borislavil

Ох, тази тема е провокативна за мен! Чудех се дали изобщо да започвам да пиша по нея - толкова много мога да кажа на базата на личния си опит. Дори написах цяла книга ("Мистерията Лим"), която е посветена на темата за страданието. Тази сутрин обаче си отворих да прочета нещо от Учителя и... темата беше "Страданието - път към Любовта"... И реших, че това е знак да споделя личния си опит. Това, което съм описал в "Мистерията Лим" и представляващо описание на пределното човешко страдание е всъщност само финалният акорд на един процес, който започна значително по - рано. От април 1999 година, след като преди това бях имал страхотни прозрения и вдъхновение, реализирани в книгите "Просто да бъдеш" и "Евангелие на Любовта" - ей така, без видима причина изпаднах в дупка. Загубих мотивация и смисъл, нищо вече не можеше да ме зарадва, не знаех дали въобще съм жив. И тогава... през април 2004 година се случи това, което раздели живота ми на две - преди и след. Огромна, непосилна болка (!!!), която ме накара да почувсвам, че съм жив. Да, "мъртвецът" беше жив и кръв капеше от сърцето му, а от очите му сълзи. Всичко се беше срутило. Всичко ми се виждаше по - безсмислено и нелепо от всякога - плод на сляпата игра на случая. Нямаше Бог, нямаше безсмъртна душа, нямаше океан от Любов, а само океан от Страдание, в който бях потопен. Богоборчески настроения се надигаха в мен, хулни мисли. Беше борба за мен на живот и смърт. Ако се окажеше, че няма Бог, че няма безсмъртие на душата, че няма висш Промисъл, тогава просто нямаше смисъл да продължавам това жалко, безполезно, никому ненужно съществуване, изпълнено със страдание. Трябваше да получа отговор не само заради мен, но и заради всички хора. И си зададох въпросите с такъв интензитет, който само страданието може да изтръгне от теб. Сякаш парчета от душата ми се откъсваха с моите молитви и се устремяваха към небесата, откъдето чаках отговори на болезнените въпроси, които задавах... И те започваха да идват... изумителни, невероятни, вдъхновяващи... И аз възкръснах за нов живот - много по - богат и осмислен от предишния. Страданието за мен се беше превърнало в очистителна стихия, която смекчи сърцето ми, издълба в него с огромно длето вместилище за Любовта - много дълбок извор, който преди Страданието също съществуваше, но нямаше как да притежава тази дълбочина. Ако страданието (колкото и голямо да е то!) бъде прието правилно, с разбиране и осъзнаване, то се превръща в благословия, която нищо друго не е в състояние да ви даде. Ако обаче човек го отхвърли, заедно с това отхвърля и едно благо. Тогава той загубва смисъла, мотивацията за живот, озлобява се - страданието се превръща в мъчение и човек погубва душата си. Настъпва духовна смърт, която е много по - страшна от физическата!

По линия на православието Св. Йоан Лествичник говори за осем греховни страсти: чревоугодие, сребролюбие, тщеславие, блудство, гняв, скръб, униние, гордост като уточнява, че някои автори не разграничават тщеславието и гордостта. Той самият смята, че разликата между тях е подобна на разликата между малкото дете и мъжа, в който по - късно то ще се превърне, т.е. гордостта произхожда от тщеславието. Според "Лествицата" християнското усъвършенстване започва с отричането от "света" и борбата със страстите. От разсейващите удоволствия и чувствени наслаждения "духът" се обръща към покаянието и скръбта, пребивавайки в непрестанно помнене на смъртта. Спасителната печал смекчава сърцето на подвижника със силата на сълзите, освобождава го от себелюбието и снма от него отлаганията на греха. По този път покаялият се достига до състоянието на "мълчание", когато намира думи само за молитва, песнопения и изразяване на "любовта". Духът и душата се освобождават от веригите на грубата чувственост, изтънчват се, получавайки истинска способност за общуване с духовния, небесния, Божествения свят. Блаженото "смирение" води по пътя на следването на Христа и отваря вратите на небесното Царство. Победилият страстите получава висша способност за различаване, която помага на човека да забелязва и разпознава злите и добрите движения в себе си и в другите, да потиска първите и да развива вторите. Във висшето състояние на богоподобно безстрастие и спокойствие подвижникът още на земята съзерцава, като в огледало, райските блага.

