” невролозите обозначават това, което в Международната класификация на болестите съответства на ,,Лека степен на тревожно разстройство ‘’.
Тоест, вие имате едно тревожно разстройство. На какво се дължи тревожността?
Представете си едно малко дете. То се ражда без никакви знания за това какво представлява светът. Задължение на неговите родители е да му дадат точните представи за това, какво го заобикаля. Те го и правят, но не винаги представите на самите родители са точни. Понякога се получава голямо разминаване между ,,картата’’/убежденията на родителите / и територията/ обективният свят/.Това разминаване почти не се усеща в детска възраст и не поражда голяма тревога. Но след пубертета, когато детето се сблъсква все по пряко със заобикалящият го свят, тези грешни убеждения го правят неадаптивно и пораждат тревожност, която може да е различно изразена. За да ме разберете, ще дам следният пример- Вие искате да отидете и посетите Панорамата в Плевен. Купувате си карта на града, но не знаете, че печатаря е допуснал грешка и вместо картата на Плевен е отпечатал картата на Пазарджик. И така вие се озовавате в Плевен с една карата на която пише, че е на Плевен, но всъщност е на Пазарджик. Представяте си сама колко объркана ще бъдете. Има да търсите Панорамата....И тук въпроса вече опира до интелигентност, кога ще се сетите, че картата ви е грешна и потърсите помощ. Наистина, трудно е да повярваш, че картата е грешна, тя е толкова хубава и ясна, на нея с такъв хубав и голям шрифт е написано Плевен, че просто не ви се вярва, че има грешка. Или пък откривате, че има грешка, но нали трябва да питате хората, а това е срамно, какво биха си помислили те за вас. Или пък трябва да купите нова карта, но тя струва пари, излишни пари. Така продължавате да гледате картата и се ръководите от нея обикаляйки града, разчитайки случайно да зърнете Панорамата.

С две думи, тревожното разстройство е мерило за интелигентността на човека - кога ще се сети, че трябва да избере и направи нужните промени за да не страда.

Мерило не за образованието, чувствеността или нещо друго. За интелигентността. Интелигентният човек, в момента в който разбере, че картата му не съответства на територията/ че има проблем/, предприема нужните действия за да има нова карта и намери решение.

Ето сега в момента вие знаете какво трябва да направите - но дали няма да постъпите като онзи човек, който си търсил ключовете на улицата, близо до дома , под улична лампа, защото там било светло? Много от съседите му се присъединили към търсенето, докато един накрая го попитал: „Къде изгуби ключовете си?” А мъжът отговорил: „Вкъщи.” Учуден, съседът попитал: „Защо тогава ги търсиш тук?” А мъжът отвърнал: „Защото тук е по-светло.”

П.П. – Студентът, който Орлин спомена наистина издържа теста, на който го постави тревожността. Той за това и не пише вече тук, справи се още през април.

wine

, човекът е многопластово същество. Както казва Шрек, като глава лук. Много често ние виждаме само горния пласт и си мислим, че познаваме нещата, а всъщност под този горен пласт стоят поредица от пластове, докато стигнеш до сърцевината.
И при теб......, той не си е заминал просто ей така, и ти не си виновна за нещо си просто ей така.
Зад тези действия стои вероятно доста история, която ти виждаш по свой начин, а той по своя си.
И всеки е абсолютно прав за себе си. Не сте се срещнали, разминали сте се и сте се разделили. Защо? Надали това вече има значение. Затова всички тук наблягаме на ТВОЕТО продължение, защото ТИ пишеш и ти имаш проблем. За него проблем няма, той е взел решение, бил е честен и е поел пътя си. Обвинението, че другият е виновен в много случаи е оправдание на обвиняващия пред самия него за постъпка, която той самия смята за неправилна.
Просто е по- лесно другият да е виновен.
Надали щеше да си щастлива със съпруг, който от учтивост задържа едно семейство, което не иска. Учтивостта е умението да казваш ДА, да се нагаждаш и да приемаш чуждите решения, зад всичко това обаче стои страха. Нима би била по- щастлива със страхлив съпруг до теб. Мен много ме е страх от учтивите хора, защото не знам какви са страховете им.
Той е избрал да бъде честен, не желае това семейство при никакви условия, дете, жена и т.н.. Честността е умение човек да защитава позициите и мнението си с цената на всичко, зад нея стои агресията. затова ти виждаш в неговите действия агресия, но това всъщност е неговото честно отношение към теб. Не ти харесва, защото си пренебрегната страна, но това е по- добрия вариант, от колкото да не знаеш в ролята на каква всъщност си в сърцето му.
Затова не се чувствай обвинена и не си слагай раница с товар от вина на гърба.
Това е неговото решение, прояви уважение, сега в това положение нямаш по- добра алтернатива.
Или проявяваш уважение и се опитваш да изградиш едни добри взаимоотношение, заради собственото си спокойствие и отношенията на детето с бащата или натрупваш в себе си вина, неудовлетвореност, самосъжаление и куп други "красоти" и спускаш завеса пред слънцето. Това е най- общо положението.
Колкото по- рано обърнеш позициите, толкова по- бързо ще започнеш да работиш със своботата си, а тя е безценна