Тия дни една позната сънува майка си (тя е починала), че я вика, но тя не й отговаря. Тогава майка й отива и започва да й дърпа завивките, кара я да става. Дъщеря й се събужда (това вече не е сън) и... се оказва, че кюнецът на печката, с която се отоплява, се е откачил и стаята е започнала да се пълни с дим. Дори има наченки на пожар. Събудила се е или е била събудена точно навреме!

Аз също долавям различни нюанси в думите "гордост" и "горделивост". Горделивостта е външното проявление на вътрешната гордост. В този смисъл, за мен, тя се родее с тщеславието - човек е жаден за похвали, за възхищение от страна на хората, за признание, за слава и славослов. Гордостта е скрита, потайна. И колкото е по - рафиниран, културен, интелигентен, образован един човек, толкова по - добре е прикрита от очите на другите гордостта. Гордостта, така както аз я чувствам, е вид твърдост на духа, липса на пластичност, прекомерно утвърждаване, почитане и издигане в култ на своето низше "аз", на личностното начало. А когато човек подхранва прекомерно това начало, затъва дълбоко в материята! Гордият човек не може да бъде смирен. Той се самообожествява - поставя своето дребно и нищожно "аз" на мястото на висшия "Аз", което си е подмяна на истинското с фалшивото като резултат от липса на различаване на нещата. Достойнството (много хора го бъркат с гордостта) е качество, което принадлежи на нашето Божествено естество. Изпълнен с достойнство, достоен става само човек, който е смирил низшата си природа и е дал ход на Божественото в себе си.

Един приятел ми разказва: Сънувам, че вървя по улиците на някакъв град. Но всеки, който ме среща по пътя си, се вглежда с възхищение в лицето ми. Чак започвам да се гордея със себе си - колко съм красив! Но тогава чувам глас, който ми казва: "Не си мисли, че хората се любуват на твоята красота! Не, но около теб има много светли ангели, които озаряват лицето ти и го правят красиво. И това, а не друго, привлича погледите на хората и ги предразполага към теб!"

След чудесните цитати на Иво и Ники, за които благодаря , ето и кратка извадка по темата от 23 стъпало на "Лествицата" - "За безумната гордост": 1.Гордостта е отхвърляне на Бога, бесовско изобретение, презрение към човеците, майка на осъждането, изчадие на похвалите, знак на безплодие на душата, прогонване на Божията помощ, предтеча на безумието, виновница за паденията, причина за беснуване, извор на гняв, врата на лицемерието, крепост на бесовете, пазител на греховете, причина за немилосърдието, непознаване на състраданието, жесток изтезател, безчовечен съдия, противник на Бога, корен на хулата. 2.Начало на гордостта е коренът на тщеславието. Средата й - унижаване на ближния, безсрамно изтъкване на личните заслуги, самохвалство в сърцето, ненавист към изобличението. А краят й е отхвърляне на Божията помощ, самонадеяност, бесовски нрав.

За мен, доброто е производно от Съзнанието за единството на всичко съществуващо, но не само като идея, а и екзистенциално. Това Съзнание поражда съпричастност, но не само на думи, а и на дело и предизвиква у теб позив да помагаш, да се отнасяш към другите така, както искаш те да се отнасят към теб, да не ги нараняваш, защото наранявайки някого, в дълбочина ти нараняваш самия себе си - то се връща към теб. И изобщо всичко, което си причинил някому, се връща към теб - толкова сме свързани с всеки, с всичко... Престъпление е да не мислиш и да не се отнасяш към другите с любов, да не искаш да им съдействаш, за да развият потенциала си и да творят добро и красота. Престъпление е да бъдеш бездушен, безразличен, затворен в клетката на собствения си егоизъм и да не виждаш по - далеч от собствения си нос. Престъпление е да не си всеотдаен и жертвоготовен тогава. Доброто и злото са необходими маркери, които съвременният човек не бива да пренебрегва, защото ще изпадне в абсолютна безпътица. (Много хора вече са!) Доброто е всичко, което е съобразно Волята на Висшето съзнание. Отклонението от тази Воля, поражда злото. Незачитането на тази Воля, поражда злото. Отричането и хуленето на Бога, поражда злото. Да, може да се мине отвъд доброто и злото... Но отвъд доброто и злото минава само този, който толкова силно е обикнал Бога, че е слял своето съзнание с Божието. И за такъв човек е казано, че всичко му съдейства за добро, а не за хора, които от рамките на своето ограничено его - съзнание отхвърлят доброто и злото, не правят разграничение между едното и другото и си позволяват да престъпват нравствения закон, който е изписан в сърцата ни.

Да, Мона, "с-бог-ом" е чудесна дума! Който е смирен, той е с Бога и Бог е с него. Който не е - е горд. Да бъдеш горд не е като да бъдеш изпълнен с достойнство. Достойнството прозтича от познаване на Божествената Същност, а гордостта от непознаването й. Смиреният може да бъде и е достоен човек в истинския смисъл на думата, но смиреният не може да бъде горд. Гордостта отдалечава безкрайно човека от Бога! Ако познаеш Бога, твоята гордост се изпарява... Тя става неуместна! Защото мигът на познаването на Бога, е миг на върховно смирение. Когато Бог заяви Своето присъствие, ти не можеш да останеш прав, седнал или легнал... Нещо те кара да коленичиш, да докоснеш с челото си земята и... да се облееш в сълзи. Това е миг, когато коравината на сърцето ти омеква и разбираш колко си дребен и нищожен пред величието на Бога, което не може да бъде осмислено от човешкия ум - толкова ограничен и забатачен е той в своите дребни, ежедневни проблемчета и его - игрички. Тогава разбираш и че смирението не е овчедушие! Придобиваш представа за небесната йерархия... За своето място в нея. Разбираш, че трябва да си смирен пред Бога и пред тези, които са по - висши в йерархията, т.е. имат повече светлина и любов и са по - добри, по - чисти проводници на Божествената воля от теб... Пред тях трябва да се смириш (това смирение е на място!), а на тези, които са след теб, да предадеш светлината, която си получил. Но светлината може да я предадеш само на смирения. Гордият е като купа с похлупак - у него не проникват Божиите блага. Той е надостъпен за тях, затворен. Сърцето му трябва да се съкруши, да се изпълни с покаяние и милост и чак тогава... Иначе се чудим защо се молим и подвизаваме ревностно, за да получим някакъв небесен дар, а не се получава... Защото има един закон, който трябва да се знае: Бог възмездява не според мярката на нашия труд, не според ревността на нашето духовно подвизаване, не според броя на молитвите, а според мярката на нашето смирение!

Приятели, моят скромен опит ми подсказва, че когато човек е в мир със себе си, а значи и с Бога, му идва да прегърне целия свят. И никой, и нищо не е в състояние да го застави да воюва с когото и да било, за каквото и да било!