В случая трябва да започнеш и психотерапия. За капките ще ти отговори друг, но според мен, в случая те биха били само спомагателно средство.

" ..мисля че за състоянието ти в момента изключително важен фактор са отношенията ти със съпруга ти."

Когато написах това,имах предвид те да се разглеждат като ресурс и огромна помощ и се надявах наистина при вас те да не са проблем. Така че препоръката да отидете двама на психотерапия си остава.

ПП Форума четат много мои бивши пациенти. Те могат да потвърдят, че при мен правилото е, когато единият от двойката има проблем, непременно да се запозная и с партньора му и използвам това в терапията. Ще повторя това, което съм писал и в други постове. Промяната, която един човек преживява по време на терапията си, може да доведе до проблем във връзката. Затова е нужно макар и в много леки граници да се работи и с другия партньор, защото семейството е система от скачени съдове и когато единият се променя, дори в положителна за него посока, това неминуемо се отразява и на другия, а това отражение може да не му хареса.

В случая трябва да започнеш и психотерапия. За капките ще ти отговори друг, но според мен, в случая те биха били само спомагателно средство.

Предполагам мнението ми ще те разочарова както е станало с изследването за анемия.
Ти сама го казваш, просто си невероятно уморена.
Хората рядко си дават сметка,че физиката и психиката са пряко свързани и всяка преумора в едното се отразява неминуемо в другото.Затова и съвета ми може би ще ти прозвучи банално, но той е, отиди някъде на почивка сама.Знам,че ще намериш хиляди причини как не може да го направиш, но все пак ти искаш да си в кондиция и бодра, не аз.
Всичко си е в ръцете ти, използвай ги.

Здравейте,


Като чета поста ви, оставам с убеждението, че търсите подкрепа за новата си връзка. Но в моята практика съм се срещал с много хора, които под влияние на емоции са вземали решения, крайно неблагоприятни за тях.

Затова препоръчвам да си отговорите на три въпроса.

1. Удовлетворявя ли ме връзката със съпругът ми такава, каквато е?



2. Каква трябва да стане връзката със съпругът ми за да бъда удовлетворена и да прекарам живота си с него?



3. След като запишете вашата представа за връзката ви, идва третият и най-труден въпрос:

Какво трябва да направя, за да може връзката ми да стане такава, каквато искам?

Първата стъпка, според мен, е да споделите със съпруга си това, което не ви удовлетворява и кажете как трябва да изглеждат нещата според вас. Тук трябва да бъдете наистина убедителна. Така той ще може да се включи в отговора на въпроса и поеме своята отговорност за промените, които неминуемо трябва и двамата да направите..

Дайте си и срок за тях. Но през това време трябва да прекратите връзката си с другия мъж. Ако не го направите, няма да можете да се съсредоточите върху промените, които трябва да направите в семейството си.

Ако нещата се получат, пчелите едно много по-щастливо и пълноценно семейство.. Ако промените не станат, ще знаете, че поне сте опитала и няма да съжалявате за евентуална раздяла.

Времето, през което няма да се виждате с другият мъж пък ще изиграе ролята на проба, доколко държите един на друг.