Нека изясним нещо, за да няма недоразумения! Първо – поемам вината за гневните реакции, тъй като явно съм ги предизвикал с подхода си. Извинявам се на Силвия и Selsal! Радвам се за Selsal, че не е подвластна на това, за което се опитах просто да я предупредя, изхождайки от личния си опит. Дълбоко ви уважавам за това, което сте, за да си позволя лукса да развалям отношенията си с вас. Не мислете, че съм сляп за качествата ви – те са очевидни! Понякога се получават недоразумения, тъй като ние сме хора с различни съзнания и когато едно съзнание прави превод на друго съзнание, често се случва този превод да не е достатъчно сполучлив и трябва да подхождаме с разбиране към този факт! Второ – Любовта е необикновено явление. Тя не е емоция, нито страст. Не е нещо, което може да бъде обяснено с думи. Когато човек е направил това разкритие, той всъщност е направил разкритие на Себе Си и нищо, и никой не е в състояние да го отклони от закона на Любовта! Визирайки точно този тип Човек, бях написал преди време в стихотворението си „Спасителят”: И въпреки всичко… И въпреки всички кръстове специално приготвени от нас за Теб… И въпреки всички Голготи и трънни венци, Ти все ще идваш и ще идваш със надеждата, че нещо ще се промени, че поне един няма да отвори уста, за да те похули, че поне един няма да вдигне ръката си, за да хвърли камък по Теб, че поне един ще те помилва… Помилвай ни, Господи! Трето – всеки е свободен да ме възприема, както намери и сметне за добре. Няма никакви проблеми! Възприятието, на когото и да било, не ме прави нито по – добър, нито по – лош, отколкото съм. То е по – важно за този, който ме възприема по определен начин, отколкото за мен самия. Тези, които не изпитват любов към мен, тези, за които не съм авторитет, тези, за които съм фалшив – няма смисъл да отдават такова внимание на това, което съм казал… Ако изворът е замърсен, най- добре да не пием от него. Така че в това отношение всеки е свободен да си преценява и никой на никого няма основания да се сърди! Аз запазвам топлите си чувства към Силвия и Selsal, без да ме интересува и притеснява толкова тяхното отношение към мен. Отговорен съм преди всичко за това, което аз изпитвам. То е в моя власт! Другото е липса на с-мир-ение. От моя гледна точка, за да придобие човек смирение, е необходимо първо да придобие душевен мир, да съумее да превърне в хармония всичките си противоречия. За да се случи обаче това, трябва да е надмогнал животинското си естество и да не позволява на страстите си да ръководят живота му.

Ето какво казва Учителят за интуицията в "Разговори при седемте рилски езера": Нашата интуиция е вложена в причинното тяло. Ако има координация между главния мозък и симпатичната нервна ситема, можем да схванем Истината. Не допущайте отрицателни мисли - те развалят координацията. Не изпущай първата мисъл, която идва. Тя е интуицията, която иде от симпатичната нервна система. Ако първата мисъл на симпатичната нервна ситема е изпратена на главния мозък и той не я приеме, ние не сме в права посока на движение.

Голяма шумотевица се вдигна, заради едно напълно добронамерено и приятелско предупреждение, което не знам защо беше възприето като изобличение или поне като опит за изобличение. Но аз подхождам с разбиране към човешката природа (а тя е и моя природа!) и не мога да си позволя да изобличавам някого за неща, които не са чужди и на моето естество. Ако у Selsal или у някой друг съм разпознал някакви симптоми, то това се дължи на факта, че тези симптоми са ми познати, защото първо съм ги открил у себе си. А нали трябва да си бъдем полезни? Или за предпочитане е да си "правим вятър" и да се убеждаваме колко сме велики и божествени? Приятно е, но... дали приятното е винаги душеполезно?

Няма толкова голямо значение в случая, Вяра, дали е било осъзнат сън или нещо друго. Ти си имала реално, спонтанно излъчване от тялото, което говори за чудесен потенциал. Имаш дадености и те трябва да се развиват. Това преживяване ти е дадено просто като стимул - нещо, което да помниш и да те вдъхновява. Много от полетите извън тялото започват по време на сън и преминават под формата на осъзнато сънуване. А и в това състояние, за което ти пишеш - между съня и будността се случват толкова неща! Само че човек трябва да бъде ни повече, ни по - малко буден, отколкото е необходимо! (А това може да се тренира!)Що се отнася до страха - в началото е естествен, но след като ти се случи нещо подобно още два, три пъти - ще свикнеш и страхът ще изчезне.

Selsal попита: "Как да отсеем гордите от уверените?" - Бях говорил някъде за оня тънък усет за различаване, което си е чиста проба духовна дарба. Гордостта, откъдето и да я погледнеш е изкривяване. Виж - достойнството е нещо различно. Достойнство има, достоен става само човек, който е познал и изявява своята Божествена същност. За такъв човек е на място да бъде уверен, защото той говори от позицията на вътрешния авторитет, на Божественото ръководство. Неговият Божествен разум е пробуден. А когато човек не е надраснал своето низше естество и е самоуверен - това говори за гордост. Гордостта и достойнството си приличат, но не бива да се смесват, защото едното е само сянка на другото - като "белия" и "черния" Учител или Ангел - борят се кой да спечели душата ни. Та когато говоря, че за душата няма нищо по - опасно и изкусително от славословията по наш адрес, имах предвид точно този тип човек, който все още не е превъзмогнал низшето си естество. Той, подобно на Одисей, трябва здраво да се привърже за корабната мачта и да не се поддава на омайните гласове на морските сирени, които са прекрасни, но водят до погибел! За да напиша предния си пост, значи съм усетил нещо. Помисли!

Ето още две ценни неща за смирението от "Лествица" (този наистина фундаментален православен труд!), върху които си струва да се замисли всеки един духовно стремящ се: "Който отначало не е живял в подчинение, за него е невъзможно да придобие смирение, защото всеки, който сам се е научил на изкуство, се хвали сам..." "...Но на смирение ни учи самият Бог - Слово, Спасителят на всички човеци, Който стана човек и обедня заради нас. А колко велика добродетел е смирението, щом Онзи, Чието величие няма мярка, слезе до крайно унижение - кръстна смърт, само за да научи нас, човеците, на смирение! И понеже гордостта на дявола беше начало на нашия грях, необходимо беше смирението на Самия Бог да стане оръдие на нашето изкупление." Selsal, няма нищо по - опасно и нищо по - увреждащо душата от суперлативите! Когато хората започват да превъзнасят, да славословят даден човек, човешкото естество е такова, че той започва да им вярва - тези суперлативи са толкова приятни, галещи... проникват в него и се появява измамното самомнение. И гордостта започва да надига глава, заедно с надменността и щестлавието. Ето как зейва бездната на падението! Моля те, бъди нащрек!

Тук предлагам, с малко съкращения от моя страна, един случай за прераждане от поредицата "Изгревът" - 6 том. Споменът е на Станка Тотева: "Вуйна ми имаше едно момченце наречено Недю. И понеже беше много весело, татко му купи една мандолина и му я подари. Един път като играло много, простинало и се разболяло от пневмония и почина. И когато легна болно, вуйна ми вика: "Ти от тая мандолина се разболя!" И взе, че я хвърли на тавана. Ама то почина детето и вуйна ми се притръгна (забравя се от мъка). Като загубиха това момче, не могат да си намерят място от мъка. И най - после решават да дойдат в София да питат Учителя. И вуйна ми Му разправя мъката си... Тя казала на Учителя: "Аз искам много да имам момче пак. Много ми е мъчно и много искам момче да имам." Учителят си затворил очите и дълго, може би половин час стоял със затворени очи. След време Той си отворил очите и казал: "Рекох, същата душа ще дойде и до пет годишна възраст три пъти ще се изяви. Но има нещо, което мога да ти го кажа: Винаги ще бъдете разделени, понеже е скорошно прераждане." И така вуйна си отиде и после забременя и роди момче на име Николай и до четири годишна възраст то се изявило... Като минавали за пръв път през една местност, детето изведнъж извикало: "Мамо, ела да отидем на сухи кладенец, по - рано като бях, аз си изтървах там една кратунка, да ида да си я взема." Майката рекла: "Какъв сух кладенец, бе?" "А-а, когато аз бях, преди да играя аз бях болен тогава. Тогава един път дойдохме на нивата, далечната, и си я изтървах там. Мамо, нека си я взема". Изскубнало се от ръцете й, а тя се разплакала... Вторият случай: Детето си играело вкъщи и изведнъж казало: Мамо, я да ми свалиш мандолинката от тавана да си подрънкам малко". Вуйна му казала: "Каква мандолинка, бе?" "Аз, преди да се разболея, по - рано като бях тука, колко много дрънках, а ти викаше: "От тая мандолинка се разболя" и я хвърли на тавана". Вуйна ми пак се разплакала. И третия случай не го помня... Това е случаят с известни съкращения... Аз, лично, преди години съм говорил и с друг пряк ученик на Учителя (Темелко - той е същият, чийто дом в Мърчаево е приютил Учителя по време на бомбамдировките над София по време на Втората световна война), който ми разказа подобен случай с неговия син, който се преражда като негов внук скоро, след като си е заминал от този свят. И пак това прераждане е било предсказано от Учителя. И отново на няколко пъти има моментни проблясъци до определена възраст (7-8 години) и дава безспорни доказателства, че е същата преродена душа...