Здравейте,


Като чета поста ви, оставам с убеждението, че търсите подкрепа за новата си връзка. Но в моята практика съм се срещал с много хора, които под влияние на емоции са вземали решения, крайно неблагоприятни за тях.

Затова препоръчвам да си отговорите на три въпроса.

1. Удовлетворявя ли ме връзката със съпругът ми такава, каквато е?



2. Каква трябва да стане връзката със съпругът ми за да бъда удовлетворена и да прекарам живота си с него?



3. След като запишете вашата представа за връзката ви, идва третият и най-труден въпрос:

Какво трябва да направя, за да може връзката ми да стане такава, каквато искам?

Първата стъпка, според мен, е да споделите със съпруга си това, което не ви удовлетворява и кажете как трябва да изглеждат нещата според вас. Тук трябва да бъдете наистина убедителна. Така той ще може да се включи в отговора на въпроса и поеме своята отговорност за промените, които неминуемо трябва и двамата да направите..

Дайте си и срок за тях. Но през това време трябва да прекратите връзката си с другия мъж. Ако не го направите, няма да можете да се съсредоточите върху промените, които трябва да направите в семейството си.

Ако нещата се получат, пчелите едно много по-щастливо и пълноценно семейство.. Ако промените не станат, ще знаете, че поне сте опитала и няма да съжалявате за евентуална раздяла.

Времето, през което няма да се виждате с другият мъж пък ще изиграе ролята на проба, доколко държите един на друг.

Здравей!

Не мисля, че мастурбацията е основната причина за ставащото при теб! Един от факторите е, да. Част от мозайката на клиничната депресия, в която си (не поставям диагноза, просто изказвам хипотеза).

- Един доста интравертиран и фантазен, насочен навътре характер, който осъществява контакта с околния свят не непринудено, а с доста усилие и нелеки маски, поддържането на които тежи. Такъв характер е поначало склонен към невротизиране.

Моля те, погледни се отново отстранено и опиши себе си по следните емоционални и социални параметри, но не отнесени към личността ти сега, а допреди да влезеш в депресията си:

1) Дейностите, които доставят удоволствие на лицето са малко на брой или няма такива.
2) Емоционална хладност, отчужденост или афективна (емоционална) изравненост.
3) Ограничена способност за изразявне на топли нежни чувства или на гняв към други.
4) Безразличие към похвали и критика.
5) Слаб интерес или нежелание за установяване на сексуални контакти с друго лице. Сексуалността се изявява предимно автоеротично.
6) Почти неизменно предпочитане на самотни дейности.
7) Прекомерна ангажираност с фантазии и самовглъбяване.
8) Липса на близки приятели и отношения, изпълнени с взаимно доверие (или само едни такива) и липса на желание за такива отношения.

Според това, което досега виждам, прекомерно негативната ти реакция на секса на родителите ти като дете, както и емоционалността ти след това, са не толкова следствие на травми, колкото на устойчиви характерови черти и уклони в процесирането на афектите ти. Но, може и да бъркам, очаквам отговора ти!

Относно мастурбацията: честотата от веднъж на ден едва ли може да бъде смятана за ексесивна. Зависимите от мастурбация често отделят по цели часове, дори дни и нощи, за да подхранват навика си и понякога имат и по десет и повече еякулации на денонощие... След което с малка почивка от ден примерно, отново обсесивният навик помита слабите импулси за справяне на волята им! При теб случаят не е такъв, нали?! Но, това че при теб се е случвала всекидневно в продължение на години, при това без емоционално-сърдечен междуличностов взаимообмен, определено я предпоставя като един от факторите в етиологията на настоящата ти депресия - да! Един от факторите, но само спомагателен такъв!

Още нещо! Обикновено аз съм силно против употребата на антидепресанти, ако справянето зависи от психиката на човека. В твоя случай обаче няколко месеца прием на антидепресант плюс успоредна психотерапия биха били по-добрият вариант. Поне според мен! Антидепресантът не решава проблема ти в дългосрочен план, но по мое мнение, конкретно в твоя случай би бил временно нужен! Просто ще ти помогне да се усетиш отново добре, макар и по един механичен начин... Надявам се д-р Първанов да сподели мнението си също!

Очаквам отговора ти!