От моя гледна точка коледният сън може да има по - специално значение най - вече ако човек е свързан с Христовия Дух. Ако липсва тази връзка, най - вероятно става дума за обикновен сън. Необходимо е (казвам го от личен опит), освен, както казва Михайло, човек да бъде особено бдителен за своите сънища на четвъртия ден, когато се пълни луната, и на Благовещение - 25 март, и по време на съборните дни на Рила - 19, 20 и 21 август... Тогава това, което ни се случва, е много показателно за това как ще протече цялата ни следваща година до другия рилски събор.

Поздрав за Орлин и всички, явни и тайни, приятели от Портала! http://www.zazz.bg/play:43363ecb

За смирението из книгата „Лествица” на Свети Йоан Лествичник Стъпало 25 …смирението е постоянно забравяне на своите успехи. …смирението се състои в това, да считаш себе си за най – последен и най – грешен от всички. …смирението е съзнаване чрез ума на своята немощ и безсилие. …признак на смирението е това, при случай на оскърбление, да изпреваряме ближния с примирение и чрез това да разрушаваме съществуващата вражда. …смирението е познаване на Божията благодат и милосърдие. …смирението е чувство на съкрушената душа и отричане от своята воля. …смирението е безименна благодат на душата, чието име е известно само на ония, които са я познали от свой собствен опит. То е неизказано богатство, Божие наименование и Божие богатство, защото Господ казва: научете се не от Ангел, не от човек, не от книги, но от Мене, т.е. от Моето пребиваване, осияване и действие във вас, че съм кротък и смирен на сърце и мисли и ще намерите покой за вашите души (Мат. 11:29) от борбите и облекчение от изкусителните помисли. …чрез истинското покаяние душата се съкрушава и изтънява, съединява се по някакъв начин и, така да се каже, се смесва с Бога чрез сълзите на истинския плач. А когато от него се разпали Господният огън, тогава се изпича и утвърждава блаженото смирение, без кваса на надменността.

Чии "собствени" очи? На душата, гледащи с разбиране и любов, или на личността. Когато издигането е реално, а не илюзорно; когато е свързано с чист живот, изпълнен с любов и всеотдайност, можем ли да говорим за гордост и тщеславие? Самоувереността и смирението трябва да вървят ръка за ръка. Смирението е пред висшето, самоувереността е за нас самите, а разбирането и любовта са за ближните. Рано сутринта беше пълнолунието в Козирог и ключовата фраза за медитация, дадена от Д.К. беше: Изцяло потопен съм в Божествената Светлина, но въпреки това на тази Светлина обръщам гръб. С усилване на светлината и сенките (мракът) стават по-плътни, т.е. ние ставаме по-чувствителни както за доброто, така и за злото в света. Светлината е важна, но по-важно е това, което тя осветява - действителността. И поглеждайки към действителността, уповавайки се на светлината зад себе си, любовта и състраданието ни нашепват да се върнем, но вече носейки светлината в себе си. Чудесно, Станимир! А въпросът, предполагам, го зададе не заради себе си, защото ти знаеш отговора. Човек трябва да притежава умението да различава (то си е духовна дарба!), защото много често мнимото прилича на действителното, а копието на оригинала. И ако човек няма развита в себе си тази способност да различава нещата, изпада под властта на привидността и припознава едното за сметка на другото.

Понеже много от моите приятели - порталци ги тресе любовна треска, ето моят поздрав за тях: Колко е хубаво да си влюбен! Да забравиш себе си и дребните делнични грижи. Да не те свърта на едно място и да ти се иска да литнеш на седмото небе, където те чака твоята малка принцеса… А краката ти са пак отвити. Усмихваш се. Завиждам ти. Смехът е привилегия на влюбените… И ти си толкова щастлив и… мъничко безумен. Ромео днешен, де е твойта Жулиета? Не виждам никого около теб, а ти приказваш ли, приказваш… Просто луд! Или пък – лудо влюбен. Все едно. Любовта и тя е лудост. А светът около теб е чудно хубав! За някакви секунди ще поникнат сто слънца и ще запалят цялата планета… И тя ще гори, ще гори до следващата усмивка, до следващата целувка, до следващото писмо… Колко е хубаво да чакаш писма… И да пишеш… До някого! Цяла нощ, до зори! И всеки ден да се раждаш отново със изгрева! И всеки ден любовта да е нова! Колко е хубаво да си влюбен , приятелю! Колко е хубаво да си влюбен!

Извинявам се, че се намесвам в диалога между Мона и Борислав, обаче искам да кажа нещо на Борислав - точно тези думи (от пост № ) не могат по никакъв начин да й помогнат (ако въобще има нужда да й се помага). И въобще не стана ясно, че искаш да й помогнеш. Аз чета като страничен наблюдател и въпреки това забелязвам, че думите ти звучат снизходително, назидателно, а към края и ултимативно. Липсва разбиране и приемане на нейната позиция. Как се е почуствала Мона, към която беше адресирано? - предполагам, че при нея камбанката е звъннала още по-силно. Напълно съзнавам, че аз също правя такива изказвания като теб, но поне не и под предлог, че помагам. Съжалявам, нещо не ми работи бутончето Редакция - в скобите би трябвало да пише "от пост №164". Диана, подходът ми е индивидуален. Ако си позволявам да говоря на Мона по този начин, значи има защо? Не я подценявай! Тя е достатъчно интелигентна и прозорлива, за да разбере, да почувства вътрешното ми намерение. Знае какво е моето отношението към нея, както и аз знам нейното към мен. Това е достатъчно. Бих посъветвал нещо Силвия: Силве, бъди осторожна, защото азбучна истина е, че когато коментираш някого, твоят коментар говори за теб самата. Защо ли? - Защото човек открива у другите, нещата с които е изпълнен той самият. Ние виждаме у другите своя собствен образ! Учителят казва: "Онзи, който е роден от Бога, не може да те мрази." А сега ти предлагам да се върнеш към двата си поста от вчера, които написа по мой адрес, и ги прочети в светлината на тази мисъл на Учителя... Омразата и ненавистта не са добра хранителна среда за душата! И ако искаш, запомни нещо от мен ( важно е за теб!): Най - много пада човек тогава, когато се издига в собствените си очи! Вървял съм по този път и го познавам!

Прав, крив - какво значение има Мона? Въпросът е могат ли моите думи да ти помогнат по някакъв начин или не? Ако не могат - просто ги забравяш и толкова! За смисъла на живота - да, има и варианти, но основното е дали си с Бога или си против Него? От отговора на този въпрос зависи почти всичко! За теб - бих могъл да ти кажа доста работи, но не виждам смисъл да наливам чай в препълнена чаша...

Мона, имам чувството, че си в криза... Няма лошо - кризите са лечебни, ако човек правилно подходи към тях и ги използва като възможности. Не съм съгласен с теб, че никой не е успял да отговори на въпроса за смисъла, нито пък че и никой няма да отговори занапред. Недей да гледаш толкова песимистично и сама да си поставяш граници! Естествено смисълът не се дава с раждането ни, не се дава наготово, а всеки сам трябва да достигне до него. От моя гледна точка нещата изглеждат прости - ако имаш връзка с Бога, животът ти се изпълва със смисъл. Ако е прекъсната тази връзка, тогава човешкият живот се обезсмисля и райската долина се превръща в самотна и тъжна пустиня. Нали знаеш какво се случва с ръката, която е отделена от тялото? - Загнива, разлага се, вмирисва се... Друго си е ръката, която е свързана с тялото и е естествена част от него. Но всеки един от нас сам за себе си прави този избор - коя от двете ръце да бъде. А ти коя ще предпочетеш?